Рафаело Джованьоли
Спартак (7)

VII
Как смъртта изпревари Демофил и Метробий

Апиевият път, който почваше от Капенската врата, минаваше през Ареция, Сутрий, Суеса-Помеция, Тарацина и Каета, при Капуа се разклоняваше на две: наляво водеше към Беневент, а надясно продължаваше за Кума. Пред очите на тоя, който тръгнеше по втория път, би се открила чудна и възхитителна гледка.

Отвъд кичестите хълмове, обраснали с маслинови, портокалови и ябълкови дървета и лози, отвъд пожълтелите ниви и тучни ливади, по които пасяха многобройни стада овце и волове, изпълващи въздуха с блеения и мучения, отвъд тези благоуханни поля пред смаяния поглед на пътника се откриваше цялото дивно крайбрежие, което се простираше от Линтериум чак до Помпей.

По това живописно крайбрежие, сякаш създадени от някой вълшебник, се нижеха едно след друго селищата Линтериум, Мизенум, Кума, Бая, Путеоли, Неапол, Херкуланум и Помпей, заобиколени от храмове, разкошни вили, прелестни бани, китни горички, селца; от езерата Ахерузия, Авернус, Ликоли, Патрия и други по-малки и от безброй къщи и мандри; така че целият залив приличаше на грамаден град. Тихото синьо море лениво бе легнало всред бреговете на залива, които го опасваха като нежни ръце. Надалеко, навътре в морето, стърчаха прелестните островчета Енария, Прохита, Низида и Капреа, цели обраснали със зеленина и украсени с бани и дворци. Тия-чудни места, в които сякаш боговете и хората си бяха дали среща, за да ги направят по-прелестни, се къпеха в блестящите лъчи на слънцето и се освежаваха от неспирните приятни милувки на ветровете.

Гледката беше несъмнено очарователна и по онова време основателно се е говорело, че там се намирала лодката на Харон, която пренасяла мъртвите от този свят в Елисейските полета. (Елисейски полета — раят на древните гърци и римляни. — Б. р.)

Кума беше блестящ, богат и многолюден град, разположен върху стръмен хълм — отчасти върху неговия склон и отчасти по равното крайбрежие.

Любимо място на много римски патриции, Кума беше едно от н ай-посещаваните места през летния сезон и ония, които имаха там вили, прекарваха с удоволствие и част от есента и пролетта.

Градът разполагаше с всички удобства и удоволствия, които по онова време предлагаше на богатите и на сановниците самият Рим. Той имаше портици, базилики, форуми, циркове, един голям и великолепен амфитеатър (чиито остатъци се виждат и днес) и в Акропола, върху хълма, един от най-хубавите и разкошни храмове в Италия, посветен на Аполон.

Кога е основан град Кума, не се знае; знае се само, че петдесет години преди основаването на Рим той не само вече е съществувал, но бил тъй богат и цъфтящ, че част от жителите му отишли в Сицилия, дето основали град Занкъл, наречен после Месана (днес Месина).

По-късно част от жителите му основали Палеопол (навярно Неапол). През време на Втората пуническа война град Кума, който бил независим и приятел на римляните, за разлика от другите градове, които се присъединили към картагенците, останал верен на Рим. Поради това Анибал го нападнал с големи сили; но му се притекъл на помощ консулът Семпроний Гракх, който разбил Анибал и изклал маса картагенци.

Слабостта на римските патриции към Кума води началото си още оттогава, въпреки че през времето, към което се отнася нашият разказ, беше започнал вече упадъкът на този град за сметка на летовището Бая. Недалеко от Кума, върху едно прелестно хълмче, от което се виждаха цялото крайбрежие и заливът, беше разположена грамадната и богата вила на Луций Корнелий Сула.

Всичко удобно и разкошно, което можеше да измисли един ексцентричен и амбициозен, с богато въображение ум, какъвто беше Суловият, бе събрано в това имение, което се простираше чак до морето. В него Сула бе заповядал да построят рибник, за който се грижеше много.

Вилата надминаваше по блясък всички къщи в Рим. В нея имаше баня, цялата от мрамор, с петдесет отделения за топли, хладни и студени бани. За подреждането на тази баня Сула не бе пожалил средства. В имението имаше цветарници, големи клетки за птици и заградени малки горички, в които се въдеха елени, диви кози, лисици и всякакъв друг дивеч.

В това именно място, дето пребиваването беше не само приятно, но и от полза за здравето, преди два месеца се бе оттеглил страшният и всемогъщ бивш диктатор на Рим.

Той бе заповядал на многобройните си роби да направят път, който се отделяше от Апиевия, близо до Кума, и извеждаше право на вилата му.

В тая вила той обмисляше и пишеше Коментариите си, които смяташе да посвети и действително посвети на Луций Лициний Лукул, великия и много богат Лукул, който по онова време водеше смело и успешно римските легиони на Изток. Три години след това Лукул, който бе избран консул, победи Митридат в Армения и Месопотамия и по-късно се прослави всред римляните и бе запомнен от най-далечното потомство не толкова за смелостта и победите му, колкото за неизброимите му богатства.

Сула прекарваше нощите във вилата си в Кума в буйни и срамни оргии. Много пъти слънцето го сварваше да пиянствува в триклиниума си, заобиколен от мими, смешници и комедианти — неговите неотменни другари в безсънните му гуляи.

