Рафаело Джованьоли
Спартак (15)

XV
Спартак побеждава още един претор и преодолява тежки изкушения

През това време, въпреки гордостта им на победители в Африка и Азия и грижите около войните със Серторий и Митридат, които бяха много по-важни от войната със Спартак, римляните започнаха да се безпокоят от хода на събитията в Кампания след поражението на претора Публий Вариний при Аквинум. Петдесет хиляди добре въоръжени гладиатори, предвождани от човек, на когото вече всички трябваше да признаят дарбите на отличен предводител, бяха пълни господари на Кампания и заплашваха сериозно Самниум и Лациум — преддверията на Рим. Тия гладиатори бяха станали достатъчно сериозна опасност, за да не се гледа вече на тях отвисоко и с осъдително пренебрежение.

По единодушното решение на народа и сената управлението на Сицилия и грижата за сломяването на гладиаторите и потушаването на позорния им бунт тая година бяха поверени на Гай Анфидий Орест, около четиридесет и пет годишен и опитен във военните работи патриций, който бил дълги години военен трибун, три години квестор и веднъж, през време на Суловата диктатура — претор. Тоя храбър и умен мъж се ползуваше с голямо влияние сред народа и сената.

През първите месеци на 681 година, т.е, на следващата година подир годината, през която се случиха събитията, разказани в предните пет глави, Анфидий Орест, в съгласие с новите консули М. Теренций, Варон Лукул и Гай Касий Вар, събра три легиона: първият, съставен от римляни, вторият — от италийци и третият — от далматинци и илирийци. Броят на всички бойци възлизаше на двадесет хиляди души, като прибавиха към тях и десетте хиляди бойци, оцелели от поражението при Аквинум, войската на Орест се увеличи на тридесет хиляди. С тая войска Орест смяташе напролет да разбие напълно Спартак и я обучаваше в Лациум.

И пролетта дойде с топлото си, блестящо слънце, с ведрата синева на небето, с упоителните благоухания на чудната си растителност, с разкошната мантия на зеленината си, със сладките песни на птичките, с нежните си, обайващи шепоти на любовта. И двете войски — римската и гладиаторската — тръгнаха една срещу друга, за да оросят с кръвта си зеленеещите се поля на Италия.

Преторът Анфидий Орест тръгна от Норба и по Апиевия път стигна във Фунди. Там научи, че Спартак иде от Линтернум по Домицианския път срещу него. Той заповяда на войската си да спре и да заеме такива позиции, при които можеше да постави в действие конницата си, възлизаща на около шест хиляди души.

След няколко дни Спартак пристигна във Формия. Той заповяда на войската си да се разположи върху два хълма, които имаха господствуващо положение над Апиевия път. После, начело на трихилядната си конница, той отиде чак до стана на неприятеля, за да разузнае позициите му и да разбере намеренията му.

Но преторът Анфидий Орест, който превъзхождаше твърде много предводителите, с които дотогава Спартак се бе сражавал, веднага излезе насреща му със страшната си конница. След непродължително сражение, в което Спартак изгуби стотина от бойците си, гладиаторите бяха принудени да се оттеглят стремглаво към Формия.

Там Спартак чака цели петнадесет дни неприятеля, но напразно: Анфидий не се хващаше тъй лесно в примката.

Тогава Спартак се реши да прибегне към военните хитрости, на които той, както всички велики военни предводители, знаеше добре тайната. Късно през нощта той се измъкна тихо от стана с осем легиона, като остави Окноман с другите два легиона и с конницата. През цялата нощ Спартак се движеше покрай морския бряг, като вземаше със себе си всички заселници, селяни и рибари, без разлика на пол и възраст, които срещаше по пътя си, за да не може неприятелят да се научи от някого от тях за похода му.

Ползувайки се от напътствията на местните дървари и въглищари, Спартак мина през Тарацинската гора и излезе зад гърба на неприятеля.

Орест остана поразен, когато се видя обкръжен от неприятеля. Той трябваше да употреби много усилия, за да усмири легионите си, които, дразнени от гладиаторите-прашкари, искаха да излязат извън стана да се бият.

Напразно Спартак предизвиква неприятеля цели осем дни; Орест беше решил за нищо на света да не влиза в сражение при толкова неблагоприятни за него условия.

Тогава Спартак реши да прибегне до друга хитрост. И един ден Анфидий Орест остана изумен и сломен, като се научи от разузнавачите си, че гладиаторите се разположили не само до Тарацинската гора, но заели силни позиции между Фунди и Интерамна и между Фунди и Пивернум, на възвишението до Апиевия път.

Действително Спартак бе успял да отведе четирите легиона, командувани от Граник, при Интерамна, дето заповяда да се разположат на стан върху едно възвишение, като се укрепят с големи ровове и здрави огради. За тая цел два дни и две нощи 20-те хиляди гладиатори работиха упорито. През същото време Крис пък се бе разположил на посоченото му от Спартак място между Фунди и Пивернум.

Така че Спартак бе обкръжил Орест от всички страни и го бе поставил пред необходимостта да излезе да се бие, ако не иска след осем дни да се предаде от глад.

Преторът наистина беше в много лошо положение. За да излезе от страшния обръч, в който го бе поставил Спартак, той трябваше да нападне някой от гладиаторските станове и при това нямаше надежда, че ще може да го разбие, преди да пристигнат другите гладиаторски легиони. Легионите на Граник или Крис можеха да се съпротивяват най-малко три часа, а това време беше достатъчно, за да се притече Спартак на помощ на единия или на другия и римляните да бъдат изклани.

