Рафаело Джованьоли
Спартак (20)

XX
От битката на планината Гарган до погребението на Крис

Макар че битката при Сублаквеум свърши с поражение на римляните, все пак Спартак не извлече от това никаква полза.

Докато гладиаторите преследваха римляните, Спартак научи от разузнавачите си, че същия ден Крас преминал с войската си река Велин и напредвал по следите на гладиаторите. Спартак разбра, че при това положение е невъзможно да продължи похода си към Рим. И затова същата вечер напусна Сублаквеум, премина реката Лирис и се отправи към Кампания.

Крас пък можа да потегли едва същата вечер, когато Спартак напусна Сублаквеум, така че стигна там и научи за поражението на заместника си на следната вечер.

Преторът се възмути твърде много от поведението на Мумии и още повече от поведението на легионерите му, които не стига, че се бяха разбягали пред врага, ами бяха отишли в Рим и с разказите си бяха изплашили цялото население на столицата. Крас изпрати веднага пратеници до сената, които да го уведомят за истинското положение на нещата и да го помолят да върне незабавно бегълците при другарите им.

След няколко дни бегълците се завърнаха посрамени пред претора си.

Тогава Крас заповяда да се събере цялата войска около преториума във форма на четириъгълник, като поставят в средата обезоръжените и посрамени бегълци.

След това Крас, който притежаваше голямо красноречие, произнесе слово, с което порица безмилостно страха на бегълците, захвърлили оръжието си, оръжие, с което техните прадеди, преминали през люти битки, завладяха целия свят, и каза, че е дошло време да се задуши тоя бабешки страх, благодарение на който от три години вече върлуваха омразните гладиатори.

На бойците си той каза също тъй, че от тях очаква не позорно бягство, а смели подвизи и бляскави победи. Щом римската гордост е недостатъчна да им вдъхне смелост, той ще прибегне към строги и безмилостни наказания, които единствени можеха да ги дисциплинират и да излекуват страха им.

— Ще приложа — каза в заключение Крас — децимацията, (На всеки десет души се убива по един човек.) към която нашите деди са прибягвали много рядко и която направил за пръв път децемвирът Апий Клавдий в 304 римска г. в своите легиони. От цели два века насам това наказание не е било прилагано, но ви се заклевам, че ще го приложа спрямо тези девет хиляди страхливци, които стоят с наведени глави пред вас, измъчвани от закъснялото угризение на съвестта.

Колкото и да го молиха трибуните и патрициите, той остана непреклонен, като заяви, че наказанието ще бъде изпълнено без отлагане.

Тогава започнаха да изкарват по жребие по един на всеки десет души и го предаваха на ликторите, които, след като му стовареха по няколко тояги, му отсичаха главата.

Това страшно наказание, на което често пъти ставаха жертва и бойци, които са се били храбро и не бяха ни най-малко виновни за бягството на другарите си, покърти дълбоко всички римляни. През време на екзекуцията на деветстотинте бяха отбелязани няколко твърде тягостни случая. Неколцина измежду най-храбрите Мумиеви легионери трябваше да станат жертва на страхливостта на другите. Между тези храбреци беше и двадесетгодишният Емилий Глабрион. Той се сражавал храбро срещу неприятеля, получил две рани и не мърдал от мястото си. Но другарите му се разбягали и го отвлекли със себе си далече от полесражението. Всички знаеха това и го засвидетелствуваха с висок глас? но съдбата го бе белязала и той трябваше да умре.

Сред плача на всички присъствуващи храбрият младеж застана смъртно бледен, но спокоен и твърд пред претора и с непоколебим глас каза:

— Наказанието, на което ни подлагаш, не само че е полезно и необходимо за доброто на републиката, но е и справедливо, защото е заслужено. Съдбата се показа лоша към мене и аз трябва да умра. Но понеже ти, Марк Крас, знаеш, понеже всички мои другари знаят и свидетелствуват, че не съм се проявил като страхливец и беглец, а съм се бил мъжки, както подобава на истински римлянин, и не съм напуснал своя пост, въпреки че съм бил ранен на две места (и той показа гърдите си и повдигна лявата си ръка с окървавена превръзка), моля да не ме бият с тоягите, преди да ми отсекат главата.

Всички, които бяха около претора, плачеха. Самият претор беше бледен и развълнуван от думите на храбрия младеж.

— Приемам молбата ти, храбри Емилий Глабрион — отвърна преторът, — и много съжалявам, че не мога да ти подаря живота, защото, както знаеш, законът е неумолим…

— Да умра на бойното поле от ръката на неприятеля или тук, в преториума, от ръката на ликтора — за мене е все едно, защото и в единия, и в другия случай умирам за благото на отечеството. За мене е достатъчно да знае майка ми, да знаят всички римляни, че не съм бил страхливец, че съм умрял с неопетнена чест!

— Не, не! Ти няма да умреш, храбри младежо — извика един от Мумиевите бойци, като излезе из редиците и се приближи към претора.

— Знаменити Крас! — обърна се воинът към претора. — Аз съм римлянинът Валерий Атал, боец от третата кохорта на един от легионите, които бяха разбити при Сублаквеум. През време на сражението бях до тоя необикновено храбър младеж. Той се биеше юнашки и не отстъпваше, но когато ние се разбягахме повлякохме и него. Понеже брадвата на ликтора трябва да отсече главата на един от бегълците, то моля, в името на боговете, закрилници на Рим, да бъде отсечена моята глава, но не главата на този момък, който се би като истински римлянин.

Постъпката на този воин, който в момент на малодушие бе избягал пред неприятеля, а сега проявяваше такова душевно благородство, развълнува още повече присъствуващите. Между Атал и Глабрион възникна великодушна препирня: всеки от двамата запазваше за себе си смъртното наказание. Крас остана непреклонен и Глабрион бе предаден на ликтора.

