Рафаело Джованьоли
Спартак (3)

III
Кръчмата „Погребална Венера“

На една от най-отдалечените, тесни и мръсни улички на Есквилинския хълм, близо до старата градска стена на Сервий Тулий, точно между Есквилинската врата и Кверкветуланската, беше отворена денем и нощем, и особено нощем, една кръчма, която се казваше „Венере Либитине“, тоест „Погребална Венера“ — богиня на погребалните почести и на гробовете. Тази кръчма се наричаше така, навярно защото извън близката Есквилинска врата от едната страна имаше малко гробище за плебеи, в което се погребваха безредно труповете, а от другата страна, чак до Сесорийската базилика, се простираше поле, дето хвърляха да гният телата на слугите, робите и на най-бедните хора като вкусно угощение на вълците и ястребите. На това вонящо поле, което разваляше въздуха на цялата околност, на тоя човешки леш половин век по-късно необикновено богатият Меценат щеше да засади прочутите си градини, чийто буен растеж можем лесно да си обясним. Действително тия градини доставяха на патрицианската трапеза на собственика вкусни зеленчуци и хубави и сочни плодове, подхранени от плебейски кости.

Над входа на кръчмата имаше изображение на Венера, която приличаше по-скоро на грозна мегера, отколкото на богиня на хубостта, несъмнено дело на пиянската четка на някой самозван художник. Един фенер, разклащан насам-натам от вятъра, осветяваше клетата Венера, която не печелеше нищо от това, че се вижда по-добре. Тая слаба светлина обаче бе достатъчна да привлече вниманието на минувачите върху изсъхналия вече клон, окачен над вратата на кръчмата, и да поразпръсне донякъде мрака, който царуваше в мръсната уличка.

За да се влезе в одимената и влажна стая, се слизаше по няколко камъни, които бяха твърде лошо наслагани един върху друг и служеха за стъпала.

От дясната страна на влизащия посетител, до стената, се издигаше огнището, в което гореше хубав огън и се готвеха в нарочни калаени съдове различни гозби, между които традиционната кървавица (botulus) и неизбежните наденици (tomacula), чийто състав никой не би пожелал да открие и които бяха приготвени от Лутация Еднооката, собственичка и ръководителка на това мръсно заведение.

При огнището имаше четири фигури от теракота, разположени в ниша в стената: тези фигури представляваха ларите или покровителите на дома. Пред тях гореше светилник и бяха сложени венци и китки цветя.

Пред огнището имаше малка мръсна маса, зад която седеше на столче, обшито с пурпур и злато, господарката на кръчмата, когато нямаше работа. Покрай стените, отдясно, отляво и пред огнището имаше няколко стари маси, около които бяха наредени дълги разклатени скамейки и окуцели столове.

От тавана висеше калаен светилник с четири разклонения и заедно с пламъка, който се разгаряше и пращеше в огнището, разпръсваше наполовина мрака, що изпълваше стаята.

На стената срещу пътната врата имаше вход, който водеше в друга, по-малка, но не толкова мръсна стая. По стените някой малко свенлив художник бе изрисувал редица на срамни сцени.

В единия ъгъл гореше светилник, който осветяваше със слабата си светлина само пода и двете легла, като оставяше горната част на стаята в пълна тъмнина.

Към един часа през нощта на ноември 675 р.г. кръчмата „Погребална Венера“ бе пълна с посетители, които разговаряха тъй високо, че изпълваха с шума си не само заведението, но и уличката, на която то бе разположено.

Лутация Еднооката, заедно с робинята си, етиопка, черна като катран, тичаше чевръсто, за да задоволи шумните и едновременни поръчки на изгладнелите си и зажъднели посетители.

Лутация Еднооката, висока, яка, пълна, червендалеста, въпреки четиридесет и петте си години и наполовина посивелите си кестеняви коси все още би могла да бъде наречена увехнала или залязваща красавица. Лицето й обаче беше обезобразено от дълъг и широк белег, който почваше от средата на челото й и достигаше до носа, като я лишаваше от една ноздра и прекосяваше дясното й око, което липсваше и чиито клепачи бяха затворени върху орбитата. Тъкмо поради това от много години Лутация носеше прякора Еднооката.

Историята на тази рана беше твърде стара. Лутация била съпруга на някой си Руфин, легионер, който се бил сражавал храбро няколко години в Африка срещу Югурта. Когато Гай Марий победил този цар и Руфин се завърнал в Рим, Лутация била още хубава жена, която не се съобразявала напълно с предписанията за брака, включени в законите на дванадесетте таблици. Тъй се случило, че един ден нейният съпруг, обезумял от ревност към един съсед месар, извадил меча си и го съсякал, после с един удар на меча, от който й останал вечен спомен, втълпил хубаво в ума на жена си да спазва гореспоменатите закони. Руфин помислил, че я убил. И понеже се боял, че ще трябва да отговаря пред квесторите не за смъртта на жена си, а за тая на месаря, намислил за най-добре да отпътува още същата нощ и да загине под водителството на своя почитан началник Гай Марий в паметното сражение при Акве Секстие (Екслебен), дето славният арпински селянин срази тевтонските пълчища и спаси Рим от страшна опасност.

След като Лутация оздравяла, с малкото си спестени пари и с малко милостиня, събрана оттук-оттам, успяла да купи мебелите на кръчмата си. Квинт Цецилий Метел Нумидийски пък й подарил мръсното свърталище.

Въпреки обезобразеността си Лутация, която беше разговорлива, любезна и весела, бе запалила главите на мнозина измежду посетителите си, някои от които много пъти се бяха сбивали заради нея.