От време на време той се разхождаше из околностите и стигаше чак до Кума, а понякога отиваше — но по-рядко — в Бая или Путеоли, дето гражданите от всякакво обществено положение му засвидетелствуваха уважение и страхопочитание, които величието на победите му може би не беше в състояние да вдъхне, но които ужасът на името му внушаваше на всички.

Три дни след събитията, разказани в предната глава, Сула се завърна от Путеоли, дето бе ходил да помири първенците и простолюдието на този град. Там се бе занимавал десет дни с възникналите спорове и в деня на тръгването си за Кума бе подписал, в качеството си на арбитър, табличката на помирението.

Като се завърна през нощта във вилата си, заповяда да приготвят вечерята в триклиниума на Аполон Делфийски, най-големият и най-разкошният от четирите триклиниума на мраморния му просторен дворец.

И там, всред блясъка на светилниците и благоуханието на цветята във вазите, наредени пирамидообразно край стените, започна веселието. При сладострастните усмивки и съблазнителната голота на танцувачките, които играеха под звуците на флейти, лири и китари, то скоро премина в необуздана оргия.

Около трите трапези в голямата зала имаше девет легла, върху които се бяха разположили, заедно със Сула, двадесет и шест души. Само едно място беше оставено празно: мястото на Метробий, любимеца на Сула, който отсъствуваше.

Бившият диктатор, облечен в снежнобяло пирско облекло и увенчан с рози, седеше до консулското място, на средното легло до средната маса, при приятеля си Квинт Росций, който беше цар на угощението. Ако се съдеше по бъбривостта и по това, че изпразваше често чашките си, би могло да се заключи, че бившият диктатор се развлича извънредно много и че никаква грижа не смущава душата му.

Но ако човек се взреше по-добре в него, щеше да забележи, че за последните четири месеца бе остарял, отслабнал и станал по-страшен и по-грозен. Лицето му беше измършавяло и гнойните пъпки, които го покриваха, бяха наедрели. Косите му от сиви, каквито бяха преди година, бяха станали съвсем бели. Немощният му, отпаднал и измъчен вид се дължеше на постоянното му безсъние, на което го бе осъдила ужасната болест.

Въпреки това в неговите проницателни сивосини очи светеше сега повече от преди животът, силата, енергията на всемогъщата му воля, с която се опитваше да скрие страшните си мъки, и понякога, особено когато пиянствуваше, дотолкова успяваше в това, че сякаш дори и самият той ги забравяше. — Я разкажи, разкажи, Понциан — каза Сула, като се извърна към един патриций от Кума, който лежеше върху едно легло до една от другите две маси, — разкажи какво разправя Граний…

— Но аз не съм го чувал да разправя — отвърна със затруднение запитаният и побледня като платно.

— Аз имам остър слух, Понциан — каза спокойно Сула, като навъси страшно вежди, — и чух онова, което ти каза на Хелий Луперк.

— Но … — възрази изплашен Понциан — повярвай ми … щастливи и всемогъщи … диктаторе …

— Ти каза следното: „Когато накараха Граний, днешния надзорник на обществените сгради в Кума, да заплати наложената му от Сула глоба в полза на общественото съкровище, той отказа, като заяви …“ При тия думи ти ме погледна и като забеляза, че те слушам, млъкна. Сега те моля да ми кажеш точно, дума по дума, какво е казал Граний, — Но позволи ми, о, Сула, най-велики измежду римските пълководци…

— Не ми са нужни похвалите ти, подли ласкателю — извика с пресипнал и заплашителен глас Сула, като стана от леглото и удари с юмрук по масата. — Похвалите си написах самият аз с подвизите и победите си в консулските летописи и няма защо да ми ги повтаряш, ти, кресливи гарване. От тебе искам да чуя думите на Граний и ти ще ми ги кажеш, защото иначе, кълна се в лирата на божествения Аполон, моя покровител, че ще излезеш оттука само за да отидеш да наториш с кокалите си зеленчуковите ми градини.

Като спомена името на Аполон, когото от много години си бе избрал за покровител, Сула хвана с дясната си ръка златната статуйка на този бог, която си бе присвоил в Делфи и която винаги носеше на врата си, окачена на златна верижка.

Всички присъствуващи, които познаваха Сула, побледняха и млъкнаха, като се споглеждаха уплашени. Свирните и танците спряха и в миг настъпи гробно мълчание.

Нещастният Понциан, ужасен, веднага продума:

— Граний каза: „Няма да платя сега, защото Сула скоро ще умре и ще ми бъде опростена глобата.“

— А! — каза Сула, чието пламнало и червено лице в миг побледня от гняв. — А! Значи, Граний очаква с нетърпение смъртта ми, а? Браво, Граний! Хубаво си е направил сметката — викаше диктаторът, като се мъчеше да скрие гнева си, който святкаше в очите му, — хубаво си е направил сметката … Предвидлив е, няма що да се каже!

Той млъкна за миг, после щракна с пръсти и извика:

— Хризогон!

След това добави със страшен глас:

— Ще видим дали не си е направил сметката без кръчмаря.

През това време Хризогон, освободен роб и верен човек на Сула, се приближи до господаря си. Сула му даде тихо и спокойно заповедите си. Хризогон кимна утвърдително с глава и се отправи към вратата.

