Джули Гарууд
Скрита камера (19)

Деветнадесета глава

Сам чу смеха й и поклати глава. Тя си играеше с него. Целувката им очевидно не беше успяла да я развълнува и ако тя не смяташе да го прави на въпрос, значи и той щеше да си замълчи.

Сам беше обучен да преценява хората и не му трябваше много време, за да разбере Лира. Момичето не си падаше по случайния секс. Съмняваше се въобще някога да е стъпвала в бар с идеята да пофлиртува с някого и да си намери занимавка за вечерта, просто не беше такъв тип. Тя трябваше да изпитва и емоционална привързаност към мъжа, преди да му позволи да я докосне.

В този момент мобилният му телефон иззвъня — беше Алек. Сам се зарадва на възможността да избяга от мислите си.

— Новият бодигард ще бъде при вас утре рано сутринта — каза Алек. — Името му е Брик Уинтер.

— От ФБР ли е? — попита Сам.

— Не — каза Алек. — Работи в „Мийд Секюрити“, охранителна фирма в Ел Ей. Детектив О’Мали го препоръча и го проверих. Добър е и си разбира от работата.

— Имаш ли негово досие?

— Да, защо?

— Прати ми го по имейла. Искам да го проверя и аз. Няма да оставя Лира под охраната на кой да е.

— Сам, човекът се занимава професионално с това. Бил е в Ирак, войник в спецчастите, изкарал е две мисии. Какво те притеснява?

— Искам да съм сигурен, че тя ще е в безопасност — каза Сам, без да съзнава колко прозрачно изглежда оправданието му.

— Какво мислиш за нея? Сладурана е, нали? — попита Алек, а в гласа му се долавяше усмивка.

— Какво искаш да кажеш с това: „Какво мислиш за нея?“. За мен тя е просто задача. Това е.

— Прекрасна е, нали? — продължи Алек.

— Не съм обърнал внимание.

— Е, значи я харесваш? — разсмя се той.

— Просто ми изпрати проклетото му досие — каза Сам и затвори.

„Значи я харесваш?“ Що за въпрос беше пък това? Алек се държеше като ученик.

Загрижеността на Сам беше напълно разбираема, поне за него. Ако щеше да се отказва от защитата на Лира, то беше длъжен поне да се увери, че я оставя в добри ръце. Предполагаше се, че този Брик ще свърши работа, и Сам си помисли, че е време да се обади и да определи дата за лекцията пред кадетите, но нещо го възпря. „Ще звънна утре, каза си той, веднага щом си поговоря с този Брик… и го преценя“.

Лира се зададе по стълбите с лаптопа в едната ръка и мобилния телефон в другата. Беше се преоблякла в къса пола, която разкриваше тена на прекрасно оформените й крака, и бяла тениска, която подчертаваше другите неща, с които природата я бе надарила.

— Току-що говорих с О’Мали — рече тя. — Разказах му за градинската разпродажба и той поиска да огледа онези книги и дискове. Обясних му, че ще пристигнат в ранчото едва след няколко дни. Обясних му още, че не мога да се сетя за някой, който да знае, че са у мен.

— Каква е програмата за днес?

— Още не съм решила какво ще правя с филма за деца. Мислех да се заема с малко проучване, но пък получих и съобщение от Сидни. Срещнала професор Малер в университета и той й казал, че иска да ме види в кабинета си, затова предполагам ще трябва да отида там. След това трябва да се отбия през парк „Параизо“ и да сменя картата памет. Ти имаш ли някакви туристически обувки с дебели подметки?

— Да, но не ги нося с мен — отговори Сам.

— Значи ще трябва да ме изчакаш в колата. Не може да се мотаеш из онзи западнал парк или да се катериш по хълма с тези мокасини.

— Няма да се качваш горе без мен — категоричен беше Сам.

— Добре тогава. Ще спрем и ще ти купим някакви обувки — предложи Лира.

— Кога искаш да излезем?

— Става ли след пет минути? — попита го тя.

Трябваха й точно двадесет минути, за да се приготви.

Той качи нейните туристически обувки и раницата в багажника. Сетне заобиколи колата откъм страната на пътника, при което Лира го попита дали не иска тя да кара, но вместо да й отговори, той само се усмихна и галантно й отвори вратата, за да се качи.

Намериха спортен магазин по пътя към университета и по нейно настояване Сам си купи чифт здрави туристически обувки. Лира ги огледа и ги хареса. Така поне шансът някоя от захвърлените из парка медицински игли да се забие в краката им се свеждаше почти до нула.

