Рафаело Джованьоли
Спартак (8)

VIII
Последици от смъртта на Сула

Известието за смъртта на Сула се разнесе из Италия със светкавична бързина. Какво беше вълнението от това известие, особено в Рим, по-лесно можем да си представим, отколкото да опишем.

Отначало, като чуваха известието, всички се слисваха и занемяваха; после почваха тълкуванията, разпитванията и любопитните разследвания. Всекиму се искаше да знае поради какви причини, как и где е настъпила тая внезапна смърт.

Олигархите, патрициите и богатите оплакваха незаменимата загуба на този човек като обществено нещастие, вайкайки се безутешно и искаха за героя императорско погребение, статуи и храмове като за спасител на републиката и полу-бог.

Пригласяха им жалбите на десетте хиляди роби, освободени от Сула, които след победата на Суловата партия образуваха коляното на десетте хиляди корнелиевци и на които Сула бе раздал част от заграбените богатства от проскрипциите. Тия десет хиляди дължаха всичко на Сула и се чувствуваха свързани с него не само от признателност, но и от страх, че след смъртта му ще им се отнеме всичко, което им бе дал.

По цяла Италия, в градовете, построени от Марий, а разорени от Сула, имаше сто и двадесет хиляди легионери, които бяха участвували на негова страна в социалната война и в боевете срещу Митридат и Марий и на които Сула бе раздал имотите на победените. Тия сто и двадесет хиляди души го обожаваха като велик пълководец и благодетел и бяха също тъй готови да бранят стореното от Сула.

Но, от друга страна, срещу плачовете на тая силна партия се възземаше радостта на близките на стоте хиляди жертви на проскрипциите и на безбройните и силни поддръжници на Мариевата партия. Всички тия хора открито проклинаха убиеца на роднините и приятелите им и разорителя на богатствата им; вълнуваха се, надяваха се за промени и нововъведения и издигаха глас за отмъщение. Към тях се присъединиха и плебеите, на които Сула бе отнел много права и изгоди, които искаха да си възвърнат отнетото.

И тъй, известието за смъртта на бившия диктатор предизвика в Рим такова силно възбуждение, каквото от много години не бе виждано.

На форума, в базиликите, под портиците, в храмовете, по улиците, в дюкяните, по пазарищата — навсякъде гъмжеше от Хора от всички възрасти и различно обществено положение. Те се питаха и осведомяваха за станалото, някои се вайкаха на висок глас за голямото нещастие, а други с още по-висок глас благославяха боговете, които най-после бяха отървали републиката от тиранина. Скритите омрази и потиснатите страсти се проявяваха отново във взаимни нападки и обвинения.

Възбуждението се усилваше още повече и от това, че консулите, които дотогава враждуваха помежду си скрито, принадлежаха към две враждебни партии. Така че разпалените страсти на двете страни имаха вече свои представители, равни по смелост и влияние. Гражданската война беше близка и неизбежна.

Мнозина добри и влиятелни граждани, сенатори и бивши консули, се опитваха да смирят и успокоят духовете, да смекчат възбуждението, като обещаваха преобразования, нови закони и възвръщане на старите предимства на плебеите. Но усилията им оставаха безплодни пред кипежа на народните страсти.

Мнозина сенатори, граждани и освободени роби от коляното на корнелиевците си оставяха брада в знак на жалейка, носеха сиви тоги и се движеха печални из града; Много жени, също тъй в знак на жалейка, ходеха с разпуснати коси от храм в храм и молеха боговете да дадат закрилата си, като че със смъртта на Сула Рим се бе озовал пред някаква страшна опасност. Те биваха вземани на подбив от враговете на Сула, които се разхождаха весели, без страх на форума и по улиците, доволни от неговата смърт.

На главните места, дето върху преторийски табели или албуми се обнародваха законите и седяха окачени през всички пазарни дни, три дни след смъртта на Сула се четеше следната епиграма:

Диктатор Сула бе на Рим

и господар — щастлив, любим.

Но гордостта му боговете

я усмириха от небето.

Той искаше — неумолим —

в нозете си да види Рим.

Но въшки в миг безумно кратък

изядоха го без остатък.

На други места се четеше: „Долу законите против разкоша“, в името на които Сула упражняваше най-омразния си деспотизъм; на други: „Искаме неприкосновеност на трибуните“, която Сула бе произволно потъпкал; а на трети: „Слава на Гай Марий“.

Във всичко това се проявяваше ясно промяната в настроенията.

Марк Емилий Лепид, който докато беше жив Сула, не скриваше неразположението си към него, сега говореше и действуваше открито като никога, уверен, че на негова страна са партията на Марий и народът.

Лутаций Катул, другият консул, който беше свързан с олигархите, напротив, без всякаква надменност и предизвикателства даваше да се разбере, че ще остане твърд и непоколебим в защита на сената и на закона.

В тоя смут, раздухвайки страстите, побърза да се намеси и Катилина. Той беше винаги в добри отношения със Сула, но неговите амбиции, дългове и страсти го принуждаваха да търси новото, тъй като от него можеше да извлече полза, без да загуби нищо. Затова заедно с младите Си, пламенни приятели подстрекаваше недоволниците и усилваше омразата против олигархията.

И тъй, Курион, Лентул Сура, Цетег, Габиний, Вер, Луций Бестия, Пизон и Порции Лека подстрекаваха народа, разпалваха яростта, като обещаваха отмъщения, саморазправи, обезщетения и кланета.

Само Гней Помпей и Марк Крас използуваха грамадната си популярност и власт, за да успокоят разпалените духове, като убеждаваха гражданите да се отнасят с уважение към законите и да не навличат на отечеството нови междуособици. При това състояние на духовете сенатът се събра в Хостилиевата курия, за да реши как ще трябва да стане погребението на победителя на Митридат.

Курията Хостилия, изградена от Тулий Хостилий около 560 години преди епохата, към която се отнася нашият разказ, се намираше в подножието на Палатинския хълм, с обърнат към комициума (Място на форума, където ставали събрания за избиране на сановници и се разисквало по обществени въпроси. — Б. пр.) вход. Това беше мястото, дето обикновено се събираше сенатът и се смяташе свещено като храм. Сградата, в която се влизаше през един портик, подобен на тия в храмовете, се състоеше от голяма четириъгълна зала, заобиколена с колони, върху които се намираше галерията, предназначена за гражданите.

В долната част на залата имаше полукръгла мраморна триредна трибуна, покрита с килимчета, възглавници и кожи, върху които седяха сенаторите. Точно срещу входната врата, до една мраморна маса, имаше две почетни кресла, определени за двамата консули. Над тези кресла, в средата на най-горния ред, беше определено мястото за председателя на сената. Срещу консулските места, в дъното на полукръга, бяха наредени с гръб към входната врата столовете, определени за плебейските трибуни, които си бяха извоювали места в курията преди сто години, докато преди това стояха в портика, пред вратата на самата курия, и там разглеждаха декретите на сената.

В деня, когато сенатът трябваше да обсъжда въпроса за погребението на Сула, галериите на Хостилиевата курия, портика и комиция бяха претъпкани с народ. Пред сградата се бяха събрали четири или пет хиляди корнелиевци с нечисти бради и сиви дрехи и се притискаха един о друг, като възхваляваха Сула, докато други седем или осем хиляди граждани, повечето бедняци, проклинаха името му.

