Джули Гарууд
Скрита камера (7)

Седма глава

Не й трябваха предупредителните знаци.

Лира въведе кода в електронната система, която отваряше вратите на гаража, и веднага щом паркира и порталът се плъзна зад нея, тя се почувства у дома.

На мястото за паркиране на госпожа Екхард, точно до това на Лира, имаше голям луксозен седан. Беше спрян точно върху разделителната линия между двете места и момичето едва успя да отвори вратата на колата си, след като я вмъкна в тясното пространство. Госпожа Екхард караше „Тойота Приус“, която в момента бе оставена на паркинга край летището, тъй като дамата от седмица беше на Хаваите. Беше помолила Лира да й прибира писмата от пощенската кутия. Чудно кой ли бе паркирал на мястото й и то толкова безотговорно?

Лира грабна дамската чанта, ключовете и малкия сак и се опита да се промъкне покрай огромния автомобил, като не пропусна да забележи триъгълния стикер на задното стъкло, на който пишеше „Кола под наем“. А когато се измъкна, успя да види, че багажникът на седана бе леко отворен.

В някой от апартаментите на етажа над гаражите се чуваше бръмченето на телевизор. Лира се качи по стълбите и докато минаваше по коридора, осъзна, че шумът всъщност идва от нейното жилище. Изглежда, даваха някакви анимации. Нямаше логика — колата на Сидни беше паркирана на определеното й място, така че приятелката й вероятно си беше у дома, но тя беше последният човек, за когото Лира би предположила, че ще седне да гледа анимационни филмчета. Иззад входната врата се чу едно отчетливо „Яба-даба-дууу“, а с приближаването си Лира забави крачка, силно озадачена от дълбоките драскотини, които забеляза по съвсем новата метална брава, и пукнатините в стената точно до касата на вратата.

Това я озадачи.

Дали Сидни беше вътре? А ако се е прибрала, сама ли е? Лира доближи глава до вратата и почти подскочи от ужас, когато дочу плътен мъжки глас:

— Изключи го — изкрещя мъжът, — това ми докарва главоболие.

Секунди по-късно звукът на телевизора беше намален и тогава отекна още един мъжки глас:

— Защо пък трябва да я чакаме да се свести, за да я отнесем до колата и да я метнем в багажника?

— Не сме тук за това. Стоим и чакаме, докато се стъмни. Да не би да искаш някой да ни види? — отговори му първият.

— Не, но защо просто не я вържем още тук?

— Защото ти забрави въжето и тиксото в колата!

— Е, защо пък аз да съм ги забравил? И ти можеше да ги донесеш. А какво ще правим, ако не се свести? Ти я цапна доста здраво…

— Ами тя вдигаше много врява. Трябваше да я ударя, за да млъкне. Ако бяхме намерили това, заради което дойдохме, досега да сме се омели оттук.

Лира се отмести от вратата, стараейки се да не вдига никакъв шум, и избяга по коридора към далечния край на сградата. Сърцето й подскачаше бясно в гърдите, а пръстите й едва успяха да наберат 911. Момичето съобщи на оператора за случващото се и с разтреперан глас се опита да отговори на въпросите колкото се може по-точно. Операторът веднага изпрати дежурна полицейска кола на нейния адрес и я инструктира да остане на линия, но тя не можеше да го направи. Остави връзката активна, сложи телефона върху малкия сак, отвори страничния джоб на дамската си чанта и измъкна флакончето с лютив спрей. Нямаше намерение да влиза в апартамента, докато не чуеше гласа на Сидни вътре. Щеше да изчака пристигането на полицията, но за всеки случай реши да си потърси и друго оръжие. Огледа се, какво ли можеше да й свърши работа?

Колата! Лира изтича надолу по стълбите към гаража и пътьом натисна дистанционното за отключване на багажника. Намери вътре тежък гаечен ключ и изтича на пръсти обратно към входната врата на апартамента. Молеше се възможно най-скоро да чуе звука от приближаващи се полицейски сирени. Защо се бавеха толкова!

Въоръжена с лютивия спрей и гаечния ключ, Лира беше готова на всичко. Беше изплашена до смърт.

Долепи ухо до вратата и се ослуша за гласа на Сидни. Вътре телевизорът все още беше на канала с анимационните филмчета. Мъжките гласове не се чуваха. Какво ли правеха? Лира притаи дъх и зачака.

И тъкмо вече си мислеше, че не може да издържи и секунда повече, от апартамента се разнесоха гласове.

— Може да съм я цапнал прекалено силно. Я виж дали още диша — обади се единият от мъжете.

Сякаш по команда, Сидни изпъшка тежко.

— Добре — рече онзи. — Изглежда, се свестява. Да й сложа ли тиксо на устата?

— Иди виж дали има някакво тиксо в кухнята. Нямам идея къде другаде може да го държат, при такъв малък апартамент… — ядосано заговори другият. — И докато си там, виж дали няма някаква бира.

— Добре, но след като й лепна тиксото, ще я отнеса в спалнята. Ще взема да се позабавлявам, докато чакаме.