Орест беше печален и замислен. По цял ден и по цяла нощ той търсеше изход от опасното положение, в което се намираше. Войниците му отпаднаха духом. Отначало по-тихо, а после все по-високо и по-високо започнаха да изказват негодуванието си против претора, когото наричаха некадърник и страхливец, задето не ги извел да се бият, докато имал надежда за победа, а все чакал и отлагал, за да ги поведе сега на сигурно поражение и неизбежна смърт. Всички припомняха с ужас поражението при Каудинските теснини и открито заявяваха, че Анфидий Орест е много по-невеж от консулите Постумий и Ветурий, понеже те попаднали неволно в теснините, а Анфидий самичък позволил поради неспособността си да го обградят на равно място.

Такова беше положението, когато преторът, за да повдигне духа у войниците си, намисли да прибегне към лъжите на жреците, към които прибягват хората със сломени души и слаби умове, както и хитреците, които, използувайки у простите хора страха и нуждата им от помощта на свръхестествена сила, се домогват да властвуват над съзнанието и волята им, за да си служат с тях за постигане на целите си.

И тъй Анфидий Орест заповяда да съобщят на целия стан, че ще се устроят големи жертвоприношения в чест на Юпитер, Марс и Квирин, за да известят чрез авгурите по какъв начин римската войска ще може да се спаси от страшната опасност, която я заплашва.

Надясно от преториума се намираше мястото, определено за извършване на жертвоприношението. На това място имаше кръгла издигнатина от пръст, която представляваше олтарът. На върха си тя завършваше с вдлъбнатина, където трябваше да се запали огънят, и имаше отстрана отверстие, в което трябваше да се излее виното; наоколо бе обградена с колове, обкичени с гирлянди от рози и други цветя.

В определения за жертвоприношението час около олтара се наредиха жреците (фламините) на трите божества: Юпитер, Марс и Квирин. И тримата жреци носеха дълги мантии от бял вълнен плат и на главите си бяха наложили шапчици от същия плат. Зад тях стояха авгурите, облечени и те в свещените си дрехи. В ръцете си държаха по един закривен жезъл, който беше техният отличителен знак. След тях идваше тоя, който водеше жертвите и който трябваше да ги заколи и тоя, който трябваше да заколи по-дребните жертви; и двамата носеха дълги раса, които в основата си бяха обшити с пурпур. Първият носеше на дясното си рамо брадва, а другият (култрариусът) държеше в ръцете си широк и наточен нож с дръжка от слонова кост. И двамата, както авгурите и фламините, бяха украсили главите си с венци от цветя, а от врата им висеше по гърдите и корема до нозете ширит, на който бяха навързани парцалчета от бял и розов вълнен плат. Подобни венци и ширити с парцалчета носеха на главата си и врата си бикът, овцата и свинята, които щяха да бъдат принесени в жертва на божествата. Следваха редица по-малки религиозни служители с голям дървен чук, с който най-напред „попа“ трябваше да удари бика по челото, свещената пита, сребърната кутия с тамян, сребърната паничка, с която се допълваше кадилницата, амфората с виното за разливане. На последно място беше пазачът на свещените кокошки; той носеше клетка, в която имаше няколко кокошки. Редицата на религиозните служители завършваше с флейтистите, които трябваше да свирят през времето, когато щеше да се пролива виното в чест на божествата. Зад тях пък бяха наредени всички легионери с изключение на онези, които бяха на пост.

Когато всичко беше в ред, жреците, след като се измиха, както повеляваше религиозното предписание, хвърлиха тамян в кадилниците, поръсиха жертвите с брашно, поднесоха в дар свещената пита и разляха виното; после „попа“, подпомогнат от служителите си, удари с дървения чук бика по челото и след това го уби с брадвата, а в това време култрариусите колеха по-малките жертви. С кръвта от тези жертви пръскаха олтара, а парчета от месото им хвърляха в огъня, който гореше на олтара. Вътрешностите на жертвите бяха грижливо събрани върху бронзова маса, която беше малко вдлъбната в средата. След това авгурите се заловиха с необичайна сериозност да изследват по тези вътрешности бъдещето. Въпреки че разпространението на гръцката философия и на учението на Епикур бе откъснало голяма част от римската младеж от глупавите вярвания в божествата и от още по-глупавите и престъпни измами на жреците им, у широките простонародни маси още беше така дълбоко вкоренено чувството на преданост към божествата, че сред тридесетте хиляди мъже — до един храбри воини, свикнали с опасностите, — събрани около олтара в стана на Фунди, не се понесе нито един вик, не се извърши нито едно движение, което можеше някак да смути свещената церемония, която трая около час и половина.

След продължително изследване най-сетне авгурите съобщиха, че знаците във вътрешностите на жертвите са благоприятни за римляните, понеже върху тях не намериха никаква лоша поличба.

След това дойде ред на храненето на свещените кокошки, които навярно бяха държани дълго време гладни, защото, щом им хвърлиха зърна, те започнаха лакомо да ги кълват. Всичките легионери избухнаха в радостни викове, понеже голямата охота за ядене у кокошките беше указание за покровителството на Юпитер, Марс и Квирин над римската войска.

