Рафаело Джованьоли
Спартак (22)

XXII
Последни сражения. Поражението при Бтадан. Идилията на смъртта

Когато Евтибида издъхваше на пътя, който водеше от Темеза за Херкулесовия храм, в същото време на пристанището в Темеза пристигнаха гладиаторите, които Граник бе изпратил при техния върховен предводител.

На Спартак стана твърде неприятно от известията, които му бе изпратил Граник. Дълго време той обмисля какво трябва да се предприеме. Най-сетне се обърна към Арторикс и каза:

— Е, няма що… Щом Граник е при Никотера, ще трябва да прехвърлим там и останалата войска, ще започнем отново борбата.

След това изпрати пратеници до Граник, да му кажат да върне незабавно флотилията в Темеза.

За осем нощи Спартак успя да прехвърли цялата си войска в Никотера. За да отвлече вниманието на римляните, той ги нападаше всяка нощ. Последни напуснаха Темеза конниците, заедно с началника си Мамилий и със Спартак.

Щом флотилията се отдели няколко мили от брега, темезинците отърчаха при Крас, да го уведомят за станалото. Предводителят на римляните побесня от гняв, като научи, че гладиаторите са избягали, и наруга здравата темезинците, задето не са имали смелостта да го предизвестят по някакъв начин за намеренията и приготовленията на гладиаторите.

Крас наложи на темезинците голяма глоба, задето са проявили такова непоносимо малодушие, и сутринта поведе войската си към Никотера.

Още с пристигането си в Никотера Спартак поведе легионите си и след двадесетчасов непрекъснат път стигна в Сцила. На следния ден стигна до Региум. Из пътя Спартак призоваваше към бунт робите. Той зае много силни позиции. Три дни и три нощи гладиаторите прекараха в усилена работа и успяха да обградят стана си с такъв висок плет и с такъв дълбок ров, че когато Крас пристигна, трябваше да признае, че укреплението е непристъпно.

Тогава предводителят на римляните заповяда да се почне една исполинска работа, която бихме смятали за неправдоподобна, ако не бе разказана от Плутарх, Ациан и Флор. Като видя, че неприятелският стан е непристъпен, Крас заповяда да се пресече носът, който се вдаваше в морето, с широк и дълбок ров и на единия му бряг да се изгради висока и здрава стена, която трябваше да стигне дължина от около 300 стадии. (Стадия — мярка за дължина, около 185 м.)

По тоя начин Крас смяташе, от една страна, да избави войниците си от бездействие и, от друга — да отнеме на гладиаторите всяка възможност да се снабдяват с храна. По размерите си работата на пръв поглед изглеждаше непостижима, но при все това за непродължително време Красовият план бе осъществен. Докато стоте хиляди римляни работеха с трескаво усърдие за иззидването на стената, Спартак обучаваше два нови легиона, съставени от единадесет хиляди роби, които се бяха присъединили напоследък към войската му. В същото време той обмисляше по какъв начин да се из плъзне от примката, която му приготвяше Крас.

— Я ни кажи, Спартак — обърна се Арторикс към него един ден, двадесетия ден, откакто римляните бяха започнали да зидат стената, — не виждаш ли, че римляните са ни затворили като мишки в капан?

— Вярваш ли, че са ни затворили?

— Ами че като гледам стената, която градят и която вече е привършена, мога ли да не вярвам?

— И на Везувий окаяният Клавдий Глабер вярваше, че ни е хванал в капана.

— Но след десет дни няма да имаме храна.

— Кой?

— Ние.

— Къде?

— Тук.

— Ами кой ти каза, драги Арторикс, че след десет дни ние ще бъдем тук?

Арторикс млъкна и наведе глава, посрамен от това, че се е усъмнил в предвидливостта и съобразителността на предводителя си. Спартак изгледа ласкаво поруменелия Арторикс, потупа го приятелски по рамото и му каза:

— Ти добре стори, Арторикс, като ме предизвести, че храната, с която разполагаме, ще ни стигне за десет дни, но няма защо да се безпокоиш: аз вече съм намислил как да се измъкнем оттук и да оставим Крас с отворена уста пред страшната му стена.

— Във всеки случай, трябва да признаем, че Крас е способен пълководец.

— Най-способният измежду тези, с които сме се били от три години насам — отвърна Спартак.

И след като помълча малко, добави:

— Все пак не ни е победил.

— Няма и да ни победи, стига ти да си жив.

— Няма защо да ме превъзнасяш толкова много, Арторикс; и аз съм човек като другите.

— Не, ти си идея, сила, знаме! В тебе е въплътено едно начало: възкресението на потиснатите, благоденствието на нишите, свободата на робите. Ти си толкова смел и благороден, че от тебе се излъчва светлина, която завладява и най-непокорните ни другари. Докато си жив, всички наши другари ще изпълняват онова, което поискаш: ще извървяват по трийсет мили на ден, ще понасят лишенията, ще се бият като лъвове. Но ако за нещастие паднеш мъртъв, с тебе ще падне и нашето знаме и в продължение на двайсет дни от войската ни нищо няма да остане. О, дано боговете те закрилят, докато спечелим крайната победа!

— Вярваш ли, че крайната победа ще бъде наша? — запита Спартак, като поклати тъжно глава.

— Че защо да не вярвам?

— Защото от десетте милиона роби в Италия под знамето ни се наредиха едва сто хиляди души, защото нашата идея не е проникнала в масите на потиснатите и не е запалила сърцата им; защото римската тирания още не е изчерпала търпението на поробените народи; защото Рим е много силен, а ние сме много слаби… Затова не можем да победим и няма да победим. Ние можехме да се надяваме на победа извън Италия; в Италия обаче нашата гибел е неизбежна.

Помълча известно време, после добави с въздишка:

— Дано поне нашата кръв вдъхнови потомците ни да продължат светото ни дело!

В това време дойде един центурион и съобщи на Спартак, че пред преторианската врата на укреплението дошли от стана на римляните три хиляди прашкари, илирийци и далматинци, и искали да влязат в редовете на братята си гладиатори.

След като си помисли малко, Спартак реши да не ги пуска в стана, едно, защото се съмняваше в чувствата им, и друго — защото не искаше с прибирането им в гладиаторската войска да даде лош пример на бойците си.