Ако галериите на курията и близките до тях места бяха тъй претъпкани, не по-малко претъпкани бяха и сенаторските места, където се забелязваше необичайно възбуждение и непрекъснато движение.

Председателствуваше Публий Сервилий Ваций Изаврик, бивш консул, забележителен с добродетелите и мъдростта си, който след откриване на заседанието даде думата на консула Квинт Лутаций Катул. Катул припомни кротко и с благосклонни думи, които не можеха да обидят враговете на Сула, славните му подвизи в Африка, Азия и Атина, като не пропусна да спомене и социалната война, която биде потушена благодарение на смелостта му. Накрай поиска да му се отдадат погребални почести, достойни както за него, така и за римския народ, на когото е бил предводител и върховен глава, и предложи да се пренесат останките му от Кума и да бъдат погребани най-тържествено на Марсово поле.

Кратката реч на Катул предизвика всред сенаторите шумни ръкопляскания и силно негодуване в галерията.

След затихване на шума стана Лепид и заговори:

— Много съжалявам, о сенатори, че не мога да се съглася със своя уважаем колега Катул, благородството и смелостта на когото пръв признавам и ценя; но ми се струва, че в случая той вместо да се съобрази с обществения интерес и с честта на отечеството, се поддаде всецяло на подтиците на великодушното си сърце и направи не само неуместно, но и вредно и несправедливо предложение. Доброто му сърце му подсказа всичките доводи, които можеха да бъдат в защита на Луций Корнелий Сула и които можеха да повлияят на сената да реши трупът на бившия диктатор да бъде погребан с императорски почести в Марсово поле. В изблик на доброта моят колега припомни заслугите и благородните дела на покойния, обаче забрави или по-скоро му бе приятно да забрави бедите, които Сула донесе на родината ни, скърбите и кланетата, с които я изпълни, престъпленията, с които опетни името си и от които едно само би било достатъчно, за да помрачи или по-скоро да заличи напълно спомена за подвизите и победите му.

От трибуните се понесоха силни роптания, а в галериите избухнаха бурни ръкопляскания.

Ваций Изаврик даде знак на тръбачите, които протръбиха и наложиха тишина.

— Да, трябва да признаем открито — продължи Емилий Лепид, — че името на Сула е свързано с най-отвратителни престъпления. Кой погази отечествените закони и авторитета на трибуните? Кой издигна деспотизма като правило в управлението? На кого се дължат хилядите и хиляди убийства на невинни граждани, безчестните проскрипции, грабежи и насилия? Не бяха ли извършвани по нареждане на Сула и в ущърб на отечеството и републиката?

И за този човек, за когото личните му прищевки и страсти стояха над всеки закон и чието име напомня на всеки гражданин някое нещастие, днес се прави предложение да му бъдат отдадени тържествени погребални почести и да бъде обявена народна жалейка? Как ще погребем Луций Сула, разрушителя на републиката, в Марсово поле, където се издига гробницата на Публий Валерий Публикола, който бе един от основателите й? Ще положим ли в онова поле, дето лежат останките на най-благородните и прочути граждани от миналото, трупа на човека, който изби най-благородните и известни наши съвременници? Ще отдадем ли днес на порока онова, което нашите бащи в миналото отдаваха като награда на добродетелта? И защо, защо да сторим нещо, което е противно на съвестта и достойнството ни? От страх пред неговите двадесет и седем легиона, които му бяха предани оръдия и които по негова заповед разориха най-хубавите области на Италия ли? Или от страх пред десетте хиляди презрени роби, които той, произволно и по тиранична прищявка, без да държи сметка за законите ни, освободи, като им даде правата на римски граждани?

Разбирам никой да не се осмелява да призове сената и народа към зачитането на отечествените закони, ако Сула беше жив и ако над нас все още витаеше неговата ненаситна жестокост, ала днес, когато е безжизнен труп, питам ви; сенатори, защо да се силим да утвърждаваме за честен оня, който бе безчестен, защо да чествуваме като великодушен оня, който бе порочен и вреден гражданин, защо да отдаваме почести, дължими само на великите и добродетелните; на най-лошия и най-омразния измежду синовете на Рим?

Сенатори, дайте ми възможност да не загубя всяка надежда в съдбините на отечеството ни и ми докажете, че, смелостта, добродетелта, достойнството и съвестта са сред нас; накарайте ме да повярвам, че не страхът, а дълбокото чувство за лично величие преобладава все още сред римските сенатори — като отхвърлите предложението Сула да бъде погребан с тържествени почести на Марсово поле.

Смелата и прочувствена реч на консула Марк Емилий Лепид бе изпратена с бурни ръкопляскания; ръкопляскаха не само плебеите от галериите, но и мнозина сенатори.

И действително думите на Марк Лепид направиха на събранието такова силно впечатление, каквото привържениците на Сула нито очакваха, нито желаеха.

След затихването на шума стана Гней Помпей Велики, един от най-младите, най-обичани и най-популярни между сенаторите и държавниците в Рим, който с дълбоко прочувствени слова отправи възхвала на покойния Сула. Той възвеличи блестящите му и благородни дела, като се опита да оправдае порочните и осъдителните с неизбежните повели на фаталните моменти, през които той е заемал най-високото и отговорно място, с намесата на личните страсти в обществения живот и с порочните навици на народа и на патрициите.

Откровеното, просто и пламенно слово на Помпей направи силно впечатление на всички и особено на сенаторите.

Речите на Лентул Сура и на Квинт Курион, които говориха след Помпей и се обявиха против предложението На Катул, не срещнаха почти никакъв отзвук.

Подложено на гласуване, предложението бе прието с гласовете на четири пети от присъствуващите сенатори, между които личаха Публий Ваций Изаврик, Гней Помпей, Марк Крас, Скрибониан Курион, Гней Корнелий Долабела, Марк Аврелий Кота, Гай Аврелий Кота, Марк Тулий Декула, Л. Корнелий Сципион Азиатски, Луций Лициний Лукул, Ап. Клавдий Пулхер, Гай Касий Вар, Л. Гелий Попликола, Квинт Хортензий и мнозина други бивши консули, известни с подвизите и добродетелите си.

Против предложението на Катул гласуваха седнали, между другите, М. Емилий Лепид, Л. Сергии Катилина, П. Лентул Сура, Луций Касий, К. Цетег, Квинт Ливий Аний, М. Порции Лека, Л. Автроний, Л. Варгунтей и Квинт Курион, които участвуваха по-късно до един в заговора на Катилина.

При повторното, тайно гласуване за предложението на Катул се получиха 327 гласа, а против — 93.

Събранието се закри при извънредно силна възбуда на духовете, която от Хостилиевата курия премина в комициума, дето се изля в бурни манифестации. Едни ръкопляскаха на Лутаций Катул, на Ваций Изаврик, на Гней Помпей и на Марк Крас — открити привърженици на Сула, други пък ръкопляскаха по-бурно на Марк Лепид, на Сергии Катилина и на Лентул Сура, които се бяха обявили против предложението на Катул.

Когато Помпей и Лепид излязоха от курията, разговаряйки разгорещено за препирните в събранието, малко остана противните страни от народа да се спречкат помежду си — нещо, което щеше да бъде гибелно за републиката, понеже можеше да послужи като начало на гражданска война, чиито последици никой не можеше да предвиди.