Жалбите и окайванията на двата наказани легиона обхванаха цялата войска. Лицата на всички изразяваха дълбоко съчувствие. Мнозина плачеха. Глабрион се обърна към другарите си и каза:

— Ако вие смятате, че смъртното ми наказание е незаслужено, ако ми съчувствувате, ако искате да ме утешите и да облекчите последните ми минути, закълнете се във всички богове, че за в бъдеще ще предпочетете по-скоро да измрете до един, отколкото да избягате пред омразните гладиатори.

— Заклеваме се във всичките богове! — извикаха в един глас шестдесет хиляди римляни.

— Великите богове ще закрилят Рим! Аз умирам доволен! — извика нещастният младеж.

Той подложи голия си врат на ликтора. С бърз и уверен удар ликторът отсече главата му, която се търкулна окървавена на земята. Всички присъствуващи извикаха от мъка и ужас.

Марк Крас извърна глава настрана, за да скрие сълзите, които се стичаха по бузите му.

След като бяха обезглавени по тоя начин деветстотинте души, Марк Крас заповяда да раздадат пак оръжие на бегълците. При това им произнесе кратко слово, в което изрази надеждата си, че няма никога да бягат пред неприятеля.

Когато погребаха убитите деветстотин души, Марк Крас вдигна стана си и се впусна по следите на Спартак, който се движеше бързо през Апулия, уверен, че Крас ще тръгне да го преследва и по такъв начин неусетно ще се отдалечи от Рим.

Но ако Спартак вървеше бързо, не по-малко бързо от него вървеше и Крас с бойците си, които от деня на наказанието бяха станали много усърдни и изгаряха от желание да се срещнат с неприятеля.

След петнадесетдневен поход Крас пристигна на територията на даунийците (Даунийците били клон от пламенния съюз на япигите. Те населявали северните части на Апулия.) в Сипонтум, близо до който Спартак се бе разположил на стан. Крас се настани между Арпи и Сипонтум и зачака сгоден случай, за да се счепка със Спартак.

От три дни двете войски стояха една срещу друга, без някоя от тях да предприеме нещо. Късно през нощта срещу четвъртия ден Крас бе разбуден от един от контуберналите си, който му съобщи, че един пратеник от страна на гладиаторите желае да поговори с него по много важна работа.

Крас стана и заповяда да въведат в шатрата му пратеника.

Пратеникът, нисък на ръст, в бляскаво военно облекло, беше спуснал забралото на шлема върху лицето си. Едва когато остана насаме с Крас, той го повдигна и показа бледото си женствено лице.

Беше Евтибида. Тя дойде да предаде братята си по оръжие.

— Не ме ли познаваш, Марк Лициний Крас? — запита го тя иронично.

— Наистина… да… без съмнение… твоето лице ми е познато… но… — каза преторът, като напрягаше паметта си. — О, богове! Ноти не си мъж, а жена! Възможно ли е? Нима си ти?

— Тъй скоро ли си забравил Евтибидините целувки, които нито един мъж досега не е забравил?

— Евтибида! — възкликна смаян Марк Крас. — Какво те носи насам? Защо си в това облекло?

Изведнъж Марк Крас се отдръпна недоверчиво назад, скръсти ръце на гърдите си, спря изпитателните си, живи очи върху момичето и с твърд и строг глас каза:

— Ако си дошла с намерение да ме вкараш в някоя примка, знай, че аз не съм нито Клавдий, нито Вариний, нито Анфидий Орест.

— Разбира се, това не ти пречи да бъдеш порядъчно тъп, клети Марк Крас — отвърна насмешливо гъркинята с привичната си смелост.

Тя помълча малко и подзе:

— Ти си най-богатият между римляните, но не и най-умният.

— Какво искаш? Защо си дошла? Казвай по-скоро!

Евтибида помълча известно време, като поклащаше глава и гледаше подигравателно претора. После добави:

— Заклевам се в Юпитер, че когато идвах при тебе, не ми мина нито за миг през ума, че ще бъда приета по този начин! Иди направи на човека добро, че…

— Но най-сетне ще ми кажеш ли защо си дошла? — запита все още недоверчиво и нетърпеливо Крас.

Тогава Евтибида му каза с каква цел е дошла при него. Тя не скри причините на дивата си омраза към Спартак. Съобщи му също тъй, че избиването на десетте хиляди германци се дължи на нея и че след сражението между Окноман и Гелий тя се прославила като много смела жена сред гладиаторите, които имали голяма вяра в нея. В заключение каза, че за да си отмъсти на Спартак, решила да се възползува от доверието на гладиаторите и да даде възможност на римляните веднъж завинаги да се справят с тях.

Крас изслуша думите на Евтибида с голямо внимание, без да снеме от нея изпитателния си поглед.

Когато Евтибида млъкна, той каза бавно и спокойно:

— Ами ако всички тия приказки са скроени, за да ме вплетат в примките на Спартак? Какво ще кажеш на това, прелестна Евтибида? Кой ще ми поръчителствува, че си дошла с искрени намерения при мене?

— Аз самата ще бъда заложница. Ако изляза лъжкиня, ще ми вземеш живота.

Крас се замисли известно време, после каза:

— Ами ако си решила да пожертвуваш живота си за преуспяването на делото на гладиаторите?

— Заклевам се в боговете, Крас, че ти си прекалено недоверчив.

— А не мислиш ли — отвърна бавно сицилийският претор, — че е по-добре да бъдем към хората прекалено недоверчиви, отколкото прекалено доверчиви?

Евтибида изгледа изпитателно и насмешливо събеседника си и отвърна:

— Е, кой знае… може би си прав. Във всеки случай слушай какво ще ти кажа, Марк Крас. Както вече ти споменах, аз се ползвам с пълното доверие на Спартак, Крис и другите гладиаторски военачалници и знам какво ти готви омразният Спартак.

