Джули Гарууд
Скрита камера (14)

Четиринадесета глава

На Майло му се наложи да тича след „паяка“ през половината квартал и когато най-накрая успя да го стигне на един от светофарите, реши да подкупи шофьора, за да му върне колата. Отначало му предложи двеста долара, но продължи да увеличава цената чак докато светна зелено, а шофьорът настъпи газта и отмина.

Псувните и яростта никак не му помогнаха, а „паякът“ вече беше далеч. Все пак Майло бе радостен, че никой от компанията не бе станал свидетел на глупостта му. Не трябваше така лекомислено да паркира точно на една от най-натоварените улици на Лос Анджелис.

Да гледа как откарват автомобила му беше върхът на този ужасяващ уикенд.

Нещастната поредица от случки беше започнала миналия петък по време на градинската разпродажба у семейство Руни.

Още преди полицията да е пристигнала, Майло побърза да напусне мястото и се прибра у дома. Разтовари всички съкровища, с които се беше снабдил от разпродажбата, сред които и огромният диамантен пръстен на Бабс. После отново се качи на колата и отиде в офиса, за да говори с господин Мериам.

Шефът беше бесен. Вратата към кабинета му беше затворена, което означаваше, че не иска да го безпокоят. Майло колебливо се приближи до вратата и съвсем ясно чу отвътре как господин Мериам крещеше и беснееше. Реши да рискува и почука.

— Какво искаш? — изръмжа шефът отвътре.

— Да ви разкажа за една разпродажба, на която бях — извика Майло високо, така че служителите от втора смяна в агенцията да не помислят, че се говори за нещо необичайно.

— Влизай тогава!

Майло очакваше в офиса да има и други хора, но господин Мериам беше сам. Дали досега не бе крещял на стените?

Мериам отиде до бюрото си и се стовари тежко на въртящия се стол.

— Майло, обречен съм! Ако не си го върна… ако някой друг го намери… — Той избърса потта от челото си с ръкав и му направи знак да седне. — Ще трябва да се покрия за остатъка от живота си… за мен няма да има прошка, не и след всичко, което съм направил.

Досега Майло никога не бе виждал шефа си в такова състояние. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да заплаче.

— Сър, ако можете да ми се доверите и да ми кажете какво е… Искам да кажа, какво е взел Руни — опита се да изрече Майло и вдигна ръка, за да се предпази от реакцията на шефа си. — Трябва да знам какво търся. Да не би да е диамант? Или някоя известна картина, или книга със счетоводни сметки?

Господин Мериам се замисли и се намръщи още повече, но след малко кимна и призна:

— Да, трябва да знаеш. Както казваш, не може да го търсиш, без да знаеш какво е. Става въпрос за един дивиди диск — прошепна той. — Руни може да го е извадил от кутията и да го е скрил навсякъде.

— Като например да го е пъхнал в някоя книга? — подпита Майло.

— Да, диск лесно може да се скрие в книга. Защо? — поинтересува се Мериам.

— На градинската разпродажба имаше едно симпатично момиче, което си напълни колата с книги, взе и няколко дивидита, сигурно и някой и друг компактдиск. Бабс ги беше изсипала отпред на двора и непрекъснато изнасяше нови и нови от къщата. Ако имаше повече място в автомобила си, момичето щеше да прибере всичките книги. Останалите хора отнасяха само столове, лампи и кухненски принадлежности. Никой не се сети дори да погледне към томовете.

Господин Мериам изведнъж се изправи.

— От колко време вървеше разпродажбата, когато ти отиде? — попита той.

— Почти съм сигурен, че току-що беше започнала.

— Това е добре, това е добре. Дивидито може все още да е в къщата, скрито в някоя стена или под някоя тайна дъска на пода… Може да е навсякъде. А може и това момиче да го е взело, без да знае какво има на него… Докато не реши да го гледа — добави Мериам и потръпна. — Трябва да си го върнем.

— Аз ще ви го върна — обеща Майло.

— Момичето там ли беше, когато Бабс застреля мъжа си?

— Не, вече си беше тръгнала — обясни Майло. — А Бабс наистина го гръмна и отиде да види дали е мъртъв, после влезе в къщата и се застреля. Така казаха и по новините. Повечето от хората на разпродажбата останаха да зяпат, но на мен не ми се искаше да чакам пристигането на полицията.