Докато хиляди граждани изразяваха бурно възторга си от Лепид, други хиляди, повечето корнелиевци, ръкопляскаха на Гней Помпей. Между двете противни страни се разменяха взаимни заплашвания, хули и обиди, които навярно щяха да завършат с кръвопролитие, ако както Лепид, така и Помпей, хванати ръка за ръка, не бяха приканили съмишлениците си към спокойствие и ред.

Благодарение на усилията на Помпей и Лепид сблъскването бе избягнато и гражданите се разотидоха. Но вечерта в кръчмите, във форума, в базиликите и под портиците накипя лото възбуждение на гражданите се изля в бурни препирни и кървави сблъсквания. И от двете страни имаше много ранени и убити. Някои измежду най-разярените привърженици на народната партия дори се опитаха да запалят къщите на по-известните привърженици на Сула.

Докато в Рим ставаха гореописаните събития, в Кума ставаха други, с не по-малко значение за разказа ни.

В деня на Суловата смърт, няколко часа след като неочакваното събитие бе внесло страшна бъркотия във вилата на бившия диктатор, пристигна от Капуа мъж, чиито дрехи и вид го издаваха, че е гладиатор. Още с пристигането си той запита може ли да види Спартак, с когото имал да говори нещо важно.

Беше около четиридесетгодишен, с грамаден ръст и с херкулесовски мускули. От пръв поглед човек разбираше с каква необикновена сила е надарен той. Чертите на мургаво то му, неприятно лице, цялото покрито с гнойни пъпки и надупчено като от шарка, бяха грозни и груби. Разрошената му коса и брадата му, която никога не бе докосвана от гребен, както и свирепият израз на черните му, малки и много живи очи, пълни с пламък и смелост, придаваха на лицето нещо диво.

Обаче при всичката си грозота тоя гладиатор вдъхваше още при пръв поглед известна симпатия, защото от очите му и от всяко негово движение личеше, че е прям, честен и макар по варварски — горд.

Понеже гладиаторската школа беше твърде отдалечена от главната сграда, един роб отиде да повика Спартак, а гладиаторът започна да се движи нагоре-надолу по алеята, като разглеждаше подробно прелестите, които го обграждаха.

Не мина четвърт час, когато откъм края на алеята се зададе робът, а след него, забързан, Спартак. Като го видя, гладиаторът се затече и двамата се прегърнаха, целунаха се и Спартак заговори пръв, като запита другия:

— Е, какво ново, Окноман?

— Ново е пак старото — отвърна гладиаторът, който имаше звучен и дълбок глас. — Ние всички стоим със скръстени ръце и не предприемаме нищо! Не е ли време, драги Спартак, да грабнем мечовете и да развеем знамето на бунта?

— Мълчи, Окноман! — извика Спартак. — Кълна се във всички германски богове, ти искаш да провалиш делото ни!

— Аз не искам да го проваля, а да го видя увенчано с успех…

— Но щом е тъй, тогава знай, че не с викове, а с благоразумие и предпазливост ще постигнем целта си.

— Ще я постигнем, но кога? Ето кое искам да знам аз… защото желая това да стане в мое време.

— Почакай да узрее съзаклятието ни.

— Слушай какво ще ти кажа аз: мушмулите зреят в слама и с време, а пък плодове като въстанието ни знаеш ли как зреят? Със смелост и решителност! Няма защо да протакаме: да почнем и после всичко ще тръгне само.

— Но изслушай ме! Имай търпение, нетърпеливи човече. През последните три месеца колко души си привлякъл към движението ни от школата на Лентул Батиат?

— Сто и тридесет.

— От десет хиляди — само сто и тридесет! Е, при това положение, кажи ми, може ли да се предприеме нещо?

— Щом дигнем въстанието, всички ще дойдат при нас.

— Но как ще дойдат, ако предварително не знаят каква е работата, какви хора сме, какво преследваме и с какви средства разполагаме? Вероятностите за победата ще бъдат толкова по-големи, колкото по-дълбоко бъде доверието, което ще успеем да вдъхнем у другарите си по съдба.

След като премълча известно време, през което буйният германец като че размишляваше върху думите му, Спартак подзе наново:

— Виждаш например, че ти, който си най-силен и смел между десетте хиляди гладиатори от школата на Лентул Батиат, досега нищо не си направил. Как си използувал влиянието, което имаш между тях? Колко хора си привлякъл към движението ни? Колцина познават делото, на което служим? И колцина са тия, които нямат доверие в тебе и в твоя избухлив и безразсъден характер? Колцина от школата на Лентул познават и уважават поне Крис или мене?

— Но тъкмо защото не умея да говоря и убеждавам, направих всичко възможно да склоня Батиат да те вземе в школата за преподавател по фехтуване. С писмото, което ти нося, Батиат те кани да дойдеш в Капуа.

При тези думи Окноман извади из пояса си малък, навит папирусов лист и го подаде на Спартак.

Очите на рудиария светнаха от радост. Той грабна писмото, разчупи с разтреперани ръце печатите му и с жаден поглед го зачете. Лентул Батиат му пишеше, че славата за изкуството и смелостта му стигнала до Капуа и подтикван от нея, той го кани да постъпи учител в школата му срещу отлична храна и висока заплата.

— Ами че защо — подзе Спартак, като слагаше писмото в пазвата си, — защо, вместо да се впускаш в празни заплашвания и шумни крясъци, не ми даде писмото още щом се видяхме? Тъкмо това желаех отдавна. Там, между десетте хиляди другари по участ, е мястото ми — говореше със сияещо и възторжено лице рудиарият, — полека-лека, на един по един, ще говоря на всички и у всички ще вдъхна вярата, която изгаря гърдите ми. Един ден оттам, при даден знак, ще потегли десетхилядна войска от роби, строшили веригите си и изковали от тях мечове… Ах, най-сетне! Най-сетне! Ще мога да се спотая в едно гнездо, дето ще изостря зъба на змийчетата, които ще трябва да захапят крилата на гордите латински орли!

Изпълнен с радост, рудиарият препрочете още веднъж писмото, после прегърна Окноман и започна да се разхожда назад-напред, като бъбреше несвързано.

Окноман наблюдаваше, смаян и доволен, обезумелия от радост Спартак и когато му се стори, че се е поуспокоил, продума:

— Твоето доволство ме радва, но то ще зарадва още повече сто и тридесетте ми другари от съюза, които те очакват с нетърпение и които възлагат големи надежди на тебе…

— Лошо правят, дето се надяват много…

— Твоето идване ще бъде от полза и за това, че ще умириш тези разбойници…

— Е, разбирам: щом са твои приятели, те ще са като тебе необуздани… Да, наистина трябва да бъда там, за да предотвратя предивременното избухване на въстанието, което може да излезе гибелно…

— Аз пък те уверявам, че винаги ще ти бъда верен помощник и ще се покорявам на заповедите ти, въпреки буйния ми нрав.

Настъпи кратко мълчание.

През това време Окноман наблюдаваше с умиление Спартак и изведнъж възкликна:

— Но знаеш ли, Спартак, че откак се видяхме преди месец на срещата в Путеоли, ти много си се разхубавил? Прости ми, щях да кажа, че си станал някак по-нежен… Но тая дума съвсем не приляга за тебе…

Тук Окноман млъкна, защото изведнъж Спартак побледня, удари се по челото и промълви:

— Ах! Богове! Ами тя?