Трябва да добавя, че посетителите на кръчмата й, „Погребална Венера“ изхождаха от най-ниското и презряно общество на Рим.

Либитинари, (Така се наричали тия, които се занимавали с уреждане на погребенията. — Б. р.) гробари, атлети от цирка, най-долностепенни улични актьори, гладиатори, просяци, някои от които се преструваха на сакати, леки жени от най-долните — такива бяха посетителите на Лутация.

Но Лутация Еднооката много-много не придиряше: пък и, от друга страна, на това място не можеше да се очакват граждани, благородници и патриции. И после добрата жена си мислеше, че Юпитер кара слънцето да свети на небето както за богатите, тъй и за бедните и че щом богатите имаха своите пивници (термополии), сладкарници (дулциарии), гостилници (таберни) и разкошни питейни заведения (каупони), бедните пък трябваше да имат своите кръчми (ганеи), още повече, че Лутация виждаше, че квадрансът (стотинка), асът (петаче) и сестерцият на бедняка и крадеца не се различаваха по нищо от тези на честния гражданин и богатия патриций.

— Е, заклевам те в рогата на Бакхус, ще ни дадеш ли, или не тия проклети наденици? — викаше с мощен глас един стар гладиатор, чието лице и гърди бяха покрити с рани.

— Обзалагам се на един сестерций, че Лувений, й е донесъл от Есквилинското поле някой къс месо, изоставено от гарваните, за да може да напълни дяволските си наденици — възкликна един просяк, седнал близо до гладиатора.

Зъл смях последва гадното остроумие на просяка, който се преструваше, че страда от някакъв недъг. Лувений, нисък и дебел гробар, с червено и грубо лице, което имаше постоянния израз на глупаво безразличие, не хареса остроумието на просяка и възкликна на свой ред с пресипнал глас:

— Честна дума на гробар, ти, о Лутация, би трябвало да намериш начин да напълниш надениците за тоя дърдорко Велений (така се казваше просякът) с говеждото месо, което той си прикрепва с конци към гърдите, за да си прави изкуствени рани, благодарение на които после обира гражданите с милостиво сърце.

След тези скверни думи избухна отново шумен смях.

— Ако Юпитер не беше ленивец и не го избиваше все на спане, истина ви казвам, че щеше да пусне някоя светкавица, за да превърне на прах тоя вонящ, бездънен търбух, който се казва Лувений.

— Кълна се в черния скиптър на Плутон, че ще стоваря върху мутрата ти няколко юмрука и ще ти направя истинска рана, за да можеш с основание да разчиташ на хорското милосърдие! — извика гробарят, като скочи разгневен.

— Ела тука, ела тука, нехранимайко неден! — — завика високо Велений, като на свой ред скочи и сви юмруци. — Ела тука, за да те изпратя при Харон; кълна се в крилете на Меркурий, че ще поставя между мръсните ти вълчи зъби един мой триент. (Мъртвите по онова време са поставяли в устата по един триент, (малка медна монета на стойност две стотинки), който трябвало да послужи на душата на мъртвия да заплати на Харон за преминаването на Ахерон.)

— Стига сте дрънкали бе, глупци — извика Гай Тауривий, грамаден атлет от цирка, чието внимание бе погълнато от играта на зарове, — престанете или ще ви хвана, ще ви заблъскам един о друг и така ще ви стрия проядените кости, че ще ви направя на пух и прах.

За щастие в тоя момент Лутация Еднооката и Азур, нейната робиня етиопка, сложиха на масите две големи чинии, пълни с димящи наденици, върху които се нахвърлиха като изгладнели вълци двете големи дружини.

Всред облагодетелствуваните от съдбата веднага настъпи мълчание и след малко всички гълтаха лакомо надениците, които намериха много вкусни. През това време другите компании, които играеха на зарове, разговаряха за борбите на гладиаторите през деня. Тия, които бяха имали щастието да присъствуват на зрелището благодарение на това, че бяха свободни хора, разказваха чудеса на онези, които поради робското си положение нямаха право да влизат в цирка.

И всички възнасяха до небето храбростта и смелостта на Спартак.

През това време Лутация обслужваше бързо другите посетители и за малко време в кръчмата секна всякакъв разговор.

Пръв наруши мълчанието старият гладиатор, който възкликна:

— Аз, който съм се бил двадесет и две години в амфитеатрите и цирковете и съм с надупчена, раздрана и съшита отново, но все пак спасена кожа — нещо, от което можете да съдите за смелостта и храбростта ми, — мога да ви кажа, че никога не съм срещал по-хубав гладиатор, по-силен мъж и по-ловък фехтовач от този непобедим Спартак.

— Трябвало е да се роди римлянин — прибави покровителствено атлетът Гай Тауривий, който бе римлянин, — защото той притежава всичко, което е необходимо, за да стане герой…

— Жалко, че е варварин! — възкликна с презрение един хубав около двадесетгодишен момък, чието лице бе вече набраздено с бръчки поради крайно разпуснатия му живот.

— Аз пък ще ви кажа, че е извънредно щастлив тоя Спартак! — рече един стар легионер, който имаше на челото си широк белег и куцаше с единия крак. — Макар и беглец нему подариха свободата. Такива работи никога не са били виждани! Е, Сула трябва да е бил в много добро настроение, за да прояви такова великодушие.

— Я си представете какво ли пък е било на ланиста Ациан — забеляза старият гладиатор.

— Е! Крещи, че го ограбили, че го провалили, че го убили!

— Ама стоката му е била скъпо платена.

