Джули Гарууд
Скрита камера (21)

Двадесет и първа глава

За щастие Лира прие новината за отряда от сапьори някак мимоходом, понеже така или иначе й беше трудно да проумее как бе възможно някой да постави взривно устройство под колата им. Знаеше, че тези бомби се свързват със стартера и ако Сам не беше забелязал стъпките в калта, и двамата сега щяха да са вече част от пейзажа край университета. Взривът можеше да ги разкъса на парчета.

Самата мисъл беше твърде ужасяваща и Лира побърза да я изтика далеч от съзнанието си.

Сам не би позволил тя да остане и да наблюдава работата на сапьорите, не че момичето държеше на това… Нито пък щеше да й позволи да разговаря с детективите, докато са на открито. Той искаше да я отдалечи възможно най-бързо от тълпата и хаоса, който настъпваше. Нито една кола не можеше да напуска паркинга, не допускаха да спират и нови. Зад набързо поставените огради се събраха десетки зяпачи, някои от които ядосани, че не могат да стигнат до автомобилите си, а други — любопитни да разберат какво е станало, че в университета гъмжи от полицаи.

Сам заведе Лира в малко кафене недалеч от университета. Тя седна на една пейка, докато той отиде да й донесе чаша горещ чай. Тя не съзнаваше, че цялата трепери, докато не се опита да държи чашата в ръка. Щом видя, че ще се опари, Сам взе внимателно чашата, остави я на масата, седна до Лира и я прегърна през раменете.

— Това първата ти бомба ли беше? — с най-сериозен тон попита той.

Лира се засмя на абсурдния въпрос.

— Е, така е по-добре — каза Сам. — Вече си в безопасност, не се страхувай. Няма да позволя да ти се случи нещо.

Погали рамото й и я придърпа по-близо до себе си. Стегнатото му тяло излъчваше топлина.

— Не си ме разбрал, Сам, не съм изплашена. Ядосана съм, страшно ядосана. Искам да узная какво става, мразя да съм безпомощна.

Лира се опита да се изправи, но той не й позволи.

— Отпусни се и поеми дълбоко дъх няколко пъти — посъветва я той.

След малко детектив О’Мали и негов колега се присъединиха към тях и докато пиеха кафе, зададоха на Лира куп въпроси, а от време на време ту единият, ту другият поглеждаше към Сам, за да види реакцията на агента.

Лира също се опита да получи някои отговори от тях. По-специално искаше да разбере нещо повече за мотивите, които стояха зад заплахата към нея, но детективите не даваха информация по разследването. Казаха й само, че работят по случая.

Върху какво точно работеха, прииска й се да ги попита тя. Има ли въобще някакви версии? Или просто й се подиграваха и чакаха престъпниците да се предадат сами?

— Ще ми се да си тръгваме, Сам — каза уморено Лира, след като я бяха разпитвали почти час.

— Ще се свържем с вас съвсем скоро — уведоми я О’Мали и се изправи. — Да се надяваме, че дотогава ще имаме солидна информация.

Сам изчака двамата детективи да си тръгнат и каза:

— Знам колко изнервящо е всичко това за теб.

— Кога можем да се махнем оттук?

— Новият автомобил ще пристигне след минута.

— Какво й е на колата, която караше досега? — попита ги. — Нали махнаха бомбата?

— Сега колата е предмет на престъпление — обясни Сам.

— Разбира се — сети се Лира и се почувства като глупачка. Беше гледала достатъчно криминални сериали, за да знае, че е така. А може би губеше форма?

Минута по-късно мобилният телефон на Сам иззвъня.

— Колата е тук — каза той.

— Трябва да си вземем обувките от багажника, преди да тръгнем.

— Съжалявам, но няма да може — каза Сам. — Сега и те са част от…

— … местопрестъплението — довърши мисълта му тя.

— Точно така.

Двамата се изправиха и Лира докосна ръката му.

— Толкова се радвам, че не пострада — каза тя.

Сам не можа да повярва на това, което направи след това — наведе се и я целуна. Беше много бърза целувка, която не й даде никаква възможност да реагира, но топлината на меките й устни го накара да копнее за повече. Какви ги вършеше?

— Да вървим — каза хладно той. — Още ли държиш да ходим до онзи парк?

Тя кимна.

— Добре — съгласи се той. — Ще отидем, но само след като се уверя, че не ни следят, а това може да отнеме известно време.