Нещастният рудиарий, който под влияние на любовта към свободата и потиснатите и на надеждата за близката победа беше извън себе си, изведнъж се почувствува сломен при този неочакван спомен, наведе глава, млъкна и остана неподвижен и замислен.

Мълчанието му трая дълго време. Ако се съдеше по задъханото му и неспокойно дишане, трябваше да се заключи, че в душата му се водеше страшна борба. Окноман, замислен и тъжен, наблюдаваше със скръстени ръце нещастния и измъчен рудиарий.

Най-сетне германецът наруши мълчанието, като запита развълнуван:

— Какво, Спартак, ще ни напуснеш ли?

— О, никога! Никога! — възкликна Спартак, като повдигна към Окноман ясните си сини очи, в които блестяха сълзи. — По-скоро ще напусна сестра си, ще напусна по-скоро…

Той млъкна за миг, след това отново подзе:

— Ще напусна всичко… всичко… но не и делото на потиснатите, на робите, на отхвърлените… Никога! Никога!

И след малко прибави:

— Не обръщай твърде внимание на настроението ми, Окноман, ела с мене. Макар тоя дом да е потопен в скръб, все ще се намери нещо в кухните да хапнеш. Но да не си посмял да продумаш думица за съюза ни или пък да почнеш да се гневиш и да ругаеш.

Като каза тези думи, той го хвана и поведе към къщата, в която скоро изчезнаха.

Дванадесет дни след сенатското постановление, съгласно което погребението на Сула трябваше да стане по най-тържествен начин и на държавни разноски, погребалното шествие потегли от вилата на диктатора и по Апиевия път се отправи към града на седемте хълма.

От цяла Италия се бяха стекли хора, за да отдадат последна почит на починалия. Когато погребалната колесница тръгна от Кума, тя беше предшествувана и последвана освен от Лутаций Катул заедно с двеста сенатори и толкова римски конници, от всички патриции на Кума, Бая, Капуа, Херкуланум, Неапол, Помпей, Путеоли и на другите градове и села на Кампания; от представители на всички общини и градове в Италия; от двадесет и четири ликтори; от повече от петдесет хиляди легионери, дошли да отдадат последна почит на непобедимия си пълководец; от няколко хиляди корнелиевци, дошли от Рим; от безбройни кохорти тромпетисти, тръбачи и цитристи; от хиляди матрони, облечени в тъмни столи в знак на жалейка, и от неизброими тълпи, дошли в Кума от всички краища на Италия.

В бляскаво украсена погребална колесница, теглена от шест черни коня, лежеше балсамираното и напръскано с благоухания тяло на диктатора, увито, в златноалена императорска мантия. Зад колесницата вървяха, облечени в тъмни тоги, Фаус и Фауста, деца на Сула от Цецилия Метела, Валерия и Хортензий, Публий и Сервий Сула, синове на Сервий Сула, брат на починалия, други роднини и близки и много свободни роби. Всички изглеждаха безутешни поради тежката загуба.

Пътуването на погребалното шествие от Кума до Рим трая десет дни. Навсякъде към шествието се присъединяваха нови хора… Жителите на Рим бяха излезли десет мили извън града, по Апиевия път, за да посрещнат погребалното шествие, равно на което дотогава не бе имало.

Когато то стигна до Капенската врата, разпоредителят по погребенията (designator), комуто сенатът бе поръчал да ръководи церемонията, се залови да внесе ред в неизброимото множество хора, за да й придаде още по-голяма тържественост. След няколкочасово подреждане шествието навлезе в града.

Най-напред вървеше разпоредителят, следван от дванадесет ликтори, облечени в сиво. След тях вървяха няколко музиканти, които свиреха с дълги погребални флейти, а подир музикантите — около петстотин оплаквачки в жалейно облекло. Те плачеха, скубеха косите си и възхваляваха високо подвизите и добродетелите на починалия.

Понеже оплаквачките бяха уведомени от разпоредителя, че ще бъдат щедро възнаградени от държавното съкровище, те плачеха отчаяно и сякаш от сърце, като въздигаха до небесата добродетелите на бившия диктатор, които бяха повече от добродетелите на Камил и Цинцинат, Фабриций и Фабий Максим, Катон и Сципион, събрани всички вкупом.

Зад оплаквачките вървяха друга група музиканти и изпълваха въздуха с тъжни звуци и над две хиляди легионери, граждани и корнелиевци, които носеха венци и други подаръци от градовете и легионите, сражавали се под негово началство.

След тях вървеше виктимарият, (Прислужник при жертвоприношението, който коли животните. — Б. р.) който трябваше да заколи при кладата, върху която щеше да бъде изгорен трупът, най-обичаните от покойника животни.

Зад него носеха бюстовете и портретите на Суловите прадеди, между които се виждаше и бюстът на Руфин Сула, прадядо на покойния диктатор. Тоя Сула е бил два пъти консул по времето, когато Пир бил нахлул в Италия, бил смел и благороден мъж, но при все това бил изгонен със заповед на цензора от сената, понеже, противно на тогавашните наредби, намерили у дома му сребърни предмети с общо тегло над десет либри. (Една либра около 340 грама. — Б. р.) Заедно с бюстовете и портретите на прадедите много роднини на Сула носеха трофеите и наградите, които бе получил през време на походите си в Гърция, Азия и италийските войни.

Подир тях вървяха пак музиканти и подир музикантите — Метробий, който според обичая трябваше да представи покойника като жив и се бе така гримирал, че наподобяваше твърде много Сула.

Непосредствено след Метробий, привличащ най-много погледите на зрителите, наредени от двете страни на пътя, идеше златната носилка на Сула, цялата обкичена със скъпоценни камъни, носена последователно от най-младите и силни сенатори. В нея се виждаше трупът на Луций Корнелий Сула, облечен в императорски дрехи. Зад носилката вървяха съпругата, синовете, племенниците и близките на покойника, всички в жалейно облекло и с печален вид.

След близките всички жреци придружаваха трупа на победителя на Митридат.

Начело бяха птицегадателите (авгурите), носещи в ръка изкривен жезъл (Oituus), техен отличителен знак; след тях вървяха фламините в следния ред: първи дуалите (dualesi), жреците на Юпитер; след тях марциалите (martiales), жреците на Марс; квириналите (quirinales), жреците на Ромул, жреци на цветята, жреци на овощията и т.н., всички облечени в първо свещеническата си дреха (lacna) и с шапчица (apex), подобна на митра, на върха на която към обичайното вълнено пискюлче беше прикрепено клонче от мирт.

Зад фламините вървяха дванадесетте салии, жреци на Марс Градивни, с везана туника, стегната при кръста с широк военен бронзов ремък и покрита с блестяща пурпурна мантия (trabea). На лявата им страна висеше меч, с лявата си ръка крепяха щита си, а в дясната ръка стискаха желязна палка, с която от време на време удряха свещените щитове (ancilia), носени на прът от помощниците им.

След салиите вървяха харуспициите (гадатели по вътрешностите на животните), фециалите, ареалите, екстиспициите, с нож от слонова кост — символ на ножа, който те употребяваха в жертвоприношенията си. А след тях — свенливите весталки, с къса ленена туника (carbasus), покрита със стола и мантия (sulfibulum) от бял плат, поръбена с пурпур, и с бяла превръзка (infula) през чело, за да държи събрани косите им отзад.