— Наистина ли? — запита полунасмешливо Крас. — Я кажи какво смята да прави тоя гладиатор.

— Утре, по пладне, Спартак ще напусне шумно стана, начело на два корпуса, командувани от Граник и Арторикс, и с конницата — всичко четиридесет и осем хиляди души — от Сипонтум ще се отправят към Баретум. Крис със своя корпус от тридесет хиляди души ще остане в Сипонтум и ще пръсне в околностите слух, че се е скарал със Спартак и се е отделил от войската му. Щом ти се научиш, че Спартак е отпътувал, веднага ще нападнеш Крис. Но докато ти се сражаваш с него, Спартак ще изскочи из Сипонтската гора, дето ще се е скрил след напускането на стана, и ще те нападне в гръб. Колкото и храбро да се бият твоите легиони, те ще бъдат непременно разбити.

— А! — възкликна Крас. — Значи такъв е планът на Спартак?

— Да такъв е.

— Кой знае само дали щях да се хвана на примката му.

— Ако не бях те предупредила, без друго щеше да се хванеш. Но сега искаш ли ти да устроиш хубава клопка на тези омразни гладиатори? Искаш ли да сразиш напълно тридесетте хиляди Крисови войници и след това да връхлетиш с всичките си сили върху два пъти по-слабия от тебе Спартак?

— Разбира се, че искам. Но как?

— Утре, щом се съмне, тръгни за Сипонтум. Когато стигнеш там, Спартак ще се е отдалечил петнадесет или двадесет мили и ще ме чака да му съобщя, че си потеглил срещу Крис и си се хванал в клопката — защото той натовари мене да те следя. Аз обаче ще му съобщя, че ти не си се мръднал от стана си. След това ще се върна при Крис и ще му съобщя, че Спартак е заповядал да се изкачи на планината Гарган и там да се защищава до смърт, в случай че бъде нападнат от тебе. Когато Крис по тоя начин се отдалечи още повече от Сипонтум и се приближи до подножието на планината, ти ще го нападнеш и ще имаш достатъчно време да го сразиш напълно, докато му се притече на помощ Спартак, ако по някакъв начин се научи за опасността, на която е изложен Крис.

Крас слушаше това престъпно същество, което му излагаше превъзходния си военен план, какъвто не би могъл да състави и той самият.

Дълго време Крас наблюдава мълчешком куртизанката, чиито бузи бяха пламнали от силната възбуда. По едно време възкликна:

— Заклевам се в Юпитер Освободителя, че ти си ужасна жена!

— Заклевам се в боговете, че такава са ме направили мъжете — отвърна поривисто Евтибида и прибави с горчива усмивка: — Но да оставим това настрана. Кажи ми сега — одобряваш ли плана ми?

— И в дъното на ада не биха могли да изработят по-добър. Само че пак ти казвам, не ти се доверявам.

— Е добре де, но ако утре заранта тръгнеш предпазливо за Сипонтум, какво зло можеш да си навлечеш? В най-лошия случай, ако допуснем, че те лъжа, ще се срещнеш лице срещу лице с цялата гладиаторска войска. Та какво от това — нали си тръгнал да се биеш с нея?

Крас помисли малко и каза:

— Е добре, вярвам ти… или по-скоро склонен съм да ти вярвам. И знай, че ако събитията се развият тъй, както ги предвиждаш, ще получиш голямо възнаграждение от мене и още по-голямо от сената, на който ще докладвам своевременно за услугите, които си сторила на римския народ.

— Малко искам да знам за вашите възнаграждения и за римския народ! — каза презрително и гневно Евтибида. — Аз дойдох да ти предложа победата, за да утоля жаждата си за мъст, а не за да върша някакви услуги на тебе или на твоя народ. Можеш ли ти да разбереш оная божествена наслада, която изпитваме, когато гледаме как неприятелят ни се измъчва и страда? За мене няма по-голяма награда от тая да мога да стъпя на гърдите на Спартак, издъхващ сред труповете на бойците и помощниците си, да чуя предсмъртните му стенания на осеяното с трупове бойно поле.

Докато куртизанката, побледняла, с изкрящи очи и с потреперващи устни, произнасяше с нисък и зловещ глас тези ужасни слова, просмукани с дива омраза и с жажда за кръв, тя имаше такъв свиреп израз на лицето, че самият Крас потрепера от отвращение и боязън.

Като се уговориха за онова, което им предстоеше да извършат съвместно, Евтибида се метна на коня си и се отправи за гладиаторския стан.

На следващия ден призори Крас заповяда да се дигнат шатрите и да тръгнат напред пет хиляди конници, като се движат с голяма предпазливост. Щом изгря слънцето, Крас тръгна бавно, начело на легионите си, за Сипонтум.

През това време Спартак, начело на осем легиона и на цялата конница, се отправи за Баретум. Крис остана със своите шест легиона в Сипонтум и в околностите се пръсна слух, че Спартак и Крис се скарали, че гладиаторската войска се разделила на две части. Едната смятала да нападне римските легиони, разположени на стан при Арпи, а другата решила да потегли през Беневентум за Рим.

Тоя слух скоро стигна и до ушите на Крас.

„Дотук — — мислеше си предводителят на римляните — думите на Евтибида се сбъдват. Дано се сбъднат и за всичко останало.“

И действително думите на Евтибида се сбъднаха за всичко.

На следната нощ, когато легионите на Крас стояха скрити в непрогледните гори на Гарганската планинска верига, на четири мили от Сипонтум, Евтибида, по заповед на Крис, препускаше по пътя за Баретум да докладва на Спартак, че неприятелят е напуснал Арпи и се е хванал в примката.

Спартак, скрит с легионите си в гъсталака край пътя, който водеше от Сипонтум за Баретум, очакваше с нетърпение Евтибида. Когато тя пристигна, той я запита с безпокойство:

— Е, що стана?

