Рафаело Джованьоли
Спартак (6)

VI
Заплашвания, съзаклятия и опасности

— С една дума, кажи ми, знаеш ли нещо или не знаеш? Добрал ли си се до нещо съществено?

Така говореше Евтибида, хубавата гръцка куртизанка.

Изтегнала се върху меките пурпурни възглавници в залата за разговор в собствената си къща, която се намираше на Свещената улица.

И без да дочака отговора на събеседника си — един петдесетгодишен безбрад и женствен човек с много бръчки, които дебелият пласт белило и червило не можеше да скрие, а облеклото му показваше, че е комедиант, — прибави:

— Искаш ли да знаеш какво мисля за тебе, Метробий? Винаги съм те ценила много малко, а сега не те смятам дори и за парцал.

— О, кълна се в маската на Момус, (Бог на шегите и на подигравките. Присмивал се и на боговете, и на хората. — Б. пр.) моя покровител — отвърна с писклив глас комедиантът, — ако ти не беше по-хубава от Диана и по-съблазнителна от Венера, уверявам те, щях да се разсърдя. Ако ми говореше друг тъй, както ми говориш ти, кълна се в Херкулес Победоносни, щях да му обърна гръб и щях да му пожелая добър път към Стикс.

— Но какво си сторил?! Какво можа да научиш за техните планове?

— Почакай… ще ти кажа … много и нищо…

— Как тъй — много и нищо?

— Не бързай, ще ти обясня. Не бива да се съмняваш, че Метробий, старият актьор, който от тридесет години насам играе женски роли, знае да подкупва хората, особено когато тези хора са варвари и невежи роби или още по-невежи гладиатори и когато разполага с едно толкова сигурно средство, каквото е златото.

— Та и аз ти възложих тази работа, защото не се съмнявах в твоята ловкост, но…

— Но разбери, прелестна Евтибида, че за да ти покажа ловкостта си в откриването на някакво гладиаторско съзаклятие, трябва преди всичко самото то да съществува; а такова, уверявам те, не съществува.

— Така ли?

— Така е, о хубаво момиче!

— И все пак преди два месеца гладиаторите заговорничеха, бяха се организирали в тайно общество, имаха си пароли, знаци, символични песни и изглеждаше, че замислят някакво въстание, подобно на въстанието на робите в Сицилия.

— И сериозно ли вярваш, че може да избухне някакво гладиаторско въстание?

— А защо не? Не умеят ли да се бият и да умират?

— В амфитеатрите…

— Но щом могат да се бият и да умират за развлечение на плебеите, защо да не могат да се бият и да умират за освобождението си?

— Е, това е друго… но във всеки случай, щом казваш, че си знаела нещо, навярно ще е имало някакво съзаклятие. Но мога да те уверя, че днес гладиаторите не ги занимават никакви съзаклятия.

— А — въздъхна хубавата гъркиня, като се замисли, — знам причината!..

— Толкоз по-добре! Аз не я знам и нямам никакво желание да я знам.

— Гладиаторите се бяха добре организирали и щяха да въстанат, ако римските патриции, врагове на сената, се бяха съгласили да застанат начело на въстанието.

— Но понеже измежду римските патриции, колкото и ниско да са паднали, не са се намерили такива подлеци, които да застанат начело на гладиаторите, то…

— При все това в един момент… Но да не говорим повече за това. Кажи ми, Метробий…

— Най-напред ми кажи — каза комедиантът, — как узна за съзаклятието на гладиаторите?

— Осведоми ме един мой съотечественик, също тъй гладиатор…

— Ти, Евтибида, на земята си по-мощна, отколкото Юпитер на небето. С единия си крак ти си стъпила върху Олимп на олигархите, а-с другия — в калта на простолюдието.

— Е, че що? Човек трябва да прави всичко възможно, ако иска да постигне…

— Какво?

— Власт! — извика със силен и треперещ глас Евтибида, като скочи от мястото си. Лицето й беше изкривено от гняв, а очите й светеха със зловеща светлина и имаха такъв дълбок израз на омраза, смелост и могъща воля, какъвто никога не би могло да се предполага у тая гъвкава и прелестна девойка.

— Искам да стана властна, богата, могъща, искам да ми завиждат… и — прибави тя тихо, но с по-голяма сила — да си отмъстя!…

Метробий, който бе свикнал на всякакви преструвки на сцената, наблюдаваше смаян, с отворена уста Евтибида, която не бе виждал в такова състояние. Като забеляза изумлението му, Евтибида прихна да се смее и възкликна:

— Нали бих могла да изнеса добре ролята на Медея, макар и не като Галерия Емболария? Ама ти, клети Метробий, като че ли се вкамени от изумление … а си стар и опитен комедиант…

И Евтибида продължи да се смее на новото изумление на Метробий.

— Какво искам, а? — подзе след малко куртизанката. — Как мислиш ти, дърти глупако?

Тя го удари с пръстчето си по страната и продължи, като се смееше:

— Искам да стана богата като Никополис, любовницата на Сула, като Флора, старата куртизанка, любовницата на Гней Помпей, която, изоставена от него, се разболя сериозно. Това на мене никога няма да се случи! Да стана богата, много богата, разбираш ли, стари дебелако, за да мога да се наслаждавам на всичките прелести на този живот, след който, както учи Епикур, нищо не ни чака. Разбра ли сега защо се ползувам от всичките си дарби и съблазни, с които природата щедро ме е надарила? Разбра ли сега защо държа единия си крак на Олимп, а другия в калта и…

— Но в калта човек може да се оцапа.

— После може да се измие. Няма ли в Рим бани бе, глупако? Няма ли баня в къщата ми? Но чувате ли, о велики богове, кой е седнал да ме учи на нравственост? Човек, който е прекарал целия си живот в пороци и мръсотии.

— Хайде, стига, стига! Не рисувай портрета ми с толкова ярки багри, защото ще излезе верен и всички хора ще се разбягат, като видят такъв мръсен образ! Шегувах се. Малко ме е грижа за нравствеността…

След тези думи Метробий се приближи до Евтибида, хвана ръката й и започна да я целува.

— Ами кога ще си получа наградата, Евтибида?

— Награда ли? Че за какво, дърти сатире? — извика гъркинята, като си дръпна ръката и удари Метробий по лицето. — Откри ли какво кроят гладиаторите?

— Но, прекрасна Евтибида — отвърна с плачлив глас старият комедиант, като следеше с поглед гъркинята, която се разхождаше из стаята, — как можех да открия това, което не съществува? Можех ли да го сторя, моя сладка любов, можех ли?