— Стоката, трябва да се признае, беше хубава.

— Не отричам, но и двеста и двадесет хиляди сестерции са хубави парици!

— Кълна се в Юпитер, как да не са хубави!

— Кълна се в Херкулес и Как, (Как (Cacus) заедно със Caca) — двойка римски божества. Култът към Как бил свързан с култа към Херкулес, тъй като според една легенда Как взел участие в отвличането на Херкулесовите говеда.) че са хубави! — каза атлетът. — Да ги имах аз… щях да вкуся от всички удоволствия, които могат да се постигнат с пари.

— Ти! Ами ние? Вярваш ли, Тауривий, че не бихме знаели как да вкусим прелестите на тези двеста и двадесет хиляди сестерции?

— Не всички умеят да трупат пари, но всички умеят да ги пръскат.

— Хайде де! Да не искаш да кажеш, че и Сула е спечелил богатството си с пот на челото!

— Първите си пари той получи от една жена… от Никопол…

— Която, макар и в напреднала възраст, се влюбила в него, когато е бил още млад и когато сигурно не е бил толкова грозен, колкото е сега…

— И която след смъртта си оставила него единствен наследник.

— На младини той бил много беден: аз познавам гражданина, в чиято къща е живял няколко години — каза атлетът, — като е плащал три хиляди сестерции на година,. — После, във войната срещу Митридат и при обсадата и превземането на Атина, той съумя да запази за себе си лъвската част и неговите богатства се увеличиха.

— После излязоха на бял свят присъдите на заточение или смърт; вярвате ли вие, че всичките богатства на седемнадесетте бивши консули и на седемте претори, на шестдесетте едили и квестори и тристата сенатори, на хиляда и шестстотинте римски конници и седемдесетте хиляди граждани, убити по негово нареждане, вярвате ли, че всичките богатства на тези нещастници са влезли в държавното съкровище? И че нему нищо не се е паднало?

— Аз бих желал да имам само трохите от онова, което му се е паднало от тези присъди!

— И все пак — каза Емилий Варин, който, макар и млад, имаше доста знания и който тая вечер сякаш беше склонен да философствува — тоя човек, който от бедняк е станал толкова богат, който от нищото е успял да стане диктатор на Рим, комуто народът издигна златна статуя пред трибуните с над писа „Корнелий Сула Блажен Император“, тоя всемогъщ човек страда от болест, срещу която нито злато, нито лекарства могат да помогнат.

Тези думи направиха дълбоко впечатление на всички присъствуващи и бяха последвани от общо и печално възклицание:

— Вярно е! Вярно е!

— Но пада му се — извика куцият легионер, който, като стар воин от Африка, тачеше паметта на Гай Марий. — Така му се пада на този свиреп звяр, на това чудовище с човешко лице. Така той изкупва кръвта на шест хиляди самнити, които се бяха предали при условие, че ще им се пощади животът, и които по негова заповед бяха избити до един в цирка със стрели; и когато при сърцераздирателните викове на тези нещастници всичките сенатори, събрани в курията Хостилия, скочиха изплашени, той има свирепото спокойствие да каже: „Не се безпокойте сенатори. Това са няколко разбойници, наказани по моя заповед. И тъй, продължете разискванията си!“

— Ами клането в Пренест, дето, като се изключи гражданинът, у когото бил на гости, накарал да избият в една нощ всички жители на тоя град, без разлика на пол и възраст, възлизащи на дванайсет хиляди души?

— Ами Сулмона, Сполеций, Терна и Флоренция, все блестящи италийски общини, не бяха ли разрушени и изравнени със земята само защото били привърженици на Марий?

— Хей, момчета — извика от тезгяха си Лутация, която се тъкмеше да сложи на огъня няколко парчета заешко месо, струва ми се, че вие говорите лошо за диктатора Сула Щастливеца. Предупреждавам ви да си затваряте устата, защото аз не искам да се скверни в кръчмата ми името на най-големия гражданин на Рим.

— Я гледай ти, и тя, проклетата, е суланка — възкликна старият легионер.

— Хей, Меций — извика Лувений, — изразявай се малко по-учтиво за нашата прелестна Лутация.

— Кълна се в щита на Белона! (Римска богиня на войната, сестра (или жена) на Марс. — Б. р.) Гледай ти как някакъв си гробар иска да се наложи на един ветеран от Африка!

И кой знае как щеше да се свърши тая нова препирня, ако не беше се чул откъм улицата един ужасно нестроен хор от женски гласове.

— Евения! — казаха няколко посетители. — Луцила!

— Диана!

И всички погледи се извърнаха към вратата, през която нахълтаха в кръчмата, като крещяха и поздравяваха, пет жени, разгърдени, с белосани лица и голи рамена; на шумните и дивашки викове, с които бяха посрещнати, те отвърнаха с безсрамни думи.

Ние няма да описваме сцените, които възникнаха след пристигането на тези окаяници. Ще отбележим само суетнята на Лутация и робинята около приготвянето върху една маса на вечеря, която, по всичко личеше, щеше да бъде богата.

— За кого пекат тези котки вместо зайци? — запита просякът Велений.

— Да не би да очакваш на вечеря Марк Крас?

— Не. Помпей Велики очаква.

И смеховете и шегите продължаваха, докато на вратата на кръчмата се показа един грамаден мъж, който, макар и с посивели коси, все още беше хубав.

— Требоний!

— Здравей, Требоний!

— Добре дошъл, Требоний! — възкликнаха едновременно много гласове.