— Крас не се е мръднал от Арпи. Той изпратил няколко хиляди разузнавачи чак до Сипонтум, но нашите съгледвачи са уверили Крис, че на римските легиони не е била давана никаква заповед да бъдат готови за път.

— О, богове! — възкликна Спартак. — Тоя Крас е много по-умен, отколкото го смятах.

Като помисли малко, той се извърна към Евтибида и каза: — Върни се при Крис и му кажи да не се мърда от стана си, каквото и да става. Ако Крас го нападне, нека ми изпрати трима контубернали — един след друг през всеки четвърт час, — за да ме уведоми. Един от тримата все ще стигне до мене. Не знам, но ми се струва, че тая предпазливост от страна на Крас не е на добро.

Спартак потърка няколко пъти челото си с ръка, за да отпъди сякаш печалните си мисли, и запита Евтибида:

— За колко часа дойде от стана ни дотук?

— За по-малко от два часа.

— И през всичкото време ли препускаше?

— Да. Погледни коня ми и ще се увериш в това. Спартак помисли малко и каза:

— Добре, и на връщане пак така препускай. Евтибида се сбогува със Спартак, метна се на коня си и се отдалечи по посока към Сипонтум.

Когато стигна при Крис, тя му съобщи, че Спартак заповядал да напусне стана и да отиде да заеме позиции в полите на планината Гарган.

Евтибида стигна до Сипонтския стан два часа преди зори; така че Крис имаше достатъчно време, за да вдигне шатрите и да тръгне към планината Гарган преди изгрев слънце.

След четиричасов усилен ход Крис стигна при полите на високата планина, отдето се виждаше Адриатическо море, по чиято гладка повърхност плуваха тук-там рибарски лодки.

Крис намери удобна позиция в последното разклонение на планинската верига съвсем близо до морето и тъкмо даваше заповед на бойците да се разположат на стан, когато изведнъж из редовете на войската му се разнесе викът:

— Римляните! Римляните!

Бяха легионите на Крас, които, възползували от измяната на Евтибида, нападнаха Крисовите легиони на разстояние седем часа път от мястото, дето се намираше Спартак с останалите гладиатори.

При това неочаквано нападение Крис не изгуби присъствие на духа, а със спокойствието и твърдостта на истински пълководец построи легионите си в боен ред, като се съобразяваше с местните условия. Той нареди четирите си легиона на една не много дълга бойна линия, заключена отдясно от един хълм, върху който се намираха двата резервни легиона, а отляво — от стръмни и непристъпни скали, о които се удряха шумно морските вълни.

Скоро шест римски легиона, в сгъстен строй, се впуснаха яростно срещу гладиаторите. Дивите викове на сражаващите се й оглушителният шум от ударите на мечовете и щитовете нарушиха вековната тишина на това пусто и диво място.

Крис обикаляше гладиаторските редици, Крас — римските. И двамата насърчаваха с пламенни слова бойците си. Сражението се водеше със страшна настървеност и никоя от двете страни не отстъпваше.

Крайното ляво крило на Крисовите легиони остана незасегнато, понеже римляните настъпваха в дълбочина; така че три хиляди души от четвъртия легион оставаха по този начин зрители на сражението. Но началникът на легиона, самнитът Онаций, не ги остави дълго да бездействуват. Той застана начело на тези три хиляди души и се хвърли с такъв неудържим устрем върху десния фланг на римляните, че крайната десница на фронта им в много кратко време бе напълно разбита.

Но гладиаторите не можаха да се възползуват от тая победа. Като видя, че десният му фланг съвсем се огъва под силния натиск на гладиаторите, квесторът Скрофа, който командуваше това крило, препусна коня си към мястото, дето стоеше в резерв римската конница, и заповяда на началника й Гней Квинт да изпрати шест хиляди конници да минат през левия фланг, който Онаций бе оставил открит за нападателя, за да нападнат гладиаторите в гръб. Римските конници полетяха. За няколко минути те се озоваха в тила на третия, и четвърти гладиаторски легион и започнаха да секат яростно неприятеля.

Между това Крас изпрати два легиона и шест хиляди прашкари да заобиколят отдясно Крис. Римляните започнаха да се катерят бързо по стръмните височини, които се издигаха над хълма, дето се намираха резервите на гладиаторите. В късо време те прехвърлиха височините и се спуснаха с неудържим устрем върху петия и шестия гладиаторски легион. Гладиаторите удължиха фронта си, колкото позволяваше мястото, и така образуваха нова бойна линия. По този начин двете гладиаторски бойни линии представляваха двете страни на един триъгълник, чиято основа беше морето и чийто връх се намираше на споменатия хълм. И тук започна страшна битка.

Като видя ловко устроеното от Месемврий и Ливий Грандений движение, с което му се отнемаше възможността да заобиколи отдясно гладиаторите, Крас се възползува от открития от Онаций ляв фланг и прекара оттам не само останалата част от конницата, но и двата легиона, за да нападнат в гръб гладиаторите.

По тоя начин шестте Крисови легиона, колкото и храбро да се биеха, заградени от почти три пъти по-многобройния си неприятел, бяха разбити.

Крис, който се биеше юнашки и който до последния миг се надяваше, че Спартак ще му дойде на помощ, като видя, че повечето от другарите му са избити, спря коня си (третия, който беше възседнал, след като първите два бяха убити), хвърли препълнен с мъка поглед върху морето от трупове и по бузите му се търкулнаха две едри, горещи сълзи. После се втренчи в онази точка на кръгозора, отдето трябваше да се зададе Спартак, и извика:

— О, Спартак, ти няма да дойдеш навреме, нито да ни спасиш, нито да отмъстиш за избиването ни! О, каква ли ще бъде мъката ти, когато видиш труповете на тридесет хиляди твои храбри другари!