— Е добре — каза девойката, като го погледна ласкаво и нежно му се усмихна. — Ако искаш да заслужиш благодарността ми, ако искаш да ти засвидетелствувам своята признателност…

— Заповядай, заповядай, о божествена Евтибида!

— Ти трябва да продължаваш да следиш гладиаторите, защото не вярвам те да са се отказали напълно от всяка мисъл за въстание…

— Ще ги следя в Кума, ще прескоча и до Капуа…

— Ако искаш да откриеш нещо, ти ще трябва да следиш особено зорко Спартак.

При споменаването на това име страните на Евтибида поруменяха.

— О, колкото се отнася до Спартак, следя го вече от месец не само заради тебе, но и заради … искам да кажа, заради … Сула.

— Какво? Какво каза? — запита живо заинтересувана куртизанката, като се приближи към Метробий.

Комедиантът се озърна, като че се боеше да не би някой да го чуе, сложи показалеца на дясната си ръка върху устните си и тихо промълви:

— Само подозирам … моя тайна е … може да се лъжа. И понеже в тая работа е забъркан Сула, няма никому нищо да кажа, докато не се добера до нещо сигурно.

Докато комедиантът говореше, лицето на Евтибида отразяваше силно безпокойство, което старият Метробий не можеше да си обясни. Метробий не искаше да издаде тайната си.

Поради какви причини? Възбуденото й женско любопитство, а може би и желанието й да види докъде може да стигне властта на чара й над стария развратник, я накараха да поиска да узнае всичко.

— Може би Спартак крои нещо срещу живота на Сула?

— Ами! Как можа да ти мине това през ума!

— Е, че какво е тогава?

— Не мога да ти кажа. Ще го научиш по-късно.

— Не, не, ще ми го кажеш сега. Нали ще ми кажеш, мой добри Метробий? — каза тя, като хвана с едната си ръка ръката на комедианта, а с другата го погали по лицето. — Можеш ли да се съмняваш в мене? Нали от опит знаеш, че не приличам на другите жени? Нали самият ти много пъти си казвал, че съм можела да бъда осмият мъдрец на Гърция? Заклевам ти се в Аполон Делфийски, мой покровител, че никой няма да узнае това, което ми съобщиш. Хайде, казвай, казвай на твоята Евтибида, добри ми Метробий. Моята признателност към тебе ще бъде безгранична.

През всичкото време, докато говореше, тя го ласкаеше, галеше го с очарователния си поглед и нежно му се усмихваше и най-после го подчини на волята си.

— Е, няма що — с тебе на глава не се излиза — каза най-сетне Метробий. — Тогава знай, че подозирам, и не без основание, че Спартак и Валерия се обичат.

— О, отмъстителни фурии! — извика побледняла гъркинята, като стисна с гняв юмруците си. — Възможно ли е?

— Всичко ми дава основание да го допускам, въпреки че нямам нито едно несъмнено доказателство … но не забравяй, че за това никому нищо не бива да споменаваш…

— Ах! Значи така! — каза замислена Евтибида, като че ли говореше на себе си. — Ах!… Затуй … Е, да … другояче и не можеше да бъде! … Друга жена … Друга! Друга! Друга! — възкликна тя гневно. — Значи има по-хубава … от тебе, жалка безумнице … която те е изпреварила!

Тя скри лице в ръцете си и бурно се разплака.

Какво бе впечатлението на Метробий от тоя неочакван плач и от думите й, които бяха тъй ясно откровение е лесно да си представим.

Евтибида, хубавата Евтибида, желаната от най-знатните и богати патриции, която не бе обичала никого, изгаряща сега от луда любов към прекрасния гладиатор. Тая жена, която беше свикнала да отблъсква многобройните си благородни обожатели е отблъсната от един презрян рудиарий.

На Метробий дожаля за нещастницата; той се приближи до нея и започна да я милва и утешава:

— Но … може да не е вярно … може да съм се излъгал…

— Не, ти не си се излъгал! Вярно е, вярно е, зная, чувствувам го — отвърна гъркинята, като избърсваше сълзите си с края на пурпурната си пала.

И след малко добави с глух глас и твърдо:

— Добре, че ми откри тайната си … Аз трябваше да я зная.

— Но, моля ти се … не ме излагай…

— Не бой се, Метробий, не бой се. Благодаря ти безкрайно. И ако ми помогнеш да постигна целта си, ще видиш на Дело какво може да стори признателността на Евтибида.

И след като помълча за миг, подхвана отново със задъхан Глас:

— Иди в Кума … още днес … веднага … и проследи стъпките им, движенията им, всяка тяхна въздишка … донеси поне едно доказателство и аз ще отмъстя едновременно за женската си гордост и за честта на Сула.

След тези думи хубавицата се отправи към вратата; за миг се извърна към изумения и слисан Метробий и каза:

— Почакай малко… ей сега ще се върна.

И действително след малко тя се върна в залата за разговори и подаде на Метробий тежка кожена кесия, като му каза:

— Вземи тая кесия — в нея има хиляда жълтици. Подкупи роби, робини, подкупи, когото щеш, но … добери се до някакво доказателство. Ако ти трябват още пари…

— Не, разполагам с доста.

— Добре. И тъй, не се скъпи, при нужда изразходвай и свои пари, ще ти ги върна … но върви… тръгвай още сега и не се спирай по пътя … Върни се колкото може по-скоро и … с доказателство в ръце!

Евтибида изведе Метробий извън залата за разговор и го придружи през коридора и преддверието до пътната врата. Тук тя се обърна към вратаря и каза:

— Виждаш ли, Хермоген, този човек? Когато и да дойде, въведи го при мене.

И като се сбогува с Метробий, тя се върна бързо в стаята си и започна да се разхожда, изгаряна от хиляди желания и надежди. Лицето й бе пламнало и очите й припламваха със зловещ блясък, подобно на очите на разярен звяр. По едно време тя се тръшна на дивана и бурно заплака, като хапеше нервно белите си ръце.

— О, Евмениди!… (Подигравателното име, с което древните гърци наричали Ериниите (фуриите). Евмениди значи „благосклонни“. — Б. р.) — стенеше тя. — Помогнете ми да си отмъстя! Ще ви издигна блестящ олтар! Аз съм жадна за отмъщение!… Искам отмъщение!

Отмъщение!

За да обясним трескавото вълнение на очарователната Евтибида, ще се върнем малко назад, за да разкажем накратко онова, което се бе случило през двата месеца от деня на свиждането между Валерия и Спартак.

Гладиаторът имаше освен мъжествени и изключително хубави форми на тялото още и очарователно лице, върху което проблясваше нежно (когато не биваше помрачено от гняв), кротко изражение на доброта, преблага усмивка, изключителна чувствителност, която бе дълбоко отпечатана в небесносините му очи. Благодарение на тези свои прелести той бе успял да запали в сърцето на Валерия буйна и пламенна страст, като тая, що изгаряше собственото му сърце.

