Рафаело Джованьоли
Спартак (23)

Заключение

Петнадесет дни след сражението при Брадан гладиаторската война свърши. Няколко хиляди гладиатори, оцелели от поражението, разпръснати из планините, без предводители и без връзка помежду си, бяха за няколко дни изклани от войските на Крас и на Помпей, който бе стигнал на мястото на военните действия. Само около шест хиляди гладиатори бяха хванати живи и после избесени по Апиевия път от Капуа до Рим.

Когато римляните погребваха убитите си край Брадан другари, потърсиха трупа на Спартак, но не можаха да го намерят. По изчезването на Спартаковия труп се направиха хиляди предположения, но нито едно от тях не беше близко до истината.

Така завърши тази война, която трая почти четири години и в която гладиаторите показаха с храбростта си, че са достойни за свободен живот, а Спартак се прояви като един от най-способните и славни военни предводители в света.

Двадесет и два дни след поражението при Брадан Крас и Помпей бързаха към Рим с войската си. Всеки от тях смяташе, че той е унищожил гладиаторите и че нему се пада да бъде избран консул. Докато двамата пълководци бързаха към Рим, Валерия седеше на един стол в конклава си в Тускуланската вила.

Тя беше много бледа и на лицето й се виждаха следи на дълбока и скорошна скръб. Клепките й бяха зачервени и подути от продължителния плач. От очите й, от цялото й лице лъхаше безутешна печал, която свиваше от болка сърцето на всеки, който я видеше.

Тя седеше пред една мраморна маса, на която имаше бронзова, изкусно позлатена урна. Беше опряла глава на лявата си ръка. В дясната си ръка, която висеше отпусната над пода, Валерия държеше папирус. Тя не откъсваше поглед от урната и така затворена в скръбта си, напомняше Ниоба (Ниоба — легендарна фригийска царица, олицетворение на майчината скръб по загубена рожба. — Б. р.) и като че ли казваше:

„Погледнете, може ли да има мъка, равна на моята!“

До масата, покачена на малко столче, стоеше права малката Постумия. Тя прокарваше белите си ръчички по изящно украсената урна и от време на време поглеждаше с умните си очи недоволна майка си, като че ли искаше да я укори, задето е толкова мълчалива.

Изведнъж Валерия трепна, погледна папируса, който държеше в дясната си ръка, и пак го зачете.

Ето какво беше написано върху папируса:

„На божествената Валерия от Спартак

Поздрав!

От любов към тебе, моя божествена Валерия, аз влязох в преговори с Крас и му предложих да сключим мир. Заради тебе и заради любимата ни Постумия бях готов на всичко, но сицилийският претор ми предложи да откупя живота и свободата си с цената на измяната.

Предпочетох да се покажа неблагодарен към тебе и безчовечен към малката ми Постумия, вместо да предам братята си и да опетня името си с петното на вечния позор.

Когато получиш писмото ми, вероятно няма да бъда жив. Предстои ни решително сражение, в което ще загинем всички.

Такава е волята на съдбата.

В навечерието на смъртта си чувствувам нужда, о моя обожаема Валерия, да ти поискам прошка за всички безпокойства и мъки, които съм ти причинил. Прости ми и не забравяй, че когато умирам, ще те благославям.

Бъди силна и живей заради любовта ми, заради милата ни Постумия. Тоя е моят завет, тая е молбата на един умиращ.

Сълзите ме задушават. Успокоява ме само мисълта, че ще мога да прегърна безсмъртния ти дух в един по-хубав свят.

Последната ми мисъл и последният трепет на сърцето ми са за тебе. Целувам те.

Твой Спартак“

След като прочете писмото, тя го целуна и се разплака.

— Защо плачеш така, мамичко? — запита печално Постумия.

— О, миличката ми! — възкликна Валерия, като почна да гали русата главица на Постумия. — Нищо не ми е… Не се безпокой.