Тия благоприятни поличби бяха достатъчни, за да се възвърне смелостта в душите на суеверните римляни, в чиито редици начаса престанаха недоволствата и проклятията и се възстанови отново дисциплината и доверието в предводителя им. Амфидий Орест реши да се възползува незабавно от доброто разположение на легионерите си и да приведе в изпълнение плана, който бе обмислил за оттегляне по възможност с най-малко загуби от теснините, в които го бе обкръжил Спартак.

На следния ден заранта в Спартаковия стан се предадоха пет римски бегълци от стана на Орест. Когато ги заведоха при Спартак и петимата разказаха с различни думи една и съща история: че преторът решил да се измъкне през нощта из стана си, за да нападне гладиаторите, разположени на стан при Формия, да ги разбие, да се отправи бързо към Калес и се скрие в Капуа. Римските бегълци заявиха, че са избягали от римския стан, защото не искали да бъдат насечени, защото според тях преторът щял да поведе войниците си към неизбежна гибел. Планът на Орест щял да се разбие о железния обръч, в който Спартак съумял да притисне римските легиони.

Спартак изслуша с голямо внимание петимата бегълци, като им отправи множество въпроси и не снемаше от тях строгия си, проницателен поглед, който ги смущаваше толкова много, че на няколко пъти те се позаплетоха и някои техни отговори противоречеха на предишните. Спартак наведе глава, млъкна и се замисли. След дълго мълчание той вдигна глава и каза:

— Разбрах… добре…

После се обърна към един от контуберналите си и добави:

— Заведи ги, Флавий, в една шатра и кажи да ги пазят добре.

Контуберналът излезе веднага, последван от бегълците.

След малко Спартак извика настрана младия началник Артакс и му каза:

— Това са мними бегълци…

— Хайде де! — възкликна учуден младият трак.

— Те са пратени нарочно, за да ме заблудят.

— Възможно ли е?

— И ми казаха тъкмо противното на това, което Орест смята да направи.

— Че защо мислиш така?

— Защо ли? Много просто: най-естественото и най-разумното нещо, което трябва да направи Орест, е — да се опита да пробие линията ни откъм Рим, а не към Капуа. Ако той успее да си пробие път и да се домъкне до Капуа, ще ни остави открит пътя за Лациум и ние ще можем свободно да стигнем до вратите на Рим. Така че той ще гледа да се скрие към Рим, за да може да го защити от нападенията ни. Рим е базата на действията му. Като има зад себе си Рим, той ще може да ни държи на почтително разстояние дори и с по-малка войска от тая, с която разполага сега. Тъй че той ще се опита да пробие линията ни откъм Рим, а не откъм Формия, както иска да ни увери чрез мнимите си бегълци.

— Кълна се в Меркурий! Прав си!

— Ето защо още тая вечер ние ще напуснем стана и ще отидем отвъд Апиевия път, дето ще се настаним на някое по-запазено място. По тоя начин ще бъдем по-близо до Крис, срещу когото, струва ми се, ще се отправят утре всички римски легиони. Окноман също тъй тая вечер ще напусне стана при Формия и ще се приближи повече към неприятеля.

— С други думи, ти ще стегнеш още повече обръча, с който си обградил неприятеля — каза възторжено младият трак, който беше разбрал вече целия план на Спартак — и…

— И — прекъсна го Спартак — който път и да хване, ние пак ще го победим. Защото, ако тръгне срещу Окноман, ние по-бързо ще се притечем на помощ на братята германци, тъй като ще бъдат по-близо до Фунди и до нас.

След малко Спартак повика при себе си трима контубернали и им заповяда да тръгнат един след друг през половин час за стана при Формия и да кажат на Окноман да се приближи към Фунди. В същото време Спартак прати контубернали и при Крис, за да го предизвестят за нападението, което му се готви.

Спартаковите пратеници пристигнаха при Окноман привечер и два часа след пристигането им германецът поведе трихилядната конница и двата легиона към Фунди. Към полунощ войската стигна до един стръмен хълм, който Окноман избра за стан. Макар че от няколко часа вече валеше ситен и проникващ до костите дъжд, все пак Окноман заповяда на войниците си да се заловят веднага с изкопаването на рововете и с изграждането на оградата, за което той самият пръв даде пример.

Нещата се развиха тъй, както бе предвидил Спартак. Призори часовоите от предните постове на Крисовия стан, някои от които той бе изпратил чак до Апиевия път, уведомиха началника си за приближаването на неприятеля.

Крис изкара из стана двата си легиона, които бяха готови за бой още от полунощ, и ги нареди в боен ред, като заповяда на прашкарите и на леката пехота да посрещнат бързо неприятеля с камъни и къси копия.

Орест вървеше напред в боен ред, така че, щом гладиаторите хвърлиха първите си копия срещу хората му, той веднага изкара из интервалите леките си пехотински отряди и прашкарите, които, разположени във верига, настъпиха срещу гладиаторите. Щом хвърлиха няколко копия, те очистиха фронта и три хиляди конници се спуснаха стремглаво върху гладиаторите прашкари. Крис заповяда да тръбят сбор, но беше вече късно: конницата настигна прашкарите и започна ожесточено да ги сече. Гладиаторите понесоха тежки загуби. За няколко минути бяха съсечени повече от четиристотин души, а другите се спасиха благодарение на един широк поток, който спря римската конница.