Требоний беше ланист, който от няколко години бе затворил школата си и живееше със спестяванията от доходния занаят. Но навикът и склонностите му го влечеха винаги между гладиаторите и той бе един от постоянните посетители на кръчмите в Есквилин и Субура, в които се веселяха мнозина от тези нещастници.

За него обаче се говореше, че възползувайки се от влиянието и връзките си всред гладиаторите, бил един от тия, които си послужили с тях в гражданските размирици в полза на онези патриции, които го били натоварили да наеме доста голям брой гладиатори. Той трябвало да има под ръка многобройни отряди, с които нахлувал, при нужда, във форума или в народното събрание, когато се разглеждало някое важно дело и трябвало да се сплашат съдиите, да се предизвика смут, а понякога дори да се стигне и до бой; или пък когато е трябвало да се произвеждат избори за магистрати. Накрая се твърдеше, че Требоний извличал големи облаги от честото си общуване с гладиаторите.

Както и да е, но няма съмнение, че Требоний беше техен приятел, техен покровител.

И след като бе присъствувал на борбите в цирка, той се бе затичал да причака Спартак при излизането му, бе го прегърнал и целунал и го бе поканил на вечеря в кръчмата „Погребална Венера“.

И тъй, Требоний влезе в кръчмата на Лутация, последван от Спартак и от други осем или десет гладиатори.

Спартак носеше още пурпурната туника, с която се бе сражавал в цирка. На гърба му висеше къса наметка, употребявана само от войните, която бе заел от един центурион, приятел на Требоний.

Поздравите разменени между посетителите, които вече се намираха в кръчмата, и новодошлите, бяха шумни. Тия, които бяха присъствували на борбите в цирка, бяха щастливи и горди, че можеха да посочат на другите, които не го познаваха, щастливия и храбър Спартак, героя на деня.

— Представяме ти — каза старият гладиатор, — о силни Спартак, хубавата Евения, най-хубавото измежду момичетата, които посещават тази кръчма.

— Която ще бъде много щастлива да те прегърне — добави Евения — мургава, висока и стройна мома, която не бе лишена от известна привлекателност. И без да дочака отговора на Спартак, тя се хвърли на шията му и го целуна.

Тракът се помъчи да прикрие с усмивка неприятното чувство, което пробуди у него тая постъпка, и като отстраняваше нежно от шията си ръцете на момичето и го отдалечаваше вежливо от себе си, каза:

— Благодаря ти, хубаво момиче… но в тоя момент бих желал да напълня стомаха си, който е страшно изгладнял.

— Ела, ела, красиви гладиаторе — обади се Лутация, като поведе Спартак и Требоний в другата стая, — тук съм приготвила вашата вечеря. Елате, елате — продължаваше тя, — твоята Лутация, о Требоний, не те е забравила и се надява, че ще спечели похвалите ти със заек, равен на който не би могъл да се намери дори и на трапезата на Марк Крас.

— Ей сега ще преценим какво си приготвила, мошеничко над мошеничките! — отвърна Требоний, като потупа леко кръчмарката по рамото. — Донеси ни и една амфора старо цекубско (Прочуто вино от област край Лациум, разположена до Тиранско море, т.е. онази част от Средиземно море, включена между Италия и островите Корсика, Сицилия и Сардиния.) вино.

— Кълна се в дванадесетте богове! (Главните богове, които Юпитер свиквал на съвет.) — възкликна Лутация, като привършваше приготовленията върху масата, около която седяха сътрапезниците, — кълна се в дванадесетте богове! Той ме пита дали цекубското вино, което съм му приготвила, е старо! И таз добра! Петнадесетгодишно е! От консулуването на Гай Целий Калидий и Луций Домиций Ахенобарб. (Древните римляни, когато затваряли виното в амфори, върху печата, който се поставял на устата на амфората, записвали името на консулите, през чието властвуване ставало затварянето.

И докато Лутация говореше така, Азур, робинята етиопка, донесе амфората, махна печата, който сътрапезниците почнаха да разглеждат, като го подаваха един на друг, и наля в една висока и голяма купа, до половина пълна с вода, част от виното, а остатъка изля в по-малка купа, която бе предназначена за чисто вино. После сложи и двете купи върху масата, на която Лутация бе наредила пред сътрапезниците чаши. На масата, между двете купи, имаше още една чаша с дръжка, която служеше за разливане на виното.

Много скоро гладиаторите можаха да оценят изкуството на Лутация да приготвя печени зайци и да отсъдят колко годишно е цекубското вино, което, макар и да не бе от времето, отбелязано на печата при затварянето му в амфората, бе във всеки случай признато за достатъчно старо и много хубаво.

Вечерята не беше лоша и на гладиаторите не липсваше весело настроение. Виното наистина беше хубаво; с една дума в стаята имаше повече от необходимото, за да бъдат разговорите весели и оживени. Само Спартак, когото всички хвалеха и ласкаеха, само той, може би поради многото душевни вълнения, изпитани през деня, може би поради извънредното задоволство от придобитата свобода, не беше радостен, не ядеше с охота, не се развличаше.

Над челото му сякаш се виеше облак на печал и нито любезностите, нито шегите, нито смеховете бяха в състояние да го разпръснат.

— Кълна се в Херкулес… Спартак, не те разбирам — каза най-после Требоний, който искаше да налее в чашата му вино, но за свое учудване намери още пълна. — Какво правиш ти? Не пиеш!?

— Защо си тъжен? — запита на свой ред един от сътрапезниците.

