Джули Гарууд
Скрита камера (27)

Двадесет и седма глава

Ако Лира не беше там да я усмири, Сам беше сигурен, че в яда си Джиджи можеше да грабне пушката и за секунда да се озове в двора на съседната къща. Не беше сигурен дали възрастната дама би се осмелила да натисне спусъка, но нямаше ни най-малко съмнение, че Джиджи би използвала оръжието, за да сплаши съседката.

— Откъде знаеш, че госпожа Кастман е виновна за повехналите цветя? — попита я Лира.

— Разбира се, че е тя! — Баба й спря да фучи за миг и погледна внучката си. — Кой друг би направил нещо толкова подло? Още първия път, когато се престори на много загрижена за градината ми, бях сигурна, че има нещо съмнително: „Ох, толкова съжалявам, че петуниите ти не вървят тази година… Може от разсадника да са ти продали някоя некачествена партида… Колко жалко, че вложи толкова много труд, а няма резултат… Сигурна съм, че следващата година ще се справиш по-добре“. — Джиджи ядно имитираше подлия гласец на съседката. — Сигурна съм, че онези бутилки с вода, които мъкнеше от църквата, са били само за да ме заблуди. В момента съвсем сериозно си мисля дали да не вляза в градината й и да оскубя всяко цветенце, което попадне пред погледа ми — закани се старицата.

Ала още щом понечи да слезе от верандата, Сам я догони и я хвана под ръка.

— Знаеш ли, Джиджи, може би има и друг начин да се справим с това. Искаш тази госпожа Кастман да се почувства виновна, нали?

Джиджи спря на място и помисли за момент:

— Да, наистина, ако съсипя градината й, както тя съсипа моята, съседката никога няма да осъзнае вината си — размисли тя. Сетне тъжно огледа изсъхналите стъбла, които стърчаха в градината. — Смятам, че вече е твърде късно цветята ми да се съвземат.

— Така е — съгласи се Сам.

— Какво можем да направим? — Старата решително се обърна към Сам, а в погледа й се четеше желание за отмъщение.

— Мисля, че предварително трябва да свършим малко работа под прикритие — каза той.

— Все едно сме от ФБР ли? — оживи се бабата.

— Именно — усмихна се Сам и я заведе обратно на верандата.

Джиджи направо се разтопи от задоволство от факта, че истински агент се е заел със случая й. Тримата седяха на верандата, гледаха как слънцето бавно залязва и си говориха чак докато се стъмни.

Сам и Лира не бяха особено гладни, но малко по-късно, когато Джиджи им сервира прясно изпечен хляб и пълни чинии с гъста яхния с морски дарове, залапаха като невидели.

— Денят беше дълъг — каза Джиджи, — затова аз мисля да си лягам.

След като изми чиниите от вечерята, Лира се протегна сънливо.

— Мисля, че и аз ще си лягам — рече момичето и целуна Сам по бузата.

Сетне се качи горе в спалнята си.

Телефонът на Сам иззвъня — беше получил съобщение. Третото, с което Алек се опитваше да се свърже с него и да попита защо е отпратил бодигарда. Сам реши да не отлага повече този неизбежен разговор и излезе на верандата, за да се обади на приятеля си.

— Какво, по дяволите, става, Сам? — започна Алек.

— Търсил си ме?

— Какво толкова му беше на Брик?

— Той не беше правилният човек.

— Как така не е бил правилният човек? — изуми се Алек.

— Нямаше да се чувствам спокоен, ако бях оставил Лира с него — поясни Сам.

— Ахаа, ясно… — въздъхна Алек, но думите му прозвучаха така, сякаш току-що бе направил изключително любопитно откритие.

— Какво ти е ясно? — раздразнено попита Сам. — В момента сме в Сан Диего. Нямам представа кога Лира ще се върне в Ел Ей.

— Чух за бомбата под колата — каза Алек, възвърнал сериозния си тон, — както и за стрелците, които са ви нападнали в парка. Разбрах, че са ги заловили.

— Не искат да говорят.

— Да, но така нямат и шанс да получат споразумение с прокурора.

После двамата си поговориха за случая и изложиха своите теории за това кой и защо стоеше зад нападението. Накрая Алек каза:

— Ти нямаше ли и други задачи в момента? Доколкото си спомням, трябваше да изнасяш лекции и да се върнеш обратно във Вашингтон?

— Вярно е, но мога да остана още ден-два — каза Сам. — Ще ти се обадя най-вероятно вдругиден, когато дойде време някой да ме смени.

— Какво ще кажеш Брик да дойде… — започна Алек.