При всяка среща със Спартак благородната жена откриваше у него някоя нова добродетел, някое ново душевно качество, докато накрай бе напълно покорена и не само че го обикна до полуда, но започна и да го уважава и да благоговее пред него тъй, както няколко месеца преди това бе повярвала, че ще може ако не да обича, то поне да уважава Луций Корнелий Сула.

Колко щастлив бе Спартак, е по-лесно да се разбере, отколкото да се опише. Упоен и замаян от любовта и щастието.

Той бе станал като всички щастливци себелюбец и бе забравил напълно другарите си по нещастие, веригите, които бяха изранили някога собствените му нозе, светото дело, което бе дълго обмислял и което се бе заклел да изведе до победа на всяка цена. Бе забравил всичко, защото в края на краищата беше човек и сладострастната забрава, на която можеше да се отдава всеки ден, беше толкова упоителна, че не само той, но и Помпей, и Крас, и Цицерон биха загубили като него ума си.

По същото време, когато Спартак се смяташе и действително беше най-щастливият човек на земята, след като бе поканен няколко пъти от Евтибида-все под благовидния предлог да поговорят върху гладиаторското съзаклятие, той отиде у дома й.

Евтибида не бе навършила двадесет и четири години. Тя била на четиринадесет години, когато Сула в 668 р.г., тоест осем години преди времето, когато започва нашият разказ, превзел след продължителна обсада Атина, в чиито околности била родена, и я отвели робиня в Рим. Тук попаднала в ръцете на развратния патриций Публий Стаций Апрониан, който я принудил да участвува в устройваните от него разюздани оргии. Завистлива, горделива, злобна и склонна към разврат, в скоро време тя изгубила всякакво нравствено чувство, отдавайки се на всякакви пороци. Когато господарят й я освободил, тя се отдала на безчестен живот и придобила много богатства и влияние. Редките си умствени способности поставила в услуга на нечувани лукавщини, вероломства и извратени хитрини.

Опознала всички пътеки на злото, преситена от наслаждения и изпитала всички страсти, Евтибида не намираше вече никаква привлекателност в развратния живот, който водеше. Тъкмо в това свое душевно състояние тя видя за пръв път Спартак. Неговата херкулесовска сила и изключителна хубост пробудиха в сърцето й упорита страст, която тя не се съмняваше, че ще може лесно да удовлетвори.

Тя примами коварно Спартак у дома си и се опита да го прелъсти с всички средства, които можеха да й внушат покварената й душа и долната й похотливост, но Спартак остана безчувствен към всички нейни съблазни. Тогава тя разбра, че тоя човек, който отблъсква това, към което жадно се стремяха всички, беше единственият, когото обичаше. И малко по малко, неусетно и за самата нея, нейното долно желание се превърна в истинска страст, която — поради извратеността й — беше още по-страшна.

Като стана учител или ланист на Суловите гладиатори, Спартак наскоро замина за Кума, дето бившият диктатор се бе поселил В една прекрасна вила със семейството си и дворцовите си хора.

Евтибида, дълбоко оскърбена от безразличието на гладиатора, не можеше да допусне, че в случая не е заплетена някоя жена. Тя чувствуваше интуитивно, че само една друга любов, че само образът на друга жена възпря Спартак да се хвърли в прегръдките й. Затова се помъчи да забрави напълно и завинаги рудиария.

Но напразно. Човешкото сърце е така устроено, че винаги желае това, което мъчно се постига; и колкото по-големи са препятствията за задоволяване на желанията му, толкова по-големи и по-пламенни са усилията да ги задоволи. Евтибида, която до тоя ден беше толкова безгрижна и щастлива, изпадна в най-печално и мъчително състояние, в което изобщо може да изпадне човек.

Ние видяхме вече с какво злорадство посрещна тя неочакваната тайна на Метробий, която й даваше възможност да отмъсти на мъжа, когото едновременно обичаше и мразеше, и на противната й и щастлива съперница.

Докато Евтибида даваше воля на всички пориви на порочната си любов и докато в същото време Метробий препускаше към Кума, ние пък ще отидем на едно добре познато на всички ни място — в кръчмата „Погребална Венера“. Същия ден там станаха събития, не по-малко опасни за Спартак и за делото на потиснатите, което той се бе заел да защищава.

Привечер на седемнадесетия ден на априлските календи (16 март) 676 р. година, в кръчмата на Лутация Еднооката се бяха събрали двадесет гладиатори, които ядяха печено свинско и наденици и пиеха цекубско вино. На гладиаторите не липсваше нито охота, нито весело разположение на духа. Начело на масата седеше гладиаторът Крис, когото читателите вече познават и който благодарение на силата и смелостта си беше спечелил не само уважението на другарите си, но и доверието на Спартак.

Масата, около която седяха гладиаторите, беше сложена в малката стая на кръчмата, дето можеха да си говорят спокойно, още повече, че в съседната голяма стая по това време нямаше посетители и малцината, които идваха, пиеха на крак чаша тускуланско вино и си отиваха.

Когато влизаше в стаичката с другарите си, Крис забеляза, че в един ъгъл имаше масичка с остатъци от закуска, а до нея столче, върху което е седял тоя, който е ял.

— Я ми кажи, Лутация Кибела, (Кибела — прастаро фригийско божество. Считала се за майка на боговете. В последствие била почитана като богиня на земята, дъщеря на небето и пр.) майка на боговете — обърна се Крис към господарката на кръчмата, която шеташе чевръсто около масата.

— Майка на нехранимайковците и неблагодарниците, каквито сте вие, гладиаторите — прекъсна го глумливо Лутация, — не на боговете.

— Хайде де! Ами че и вашите богове са били гладиатори!

— О, да ми прости великият Юпитер! Какви богохулства трябва да слушам! — извика възмутено Лутация.

— О, Хезус! Струва ми се, че не лъжа и не богохулствам. Оставям настрана Марс и походите му и се задоволявам дати припомня Бакхус и Херкулес. Не бяха ли и двамата добри и смели гладиатори и не извършиха ли подвизи, достойни за амфитеатъра и цирка? Ако не е тъй, нека още в този миг Юпитер порази моя добър ланист Ациан!

Всички прихнаха да се смеят, а мнозина извикаха: — Utinam! Utinam! Да бъде! Да бъде!

Когато утихна шумът, Крис рече:

— Кажи ми, Лутация, кой е вечерял на тази масичка? Лутация се извърна и възкликна изненадана:

— А! Къде се е дянал? И таз хубава! И след малко добави:

— Да ме закриля Юнона!