Тогава Крис тръгна начело на единия си легион към потока, от чийто отсрещен бряг се готвеше да нагази римската конница. Скоро върху нея се изсипа цял облак от копия и тя бе принудена да се оттегли в безредие.

Орест заповяда да тръбят отстъпление. Когато конницата отстъпи, той поведе двата си легиона срещу Крис. Орест трябваше не само да победи, но и да победи по възможност по-скоро, защото едно незначително закъснение можеше да се окаже гибелно за него.

Римляните се хвърлиха върху гладиаторите с толкова страшен устрем, че последните се стреснаха и разбъркаха. Но насърчени от примера и думите на смелия Арторикс, както и от необикновената храброст на Крис, който се сражаваше в първата линия и с всеки удар на меча си поваляше по един враг, гладиаторите събраха всичките си сили и се помъчиха да спрат натиска на врага. Сражението стана кръвопролитно и яростно.

Небето беше мрачно. Ситният, проникващ до костите дъжд продължаваше все още да вали, несмущаван от звъна на оръжията и от дивите викове на сражаващите се.

В това време друг римски легион заобиколи гладиаторите отдясно, за да ги удари във фланг. Барторикс му препречи пътя с четвъртия легион. Но щом той влезе в сражение с неприятеля, друг римски легион потегли пък вдясно, за да удари във фланг Барторикс. Изходът на тая борба щеше да се реши вече не от храбростта, а от многочислеността. Крис разбра, че след половин час ще бъде заобиколен от всички страни и неговите десет хиляди бойци ще бъдат изтребени безмилостно.

Ще може ли Спартак да пристигне до половин час?

Крис не знаеше. Затова заповяда на Барторикс да се оттегли в стана, а след това заповяда и на своя легион да отстъпва, като не престава да се бие с врага.

Колкото и храбро да се биеха гладиаторите, отстъплението им не можа да се извърши в пълен ред, без големи загуби за тях. За да могат да се приберат в стана, гладиаторите трябваше да оставят вън две кохорти, които се пожертвуваха, за да спасят всички.

В късо време около четиристотин души от тези хиляда гали, които се биеха не само храбро, но и с някакво опиянение на духа, паднаха мъртви, с пронизани гърди. За да спасят другите от неизбежната смърт, влезлите в стана гладиатори се изкачиха върху оградата и изсипаха такъв облак от камъни и копия върху римляните, че последните се видяха принудени да се оттеглят.

Тогава Орест заповяда да тръбят сбор; и като възстанови реда в легионите си, които се бяха разбъркали твърде много през време на двучасовия бой, заповяда да тръгнат веднага към Пивернум, доволен, че хитростта му, както си мислеше, успя.

Но авангардът на римската войска не беше изминал още две мили по Апиевия път, когато бе нападнат във фланг от Спартаковите прашкари.

Орест остана като гръмнат. Но все пак той заповяда на войската си да спре и изпрати част от конницата си против Спартаковите прашкари. След това нареди четирите си легиона така, че двата от тях застанаха лице с лице със Спартак, а другите два застанаха гърбом към тях, готови да посрещнат нападението на Крис, който, както разбираше Орест, щеше незабавно да се хвърли в тила му.

Действително, щом започна боят между пристигналите два гладиаторски легиона и римляните, Крис изкара из стана двата си легиона, които бяха намалели числено поради многото убити и ранени, и се хвърли с устрем срещу преторианската войска. Сражението беше яростно и кръвопролитно. То се водеше вече от половин час без благоприятен изглед нито за едната, нито за другата страна, когато изведнъж по билото на близкия хълм се показа авангардът на Окномановите легиони. Като видяха сражението, което се водеше в равнината, те се спуснаха с див вик срещу римските легиони. По този начин, обградени от три страни от неприятелите, чийто брой растеше постоянно, римляните започнаха да се огъват и скоро се разбягаха без ред по Апиевия път към Пивернум.

Гладиаторите хукнаха подир тях и Спартак заповяда на всички легиони да преследват съвсем отблизо римляните, без да се спират нито за миг, защото само по този начин можеха да възпрепятствуват действието на неприятелската конница, която не можеше да се хвърли върху гладиаторите, без да повали и смаже заедно с тях бягащите римляни.

Последен пристигна на бойното поле Граниковият-корпус, който стануваше най-далеч. Неговото пристигане обаче спомогна за постигането на пълна победа над римляните. Умният и опитен във военните работи Граник бе тръгнал по диагонално направление, за да излезе по-близо до Пивернум, отколкото до Фунди, понеже смяташе, че когато стигне на бойното поле, римляните ще бъдат вече разбити (в това той не можеше да се съмнява) и той ще ги удари във фланг тъкмо когато са се разбягали. И действително предвижданията му се сбъднаха.

Страхотна бе сечта над римляните. Броят на убитите възлизаше на седем хиляди души, а тоя на пленниците — на четири хиляди.

Само конницата можа да се скрие в Пивернум почти непокътната. В тоя град през нощта се домъкнаха и оцелелите легионери.

В това сражение и гладиаторите претърпяха големи загуби: убитите бяха около две хиляди души, толкова бяха и ранените.

На другия ден, призори, докато гладиаторите погребваха с почести падналите си другари, преторът Орест бързо се оттегли с остатъците от легионите си към Норба.

Така завърши вторият поход на римляните срещу Спартак, чието име започна да плаши не само жителите на Рим, но и самия сенат.

