Джоана Линдзи
Съвършен годеник (13)

Глава тринадесета

— Какво стана долу? — Охър заразпитва Ричард още с влизането си в стаята. — Когато с Габи се върнахме на масата, от двама ви нямаше и следа. Не стига, че още бе сърдита, след като ми проглуши ушите, ами веднага реши, че вие сте се усамотили някъде. Благодарен съм, че изхвърча вбесена, без да продължи тирадите.

— Съжалявам, че те е нахокала.

— Заслужих си го — сви рамене Охър. — Нали аз трябваше да те пазя от неприятности. Освен това хапнах, за да ти дам малко време, в случай, че все пак си успял да убедиш дамата да се качи горе.

— Много бъркаш, ако си мислиш, че това е възможно.

Охър най-сетне забеляза, че Ричард си събира багажа.

— Да не би Габи да е решила да отпътуваме по-рано заради случилото се?

— Не, но аз си тръгвам.

Ричард дори не вдигна поглед. Чувстваше се по същия начин, както преди девет години, когато чакаше кораба, който щеше да го отведе далеч от Англия. Бе го обзела същата паника и страх, както тогава, когато трепереше хората на баща му да не го намерят и да го завлекат обратно в Уилоу Удс, домът му близо до Манчестър, Ланкшир… неговия личен ад. Страхът му тогава бе съвсем основателен, защото знаеше, че вече го издирваха. Сега поне имаше време да реагира. Освен ако баща му не бе в Лондон, което бе малко вероятно, тъй като той рядко пътуваше далеч от дома си. Щеше да отнеме ден или два, докато получи съобщението, в зависимост от това, колко бърз бе пратеникът. Ричард бе сигурен, че Джулия няма да се забави да му пише. И все пак, ако напуснеше хотела тази вечер, можеше да овладее ситуацията.

— Нека да позная, младата дама е искала пръстен на ръката, вместо приятно въргаляне в кревата.

— Съвсем точно.

— Аз само се шегувах. Съвсем отскоро си тук, за да може някоя дама да претендира за това.

— Времето в случая е без значение. Особено щом е сгодена за теб почти от люлката си.

— Бих казал, че времето става особено значимо в такъв случай. Звучи ми като уредените бракове, които са по-обичайни за моята култура.

— Като се има предвид, че си половин американец, си част и от нашата култура. Това обаче не променя факта, че обичаят е архаичен, откъдето и да го погледнеш. Не съм се спасил от ужаса на тази ситуация, само за да се озова отново приклещен в този капан. Мътните да го вземат! Наистина мислех, че вече се е омъжила за някой друг, когото да тормози цяла вечност.

— Защо не си се оженил, щом си бил задължен? — попита Охър внимателно.

— Задължен от договора, който баща ми е подписал и по този начин е предопределил живота ми? Само през трупа ми!

— И все пак…

— За Бога, не ме карай да се чувствам виновен, че не съм уважил волята на тираничния си баща, само защото си е въобразил, че може да определя вместо мен как да живея живота си. И освен това, Охър, не мога да го кажа по-учтиво, но аз и годеницата ми се ненавиждаме. Може би щях да изпълня дълга си, ако поне я бях помолил да се омъжи за мен, но не го направих. Никога не съм искал проклетото й богатство, за което баща ми толкова ламти.

— Започвам да разбирам.

Ричард шумно завърза торбата си, преди да кимне към Охър.

— Не се и съмнявам. Дори религията не може да насади в едно дете значимостта да почита родителите си, въпреки всичко. Не искам да кажа, че не бих ги почитал, ако заслужаваха да ги обичам. Но баща ми не заслужава. И все пак няма да си тръгна от тук, преди да се видя с брат си за последен път. Искам, когато се кача на кораба, да прекъсна всички връзки с това място.

— Същият брат, за когото говореше, когато преди няколко години се напи толкова, че не можеше да стоиш на краката си?

— Наистина ли съм ти разказал за него? Защо не си ми казал?

Охър сви рамене.

— Ами, стори ми се, че е тема, която не искаш да подхващаш. Говореше за него само когато се наливаше до безпаметност.

— Удивително е, че си опериран от любопитство, приятелю.

— Нарича се търпение. Ако е писано да знам нещо, рано или късно го научавам.

— Доста неща няма да узнаеш така — подсмихна се Ричард.

— Искаш ли да ти помогна да откриеш брат си?