— Ще накарам Чарли Броуди и Лу Стак тази вечер да претърсят къщата на Руни. Искам да ми донесат всеки диск, който успеят да намерят. Къщата е огромна… — замислено каза шефът. — Проклетото нещо може да е навсякъде, но аз няма да рискувам. Ако след няколко претърсвания не успеят да го издирят, ще трябва да взривят цялата къща. Не искам да останат никакви доказателства. Чарли има връзки и разправя, че може да намери експлозиви, които да свършат работата.

Шокиран от чутото, Майло запелтечи:

— Вие… вие вече сте казали на Чарли и Стак какво търсите? Но не и на мен — добави той тихо. — Наложи се да ви моля, за да ми кажете.

Господин Мериам не забеляза твърдостта в гласа на Майло.

— Естествено, че съм им казал. Те трябваше да знаят.

— Разбира се.

Майло беше ядосан и се чувстваше ужасно несигурен. Досега си беше мислил, че за господин Мериам той е служител номер едно, но, изглежда, шефът имаше повече доверие на двамата биячи Чарли и Стак. Очевидно на Мериам никак не му пукаше, че те са немарливи и не проявяват никакъв професионализъм.

— Изглежда, че те са овладели нещата.

Майло се изправи и тръгна към вратата, но Мериам го спря:

— Чакай сега — каза той, — дай да се върнем на онова твоето хубаво момиче. Значи тя е искала само книгите? Не взе ли някакви бижута или кожи? Знам, че Бабс имаше няколко кожени палта…

— Само книги и дивидита. Бабс ги беше натрупала на една огромна купчина и я чух да казва на момичето, че ако не ги вземе, ще ги изгори. Никой друг от хората не се интересуваше от купчината стари книги.

— Дори не знам как въобще може да я намериш — поклати глава Мериам.

— Аз знам как — побърза да се похвали Майло, за да направи впечатление.

— Какво каза? — Мериам се поизправи от стола си, скръсти ръце и опря дебелото си шкембе в ръба на бюрото.

— Казах, че знам как да я намеря — рече Майло с глас, който от вълнение бе станал писклив.

— Как?

— Записах си регистрационния номер на колата й.

— И как си се сетил да го направиш? — изгледа го втрещен Мериам.

Майло не можеше да си признае истината, че хубавата млада жена така го беше развълнувала, че един ден тя щеше да му принадлежи. Тя беше неговото момиче на Бонд. Ако кажеше на шефа си, че е срещнал жената на живота си, Мериам сигурно щеше да му се изсмее. Не, не можеше да му разкрие истината.

— Реших, че нещо може да е скрито в някоя от книгите. Вие не ми бяхте казали какво крие Руни от вас, затова реших, че е много вероятно… просто ми се стори възможно.

— Браво на теб, Майло, браво! Не знам какво щях да правя без теб. Я ми дай регистрационния й номер, веднага ще науча името и адреса й. — Мериам се пресегна за мобилния си телефон и затърси номера в паметта му. — Струва си човек да има връзки — намигна той на Майло, докато чакаше някой да вдигне от другата страна. Няколко минути по-късно господин Мериам вече си записваше имената и адреса на жената. — Лира Прескот — съобщи тържествено шефът и повтори адреса, който Майло побърза да си запише. — Живее в Сан Диего или някъде наблизо, северно от града, личи си по пощенския код. Благодаря, Майло — добави той след малко. — Ей сега ще изпратя Чарли и Стак там.

— Това би било загуба на време — изсумтя Майло, а мислите трескаво се блъскаха в главата му като уловени насекоми. — Момичето смяташе да пътува извън града с приятеля си за дълъг уикенд… — Мозъкът му работеше на бързи обороти, за да скалъпи някоя убедителна история. — Щяха да летят от Лос Анджелис и колата й сигурно е на паркинга на летището. Защо не ме оставите да се погрижа за това? Чарли и Стак така или иначе имат доста работа в къщата на Руни.

— Добре, тя е изцяло твоя — съгласи се Мериам.

Майло се почувства страхотно, когато си тръгна от офиса, но докато се прибере, отново го обхвана несигурност. Господин Мериам не беше от търпеливите и Майло знаеше, че е само въпрос на време шефът му да се обади на биячите, за да се включат.

Поуспокои го мисълта, че той знаеше за Лира Прескот много повече, отколкото двамата биячи, те не бяха видели стикера на университета, залепен на задното стъкло на автомобила й. Адресът й можеше да е и в Сан Диего, но той можеше да се обзаложи, че момичето живееше в Ел Ей и учеше тук. В събота сутринта щеше да отиде и до Сан Диего, да влезе у тях и да намери нещо с адрес от Лос Анджелис. Ако се окажеше, че в къщата има някого, щеше да измисли друг начин да се сдобие с това, което искаше.