— Кълна се в Юнона, майка на боговете! — възкликна друг гладиатор, който по произношението личеше, че е самнит. — човек би казал, че не сме на весела приятелска трапеза, а на погребална трапеза (Погребалната трапеза се е уреждала преди изгарянето или заравянето на трупа; на тая трапеза присъствували най-близките на починалия.) и че ти не празнуваш освобождението си, а оплакваш починалата си майка.

— Майка ми! — възкликна с дълбока въздишка Спартак, който бе трепнал при тая дума. И тъй като след този спомен се натъжи още повече, бившият ланист Требоний стана с пълна чаша в ръка и извика:

— Предлагам да пием за свободата!

— Да живее свободата! — извикаха с пламнали очи клетите гладиатори, станаха на крака и вдигнаха високо чашите си.

— Щастлив си, Спартак, че се освободи приживе — каза печално един млад, светлорус гладиатор, — а ние навярно в гроба ще се освободим.

При първия възклик „свобода!“ лицето на Спартак се бе прояснило; той бе станал и с пламтящи очи, с разведрено чело и усмивка на уста бе повдигнал чашата си толкова високо, колкото дълга беше ръката му и заедно с другите бе извикал с ясен, мощен и звънтящ глас: „Да живее свободата!“

Но когато чу печалните думи на светлорусия гладиатор, чашата му сякаш остана залепена на устните, той не можа да допие виното и отпусна безутешно глава върху гърдите си. После сложи чашата на масата и седна със стиснати устни, потънал в тежки мисли.

За миг настъпи мълчание. Всички гладиатори извърнаха погледите си към Спартак и го загледаха със завист и радост едновременно, с удоволствие и жал.

Мълчанието бе прекъснато от гласа на Спартак, който сякаш извън себе си, загледан в масата, изричаше, бавно, една по една, думите на една строфа от песента, която гладиаторите от школата на Ациан пееха по време на упражненията:

Той се роди свободен, свободен и силен,

после попадна във веригите на чужденеца;

не за родно огнище,

не за отечеството сега трябва да се бори;

не за близките си убива и мре гладиаторът.

— Нашата песен! — извикаха удивени и зарадвани неколцина измежду гладиаторите.

Очите на Спартак излъчваха светлина, зад която се криеше неизразимата му радост. За да прикрие дълбокото си задоволство от Требоний, който го гледаше учуден, Спартак се помъчи да стане отново печален и безразличен и прозявайки се, запита другарите си по нещастие:

— От коя школа сте вие?

— От школата на Юлий Рабеций.

През това време Спартак бе взел от масата чашата си и като я изпи, извърна се към входа и каза уж на робинята, която в тоя миг влизаше:

— Светлина!

Гладиаторите се спогледаха за миг и русият момък, който уж продължаваше започнатия разговор, продума разсеяно:

— И свобода… заслужено постигна ти, о юначни Спартак!

Сега пък самият Спартак размени бърз поглед със светлорусия гладиатор, който седеше срещу него. Но в същия миг откъм входа се чу мощен глас:

— Ти заслужаваше свободата, о непобедими Спартак! — Всички извърнаха глава към входа, където, загърнат в широка и тъмна пенула, се бе спрял мъжественият Луций Сергии Катилина.

Като чуха думата „свобода“, изречена съвсем ясно от Катилина, Спартак и другите гладиатори, с изключение на Требоний, загледаха въпросително Катилина.

— Катилина! — възкликна Требоний, който седеше гърбом към входа и затова последен го забеляза.

Требоний стана от мястото си и се отправи към Катилина, поклони му се любезно и като поднесе ръка към устата си, както повеляваше римският обичай, добави:

— Здравей, здравей, о славни Катилина! На коя добра богиня, наша покровителка, дължим честта да те видим в тоя час на това място между нас?

— Тебе търсех, Требоний — каза Катилина и прибави веднага, обръщайки се към Спартак, — а донякъде и тебе.

Като чуха името на Катилина, известен в Рим със свирепостта си, с убийствата си, със силата и смелостта си, гладиаторите се спогледаха смаяни и нека кажем истината, поизплашени; лицата на някои побледняха, дори самият Спартак, в чието сърце никога не бе се промъквала уплахата, самият той трепна, като чу страшното име на патриция, смръщи чело и загледа Катилина право в очите… — И мене ли? — запита учудено Спартак.

— Да, тъкмо тебе — отвърна спокойно Катилина, като седна на един стол и направи знак и другите да седнат. — Аз не предполагах да те намеря тук, но бях уверен, че ще намеря тебе, Требоний, и смятах от тебе да науча де мога да намеря тоя храбър и силен мъж.

Спартак, още по-учуден, гледаше изпитателно Катилина.

— Дадоха ти свободата, която ти напълно заслужаваше. Но не ти дадоха пари, за да можеш да живееш, докато започнеш да изкарваш прехраната си. Понеже днес, благодарение на храбростта ти, спечелих десет хиляди сестерции, по колкото се бяхме обзаложили с Гней Корнелий Долабела, търсех те, за да ти предам част от тях, която е твоя, тъй като, ако аз излагах на опасност парите си, ти пък в продължение на цели два часа излагаше на опасност живота си.

Общо одобрение посрещна думите на благородника, който не само че се унизяваше да разговаря с презрените гладиатори, но се възхищаваше от подвизите им и им предлагаше парична помощ.

Макар все още не напълно освободен от подозрителността си, Спартак се трогна от вниманието, което му се засвидетелствуваше от толкова високопоставено лице, и отвърна:

— Благодаря ти много, о славни Катилина, за благородното ти предложение, което обаче не мога да приема и не бива да приема. Ще преподавам в училището на довчерашния си господар борба, гимнастика, фехтовка и ще живея от труда си.