И той отиде да уведоми лично бегълците, че не ги приема в редовете на войската си. Каза им, че да напусне воин знамето си, е дело, което заслужава порицание и е недостойно за храбрия воин; да се подпомагат бегълци от неприятелския стан и да се приемат в собствените редици, е дело, недостойно за честния пълководец, а в същото време е пагубен пример за воините, които трябва да приемат за другари хора, изменили на думата и знамето си.

Седем дни след тези събития привечер десетниците и центурионите обиколиха всички шатри и предадоха на бойците Спартаковата заповед да се приготвят съвсем безшумно за поход, без да чакат тръбния сигнал.

През това време конниците, пак по заповед на Спартак, бяха отишли в близката гора за дърва. Те се върнаха скоро с добре натоварени коне.

Гладиаторите запалиха грамадни огньове и Спартак, като се възползува от дъжда и снега, както и от мрачината и свистенето на вятъра, тихо изведе бойците си от стана и ги отведе до онова място, дето окопът беше толкова широк и дълбок, че римляните бяха сметнали за излишна предпазливост да издигат стена. Спартак заповяда да нахвърлят в окопа всички дървета, които конниците бяха пренесли от гората, и след това — да нахвърлят отгоре им шест хиляди чувалчета пръст, приготвена от по-рано от гладиаторите. Когато по тоя начин се изпълни част от окопа, войската можа лесно да премине на другия бряг.

Спартак повери началството на легионите на Граник, комуто заповяда да върви напред, без да обръща внимание на дъжда и снега, като се спре чак в Каулония. Той пък се скри с конницата в близката гора.

На следния ден към пладне, когато край гората минаваха два Красови легиона, които отиваха за храна, Спартак ги нападна съвсем неочаквано и в продължение на половин час успя да избие повече от четири хиляди римляни.

Докато слисаните римляни от стана дойдат на себе си и се въоръжат, за да излязат срещу неочаквания нападател, Спартак обърна коня си назад и препусна бясно към Каулония, последван от конницата си.

— О, адски богове! — извика разгневен Крас. — Що за човек е тоя Спартак. Аз го обграждам с железен обръч, той се изплъзва; аз го разбивам, той събира нови войски и ме напада с по-голяма сила от преди; аз уведомявам сената, че войната е към края си, той я разпалва повече от всеки друг път! Някакъв зъл дух ли е тоя гладиатор? Или ненаситна ламя?

— Не, чисто и просто велик пълководец — отвърна младият Катон, който благодарение на способностите и храбростта си беше станал контубернал на Крас.

Марк Крас изгледа сърдито дръзкия младеж, готов да го изругае, но се овладя и му отвърна с почти спокоен глас:

— Струва ми се, че ти си прав, смели момко.

— Ако ти ме наричаш смел, защото казвам винаги истината, по-смел човек от мене не е имало на земята — отвърна гордо Катон.

Крас млъкна. Мълчаха Скрофа, Квинт, Мумии и другите предводители, потънали в печалните си мисли. Най-сетне Крас наруши мълчанието си:

— Ние ще тръгнем по следите му, но едва ли ще го настигнем, защото той просто лети… При това той разполага с осемдесет хиляди души… Ами ако с тези сили нападне Рим? О, богове! На каква опасност е изложен Рим! Какво да направим?

Всички присъствуващи заявиха, че Крас ще трябва да съобщи на сената, че войната става по-жестока и по-заплашителна от по-рано и за свършването й става необходимо да се изпратят срещу Спартак освен К расовата войска, войската на Помпей, която се бе завърнала от Испания, и войската на Луций Лициний Лукул, който бе победил Митридат и сега беше на път за Италия. По тоя начин, поставен между три стохилядни войски, командувани от най-прочутите пълководци, с които разполагаше Рим, Спартак, без съмнение, щеше да бъде сломен за няколко дни.

Колкото и да му беше неприятен съветът, който му даваха предводителите, Крас по необходимост трябваше да го приеме. След като изпрати пратеници в Рим, той поведе войската си по стъпките на гладиаторите.

Спартак настигна легионите си в Каулония и оттам ги поведе към Палеокаструм, дето стигна след пет дни. Гай Каниций, който нито можеше, нито пък искаше да победи непокорния си нрав, успя да внуши на гладиаторите от пет легиона да искат най-напред да разбият Крас, че после да нападнат Рим. Колкото и да ги увещаваше и заплашваше Спартак, те си останаха на своето. Не само това, ами петте легиона, начело с Гай Каниций и Каст, напуснаха Спартаковия стан и се разположиха на около десетина мили далеко от него.

Спартак изпрати Граник и Арторикс да придумат Гай Каниций и другарите му да се върнат, но те отказаха, като заявиха, че местността е благоприятна и че трябва да дочакат тука Крас и да влязат в сражение с него.

Въпреки че тия легиони оскърбиха твърде много Спартак с непокорството и упоритостта си, той все пак не се реши да ги остави, защото знаеше, че ако ги остави сами да се разправят с неприятеля, ще претърпят пълно поражение. При това той все още вярваше, че разбунтуваните гладиатори ще се вразумят и ще се върнат при него. От всичко това, разбира се, спечели само Крас. Той пристигна в Палеокаструм четири дни след отделянето на легионите и със самото си пристигане ги нападна със страхотен устрем. Тридесетте хиляди гладиатори, предвождани от Гай Каниций и от Каст, се биеха много храбро, но ако не беше им се притекъл своевременно на помощ Спартак, щяха без съмнение да претърпят пълно поражение.

С пристигането на Спартак битката стана още по-яростна и упорита и в тая битка гладиаторите изгубиха дванадесет хиляди души, а римляните десет хиляди.

През нощта Спартак, чиято войска беше по-малобройна от Красовата, вдигна стана си и след като убеди бунтуващите се да тръгнат след него, потегли за Бизинианум. Крас тръгна по следите му, но не се осмели да го нападне.

Спартак се установи на една стръмна планина. Там се помъчи да убеди Гай Каниций и Каст, че е необходимо да не се делят от него и че е безполезно да влизат в бой с Крас, докато не го изтощят с походи и маневри.

Двамата бунтовници не възразиха нищо на Спартак и изглеждаше, че бяха решили да не въстават вече против волята на върховния си предводител.