Няколко дни след сражението при Фунди Спартак свика военния съвет на гладиаторските началници. Всички единодушно признаха, че е напълно невъзможно да се предприеме нещо против Рим, чиито жители до един са воини и който в няколко само дни би могъл да изкара насреща им сто и десет хиляди бойци, затова решиха да се спуснат в Самний и оттам в Апулия, за да съберат всички роби, които поискат да се бият против потисниците.

След това решение Спартак, начело на войската си, без да срещне препятствия, навлезе през Бовианум в Самний и оттам с по-бавен ход се отправи за Апулия.

Между това известието за поражението на претора Орест стигна в Рим и вся страх в душите на гражданите. Сенатът бе свикан на тайно заседание, за да обмисли по какъв начин да бъде потушено въстанието на гладиаторите, което вземаше вече заплашителни размери.

Решението на сената остана в тайна; узна се само, че същата нощ консулът Марк Теренций Варон Лукул, придружен от няколко конници, без отличителни знаци, облечен като обикновен гражданин, излязъл през Есквилинската порта и тръгнал по пътя за Пренесте.

Един месец след сражението при Фунди Спартак се беше разположил на стан при Венузия и се занимаваше с устройството на двата си нови легиона, единият от траки, другият от гали, тъй като в продължение на 30 дни над 10000 роби от тия две народности бяха дошли от градовете на Апулия в гладиаторската войска, когато един следобед му съобщиха, че пратеник от Римския сенат иска да говори с него.

— О, кълна се в светкавицата на Юпитер! — извика Спартак, в чиито зеници блесна лъч на неизразима радост. — Латинската гордост е паднала толкова ниско, че Римския сенат не се срамува да води преговори с един презрян гладиатор.

И след миг добави:

— О, велики олимпийски богове! Аз трябва наистина да съм справедлив и да съм извършил велики дела, щом вие позволявате да ми се прави тая чест!

Загърнат във всекидневната си тъмна мантия, защото само в тържествени случаи и за радост на другарите си слагаше императорски отличия, седнал на един стол пред входа на шатрата си, той се обърна усмихнат към Арторикс, Евтибида и другите пет контубернали, с които разговаряше, когато му известиха за пристигането на сенаторския пратеник.

— Простете, че ще се разделим за малко, но трябва да изслушам тоя пратеник.

Като се раздели приятелски с контуберналите си, Спартак се обърна към десетника, който бе дошъл да му извести за пристигането на пратеника, и каза:

— А сега доведи ми тук пратеника.

След малко пратеникът се яви, придружен от четиримата си телохранители; и петимата бяха с превързани очи.

— Ето те, о римлянино, в нашия преториум, пред нашия предводител — каза десетникът на пратеника.

— Поздравявам те, Спартак! — каза с твърд и важен глас римлянинът, като поздрави с ръка към оная страна, дето предполагаше, че се намира Спартак.

— И аз те поздравявам! — отвърна тракът.

— Бих желал да говоря насаме с тебе — прибави пратеникът.

— Добре, ще останем само двамата — отвърна Спартак. След това Спартак се обърна към десетника и бойците, които бяха придружили петимата римляни, и каза:

— Заведете тези хора в някоя близка шатра, махнете им кърпите от очите и им дайте да хапнат нещо.

Докато десетникът и гладиаторите се отдалечаваха заедно с телохранителите на пратеника, Спартак се приближи до последния, развърза очите му и му посочи с ръка стола, който беше срещу неговия.

— Седни — каза му Спартак, — можеш да разглеждаш стана на презрените гладиатори.

И Спартак седна отново на стола си, като разглеждаше изпитателно пратеника, който по пурпурната ивица, с която бе обшит ангустокавия му, личеше, че е патриций.

Той беше около петдесетгодишен висок мъж, с посивяла, ниско подстригана коса… Имаше изразителни, благородни черти, величествена осанка и изискани обноски, които се проявиха в усмивката, поклона и движенията му, когато отговаряше на Спартак.

Щом Спартак му развърза очите, той започна да разглежда внимателно предводителя на гладиаторите.

Известно време и двамата се гледаха мълчаливо. Пръв заговори Спартак.

— Седни — каза той, — тоя стол не е курулно кресло (Така се наричал отначало тронът на царете през така наречения царски период, а по-късно — креслото, върху което можели да сядат консулите, преторите и едилите.) (sella curulis), на каквото си свикнал, но във всеки случай на него ще ти е по-удобно, отколкото да стоиш прав.

— Благодаря извънредно много, Спартак, за любезността ти — отвърна патрицият, като седна срещу гладиатора.

След това започна да разглежда обширния стан, който се виждаше много хубаво, понеже мястото, дето седяха, беше високо. Той не можа да сдържи учудването и възхищението си:

— Кълна се във всички богове! Такъв беше станът само на Гай Марий при Акве Секстие.

— Е — отвърна иронично Спартак, — оня стан е бил римски, а тоя е на презрени гладиатори.

— Аз не дойдох тук да се препирам с тебе, нито да те унижавам или пък да бъда унижаван от тебе — отвърна с достойнство римлянинът. — Остави настрана иронията, Спартак, аз ти изразих искрено възхищението си.

И той загледа пак стана с окото на опитен стар воин. После се обърна към Спартак и каза:

— Кълна се в Херкулес! Ти, Спартак, не си се родил да бъдеш гладиатор.