— Съгласна съм — каза Лира. — Обаче ще трябва да се върнем до спортния магазин и да си купим други обувки.

— Не, няма нужда — опита се да протестира Сам.

— О, ще отидем! — настоя тя с тон, който не търпеше възражения. — Няма да се катеря по онзи хълм без здрави обувки, нито пък ти. Освен ако не искаш да се сдобиеш с хепатит или енцефалит, или…

Усмивката му я накара да спре да изрежда. Имаше невероятна усмивка, която можеше да разтапя сърца. Сигурно често го правеше, помисли си тя.

Колата им беше черна и лъскава — пълно олицетворение на това, което шофьорите във ФБР наричаха „истинска мечта“.

— Нека да ви я демонстрирам — каза нетърпеливият млад мъж, който им я докара. — Има армирани стъкла и броня на вратите, покривът и капакът на багажника са допълнително подсилени за по-голяма сигурност, а защитните крила над гумите правят прострелването им почти невъзможно… Е, освен ако не минете върху стрелеца. Построена е като танк, но не се притеснявайте — двигателят е с цели 850 кубика и в нея има повече мощ, отколкото в състезателна кола. Не мисля, че някоя бомба би могла да навреди на това бебче — похвали се техникът. Сетне отвори пътническата врата за Лира и й намигна, когато тя мило му благодари. — В това возило наистина ще бъдете в безопасност, мис — провлачено каза младият служител на Бюрото и се подпря с лакти на вратата.

Сам заобиколи откъм шофьорското място и тъкмо се канеше да се качва, когато Лира попита:

— Дали случайно в жабката не е скрито оръжие, което мога да заема за малко?

— Не мисля — каза мъжът, — но ето ви визитната ми картичка. Казвам се Ед и ако имате нужда от нещо…

И затвори вратата, преди Лира да успее да каже: „Имам нужда от пистолет“.

Сам отвори за всеки случай жабката, за да се увери дали вътре наистина няма нещо опасно.

— Искам оръжие — настоя тя. — Каквото и да е. Всичко може да ми свърши работа.

— Не може.

— Добре, тогава сама ще се снабдя.

— Не, няма — твърдо заяви Сам.

— Ще видим — закани се усмихнато тя.

Усмивчицата й никак не му хареса.

— Няма да получиш проклетото оръжие. Може да се простреляш.

— О, моля ти се! Сам, нали си чел досието ми, ако въобще има такова.

— Има и съм го чел.

— Значи знаеш, че съм родена и отраснала в тексаско ранчо — напомни му Лира.

Наистина нямаше оръжие, което тя да не можеше да разглоби, да почисти и да сглоби отново. Освен това стреляше с невероятна точност. Братята й я бяха научили как да се прицелва и тя не пропускаше да се поупражнява всеки път, щом се прибереше у дома.

— Никога не знаеш кога може да ти потрябва оръжие. Така поне разправят братята ми — поясни Лира. — Естествено, за да убиеш някоя гърмяща змия, не за нещо друго.

— Тук няма никакви змии — каза Сам.

— О, има. Хората, които са поставили експлозива, определено са по-зли и от змии.

На този аргумент Сам не можеше да възрази.

— Да затегнем коланите, Лира! — каза той и запали двигателя.

Колата бе истинско бижу за шофиране — двигателят мъркаше приятно, а дори най-слабото докосване на педала на газта ги изстрелваше стремглаво напред, сякаш политаха. Сам я прекара през пет различни магистрали, десетина надлеза, цял лабиринт от квартални улици и когато най-накрая се увери, че не ги следяха, той намери друг магазин за спортно оборудване и спря пред него.

За щастие в него се продаваха същите туристически обувки, дори имаше модели с техните номера. Лира избра чорапи и за двамата и ги прибави към покупките. Без да обръща внимание на протестите й, Сам отново плати сметката и те излязоха от магазина, обути с новите си туристически обувки, абсолютно необходими за мястото, към което се бяха запътили.

— Гладна ли си? — попита я той, щом потеглиха. — Продавачът ми каза, че наблизо имало чудесна закусвалня със сандвичи.

— О, не, не може да ядем, преди да изкатерим онзи хълм. Трябва да спрем и да купим няколко бутилки вода за след това, но не и храна. Стомахът ти няма да може да го понесе.

— Обзалагам се, че ще се справи — каза той.

