Джоана Линдзи
Съвършен годеник (25)

Глава двадесет и пета

Остави я да го чака! Повече от половин ден, проклет да е!

Джулия не беше виждала Милтън Алън, граф Манфорд отдавна. Бяха изминали цели пет години от злополуката на родителите й, която беше опустошила живота й. Графът бе дошъл на погребението на майка й и бе изказал баналните съболезнования, но истинската причина да се появи в града бе да започне процес за придобиване на попечителство над нея. Семейните адвокати й бяха разказали колко се ядосал, когато разбрал, че няма да постигне тъй желаната цел — пълен контрол върху всичко, което семейство Милър притежаваха.

Беше минало още повече време, откакто бе стъпвала за последно в Уилоу Уудс. Къщата, която толкова я впечатляваше като дете, изглеждаше доста различна през очите на порасналата Джулия. Дали е била в същото окаяно състояние още тогава? Със сигурност не. Занемареният имот всъщност й вдъхна увереност, че най-накрая ще може да прекъсне връзката си със семейство Алън. В миналото графът беше отказал да приеме пари, за да сложи край на всичко това, но ако финансите му бяха в толкова окаяно положение, че да не може да поддържа дома си в добро състояние, може би сега щеше да ги приеме.

Джулия беше оставила прислужницата си в съседния хан. Добре, че успя да наеме стая, след като управителят я обвини, че е отговорна за щетите, причинени миналата седмица. Тя се престори, че не разбира за какво й говори. Плати три пъти по-висока от обичайната сума за стаята и го накара да млъкне. Така или иначе нямаше намерение да преспи там, тъй като още предната вечер бе наела стая в много по-приятен хан. Но също като майка си искаше малко уединение, за да се освежи преди срещата си с графа.

Този път пътуваше с карета, така че взе прислужницата си, вместо да моли Реймънд да я придружи отново. Пътуването с карета беше много по-бавно от язденето и щеше да е късметлийка, ако успееше да напусне Уилоу Уудс, преди да падне нощта, тъй като графът все още не беше благоволил да се види с нея. Така пътуването й можеше да трае четири дни вместо три, както бе планувала.

Не беше казала на баща си къде отива, защото знаеше, че той ще се опита да я разубеди, а и най-вероятно щеше да успее да го направи. Вместо това бе обявила, че й се налага да предприеме кратко пътуване по работа на север. Не й хареса, че го излъга, но не искаше да го тревожи с отсъствието си, а и след като се върнеше, щеше да му обясни всичко, като дори се надяваше да го зарадва с добри новини. Ако графът се появеше изобщо.

Дори Чарлз не беше тук, за да й прави компания. Икономът каза, че двамата със сина му не се бяха върнали от посещението им при другия дядо на момчето. Имаше чувството, че времето сякаш бе спряло и раздразнението й се увеличаваше с всяка минута.

Точно се свечеряваше, когато лакеят пристигна, за да я отведе в кабинета на Милтън. Не се усъмни дори за момент, че нарочно я беше оставил да се мъчи цял следобед. Ако преди бе имала намерението да е любезна и почтителна, то сега беше просто ядосана и изгаряше от желание да се измъкне по-бързо от тук.

Дори не изчака прислужника да затвори вратата след себе си и направо мина към същността на въпроса:

— Дойдох, за да ви кажа две неща, лорд Алън. Моят…

— Къде са ти обноските, момиче? — прекъсна я остро той. — Седни.

Джулия усети как се подчинява и сяда на стола пред бюрото, който й посочи. Направи го, без да се замисли заради властния му тон, който не търпеше възражения. Мъжът беше по-слаб, отколкото си го спомняше и косата му беше по-бледо кестенява. След като бе видяла Ричард наскоро, осъзна, че бащата и синът почти не си приличаха. Спомни си, че Чарлз също не приличаше на баща си. Явно синовете бяха наследили чертите на майка си.

— Сега — добави той учтиво, само за да подчертае невъзпитаното й поведение — как е баща ти?

По лицето му се разля самодоволна усмивка. Нима току-що бе успял да наложи волята си над нея без дори и да се старае? Тя настръхна и скочи на крака.