След весталките вървяха седемте епули, които трябваше да приготвят трапезата (lectistemium) на дванадесетте богове, свиквани на събрание от Юпитер. На тия богове, както при обществени празненства, така и при обществени бедствия, биваха предлагани богати трапези, чиито изтънчени гозби биваха после излапвани — това се разбира от само себе си — от седемте поменати епули поради простата причина, че статуите на дванадесетте божества не можеха да раздвижат мраморните си челюсти и да изядат приготвените им гозби.

Шествието на жреците свършваше с тридесетте куриони (curiones), служители по култа, избрани от тридесетте курии, по един за всяка курия.

След тях вървяха сенаторите, римските конници, най-знатните матрони от патрицианството и гражданството и голям брой сановници и граждани. След тях — роднини и роби на покойника, които водеха бойния му кон и други коне, кучета и животни, към които покойникът е имал слабост приживе и които трябваше да бъдат принесени в жертва в момента, в който щеше да бъде изгорен трупът.

Процесията завършваше с легионите, които се бяха сражавали под водителството на Сула. Стройните им редици представляваха приятно и в същото време страшно зрелище за плебеите, които се трупаха навъсени и сърдити край пътя, по който минаваше погребалното шествие.

Шествието премина Капенската улица, зави по улицата, която водеше към храма на Юпитер Статор, мина през свещената улица и през арката на Фабий, победителя на алоброгите, (Племе от Нарбонска Галия. — Б. р.) спря се във форума, дето точно срещу трибуните бе положен ковчегът на Сула.

И тук с пламенен глас изказаха похвалите си първо сенатът, после конниците, войската и накрай народът. Тъй като Фауст не беше още облечен в мъжка тога, похвалното слово, което се падаше да произнесе той, бе произнесено от Публий Сервилий Ваций Изаврик, от консула Катул и от Гней Помпей. Техните похвали за добродетелите и подвизите на покойния се придружаваха от плачовете и жалбите на тия, които бяха привърженици на Сула и на олигархическата партия и които сега, след смъртта му, се бояха, че тя скоро ще падне.

После, в предишния си ред, шествието продължи пътя за Марсово поле. То пресече Мамертинската уличка, премина Ратуменската улица и пое широката и безкрайна улица, наречена Широка, по дължината на която бяха издигнати арки от мирт и кипарис. Най-сетне шествието стигна в средището на просторното Марсово поле, на мястото, определено за погребването на праха на Сула, където всичко бе приготвено за погребалната церемония.

Носилката бе сложена близо до кладата. Валерия, както изискваше обичаят, се приближи до трупа, отвори очите му и постави в устата му един триент, с който, както вече казахме другаде, душата на покойника щеше да заплати на Харон за превозването-й по реката Ахерон, после го целуна по устните и изрече обичайните думи: „Сбогом! Ние всички ще те последваме по реда, определен от природата.“

Тогава сложиха трупа върху кладата и музикантите засвириха тъжни химни, а жреците се заловиха да колят жертвите, чиято кръв, смесена с мляко, мед и вино, разливаха наоколо по земята. После тия от безбройната тълпа, които бяха най-близо до кладата, започнаха да хвърлят върху нея масла, благовония и венци от цветя и от лаврови клонки. И в късо време не само че цялата клада бе покрита, но наоколо се образува от тях много широк пласт.

През това време гладиаторите от школата на Сула, с изключение на Арторикс, когото по молбата на Спартак Валерия бе заповядала да оставят в Кума, започнаха да се бият около кладата. Не след дълго време всички гладиатори лежаха мъртви, понеже при погребалните борби не можеше да се подари животът на нито един от тези нещастници.

След като свършиха тия церемонии, Помпей Велики взе факела от ръката на гробаря, който трябваше да запали кладата, и в знак на почит към починалия приятел собственоръчно я запали. Върху кладата, загърнат в азбестов чаршаф, лежеше трупът на Сула.

Бурни ръкопляскания прогърмяха из пространното поле при тази проява на почит от страна на младия победител в Африка. Огънят пламна, разрасна се бързо и с хилядите си лъкатушни езици обхвана кладата, сред облаци от гъст и силно ухаещ дим.

Не мина и половин час и от тялото на тоя, от когото в продължение на толкова години трепереха Рим и Италия и чието име се разнасяше по земята, остана малка купчинка пепел, която събраха внимателно в бронзова урна, украсена със злато и сребро.

Урната поставиха временно в храма, който преди няколко години бе издигнал самият Сула на мястото, дето бе победил привържениците на Гай Марий и затова го бе посветил на Херкулес Победителя. По-късно урната беше поставена в разкошна гробница, която, съгласно постановлението на сената, бе построена на мястото, дето беше кладата.

Докато оплаквачките събираха останките на Сула, виктимариите, използувайки двеста и двадесетте кошници с помади, останали от извънредно големите количества, които жените бяха донесли на Марсово поле в памет на бившия диктатор, направиха от тях на самото място две статуи — едната представляваща Сула, другата — един ликтор.

Спартак, в качеството си на ланист при Суловата Гладиаторска школа, бе принуден да носи жалейно облекло, да вземе участие в погребалното шествие и да присъствува, едва сдържащ гнева си, на боя на учениците си гладиатори, които той бе посветил не само във фехтуването, но и в тайните на Съюза на потиснатите.

След като свършиха погребалните церемонии, Спартак въздъхна дълбоко от облекчение. Използувайки херкулесовската си сила, той започна с мъка да се провира сред стотиците хиляди хора, които подобно на вълна при отлив се изтегляха по Широката улица, като се блъскаха, шумяха и ръмжаха, запътени към града.

Слънцето бе вече залязло и се спускаше здрач. Ивица червени облаци, сякаш отражение на някакъв огромен пожар, се простираше върху хълмовете, обграждащи Рим в дъното на кръгозора, и се бореше все още с нощните мрачини, които овладяваха вече Вечния град.

Спартак се движеше много по-бързо от другите и затова почти на всяка крачка попадаше край нови спътници. Така той можеше да чуе и действително чуваше разни преценки за събитието, което занимаваше умовете на всички през тоя ден.

— Но вярваш ли, че прахът му ще се задържи за дълго в храма на Херкулес Победителя?

— Напротив, аз се надявам, че за честта на Рим и на народа скоро ще бъде грабнат оттам и хвърлен на вятъра.

— Нека се надяваме, че за доброто на Рим вие, немирните марианци, ще бъдете най-скоро издушени в Тулианската тъмница до един!

А малко по-нататък:

— Горко на Рим, пак ти казвам, горко на нас! Когато беше жив, макар и да отсъствуваше от Рим, никой не дръзваше да мисли за промени!

— А сега! Горките закони!

— А бе какви закони бе, какви закони! Слушай, Вентудей, тоя приятел нарича закони извършените от Сула нарушения на всички човешки и божествени правдини!

— Закони ли? Кой приказва за закони? Че знаете ли вие какво нещо е законът? Паяжина, в която се уплитат мухите и която се разкъсва от осите!

— Прав е Вентудей!

— Браво, Вентудей! И още по-нататък:

— В името на ковачницата на Вулкан, питам те аз тебе, щом на тоя, който е изцапан с всички низости, се отдават такива почести, то на утрешния ден ако — дано не даде Юпитер! — умре Помпей Велики, какво би трябвало да се стори?

— Слушай ти нашият ковач какви мъдрости кове!

— Тоя последовател на Вулкан е за Марий!