Катилина се наведе към ухото на Спартак. За да отвлече вниманието на Требоний, който седеше от другата му страна, той му подаде чашата си и му поръча да я напълни с вино, като в същото време прошепна бързо и съвсем тихо на Спартак:

— И аз съм потиснат от омразата на олигархите, и аз съм роб на това гнило и развратно римско общество, и аз съм гладиатор всред патрициите, и аз искам свобода… и… знам всичко…

И тъй като Спартак трепна, отдръпна се назад и го изгледа въпросително, Катилина продължи:

— Знам всичко и… съм с вас… и ще бъда с вас…

При тези думи той се приповдигна малко и каза високо, за да го чуят всички:

— Затова ти не бива да се отказваш от жълтиците в тази малка кесия.

Катилина подаде една малка и изящна кесия на Спартак и добави:

— Повтарям, не ти ги подарявам, те са твои: те са твоята част от общата днешна печалба.

Между това, докато всички присъствуващи превъзнасяха щедростта на Катилина, той хвана дясната ръка на Спартак и я стисна така, че гладиаторът трепна.

— Сега вярваш ли, че знам всичко? — запита тихо патрицият. Спартак беше смаян. Той не можеше да разбере откъде Катилина знае някои тайнствени знаци и думи и в същото време беше вече убеден, че той наистина ги знае. Гладиаторът отвърна на ръкостискането на Катилина, — пъхна кесията в пазвата си и каза:

— Толкова съм трогнат и смаян от щедростта ти, о благородни Катилина, че сега ми е невъзможно да ти се отблагодаря тъй както трябва. Ако позволиш, ще дойда утре вечер у дома ти, за да ти изразя цялата си признателност.

При тези думи Спартак погледна многозначително Катилина, който поклати глава в знак на съгласие и отвърна:

— У дома ми, Спартак, си винаги добре дошъл.

— А сега — добави веднага Катилина, като се обърна към Требоний и другите гладиатори — да пием по чаша фалернско само ако, разбира се, в тая Дупка може да се намери фалернско.

— Щом една бедна кръчма като моята — каза Лутация, която стоеше зад Катилина — е удостоена с честта да приеме между скромните си стени един тъй знаменит патриций, какъвто си ти, о Катилина, навярно предвидливите богове са имали грижата да внушат на Лутация Еднооката да скъта в избата малка амфора с фалернско вино, достойно за трапезата на Юпитер.

След тези думи Лутация се поклони на Катилина и отиде да донесе виното.

— А сега чуй ме, Требоний — каза Катилина на бившия ланист.

— Цял съм се превърнал в слух.

И докато гладиаторите го оглеждаха мълчешком и от време на време разменяха тихо по някоя дума за необикновеното му телосложение и изключителната сила на мишците му, Катилина разправяше нещо шепнешком на Требоний.

— Разбрах, разбрах, Изефор златарят, чиято работилница се намира на ъгъла на улиците Сакра и Нова, близо до Хостилиевата курия… — каза Требоний.

— Същият. Ще отидеш при него, уж от загриженост към него, и ще му загатнеш, че се излага на опасност, ако не се откаже от намерението си да ме даде под съд, за да му върна веднага сто и петдесетте хиляди сестерции, които му дължа…

— Разбрах, разбрах…

— Ще му кажеш, че като си се навъртал между гладиаторите, си чул, че някои млади патриции, мои приятели, са получили без мое знание неколцина гладиатори да му причинят някакво зло…

— Разбрах… о Катилина, и бъди уверен, че ще ти услужа както трябва.

През това време Лутация бе донесла фалернското вино, което гладиаторите намериха доста хубаво, макар и не толкова старо, колкото можеше да се желае.

— Как го намираш, о Катилина? — запита Лутация.

— Хубаво е.

— Наливано е, когато бяха консули Луций Марций Филип и Секст Юлий Цезар.

— Не е повече от дванадесетгодишно! — възкликна Катилина, като се замисли дълбоко при споменаването на тези имена. С очи, вторачени в масата и като си играеше с една калаена вилица, която държеше между пръстите си, Катилина остана дълго време мълчалив и неподвижен между притихналите сътрапезници.

Ако се съдеше по кървавия блясък в очите му, по потреперванията на ръката му, по нервните свивания на всичките му мускули и по честото подуване на жилата, която пресичаше челото му, трябваше да се заключи, че в душата му ставаше страхотна борба и в мозъка му се рояха ужасни мисли.

Безсъмнено тоя човек беше откровен дори и в жестоките си чувства, защото въпреки желанието си той не можеше да скрие огнените страсти, които бушуваха в гърдите му и които се отразяваха като на огледало в мускулестото му, енергично и смръщено лице.

— За какво мислиш, о Катилина, че толкова много се опечали? — запита го Требоний, когато Катилина изпусна въздишка, подобна на ръмжене.

— Мислех — отвърна Катилина, като не отмахваше поглед от масата и продължаваше да си играе с вилицата, — мислех, че през годината, в която е било поставено в амфората фалернското вино, бе предателски убит под портика на къщата си трибунът Ливий Друз, също тъй, както няколко години преди това е бил убит трибунът Луций Апулей Сатурнин и преди него — братята Гракхи, най-великите синове на отечеството! А те загинаха затуй, че се бореха за бедните и потиснатите; и паднаха от една и съща ръка — ръката на безчестните оптимати! (Привърженици на крайно консервативната фракция на аристократите в Рим.)