— По дяволите, само Брик не! — прекъсна го Сам. — Не мисля, че той е достатъчно квалифициран за това.

— Шегуваш ли се? Та той е служил в спецчастите — напомни му Алек.

— Трябва да вървя, пак ще се чуем — рече Сам и прекъсна връзката.

Преди да се качи горе, за да си легне, той провери още веднъж дали всички врати са заключени. Тъкмо излизаше от банята, когато Лира се появи на прага на нейната спалня:

— Забравих да ти покажа къде са хавлиените кърпи — каза тя.

— Намерих ги.

— Добре, лека нощ тогава — пожела му тя и понечи да затвори вратата, но той се приближи към нея.

Беше само по панталони, не носеше риза, но за Лира нямаше абсолютно никакво значение дали той стои пред нея напълно облечен или съвсем гол — така или иначе всеки път щом го погледнеше, тя затаяваше дъх от вълнение. Сам я притисна да влезе в нейната спалня и тихо затвори вратата зад гърба си.

— Не може да спим заедно в къщата на Джиджи — прошепна притеснено Лира.

— Можем да бъдем много тихи.

Притегли я в прегръдките си и нежно я погали по врата, а после страстните му и горещи устни намериха нейните, а езикът му нежно се плъзна между тях.

Съпротивата й беше безсмислена, но тя все пак успя да намери сили да каже: „Не, не трябва…“.

Сам привидно се съгласи с нея, но отново я целуна, от което я обзеха сладостни тръпки. Разляха се чак до върховете на пръстите й. Тя сложи ръце на гърдите му и се опита да го спре, но целувките му само станаха още по-настойчиви и възбуждащи. Лира не беше съвсем сигурна кой от двама им смъкна пижамата й, реши, че сигурно тя го е направила, но вероятно и Сам беше помогнал…

Устните им отново и отново се сливаха. Тя дочу сподавения му стон, когато голите й гърди го докоснаха. Ласките му станаха по-настоятелни. Лира зарови пръсти в косите му и стенейки, го помоли да спре да я измъчва, но на секундата промени желанието си.

— Отведи ме в леглото — каза му тя.

Наложи му се да заглушава виковете й с целувки, докато тялото й се извиваше в сладостни тръпки. Всеки мускул на тялото му бе напрегнат. Искаше да изкрещи името й, но едва успя да сподави стона си, сгушил лице в извивката на шията и рамото й.

Изминаха няколко дълги минути, в които двамата лежаха изтощени и се прегръщаха. След това Сам нежно я целуна по челото, прошепна й „лека нощ“ и стана.

Лира чу плисъка на водата в банята. Представи си го под душа и усети копнеж. Съжали, че след това Сам щеше да се върне в стаята за гости, а толкова й се искаше да остане при нея.

Изведнъж осъзна, че подобен род мисли навестяваха само хората, на които им предстоеше раздяла. А това не беше никак добре. Не й се искаше да заспива с тревога, затова реши да си мисли за нещо хубаво — спомни си за усмивката му, за това как коленете й омекваха, щом го видеше, спомни си колко самоотвержено се грижеше за нея, как я пазеше…

Мислите й тъкмо я унасяха в сън, когато Сам се върна и се пъхна обратно в леглото при нея. Лира отвори леко очи — пистолетът лежеше на нощното шкафче откъм неговата страна, което означаваше, че смята да прекара там цялата нощ. Тогава ръцете му нежно обгърнаха тялото й и момичето заспа с усмивка.

* * *

Събуди я някакво силно тропане, дори за миг реши, че става земетресение — цялата къща кънтеше, разтресена от ударите. Лира се надигна в леглото и се огледа за Сам, но него го нямаше. След малко съненото й съзнание отчете, че в ударите имаше някакъв ритъм и явно идваха някъде от долната част на къщата.

О, не! Каква ли работа беше измислила този път Джиджи за Харлан? В мазето имаше достатъчно много полици, така че ако решеше, баба й спокойно можеше да си отвори магазин за обувки. Нали нямаше начин майсторът да монтира нови?

Ако с баба й бяха сами вкъщи, Лира щеше да слезе долу само по халат, но Джиджи щеше да получи инфаркт, ако внучка й се появеше полугола в присъствието на двама мъже. Мърморейки, Лира влезе да си вземе душ и облече морскосиня пола и бяла блуза. Тъкмо слизаше по стълбите, когато отдолу се появи Сам и закачливо й се усмихна.

— Какво има? — попита го подозрително тя.

— Ела да видиш — поклати глава той.