— Нито аз, нито шестдесетте хиляди нещастници, които стануват тук, нито милионите свободни люде, които вие с вашата груба сила подчинихте, сме родени, за да бъдем роби на себеподобните.

— Роби е имало още от деня, в който човек е вдигнал нож против човека — отвърна патрицият, като клатеше глава. — По природа човек за човека е вълк. Повярвай ми, Спартак, твоят блян е благороден, но неосъществим. На земята винаги е имало и винаги ще има роби и господари.

— Не — отвърна пламенно Спартак, — това несправедливо деление на хората не е съществувало винаги. То е възникнало в деня, в който човекът, роден да обработва земята, е престанал да я обработва; в деня, в който справедливостта, живяла сред земеделците, се преселила в Олимп. От тоя ден именно се зародили неутолимата алчност, необузданите желания, разкошът, развратът, раздорите, войните, отвратителните кланета…

— Значи, ти искаш да върнеш хората в първобитното им състояние? Мислиш ли, че можеш да го сториш?

Спартак не отвърна нищо. Той беше поразен от простите и едновременно страшни въпроси, които му откриваха невъзможността да осъществи благородните си кроежи.

Патрицият продължи:

— Ако на твоя страна преминеше дори и Римският сенат с цялото си всемогъщество, твоето дело не би се увенчало с успех. Само боговете биха могли да променят човешката природа.

— Но ако дори е неизбежно да има на земята бедни и богати — отвърна Спартак, след като си помисли малко, следва ли от това, че трябва да има и роби? Следва ли от това, че победителите трябва да се развличат с взаимните избивания на гладиаторите? И тая жажда за кървави зрелища, и тя ли е неделима от човешката природа и от човешкото щастие?

Римлянинът не отвърна нищо. Той наведе глава и се замисли.

Пръв наруши мълчанието Спартак.

— Защо дойде? Патрицият трепна и отвърна:

— Аз съм Гай Руф Рала, римски благородник. Консулът Марк Теренций Варон Лукул ме прати при тебе с две предложения.

Спартак се усмихна малко подигравателно и недоверчиво и запита:

— Кое е първото?

— Да освободиш срещу откуп пленените при Фунди римляни.

— А второто?

Пратеникът се смути. След кратко колебание каза:

— Ще трябва най-напред да си кажеш думата по първото предложение.

— Аз съм готов да освободя четирите хиляди пленници, ако срещу това ми се дадат десет хиляди испански меча, десет хиляди щитове, десет хиляди ризници и сто хиляди метателни копия. Всичко това трябва да бъде доброкачествено и изработено в най-добрите ви оръжейни работилници.

— Как?! — извика смаян и възмутен Гай Руф Рала. — Ти искаш… да ти дадем оръжието, с което ще се сражаваш срещу нас?!

— Да, да, и ти повтарям, че то трябва да е доброкачествено. При това то трябва да ми бъде доставено в стана най-късно след двадесет дни, иначе няма да върна пленниците.

И след малко добави:

— Аз бих могъл да поръчам оръжието в съседните градове, но ще се забави много, а трябва да въоръжа колкото може по-скоро новообразуваните два легиона и…

— И тъкмо затова ти няма да получиш никакво оръжие — прекъсна го гневно патрицият, — можеш да си държиш пленниците. Ние сме римляни и знаем от Атилий Регул, че дори и с цената на най-тежки жертви не бива да се прави онова, което може да бъде вредно за отечеството и полезно за неприятеля.

— Добре — каза спокойно Спартак, — ще чакам двадесет дни. Надявам се, че през това време ще ми пратите исканото оръжие.

— Заклевам се в Юпитер Феретрийски! — извика още по-гневно Руф Рала. — Ти сякаш не разбираш какво ти приказвам! Няма да получиш оръжието, повтарям, няма да го получиш! Дръж си пленниците.

— Добре, добре — отговори нетърпеливо Спартак, — лесна работа. Кажи ми сега какво е второто предложение на консула Марк Лукул. — и пак се усмихна малко подигравателно.

Римлянинът не отвърна веднага; като се поовладя, каза със спокоен и дори благ глас:

— Консулът ме натовари да ти предложа да прекъснеш войната.

— Така ли? — възкликна учуден Спартак. — Ами при какви условия?

— Ти обичаш една благородна римлянка, която също те обича. Тя принадлежи към славния род на Сабин Волузус, дошъл с Таций в Рим по времето на Ромул Основателя, а Волузус Валерий Попликола е бил първият консул на римската империя.

При тези думи Спартак скочи с пламнали от гняв очи, но после малко по малко се успокои, седна отново на стола си и запита пратеника:

— Отде знае това консулът? Какво ви влизат в работа моите чувства? И какво общо има моята обич с войната и с мира, който ми предлагате?

Пратеникът се забърка от тези въпроси и избъбра няколко неразбираеми думи. Най-сетне се овладя и с уверен и твърд глас каза:

— Вие се обичате с Валерия Месала, Суловата вдовица, и сенатът, за да я избави от позора, който би могла да й навлече тая ваша любов, е готов да я помоли да стане твоя законна съпруга. След като се ожениш за нея, ти ще можеш да си избереш едно от следните две неща: ако искаш да се отличиш на бойното поле, ще отидеш квестор при Помпей в Испания; ако пък те блазни домашното спокойствие, ще бъдеш изпратен префект на оня африкански град, който сам си избереш. Така ти ще имаш при себе си Постумия, плода на незаконната ти любов. В противен случай тя ще бъде поверена на настойниците на Фауст и Фауста, другите деца на покойния диктатор, и ти не само че ще изгубиш всякакво право над нея, но и никога вече няма да можеш да я прегърнеш.