В планината Спартак остана три дни. През една дъждовна и бурна нощ той успя още веднъж да се отскубне от Крас и поведе безшумно бойците си към Кларомон.

След осем дни Крас настигна гладиаторите, сред които пак се бе надигнал духът на разединение. Спартак се беше разположил на стан върху една височина, близо до Кларомон, а Каниций и Каст се бяха разположили с легионите си на шест мили далеч от Спартаковия стан.

Цели два дни Крас разглеждаше местността и позициите на неприятеля. Най-сетне през нощта той изпрати един от легионите си да вземе един хълм, целият обрасъл с дървета и храсти, като заповяда на бойците да се спотайват и да нападнат в гръб Каниций и Каст само тогава, когато Скрофа ги нападне откъм фронта. По тоя начин Крас се надяваше да избие отделилите се дванадесет хиляди гладиатори в продължение на един час, преди Спартак да успее да им се притече на помощ. След това Крас смяташе да нападне самия Спартак, който след избиването на Канициевите и Кастовите бойци щеше да разполага с петдесет и осем хилядна войска, докато неговата броеше деветдесет хиляди бойци.

Ливий Мамерк, началник на легиона, изпратен от Крас зад гърба на отделилите се гладиатори, настани в засада с такава предпазливост бойците си върху посочения му хълм, че Каниций и Каст не забелязаха нищо. Понеже Мамерк се боеше, че блясъкът на ризниците и шлемовете от слънчевите лъчи може да издаде присъствието на бойците му, той им заповяда да се покрият със зеленина. Скрити така от окото на неприятеля, римляните зачакаха часа, определен за нападението. За тяхно нещастие обаче в подножието на хълма имаше един малък храм, посветен на Юпитер.

Религиозната Мирца, която обичаше много брата си, не пропускаше, когато и се удадеше случай, да принесе жертва на боговете и да им се помоли да закрилят Спартак.

Тоя ден, придружена от Цетул, Мирца отиде в храма, за да принесе в жертва едно яре.

Когато се приближи до изоставения храм, Мирца съгледа легналите по тревата римски бойци. Без да губи нито миг, тя се върна назад и отиде при Каниций и Каст, за да ги уведоми за устроената им засада. След това тя се затече да уведоми Спартак.

Към пладне Гай Каниций нападна с устрем редиците на Мамерк.

Мамерк се опита да отбие неочакваното нападение, като в същото време изпрати един контубернал за помощ.

Предводителят на римляните изпрати веднага два легиона; два легиона изпрати на своите и Спартак. Сражението се разрасна. Спартак и Крас пристигнаха почти едновременно с всичките си сили и сражението се разрази с такава ожесточеност, каквато не бе проявявана в нито едно от предишните сражения.

През целия ден сражението се водеше и от двете страни с нестихваща ожесточеност. Като се спусна вечерната тъмнина, двете вражески войски побързаха да се приберат всяка в стана си.

От римляните паднаха убити повече от единадесет хиляди, а от гладиаторите — дванадесет хиляди и триста души, между които Каниций, Каст и Индутиомар — тримата началници на легиони.

Четири часа след сражението Спартак напусна стана и се отправи към Петелийските планини.

Когато на следващия ден Крас обикаляше полесражението, дето трябваше да бъдат изгорени труповете на римляните, забеляза за свое голямо учудване, че от падналите дванадесет хиляди и триста гладиатори само двама са загинали от рани в гърба; всички останали бяха загинали от рани в гърдите.

След това сражение, когато Спартак се оттегли в непристъпните планини, Крас се разкая твърде много, задето бе писал на сената да му изпрати на помощ Лукул и Помпей. Защото в действителност той сам омаломощи гладиаторите, а заслугите за свършването на войната щяха да се припишат на другите двама пълководци. Затова Крас реши да си разчисти сметките с гладиаторите, преди да тръгне за Лукания Помпей, който беше в Рим с войската си.

Крас изпрати Скрофа с шестдесет хиляди бойци подир стъпките на Спартак, като му заповяда да не дава възможност на гладиаторите да се спират и да почиват, а самият той с другите двадесет хиляди бойци замина за Потенция, за да събере от околностите нови легиони, като обещаваше голямо възнаграждение на тия, които влязат във войската му.

През това време Спартак направи една дълга обиколка с намерение да откъсне войската на Крас (той не подозираше, че го преследваше Скрофа, а не Крас) или да го въвлече в някое място, дето Крас няма да може да се възползува от численото превъзходство на силите си и само тогава да влезе в бой с него.

Скрофа вървеше неотстъпно подир гладиаторите, като от време на време нападаше ариергарда им. Често му се отдаваше да плени по няколко гладиатори, които избесваше край пътя.

Спартак напредваше към Хераклея. Като стигна до реката Казуент, която беше придошла от изобилните дъждове, той трябваше да спре, за да се направи мост. В това време пристигна Красовата конница и нападна опашката на гладиаторската колона.

Това ядоса толкова много Спартак, че той веднага заповяда на гладиаторите да се наредят в боен ред и да нападнат неприятеля. Поставени между неприятелските войски и реката, гладиаторите трябваше или да победят, или да загинат до един.

Те се хвърлиха с такава дива ярост върху римляните, че успяха за два часа да ги разбият. Римляните се разбягаха, преследвани от враговете си, които сечеха безпощадно де кого стигнат.

Напразно Квинт и Скрофа, който бе ранен в бедрото и лицето и едва бе изтръгнат от разярения неприятел, се опитаха на няколко пъти да задържат бягащите си бойци.

Поражението на римляните бе страхотно. От тях паднаха повече от десет хиляди убити, докато от страна на гладиаторите паднаха убити едва осемстотин души. Римляните бяха толкова изплашени, че като преплуваха реката Акрис, в която мнозина от тях се издавиха, продължиха бягството си чак до града Турии, в който се скриха.

Колко се повиши самочувствието на гладиаторите от тази победа, лесно можем да си представим. Те изпратиха при Спартак центурионите и десетниците си, да го помолят да ги поведе пак срещу римляните, като му обещаха че ще ги избият до един.

Спартак обаче смяташе за благоразумно да не напада Крас, още повече, че до ушите му бе стигнал слухът, че Крас бил събрал три нови легиона.