— Тази марка са скъпички, но си струват — каза тя.

— Колко пъти смяташ, че ще ми се наложи да се кача по онзи хълм, преди да си тръгна утре?

— Само веднъж.

Когато й напомни, че си отива, Сам като че ли забеляза тъга в очите й. Появи се за миг и след това бързо изчезна.

— Лира…

— Заповядайте, сър — каза продавачът и подаде на Сам кредитната му карта и чантата с новите му обувки.

Докато той се разплащаше на касата, Лира тръгна да излиза сама от магазина. Двама портиери — момчета в колежанска възраст, се втурнаха едновременно да й отворят, което доведе до нещо като малко сборичкване между тях кой пръв да се добере до дръжката на вратата.

Сам я настигна и я прегърна през раменете, като не пропусна да каже на портиерите:

— Ще благоволите ли да ни направите път?

Двамата нетърпеливи млади мъже посърнаха, когато я видяха в прегръдката му.

— Вие с нея ли сте? — попита едното момче.

— Преместете се от пътя — каза Сам.

— Този има пистолет! — прошепна другият.

Миг след това двамата портиери хукнаха обратно към щанда, сякаш някой току-що беше извикал, че раздават безплатна пица и бира.

Сам пусна торбата с покупката в багажника и отново потеглиха. По пътя Лира изпрати съобщение до асистентката на професор Малер и попита кога преподавателят ще бъде свободен.

— Асистентката е почти толкова противна, колкото и Малер — каза на глас Лира, когато прочете съобщението, което се върна в отговор.

Сам изглеждаше твърде зает с мислите си и тя реши, че не я е чул, но той след малко попита:

— Няма ли да ми кажеш защо мислиш така?

— Слушай само какво съобщение дойде: „Единадесет и тридесет в кабинета на професора. Бъдете точна или…“.

— Какво „или“? — усмихна се Сам.

— Или няма да бъда в кабинета му точно в единадесет и половина — сви невинно рамене тя.

— Не ми харесва идеята да се връщаме в университета. Мъжете, които те преследват, сигурно вече са разбрали, че не спиш в апартамента си, и понеже не знаят къде си отседнала, най-вероятно ще те търсят в университета.

— Университетът е голям — каза Лира.

— Ако не са някои аматьори, сигурно вече са намерили програмата ти — предположи Сам и я изгледа с раздразнение. — А тя доста ще им помогне да стеснят кръга на търсене.

— Е, значи, ако не се появя в университета, колко ли време ще им трябва, за да се откажат?

— Мечтай си!

— Знам, че няма да го направят — въздъхна тя.

— Съмнявам се, че просто ще си губят времето в обикаляне из университета. Ще намерят друг начин да те измъкнат. — На Лира точно в момента не й се слушаше за нападателите й, но Сам реши, че трябва да е запозната. — Може да използват семейството ти или твои приятели, за да се доберат до теб. Сигурно вече са разбрали, че си готова на всичко, за да помагаш на близките си, виж само как се справи, когато Сидни беше в беда. Трябвал ти е доста кураж, за да влезеш в апартамента… И то с какво? С лютив спрей ли?

— Не можех да чакам повече — обясни Лира. После смени темата: — Ще ми се да знаех какво търсят. Разказах на полицията всичко за себе си чак от времето, когато съм била бебе, и нищо в живота ми не може да обясни защо се случва това.

И двамата замълчаха, а от време на време Лира хвърляше по един колеблив поглед към мъжествения му профил. Той беше толкова силен и уверен. Не й се искаше този мъж да си тръгва, но в същото време не би го спряла.

Не се беше усетила, че го зяпа като ученичка, докато той не попита:

— За какво си мислиш в момента?

— За теб.

— Тъй ли? — погледна я той и се намръщи.

— Чудех се дали някога ще те видя отново, щом си тръгнеш оттук.

— Ако трябва да изкажа предположение, бих казал, че вероятно не — отговори той.

— Това не ме удовлетворява. Трябва да знам със сигурност — настоя Лира.

— Защо?

— Ако знам, че в бъдеще все някога ще те срещна, то тази нощ ще бъде мирна и спокойна, ще погледаме малко телевизия и ще отидем да си легнем в отделните ни спални.

Сам, изглежда, се заинтригува.

— А ако никога повече няма да ме видиш? — попита той.

— Тогава мога да те уверя, че нощта няма да бъде никак тиха и спокойна — отговори тя.