— Тази е готино парче, нали? — засмя се другият. — Първо ми донеси тиксото и бирата, а пък после прави с нея каквото щеш.

— О, не! — прошепна Лира.

В далечината се чу воят на сирени. Слава богу!

Изведнъж Сидни изпищя и Лира разбра, че не може да чака повече. Натисна звънеца и отстъпи встрани към стената, така че да не я видят през шпионката.

— Дръж ръка на устата й! — долетя набързо прошепната команда отвътре.

После се чу някакъв шумолящ звук и след това настана тишина. Мина цяла вечност. После отвътре се разнесе тих шепот, сетне се дочу боричкане. Трябваше да направи нещо! Лира се приближи внимателно към вратата и тихо пъхна ключа в ключалката. Отвори широко с едно бързо движение, като в същото време успя да отскочи встрани. Стисна по-здраво гаечния ключ и зачака.

През вратата се подаде някакъв мъж с пистолет, готов за стрелба. Беше огромен, с мощни гърди и тлъсто шкембе. Носеше черна скиорска маска и от лицето му се виждаха само двете очи, блеснали като копчета. В мига, в който той се обърна към нея, Лира натисна бутона на спрея. Мъжът изпищя и се хвана за лицето, а Лира с все сила стовари гаечния ключ върху ръката му, с която той стискаше пистолета. Отекна силен гръм и оръжието отхвръкна настрана. Нещо опари крака й.

Мъжът се хвърли обратно навътре и извика:

— Хвани я! Не й позволявай да вземе пистолета!

Точно така! Пистолетът! Лира го потърси трескаво с поглед, но, изглежда, оръжието беше паднало през перилата на долния етаж. Другият мъж блъсна Сидни настрана, измъкна своя пистолет и се затича към отворената врата, но още след първата крачка бе повален от настолната лампа, която Сидни с все сила стовари върху главата му. Той изрева като пребито псе и се върна пълзешком обратно към дивана.

Лира се втурна в апартамента, за да помогне на Сидни, която изглеждаше зашеметена и объркана. Само след секунда насилниците щяха да се съвземат и да се впуснат по петите им.

— Трябва да изчезваме оттук! — прошепна настойчиво Лира.

Пистолетът изтрещя и един куршум се заби в рамката на вратата. Двете момичета изтичаха надолу по стълбището и се скриха под него. Само на няколко метра встрани от тях лежеше пистолетът на мъжа със скиорската маска. Лира мигновено го грабна.

— Стой зад пощенските кутии — каза тя на Сидни.

Вдигна пистолета и се прицели към стълбището в очакване двамата мъже да се появят всеки миг. Изминаха няколко секунди, но не се случи нищо. Лира сграбчи ръката на Сидни и я поведе по коридора, който свързваше предната и задната част на сградата. Двете момичета се прикриха в сенките край стената, когато откъм предното стълбище се чу тропотът на тежки стъпки.

Лира погледна иззад ъгъла и забеляза как двамата мъже се качиха в наетия седан, паркиран до нейния джип. Миг след това колата потегли рязко на заден ход, а шофьорът намали скоростта само колкото да даде време на електронния портал да се отвори. Чу се пронизително пищене на гуми и седанът изчезна надолу по улицата.

Лира опря гръб в стената и едва сега успя да си поеме дъх.

— Добре ли си? — прошепна тя.

— Така мисля. А ти? — загрижи се Сидни.

— Още съм уплашена.

Няколко секунди по-късно две полицейски коли с включени сирени и проблясващи светлини спряха пред жилищната сграда. Четирима полицаи едновременно отвориха предните врати и заеха бойни позиции с насочени оръжия.

Лира пристъпи в коридора, наведе се и остави пистолета на земята, след което направи знак на Сидни да се приближи. Полицаите мигом ги обградиха.

— Трябва й линейка — каза Лира. — Ударена е по главата.

— Добре съм — настоя Сидни.

— Получихме сигнал, че тук има стрелба. Линейката вече идва — рече един от полицаите.

Той забеляза, че Сидни се олюлява и едва се държи на краката си, затова я хвана внимателно и я отведе да седне на стълбите, за да погледне раната на главата й.

Минута по-късно на мястото пристигнаха и двама медици. Единият веднага се насочи към Сидни, докато другият се наведе да огледа раната на крака на Лира. Куршумът леко я беше одраскал. Докато той я почистваше с антисептичен разтвор и залепяше малко парче лейкопласт върху драскотината, двама от полицаите дойдоха да я разпитат. Тя не можеше да им обясни как мъжете са успели да влязат в апартамента, нито какво можеше да търсят там.

— Нямаме нищо ценно, освен два лаптопа — каза тя на полицаите. — Чух единият от тях да казва, че щом се стъмни, ще закарат Сидни някъде.

— А как са успели да влязат? — попита единият от полицаите.

Сидни чу въпроса и се приближи към Лира.

— Заварих двамата в хола ни, когато се прибрах. Ала определено нямаха намерение да ни обират — каза тя. — Стояха и чакаха.

— Чакали са? — попита Лира. — Кого?

— Теб — отговори Сидни. — Чакаха теб.