Като се научи за разбиването на Скрофа, Крас потегли веднага, за Турии, начело на тридесет и осемте си хиляди бойци. Като пристигна в Турии, той порица бегълците и ги заплаши, че ако се опитат още веднъж да бягат, ще приложи отново децимацията.

След като престоя в Турии няколко дни, за да преустрои войската си, Крас тръгна по следите на Спартак, който според уверенията на разузнавачите се беше разположил на стан по бреговете на Брадан, недалеч от Силвиум.

Бяха се изминали десет дни от Казуентското сражение. Една вечер Спартак се разхождаше умислен по Квинтанския път в стана си, разположен на едно възвишение до Брадан, когато му съобщиха, че са пристигнали от Рим трима предрешени гладиатори, които му носят много важно писмо.

Спартак се отправи бързо към шатрата си. Там той завари тримата гладиатори, които му предадоха писмото, като му заявиха, че го праща Валерия Месала.

Спартак побледня от вълнение и прие с треперещи ръце папируса. После нареди да отведат гладиаторите да се нахранят. След като остана сам, той разгъна папируса и прочете следното:

До непобедимия и славен Спартак

поздрав!

Понеже боговете не пожелаха да вземат под свое покровителство благородното ти дело, на което ти, мили мой Спартак, посвети всичките съкровища на преблагородната си душа; понеже твоите победи, които постигна благодарение на необикновената си храброст и прозорливост, няма да ти помогнат да преодолееш противната съдба и римското всемогъщество; понеже е извикан от Азия Лукул, за да поведе войската срещу тебе, а в тоя момент, когато ти пиша настоящото, от Рим тръгва за Самниум великият Помпей с цялата си войска, моля те в името на любовта ни, в името на невръстната ни Постумия да се откажеш от войната, която ти в никой случай няма да можеш да издържиш.

Жената, която те обича, не може да те моли да сториш нещо недостойно. Да сложиш оръжие, след като в продължение на три години си държал в страх и ужас цяла Италия, след като си обезсмъртил името си с толкова блестящи победи, да сложиш оръжие след всичко това, съвсем не значи, че се боиш от неприятелите си; в случая ти ще отстъпиш не пред римляните, а пред неумолимата съдба, която никой не е побеждавал и никой няма да победи; о нея са се разбивали усилията на най-могъщите люде, каквито познава историята: от Кир до Пир, от Ксеркс до Анибал.

Преди да пристигне на бойното поле Помпей, ти се предай на Крас. Понеже Крас-не желае да отстъпи на други славата от победата над тебе, навярно ще се съгласи на почтени условия.

Откажи се от едно дело, което става вече невъзможно, и ела в Тускуланската вила, дето те очаква най-нежна и пламенна любов. Далеч от хората и суетите им, ние ще изживеем щастливо дните си.

О, Спартак, твоята злочеста Валерия и твоята малка Постумия те молят със сълзи на очи да запазиш живота си, който им е по-скъп от всички съкровища на света. Когато ти пиша тия редове, ръката ми трепери и сълзите ми капят върху папируса.

О, Спартак, Спартак, смили се над детето ни, смили се над мене! Аз съм слаба и много нещастна, Спартак, и ако загинеш, мъката ми по тебе ще ме сломи и ще ме завлече в гроба.

Смили се над мене, Спартак, смили се над мене!

Валерия

Какво изпитваше Спартак, когато четеше писмото, не може да се изкаже с думи. Той плачеше и сълзите му капеха върху папируса, върху който се виждаха следи от сълзите на Валерия. Когато прочете писмото, той го поднесе към устните си и почна да го целува, като плачеше неудържимо и отчаяно. После отпусна ръце, втренчи погледа си в земята и се замисли.

Дълго време стоя така замислен. Най-сетне трепна, избърса сълзите си, целуна пак папируса и като го сгъна, пъхна го в пазвата си. След това навлече ризницата си, наложи шлема, препаса меча си и заповяда да се приготвят за път триста конници.

Той поговори с Граник и след четвърт час напусна стана, начело на конния отряд.

Непосредствено след тръгването на Спартак в неговата шатра влезе Мирца, последвана от Арторикс.

Младият гал молеше пак Мирца да му открие причината, която не й позволява да му стане съпруга. Както винаги Мирца със сълзи на очи отказваше да му я открие.

— Но аз не мога, не мога вече да живея така — каза Арторикс. — От ден на ден любовта ми към тебе все повече и повече се засилва и ме завладява. Аз не разполагам вече със себе си. Ако ми кажеш какво ти пречи да бъдеш моя, може би… кой знае… да се примиря пред неумолимостта на съдбата. Но да се откажа от щастието си поради неизвестна за мене причина, о, това никога не мога да сторя!

Арторикс казваше това, което изпълваше сърцето му. Това се чувствуваше по треперещия му глас и по побледнялото му от вълнение лице.

Мирца беше дълбоко покъртена.

— Арторикс — заговори тя разплакана. — Арторикс, моля те в името на твоите богове, заклевам те в любовта ти към Спартак, не ме питай. Ако можеш да почувствуваш каква мъка ми причиняваш, не би ме питал повече.

— Тогава изслушай ме, Мирца — каза Арторикс, — моля те, изслушай ме. В това състояние, в което се намирам, мене ми е невъзможно вече да живея. Да те виждам всеки ден, да се опивам от блясъка на чудните ти очи и от усмивката на прекрасната ти уста, да знам, че мога да те притежавам, и при все това да се откажа от тебе поради някаква причина, която ми е неизвестна, това не е по силите ми. Ако ти не ми разкриеш тайната си, ще предпочета по-скоро да умра, отколкото да живея под непоносимото бреме на мъката си по тебе. Продължаваш ли все още да упорствуваш, нека Таран порази с гръмотевиците си Спартак, ако не се убия тук пред очите ти!

При тези думи Арторикс извади камата си и я насочи към сърцето си.

— О, не, заклевам те във великите богове! — извика Мирца, като протегна умолително ръце към Арторикс. — Не… не посягай на живота си!

И след малко добави разплакана:

— Предпочитам да изгубя уважението ти, отколкото — да те видя, че умираш! Чакай… Изслушай ме! Арторикс не мога да бъда твоя, понеже не съм достойна за тебе… Аз ще умра от срам! Но ще ти кажа всичко, мой възлюблени Арторикс, всичко ще ти кажа…

Тя закри лицето си с ръце и заплака.