— Да, когато котката ти ражда … — Промълви един гладиатор.

— Той не си плати сметката — каза тя, като се отправи бързо към масата.

— Но кой е той? — запита Крис.

— Ах — въздъхна Лутация, — напразно го похулих! Знаех си аз, че е честен човек. Оставил на масата осем сестерции … повече, отколкото трябваше.

— Да те вземе мътната! Ще кажеш ли най-сетне…

— О, клетият!… — продължаваше Лутация, като почистваше масата. — Забравил табличката със сметките и калема си!

— Да ти се не види езикът! Няма ли най-сетне да ни кажеш, о стара вещице, кой е бил на тази масичка? — извика Крис, излязъл из кожата си от дърдоренията на Лутация.

— Е, ще ви кажа, нехранимайковци недни … щом сте по-любопитни от жените — отвърна ядосана Лутация. — На тая маса закусва един сабински житар, който е дошъл в Рим по работа. Тук идва от няколко дни все по това време.

— Я да видя какво е написано на табличката — каза Крис, като дръпна от ръката на Лутация малката дървена табличка, намазана с восък, и костения калем.

Върху табличката наистина бяха отбелязани някакви количества на различни видове жита и цената им. Отстрани бяха записани имената на продавачите на жито, които, изглежда, бяха получили от търговеца на жито, капаро, защото до всяко име имаше отбелязани числа.

— Но не разбирам — говореше през това време Лутация — кога тоя честен човек си е отишъл … Когато вие влизахте, той беше още в стаята … Аха, сетих се, изглежда, че когато съм била заета с приготвянето на надениците и свинското, той ме е повикал и понеже е бързал, отишъл си е… Но честен човек, оставил на масата парите…

После взе табличката и калема и на излизане каза:

— Утре … ако дойде … и навярно ще дойде, ще му ги върна.

Гладиаторите продължиха мълком да ядат. След известно време един от тях запита:

— Е, няма ли някакви сведения от слънцето? (Условен език на гладиаторите; с който си служели, за да не бъдат разбирани от другите. Под „слънцето“ подразбирали Спартак.)

— Още е зад облак — отвърна Крис. (Още не е изпратил нареждане, още мълчи.)

— Чудно! — каза един.

— Непонятно — промълви друг.

— Ами мравките? — запита трети, като се обърна към Крис. (Ами съзаклятниците?)

— Размножават се, работят и очакват лятото.

— О, дано дойде по-скоро лятото и пламенното слънце зарадва работливите мравки и изгори крилата на големите и зли мравки. (Знак за въстанието. — Римляните.)

— Кажи ми, Крис, колко звезди се виждат? (На какво число възлизат участниците в движението?)

— До вчера — две хиляди двеста и шестдесет.

— Явяват ли се постоянно нови?

— Да. И ще се явяват, докато синият небесен купол блести над света, целият обсипан с безброй звезди!

— Отваряй си очите за греблото! (Пазете се, иде някой.) — извика един, като видя, че влиза Азур, робинята етиопка, която носеше вино.

След като етиопката си излезе, един гладиатор, по народност гал, каза на лош латински език:

— В края на краищата тук сме сами и можем да си говорим свободно, без да прибягваме към условния език, който, да си кажа правичката, не разбирам добре, понеже съм влязъл отскоро в движението. И тъй, питам без усукване, в какво положение е движението ни? Увеличавали се постоянно броят ни? Кога най-сетне ще можем да въстанем, за да покажем на тези горди и безумни наши господари, че и ние сме смели като тях, и дори повече от тях?

— Много бързаш, Брезовир — отвърна, усмихвайки се, Крис, — много бързаш и много се горещиш. Броят на привържениците ни се увеличава всеки ден, всеки час, всяка минута … Тая вечер например в свещената гора на Фурина, (Богиня на бурите и гръмотевиците.) отвъд Сублициевия мост, между Авентинския и Яникулския хълм, ще бъдат приети за членове в съюза ни, като положат клетва за вярност, единадесет верни и изпитани гладиатори.

— В гората на Фурина — каза пламенният Брезовир, — дето още броди между клоните на дъбовете неотмъстеният дух на Гай Гракх, който стана жертва на ненавистта на патрициите и напои с благородната си кръв тази свещена и неприкосновена земя. Хубаво е потиснатите да се събират в тази гора, когато ще се обединяват, за да извоюват свободата си.

— Аз пък — додаде един гладиатор самнит — очаквам с нетърпение да избухне въстанието не защото вярвам твърде в добрия изход, а защото искам да изляза срещу римляните и да отмъстя за самнитите и марсите, избити от тези разбойници в свещената гражданска война.

— Но ако аз не вярвах в победата на нашето справедливо дело, никога не бих се записал в Съюза на потиснатите!

— Аз пък се записах в съюза, защото, вместо да умра в цирка, предпочитам да умра на бойното поле.

В тоя момент един гладиатор изтърва меча си, който беше снел заедно с презрамката и държеше на коленете си.

Този гладиатор беше седнал на един стол срещу едно от двете легла, върху които лежаха някои от другарите му. Той се наведе да прибере меча и презрамката си и възкликна:

— Под леглото има някой!

Той забеляза под леглото един крак, обвит от коляното до глезена с бял навой, и края на една зелена туника.

Щом гладиаторът извика, всички останали скочиха и в миг настана суматоха. После се чу гласът на Крис:

— Отваряй си очите за греблото! Брезовир и Торкват да изгонят насекомите, (Да пазят вратата.) а ние ще опържим рибата. (Ще хванат шпионина.)

Двамата гладиатори се изправиха пред вратата и почнаха най-безгрижно да бръщолевят помежду си, а другите в същото време повдигнаха леглото и откриха един млад, около тридесетгодишен мъж. Щом го сграбчиха четири силни ръце, той веднага почна да моли за милост.

— Не издавай нито звук — заплаши го Крис, — не се помръдвай или ще те убия!

Десет меча блеснаха в силните ръце на гладиаторите и предупредиха нещастника, че само да гъкне, в същия миг ще бъде насечен.

— А! — Ти ли си сабинският житар, който е оставил на масата повече сестерции? — запита Крис, в чиито очи святкаше страхотен гняв.

— Повярвайте ми, о храбреци, не … — започна с отпаднал глас младежът, който бе заприличал повече на труп, отколкото на жив човек.

— Мълчи, подлецо! — прекъсна го един гладиатор, като му стовари един юмрук в корема.

— Евмакъл — укори го Крис, — почакай, трябва най-напред да го разпитаме кой и защо го е изпратил тук!

След малко Крис се обърна към мнимия търговец на жито:

— Значи, ти не търгуваш със зърнени храни, а с шпионаж и предателство…

— Кълна се във великите богове! Простете ме! — каза с треперещ глас нещастникът.