Четиридесет и пет минути по-късно Сам залиташе и му се гадеше като на пияница, който си е направил коктейл от бира, уиски и вино. Очите му се насълзиха от отвратителната воня и не спря да мърмори нещо, което Лира предположи, че е поредица от ругатни, но на чужд език.

Тя с неудоволствие си призна, че почти беше свикнала с токсичната миризма, която се носеше от нелегалното сметище. Щом стигнаха до върха на хълма, момичето посочи градинката, която се виждаше от другата страна, и възкликна:

— Не е ли прекрасна?

На Сам не му се стоеше тук, за да обсъжда градини, затова каза само едно: „Побързай, че да се махаме“. А след това отново му призля, при което Лира закачливо го попита:

— Все още ли искаш да ядеш?

— Действай и да изчезваме! — подкани я той.

— Добре, добре — съгласи се тя, щом видя, че лицето му позеленява.

Камерата си стоеше точно където я беше оставила и на Лира й трябваше само минута, за да подмени картата памет.

По пътя надолу по хълма нямаше инциденти.

— Никога преди не съм виждал нещо подобно — призна Сам.

Той изрови ключовете от джоба си, отвори багажника и двамата едновременно се облегнаха на колата, за да се преобуят. Лира порови в раницата си и извади малка метална кутия, в която прибра картата памет и я подреди най-отгоре на останалите.

Тя тъкмо затваряше ципа на раницата, когато забеляза, че Сам настойчиво се взира към единствения път, по който можеше да се дойде до парка, и се ослушва.

— Лира, качвай се в колата. Някой идва — промълви той.

Въпреки че не чу нищо, тя не се усъмни в думите му.

Затвори багажника и побърза да влезе в автомобила. Едва беше успяла да си закопчае колана, когато Сам рязко потегли на заден ход.

Иззад ъгъла се подаде някаква тъмносива кола и зави към парка. Колата набра скорост на правия път и по всичко изглеждаше, че се е запътила право към тях.

— Дръж се здраво! — нареди Сам.

— Може би са тук, за да… — започна Лира, като реши, че идват насам, за да изхвърлят някакви боклуци. Ала в този миг откъм приближаващия се автомобил отекнаха изстрели. — … за да ни застрелят — довърши мисълта си тя.

Сивата кола почти задра в тяхната, когато двете се разминаха в противоположни посоки.

Сам вече се обаждаше във ФБР и съобщаваше местонахождението на парка и описанието на колата, от която стреляха по тях.

Лира се обърна на седалката си, за да погледне през задното стъкло. Знаеше, че в онзи автомобил бяха поне двама — шофьорът и още един до него, който бе стрелял по тях, но дали не бяха повече? Затъмнените стъкла не й позволиха да види повече.

Тя изчака Сам да приключи разговора си с агента и каза:

— Моля те, завий, за да видя регистрационния им номер.

— Трябва да те измъкна оттук — възрази мъжът.

— Не можем да пропуснем подобна възможност. Има само един път за влизане и излизане, можем да ги хванем в капан…

— Не, няма да рискувам живота ти.

— Поне стреляй в гумите им или дай на мен — извика Лира.

— Ти да не си се побъркала! — сряза я той.

— Ето ги, идват.

Сивата кола за миг се скри от погледите им, когато навлезе в завоя в края на пътя, но после се извъртя рязко и се засили с бясна скорост към тях.

— Помниш, че в момента управляваш истински танк, нали? — каза Лира.

— Добре. Минаваме само веднъж — съгласи се Сам и й подхвърли телефона. — Ще се опитам да ги задържа в парка колкото може по-дълго.

Откъм сивата кола стреляха непрекъснато, но куршумите пропускаха целта си.

В някой от предишните си животи Сам сигурно е бил автомобилен състезател — автомобилът им се носеше по-бързо от вятъра. Само за секунда той умело го извъртя и се озова точно зад сивата кола. Лира вече беше приготвила мобилния си телефон и снима регистрационния номер на нападателите.

При звука на приближаващите се сирени шофьорът на бандитите успя рязко да обърне колата, профуча покрай Сам и се изгуби нагоре по хълма.

Сам не ги последва. В края на пътя вече се виждаха проблясващи синьо-червени светлини и две полицейски коли пристигнаха в парка. Той отби, за да направи път на специалния отряд, и подкара към изхода.

— Не искаш ли да останем, за да видим… — започна Лира.

— Трябва да те измъкна оттук и това е последният път, в който ти го напомням! — прекъсна я Сам.