— Робиня… под камшика на господаря си, който беше сводник… аз трябваше … да принадлежа на другите…

Тя млъкна за миг; после добави с едва доловим глас:

— Аз бях… продажна жена!

И избухна отново в несдържан, безутешен плач, като затуляше все така лицето си с ръце.

Лицето на Арторикс се изкриви от мъка и гняв, очите му пламнаха от дива омраза и като издигна камата си към небето, извика:

— О, бъдете проклети вие, мръсни търговци с човешката плът!

След това сложи камата в ножницата и като коленичи пред нозете й, хвана ръцете й и ги обсипа с целувки.

— О, не плачи, мила моя… не плачи — утешаваше я той. — Нима мислиш, че от това си станала по-малко чиста, по-малко хубава? Те са осквернили тялото ти, но твоята душа е запазила чистотата и невинността си!

— О, Арторикс, моля те, остави ме — извика Мирца, като покри пак лицето си с ръце. — Не мога да те гледам в очите…

При тези думи Мирца избяга навътре в шатрата и се хвърли в обятията на Цетул.

Арторикс погледа известно време с благоговение към мястото, дето се скри Мирца. После излезе из шатрата. От душата му бе паднало тежко бреме, защото пречката, която на Мирца се струваше непреодолима, за него не беше непреодолима.

На следния ден, рано заранта, при Марк Крас, който стануваше на един ден разстояние от гладиаторския стан, дойде един Спартаков пратеник и му предаде една навосъчена табличка, върху която бе написано на гръцки следното:

На Марк Лициний Крас от Спартак поздрав:

Искам да поговоря с тебе във вилата на патриция Тит Осилий, която се намира на пътя от Опидум за Силвиум на еднакво разстояние от моя стан и от твоя. Ще те чакам във вилата с триста конници. Разчитам на честността ти.

Спартак

Крас прие без колебание предложението на Спартак. Той поръча на пратеника да се върне веднага при Спартак и да му съобщи, че след четири часа ще бъде с триста конници в посочената вила. При това той му поръча да увери Спартак, че може да разчита на честността му.

Към 10 часа преди обед Крас пристигна във вилата, начело на триста конници. При вратата на вилата го посрещнаха началникът на гладиаторската конница, Мамилий, един центурион и десет декуриони.

Те го въведоха почтително в малката картинна галерия на вилата, дето го очакваше Спартак.

Като направи знак на гладиаторите да се оттеглят, Спартак поднесе ръка към устата си и каза:

— Поздравявам те, благородни Марк Крас!

— И аз те поздравявам, храбри Спартак! — отвърна любезно Крас.

И двамата пълководци останаха известно време на крака, като се разглеждаха мълком един друг.

На височина Крас стигаше едва до рамото на Спартак. Той имаше среден ръст и беше доста пълен.

Докато Спартак наблюдаваше внимателно строгите черти на кокалестото му, мургаво, чисто римско лице, късата шия, широките рамена и изкривените нозе на Крас, последният се възхищаваше от прекрасната херкулесовска фигура на Спартак, от благородното му високо чело, от блясъка на очите му и от прямотата, която лъхаше от хубавото му лице.

Най-чудното беше, че Крас, въпреки волята си и недоволството от самия себе си, изпитваше непреодолим възторг от Спартак.

Пръв наруши мълчанието Спартак:

— Я ми кажи Крас, не ти ли се струва, че тая война продължи много?

Римлянинът се поколеба за миг, после каза:

— Да, продължи извънредно много.

— Ами ние не бихме ли могли да я спрем? Пъстрите очи на Крас светнаха и той отвърна веднага.

— Как?

— Като сключим мир.

— Мир ли? — запита смаян Крас.

— Че защо не?

— Ами… защото… е, според тебе как бихме могли да сключим мир?

— Как ли? Ами че както се сключва мир между две воюващи страни.

— А! — възкликна Крас, като се усмихваше иронично. — Значи, ти искаш да сключим с тебе такъв мир, какъвто сме сключвали с Анибал, с Антирх, с Митридат?

— Че защо не? — запита с леко ироничен глас Спартак.

— Че вие воюващ народ ли сте? — запита го троснато Крас.

— Ние сме съюз от няколко народа, които воюват срещу римската тирания.

— Я гледай ти! — възкликна иронично Крас. — Аз пък мислех, че вие сте сган от подли гладиатори, които са въстанали против законния си господар.

— Да се разберем — отвърна спокойно Спартак. — Че сме роби на несправедливото всемогъщество, роби сме, но ние не сме подли. Колкото се отнася до законността на правото ви над нас, за това по-добре да не говорим.

— С една дума — каза Крас, — ти искаш да сключиш мир с Рим, като да си Анибал или Митридат, нали? Е, кои провинции да ти дадем? И колко военни разноски искаш?

Очите на Спартак пламнаха от гняв и той понечи да отвърне на Крас, както заслужаваше да му се отвърне, но се овладя, потърка челото си с дясната ръка и каза със сдържан тон:

— Аз не дойдох тук, за да се караме, Крас. Не те оскърбявам, не искам да ме оскърбяваш и ти.

— Не ме оскърбяваш ли? Ами желанието ти да преговаряш с мене за мир какво е? Не е ли жестоко оскърбление? Само човек, който не е роден на брега на Тибър, не може да разбере позора на подобно предложение? Римляните да преговарят за мир с въстаналите роби и гладиатори! За твое нещастие ти, Спартак, не си роден римлянин и не можеш да разбереш колко голямо е оскърблението, което ми нанесе.

— Може да е тъй. Но и твоята безгранична гордост, с която си закърмен от рождение, не ти позволява да разбереш какво оскърбление нанасяш не на мене, нито пък и на другарите ми, а на самата природа, на великите богове с това, като ни смяташ едва ли не за животни.

В картинната галерия отново настъпи мълчание. По едно време Крас вдигна глава и каза:

— Ти си омаломощен и неспособен да се съпротивляваш дълго време и затова предлагаш мир. Добре. Какви са условията ти?

— Имам шестдесет хиляди бойци. Ти знаеш, пък и в Рим знаят дали умеят да се бият. В Италия има милиони роби, които пъшкат, оковани във вериги. Те се присъединяват непрестанно към войската ми, ще се присъединяват и в бъдеще. Войната се води вече от три години и може да продължи още пет, десет години, докато накрай изтощи Рим. Аз съм изморен, но силите ми не са изчерпани.

