Джули Гарууд
Скрита камера (34)

Тридесет и четвърта глава

Майло имаше проблем. Къде ли щеше да търси сега цяла купчина вмирисани стари книги? Старите дивидита и компактдисковете не бяха проблем, през годините беше задигнал достатъчно много дискове от различни магазини и сега можеше да ги събере в един кашон и да ги пробута на шефа си, но намирането на стари книги си беше трудна задача.

Тогава внезапно го осени една блестяща идея — библиотеката! Оттам можеше да задигне книгите, които му трябваха, да ги пъхне в няколко пазарски торби и да притича бързо до колата, преди библиотекарите да са го настигнали!

Майло бе влизал в библиотека за последно, когато беше на около осем години, и естествено не беше запознат, че оттогава в тези институции са въвели известни промени. Не беше наясно например, че вече има детектори, които ще започнат да пищят на изхода, дори ако само една книга бъде изнесена, без да е маркирана, но бързо научи за тях, когато мина през вратите и пулсиращият звук на алармената инсталация за секунди събра цяла тълпа от служители и охрана край него.

Освен това библиотекарите вече никак не бяха за подценяване — въобще не приличаха на лелките, които бе виждал в старите филми по телевизията, никак даже… Тези жени не носеха коси на кок и дебели очила, нито пък се разхождаха наоколо, обути в грозни черни обувки с връзки и дебели подметки. Двете жени, които дотичаха първи, почти можеха да се нарекат готини. И ако не се опитваше да избяга от тях с две пазарски торби, пълни с книги, можеше да покани на среща поне едната от тях, ако не и двете.

Леле, тези дами определено обичаха книгите си и нямаше начин тъй лесно и без бой да ги оставят да бъдат изнесени. Майло се уплаши, че може двете мацки да го спукат от бой, ако го хванат, затова тръгна да бяга между стелажите в библиотеката и успя да мине разстоянието от букви А до Д, след това зави зад съседния рафт с буквите Е и Ж, но те почти го настигнаха, когато сви зад ъгъла и спря за миг, колкото да си поеме дъх. Накрая се наложи да пусне чантите и да тича с всички сили към вратата, като прескочи металните ограждения на изхода преди още алармите да изпълнят помещението с протяжния си вой.

И сега какво? За щастие не му се наложи да мисли дълго, преди да му хрумне следващата блестяща идея: щеше да купи нови книги и да ги хвърля насам-натам, за да се поомачкат и да изглеждат стари. Сети се, че от отсрещната страна на улицата, точно срещу мола, имаше голяма книжарница, така че паркира пред нея и отиде право при продавачите, за да попита дали нямат някакви книги, които изглеждат стари.

„Моля?“, озадачено го изгледа в първия момент младежът зад щанда и Майло се наложи да зададе въпроса си три пъти, преди да получи отговор: „Не“. Все пак продавачът успя да му помогне донякъде, защото го заведе до един отдел на книжарницата, наречен „Класика“, където част от книгите имаха хубави корици от тъмна кожа, точно като онези, които Лира беше взела от градинската разпродажба.

Служителят му докара една количка и каза, че с радост би му помогнал, ако търси някое конкретно заглавие.

— Не, трябват ми просто книги, които изглеждат стари — каза Майло и безразборно започна да сваля от рафтовете.

Продавачът го остави сам и Майло подкара количката между рафтовете, като хвърляше вътре всичко, което имаше тъмни подвързии и дебели букви, отпечатани отпред. В библиотеката си беше научил урока добре и вече знаеше, че не може да открадне книгите, защото в книжарницата имаха същата система за засичане на изнасяните покупки. „Накъде отива този свят, щом даже книгите трябва да се пазят от крадци!“, помисли си Майло.

Накрая напълни две колички с най-различни заглавия, плати ги в брой и на излизане спомена на продавача, че ще му трябват още книги, които изглеждат стари. Едно от момичетата зад щанда му донесе кашон, в който да подреди закупеното, и му предложи да пробва в книжарницата за нови и употребявани книги „Мери-Анн“, която се намираше на пресечката на Нал и 89-а улица. И понеже на Майло не му се беше случвало да пазарува книги преди, всичко това му се стори много важна нова информация. Щеше да е добре служителят в книжарницата да беше споменал, че някъде се продавали и стари книги, преди Майло да беше платил огромната сума.

В „Мери-Анн“ имаха точно това, което му трябваше, а Майло още веднъж не си направи труда да прочете нито едно от заглавията на книгите, които купи. Интересуваха го единствено старите корици, затова изтърси купчината книги на щанда и нетърпеливо потропваше с крак, докато чакаше да обработят покупката му. Служителят на касата имаше вид на зубрач, с очилата си с тънки рамки и въздългите кичури свободно падаща коса. И изглежда, бе силно заинтересуван от книгите, които Майло купуваше, защото изгуби доста време да чете на глас всяко заглавие, преди да го маркира на касовия апарат.