— Кой си ти? И кой те е пратил тука?

— Пощадете живота ми! Имайте милост… Пощадете живота ми!

— Това ще решим после, а сега говори.

— Наричам се Силвий Кордений Вер … грък съм … бях роб … Моят господар Гай Вер ме освободи…

— А! Значи, по негово нареждане си дошъл тука?

— Да, по негово нареждане.

— Е, че какво сме сторили на Гай Вер? Защо иска да ни следи и да ни издаде? Ако той се интересува от тайните ни, то за да ги издаде на сената…

— Не знам, не знам — каза треперещ освободеният роб.

— Не се преструвай … и не се прави на глупак, защото, щом Вер те е натоварил с толкова опасна работа, това показва, че те е намерил достатъчно умен и ловък. И тъй, говори, кажи ни всичко, което знаеш, защото иначе зле ще си патиш.

Силвий Кордений разбра, че с тези хора шега не бива и че смъртта е на няколко крачки от него и както тоя, който се дави, се хваща за сламката, така и той се хвана за последната надежда — истината.

И разказа всичко, което знаеше.

Гай Вер, който научил на вечерята у Катилина за съществуването на съюза на гладиаторите, създаден, за да се бори против отечествените закони и против установената власт, не се убедил, че тези смели хора ще се откажат тъй лесно от едно дело, от което не губеха нищо и от което можеха само да спечелят. Той не повярвал на думите на Спартак, който оная вечер в триклиниума на Катилина, се показа обезсърчен, сломен и решен да изостави всяка мисъл за въстание: напротив, той останал с убеждение, че съзаклятието тайно ще се засилва и разширява и един прекрасен ден гладиаторите ще вдигнат въстание без участието на патрициите и без помощта на римляните.

След като обмислял дълго какво трябва да се направи при това положение, Гай Вер, който бил много сребролюбив и готов да стори всичко за пари, решил да се добере по един или друг начин до кроежите на гладиаторите и да ги издаде. Така той се надявал, че ще бъде възнаграден богато или пък ще му възложат управлението на някоя провинция, дето би могъл да обира законно жителите, както правеха за съжаление повечето измежду преторите, квесторите и проконсулите, а оплакванията на ограбваните нямаше да трогнат подкупния римски сенат.

За да постигне целта си, Вер натоварил още преди месец предания си бивш роб Силвий Кордений да следи и шпионира гладиаторите, да узнае всички тайни на съюза им.

В продължение на месец Кордений посещавал търпеливо всички съмнителни и мръсни кръчми из най-бедните краища на Рим, дето имало най-много гладиатори. След дълги подслушвания, наблюдения и проучвания можал най-сетне да разбере, че след Спартак най-уважаваният сред тези хора бил Крис, който трябвало да ръководи съзаклятието, ако, разбира се, действително съществувало някакво съзаклятие. Започнал да следи Крис и понеже Крис ходел в кръчмата „Погребална Венера“ то и той от 6–7 дни насам почнал да я посещава всеки ден, а понякога дори и по два пъти на ден. Като научил, че тая вечер ще има събрание на отредните началници, на което щял да присъствува и Крис, решил да се скрие под леглото. И се скрил в момента, когато започнали да пристигат гладиаторите. Лутация Еднооката била залисана с тях и никой не забелязал бързото му изчезване.

Когато Силвий Кордений свърши разказа си, изпъстрен отначало с прекъсвания и несвързани думи, произнесени с треперещ и колеблив глас, а към края цветист, изящен и пълен с чувство, Крис, който го наблюдаваше внимателно, запази известно време мълчание, после бавно и спокойно каза:

— Но знаеш ли, че ти си голям мошеник?

— Ти ме оценяваш повече, отколкото струвам, благородни Крис, и…

— Не, не, ти струваш повече, отколкото изглеждаш на пръв поглед, макар да имаш овча външност и заешка душа, ти си много умен и твоята хитрост никъде я няма.

— Но аз не съм ви сторил никакво зло … изпълних само заповедта на господаря си. Кълна ви се във всички богове, че няма никому нищо да кажа, нито дори на Вер. Моля ви в името на откровеността ми простете ме, пуснете ме да си отида.

— Няма защо толкова да бързаш, ще поговорим после по тая работа — отвърна иронично Крис.

След това повика няколко гладиатори и им рече:

— Да излезем за малко!

И като тръгна пред другарите си, обърна се към останалите:

— Пазете тоя приятел … и не го закачайте.

Когато Крис се озова на улицата, заобиколен от другарите си, запита:

— Какво да правим с този мошеник?

Трябва ли да се пита? — отвърна Брезовир. — Ще го утрепем като куче.

— Да го пуснем — обади се друг, — ще рече, сами да се издадем.

— Да го оставим жив и да го затворим някъде, би било опасно — забеляза трети.

— И после де бихме могли да го скрием? — запита четвърти.

— Значи, смърт? — запита Крис, като изгледа всички.

— Сега е тъмно…

— Улицата е пуста…

— Да го отведем до най-високия хълм, на другия край на улицата…

— Mores sua, vita nostra — неговата смърт е наш живот — каза дълбокомислено Брезовир, като изопачаваше чудовищно тези четири латински думи при произнасянето им.

— Да, налага се — каза Крис, като тръгна към кръчмата. После се спря и запита: — Кой ще го убие?

Никой не отговори. След кратко мълчание един се обади:

— Да убиеш един беззащитен човек…

— Ако имаше поне меч… — додаде друг.

— Ако можеше и поискаше да се защищава, бих се наел аз — добави Брезовир.

— Но да заколиш един обезоръжен човек… — забеляза самнитът Торкват.

— Смели и великодушни хора сте вие, достойни за свобода! — каза развълнуван Крис. — Но трябва някой от вас, за доброто на всички, да надвие отвращението си и да изпълни присъдата, която чрез моята уста ще произнесе съдът на Съюза на потиснатите.

Всички млъкнаха и наведоха глави в знак на покорност.

— При това — подзе Крис — нима той е излязъл срещу вас открито и със същото оръжие? Нима не е шпионин? Ако не бяхме го открили, нямаше ли след два часа да ни издаде? Нямаше ли на утрешния ден да ни завлекат в Мамертинската тъмница и след два дни да ни разпънат на Сесориевото поле?

— Вярно е, вярно е — обадиха се неколцина.

— И тъй, от името на съда на Съюза на потиснатите заповядвам на Брезовир и Торкват да убият този човек.

Двамата гладиатори наведоха глави и всички, начело с Крис, влязоха отново в кръчмата.