Трябваше му дегизировка. И в никакъв случай не биваше да ходи със собствената си кола, щеше да вземе автомобил под наем.

В петък вечерта Майло излезе, за да си купи необходимото за дегизировката, и рано на следващата сутрин взе автобус и отиде до една агенция за автомобили под наем. Нае кола под фалшиво име и с подправени документи за самоличност и понеже предварително знаеше, че офисът на фирмата и паркингът се наблюдават с камери, трябваше да носи и дегизировката си.

Е, случиха се и някои непредвидени дребни неща, като например това, че трябваше да пробва черната перука, преди да я купи. Беше направена от прекалено много синтетични влакна, които особено много си личаха отпред на дългия бретон, но Майло реши да не ги подрязва. Плати за нея доста пари и не искаше да я съсипе, въпреки че с бретон приличаше на Мо от „Тримата комедианти“^[1]. Сложи си и черна брада, която залепи за лицето си, за да не пада, както и тъмни очила, които почти се скриваха под дългия бретон. Човекът на гишето във фирмата за коли под наем не можеше да откъсне очи от необичайната коса на Майло и едва обърна внимание на личната му карта.

Докато излизаше от паркинга, Майло надзърна доволен в огледалото за обратно виждане. Дегизировката беше свършила страхотна работа, дори и да гледаха записите от видеокамерите, никой не би го познал.

Беше на половината път до Сан Диего, когато кожата по лицето започна да го сърби, а щом се почешеше, нещата ставаха още по-зле. Реши, че сигурно е алергичен, добре че сърбежът все още беше поносим. Засега щеше да издържи, но веднага щом се прибереше, трябваше да свали фалшивата брада.

Щом стигна в Сан Диего, Майло намери адреса и обиколи квартала, преди да паркира през няколко къщи по-надолу. Престори се на съсед, който е излязъл на разходка, и мина покрай дома й, след което зави зад ъгъла и видя джипа на Лира. Не можеше да повярва на късмета си. Можеше да се окаже, че книгите и дивидитата от разпродажбата на Руни са точно пред него. Не му отне много време да се вмъкне в гаража, но слънчевите лъчи, които грееха през отворената врата, веднага му разкриха, че джипът беше празен. Сигурно момичето беше отнесло книгите и дисковете у дома.

Майло се измъкна от гаража и тъкмо се прокрадваше покрай стената на къщата, когато я видя да стои на верандата, загледана в океана. Тя се обърна към прозорците и извика:

— Джиджи, не мога да остана за вечеря утре вечер. Трябва да се върна в Ел Ей, за да довърша някои неща.

Някаква възрастна жена също излезе на верандата, целуна Лира по бузата и мило я прегърна.

— Разбирам, мила. Радвам се, когато поне от време на време мога да виждам внучката си.

В крайна сметка той беше прав. Лира Прескот наистина живееше някъде в Лос Анджелис. Майло тайничко се поздрави за добрите си умения на детектив.

Промъкна се обратно към колата си й зави зад ъгъла. Дали момичето щеше да остави книгите тук, или утре щеше да ги вземе със себе си? Той трябваше да почака и да разбере. Ако Лира си тръгнеше без тях, щеше да намери начин да се вмъкне в къщата, когато бабето не е вътре.

Паркира от другата страна на улицата, точно зад гаража, и се сниши, за да чака. Цяла вечер прииждаха хора, а последните гости си тръгнаха около десет часа. Майло разбра, че щом Лира не тръгна до единадесет часа, значи щеше да остане да преспи тук.

Около полунощ всички светлини в къщата угаснаха.

Майло намери един близък мотел и щом се регистрира в стаята си, побърза да смъкне перуката и я захвърли на масата. Оставаше да се погрижи и за брадата. Лицето го сърбеше до побъркване, но колкото и да дърпаше, брадата не помръдваше. Може би не трябваше да използва моментно лепило. Успяваше да отскубне по мъничко, но кичурите падаха заедно с кожата му. След като се дърпа и скуба цял час, Майло се погледна в огледалото в банята и установи, че лицето му прилича на подпухнала и олющена мазилка. Едва се подаваше сред гъсти туфи косми. На местата, където беше успял да отскубне брадата, кожата му беше издраскана и силно зачервена. Лицето му изглеждаше така, сякаш е заразен с ужасен обрив. Уморен от процедурата, Майло се тръшна на леглото.