И след като помисли малко, каза:

— Нима е писано от боговете — потиснатите никога да не намерят мир, бедните да бъдат вечно без хляб и светът да бъде винаги разделен на две: на вълци и на агнета, на разкъсващи и разкъсвани?

— Не, не, кълна се във всичките богове на Олимп — извика Спартак с мощен глас и с пламнало от гняв лице, като удари с юмрук масата.

И понеже Катилина трепна и го изгледа, той дойде на себе си и добави с естествен глас:

— Не, невъзможно е боговете да са наредили една такава безгранична несправедливост.

Настъпи отново мълчание. Пръв го наруши Катилина.

— Клетият Друз! — започна той с глас, препълнен със съчувствие. — Познавах го… беше млад, смел и крайно благороден. Стана жертва на предателско убийство.

— Аз също си го спомням — каза Требоний.

— Аз бях в народното събрание, когато той, при повторното предлагане от негова страна на земеделския закон, крещеше срещу патрициите: „Оставихте ли, о ненаситни грабители, нещо, което би могло да се даде на народа? Вие ограбихте всичко!“

— И най-върлият му враг — каза Катилина — бе консул Луций Марций Филип, срещу когото един ден въстана народът и сигурно щеше да го убие, ако не бе го спасил Друз, който го отведе в затвора.

— Но все пак, преди да бъде отведен в затвора, някои успели да му стоварят по мутрата няколко юмрука и да му разбият носа.

— За това се говори — подзе Катилина, — че когато Друз го видял, възкликнал: „Не е кръв, а гроздов сок!“ С тези думи той намекнал за срамните оргии, на които Филип всяка нощ се отдавал.

Докато във вътрешната стая се водеше тоя разговор, в другата се разнасяха буйни и неприлични викове, които постоянно растяха — съразмерно с погълнатото вино.

По едно време Катилина и сътрапезниците му чуха общи викове:

— О, Родопея, Родопея!

Като чу това име, Спартак трепна. Това име му спомняше родната Тракия, родните планини, дома, семейството! Нещастник! Колко разбити радости! Колко мисли и безутешни спомени!

— Добре дошла, добре дошла, прекрасна Родопея! — възкликнаха едновременно дванадесетина от дърдорковците.

— Да й дадем да пие, нали за това иде — каза гробарят. И всички заобиколиха момичето.

Родопея беше наистина хубаво двадесет и две годишно момиче. Тя беше висока и стройна, с бяло и правилно лице, с дълги руси коси и живи сини очи. Облечена беше в синя туника, обшита със сребро, на ръцете си носеше сребърни гривни и около челото си — небесносиня кордела. От външността й се виждаше, че не е римлянка, а най-обикновена робиня, и лесно беше да се разбере какъв живот, макар и против волята си, бе принудена да води.

Доколкото можеше да се разбере от сърдечността и почтителността, с която се отнасяха към нея нахалните и безсрамни посетители на кръчмата „Погребална Венера“, изглеждаше, че това момиче беше много добро за участта на която бе обречено, и твърде нещастно, въпреки привидната си веселост, щом бе успяло да спечели безкористното благоволение на тези груби и престъпни хора.

Нейното благородно лице, нейната доброта и нейните любезни обноски бяха спечелили тия хора. Един ден преди два месеца, тя попадна в кръчмата на Лутация цяла окървавена от побоя, който й бе нанесъл господарят й, по занятие сводник; разплакана и изжадняла, тя поиска да й дадат малко вино, за да се посъвземе. От този ден Родопея посещаваше през два-три дни кръчмата, дето намираше разтуха и забрава на адския живот, който бе принудена да води.

Родопея седеше до тезгяха на Лутация и пиеше виното, което й бяха поднесли.

Предизвиканият от идването й шум беше вече притихнал, когато на противоположната страна на стаята възникна малко по малко нов шум.

Там гробарят Лувений, колегата му Арезий и просякът Велений, разпалени от изпитото вино, разговаряха за Катилина, за когото вече всички знаеха, че е в кръчмата. Колкото и да ги увещаваха другарите им да млъкнат, те не ги слушаха и продължаваха да хулят Катилина и патрициите.

— Не, не — викаше гробарят Арезий, грамаден мъж, не по-малък от атлета Гай Тауривий. — Не, не, да ме убие Херкулес! На тези пиявици, които се хранят със сълзите и кръвта ни, не бива да се позволява да идват да ни обиждат с омразното си присъствие по местата, дето ние се събираме!

— Ама как така тоя богаташ Катилина, тоя развратник и престъпник, това наемно куче на Сула, как така се осмелява да идва сред нас, за да осмива с блясъка на своя латиклавиум нашата нищета, за която той и всички други патриции са първата и единствена причина? — казваше пламналият Лувений, като се мъчеше да се изскубне от ръцете на атлета, който не го пускаше да иде в другата стая.

— Млъкни бе, пияницо неден! Защо закачаш хората, които не ти правят нищо? Не виждаш ли, че с него има десет или дванадесет гладиатори, които ще направят на пух и прах старите ти кокали?

— А бе какви ти гладиатори бе! Какви ти гладиатори! — викаше на свой ред вбесен безсрамникът Емилий Варин. — Вие сте свободни граждани, а кълна се във всемогъщите светкавици на Юпитер, боите се от тези жалки роби, които се бият помежду си за наше удоволствие! Кълна се в божествената хубост на Афродита, че на този дърдорко в блестяща тога, който към пороците на патрициите прибавя и тия на н ай-презрян ата сган, трябва да се даде такъв урок, та да му се отще завинаги да идва да разглежда отблизо нищетата на плебеите.

— Да се върне в Палатина! — викаше Велений.