Силвий Кордений Вер, който очакваше със затаен дъх да узнае участта си, впери очи, изпълнени с тревога и ужас в Крис и другарите му, които влизаха в стаичката. Минутите му се струваха векове. От бледнината, която покри веднага лицето му, можеше да се заключи, че не прочете нищо утешително по лицата им.

— Е, какво? — запита той, готов да се разридае. — Прощавате ли ми? Подарявате ли ми живота? В името на бащите и на майките ви, в името на близките ви на колене ви моля, пощадете живота ми!

— Та имаме ли ние бащи и майки? — мрачно каза Брезовир.

— Оставено ли ни е нещо мило? — запита един гладиатор, чиито очи възпламнаха от гняв и жажда за отмъщение.

— Стани, подлецо! — извика Торкват.

— Тихо! — възкликна Крис. После се обърна към Кордений и добави: — Ще дойдеш с нас. В края на тази улица ще се посъветваме и ще решим какво да направим с тебе.

След като даде тази надежда на Силвий Кордений, за да не би да се развика из пътя, Крис излезе, последван от другарите си, които влачеха полумъртвия освободен роб.

Един от гладиаторите остана да заплати сметката на Лутация, която в навалицата не забеляза своя търговец на жито.

През това време другарите свиха надясно от кръчмата и тръгнаха по кривата и кална уличка, която свършваше до оградата на помериума (Свободно незастроено място около градските стени, което се смята свещено. — Б. р.) с пусто и открито поле.

Като стигнаха там, те се спряха. Силвий падна пак на колене и почна със сълзи на очи да моли гладиаторите за милост:

— Искаш ли, страхливецо, да се биеш с еднакво оръжие с някого измежду нас? — запита Брезовир изплашения освободен роб.

— О, смилете се над мене, смилете се, заради децата ми!

— Ние нямаме деца! — извика един гладиатор.

— Ние сме осъдени да бъдем навеки без деца — изръмжа друг.

— Ами ти — каза гневно Брезовир — само да се криеш и да шпионираш ли умееш? Не умееш ли почтено да се биеш?

— О, пощадете ми живота! Не ме погубвайте!

— Е, върви в пъкъла, страхливецо! — извика Брезовир, като заби меча си в гърдите на освободения роб на Вер.

— И заедно с тебе всички продажни роби! — прибави самнитът Торкват, като заби два пъти меча си в тялото на падналия Кордений.

Гладиаторите, струпани в кръг около умиращия, останаха неподвижни до издъхването му, с мрачни и замислени лица.

Брезовир и Торкват забиха по няколко пъти мечовете си в пръстта, за да ги очистят от кръвта.

После всички, сериозни и мълчаливи, се спуснаха по пустата уличка и се загубиха в най-многолюдните улици на Рим.

Бяха се изминали осем дни от горните събития, когато една вечер, препускайки по Апиевия път, влезе през Капенската врата в Рим един конник, целият завит в пенулата си, за да се пази що-годе от дъжда, който се изливаше като из ведро и наводняваше улиците на града.

Капенската врата беше една от най-оживените врати на Рим, тъй като през нея се излизаше на Апиевия път, главния път, от който се разклоняваха пътищата за Сеция, Капуа, Кума, Салернум, Беневентум, Брундизиум и Самниум. И пазачите на тази врата бяха свикнали да виждат хора от различни съсловия, облечени по хиляди различни начини, пеша, на коне, в носилки, в коли, в паланкини, носени от два катъра — единият отзад, другият отпред, но все пак не можеха да не се учудят на окаяното положение, в което се намираха конникът и конят му. И двамата бяха изпотени, задъхани и изпръскани с кал.

Като мина вратата, конникът бодна коня с шпорите си и в скоро време ехото от ударите на копитата заглъхна.

Конникът стигна до Свещената улица и спря пред дома на Евтибида. Като слезе от коня си, той хвана бронзовото чукче на вратата и похлопа няколко пъти. Отвътре му отвърна лаят на куче, каквото не липсваше в никоя римска къща.

Скоро конникът, който беше изтърсил от пенулата си дъждовната вода, чу стъпките на вратаря. Той идеше да му отвори, като подвикваше на кучето да млъкне.

— Да те закрилят боговете, добри Хермоген… Аз съм Метробий, идвам от Кума…

— Добре дошъл…

— Мокър съм до кости … Юпитер Водолея поиска да се пошегува с мене, като ми покаже, че щерните му са препълнени с вода … А сега повикай някой слуга и му кажи да заведе нещастното животно в конюшнята на близкия хан и да му даде зоб.

Вратарят щракна с пръсти (така се повикваха робите) и като хвана юздите на коня, каза:

— Заповядай, Метробий. Ти познаваш вече къщата. В таблинума (Стая, която служела у римляните за архива и галерия.) ще намериш прислужницата Аспазия, която ще съобщи на господарката, че си дошъл. Аз ще се погрижа за коня.

Метробий прескочи прага, като внимаваше да не се хлъзне, тъй като това щеше да бъде много лошо предзнаменование, и влезе в преддверието, върху чийто мозаичен под, при светлината на бронзовата лампа, която, висеше от тавана, видя написано обичайното слово. „salve!“ Това слово при първите стъпки на госта в преддверието бе веднага повторено от папагала, затворен в клетка, окачена на стената, според обичая по онова време.

След като прекоси преддверието и атриума, (Вътрешния двор, обкръжен с колонади, в домовете на древните римляни. — Б. р.) Метробий се оказа в коридора на таблинума. Там срещна прислужницата Каспазия, на която заповяда да съобщи на Евтибида, че е пристигнал.

Отначало робинята се поколеба, но след настояванията и заплашванията от страна на комедианта, че ще й се карат, а може дори да я понатупат, ако не съобщи, че е пристигнал, тя реши да уведоми господарката си.

В това време куртизанката се беше изтегнала върху мек и изящен диван в зимния си, хубаво отоплен и напарфюмиран конклав и слушаше любовните обяснения на един младеж, който седеше на пода при нозете й. Тя си играеше с меките му, гъсти и черни коси и се опиваше от пламенния му и страстен поглед и от поетичните му слова, наситени с нежност и любов.

Тоя младеж имаше среден ръст, по-скоро слабо телосложение, извънредно черни и подвижни очи и бледо, приятно лице. Ръбовете на снежнобялата му, фина туника бяха обшити с пурпурен ширит, от което се виждаше, че принадлежи към съсловието на римските конници. Тоя младеж беше Тит Лукреций К ар.

Още през юношеството си той бе надъхан с идеите на Епикур и докато обмисляше безсмъртната си поема, прилагаше на практика наставленията на учителя си. Той не искаше с дълбока и сериозна любов „да храни досадни грижи и болки. Така раната става по-жива и като я храни човек — гангренясва“. И затова с нови леки увлечения „прогонваше старите, тъй както клинът с клин се избива. И с любовта си — скитница, прибираше ту тоя, ту оня сладък плод“. Това обаче не му попречи да се самоубие на четиридесет и четири годишна възраст поради несподелена любов.