— Оздравя.

Той се наведе рязко напред.

— Моля?!

— Баща ми се възстановява. Умът му отново функционира нормално и с всеки изминал ден укрепва все повече.

Очевидно, както всички останали, наред с лекаря на Джералд, Милтън не бе очаквал някога да чуе подобно нещо. Недоверието му пролича само за момент, преди да възвърне коравосърдечното си изражение.

— Колко… хубаво — отвърна сухо.

Не го беше грижа. Беше толкова жалък. Какъвто бащата, такъв и синът. Изведнъж Джулия осъзна, че Милтън най-вероятно е бил доволен от травмата на Джералд. Ако Ричард беше в Англия да се ожени за нея през последните три години откакто достигна пълнолетието си, то тогава семейство Алън щяха да притежават всичко, без да се налага да чакат смъртта на Джералд.

— Дойдох също да Ви кажа, че се срещнах с Ричард и нищо между нас не се е променило. Все още се мразим. И двамата се съгласихме никога да не сключваме брак.

Милтън я погледна с присвити очи:

— Наистина ли смяташ, че вашите желания са от значение? Ричард ще промени мнението си.

— Не, няма.

— О, напротив. Някъде след около седем месеца. Използвай това време, за да се приготвиш за сватбата си.

Джулия усещаше, че е на ръба да се разкрещи. Как можеше да говори с такава увереност без дори да е виждал Ричард? Започна да брои на ум до пет, после до десет, трябваше да продължи да брои още, но графът не спираше да я гледа със студените си сини очи и я изнервяше още повече на фона на и без това обърканите й емоции. Накрая избухна:

— Що за своеволие? Наистина ли мислите, че ще го откриете до седем месеца?

— Знам точно къде се намира той.

— Къде?

— Има ли значение? Това, което те засяга, е, че скоро ще може да те избави от моминството. Би трябвало да се зарадваш.

Не вярваше на ушите си. Защо благородниците влагаха толкова много усилия в това, да омъжат младите дами, едва станали от скамейката на училищната стая? Той не й отговори, вероятно защото не знаеше къде се намира Ричард, а това означаваше, че блъфира. Трябваше да е така.

— Ако имаше значение за мен, а то няма, това не променя факта, че… — изскърца със зъби тя.

— Осмеляваш се да спориш с мен? — попита я той настойчиво.

— Не, разбира се…

Джулия внезапно спря, осъзнавайки, че я плаши тона на гласа му. Мили Боже, как е живял Ричард с този мъж под един покрив през всичките години на своята младост и е успявал да му се противопостави до такава степен, че да се стигне до побоища? Беше споменал за едно набиване и дори се бе опитал да я обвини за това. Вече не се съмняваше, че е имало още много други. Осъзна, че ако графът бе получил попечителство над нея, най-вероятно също щеше да избяга, точно както Ричард… Всъщност не, не би направила такова нещо. Опекунството щеше да му предостави пълна власт и над грижите за Джералд. За нищо на света не би изоставила баща си на съмнителната милост на този човек.

От самата мисъл за това я побиха тръпки и бързо се поправи:

— Всъщност да, споря с вас. Разбирам и защо бихте излъгали, за да продължите тази непоносима ситуация.

— Как смееш? — извика той. Бузите му бяха почервенели от гняв.

Тя потрепери. Бе доволна, че бюрото му се намираше помежду им. Какво я беше прихванало, че да изговори тези до болка оскърбителни думи на господаря на областта, дори и да бяха истина? Ако беше мъж, със сигурност щеше да бъде предизвикана на дуел.

— Извинете ме — каза бързо тя — Това бе малко грубо, но…

— Непочтителна си също като Ричард. Колко си приличате.

Не харесваше особено да я сравняват с Ричард, но поне извинението й беше накарало графа да се подсмихне подигравателно и да омекне при последната си забележка. Може би трябваше да си тръгне, преди да позволи на гнева да я обземе отново. Бе дошла тук с намерението, ако не успее да го разубеди, да му предложи пари за пореден път, тъй като адвокатите все още не бяха прехвърлили контрола за семейното имущество и финанси обратно на баща й. Но този човек не заслужаваше и пени след упорството му да продължи договора повече от колкото трябваше.