Сула извика след него:

— Утре заранта!

После се извърна към сътрапезниците си, взе чаша фалернско вино и като я издигна високо, извика:

— Хей! Какво правите, какво сте се умълчали и омърлушили? Заклевам се във всичките богове на Олимп, вие, страхливи овце, мислите, че може би присъствувате на угощение за мой помен!

— Да не ти дават боговете да вярваш подобно нещо!

— Нека Юпитер ти праща благополучие и Аполон да те закриля!

— Дълъг живот на могъщия Сула! — извикаха в един глас мнозина от сътрапезниците, като вдигнаха чашите си, пълни с фалернско вино.

— Да пием всички за здравето и славата на Луций Корнелий Сула! — извика с ясен и звучен глас Квинт Росций, като вдигна чашата си.

Заедно с него всички дигнаха чашите си и пиха. Сула се развесели отново и като прегърна и целуна от благодарност Росций, извика на китаристите и мимите:

— Хей, мръсници, какво правите там? Вас ви бива само да пиете фалернското ми вино и да обирате жълтиците ми… Проклети ленивци! Дано ви грабне вечният сън на смъртта!

Сула още не беше свършил просташките си нападки, когато свирачите засвириха и заиграха заедно с танцувачките и мимите сладострастни танци.

Мъчно е да се опише с какво наслаждение сътрапезниците наблюдаваха тези шеметни подскачания на свирачите и танцьорките и какво чувство извикваха у тях необузданите прегръщания и гърчения на полуголите фигури, които ту се събираха на групи, ту начаса се разделяха една по една. Ръкоплясканията, смеховете и насърчаващите викове от страна на гостите не спираха.

След танците на средната маса, пред която лежаха Сула и Росций, сложиха царствен орел, който бе така изкусно приготвен, че изглеждаше жив. Орелът държеше в човката си лавров венец, върху пурпурната лента на който беше написано със златни букви: „Sullae Felici, Epafrodito“, тоест: „На щастливия Сула, любимец на Венера“. Последното прозвище звучеше особено приятно в ушите на Сула.

Всред ръкоплясканията на гостите Росцйй взе венеца от човката на орела и го предаде на Атилия Ювентина, една прекрасна освободена робиня на Сула, която седеше до него и заедно с патрицианките от Кума, седнали между мъжете на леглата, беше едно от най-големите очарования на тоя пир.

Атилия Ювентина постави лавровия венец върху розовия, с който беше накичена главата на Сула, и с нежен глас му каза:

— На тебе, любимецо на боговете, непобедими пълководецо, светът ти поднася лавров венец в знак на възхищение.

Сред бурните одобрения на присъствуващите Сула целуна момичето. Квинт Росций стана на крака и с изкуството на голям актьор, какъвто беше, издекламира приготвените за случая стихове.

Триклиниумът гръмна от ръкопляскания.

Между това Сула разряза гушата и корема на орела на това място, дето бяха зашити, и в същия миг оттам се изтърколиха множество яйца, които бяха раздадени на сътрапезниците, и всеки намери в яйцето си по едно пържено врабче, приготвено с жълт лютив сос. (Сос, подобен на днешната горчица. — Б. р.)

Докато ядяха изкусно приготвеното ядене и хвалеха щедростта на Сула и майсторството на готвача му, дванадесет прекрасни робини гъркини, облечени в много къси небесносини туники, наливаха на гостите превъзходно фалернско вино.

След малко донесоха друго ядене: грамадна пита, чиято външна кора, намазана с мед, наподобяваше чудесно колонадата на кръгъл храм. Щом я разрязаха, из нея изхвръкнаха толкова врабчета, колкото гости имаше. На шийката на всяко врабче имаше лентичка, върху която беше прикрепен подарък с името на тоя, за когото бе предназначен.

При тази нова изненада, приготвена от изкусния готвач на Сула, из залата се разнесоха буйни ръкопляскания и смехове. Шумът, глъчката и виковете, които придружаваха ловитбата на изплашените птички, опитващи се напразно да избягат, не бяха още заглъхнали, когато Сула се откъсна за миг от милувките на Ювентина и извика:

— Хей! Слушайте! Тая вечер съм във весело настроение и искам да си създадем зрелище, което не се вижда често при угощенията… Слушайте, драги приятели… Искате ли да видите в тази зала гладиаторски бой?

— Да, да … — извикаха петдесет гласа, защото за това удоволствие жадуваха не само сътрапезниците, но също тъй и китаристите, и танцьорките, които във въодушевлението си отвърнаха „да“, без да си помислят, че въпросът не беше отправен към тях.

— Да, да … Гладиатори! Гладиатори! Да живее Сула! Великолепният Сула!

Веднага заповядаха на един роб да отиде в школата на гладиаторите, която се намираше във вътрешността на имението, и да каже на Спартак да доведе в триклиниума пет двойки гладиатори. Между това многобройните роби почнаха да разтребват мястото, дето щеше да стане боят, и танцувачките и свирачките, трябваше да се приближат към масите.

След малко Хризогон въведе в стаята десет гладиатора, половината от които бяха облечени в облекло на траки, а другите — в облекло на самнити.

— Ами Спартак? — запита Сула Хризогон.

— Не го намерих в школата, може да е при сестра си.