Като избърса с лявата си ръка сълзите, той се обърна към контуберналите си, между които липсваше още от самото начало на сражението Евтибида, и каза със спокоен и ясен глас:

— Братя! Дойде часът да измрем!

И като стисна здраво окървавения си меч, шибна коня си и връхлетя яростно върху доста голяма група римски легионери, които бяха обградили десетина гладиатори. Развъртя меча си и гласът му прогърмя:

— Хей, дръжте се! Дръжте се, римляни, които сте храбри само тогава, когато сте трима срещу един!

И Крис и неговите четирима контубернали събаряха и тъпчеха с конете си и убиваха с мечовете си римските легионери, които въпреки че бяха осемдесет-деветдесет души, едва се защищаваха от честите и силни удари на гладиаторите. Отначало, изплашени от бесния устрем на шепата гладиатори, римските легионери започнаха да отстъпват, но скоро към тях се присъединиха около десет-петнадесет души, и така засилени, те се хвърлиха върху петимата храбреци, чиито коне лежаха вече промушени. Гладиаторите продължаваха боя на крака с още по-голяма ярост. Но притиснати от многобройния неприятел, скоро бяха избити до един. Крис беше ранен на много места, но все още се държеше. Когато обаче един от римските легионери заби меча си в гърба му, той се олюля и политна към земята, но успя да промуши римлянина, който падна заедно с него.

— Нека … ти се усмихва … винаги победата, Спартак … и нека … — Но в това време един римлянин заби в гърдите му едно копие и тури край на живота му, като извика:

— А сега се примири с поражението и със смъртта!

— Заклевам ви се — извика един ветеран, — във всичките бойци на Сула не съм виждал човек, който да упорствува толкова много пред смъртта!

— Аз пък не съм виждал толкова силен и смел човек! — извика друг ветеран.

— Но не виждате ли, бре хора — извика трети легионер, като посочи труповете на римляните, които лежаха около Крис, — не виждате ли колко ги е натръшкал? Дано се провали в дъното на ада!

Така завърши тричасовата битка, в която паднаха десет хиляди римляни и тридесет хиляди Крисови бойци.

Само около осемстотин ранени гладиатори, по заповед на Крас, бяха пленени и запазени, за да бъдат разпънати на кръст из пътя, по който щяха да минат през нощта римляните.

След обед Крас заповяда да съберат и изгорят труповете на загиналите римляни, като същевременно уведоми трибуните и центурионите, че ще тръгнат преди полунощ, та да приготвят по това време бойците си за път.

Спартак чака с неизразимо безпокойство целия ден и цялата нощ да пристигне някой Крисов контубернал с известие, че римляните са нападнали Сипонтския стан. Като не дойде никой, призори той изпрати един след друг, през половин час, двама контубернали с по сто конници, към Сипонтум, за да съберат сведенията за неприятеля и за Крис, още повече, че Спартаковите бойци бяха взели хранителни припаси само за три дни и не можеха да останат дълго време в това положение.

Когато първият контубернал стигна при Сипонтския стан, за свое голямо учудване го намери опразнен. Като не знаеше какво да предприеме, реши да дочака втория контубернал, за да поговорят за това, което трябваше да направят. Двамата контубернали гадаеха за станалото и се чудеха какво да предприемат, когато видяха да препускат двама контубернали, които Крис бе изпратил още при самото появяване на римляните да посрещнат Спартак и да му кажат, че трябва да побърза, защото, основавайки се на думите на Евтибида, Крис вярваше, че Спартак му иде на помощ.

Четиримата контубернали останаха ужасени, когато разбраха измяната на Евтибида и си представиха страшното положение на Крис. Единственото нещо, което можеха да направят, бе да уведомят колкото може по-скоро Спартак за станалото.

Но когато стигнаха при Спартак, битката на планината Гарган беше вече към края си.

— Проклятие! — извика Спартак, пребледнял като мъртвец; в един миг пред очите му израснаха във всичкия си ужас гибелните последици от измяната на Евтибида. — Веднага, веднага, на поход към Сипонтум!

И като се качваше на коня си, той повика Граник и с развълнуван глас му каза:

— На тебе поверявам да водиш с ускорен ход осемте легиона … Днешният ден е злощастен за нас … Бъдете твърди и бързайте, бързайте! Крис загива! Нашите братя загиват под жестоките удари на неприятеля! Аз ще препускам напред с конницата … Моля ви в най-светото ви, бързайте, бързайте!

След тези думи Спартак препусна, начело на осемхилядната конница за Сипонтум.

След час и половина Спартак пристигна в Сипонтум и първите хора, които срещна, бяха седем-осем ранени и изнемощели гладиатори, които се бяха спасили по чудо от клането на планината Гарган.

— В името на Юпитер, кажете какво се е случило? — запита ги задъхан Спартак.

— Разбиха ни … разбиха ни … Нашите шест легиона вече не съществуват!

— О, мои злочести братя! О, мой преобични Крис! — извика Спартак, като закри лицето си с ръце и заплака.

Началниците на конницата и Спартаковите контубернали, които бяха поразени от известието на спасилите се гладиатори, се отчаяха още повече, когато видяха върховния си предводител да плаче. Дълго време никой от тях не се обади. Най-сетне Мамилий, който беше най-близко до Спартак, му каза развълнуван.

— Хайде стига … благородни Спартак … бъди твърд в това голямо нещастие.

— О, Крис! О, нещастни Крис! — извика Спартак, като хълцаше безутешно.

— Бъди твърд, Спартак — ободри го пак Мамилий, — трябва да помислим как да спасим другите осем легиона.

— Прав си! — отвърна Спартак, като изтриваше сълзите си. — Ние трябва да вземем мерки, за да предотвратим измяната на тая подла жена.

Той се замисли; и дълго време стоя замислен, с поглед втренчен в главната дясна врата на близкия стан.