— Я да видим какво имаме тук? — мърмореше си той и обръщаше книга след книга, за да намери баркодовете, отпечатани на задната корица, след което изчиташе заглавието: — Да поставим началото на самостоятелното ходене до тоалетната, Любовникът на лейди Чатърли, Предизвикателствата на менопаузата. Доста ексцентричен избор — забеляза той и погледна към Майло, — всичките ли са за вас?

Майло не остана очарован от предвзетото внимание на продавача и каза сухо:

— Харесвам доста разнообразни стилове. А сега побързай — подкани го той.

Майло излезе от книжарницата с две пълни чанти с книги и побърза да ги прехвърли в кашоните в колата. Накрая затвори багажника и с гордост си каза, че няма начин да не впечатли шефа си. Това, че Майло бе успял да му върне липсващите книги и компактдискове, щеше винаги да му напомня, че може да разчита на него във всякакви ситуации. Той още отсега предвкусваше огромната благодарност, която шефът щеше да му засвидетелства, и му се прииска да се обади на господин Мериам още на секундата, за да му каже, че е на път към офиса. Но после се сети, че телефонните обаждания от личните мобилни телефони до кабинета на шефа бяха строго забранени, така че Майло трябваше да почака господин Мериам да го извика, за да бъде похвален лично.

* * *

Господин Мериам искаше да види онзи парк, за който му беше споменал Майло. От описанието на терена му се струваше, че това ще е идеалното място, където може да зарови няколко предмета, които беше опасно да държи при себе си, защото можеха да го уличат в престъпление — като например онзи сейф.

Да го държи в офиса си беше като да седи върху буре с барут. Беше го скрил, но се притесняваше, че някой ден може да довтасат ченгетата със заповед за обиск и да го намерят. Трябваше да се отърве от него, колкото се можеше по-бързо, а колкото повече се тревожеше как да стане това, толкова повече нарастваше и напрежението му. Накрая изпрати Чарли и Стак да купят гумени ръкавици, дебела хартия, в която да го увият, и няколко кутии кърпи, напоени с хлор, с които да почистят всякакви отпечатъци. Освен това им напомни да купят и три чифта кожени ръкавици — по един за всеки от тях.

Когато се върнаха в офиса, Чарли разстла хартията на пода, а Стак заключи вратата. Тримата мъже доста се поизпотиха, докато успеят да преместят тежкия сейф в средата на дебелата опаковъчна хартия, след което Чарли и Стак си сложиха гумените ръкавици и се заеха старателно да го почистят от всякакви отпечатъци.

Малко по-късно Чарли докара микробуса до задната врата на офиса и тримата намъкнаха кожените ръкавици, за да свалят касата по стълбите. Накрая и тримата дишаха тежко и се потяха, но успяха да качат тежката каса в микробуса.

За господин Мериам парк „Параизо“ се оказа точно мястото, което търсеше. Щом го видя, той толкова се зарадва, че дори не обърна внимание на ужасната смрад, която се стелеше наоколо.

— Карай към другата страна на хълма, за да не ни види някой, докато го хвърляме — нареди той на Чарли. — Струва ми се, че тук отпред има повече боклуци. Предполагам хората ги мързи да обикалят чак отзад, за да хвърлят нещо — добави господин Мериам. А няколко минути по-късно пред очите му се изпречи интересна гледка. — Я виж ти! — възкликна той. — На това сметище са поникнали и някакви цветя. Я карай до тях и спри там. Ще свалим касата зад онази купчина боклук от другата страна на мястото с цветята. — Тримата слязоха от микробуса и подозрително се заоглеждаха наоколо, докато слагаха кожените ръкавици. — И помнете — нареди Мериам, — гледайте дрехите ви да не се търкат в касата и да не оставят влакна. Не искам никакви следи да водят до нас.

Тримата се запрепъваха, приведени като старци, докато пренасяха тежкия сейф през малката градина, без да ги е грижа, че изпомачкаха цветята. Скоро стигнаха до висока купчина боклуци, върху която се мъдреше някакъв съдран дюшек.

— Добре, оставете го тук и внимавайте къде стъпвате — нареди Мериам.

Чарли и Стак оставиха сейфа на земята и придърпаха дюшека отгоре му, така че да не се вижда. Доволен, господин Мериам се запрепъва през купчините боклук обратно към микробуса. В един момент погледна към синьото небе и остави слънчевите лъчи да погалят лицето му, докато се наслаждаваше на приятното чувство от добре свършената работа. Погледна назад само още веднъж, за да се увери, че сейфът не се вижда сред боклуците — нямаше начин някой да разбере, че издайническата каса е захвърлена тук.

А дори и да я откриеха, нямаше как да я свържат с него.