В тоя миг влезе в триклиниума запъхтян Спартак. Той поздрави Сула и гостите му, като поднесе ръка до устата си.

— Спартак, искам да видя — каза Сула на рудиария — колко си изкусен в обучението. Ей сега ще видим какво са научили и какво знаят твоите ученици.

— Те се упражняват едва от два месеца по фехтоване, но ще видиш, че са извлекли голяма полза от обучението ми.

— Ще видим … ще видим — каза Сула. После се обърна към гостите си и добави:

— Аз не правя никакво нововъведение в обичаите ви, като ви предлагам гладиаторски бой през време на гощавката: Чисто и просто само подновявам един обичай, който до преди няколко века е бил тачен от кампаните, вашите храбри прадеди, първите жители на тази област, о, синове на Кума.

През това време Спартак нареждаше борците. Той беше неспокоен, бледен и сякаш не съзнаваше какво говори и върши.

Това изтънчено варварство, тая обмислена жестокост, тая ненаситна жажда за кръв, проявени така открито, с такова ледено коравосърдечие, накараха да кипне от гняв сърцето на рудиария, който изпитваше неизразима мъка, като виждаше, че не желанието на тълпата, не животинските нагони на глупавата плебейщина, а прищявката само на един зъл и пиян човек осъждаше десет нещастни младежи, родени свободни и в свободна страна, да се бият, без да изпитват каквато и да е омраза един към друг, и да умрат безславно и предивременно.

Освен тези общи причини за възмущение имаше и лична причина, която засилваше гнева на Спартак. Между гладиаторите беше и младежът Арторикс, двадесет и четири годишен гал, с хубаво телосложение, с благородно бледо лице и с къдрава руса коса. Между гладиаторите от школата на Ациан Спартак обичаше него най-много. Поради това, щом предложиха на Спартак да ръководи Суловата гладиаторска школа, той веднага склони Сула да откупят Арторикс, като заяви, че му е необходим за помощник при ръководството на школата в Кума.

Като нареждаше борците един срещу друг, Спартак запита с развълнуван и много тих глас младия гал:

— Защо си дошъл?

— Отдавна — отвърна тихо Арторикс — играхме на зарове при условие, че който спечели играта, ще излезе последен срещу смъртта; аз бях един от тези, които я загубиха. Така съдбата поиска да бъда между първите десет гладиатори, които трябваше да се бият.

Рудиарият не отвърна нищо и след малко, когато всичко беше в ред, се обърна към Сула и каза:

— Позволи ми, о, великодушни Сула, да пратя да извикат от училището друг гладиатор, с когото да заместя тоя…

И посочи Арторикс.

— Че защо тоя не може да се бие? — запита бившият диктатор.

— Защото е много по-силен от другите и поради това страната на траките, в която влиза, ще превъзхожда твърде много другата…

— И заради това ти искаш да ни караш да чакаме още? Нека се бие, нека се бие и тоя храбрец! Толкоз по-зле за самнитите! Пък и ние не можем да чакаме повече!

И всред напрегнатото внимание и общото нетърпение, изразено в лицата и в очите на присъствуващите, Сула сам даде знак да започне борбата.

Както всеки може да си представи, борбата не трая дълго време: след двадесет минути бяха убити един трак и двама самнити, други двама нещастници лежаха ранени и окървавени и молеха Сула да им подари живота. Сула удовлетвори молбата им.

Колкото се отнасяше до оцелелия самнит — той се защищаваше отчаяно срещу нападенията на четиримата траки, но скоро, целият покрит с рани и облян в кръв, загуби силите си и Арторикс, който го обичаше, го уби, за да го избави от ужасните предсмъртни мъки.

В залата избухнаха единодушни и бурни ръкопляскания. Прекъсна ги Сула, като извика на Спартак с пресипнал пиянски глас:

— Я, ти, Спартак, който си най-силен от всички гладиатори, я вземи щита на някого измежду падналите и сабята на онзи трак и покажи храбростта си, като излезеш самичък срещу четиримата оцелели.

Гостите посрещнаха с бурно ръкопляскане Суловото предложение, от което нещастният рудиарий остана като поразен — като да бе ударен с боздуган по шлема. Главата му се замая, ушите му писнаха и му се стори, че не е чул добре, че е извън себе си, че е изгубил ума си. Той стоеше бледен и неподвижен и гледаше Сула с широко разтворени очи, без да може да продума дума.

Арторикс забеляза силното му смущение и шепнешком му каза:

— Не бой се!

При тези думи Спартак се сепна, огледа се два пъти наоколо, впи погледа си в Сула и след миг, с голямо усилие над себе си, каза:

— Но … славни и щастливи диктаторе … позволи ми да ти припомня, че не съм вече гладиатор: аз съм рудиарий и съм свободен; при теб изпълнявам службата на ланист и нищо повече:

— Ха, ха, ха! — пиянски се изкиска Луций Корнелий Сула. — И ти си бил най-силен, а? Вятър, боиш се от смъртта!… Презряна раса сте вие, гладиаторите!… Но кълна се в-боздугана на Херкулес Победителя, ти ще се биеш — прибави след миг Сула, като удари с юмрук по масата и взе свойствения си заповеднически вид. — Кой ти подари живота … и свободата, страхливецо? Не бе ли Сула? И Сула ти заповядва да се биеш … и ще се биеш … Кълна се във всичките богове на Олимп, че ще се биеш!