Във всеки случай с младостта, привлекателността и ума си Лукреций, който при това беше богат и не жалеше парите, за да си доставя удоволствия, беше спечелил разположението на Евтибида и тя често го приемаше у дома си.

— Е, обичаш ли ме? — запита го галено Евтибида, като продължаваше да си играе с косите му. — Не ти ли дотегнах вече?

— Не, аз те обичам все повече и повече, защото любовта е едничкото нещо, което колкото повече човек притежава, толкова повече го жадува.

В тоя миг на вратата леко се похлопа.

— Кой е? — запита Евтибида.

— Метробий пристигна от Кума — отвърна тихо Аспазия.

— А! — извика зарадвана Евтибида, като скочи на нозе цялата поруменяла. — Значи, е пристигнал? Въведи го в екседрата… — Ида веднага…

Тя се извърна към Лукреций, който също тъй бе станал и я гледаше намръщен, и бързо, но ласкаво му каза:

— Почакай ме! Не чуваш ли как беснее бурята вън? Ще се върна веднага … И ако известията на този човек бъдат такива, каквито ги жадувам от осем дни насам, ако мога да си отмъстя … ще бъда радостна и ще споделя радостта си с тебе.

След тези думи тя изскочи из конклава, като остави Лукреций, обзет от изумление, недоволство и любопитство.

След малко Лукреций поклати глава и започна да се разхожда замислен.

През това време навън бурята беснееше, чести светкавици осветяваха със зловещ блясък конклава и страшни гръмотевици разтърсваха до основи къщата. Шумът от дъжда и града се чуваше много силно през затишията между една гръмотевица и друга и през пролуките на вратите и прозорците свиреше силен северен вятър.

— Ето Юпитера на тълпата, който показва разрушителната си мощ — промълви младежът с лека презрителна усмивка.

След като се поразхожда още малко, той седна на леглото и седя дълго време замислен, овладян от чувствата, които пробуждаше у него борбата на стихиите. После взе една от навосъчените таблички, които бяха поставени върху малко, изящно шкафче, грабна сребърната пръчица с железен връх и започна бързо да пише, осенен от вдъхновение.

Между това Евтибида влезе в екседрата, дето я очакваше Метробий. Като го видя в какво плачевно състояние е, тя извика на слугинята, която се готвеше да излезе:

— Засили хубаво огъня, донеси дрехи за преобличане и приготви топла вечеря в триклиниума.

После стисна двете ръце на Метробий и го запита:

— Е, добри ли известия носиш, превъзходни Метробий?

— Добри от Кума, но много лоши от пътя.

— Виждам, клети приятелю, седни по-близо до огъня — каза Евтибида, като отмести един стол до огнището — и ми разкажи накъсо какво си научил.

— Ти знаеш, прекрасна Евтибида, че златото е отворило на Юпитер бронзовите врати в кулата на Данай.

— Моля те, не се впускай в излишни отклонения. Дори и дъждовната баня ли не е в състояние да те накара да бръщолевиш по-малко?

— Подкупих една робиня и през една мъничка дупка на вратата й на няколко пъти можах да видя как след полунощ Спартак влиза в стаята на Валерия.

— О, адски богове, помогнете ми! — възкликна с дива радост Евтибида.

Очите й бяха широко разтворени и пламнали, ноздрите й трепереха, устните й нервно се свиваха — с една дума, приличаше на изжадняла за кръв тигрица. Тя приближи лицето си до Метробий и го запита, задъхана и с прекъсване:

— Значи … всеки ден … те позорят … почтеното име … на Сула?

— Струва ми се, че в увлечението на страстта си те не се съобразяват дори и със злощастните дни. (У римляните имало през месеца дни, които били смятани за злощастни. През тези дни преторите не разглеждали тъжби и се смятало за опасно да се започне каквато и да било важна работа.)

— О, за тях сега ще дойде много злощастен ден — извика тържествено Евтибида. — Защото посвещавам омразните им глави на боговете на ада!

И тръгна към вратата, но се спря и се обърна към Метробий:

— Преоблечи се и иди да хапнеш в триклиниума. Чакай ме там.

„Защо ли ми трябваше да се бъркам в тая работа — мислеше си комедиантът, като отиваше да се преоблече в една от стаите, определена за гости. — От тая главичка всичко може да се очаква. Боя се, че май хубаво я забърках.“

Като се преоблече, комикът отиде в триклиниума, дето го очакваше изобилна вечеря. При чудния вкус на гозбите и на фалернското вино той се опита да забрави мъчителното пътуване и предчувствието си за някакво близко, тежко нещастие.

Той още не бе преполовил вечерята, когато в триклиниума влезе бледната, но спокойна Евтибида. Тя носеше в ръка малък папирусов свитък, обвит в пергамент и свързан с лентички, които при възела бяха запечатани с восък, с отпечатък на пръстена й, който представляваше Венера, излизаща от морската пяна.

Като я видя, Метробий се посмути и я запита:

— Слушай, очарователна Евтибида, бих желал … да знам за кого е това писмо…

— И още питаш? За Луций Корнелий Сула.

— О, кълна се в маската на Момус, моя покровител ние трябва да не бързаме толкова много с решенията си, мое момиче…

— Ние ли? Че ти какво общо имаш с тази работа?

— Нека Юпитер Велики ме закриля … Ами ако например на Сула не се понрави това, дето други се бъркат в работата му? Ами ако вместо да се разправя със съпругата си, му хрумне да се разправи с онези, които са я издали? Или, което е още по-лошо и по-вероятно, ако изкара гнева си на всички ни? Но чакай, не бързай, момичето ми … Ако за тебе няма значение, че Сула щял да се разгневи, за мене има … и то твърде голямо.

— Че кой го е грижа за тебе?

— Мене, мене ме е грижа, прекрасна Евтибида, любимка на хората и на боговете — извика Метробий. — Аз се обичам тъй много!

— Но аз не споменавам името ти … И каквото и да се случи, ти няма да бъдеш засегнат.

— Разбирам … Много хубаво … Но виж, момичето ми, аз съм много близък приятел на Сула, ето тридесет години вече.

— О, знам … ти си много по-близък, отколкото е нужно за славата ти…

— Това няма значение … аз знам що за звяр, тоест що за човек е той и зная, че въпреки многогодишното ни приятелство е способен да заповяда да ме заколят като пиле … И разбира се, после може да ми устрои великолепно погребение с гладиаторски бой около кладата ми. За мое нещастие обаче не ще бъда вече в състояние да се наслаждавам на всички тези зрелища!