Най-сетне тръсна глава и каза:

— Трябва да бягаме! След кървавата битка, която римляните е трябвало да издържат, преди да избият братята ни, Крас не ще може да напусне планината Гарган по-рано от осем-десет часа. Ние трябва да се възползуваме от това време.

И като се обърна към един от контуберналите, добави:

— Тичай да пресрещнеш Граник и му кажи да върне легионите назад.

Когато контуберналът препусна, Спартак се обърна към Мамилий и каза:

— Ако изминаваме по тридесет мили дневно, през Минервиум и Венузия, за пет или шест дни ще стигнем в Лукания, дето ще се присъединят към нас нови роби. Ако не се решим да влезем в бой с Крас, ние ще можем да отидем в Бруциум и оттам — в Сицилия, дето ще раздухаме незагасналия огън на робското въстание.

След половинчасовата почивка Спартак препусна по обратния път, последван от конниците, които бяха взели със себе си осемте оцелели гладиатори.

Като стигна при осемте легиона, които се бяха спрели на средата на пътя, Спартак извика настрана Граник и му изложи плана си. Илириецът възприе плана и Спартак го натовари с изпълнението му. След като му нареди да тръгне към Хердоний, Спартак го уведоми, че е решил да отиде с триста конници в планината Гарган, за да погребе тялото на Крис.

Граник започна да го увещава да не ходи, като наблегна на обстоятелството, че той, в качеството си на ръководител и вдъхновител на едно свето и трудно дело, не бива да излага живота си на опасност.

— Бъди спокоен Граник, нищо няма да ми се случи. След три дни ще те настигна по Апенинските гребени. Ако пък загина, то в твое лице нашите братя ще намерят достоен заместник на предводителя си.

Колкото Граник и да го убеждаваше да се откаже от решението си, Спартак остана непреклонен.

Спартак се сбогува с Граник и Арторикс и без да се обади на сестра си Мирца, която повери на грижите на двамата си приятели, се отправи, начело на един отряд конници, към планината Гарган. Осемте легиона, съгласно нарежданията на Спартак, напуснаха Преторианския път и тръгнаха през нивите и лозята по посока към Хердония.

Привечер Спартак пристигна в Сипонтум и изпрати веднага няколко разузнавачи към планината Гарган, за да огледат добре местността и движението на неприятеля. Когато те се завърнаха с благоприятни сведения, Спартак заповяда на конниците да скочат от конете и да ги водят за юздите. В същото време и самият той скочи от коня си, хвана го за юздата и навлезе в крайпътната гора, последван от бойците си. След двучасово мъчително пътуване през младата, гъста гора отрядът стигна на малка полянка, дето се намираха колибите на неколцина дървари, които прекарваха по-голямата част от годината във вътрешността на гората. Първата грижа на Спартак бе да задържи дърварите, за да не би някой от тях да уведоми римляните за пристигането на отряда му. След като ги увери, че няма да им бъде сторено нищо лошо, той заповяда да се изгасят огньовете, които можеха да привлекат вниманието на римляните. След това всички се притаиха и наостриха слух.

Предвижданията на Спартак се потвърдиха.

Крас поведе своите легиони към Сипонтум. Едва бяха пропели първи петли, когато гладиаторите, вцепенени от студ и наострили слух, чуха шума от стъпките на пехотинците, тропота на конете и хилядите гласове на римските воини, които се движеха по Преторианския път без особена предпазливост; те се чувствуваха победители и знаеха, че врагът положително е надалеч.

Два часа след изгрев слънце минаха и последните редици от неприятелската войска и Спартак, блед и безутешно отчаян, можа да излезе със своите триста конници на пътя. След двучасово препускане гладиаторите стигнаха на полесражението, което се простираше между полите на планината Гарган и морето.

Когато Спартак видя ужасната сеч, сърцето му се сви от болка и му притъмня пред очите. Обширното полесражение беше покрито с труповете на загиналите тридесет хиляди гладиатори. От грамадните клади, които все още димяха и от които се разнасяше мирис на изгоряло месо, можеше да се заключи, че и римляните бяха дали много убити. При вида на това зловещо поле, върху което неотдавна е кипял толкова живот, а сега властвуваше мълчаливата, неумолима смърт, в душата на Спартак се надигна страшно съмнение: добре ли е постъпил той, като е изтръгнал толкова хора от живота (наистина, непоносим и лош живот, но във всеки случай живот), за да ги хвърли в обятията на смъртта? И имал ли е право да стори това?

Това съмнение тегнеше тъй силно и неумолимо над душата му, че по едно време му се стори, че се задушава.

Като не знаеше как да преодолее вътрешната си мъчителна борба, Спартак препусна към полесражението и скоро се озова пред труповете. Тогава слезе от коня и последван от сто и петдесет конници (другите сто и петдесет останаха да пазят конете), навлезе сред труповете. Тук-там Спартак се сблъскваше с обезобразения труп на някой свой приятел и изтръпваше от болка. На едно място видя злочестия Тесалоний, веселия и великодушен епикуреец, който беше ранен поне на сто места и все още стискаше в ръка меча си. По-нататък едва позна Брезовир, чийто череп бе смазан от копитата на конете. На друго място се сблъска с трупа на храбрия самнит Ливий Грандений, началник на шестия легион, и след това с тоя на Онаций. Още по-нататък Спартак откри тялото на гала Каст, началник на третия легион, който глухо викаше за помощ. Няколко конници му превързаха раните, дигнаха го на ръце и го изнесоха извън полесражението при другите сто и петдесет конници, които бяха останали да пазят конете.

След като обикаля цели два часа из пълното с трупове поле, Спартак намери най-сетне окървавения и, току-речи, насечен на парчета труп на Крис. Само лицето му беше без рани и все още пазеше израза на непоколебимата смелост, с която той се отличаваше приживе.

Като го видя, Спартак се хвърли върху него и започна да целува изстиналото му лице.