Изумлението, тревогата, различните чувства и мисли, които изпитваше Спартак, докато Сула го ругаеше, бяха ужасни и подобно на светкавиците по време на буря, следваха едно след друго, сподиряха се и се кръстосваха по хиляди начини. Ако човек се вгледаше в Спартак, можеше да ги открие в блясъците на зениците му, в меняващия се — ту зелен, ту теменужен, ту румен цвят на лицето му, в трескавото потреперване на всичките му мускули.

На два или три пъти беше готов да грабне сабята на някой от умрелите гладиатори, да се хвърли като разярен тигър върху Сула и да го насече на парчета, преди някой от присъствуващите да може да стане от мястото си. Само с голяма мъка и по чудо можа да се удържи.

Най-сетне, уморен от продължителната и непоносима вътрешна борба, тръсна глава и без да си дава сметка за онова, що върши, изпусна една въздишка, която приличаше на рева на звяр, грабна един щит, наниза го на ръката си, взе една сабя и със силен и разтреперан от гняв глас продума:

— Не съм страхливец и варварин и ще се бия, за да ти доставя удоволствие, о Луций Сула; но ти се заклевам във всички твои богове, че ако за нещастие нараня Арторикс…

Един женски писък, който привлече вниманието на присъствуващите към мястото, отдето прокънтя, прекъсна тъкмо навреме безумните думи на гладиатора.

В дъното на залата имаше врата, която беше покрита със зелена завеса, подобна на онези, които се спускаха и над другите врати. На прага на тази врата, побледняла като платно, стоеше Валерия.

Спартак беше при нея, когато го повикаха от името на Сула. Той се почуди и смути, че го викаха в такова време. Валерия пък се изплаши твърде много, защото почувствува, че над Спартак е надвиснала голяма опасност. Поради това, подчинявайки се само на чувството си към Спартак и без да държи сметка за повелите на благоразумието и на благоприличието, тя заповяда на робините си да я облекат в бяло пирско облекло, обкичено с рози, и се отправи по дългия коридор към вратата, през която се влизаше от стаите и в триклиниума. Валерия искаше да се покаже весела и разположена да се развлича, но за съжаление на бледото й лице се четяха грижите, безпокойствата и страхът, които я вълнуваха.

Скрита зад завесата, тя проследи с отвращение и възмущение варварската гладиаторска борба и последвалата сцена между Сула и Спартак. При всяка дума, при всяко движение на двамата тя потреперваше и чувствуваше, че силите я напускат. Тя се бавеше да се покаже, като се надяваше, че всеки миг може да настъпи неочаквана и мирна развръзка.

Когато видя обаче, че Сула заставяше Спартак да се бие с Арторикс, който бе тъй мил на любимия й, когато видя, че Спартак, разгневен и отчаян, грабна сабята и почна да се готви за бой, когато чу гневните му думи, които не можеха да свършат другояче освен със заплаха и проклятие към Сула, тогава Валерия разбра, че ако не се намеси веднага, Спартак ще загине безвъзвратно.

Тя извика, дръпна завесата и се показа пред вратата, като прикова върху себе си вниманието на всички гости на Сула.

— Валерия!… — извика смаян Сула, като се опита да се вдигне от леглото, към което сякаш беше прикован. — Валерия! … Ти!…. Тук!… По това време?

Всички станаха или се помъчиха да станат, понеже не всички можеха да пазят равновесие и поздравиха повече или по-малко почтително матроната.

Ювентина, освободената робиня, която отначало се изчерви, но после малко по малко побледня, не стана, а се сгуши на мястото си и полека-лека се смъкна от леглото и се скри под покривката на масата.

— Поздравявам всички ви — каза Валерия, след като бе разгледала набързо цялата маса и бе успяла да се овладее. — Нека боговете закрилят непобедимия Сула и приятелите му!

Между това тя размени поглед със Спартак, който беше впил очи в нея. В тоя миг тя му се струваше като някакво свръхестествено същество, като пратеница на боговете.

От погледа на Валерия не бяха се изплъзнали нито позата, в която Ювентина беше застанала до Сула, нито изчезването й. Тази гледка я накара да почервенее от възмущение, но се направи, че не забелязва нищо, и се отправи към леглото на мъжа си. Сула беше успял най-сетне да стане, макар постоянното му клатушкане да показваше, че не ще може да се задържи за дълго в това отвесно положение.

Тя се обърна към Сула, който все още се учудваше на необичайното идване на жена си, като от време на време я пронизваше с изпитателния си поглед, и каза усмихната:

— Ти си ме канил много пъти, Сула, да дойда в триклиниума, и тая вечер, понеже не можах да заспя и до ушите ми достигаше далечният шум на това пиршество, реших да облека пирското облекло и да дойда да пийна от чашата на приятелството и да те заведа после в стаята ти, защото здравето ти не позволява да бодърствуваш до късно. — Но когато стигнах тук, чух звънтеж на мечове и видях трупове. Какво е това? — извика дълбоко възмутена матроната. — Не ви ли стигат безбройните жертви в цирковете и амфитеатрите, та сте се заловили да изравяте отдавна премахнати и забравени обичаи, за да лапате и пиянствувате пред смъртните гърчения на нещастните гладиатори, чиито уста са изкривени от жажда и отчаяние?