— Ти забравяш, че Помпей иде с легионите, които са победили Серторий, и че Лукул тия дни ще пристигне в Брундизиум с легионите, които са се сражавали срещу Митридат.

— Значи, и Лукул! — възкликна побледнял Спартак. — Заклевам се в боговете, че Рим прави голяма чест на гладиаторите! За да ги победите, вие сте принудени да изпратите срещу тях всичките сили на империята, а смятате за недостойно да преговаряте с тях за мир! И след кратко мълчание добави:

— Ако аз съм забравил Лукул, ти пък си забравил, че когато Крас, Помпей и Лукул ме победят с тристахилядната си войска, славата от тая победа (ако, разбира се, подобна победа може да донесе слава) ще бъде разделена между Лукул, Помпей и Крас.

Крас прехапа устни, защото Спартак тоя път засегна най-слабото му място. След като си помисли малко, каза:

— Я да чуем условията ти.

— Нашата войска ще бъде разпусната. Римският сенат ще помилва тържествено другарите ми и те ще се завърнат в цирковете и школите, дето са били, преди да се присъединят към движението ми. На мене и на малкото мои другари, които са били рудиарии, както и на началниците, включително центурионите, ще се гледа като на рудиарии.

— При тези условия предпочитам да разделя славата от победата с Лукул и Помпей.

— Но щом си съгласен да сключиш мир, какви ти са условията?

— Ти и сто души по твой избор ще си останете свободни. Останалите ще ни се предадат, а после сенатът ще реши, какво да се прави с тях.

— При тези… — заговори Спартак, но Крас го прекъсна:

— Или пък, щом си изморен, остави ги. Ще бъдеш свободен. Ще ти се даде римско поданство и квесторски чин във войската ни. Лишени от мъдрото ти ръководство, в една седмица те ще бъдат напълно сразени.

Спартак пламна, но се овладя.

— Да ги напусна ли? — извика с разтреперан от гняв глас. — Да ги предам ли? Никога! При тези условия аз предпочитам да умра с другарите си на бойното поле.

И тръгна към вратата:

— Прощавай, Марк Крас.

Но когато стигна при прага, той се спря и като се обърна към предводителя на римляните, запита:

— Ще те видя ли пак в първата битка?

— Ще ме видиш.

— Ще се биеш ли с мене?

— Ще се бия.

— Прощавай, Крас.

— Прощавай.

Като излезе на площадката пред вилата, Спартак се метна на коня си и препусна към стана, последван от тристата конници.

Щом стигна в стана си, той заповяда на гладиаторите да вдигнат шатрите и да се приготвят за път. Като премина реката Брадан, Спартак поведе войските си към Петелия, дето пристигна към полунощ.

На разсъмване неговите разузнавачи му доведоха един римски декурион, който отивал начело на един конен отряд при Крас. По този декурион Лукул беше изпратил до Крас писмо, с което го уведомяваше, че е пристигнал в Брундизий и че щял да потегли веднага срещу гладиаторите.

Спартак загуби всяка надежда. Имаше само един изход: да нападне и разбие Крас.

Спартак тръгна обратно към Брадан. Привечер той се доближи до реката и се разположи на стан на една миля от левия бряг и на осем мили от стана на Крас, който се беше разположил на десния бряг на реката.

През нощта Крас прекара войските си на левия бряг на реката и заповяда да се разположат на стан на две мили от гладиаторския стан.

Зазоряваше се. Четири римски кохорти копаеха усилено рова около стана. Отишлите за дърва три гладиаторски кохорти забелязаха работещите римляни. Без да губят време, те се доближиха тичешком до рова, хвърлиха дървата и клоните върху римляните и извадиха мечовете си.

Римските легионери, чиито шатри се намираха наблизо, чуха виковете на нападнатите си другари и веднага се притекоха на помощ.

Гладиаторите от стана, като видяха битката, която техните другари водеха, побързаха и те да се намесят в нея. В скоро време броят на сражаващите се нарасна твърде много.

През това време Спартак привършваше писмото си До Валерия. Той сви като тръба папируса, запечата го с восък и го даде на един от тримата гладиатори, които беше изпратила Валерия.

— Това писмо поверявам на трима ви. Предайте го на господарката си, на която сте толкова много предани… — каза Спартак.

— Предани сме и на тебе — прекъсна го гладиаторът, който взе писмото.

— Благодаря ви, братя — отвърна Спартак. — Вървете по пусти и трудни пътеки, за да не попаднете в ръцете на неприятеля. Ако за нещастие се случи нещо с някого от вас, нека другите занесат писмото. А сега тръгвайте и дано боговете ви закрилят из пътя!

Спартак ги изпрати до входа на шатрата си.

— Излезте от декуманската порта — каза им той.

В същия миг до слуха му стигна шум от сражението и той се затече да види какво става. Като разбра, че не му оставаше нищо друго, освен да нападне колкото може по-скоро неприятеля, Спартак заповяда на бойците си да се наредят в боен ред. След това се обърна към тях със следните думи:

— Братя! Това сражение е съдбоносно. Зад гърба ни е Лукул, който е тръгнал от Брундизий срещу нас. Отдясно ни заплашва Помпей, който е потеглил вече към Самний. Пред нас е Крас. Днес трябва да победим Крас и след това да се хвърлим върху Помпей или пък да загинем всички, както подобава на храбреци, които са спечелили толкова победи над римляните. Нашето дело е справедливо и свето. То няма да загине. Победата се постига с кръв и великите задачи се осъществяват със себеотрицание и жертви! По-добре е да загинем като храбреци, отколкото да се примирим с жалкото съществувание на страхливци. На потомците си ние ще завещаем знамето на свободата и равенството, обляно с нашата кръв. Братя! Никой да не отстъпва нито крачка назад. Победа или смърт!

В тоя миг му доведоха врания нумидийски кон, който Спартак обичаше много. Спартак изтегли меча си и като го заби в гърдите на животното, извика:

— Днес не ми трябва кон. Ако победя, ще си избера някой от конете на неприятеля, ако пък ме победят, никога не ще имам нужда от кон.