Тя привлече към себе си главицата на Постумия и почна да я целува като я обливаше в сълзи.

— Нищо не ти е, пък плачеш! — каза с укор Постумия. — Когато плача, казваш, че съм лоша! Сега, мамичко, пък ти си лоша!

— О, не говори така! Не говори така! — промълви Валерия, като целуваше още по-горещо Постумия. — О, да знаеш как ме измъчваш!

— Ами че и ти ме измъчваш, като плачеш.

— О, колко си мила и жестока едновременно, моя единствена любов!

При тези думи Валерия пъхна писмото в пазвата си, протегна ръце към Постумия и като я сложи на колене, прибави:

— Имаш право, мое дете, бях лоша… Но отсега нататък ще бъда винаги добра, ще мисля само за тебе и ще те обичам неизказано много. Ще обичаш ли и ти клетата си майчица?

— Да, ще я обичам, много, много! — При тези думи тя обви врата на майка си и почна да я целува. След малко Валерия започна пак да милва урната. В конклава настъпи продължително мълчание. По едно време Постумия запита майка си:

— Мамичко, какво има тук вътре?

Очите на Валерия се напълниха със сълзи.

— Клето дете!

И след малко, едва сдържайки хълцанията си, добави с треперещ глас:

— В тая урна, милото ми, е прахът на баща ти. — И пак зарида неудържимо и безутешно.

 

Капрера, 25 юни 1874

Драги ми Джованьоли,

Аз погълнах вашия „Спартак“, макар че имам малко време за четене, и той ме изпълни с въодушевление и възторг към вас.

Надявам се, че нашите сънародници ще оценят големите достойнства на произведението ви, ще го четат и ще се научат от него на несломима упоритост в борбата за светото дело на свободата.

Вие, римлянино, сте обрисували не най-добрия, а най-блестящия исторически период на великата република, периода, в който гордите господари на света започнаха да затъват в блатото на порока и развалата. Но въпреки че порокът и развалата ги завладяха, между тях се издигаха такива исполини, каквито никоя епоха и никой народ не са давали.

„От всички велики хора най-велик бе Цезар“ — е казал един велик философ, а Цезар даде облик на епохата, описана от вас. При това вие сте изваяли Спартак — тоя Христос и изкупител на робите — сякаш с длетото на Микеланджело. Аз, който съм почти освободен роб, ви благодаря за това и ви благодаря за миговете на вълнение, които преживях при четенето на книгата. Често се чувствувах наелектризиран от бляскавите победи на Спартак — много пъти сълзи овлажняваха страните ми и когато стигнах до края, стана ми неприятно, че романът ви е тъй кратък. Нека вашите съграждани укрепват при спомена за толкова герои, които до един спят в родната земя, земята, която няма да има вече гладиатори, няма да има и господари. Винаги ваш

Дж. Гарибалди

На адвоката

Франческо Джованьоли

Председател на гражданския и наказателен съд в Риети

На тебе, татко мой, който отгледа с майчина нежност и майчини грижи мене и любимите ми братя, останали без майка; на тебе, който ревностно, с възпитателно слово и с блестящ всекидневен пример на домашни и граждански добродетели, научи сърцата ни да обичат красотата и истината, да се прекланят пред справедливостта и свободата; на тебе, когото сме обичали винаги и винаги ще обичаме повече от всичко, посвещавам тоя роман, вдъхновен от свободата; и скърбя само, че е много незначително свидетелство за неизгладимата признателност, за горещата обич, за безграничната преданост, които храня към тебе. Но ако тая книга, такава, каквато е, има някаква стойност, това се дължи на тебе, защото много малкото, което струвам, е създадено от тебе.

И тъй, приеми я с чувства, подобни на тия, с които ти я предлагам и с които; целувайки ръката ти от все сърце, се подписвам

Твой любещ те, покорен и предан син

Рафаело

Рим, 12 март 1874