Всички мълчаха с наведени глави. Отначало само Сула се Опита да възрази, но промълви нещо неразбрано и млъкна виновно пред обвинителката си.

Само гладиаторите, и особено Спартак и Арторикс, милваха тази жена с погледите си, пълни с преданост и признателност.

— Хайде! — обърна се към робите след кратко мълчание съпругата на Сула. — Веднага изнесете тези трупове и ги погребете; измийте пода и го напръскайте с благоухания, а пък муринската чаша на Сула напълнете с вино и я поднесете на всеки от присъствуващите в знак на приятелство.

Докато робите изпълняваха бързешком заповедите на Валерия, гладиаторите се оттеглиха.

Всред почти гробно мълчание чашата на приятелството, в която малцина измежду гостите спуснаха листчета от розови те си венци, обиколи всички. След това един по един те напуснаха мълчешком залата. Някои от тях се оттеглиха в стаите, предназначени за гости, а други се отправиха за Кума.

Сула лежеше мълчалив върху леглото и изглеждаше унесен в дълбоки размишления, когато всъщност бе обхванат от онова затъпяване, което е тъй свойствено на пияниците. Валерия се приближи до него и като го разтърси, каза:

— Е, какво? Вече минава среднощ, скоро ще пропеят пет ли — не искаш ли да се прибереш в спалнята си?

При тези думи Сула поразтърка очите си, бавно извърна лице към съпругата си и с мъка, като че ли думите клокочеха в гърлото му, продума:

— А ти … дръзна да разстроиш триклиниума ми … да развалиш веселбата ми, а? … О, кълна се в Юпитер!… Това е глупост … или по-скоро желание да се накърни всемогъществото … на Сула Щастливеца … Диктатора … Заклевам се във всичките богове … аз заповядвам в Рим … и в света… и не искам господари … не искам!..

И зениците на очите му се разшириха от усилието, което проявяваше над себе си, за да овладее отново езика, чувствата и силите си, които бяха сломени и помрачени от пиянството. Но скоро главата му клюмна отново върху гърдите.

Валерия го наблюдаваше със съжаление, смесено с презрение, когато Сула приповдигна отново глава и каза:

— Метробий!… Къде си, мили Метробйй? … Ела да ми помогнеш!… Искам да прогоня … Искам да пропъдя тая жена … заедно с детето, с което е забременяла … и което не искам да призная за свое!

Светкавица от негодувание блесна в черните очи на Валерия. Тя пристъпи със заплашителен вид към леглото и извика с отвращение:

— Хей, Хризогон! Повикай робите и заповядай да занесат в спалнята господаря ти, който е пиян като мръсен гробар.

Докато Хризогон, подпомогнат от двама роби, влачеше към стаята му Сула, който празнословеше срамно, Валерия постоя малко замислена, впила поглед в покривката на масата, под която още стоеше скрита Ювентина, махна пренебрежително и презрително ръка и се прибра в покоя си.

Сула прекара в спане остатъка от нощта и голяма част от деня.

Събуди се към обед. Разбуди го непоносимият сърбеж, който този ден се беше извънредно засилил и го докарваше до лудост. Щом стана, наметна върху ризата си широка тога, и придружен от робите, които се грижеха само за него, подпирайки се на любимия Хризогон, се отправи към банята, до която се стигаше през обширния атриум, украсен с великолепни колони в дорийски стил.

Като прекоси чакалнята в банята, Сула се озова в стаята за събличане, която беше с мраморни стени и мозаичен под и която през трите отделни врати се влизаше: в банята със студен душ (frigidarium), в стаята с басейн с хладка вода (tepidarium), и в топлата баня (caldarium)

Сула седна върху мраморното седалище, покрито с пурпурни възглавници, съблече се с помощта на робите и влезе в топлата баня.

Тая баня също тъй беше изградена от мрамор. На пода й имаше дупки, през които се вкарваше посредством тръби нагрят въздух за затопляне на помещението.

Вдясно от входа имаше полукръгъл мраморен алков (Laconicuum), също тъй с мраморно седалище; вляво от входа пък имаше басейн (alveus) с гореща вода.

Сула влезе в алкова и като седна, започна да вдига два от най-малките железни конуса, намиращи се в помещението — те бяха предназначени за упражнения за изпотяване.

Като минаваше постепенно от по-малките към по-големите конуси, Сула усети по кожата си оная възбуда, която предшествува изпотяването; тогава излезе от алкова, хвърли се в басейна и като седна върху мраморното седалище, цял се потопи в топлата вода, която, ако се съдеше по израза му на доволство, изглежда, пооблекчи страданията му.

— Ах! Колко добре се чувствувам! — възкликна той. — Отдавна не съм се чувствувал тъй добре…

— Бързо, бързо … Диодор — обърна се той към роба, който изпълняваше службата на масажист, — вземи стъргалото и ми изтъркай тялото.

Диодор взе стъргалото (strigilus), подобно на бронзов нож, с който се търкаше тялото след баня, преди да бъде намазано, и започна да търка с него болните меса на Сула.

Сула се обърна към Хризогон и го запита:

— Подвърза ли с пурпурен пергамент двадесет и втора книга от Коментариите ми, която свърших оня ден и ти я предадох, за да я подвържеш?

— Да, господарю, и не само тоя том, но и десетте преписа, които снеха робите преписвачи.