От думите и постъпките на Спартак гладиаторите разбраха, че предстоящото сражение щеше да бъде от съдбоносно значение за тях и поискаха да ги поведе срещу неприятеля.

Спартак заповяда на тръбачите да тръбят пристъп.

Както напролет, когато се топят снеговете, потокът се спуща бясно надолу по планината, като събаря и повлича всичко из пътя си, така бясно и неудържимо се спуснаха срещу римляните гладиаторите.

Гладиаторите нанесоха такъв силен удар на Красовите легиони, че те се олюляха и започнаха да отстъпват.

Щом Спартак забеляза отстъплението на римляните, заповяда да тръбят сигнала, който бе уговорил предварително с Мамилий.

Като чу сигнала, Мамилий, който стоеше зад гладиаторските легиони, препусна, начело на осемте хиляди конници, към десния фланг на римляните.

Крас, който наблюдаваше от една височина битката, заповяда на Квинт да посрещне неприятелската конница, като в същото време изпрати четири легиона срещу десния фланг на гладиаторите. Петнадесетте хиляди римски конници разгънаха с изумителна бързина фронта си и Мамилий, който смяташе да нападне във фланг римските легиони, се видя принуден да се бие лице срещу лице с многобройната римска конница. Четирите легиона нападнаха с устрем десния гладиаторски фланг. Срещу тях Граник изкара двата единствени резервни легиона.

Докато Красовата войска броеше деветдесет хиляди души, Спартаковата броеше едва петдесет и седем хиляди. При това съотношение на силите естествено трябваше да се очаква, че изходът на сражението ще бъде благоприятен за римляните.

Когато римските легиони, притиснати силно от гладиаторите, ускориха отстъплението си и почти го удариха на бяг, Крас заповяда да дадат сигнал да очистят фронта. След четвърт час фронтът биде очистен и Крас поведе свободно трите легиона срещу гладиаторите, които си бяха поразстроили редовете при преследването на бегълците.

Битката пак пламна със страшна ожесточеност в центъра. Между това другите пет хиляди римски конници обиколиха левия фланг на осемхилядната гладиаторска конница, която се биеше с десетхилядната римска конница, и я нападнаха в гръб.

В същото време, въпреки необикновената храброст на Граник и гладиаторите, Мумии успя да заобиколи десния им фланг.

При това положение гладиаторите не можеха вече да се надяват на победа. Сега те се въодушевяваха от жаждата за отмъщение и от твърдото желание — да дадат скъпо живота си на неприятеля.

Това не беше сражение, а жестока сеч, свирепо клане.

След първото заграждане на гладиаторите сражението продължи още цели три часа.

Десният и левият фланг, притиснати силно от римските легиони, отстъпиха твърде назад. Само центърът, дето се биеха юнашки Спартак и Арторикс, все още се държеше срещу неприятеля.

Като видя, че бойците му отстъпват, Граник се хвърли сред кипежа на сражението. След като уби един трибун, двама десетници и осем или десет бойци, ранен на двадесет места и цял облян в кръв, Граник най-сетне се строполи мъртъв на земята. Македонецът Еростен, началник на десетия легион, загина също тъй като храбрец.

В центъра загина младият и красив Тевлопик, когато се биеше храбро, начело на легиона си.

Напълно разбитите конници видяха как се строполи мъртъв на земята началникът им Мамилий, улучен от десет стрели.

Свечери се, а борбата все още продължаваше. Изтощени, ранени, облени в кръв, гладиаторите се биеха вече като диви зверове.

Спартак не само че не отстъпи, но заобиколен от хиляда гладиатори, се вмъкна като клин в редиците на шестия римски легион, който, макар и да беше съставен от Мариеви и Сулови ветерани, не можеше да устои на бесния напор на гладиаторите. Спартак се биеше като разярен лъв. В късо време той уби Мамерк, двама центуриони и десетина десетници, които се бяха хвърлили върху му, за да насърчат бойците си.

До Спартак се биеше с невиждана храброст нумидиецът Вибсалда, началник на единадесетия легион.

Мракът се сгъсти, а римляните, които бяха вече пълни победители, трябваше все още да се бият.

Скоро месечината изгря и освети с бледите си лъчи страшната картина на кръвопролитието.

Повече от тридесет хиляди гладиатори лежаха мъртви на просторното поле. Между тях лежаха около осемнадесет хиляди римляни. Сражението беше свършено. Петнадесет или шестнадесет хиляди гладиатори, изморени до крайност от осемчасовото сражение, се оттеглиха в близките планини.

Само на едно място борбата все още не стихваше. В центъра Спартак и другарите му продължаваха да се бият с мощ, която сякаш никога нямаше да се огъне.

— Хей, Крас! Де си? — викаше от време на време Спартак с прехрипнал глас. — Нали обеща да излезеш насреща ми? Хей, Крас! Де си?

Преди два часа Спартак бе заповядал да отведат Мирца далеч от сражението.

Той знаеше, че ще загине, и не искаше тя да бъде свидетелка на смъртта му или пък да я види, че пада мъртва пред очите му.

След един час Спартак, чийто щит беше надупчен като решето от копия, видя как паднаха двамата му последни другари Вибсалда и Арторикс. Пронизан от една стрела в гърдите, Арторикс извика с нежност към приятеля си, когато падаше:

— Спартак!… В Елисея… ще те видя отново… сред…

Цял покрит с рани, обграден от купчини трупове, Спартак въртеше със светкавична бързина меча си и събаряше един след друг връхлетелите го римляни, които възлизаха на не по-малко от седем-осемстотин души. Най-сетне едно късо копие, хвърлено от дванадесет крачки, се заби в лявото му бедро и Спартак падна на коляното си.

Приседнал с подвити крака и предпазвайки се с щита, Спартак вършеше с меча си чудеса на нечовешка храброст, подобен по величието на духа си и по атлетическата поза на Херкулес, заобиколен от кентаврите. Но накрай, пронизан от седем-осем стрели, хвърлени от десет крачки в гърба му, падна на гръб и преди да издъхне, промълви една дума само:

— Ва… ле… рия.

Около него останаха неми и удивени всички римляни, които видяха отначало на битката до последния миг как геройски се би и как геройски загина.

Така свърши животът на този велик човек, чиито изключителни дарби му отредиха място между най-прочутите пълководци, които познава историята.