Спартак беше станал и гладеше с ръка брадата си. С подигравателна усмивка на уста и с пламнали очи от презрение и гняв той слушаше с голямо внимание пратеника и не снемаше очи от него. Когато последният свърши речта си, гладиаторът продължаваше да го гледа, като поклащаше леко глава и удряше от време на време с десния си крак по земята. След продължително мълчание той запита със спокоен и почти тих глас:

— Ами моите другари?

— Те ще трябва да сложат оръжие и да се разотидат — робите при господарите си и гладиаторите в школите си.

— И… всичко е свършено, а? — запита Спартак, като изговаряше проточено думите си.

— Сенатът ще забрави и ще прости всичко.

— Много благодаря! — възкликна иронично Спартак. — Колко е добър, колко е снизходителен, колко е великодушен тоя сенат!

— Че какво повече искаш? — каза надменно Руф Рала. — Вместо да разпъне на кръст всички тези въстанали роби, сенатът им прощава. Нима това не е достатъчно?

— А! Как да не е достатъчно! Много е дори! Сенатът прощава на въоръжения неприятел-победител… Нима може да има по-голямо великодушие от това?

Той млъкна за малко и после подзе с огорчение:

— И тъй, пожертвувах цели осем години от живота си, пожертвувах всичките си способности и чувства за едно справедливо, свето дело; изложих на постоянна опасност главата си; събрах под знамето на бунта шест-седем хиляди другари по нещастие, водих ги от победа към победа — и всичко това, за да им кажа един ден: „Нашите победи не са победи, а поражения; свободата няма да можем никога да я извоюваме; върнете се при господарите си и им дайте да оковат отново ръцете ви във вериги“, и всичко това защо?

— Нима за тебе е нищо честта да станеш префект или квестор, като при това се ожениш за една благородна римлянка?

— Дотам ли стигна всемогъществото на Римския сенат, че освен дето разполага с цялата земя, започна да разполага и с чувствата на жителите й?

Известно време и двамата мълчаха. После Спартак попита спокойно Руф Рала:

— Ами ако гладиаторите не поискат да се вслушат в съветите ми и не сложат оръжието си?

— Тогава… — каза бавно и колебливо римският патриций, като наведе очи и започна да си играе с краищата на тогата си — тогава… за един опитен пълководец, какъвто сити… още повече, че каквото направиш, ще го направиш за доброто на тези нещастници… няма да бъде мъчно… да отведе войската си… в някои трудно проходими места…

— Дето консулът Марк Варон Лукул — каза Спартак със смъртно бледо лице и със святкащи от гняв очи — ще я чака с легионите си, ще я обгради без особени усилия и после ще припише заслугите за тая лека и нагласена победа на себе си, нали?

Римлянинът наведе още повече глава и не отвърна.

— Нали тъй? — извика с мощния си глас Спартак. Римлянинът повдигна глава и спря поглед върху Спартак, от очите и от цялото лице на когото искреше такъв гняв, че той се отдръпна назад.

— О! — извика с гневен и заплашителен глас Спартак. — Благодари на боговете, че презреният гладиатор знае да уважава човешките права и че гневът не ми е помрачил дотолкова разсъдъка, та да забравя, че си дошъл при мене в качеството на пратеник! О ти, отвратително човече, като сената и народа си подло и престъпно, как дръзна да дойдеш и да ми предлагаш най-мръсното предателство?! Дошъл си да засегнеш най-нежните струни на душата ми! Опитваш се да примамиш мъжа, любовника, бащата, за да победиш с измама там, където не можеш да победиш със оръжие!

— Хей, варварино! — извика с негодувание Руф Рала, като се отдръпна две крачки назад и впи пламналите си очи в Спартак. — Изглежда, че забравяш с кого говориш!

— Ти, подли консуле Марк Теренций Варон Лукул, забрави де си и с кого говориш! Ти си смятал, че не те познавам, а? И дойде тук с лъжливо име, за да ме подкупиш, като си вярвал, че и аз съм като тебе подъл и престъпен… Върни се в Рим! Събери нови легиони и ела да се биеш с мене на открито, лице срещу лице, и тогава ще дам достоен отговор на отвратителните ти предложения.

— И нима ти се надяваш, о клети глупако — каза с най-дълбоко презрение консулът Марк Лукул, — че ще можеш дълго време да удържиш на легионите ни? И нима ти си въобразяваш, че ще постигнеш крайната победа над могъществото и щастието на Рим?

— Аз се надявам да отведа всичките тези нещастни роби по домовете им и там, в нашите провинции, се надявам да повдигна срещу вас всички потиснати народи и да туря край на престъпното ви омразно владичество.

След това с властно движение на десницата Спартак заповяда на консула да си върви.

Като се загърна в тогата си, консулът Лукул тръгна и каза:

— Ще се видим на бойното поле.

— Дано! Но не ми се вярва.

Лукул продължаваше да върви, Спартак го повика:

— Слушай, римски консуле… Знам, че малкото мои хора, които вие, римляните, сте пленили досега, са били разпънати на кръст, затова те предупреждавам, че ако в продължение на двадесет дни не получа в стана си исканото оръжие, четирите хиляди ваши бойци, които плених при Фунди, ще бъдат също тъй разпънати на кръст.