— Е, хубаво де, знаеш ли какво би станало, ако умреше Помпей? Биха го хвърлили в Гемонийските стълби.

— И би било справедливо!

— Че кой го кара да бъде честен и добродетелен гражданин, когато в наше време само на порочните хора е дадено да се радват приживе на щастието и могъществото и да бъдат възхвалявани до небесата след смъртта им?

— Прав си! Да върви в публичния дом добродетелта: там й е мястото!

— Да хвърлят справедливостта от Тарпейската скала. (Скала на Капитолийския хълм, откъдето хвърляли осъдените на смърт престъпници.)

— На кърпача такава раздърпана вещ!

— Да хвърлят от скалата заслугите и добродетелта!

— И да живее Сула!

— Да живее свободата, сестра на палача!

— Да живеят и законите на дванадесетте таблички, които вече са станали като мантията на Диоген! Те са тъй продупчени от ударите на патрицианските мечове, че човек нищо не може вече да прочете от тях!

— И колко добри са законите! Те дават място за тълкуването на прищявката, което струва повече от тълкуванията на юрисконсултите!

Подигравките и хапливите мъдрости се сипеха върху олигархите толкова повече, колкото повече Спартак се приближаваше към Ратуменската врата, дето се бяха струпали онези, които, бидейки в края на погребалното шествие, сега, на връщане, бяха начело. По-голямата част от тях бяха плебеи, които ненавиждаха Сула и бяха дошли от любопитство.

Като си отваряше път с лакти, Спартак можа да стигне с първите до оградата на помериума. Когато влезе в града, нему се стори, че влиза в царството на мъртви — толкова Рим беше обезлюден и пуст.

Спартак стигна скоро до гладиаторската школа на Юлий Рабеций, дето заранта се бе уговорил с Крис да се срещнат.

Разговорът между двамата приятели беше сърдечен, продължителен и оживен. Крис беше не по-малко от Спартак възмутен от клането на гладиаторите при кладата на Сула; той го увещаваше да не протака повече изпълнението на кроежите им и да приеме веднага предложението на Лентул Батиат, за да привлече в Капуа в най-кратко време колкото може повече привърженици на движението.

— Отсега нататък успехът на движението ни — каза в заключение пламенно галът — е в твои ръце, Спартак; и ако в душата си храниш някакво чувство, което ти пречи да се отдадеш всецяло на борбата за освобождаване на робите, оставаме без всякаква надежда.

— Каквото и чувство да смущава душата ми — отвърна, като въздъхна, бледен и натъжен, Спартак, — разбери ме, Крис, нищо, нищо в света не е в състояние да ме отклони от пътя, който съм си начертал. Нищо и никой не ще може да ме отдалечи от свещеното ни дело.

Дълго време разговаряха двамата приятели. Накрая, след като се споразумяха по бъдещата си дейност, Спартак напусна школата на Юлий Рабеций и с бързи крачки се отправи сред връщащите се от погребението, които шумно заливаха улиците на града, към дома на Суловите наследници.

Щом прекрачи прага, вратарят го уведоми, че сестра му Мирца го очаква с нетърпение в стаята до конклава, в който се бе усамотила, далеч от хората и от досадните обичайни съболезнования, вдовицата на Сула…

Със свито от мъка сърце, като че предчувствувайки някакво нещастие, Спартак се затича към стаите на Валерия. Още при първите няколко крачки той се сблъска със сестра си Мирца.

— Най-сетне! — възкликна сестра му. — Господарката ми те чака от един час!

Тя уведоми веднага Валерия, че е дошъл Спартак, и след малко го въведе при нея.

Валерия беше смъртно бледа. Загърната в сива стола и в тъмни воали, тя изглеждаше по-красива от всеки друг път.

— Спартак! Мили Спартак! — извика Валерия, като стана и се спусна неспокойна към него. — Обичаш ли ме като по-рано? Обичаш ли ме все още повече от всичко на света?

Спартак, който от няколко дни беше смутен и обхванат от страшна вътрешна борба, остана поразен и объркан от неочаквания въпрос.

След миг той отговори:

— Но, Валерия, какъв е тоя въпрос? Нима съм заслужил с нещо да се съмняваш в любовта и предаността ми? Ти заместваш покойната ми майка, нещастната ми съпруга, която умря в робство под камшика на надзирателя, ти си за мене всичко! Може ли да не обичам жената, към която са насочени всичките ми чувства, която…

— Ах! — прекъсна го Валерия, чиито очи заблестяха от радост. — Значи, ти ме обичаш, Спартак, и ще ме обичаш винаги, нали?

— Да, да, винаги ще те обичам! — промълви с развълнуван глас рудиарият, като коленичи пред матроната и зацелува пламенно ръцете й. — Винаги ще те обожавам, Валерия, като богиня, дори ако… когато дори… Той се запъна и заплака.

— Но какво ти е, Спартак? Защо плачеш? Какво ти се е случило? Спартак… кажи… какво ти се е случило? — разпитваше го безпокойно Валерия, като милваше лицето му и целуваше и притискаше челото му към гърдите си.

В тоя момент се похлопа на вратата.

— Стани! — прошепна бързо Валерия на Спартак; после, като овладя отново естествения си, спокоен глас, запита:

— Какво искаш, Мирца?

— Хортензий дойде и иска да те види — отвърна отвън прислужницата.

— Тъй скоро?! — каза Валерия. И веднага добави:

— Кажи му да почака малко… помоли го да почака само миг.

— Ей сега ще му кажа.

Валерия се вслуша, чу стъпките на Мирца, която се отдалечаваше, и след малко каза бързо на Спартак:

— Ето го, той вече е дошъл… затова те очаквах с такова безпокойство и тъкмо затова те попитах преди малко дали си готов да пожертвуваш всичко за мене… Нека ти кажа, че Хортензий… знае всичко… знае, че те обичам, че ме обичаш.

— Какво разправяш, Валерия?! Че как така знае? — извика Спартак, обхванат от силно вълнение.

— Тихо! Не знам… Днес разменихме само няколко думи… Каза ми, че ще дойде тази вечер… А сега се скрий… в тази стая — каза Валерия, като повдигна завесата на една от двете врати на конклава си. — ще чуеш всичко… и ще разбереш как умее да обича Валерия.

Тя тласна леко рудиария към посочената стая и прибави шепнешком:

— Каквото и да се случи, не се обаждай и не мърдай, докато не те повикам.

После спусна завесата и се отправи към дивана. Когато седна, сложи дланите на сърцето си, за да умири буйното му туптене, и след като се поовладя, извика с естествен глас:

— Мирца!

Момичето се показа на вратата.

— Каза ли на Хортензий, съгласно нарежданията ми, че съм сама в конклава? — Казах, както ми заповяда.

— Добре. Нека влезе.

След малко прочутият оратор, който не беше бръснат от петнадесет дни и носеше жалейно облекло, влезе важен и навъсен в конклава.

— Здравей, драги Хортензий! — каза Валерия.

Здравей, сестро — отвърна с видимо недоволство Хортензий.

— Седни и не ми се мръщи, драги братко, ами ми кажи направо онова, що е на сърцето ти.

— Със смъртта на милия Сула ме сполетя не едно, а две нещастия: Трябваше да чуя, че дъщерята на майка ми е забравила уважението, което дължи към себе си, към мене, към кръвта на Месаловци, към брачното легло на Сула, и се е покрила със срам и позор, като се е повлякла по един гладиатор. О, Валерия, Валерия… Какво си сторила?