— Уверявам те — каза Евтибида, — няма да ти се случи нищо лошо.

— Дано ме закрилят боговете, които винаги съм почитал!

— Засега отдай нужната почит на Бакхус и пий за негова слава от това петдесетгодишно фалернско вино, което ти наливам самата аз!

И тя напълни с фалернско вино чашата на комедианта. В тоя момент в триклиниума влезе един роб, облечен за път.

— Помни наставленията ми, Демофил — каза му Евтибида, — и не се спирай нигде до Кума.

Робът взе писмото от Евтибида, пъхна го между ризата и наметката си и го привърза с канап около кръста си. После се сбогува с господарката си, загърна се в пенулата и излезе.

След като поуспокои Метробий, на когото виното бе развързало езика и който искаше отново да заговори за опасенията си, и след като му каза, че ще се видят на следния ден, Евтибида излезе от триклиния и се върна в конклава, дето Лукреций държеше в ръка табличката и препрочиташе това, което бе написал.

— Прости ми, че се забавих толкова много — каза му Евтибида, — но виждам, че ти не си загубил времето си. Хайде, прочети ми тези стихове; ти твориш само стихове, и при това великолепни стихове.

— Внушихте ми ги бурята и ти … затова трябва да ти ги прочета… Когато си отивам, из пътя ще ги издекламирам и на бурята.

Той се изправи и с изискана поза започна да декламира:

… Когато мощен вятър над морето с невероятна и незнайна сила подгони корабите беззащитни, понесъл на криле и нови бури-..

Понякога минава през полята с ужасен вихър и поваля всичко; понякога изкоренява буйно гори многовековни в планините.

А океанът гневно закипява, трепери и заплашва небосвода.

Тъй дава воля той на своя бяс; а след това, когато се прибира в леглото си пенливата вода, на гръб не само дънери планински, но цели лесове понася тя.

Ако ли вятърът във гневен повей се срещне с някой разлютен порой, веднага го прогонва и разбива. Той всичко срещнато изкоренява, повлича го в извитата вихрушка и надалече го отнася…

(Стиховете в книгата преведе Драгомир Петров.)

Евтибида, както казахме, беше гъркиня и твърде начетена, така че не можеше да не се възхити от силата, изяществото и звучността на стиховете, тъй като латинският език беше още беден откъм поезия и като се изключат Ений, Плавт, Луцилий и Теренций, римляните още нямаха велики поети.

Тя изказа на Лукреций искрените си възхищения. Поетът се усмихна и като се сбогуваше, каза:

— Като награда за изкуството ми ще ми дадеш табличката.

— Но при условие, че ще ми я върнеш, щом препишеш стиховете на папирус.

Лукреций обеща на девойката, че ще я посети пак, и си отиде, изпълнен с поетични образи, които бяха се родили в душата му от съзерцаването на развилнялата се природа.

Евтибида, на която се струваше, че е напълно задоволена, се прибра, последвана от Аспазия, в спалнята си с намерение да вкуси в леглото всички неописуеми радости на отмъщението.

Но за нейно учудване удоволствието, към което тя тъй много се бе стремила, не й се стори толкова приятно, колкото си го бе представяла.

Щом си легна, тя заповяда на Аспазия да си отиде, като остави запалена, но забулена, нощната лампа.

И Евтибида продължи да мисли за това, което бе сторила, за последиците, които щеше да предизвика нейното писмо: може би побеснелият Сула щеше да съумее да скрие яростта си до късна нощ, щеше да издебне влюбените, щеше да ги изненада в обятията един на друг и щеше да убие и двамата.

Мисълта за смъртта и опозоряването на Валерия, тая надута и горда матрона, която гледаше тъй отвисоко на нея, нещастната и презряна куртизанка, макар че тя беше хиляди пъти по-престъпна, мисълта за смъртта на тази лицемерна и омразна жена я изпълваше с радост. Но чувството й към Спартак беше съвсем друго. Тя се мъчеше да извини постъпката му и след като размисляше повече, намираше, че нещастният трак е много по-малко виновен от Валерия. В края на краищата той беше беден рудиарий. Жената на Сула, която не беше нещо особено, сигурно му се струваше по-хубава от богиня. Навярно тая мръсна жена го е ласкала, възбуждала и обайвала и нещастникът не е знаел, нито пък е можел повече да устои. Да, навярно е било така. Защото как иначе един гладиатор би дръзнал само да погледне жената на Сула?! Един път спечелил любовта на една такава жена, естествено Спартак не е можал вече да помисли нито за миг дори за друга жена. И смъртта на Спартак й се струваше незаслужена и несправедлива.

Потопена в мислите си, тя се обръщаше ту на една, ту на друга страна и не можеше да заспи, въздишаше и тръпнеше, обзета от противоречиви чувства. От време на време, сломена от умората, позадрямваше, но тутакси се стряскаше и започваше да се върти отново в леглото. Полека-лека заспа и в стаята настъпи дълбока тишина, нарушавана само от неспокойното дишане на спящата. Изведнъж тя скочи от леглото изплашена и извика плачешком:

— Не, Спартак … не аз те убивам … Тя … тя те убива… Но ти няма да умреш!

Съсредоточена само в една мисъл, в своя кратък сън, навярно тя бе сънувала, че Спартак умира и моли за милост.

Тя наметна широката си бяла дреха, повика Аспазия и й заповяда да събуди Метробий.

Ние няма да описваме това, което трябваше да стори, за да убеди комедианта, че е необходимо да тръгне веднага и да настигне Демофил, за да му каже да не предава на Сула писмото, което тя бе написала преди три часа.

Метробий се чувствуваше изморен от пътуването, спеше му се от многото вино, което бе изпил, и тъй сладостно лениво се беше отпуснал в топлото легло, че Евтибида трябваше да прояви цялото си изкуство и влияние, за да го накара да стане.

След два часа той беше готов за път. Бурята беше притихнала; небето блестеше, обсипано със звезди, и само студеният, остър вятър можеше да досади на пътника.

— Демофил — каза Евтибида на комедианта — тръгна преди пет часа … За да го настигнеш, ще трябва просто да хвърчиш с коня си …

— О, ако беше Пегас, щях да го накарам да хвърчи…

— В края на краищата ще бъде по-добре и за тебе, ако го настигнеш…

След няколко минути тропотът на един кон, който препускаше бясно, разбуждаше тук-там някои римляни: те се вслушваха за малко и после се пъхваха отново под завивките си, топлината на леглото им ставаше по-приятна при мисълта, че има нещастници, които по това време са на улицата, на открито, изложени на студения вятър.