— Как? Ще посмееш ли? — извика консулът побледнял от гняв.

— Спрямо такива хора като вас, които не уважават нищо и за които няма нищо свято, всичко е позволено… На предизвикателството ви трябва да се отговаря с предизвикателство, на клането ви с клане… Хайде върви си сега!

И пак направи знак на консула да си върви.

Спартак повика десетника и гладиаторите, които бяха придружили преди това пратеника и телохранителите му, и им заповяда да ги придружат до вратата на стана.

Като остана самичък, Спартак започна да се разхожда пред шатрата си, потопен в мрачни и печални мисли.

След известно време той повика при себе си Крис, Окноман и Граник и им разказа за идването на консула Теренций Варон Лукул, и за предложението му, като не спомена само онова, което засягаше неговата тайна любов с Валерия.

Тримата началници похвалиха Спартак за благородното му поведение и си отидоха, преизпълнени с обич и възторг към честния си другар и върховен предводител.

Спартак се прибра в шатрата към полунощ. Преди това той се отби за малко при Мирца, която, като го видя замислен и намръщен, прояви към него сърдечно внимание, за да го откъсне от грижите му.

Спартак се оттегли в оная част на просторната си шатра, дето беше натъкмено леглото му със слама и няколко агнешки кожи.

Той махна ризницата и оръжието, които носеше винаги през деня, и се хвърли върху леглото. Но дълго време се обръща ту на една, ту на друга страна, като се измъчваше и въздишаше. Заспа много късно през нощта, като забрави да угаси глинената си лампа.

Той спеше вече от два часа и стискаше в съня си медалиона, който му бе подарила Валерия и който винаги носеше на врата си, когато изведнъж бе разбуден от пламенна и продължителна целувка по устата.

— Кой е? Кой е? — извика Спартак, като се изправи, седна на леглото и извърна глава натам, откъдето чуваше неспокойното дишане на тая, която го бе целунала.

До възглавницата му беше коленичила в цялата си хубост Евтибида. Гъстите й червеникави коси се спускаха в безредие по рамената й и снежнобялата й гръд неспокойно се дигаше и спадаше, малките й ръчици бяха сключени като за молитва. — О, смили се, смили се, Спартак? Умирам от любов! — промълви тя.

— Евтибида! — възкликна смаян Спартак, като стисна силно медалиона. — Какво търсиш тука?

— Толкова нощи наред вече — каза с развълнуван и отпаднал глас момичето, което трепереше като лист — аз се скривам в оня ъгъл (и тя му посочи с ръка ъгъла), отдето те наблюдавам, и щом заспиш, идвам да коленича при възглавието ти, за да съзерцавам хубавото ти лице. Аз те обожавам, Спартак, както се обожават боговете, и повече дори. Аз те обичам цели пет години вече и те обичам отчаяно, като луда. Когато ти ме пренебрегна, аз се опитах да изтръгна образа ти от сърцето си, но напразно… Развлеченията, пиянството, бесният разврат, връщането ми в родната земя, нищо, нищо не можа да заличи от паметта ми спомена за тебе, да убие страстта ми, да даде утеха и спокойствие на душата ми… Обичам те, Спартак, обичам те! Толкова много те обича Евтибида, Спартак, че тя, пред чиито нозе са падали най-знатните граждани на Рим, пада сега пред твоите нозе и те моли да се смилиш над нея… Не ме отблъсквай, Спартак, не ме отблъсквай, моля те! Ако ме отхвърлиш и сега, ще ме направиш способна на всичко… дори и на най-жестоките и страшни престъпления!

Така се молеше влюбеното момиче, като стискаше в ръцете си Спартаковата ръка и я покриваше с пламенни целувки. При този изблик на не особено чисти, но пламенни чувства Спартак на няколко пъти усети кръвта си да прелива към лицето му. По жилите му се разля упоителна нега, главата му се замая. Но благодарение на медалиона, който стискаше постоянно в ръката си и който държеше мисълта му здраво прикрепена към образите на Валерия и Постумия, Спартак смогна да надвие изкушението.

Като направи върховно усилие над себе си, Спартак дръпна ръката си от ръцете на Евтибида и с благ, почти бащински тон й каза:

— Успокой се… безумке… аз обичам друга жена, която ме направи баща… И трябва да знаеш, че няма да й изменя никога! Тъй че пропъди от сърцето си всяко любовно чувство към мене! И не ми говори никога вече за любовта си, която аз не мога да споделя…

— О, адски фурии! — извика глухо Евтибида, като стисна зъби. — Значи, ти обичаш Валерия, оная омразна и проклета Валерия!

— Евтибида! — извика с гневен и заплашителен глас Спартак.

Гъркинята млъкна, като захапа белите си ръце до кръв. След малко, като се овладя, Спартак добави със спокоен, но строг глас:

— Излез от шатрата ми и никога вече не влизай в нея. Отсега нататък ти преставаш да бъдеш мой контубернал; и още утре ще постъпиш на служба при Окноман.

С наведена глава, сподавяйки с мъка хълцанията, които се изтръгваха от гърдите й, куртизанката бавно излезе от шатрата в мига, когато Спартак отвори медалиона и целуна косите, поставени в него.