Джули Гарууд
Скрита камера (9)

Девета глава

Сидни остана на телефона дълго след полунощ. Точно както предполагаше, първо й се наложи да разкаже цялата история на Ноа, а след това на Тео, Дилън, Ник и Алек.

Последно се свърза именно с Алек, който я попита с кого е говорила.

— С братята ни — обясни Сидни.

— Можеше да ми се обадиш директно, така щеше да си спестиш доста време — пошегува се Алек.

Сидни мислено се порица, задето не се беше сетила за това.

— Да, трябваше. Но можеше и ти да го направиш…

— Аз говорих с Ноа — каза брат й. — Той ми разказа какво се е случило. Имаш ли някаква идея какво може да са търсили онези мъже?

— Знам само, че се интересуваха от Лира. Детектив О’Мали беше с нас в болницата и ни разпитва цял час, но нито една от нас не може да даде обяснение на случилото се. — Гласът на Сидни потрепери. — Алек, тези двамата наистина бяха ужасни, никога през живота си не съм се страхувала така.

— Знаеш ли каква късметлийка си? — попита я брат й.

Естествено, че знаеше.

— Ох, много пъти днес различни хора ми го повтаряха — въздъхна Сидни. После й се прииска да подразни Алек. — Само че имам мозъчно сътресение, а на това не му викам късмет!

— Положението можеше да е много по-зле. Значи Лира е използвала лютив спрей?

— И гаечен ключ — уточни Сидни.

— Да влезе така… Иска се доста кураж — замисли се Алек. — И въпреки това е трябвало да изчака полицията.

— Беше им се обадила и ги е чакала — обясни Сидни, — само че в това време чула как онези негодяи се наговаряли да ме насилят и решила да действа.

— И двете можеше да пострадате… — промърмори Алек, но не довърши мисълта си.

— Лира иска да си вземе електрошокова палка за самозащита.

— Какво?

— Електрошокова палка — повтори Сидни. — И не мисля, че й пука особено дали е законно или не. А, да, мисли и за боздуган. Щяла да си купи един по-тежичък такъв.

— Дай ми да говоря с нея — не издържа Алек.

— Вече е заспала. Искаш ли да я събудя?

— Не, ще й се обадя сутринта. Тъкмо щях да ви питам дали се притеснявате да останете да спите в апартамента, но очевидно за Лира няма проблем. Ами ти?

— Отвън има един симпатичен полицай, който ще остане през цялата нощ. Това си е доста сериозно препятствие пред бандитите, нали? А и не мисля, че те ще се върнат. Ти смяташ ли, че ще го направят? — угрижено попита тя.

— Вероятно не.

— Уморена съм до смърт. Ще си лягам. Какво искаш да кажеш с това: „Вероятно не“?

— Тази вечер всичко ще бъде наред — успокои я Алек. — Каква е програмата ви за утре?

— Имаме лекции.

— И двете ли?

— Да, но не ходим на едни и същи лекции. Защо питаш?

— Прати ми програмата на Лира и твоята по електронната поща — нареди Алек.

— Какво смяташ да правиш?

— Рано утре сутринта ще говоря с някои хора и ще ви изпратя малко помощ. Щеше ми се самият аз да дойда, но не мога. Обаче обещавам да ви изпратя някого, който е почти толкова добър като мен.

— Забелязвам, че си все така арогантен — през смях каза Сидни. — Този някой ще трябва добре да се погрижи за Лира, надявам се, че му вярваш.

— Да — увери я брат й. — Но за всеки случай ще пратя някого да наглежда и теб, докато уредим този въпрос.

— Алек, толкова си готин. Започвам да разбирам защо едно красиво момиче като Реган се е съгласило да се омъжи за теб — пошегува се Сидни.

Алек се разсмя.

— Ами ниски са й изискванията — каза той. — Хайде, ще ти се обадя утре сутринта.

Сидни затвори телефона и отиде до прозореца, за да види дали полицейската кола все още е отвън. Беше паркирана точно под една улична лампа, така че всеки, който би доближил апартамента, нямаше как да не я забележи. Момичето провери дали вратата е заключена, сложи един от кухненските столове така, че да притиска дръжката, и преди да си легне, отново погледна през прозореца. Искаше й се да има някоя бейзболна бухалка подръка, но нямаха такава, затова реши, че и дръжката на метлата ще свърши работа, ако се наложи да се защитава. Със сигурност и с нея можеше да цапардоса евентуален нападател.

Сидни заспа, здраво стиснала дръжката на метлата в ръка.

* * *

— Къде си, Сам?

— В Сиатъл.

— Дължиш ми услуга — каза Алек.