— О, благородни Крис — възкликна той със задавен от сълзи глас, — ти стана жертва на най-отвратителната измяна и аз не можах да ти се притека навреме на помощ, нито пък да отмъстя на неприятеля за тебе и за всички наши братя!

Той млъкна, като притисна към гърдите си храбрата десница на загиналия гладиатор.

После извика с мощен и гневен глас:

— Но аз ти се заклевам във всичките небесни и адски богове, заклевам се във фуриите и в твоето бездушно тяло, че ще отмъстя на подлата изменница! Заклевам ти се, че за да утеша душата ти, ще принеса в жертва около кладата ти триста души измежду най-знатните римляни — и повдигна очи и ръце към небето.

След това дигна тялото на Крис и последван от конниците си, го отнесе на морския бряг, дето, след като съблече кървавите и разкъсани дрехи, изми раните му, обви го в тогата си и заповяда да го привържат хубаво върху гърба на един кон.

Между оцелелите гладиатори Каст беше в най-тежко положение и в никой случай не можеше да понесе тръскането на коня. Затова Спартак го повери на грижите на един таен привърженик на гладиаторското движение, който беше управител на една близка патрицианска вила. След това отрядът се отправи за Арпи и Хердония.

Когато стигна в Арпи, Спартак научи, че Крас се отправил към Кана. Спартак напусна веднага Арпи и се отправи към Хердония. Но той не бе се отдалечил и една миля от Арпи, когато пред очите му се представи страшно зрелище: на всяко от дърветата, които се издигаха от двете страни на пътя, висеше по един труп. Това бяха труповете на гладиаторите, които Крас плени в битката на планината Гарган. Побледнял от мъка и гняв, Спартак продължи пътя си, като броеше един по един труповете. Общият брой на труповете достигна до осемстотин.

Между обесените Спартак позна своя сънародник Месемврий, целия окървавен и покрит с рани. Закри очите си с ръка и като шибна коня си, скръцна със зъби и изрева като ранен лъв:

— Ах ти, Марк Крас … бесиш пленниците!… Браво, Марк Крас! Ти не искаш да имаш бреме в походите си! Заклевам се в боговете, че от вас, римляните, всичко може да се научи … Сега научих че може да се избиват пленниците! Добре! Всички твои сънародници, които са в мои ръце, всички ще бъдат разпънати на кръст!

И след като помисли за миг, добави високо:

— И тия безчовечни римляни лишават нас, гладиаторите, от човешки права! Ние сме свирепи зверове, отвратителни влечуги, животни за клане! Спрямо нас не се спазват никакви закони, защото ние не сме хора! Е, добре, и ние ще се отнасяме към тях като към мръсни животни … Кръв за кръв, сълзи за сълзи, смърт за смърт!

Спартак препуска с хората си цяла нощ. Когато пристигна в Хердония, научи, че гладиаторските легиони минали оттам, без да се спират. След като си поотпочина, Спартак се отправи за Аскулум Апулум, дето пристигна на следния ден по пладне.

Гладиаторите, които се бяха разположили на стан извън Аскулум Апулум, посрещнаха радостно върховния си предводител.

Към полунощ четиридесет хиляди гладиатори вдигнаха шатрите си и се отправиха към Минервиум. Оттук, след малка почивка, потеглиха за Венузия, дето пристигнаха изтощени призори.

На следния ден Спартак отведе войниците си по върховете на околните планини, за да ги настани на по-силни позиции.

През това време римският предводител мина с усилен ход през Кана и Канузиум и достигна до Руби, дето установи главната си квартира. В Андрия той постави под началството на Скрофа четири легиона, десетхилядна спомагателна войска и пет хиляди конници. Впоследствие с тази войска Скрофа трябваше да потегли за Венузия и да нападне Спартак от едната страна, а самият Крас щеше да го нападне от другата. Крас разпрати хора в Бариум, Брундизиум и други близки градове, да съберат бойци, като разчиташе да състави поне един легион, за да подсили войската си, която бе загубила десет хиляди души в сраженията на планината Гарган.

При това той изпрати в Рим писма, с които уведоми сена та за постигнатата победа над гладиаторите и за оттеглянето на останалите гладиатори в Лукания, дето смяташе да ги нападне от две страни и да ги разбие напълно.

След двудневна почивка Спартак изпрати конницата си да събере сведения за неприятеля. След два дни разузнавачите се завърнаха с точни сведения. Тогава Спартак заповяда да се вдигнат от стана си и да тръгнат през нощта на път. След ускорен поход през целия ден и цялата нощ Спартак пристигна близо до Руби. Той се скри в една гора и след шестчасова почивка нападна съвсем неочаквано Марк Крас. В продължение на три часа Спартак успя да разбие римските легиони, които отстъпиха в безредие в Андрия, като дадоха шест хиляди убити и три хиляди пленници.

След осем часа Спартак замина през Гравина за Метапонт като заповяда да избесят из пътя две хиляди и шестстотин пленници. Останалите четиристотин пленници, почти всички от патрициански семейства, той остави живи.

Спартак изпрати един от тези четиристотин патриции при Крас, за да го уведоми за участта на две хиляди и шестстотинте пленени римляни и да го предупреди, че в бъдеще няма да оставя живи пленниците си. Освен това натовари младия патриций да съобщи на Крас, че е съгласен да пусне на свобода сто души от четиристотинте патриции, ако му предадат гъркинята Евтибида, която без съмнение е в римския стан.

След няколко дни той се отправи към града Туриум, който превзе с пристъп, и се укрепи тук, да чака пристигането на нови роби.

И действително в продължение на осем дни към гладиаторските войски се присъединиха повече от шестнадесет хиляди души. Спартак извади по две хиляди души от всеки един от осемте си легиона и в образуваните по този начин дванадесет легиона разпределени съразмерно шестнадесетте хиляди нови роби и гладиатори. След това преобразуване всеки легион броеше четири хиляди и седемстотин души и общият брой на бойците му възлизаше на петдесет и шест хиляди пехотинци и на осем хиляди конници.