След два часа римляните се оттеглиха в стана си. Зловещата тишина на полесражението, осветено от бледите лъчи на печалната месечина, се нарушаваше само от стенанията на ранените и умиращите, които лежаха тук-там сред безбройните трупове.

На това страшно поле, застлано с трупове, се мяркаше само една сянка. Тя се движеше с мъка сред труповете към мястото, дето сражението бе най-ожесточено и продължително.

От живия блясък, който излъчваше от време на време сянката, се виждаше, че тя носи шлем и ризница, които отразяваха лъчите на месечината.

Без съмнение беше гладиаторски или римски воин, който навярно търсеше някой свой убит другар.

Воинът вървя дълго време, докато най-сетне стигна до мястото, дето бяха събрани най-много трупове и дето лежеше мъртъв и Спартак. Воинът, който беше твърде дребен на ръст, се спря, наведе глава и започна да разглежда един след друг труповете. Когато откри трупа на Спартак, той повдигна с мъка русата му глава и я сложи върху трупа на един от римските центуриони, когото предводителят на гладиаторите бе собственоръчно убил.

Един лунен лъч падна върху бледото и все така хубаво лице на Спартак и дребният воин, който плачеше неудържимо, почна да го целува с трогателна нежност.

Нашите читатели са се досетили още в началото, че тоя воин беше Мирца. Когато гладиаторите бяха разбити и всеки потърси спасение в бягство, Мирца се изтръгна от ръцете на тези, на които я бе поверил Спартак, и се върна на полесражението, за да намери труповете на брат си и на Арторикс и да целуне за последен път милите им лица.

— О, Спартак… братко мой! — мълвеше тя през сълзи, като целуваше лицето му. — В какво състояние те виждам! Как са те обезобразили, мили! Колко рани! Колко кръв!

В този миг до слуха й достигна ясното стенание на някого, който лежеше наблизо. Мирца млъкна за миг и след това пак занарежда безутешно:

— Няма ли вече никога да видя светлите ти очи, които ме милваха с толкова нежност и любов? Няма ли да видя вече, братко мой, благата ти усмивка, която озаряваше хубавото ти лице? Няма ли да чуя звучния ти глас, с който ми отправяше благодарствените си, сърдечни думи за малките ми грижи около тебе? О, братко мой… Ти не виждаш, не чуваш, не чувствуваш! О, Спартак, мили мой братко!

Мирца прегърна студения труп на Спартак и зарида като дете.

В тоя миг до слуха й пак стигна нечие стенание, може би по-слабо, но по-продължително от първото.

Мирца не мръдна от мястото си и продължи да целува изстиналото лице на Спартак.

Стенанието пак стигна до слуха й, тоя път придружено от някаква дума.

Тогава Мирца скочи на крака изплашена и запита, без да разбере какво върши и какво изрича:

— Кой ме вика? Никой не отвърна.

Мирца остана като вкаменена на мястото си.

— Мирца! О, моя Мирца! — чу се тоя път ясно гласът на умиращия.

— Какво чувам? — възкликна зарадвана Мирца. — Истина ли е? Арторикс!

В един миг тя се озова при Арторикс, който беше потънал в кръв. Лицето му беше студено и той с мъка повдигаше от време на време клепачите си, натежали от съня на смъртта.

Мирца се надвеси над него и започна да го целува.

— Ти си жив! Ти си жив, мили, възлюбени мой Арторикс? — мълвеше поривисто Мирца. — Аз ей сега ще превържа раните ти! Ще те стопля с целувките си! Ще те заведа на сигурно място! О, ти няма да умреш, мили мой, няма, няма! Топлият дъх и пламенните целувки на Мирца като че ли вдъхнаха малко живот на умиращия. Той отвори полуизгасналите си очи и промълви с отпаднал глас:

— Значи, ние вече стигнахме в Елисейските полета! Така скоро? О, Мирца! Но защо е тъй студено… в Елисейските полета?

— Не — промълви Мирца, като продължаваше да го гали. — Ние не сме в Елисейските полета! Аз съм тук! Твоята Мирца… Ти си жив… Ще живееш, защото искам да живееш! Нали ще живееш, мой любим Арторикс?

Арторикс беше затворил очи, сякаш за да не изпусне нищо от хубавото видение, което изпълваше душата му с блаженство. Но пламенните целувки на Мирца го откъснаха от унеса. Той отвори очи, обгърна с отпадналите си ръце врата на момичето и промълви:

— Но, значи, истина е! Аз съм още жив… и боговете ми даряват щастието да те целуна в предсмъртния си час…

— Да, да… но ти няма да умреш… Аз съм твоя… Твоя с цялата си душа…

— О, умирам доволен… Хезус… чу… молитвите ми… Гласът на Арторикс отпадаше все повече и повече. Вълнението изчерпи и последните му сили.

— О, Мирца! — промълви Арторикс, като целуна момичето. — Чувствувам… че умирам…

Мирца усети до устните си студените му, потръпващи устни и разбра, че любимият й вече издъхва.

— Няма да умреш сам! — промълви тя. — Чакай ме… Заедно ще умрем и заедно ще идем в Елисейските полета.

Тя извади от ножницата камата му, заби я в шията си и прегърна любимия си.

— Умирам с тебе — промълви тя — и заедно с тебе ще дойда на оня свят при добрите души…

— Какво… направи? — запита с безжизнен глас Арторикс.

— Споделям участта ти… мили мой…

След тия думи тя долепи устни до устните на Арторикс и така съединени завинаги с последната си целувка, издъхнаха.

В това време двама гладиатори, които вървяха бавно и предпазливо по бойното поле, стигнаха до мястото, където бе паднал Спартак, загърнаха трупа му в широка черна наметка и с големи усилия го извлякоха из полесражението на близкия път, дето ги чакаше селянин с кола, запрегната с волове.

Те сложиха трупа в колата и отгоре му наслагаха много чували с жито, които лежаха до колата така, че трупът остана напълно скрит.

Колата тръгна: след нея тръгнаха и двамата гладиатори.

Тия двама гладиатори бяха близнаците Ацилий и Аквилий синовете на Либедий, управителя на Тускуланската вила на Валерия. По всяка вероятност те отнасяха тялото на убития си предводител на жената, която го обичаше повече от всичко на света, за да го избавят от позора, на който щяха да го изложат безочливите победители.