— Откога това, че ти спасих задника, означава, че ти дължа услуга?

— При нас, в Щатите, е така.

— Слушай, Бюканън, малко съм зает в момента… — прошепна Сам.

— Кажи й да се облича. Важно е.

— Задръж така… — Алек остана на телефона две или три минути, след което Сам отново беше на линия. — Добре, успя да ми съсипеш вечерта. Какво ще искаш? — поинтересува се Сам.

— Кога заминаваш за Лос Анджелис?

— Тръгвам утре. Защо?

Алек му разказа за Сидни и съквартирантката й Лира.

— Аз самият не мога да отида, а Лира е загазила. Мислех си, че може би ти ще можеш да ме заместиш. Имаш малко свободно време и… — каза Алек.

— Да, няма проблем — съгласи се Сам. — Ами сестра ти? И тя ли е в опасност?

— Не мисля, но не ми се ще да рискуваме. Ще помоля Макс Стивънс да я наглежда.

— За колко време смяташ, че ще се наложи да се занимавам с това? — попита Сам.

— Честно да ти кажа, не знам. Утре ще говоря с детективите, но не мисля, че те са хванали някаква конкретна следа.

— А кога трябва да бъда там?

— Възможно най-скоро.

— Добре.

— А, Сам, още нещо — сети се Алек.

— Какво?

— Благодаря ти.

* * *

Лира успя да приключи с доклада, но без да се усети, беше задрямала върху лаптопа. За щастие капакът беше затворен. Изтощението я приспа толкова дълбоко, че момичето успя да се разсъни едва когато на следващата сутрин си взе душ. Облече чифт джинси и светлосиня тениска, като вместо обичайните си равни обувки реши днес да сложи маратонките — първо, бяха по-практични, и второ, с тях можеше да избяга светкавично бързо, ако се наложи.

— Сидни, мислиш ли, че ще трябва да се преместим? — попита Лира, докато двете ядяха закуската си с овесени ядки.

— Не знам. Ако помолим управителя на сградата да постави нова врата, може и да се почувствам отново в безопасност тук.

— Не съм съвсем сигурна за това — усъмни се Лира.

— Алек се обади — каза Сидни и повтори това, което брат й беше обещал. — Изпратих му програмите ни за деня. Така неговите хора ще могат да ни намерят.

— Малко съм притеснена — призна си Лира.

— И аз… — додаде Сидни.

— Слушай, в университета не ходи никъде сама.

— Добра идея. Ти също не трябва да оставаш сама.

— А сега да тръгваме, иначе ще закъснеем — напомни Лира.

Сидни махна стола от вратата, отключи и я отвори. Секунда по-късно зяпна от изненада. Само на крачка пред нея стоеше някакъв мъж.

— Извинете — каза той. — Изплаших ли ви?

— Не — излъга тя. — Ала кой сте вие? — Сидни в миг осъзна колко грубо прозвуча въпросът й.

— Ако ти си Сидни, значи аз съм сянката ти. Алек ме изпрати.

„Висок, тъмнокос, с приятна усмивка, забеляза за части от секундата момичето. Спокойно може да мине за готин студент от горните курсове“, довърши мисълта си тя.

— Имате ли оръжие? — попита Сидни.

— Разбира се.

Тя се усмихна. После се извърна и извика Лира:

— Хайде, побързай. Имам лекция в десет, нали знаеш? Същото се отнася и за теб.

Съквартирантката й се подаде иззад ъгъла на коридора, тъкмо проверяваше някакво съобщение.

— Пиърсън е отложила лекцията. Няма нужда да съм там преди единадесет.

— Току-що се разбрахме да не ходим никъде из университета сами — напомни й Сидни.

— Тя няма да е сама — каза Макс. — Агент Кинкейд ще бъде тук след по-малко от пет минути.

Лира вдигна поглед от дисплея на телефона и подаде ръка на човека, изпратен да охранява Сидни.

— Аз съм Лира Прескот — представи се тя.

— Казвам се Макс Стивънс — отговори мъжът, докато се здрависваха, а след това се обърна към Сидни: — Не трябва ли да тръгваме вече?

— Води! — усмихна се момичето и се обърна, за да грабне чантата си.

Агентът тръгна надолу по стълбите, а Сидни го последва, като не пропусна да намигне на приятелката си зад гърба му, а устните й изписаха едно недвусмислено възхищение.

Лира се усмихна на мимиките й и затвори вратата на апартамента. Всичко, което имаше значение в момента, беше фактът, че Макс носеше пистолет и можеше да защити Сидни при нужда. Колкото до външния вид, за Лира той не беше чак толкова важен.