В неделя сутринта реши да се пробва да обръсне остатъците от изкуствената брада, но това определено беше грешка. Пяната за бръснене попи в туфите косми и само ги направи още по-лепкави. След това реши да пробва дали няма да паднат, ако влезе под душа и опита да ги изстърже от лицето си, но стори поредната грешка — брадата само попи вода и бухна. С мисълта, че малко спирт може да помогне, Майло се наплиска обилно с афтършейв, а след като най-накрая спря да крещи от ужасната пареща болка, се наложи отново да скочи под душа, но този път със студена вода, която да успокои раздразнената му и зачервена кожа.

Щом ръцете му спряха да треперят, той отново си сложи перуката и тъмните очила и се върна при къщата на Лира. През останалата част от сутринта стоя в колата си и ставаше все по-нетърпелив, щом не я видя да излиза. Най-накрая успя да я зърне — двете с баба й се прибираха пеша, понесли пазарски чанти. Значи през цялото време са били навън! Майло не можеше да повярва, че така лекомислено е пропуснал възможността да се вмъкне в къщата, когато вътре е нямало никого. „Глупак!“, смъмри се сам той и се плесна по бузата, но в миг съжали, защото шамарът му уцели едно особено болезнено и зачервено място.

Няколко минути по-късно Лира излезе на двора с малка пътна чанта на рамо, изкара колата от гаража и потегли. Не носеше никакви книги или дивидита, значи те все още бяха в къщата. Майло със сигурност би спечелил мого червени точки в очите на господин Мериам, ако успееше да му занесе онези книги и дивидитата, но той реши да проследи Лира, за да види къде живее в Лос Анджелис. Щеше да се върне до Сан Диего в понеделник и тогава да вземе книгите и дисковете, без да споменава пред шефа си за забавянето.

Навън беше все още светло, когато Лира спря пред жилищния комплекс, в който се намираше апартаментът й. Майло мина с колата си покрай нея, зави и паркира зад блока. След малко отново се приближи до железния портал и през решетката му успя да види, че Лира разтоварваше нещата от колата си. Не можеше да рискува момичето да го забележи, затова побърза да се махне оттам. За него нямаше да е трудно до утре да разбере номера на апартамента й. Ако събереше смелост, можеше дори направо да се качи горе, да позвъни и да се представи.

Майло погледна в огледалото за обратно виждане и видя туфите косми, които стърчаха по бузите и брадичката му — приличаше на върколак. Явно представянето пред момичето щеше да почака.

На пет километра от апартамента й Майло забеляза един от любимите си ресторанти с драйв-ин. Отби и си поръча два двойни хамбургера, пържени картофи и газирана напитка. Поставката за чаши, която имаше в колата, се оказа прекалено малка за голямата чаша със сода, затова се наложи да я закрепи в скута си и да потърси място за паркиране.

След като приключи с храната, той реши да се върне до апартамента на Лира, за да се увери, че колата й е все още там. Дори можеше да спре срещу централния вход и да се поогледа малко, щеше да я зърне, ако имаше късмет тя да излезе отново.

Щом зави на ъгъла по нейната улица, му се наложи да отбие рязко встрани, за да направи път на идваща след него полицейска кола. „Тъпото ченге трябваше да е включило сирената и светлините, щом толкова бърза!“, помисли си раздразнен той. Хвърли един поглед напред по улицата и забеляза, че в жилищния комплекс на Лира влизат още две полицейски коли, които минута по-късно бяха последвани от линейка. Шофьорите на няколко автомобила пред него бяха отбили встрани до бордюра и изгасили двигателите, любопитни да видят какво ли е станало. Майло спря зад тях, за да позяпа. На отворения портал имаше полицай, който следеше никой да не влиза и да не излиза от сградата. Той разказваше на някакъв дядо какво е станало и Майло успя да чуе по-голямата част от случката: двама мъже са проникнали в един от апартаментите, вързали са някаква жена и са обърнали мястото с краката нагоре.

Чарли и Стак? Сигурно бяха те. Майло побесня. Кой друг можеше да го е направил? Господин Мериам отново не му се беше доверил и бе изпратил новите си любимци да свършат работата.

После се усъмни в предположенията си. Все още не знаеше какви са истинските факти. „Може разбитият апартамент въобще да не беше на Лира“, мина през главата му. Ала в същия момент я зърна — неговото момиче на Бонд. Край нея стояха двама въоръжени полицаи и Майло се досети, че я разпитваха. Изглеждаше притеснена и много изморена, но все така красива.