Лира го последва и влезе в стаята на Джиджи точно в момента, когато Харлан изби огромна дупка в едната стена. Майсторът се беше погрижил да окачи найлонова преграда, която отделяше работното му място от останалата част на помещението и предпазваше мебелите от прахоляка и изкъртената мазилка. Щом забеляза Лира, Харлан вдигна защитната си маска, помаха й за здрасти и отново се захвана за работа.

Няколко секунди внучката стоя и го гледа потресена, а след това ядосано се обърна и тръгна към кухнята. Тъкмо си наливаше чаша портокалов сок, когато Джиджи дойде при нея.

— Добро утро — поздрави я баба й. — Днес май се успа, почти девет часът е.

Сам стоеше на прага, облегнат на рамката на вратата. Лира си издърпа стол и седна, но определено не я свърташе на едно място.

— Харлан още полици ли ще монтира? — попита тя.

— Не, скъпа, той ми прави паник-стая. Там винаги ще мога да се укрия при опасност. Нещо като малък домашен бункер.

Лира почти се задави с глътка портокалов сок.

— Какво? Какво прави? — извика в недоумение тя.

— Паник-стая. Обясних ти какво представлява — спокойно рече Джиджи.

Лира се тръшна на стола и безпомощно погледна към Сам, който стоеше със скръстени ръце. Успя да каже само:

— Опитах се да обясня на баба ти, че може би малко прекалява с мерките за безопасност, след тревожните новини от вчера…

Лира мълчеше объркана.

Джиджи кимна.

— Виждаш ли, Сам, тя е съгласна с мен.

Бабата се усмихна и отиде да види как върви работата на Харлан.

Сам дръпна един стол, обърна го с облегалката към себе си и седна.

— Паник-стая! — заяви той и се наведе напред.

— А всъщност защо не — примирено каза Лира. — Защо не? Е, къщата е малка, но спалнята на Джиджи е достатъчно широка, а освен това до нея има и един килер, който така или иначе не й трябва, та защо да не си направи паник-стая? Щом това ще я накара да се почувства в безопасност.

Сам искрено се разсмя:

— След малко ще трябва да отида до съседната къща и да тероризирам някаква старица, за да си признае, че е отровила цветята на Джиджи. Така че представа си нямам защо ли някаква паник-стая ме изненадва толкова. А след като чух историята за светената вода, нищо подобно не би трябвало да ме учудва.

— Лира? Сам? Искате ли препечени филийки? — подаде се Джиджи на вратата.

— Не, благодаря — отговориха двамата.

— Сам, скъпи, съобщи ли новините на Лира?

— Тъкмо щях да й казвам — отговори той.

Джиджи отново се изгуби някъде в коридора и Сам се обърна към Лира.

— Още новини ли има? — попита тя. — Какво още ще майстори Харлан?

— Братята ти са се обадили на Джиджи, настояват да се върнеш у дома, предполагам, това означава в ранчото. Двамата са научили за нахлуването в апартамента ти и… Всъщност знаят всичко — завърши Сам.

— Откъде са научили? Кой им е казал? — яростно заразпитва Лира.

Сам побърза да й обясни, че двама агенти на ФБР са отишли у тях, за да вземат изпратените кашони.

— Е, трябвало ли е да им казват?

— Ами наложило се е, за да конфискуват пратката. Нали се сещаш, че не може просто така да се появят на прага и да я вземат.

— Трябваше аз да им се обадя — съжали Лира.

— Джиджи ми каза, че се е разбрала с братята ти отново да звъннат.

— С тях мога да се оправя — увери го тя, макар да знаеше, че я чакат големи неприятности. Те бяха по-големите й братя и все още трудно приемаха факта, че е пораснала и вече може да взема самостоятелни решения.

— Има още една новина — каза Сам тъкмо когато Джиджи влизаше в кухнята с празна чаша от кафе. Двамата с възрастната дама се спогледаха колебливо.

— Офф, какво има още? — изпъшка Лира.

— Родителите ти са научили, че е възникнал проблем — обади се първа Джиджи.

— Как, за бога, са разбрали? — Момичето съвсем се обърка.

— Баща ти се е обадил в ранчото точно когато агентите са били там и икономката му е казала. Те двамата с майка ти ще бъдат тук днес следобед.

Джиджи и Сам чакаха да видят реакцията на Лира, но тя не каза нищо, единствено страните й станаха яркочервени и си личеше как стиска зъби в яда си. Съвсем бавно тя отмести стола си и се изправи.

— Къде отиваш? — попита я Сам, когато видя, че излиза от кухнята.

— Да кажа на Харлан да побърза с изграждането на паник-стаята — без да се обръща, отговори тя.