— Дойдох тук, за да сложа край на това споразумение миролюбиво, но виждам, че така или иначе, то вече е приключило — каза тя.

— Приключило?

— Да. Бях готова да спазя своята част от тази ужасна сделка, но не и Ричард. Той е зрял мъж и може да отстоява това си решение. Изглежда съм изоставена сама пред олтара.

— Не си изоставена пред олтара… все още. Но след седем месеца… — лорд Манфорд изсумтя.

— Съжалявам, но след седем месеца ще станат цели четири години. Така че, ако не доведете младоженеца веднага, аз не съм длъжна да го чакам повече. С благословията на баща ми, официално се отказвам от задължението си към сина ви — нещо, което Ричард направи много отдавна. Дойдох да ви уведомя само от учтивост, преди да е станало публично достояние.

— Разбирам — отвърна той с особена студенина в тона. — Баща ти тъкмо е започнал да се възстановява и ти решаваш да му причиниш това страдание, просто защото не желаеш да изчакаш няколко месеца, за да се омъжиш?

— Баща ми ме увери, че ще устоим на „бурята“ — упорито отвърна тя.

За момент графът закри лицето си с ръце. Внезапно, за нейно изумление, изражението му коренно се промени. Отвърна й с тон, който прозвуча сякаш е загрижен за нея:

— Трябва да разбереш, че баща ти казва това, което очакваш да чуеш, само защото те обича. Ще постъпя нехайно, ако не те предупредя за твое добро, какво наистина ще се случи, ако се откажеш от този годеж. Ситуацията няма просто да се отрази зле на теб и семейството ти. Причиненият скандал и неминуемите негативни последици върху предприятията Милър ще доведат до влошаване на състоянието на баща ти и ще попречат на пълноценното му възстановяване. Не искам това да се случи. Нима си склонна да поемеш отговорността за повторното разболяване на баща си? Не осъзнавах, че си толкова егоистично момиче.

Тя си пое рязко дъх. Под тази привидна загриженост той скриваше заплахата си. Знаеше, че е ужасно алчен човек, но да й вменява чувство за вина само, за да я манипулира?

Тюркоазните й очи яростно проблеснаха, когато му отвърна:

— И защо да чакам още няколко месеца? Вече ви казах, че се срещнах с Ричард миналата седмица и лично той ме увери, че няма да се ожени за мен! Какво толкова сте му казал, за да промени решението си? И ако не ми кажете, милорд, тогава смятам, че няма какво повече да обсъждаме.

Тя блъфираше. Графът бе изиграл добре картите си. Проклетият договор щеше да е валиден вовеки веков. Нямаше да подложи на риск здравето на баща си заради него.

Изненадващо той й отговори този път:

— Каквото и да бях казал нямаше да му повлияе. Трябваше да му покажа колко погрешни са постъпките му. Той е длъжен да изтърпи наказание за дълга, който преднамерено остави на мое име, и за извършените кражби в миналото. Можеше да е само предупреждение, малък урок, ако бе разумен, но както винаги, той не се държа подобаващо. Вместо това сега ще изтърпи най-тежкото наказание.

Джулия не знаеше, че Ричард е извършил някакви престъпления, колкото и безобидни да бяха.

— Боже мой, ще вкарате сина си в затвора? — предположи тя.

— Затвор? — графът я погледна надменно. — Нашите затвори ще му се сторят като почивка в сравнение с наказателните колонии в Австралия, закъдето пътува сега. Би трябвало да си доволна, след като толкова го мразиш?

Графът я погледна внимателно и се усмихна тъжно. Джулия се бореше силно да не покаже обзелата я тревога и да задържи невъзмутимото изражение на лицето си.

— Сигурен съм, че ще се моли да се върне у дома след няколко седмици — продължи той, клатейки глава. — Тези затворнически лагери са толкова тежки. Така че приготви се за сватбата си, момиче. Ричард ще бъде повече от готов да изпълни задълженията си и да се ожени за теб. След като условията за освобождаването му бъдат изпълнени, ще му позволя да се прибере у дома.