Той облегна лакътя си върху гърба на стола, подпря главата си с ръка и постоя известно време така, натъжен и замислен.

— Слушай, Хортензий, ти ми отправяш твърде жестоко обвинение. Преди да се защищавам, имам право да искам да узная откъде иде обвинението.

Хортензий вдигна глава, потърка чело и отвърна:

— От няколко страни… Шест или седем дни след смъртта на Сула Хризогон ми даде това писмо.

При тези думи Хортензий подаде на Валерия един измачкан папирусов лист, върху който беше написано следното:

На Луций Корнелий Сула,

император, диктатор, щастлив любимец на

Венера, поздрав от един приятел

Отсега нататък вместо обичайното: „Пази се от кучето“ (cave сапет) ти би могъл да напишеш на вратата си: „Пази се от змията“ или по-добре — „от змиите“, защото под твоя покрив са свили гнездо две змии: Валерия и Спартак.

Не се оставяй на гнева си, но тръгни в дирите им и след полунощ ще видиш как се позори името и брачното легло на най-страшния и могъщ човек в империята.

Нека боговете те закрилят за дълго и те предпазват в бъдеще от подобни нещастия.

Когато Валерия прочете първите редове на писмото, кръвта преля към лицето й, а в края — тя беше смъртно бледа.

— Откъде е получил Хризогон това писмо? — запита със равен глас тя, щом прочете писмото.

За нещастие колкото и да се мъчи, не можа да си спомни кой и от чие име му го е дал. Спомня си само, че робът, който Му предал писмото, пристигнал няколко минути след издъхването на Сула. Хризогон, в оня момент бил много разтревожен и объркан и приел машинално писмото. След шест дни той се сетил за писмото, но не можал да си спомни кой му го бил дал.

— И, значи, въз основа на един донос без подпис — каза спокойно Валерия ти, Хортензий, си позволяваш да обвиняваш Валерия Месала, вдовицата на Сула?!

— Работата е там, че Метробий, дълбоко натъжен поради смъртта на приятеля си, сметнал за свой дълг да отмъсти за опетнената чест на Сула и десет или дванадесет дни след смъртта му ми разкри връзките ти със Спартак. Той дори ми представи слугинята, която го въвеждала в една от съседните на конклава ти стаи в Кума, отдето виждал как Спартак идвал при тебе след полунощ.

— Стига! Стига! — извика Валерия, пламнала от негодуване при мисълта, че нейните целувки, нейните думи, тайната на любовта й, всичко е станало достояние на една гадна робиня и на едно презряно същество като Метробий. — Стига, Хортензий.! Остави ме да се изкажа!

Тя стана, вдигна гордо глава, скръсти ръце на гърди, погледна брат си с пламнали очи и заговори:

— Да, обичам Спартак! Обичам го, обичам го с цялата си душа! И какво от това?

— О, велики богове, велики богове! — възкликна поразен Хортензий, като стана и се хвана отчаяно за главата.

— Остави боговете на мира и слушай какво ти казвам.

— Е добре, казвай…

— Да, обичах го, обичам го и ще го обичам…

— О, Валерия!… — прекъсна я Хортензий, като я погледна с възмущение.

— Да, ще го обичам, ще го обичам, ще го обичам винаги — повтаряше тя с още по-голяма упоритост. — И заради това ли ме обвиняваш?

— Нека ме закриля Юпитер! Ти ме плашиш… ти си полудяла!

— Не, аз съм само жена, която иска да строши — и ще строши, поне за себе си — всичките непоносими златни вериги, с които вие, победителите на света, сковавате китките и глезените на жените си… Това искам аз и те уверявам, че ако една жена иска всичко това, то не значи, че е загубила ума си, а, напротив, би могло да бъде доказателство, че го е намерила отново. Мене ме обвинява Метробий, тоя мръсен смешник, който е толкова гаден, че възбужда погнуса у всички жени, чиито съпрузи дружат с него. Той ме обвинява! Чудесно! Не разбирам, Хортензий, защо ти, който вземаш тъй присърце обвиненията на Метробий, не предложиш в сената да го изберат за цензор! Метробий, който бди над свенливите весталки! Вълкът, който води на паша невинните агънца! Тъкмо това липсва на тоя мръсен Рим, дето на Сула, който го заля в кръв, се издигат статуи и храмове и дето, под сянката на дванадесетте таблици, той можеше да прекарва пред очите ми нощите си в срамни оргии. О, отечествени закони, колко сте свободолюбиви и справедливи! Дори и на мене давахте известни права: да бъда например спокойна свидетелка на всичко това и дори — да проливам сълзи, но скришом, върху възглавницата на забравеното от съпруга ми легло… Нещо повече дори: аз се наслаждавах и на правото да мога всеки час да бъда изгонена поради единствената и чудесна причина, че не съм родила, наследник на господаря си!

Валерия млъкна за малко, цяла пламнала, после се обърна към Хортензий, който я гледаше смаян, и подзе отново:

— Е, добре, пред тези ваши закони аз измених на задълженията си… Признавам си… Не искам да се защищавам или оправдавам; измених, защото нямах смелостта да избягам със Спартак от дома на Сула. Колкото пък се отнася до любовта ми към този човек? аз не само че не се смятам за виновна, но се гордея с нея. Благороден и великодушен, надарен с висок ум, победител на римските легиони в Тракия, тоя човек би бил повече достоен за възхищение от Сула и Марий и по-страшен от Анибал и Митридат… Когато го пленихте, вие го направихте гладиатор, защото от векове измъчвате и подтискате поробените народи и смятате, че всички хора са създадени от боговете, за да разполагате с тях, както си щете! И като го направихте гладиатор, като му дадохте това име, вие повярвахте, че сте променили природата му! И си въобразявате, че с една заповед можете да превърнете един смел и умен мъж в глупава овца!

— Значи, ти се бунтуваш против законите ни, против обичаите ни, против всяко чувство за чест? — запита смаян и натъжен големият оратор.

— Да, да… бунтувам се, бунтувам се… Отказвам се от римското си гражданство, от името си, от рода си… Не искам нищо от никого… Ще отида да живея в някой далечен кът или в Тракия, в Родопите, със Спартак, и всички вие, моите близки, няма да чуете нищо за мене… защото искам да бъда независима, да бъда господарка на сърцето си!

Изнемощяла от силно вълнение, Валерия се тръшна на Дивана.

Действително вдовицата на Сула от половин час беше тъй силно възбудена, тъй притисната от пристъпа на мъката, че не беше в състояние да прецени цялото значение на думите си и на последиците, които можеха да произтекат от тях.

Може би Валерия нямаше всички основания, които смяташе, че има. В миналото тя не бе водила съвсем безукорен живот, а в любовта си към Спартак — единствената истинска любов, която бе накарала и караше сърцето й да бие радостно тя се бе държала лекомислено. Но все пак нейните разпалени и малко благоразумни думи отразяваха страданието, потиснатостта и унизеността, в които законите на Рим бяха хвърлили жената.

На това окаяно положение на жената трябва отчасти да се припише покварата на нравите в ония времена. Тая поквара се засилила още повече от постоянното разрастване на най необуздан разкош, от безсрамното безпътство и от сладострастните оргии на бащи и на съпрузи и най-вече от свободата, дадена на непристойните куртизанки, които не отстъпвали по богатство на матроните и на които открито и без всякакво стеснение били засвидетелствувани чувства на възторг и преданост от страна на контетата, римските конници и гражданите.