— Ах!… Отлично, Хризогон!… Значи, ти си се погрижил вече да се снемат десетте преписа? — запита с видимо доволство Сула.

— Да, и не само на последния том, а и на всички предишни томове от „Коментариите“ ти. Едни от тях оставих в библиотеката на тази вила, други — в библиотеката ти в Рим. Някои запазих в своята библиотека; освен това по една бройка от всеки том подарих на Лукул и Хортензий. По този начин смятам, че все ще се запази някоя бройка дотогава, дока то решиш да обнародваш „Коментариите“ си или пък смъртта ти — да ни пазят великите богове от подобно зло! — даде на Лукул възможност да ги обнародва — съгласно завещанието ти.

— Добре, че ми науми за завещанието… аз се погрижих за вас малцината, които ми останахте предани и верни през всички превратности на живота ми.

— О, какво казваш? — възкликна свенливо Корнелий Хризогон. — Ти ми подари повече, отколкото заслужавах … ти ми даде свобода, закрила и богатство.

— Да не говорим повече за това, Хризогон. Я по-добре иди да видиш какво има, струва ми се, че се шуми в стаята за събличане.

Освободеният роб веднага излезе.

Между това Сула, чието лице може би поради оргиите от миналата нощ изглеждаше по-състарено и мъртвешко от предишния ден, пъшкаше от страшни спазми, които изпитваше поради раздразняването на кожата му, и почна да се оплаква от силен задух. Поради това Диодор отиде да повика Сирмион Родоски, освободен роб и лекар на Сула, който живееше при него и го следваше навсякъде.

Силна дрямка налегна Сула, той облегна главата си върху перваза на басейна и като че заспа. Поради това робите, които слугуваха в банята, се оттеглиха в един ъгъл, и останаха неми и изплашени, впили погледа си в оня, който ги караше да потреперват само с едно свиване на веждите.

След малко Хризогон се върна. Сула трепна и обърна глава към него.

— Какво ти е? — запита го загрижено освободеният роб, като се затича към басейна.

— Нищо!… Кара ме малко насън … Знаеш ли, сънувах …

— Е, какво сънува?

— Сънувах жена си Цецилия Метела, която се помина лани; повика ме да отида при нея.

— Не обръщай внимание на подобни суеверни поличби…

— Суеверни поличби ли?… Защо мислиш тъй за сънищата, о Хризогон? Аз винаги съм вярвал на сънищата и Винаги съм вършил онова, което ми е било заповядано чрез тях от божествата … и уверявам те, винаги съм успявал в делата си.

— В делата си ти си успявал благодарение на ума и смелостта си, а не на съветите, които са ти били давани насън.

— Не, Хризогон, на съдбата дължа много повече, отколкото на смелостта и ума си, защото често съм се доверявал само на нея. Повярвай ми, с най-голям успех са били увенчани онези дела, в които съм се спускал стремглаво, без много умувания.

При спомена за делата си, между които имаше много отвратителни, но и много възвишени и славни, Сула сякаш се успокои и лицето му се проясни. Хризогон сметна, че може да му съобщи, че съгласно заповедта му от миналата нощ през време на пиршеството Граний е доведен от Кума и очаква заповедите му.

Като чу това име, лицето на бившия диктатор веднага се изкриви от гняв и той, целият почервенял със зловещо пламнали очи, извика с пресипнал и страшен глас:

— Доведи го … веднага … тука … пред очите ми … доведи тоя нахалник … който единствен в света дръзна да се подиграва с присъдите ми — и който желае смъртта ми.

Докато говореше, той стискаше с мършавите си и костеливи ръце перваза на басейна, върху който се опираше.

— Но не би ли могъл да почакаш, докато излезеш от банята?

— Не … не … веднага … тук пред очите си го искам. Хризогон излезе и се върна веднага заедно с Граний. Граний беше четиридесетгодишен силен мъж, с обикновено, просташко лице, в което имаше нещо лукаво и злобно. Когато влезе в банята, беше смъртно бледен и не смогна да скрие обхваналия го ужас.

— Нека боговете закрилят за дълги години великодушния Сула Щастливия! — извика той с треперещ глас, като се кланяше пред Сула.

— Но завчера ти не си говорил тъй, проклетнико гаден! Ти не си искал да заплатиш глобата, която справедливо ти наложих, като си казал, че днес-утре щял съм да умра и ти си щял да се освободиш от глобата.

— Никога, никога не съм казвал това! Не вярвай на подобни клевети! — промълви изплашен Граний.

— Страхливецо, сега трепериш, а? … Трябвало е да трепериш тогава, когато си оскърбявал най-могъщия и щастлив човек на земята … Страхливец такъв!

При тези думи Сула, чиито очи се бяха налели с кръв и горяха от гняв, удари една плесница на нещастника, който се беше проснал до басейна и със сълзи на очи се молеше за прошка. — Милост!… Прости ми!… Прости ми!… — хленчеше нещастният Граний.

— Милост ли? — извика гневно Сула. — Милост за тебе, който си ме оскърбил, докато аз страдам от остри болки? … Ти трябва да умреш още сега, ей тука, пред очите ми. Аз искам да се опия от гледката на последните ти гърчения, от предсмъртните ти хъркания.