— Да отиде в Стикс, но да се махне оттука! — добавяше Арезий.

— Нека тия безчестни оптимати ни оставят в нищетата ни в Целий, в Есквилин, в Субура и да отидат да се потопят в мръсните си оргии във Форума, в Капитолина, в Палатина.

— Вън патрициите, оптиматите, вън Катилина! — извикаха едновременно десетина гласове.

Като чу тези думи, Катилина се намръщи, скочи от мястото си със свирепо пламнали очи и като се освободи от Требоний и друг един гладиатор, които се опитваха да го задържат, като го уверяваха, че те ще се справят с този измет, той се изправи на вратата, скръсти ръце на гърди, хвърли мълниеносен поглед и извика с всичката мощ на страшния си глас:

— Какво сте се разкрякали вие там, глупави жаби? Защо цапате с мръсните си робски устни почтеното име на Катилина? Какво искате, жалки червеи, от мене?

За миг като че ли този силен глас изплаши негодниците, но скоро някой извика:

— Искаме да се махнеш оттука!

— Махай се в Палатина, в Палатина! — извикаха други гласове.

— Или на Гемонийската стълба (Пропаст, в която се хвърляли телата на осъдените на смърт престъпници.) дето ти е мястото — извика с пресипнал, полуженски глас Емилий Варин.

— Ако смеете, мръднете ме оттука! Хайде, елате да ви видя, о подли твари! — извика Катилина, като отдръпна ръцете си от гърдите и се приготви да посрещне нападението.

Всред плебеите за миг настъпи колебание.

— Кълна се във всички адски богове — извика най-сетне гробарят Арезий, — нас не можеш уби, както уби злочестия Гратидиан! Да не си Херкулес?

И се хвърли върху Катилина, но Катилина му стовари такъв силен юмрук в гърдите, че Арезий се олюля и падна в ръцете на тези, които бяха зад него. В тоя миг бе повален с два юмрука до стената и Лувений, който също тъй се бе хвърлил върху Катилина.

Жените се бяха свили изплашени зад тезгяха на Лутация и оттам викаха и плачеха. Виковете, проклятията, хулите, шумът от блъсканиците, от съборените съдове и столове в голямата стая се смесваха с гласовете на Требоний, Спартак и другите гладиатори, които молеха Катилина да ги пропусне през вратата, за да натупат негодниците.

Между това Катилина ритна в стомаха просяка Велений, който се бе спуснал върху му с нож в ръка, и го повали на пода. Това накара неприятелите на Катилина да отстъпят. Те се впуснаха да бягат, плътно притиснати един към друг, но в същия миг Катилина изкара късия си меч и почна да ги удря с тъпото по рамената, крещейки като разярен звяр:

— Нахален измет, мръсна плебейщина, винаги готова да лиже краката на тоя, който я мачка, и да оскърбява тоя, който слиза при нея, за да й подаде ръка…

Щом Катилина освободи входа, след него се впуснаха един след друг Требоний, Спартак и техните другари. При нахлуването на гладиаторите негодниците, които вече се отдръпваха под градушката от ударите на Катилина, се разбягаха навън и кръчмата опустя бързо; вътре останаха само Велений и Лувений, които лежаха зашеметени и изтръпнали от болки, и Гай Тауривий, който не беше взел участие в борбата и стоеше в един ъгъл близо до огнището със скръстени на гърди ръце.

— Мръсни пияници!… — крещеше Катилина, който бе проследил бегълците до входа на кръчмата.

После той се извърна към жените, които все още пищяха от уплаха, и извика:

— А вие, проклети префики, (Жени, на които се плащало, за да оплакват богатите мъртъвци.) млъкнете най-после!

И след малко той хвърли на Лутация, която се окайваше за загубите и неплатените сметки на избягалите, пет златни монети, като й викна:

— На, плачлива бабо, за сметка на негодниците.

В тоя миг Родопея, която гледаше със страх Катилина и приятелите му, побледня като платно и възкликна, спускайки се към Спартак:

— Не, не се мамя, не се мамя, Спартак, мой Спартак!

— Ха! — възкликна гладиаторът, като се извърна силно развълнуван към момичето, което идваше към него. — Ти? възможно ли е? Мирца! Мирца! О, сестричката ми!

И братът и сестрата се прегърнаха всред мълчанието и учудването на всички.

След първите сърдечни излияния Спартак се отдръпна от сестра си, хвана я за ръцете и като я отдалечи от себе си, започна да я разглежда от главата до петите. Той стана смъртно бледен и с треперещ глас промълви:

— Но ти си… ах! — изпъшка Спартак. — Ти си станала…

— Робиня съм — каза, задавена от сълзи, Родопея. — Робиня съм на един безчестник… Пръчки, нажежени железа, изтезания… Разбираш ли, братко, разбираш ли?

— О, бедната, о, нещастната! — каза с разтреперан от вълнение глас гладиаторът. — Ела, милата ми, ела по-близо до сърцето ми!

След малко той повдигна към тавана очите си, изпълнени със сълзи и святкащи от гняв, издигна заплашително юмрук и извика:

— И Юпитер имал светкавици! И Юпитер бил бог! Не, не Юпитер е смешник, Юпитер е комедиант, Юпитер е глупав дърдорко!

Мирца, опряла глава на херкулесовите гърди на Спартак, плачеше безутешно.

— Ах! Да бъде проклета! — добави след кратко мъчително мълчание и с нечовешки глас Спартак. — Да бъде проклета позорната памет на първия човек, който е населявал земята и от чието семе са се родили две различни потомства: свободни и роби!…