В това окаяно положение на жената, в още по-окаяното положение, в което безграничната бащина власт държала синовете, в постоянно растящата язва на ергенството и следователно във все по-голямото разпространение на безбрачието и във все повече нарастващия брой на робите, които с усърдния си и тежък труд създавали безделие и немотия за гражданите — във всичките тези причини се коренят римският упадък и разложението на огромната империя, която суровата, войнствена и добродетелна република бе съумяла да създаде за толкова кратко време със своето асимилиращо и обединяващо могъщество.

Хортензий не се впусна в подобни размисли и не бе възможно тогава да се впусне, колкото и да беше умен. Като погледа известно време със съчувствие сестра си, каза й с благ и сърдечен глас:

— Виждам, Валерия, че тая вечер ти не си добре.

— Аз ли? — запита матроната, като скочи. — Много съм добре!

— Не, не, Валерия, повярвай ми, ти не си добре… ти си много възбудена и не можеш да мислиш спокойно и ясно, както е необходимо, когато се обсъждат такива важни въпроси.

— Но аз…

— Да отложим разговора си за утре, за в други ден, изобщо за по-благоприятно време.

— Но ти трябва да знаеш, че съм непреклонно решена…

— Добре… добре… ще поговорим пак за това… ще се видим пак… Засега позволи ми да ти пожелая покровителството на боговете и да се сбогувам. Прощавай, Валерия, прощавай!

— Прощавай, Хортензий!

И Хортензий напусна конклава на сестра си, която не стана от мястото си, потопена в дълбоки и печални размисли.

От тях я откъсна Спартак, който се хвърли при нозете й, като започна да целува ръцете й и да й благодари със сълзи на очи за дълбокото чувство към него.

— Да, искам да живея винаги при тебе, винаги с тебе, да бъда твоя съпруга там, сред родните ти Родопи — мълвеше Валерия, като притискаше Спартак до сърцето си.

Опит от целувките й, забравил себе си и света, Спартак тихо мълвеше:

— Да… твой… твой… завинаги… твой роб… твой слуга… твой…

Изведнъж Спартак се изскубна от прегръдките на Валерия, отдръпна назад бледото си лице и започна да се вслушва като човек, всичките чувства на когото са се превърнали в слух.

— Какво има? — запита с безпокойство Валерия. — Тихо! — й прошепна Спартак.

И в дълбоката тишина двамата чуха хор от млади, ясни, силни гласове, които съвсем слабо достигаха до конклава на Валерия. Хорът пееше една гладиаторска песен, съставена от полуварварски, гръцки и тракийски думи:

Свободо, богиньо света, ти запалваш в гръдта ни стремеж към велики дела.

Свободо, богиньо света, твоите мощни крила

над нас нека бъдат простряни.

Свободо, в свободните битки ела!

И нека да стане на меч

всяка робска тояга!

В жестоката сеч

и слабият нека да стане мъжага!

Свободо, богиньо на робите-воини!

Свещеният огън над теб, лъчезарен,

да хвърли едничка искра на земята!

И нека да пламнат огньове безбройни

там, дето се стича потта и кръвта ни пролята,

там, дето в пиянство безделничат зли господари.

Свободо, богиньо света, за жестоките битки

на всеки роб днес запали ти сърцето!

Влей крепкост във морните китки!

Гнева удвоила,

дай смелост и сила!

Свободо, богиньо, ела в нашите песни с груб строй!

Напред! На оръжие! В бой!

Спартак слушаше неспокойно, задъхан и с широко разтворени очи, като човек, чийто живот зависеше единствено от тази песен.

Валерия успя да долови и разбере някои гръцки думи, но не каза нищо. Бялото й като алабастър лице отразяваше тревогите, изписани по лицето на рудиария.

Песента свърши, но двамата все още стояха така, заслушани и смълчани. Най-сетне Спартак се сепна, хвана ръцете на Валерия и като ги целуна пламенно, промълви развълнувано:

— Не мога… не мога… Валерия, моя… прости ми… не мога да бъда твой… защото не принадлежа вече на самия себе си.

Валерия скочи като ужилена; мина й през ума, че Спартак говори за някоя прежна своя любов, и затова възкликна възбудено:

— Спартак! Какво казваш? Какво казваш? Коя е жената, която ми оспорва сърцето ти?

— Не, не жена ми забранява да бъда щастлив — отвърна рудиарият, като поклати тъжно глава, — най-щастлив между хората… не!… Но не мога да ти кажа що е… не мога да говоря… дал съм свята и ненарушима клетва… която не ми позволява да разполагам със себе си… Не ме питай повече… защото, повтарям ти, не мога, не бива да говоря… и — прибави той с треперещ глас — знай само, че когато бъда далеч от тебе, от божествените ти целувки, ще бъда много нещастен… много нещастен!

И след кратко мълчание добави с отчаян глас:

— Ще бъда най-нещастният човек на земята!

— Но ти полудяваш ли? — попита го изплашена Валерия, като обгърна с малките си ръце главата му и го накара да я погледне в очите, като че ли искаше да разбере дали не си е загубил ума. — Но ти полудяваш ли? Какво приказваш? Кой ти забранява да бъдеш мой, напълно мой? Кой е, кой е? Кажи ми, избави ме от тая непоносима мъка!

— Повярвай ми, мила, обожаема Валерия — каза й Спартак, на чието лице се четеше страшна вътрешна борба, — повярвай ми, не мога да говоря… не съм в състояние да наруша клетвата, за да ти кажа какво ме отдалечава от тебе… Във всеки случай знай, че не е жена… това ти би трябвало да го разбереш… Защото, коя жена би могла да ме откъсне от твоя чар? Знай, че в сърцето ми няма друга любов освен любовта ми към тебе… Кълна ти се, че до тебе или далеко от тебе, съм и винаги ще бъда твой, напълно твой, единствено твой…

— Но щом ме обичаш толкова, защо не ми довериш тревогите си? — запита го със сълзи на очи нещастната жена.

— Защо не ме посветиш в тайните си? Съмняваш ли се в любовта ми, в пълната ми преданост? Не съм ли ти дала достатъчно доказателства? Още ли искаш? Кажи… кажи… какво искаш от мене?

— Но има ли, има ли по-голяма мъка от тая? — извика извън себе си от отчаяние гладиаторът. — Да обичаш най-светото и най-хубавото човешко създание, да си обичан от него и да си принуден да избягаш от него… без да можеш да Му кажеш причините… защото не мога, не мога — извика отчаяно рудиарият, — не мога нищо да кажа! Валерия го притискаше лудо и плачеше. — Но аз ще се върна — добави той, — ще се върна, щом ми се позволи да наруша клетвата си само за тебе… ще се върна утре, в други ден, щом бъда в състояние да те посветя в една тайна, която не е моя… и тогава ще ми простиш и ще ме обикнеш повече, ако, разбира се, между нас е възможно по силно чувство от това, което ни свързва. Сбогом, сбогом, моя обожаема Валерия!…

Щом изрече тези думи, Спартак със свръхчовешко усилие над себе си се откъсна от обятията на любимата жена, която плачеше и го молеше да се смили над нея, и излезе от конклава, залитайки. Валерия, изнемощяла от продължителните и бурни вълнения, падна в безсъзнание на пода.