И като се мяташе насам-натам и се дръгнеше силно с двете си ръце, крещеше, побеснял, на робите:

— Хей, ленивци … Какво правите? … Хванете този негодник и го набийте до смърт, тук, пред мен … удушете го… убийте го …

И понеже робите, изглежда, се колебаеха, той извика с усилие, но със страшен глас:

— Удушете го или, кълна се във факлите и змиите на фуриите, ще заповядам всички ви да разпънат!

Робите се хвърлиха върху нещастника, повалиха го и почнаха да го бият и да го ритат. Сула се мяташе и лудееше, подобно на звяр, който е подушил кръв, като продължаваше да вика:

— Хайде, силно … удряйте … скачайте отгоре му… удушете този подлец!… Удушете го!… Удушете го!… В името на всички адски богове, удушете го!…

Четиримата роби, които бяха съборили Граний, здравата го налагаха; воден от нагона за самосъхранение, вроден у всички живи същества, Граний се мъчеше да се защити, като стоварваше върху нападателите тежките си юмруци и правеше отчаяни усилия да се изтръгне от ръцете им.

Робите, които дотогава биеха жертвата си от пасивна покорност към господаря си, се разяриха и подтиквани от бесните викове на Сула, скоро сграбчиха Граний тъй здраво, че не даваха да мръдне; тогава единият от тях стисна с двете си ръце шията му, като натисна с все сила колената си върху гърдите му, и след няколко минути Граний беше удушен. Сула, с очи, изхвръкнали извън орбитите, и с пяна на уста, се опиваше със стръвността на звяр от жестоката сцена, като мълвеше с отпаднал глас:

— Тъй… тъй… силно… стискай… души… Но в мига, в който издъхваше Граний, Сула, изнемощял от усилията и виковете и от пристъпите на бясната си треска, падна възнак в басейна, като викаше с толкова слаб глас, че почти не се чуваше:

— Помощ!… Умирам!… Помощ!..

Притекоха се Хризогон и другите роби, повдигнаха го и го облегнаха на стената на басейна.

Лицето на бившия диктатор бе придобило мъртвешки вид, клепките му бяха отпуснати, очите — полуизгаснали; устните му нервно се свиваха; той скърцаше със зъби и цял трепереше.

Докато Хризогон и другите роби се суетяха около него и се мъчеха да го свестят, той изведнъж подскочи, силно се закашля и след малко неочаквано избълва голямо количество кръв и издъхна всред сподавени охкания.

Така свърши живота си на шестдесет години тоя колкото престъпен, толкова и велик човек, чиито блестящ ум и душевно величие бяха задушени от свирепостта и необузданите му страсти. Той извърши големи дела, но навлече на отечеството си още по-големи беди; прояви се като велик пълководец, но остави в историята име на най-лош гражданин. И когато се изучават делата му, трудно е да се прецени с какво се е отличавал повече: дали със смелост и енергия или с хитрост и лицемерие. Затуй и консулът Гней Папирий Карбон, привърженик на Марий, който дълго време и смело се е сражавал със Сула, казвал, че когато се биел срещу лъва и лисицата, които живеели в душата на Сула, повече го затруднявала лисицата.

Сула умря, след като бе изпитал всички удоволствия, достъпни за човека и от човека желани; и затова умря със славата на щастливец, ако, разбира се, щастието се състои в постигането на онова, което се желае.

Щом издъхна Сула, в банята влязоха Диодор и лекарят Сирмион и извикаха:

— От Рим е пристигнал един пратеник … който носи много важно писмо от…

Тук гласът на Диодор секна, защото видя бъркотията, предизвикана от смъртта на Сула.

Сирмион се впусна към басейна, накара да извадят тялото на починалия и да го поставят върху постелята от възглавници, набързо приготвена на пода. После, след като пипна пулса му и прислуша сърцето му, поклати печално глава и каза:

— Свършено е … умрял!

Робът на Евтибида, приносителят на писмото, който беше влязъл подир Диодор в банята, стоя дълго време в един ъгъл, като наблюдаваше, поразен и изплашен, онова, което ставаше. После се приближи до Хризогон, който му се стори най-важната личност в банята, и му подаде писмото, като каза:

— Прекрасната Евтибида, моята господарка, ме натовари да предам това писмо лично на Сула, но понеже боговете поискаха да ме накажат с това — да заваря мъртъв най-великия между хората, предавам го на тебе, защото от сълзите ти разбирам, че ти си един от най-близките му хора.

Хризогон, който беше извън себе си от мъка, взе разсеяно писмото и без да го погледне, го пъхна в пазвата си, като продължи да се суети около господаря и благодетеля си, когото през това време мажеха с балсам.

Между това известието за смъртта на Сула се пръсна из къщи и се създаде голяма бъркотия. Всички роби се стекоха в банята и жално завиха и заплакаха. В това време влезе в банята разтревожен, задъхан и изморен Метробий, току-що пристигнал от Рим. Той беше смъртно бледен и викаше, облян в сълзи:

— Не, това е невъзможно!… Не … не е вярно!…

Когато видя изстиналия и вцепенен вече труп на Сула, той избухна отново в още по-безутешен плач, хвърли се на земята ДО него и започна да целува лицето му, като викаше:

— Ти умря без мене, несравними приятелю… любими приятелю … не можах да чуя последните ти думи … не можах да получа последната ти целувка, о мой мили Сула, о мой мили Сула!