Инстинктите на Ричард крещяха „Не“. Нямаше да му е приятно приятелят му да узнае какъв жалък живот бе водил тук. Но сам нямаше как да се добере до Уилоу Удс, без да остане незабелязан. Времето не го бе променило чак толкова много. Да, беше възмъжал, но очевидно чертите на лицето му се бяха запазили за тези девет, или единадесет години, както бе в случая с Джулия. Тя го бе разпознала. Или поне се бе усъмнила достатъчно, за да зададе провокативния си въпрос, след който не остана съмнение кой е той. Господи, не го бе очаквал. Изобщо не приличаше на мършавата малка дивачка, която го тормозеше, когато бяха деца. Дори не си спомняше цвета на очите й. Как би могъл, когато тя вечно ги присвиваше в цепки от ярост срещу него. Тогава косата й бе руса, почти до бяло, а сега бе потъмняла до пепелява. Беше станала красавица. Кой би си го помислил? Но той познаваше злия й темперамент. И днес се прояви, когато избухна веднага, щом разбра кой е.

— Знам къде да открия Чарлз. Поне предполагам, че двамата със съпругата му Кандис все още живеят в Уилоу Удс с баща ми — измърмори Ричард. — Но аз няма как да доближа мястото, рискувам твърде много.

— Значи все пак си наясно, че имаш задължения.

— Ни най-малко. Но мога да се възползвам от помощта ти.

Охър кимна и се зае да събере нещата си. Не го попита от какво се страхува Ричард, ако баща му го откриеше. Сдържаността му бе наистина изумителна. Но младият мъж реши да разкрие малка част от миналото си.

— Нещата са много сложни, Охър. Баща ми не се интересува, че вече съм мъж. Той иска да налага волята си и няма да се поколебае да използва всякакви средства, за да го постигне. Баща ми е Милтън Алън, граф Манфорд.

— Тоест ти си аристократ като Малъри?

— Да, но съм втори син. Няма да наследя титлата. Баща ми не е бедняк, но и в никакъв случай не може да се нарече богат. А винаги е искал да разполага с много средства. Винаги е бил тиранин и реши да подобри състоянието си, като продаде синовете си.

— Не е необичайна тази практика чрез женитба.

— Да, но в наши дни би трябвало родителите ни да ни позволят двамата с брат ми сами да си изберем съпруги. Естествено е да вземаме под внимание съветите на баща си, но… Не, на нас ни бе наредено за кого да се венчаем и то още преди да сме навършили подходяща възраст. Чарлс, разбира се, трябваше да има подобаваща за положението му партия, което означаваше най-малко дъщеря на херцог. Толкова претенциозно, че дори би се счело за неприемливо за граф при нормални обстоятелства. Кандис, обаче, бе толкова непривлекателна, че баща й, херцог Челтър не можа да й намери съпруг цели три сезона. Всеки би я определил като досадна скандалджийка. Освен това, не спираше да се оплаква от всичко. Дори и титлата на херцога не успя да привлече ухажори и всички се втурваха да бягат при мисълта да се озоват пред олтара с нея. Започнаха даже да се шегуват с броя на провалените годежи с въпросната млада дама. Ето защо херцогът накрая прие предложението на баща ми да я сгоди за по-големия му син, независимо, че тя бе с четири години по-възрастна от него. Ожениха се две години преди да напусна дома и женитбата им се оказа точно такъв кошмар, какъвто предполагахме двамата с Чарлз.

— Ти, очевидно си продължил да отлагаш сватбата, определена за теб. Той защо не го е направил?

— Като по-голям син можеше да изгуби много повече. А и не е същият бунтар, в какъвто явно се превърнах аз. Разбира се, че също се противеше и негодуваше, но накрая винаги правеше каквото татко му каже, защото искаше да стане граф един ден. Господи, колко съм се вбесявал всеки път, когато се е подчинявал. И виж го сега. Женен за съпруга, която превръща всеки негов ден в истински ад. Заради нея дори се пропи. Не мисля, че съм го виждал трезвен, откакто се ожени.

— И ти мислеше, че ще те сполети същата съдба? — предположи Охър.

— Майтапиш ли се? Знаех, че ще ме сполети същото. Всъщност, бях сигурен, че ще стигна до самоубийство, освен ако, разбира се, тя не ме изпревареше. Ние наистина се намразихме от пръв поглед.

— Защо?