Полицаят на портала забеляза, че отвън започваше да се събира тълпа от зяпачи, и разпореди всички да се качват по колите си и да се разотиват. Майло също го направи, но докато минаваше покрай полицая, извърна лицето си на другата страна, за да не може униформеният да го запомни.

През целия път към къщи Майло се изяждаше от яд заради Чарли и Стак. Как бяха успели да стигнат до Лира преди него? Дали вече бяха успели да намерят книгите и дивидитата? Реши няколко дни да не се обажда на господин Мериам, да го остави сам да осъзнае, че изпращането на биячите не е било правилен ход. Естествено това щеше да му свърши работа само ако Чарли и Стак не бяха намерили книгите и дисковете. Имаше толкова много въпроси, които оставаха без отговор, а Майло трябваше да си подреди мислите. Утре щеше да измисли някакъв план.

Мина през една аптека и стоически издържа втренчените в лицето му погледи на останалите купувачи, когато си поиска крем, който се надяваше да облекчи ожулванията, когато отлепеше и останалата част от брадата. Купи си и лосион, с който да се опита да разтвори лепилото, но за съжаление не му свърши никаква работа. Когато най-накрая приключи с отлепването и на последната изкуствена брада от бузите си, лицето му изглеждаше така, сякаш току-що бе преминал през химически пилинг със сярна киселина. В два часа след полунощ най-накрая успя да се просне в леглото и заспа почти веднага, като през цялата нощ се стряска от сънища за огромни космати чудовища, които ръфаха лицето му със зъби, остри като бръсначи.

На следващата сутрин Майло спа до девет часа. След като стана и се облече, сложи отново перуката, нахлупи една бейзболна шапка ниско над очите си и въоръжен с шпионския си бинокъл, се отправи към апартамента на Лира. Видя, че колата й все още е паркирана в гаража, и отиде право в драйв-ин ресторанта, за да закуси. След малко се върна отново пред жилищната сграда, спря на ъгъла на улицата и се изтегна на предната седалка, за да чака.

Тъкмо си мислеше дали да не отиде отново до ресторанта, за да похапне, когато ги забеляза в далечината: мъж и жена се приближаваха пеша към жилищния комплекс. Жената приличаше на Лира, но все още бяха прекалено далеч, за да е сигурен дали е тя. Майло се пресегна за бинокъла и го вдигна към очите си. Да, това беше Лира, но с нея вървеше някакъв мъж — доста едър тип, както успя да забележи, щом двойката се приближи още малко. Мъжът изглеждаше много як и имаше здрави мускули. Дали той не беше приятелят й? По начина, по който я гледаше, можеше да се предположи, че е точно така. Тогава Майло забеляза, че мъжът имаше пистолет на колана си. „Аха, бодигард, каза си той. Умно момиче, наело си е охрана“. Мъжът имаше вид на здравеняк и Майло изведнъж усети как в ума му се прокрадва надеждата Чарли Броуди и Лу Стак да се върнат — двамата нямаха шанс срещу този.

В същия миг евтиният му мобилен телефон за еднократна употреба иззвъня. Единствено господин Мериам знаеше номера му. Майло се почуди дали да вдигне, но в крайна сметка любопитството му надделя.

— Да? — обади се той.

— Взе ли вече онези дивидита? — попита Мериам от другата страна на линията.

Доброто му настроение се върна на мига — значи Чарли и Стак все пак не бяха успели да ги открият в апартамента на Лира.

— Не, но съм близо до целта — обеща той.

— Главата ми е заложена на това, Майло. Намери онзи диск!

Майло усети отчаянието в гласа на шефа и си помисли, че в миналото може би щеше да му съчувства. Но не и сега, не и откакто Чарли и Стак се бяха издигнали над него.

Пъхна телефона обратно в джоба си и се сниши още повече на седалката. Двамата пешеходци приближаваха и той успя да зърне как Лира поглежда към мъжа до нея и се усмихва. Изведнъж, когато бяха само на една пресечка разстояние, те рязко свиха зад ъгъла и се отправиха в друга посока.

Майло не беше сигурен какво да прави оттук нататък. Вече не му пукаше толкова дали дискът е в апартамента й. По-скоро искаше да разбере дали Лира и бодигардът й имат връзка. Сърцето му се изпълни с ревност дори само като си помисли за тази възможност. Тя беше неговото момиче на Бонд, не нечие друго.

Само час по-късно Майло преследваше взетата под наем кола из улиците на Лос Анджелис.