Спартак изкара войската си извън града и я нареди в кръг, в чието средище заповяда да издигнат висока клада. Върху тая клада заповяда да сложат балсамираното тяло на Крис.

После заповяда да вкарат в кръга триста пленници, половината от които бяха облечени като тракийски гладиатори, а другата половина като самнитски гладиатори.

Облечен в императорската си мантия, Спартак стоеше върху едно издигнато място близо до кладата. Той беше бледен, с пламтящи очи и устните му трепереха от гняв.

Навели глава, с побледняло лице, младите римляни плачеха тихо от негодувание и срам.

— Благородни момци! — обърна се към тях Спартак. — Вие произхождате от прочути римски семейства, членовете на които са се прославили с благородните си кражби, с блестящите си предателства, с великодушните си грабежи, като са ограбвали и заробвали света — за величието на безсмъртния Рим! Вие, благородни момци, сте оставили наслажденията и развлеченията на развратния град и сте грабнали с нежните си ръце твърде тежките за вас мечове, за да дойдете да се биете с нас, мръсните презрени гладиатори, които поставяте по-долу и от животните.

Вие, благородни младежи, които тъй много се развличахте в амфитеатрите и цирковете на вашето прекрасно отечество от кървавите борби на животните в човешки образ, вие, които се смеехте на клането на слепите андабати и искахте с бесни викове смъртта на рециария, паднал под меча на мирмилона, вие, които се опивахте при вида на отчаяните гърчения, при чуването на мъчителните хъркания на стоте траки и стоте самнити, изклали се със зверска свирепост сред кървавата арена, за да ви направят удоволствие, хайде, покажете сега на дело вашата прославена храброст, поразтушете само за един ден тези, които са ви разтушавали в продължение на толкова години. Хайде, почвайте борбата! Покажете ни, че можете да мрете с достойнство! Успокойте с благородната си римска кръв низката душа на презрения гладиатор, който лежи на кладата.

Спартак изгаряше от гняв и от жажда за мъст. Лицето му беше побледняло и озарено от странна светлина. Хилядите гладиатори и граждани от Туриум, поканени да присъствуват на погребението на Крис, не откъсваха погледа си от него.

Когато Спартак млъкна, бурен, мощен, неописуем вик се изтръгна из гърдите на всички гладиатори. Очите им светнаха от злорадство. Тоя ден с тая битка те си отмъщаваха за униженията, на които са бивали подлагани, за кланетата, които са били принуждавани да вършат помежду си, за да развличат римляните.

Идеята на Спартак беше достойна за удивление. Да се вдигнат от калта, в която ги бяха хвърлили незаслужено, и да поставят в някогашното си унизително положение гордите си и жестоки притеснители; да погледат, макар за един час, как се убиват помежду си тия, които са се опивали от взаимното избиване на другите; да сменят, макар и за малко време, ролите си с патрициите, като от роби станат господари, а горделивите и жестоки патриции от господари станат роби; да се опият от сълзите, от кръвта, от предсмъртните гърчения, стенания и хъркания на надменните патриции… О, всичко това за бедните гладиатори беше нещо велико, невъобразимо, божествено. И това отмъщение беше достойно само за великите богове!

Невъзможно е да се опишат дивите викове и бурните ръкопляскания, с които гладиаторите посрещнаха думите на Спартак. Това беше някакво бясно ликуване на потиснатите, които тоя ден празнуваха най-блестящата си победа над римляните.

Тристата римляни, над трийсет души от които принадлежаха към съсловието на сенаторите и над сто души — към съсловието на конниците, стояха неподвижни, с наведени глави.

— Хей, благородни хора — извика с мощния си глас Спартак. — Хайде, изваждайте мечовете си и започвайте боя … Аз подпалвам кладата! Бийте се! Заклевам се в Юпитер, и ние искаме да се поразвлечем!

Като каза това, Спартак взе от ръцете на един контубернал запален факел и го доближи до кладата. Примерът му веднага бе последван от всичките началници, трибуни и центуриони.

Сухите и смолести дървета на кладата пламнаха, но римляните стояха все така неподвижни. Виждаше се, че те не мис лят да започнат доброволно позорното взаимно клане.

— А! — извика Спартак. — Вие обичате само да гледате гладиаторските боеве, а не ви се ще сами да ни устроите гладиаторски бой, а? Добре! Хей! — обърна се той към легионите си. — Я нека дойдат лорариите, да накарат тези синковци насила да се бият!

След малко от редиците на Спартаковата войска изскочиха деветстотин гладиатори, които държаха в ръцете си дълги нагорещени копия. Те заградиха римляните и започнаха да ги бодат, за да ги принудят по този начин да почнат борбата.

Колкото и да се отвращаваха от братоубийствения, позорен бой, към който ги принуждаваха, притиснати от страшния и все повече стесняващ се кръг на гладиаторските копия, римляните трябваше да се хвърлят един срещу друг и да започнат смъртоносната борба.

Невъзможно е да се опишат възторжените викове, смехове и ръкопляскания на гладиаторите.

— Удряй, удряй!

— Коли, коли!

— Мушкай!

— Сечи! Коли!

— Убивай!

Шестдесет и четири хиляди викове, шестдесет и четири хиляди гласове, шестдесет и четири проклятия се сливаха в един страшен вик, в един чудовищен глас, в едно непонятно проклятие!

След половин час кладата се беше превърнала на пепел и тристата благородни римляни лежаха на земята, потънали в кръв.

— О, колко голяма е насладата от отмъщението, когато то е справедливо! — извика Спартак, който не бе изпуснал нито една подробност от кръвопролитната борба на римляните.