Рафаело Джованьоли
Спартак (19)

XIX
Битката при Мутина. Размирици. Марк Крас действува

За изхода на сражението между Спартак и Гелий не можеше да има никакво съмнение. Евтибида, която продължаваше да върви сред труповете на загиналите в сутрешното сражение, видя отдалече колко слабо се съпротивляваха римляните на неудържимия натиск на гладиаторските легиони, които разширяваха фронта си с очевидно намерение да обгърнат не приятеля от двата фланга.

Докато Евтибида наблюдаваше сражението, чийто очевиден изход разрушаваше тъй желаната й мечта да си отмъсти на Спартак, тя зърна някакъв бял кон със синьо наметало, който се луташе ужасен и настръхнал сред труповете. Позна го веднага: принадлежеше на Узилиак, млад Окноманов контубернал, който бе паднал мъртъв пред очите й в началото на утринното сражение. И понеже и нейният кон беше бял, Евтибида веднага съобрази, че клетото животно ще може да й бъде полезно.

Тя се отправи към коня и когато го доближи, започна да го мами към себе си.

Но уплашеното животно като че ли предчувствуваше участта, която го очакваше, и колкото повече го мамеше куртизанката към себе си, толкова повече я отбягваше. Обаче по едно време конят се препъна о няколко трупа и падна. Евтибида се затече и го хвана за юздите. Като се изправи на нозете си, конят се опита да се изтръгне от ръцете на Евтибида, но напразно — тя го държеше здраво за юздите, като в същото време го галеше по шията и ласкаво му приказваше. Най-сетне конят, като че ли се успокои и се довери на ръката, която го водеше.

През това време редиците на Гелий, притиснати от многобройните гладиатори, започнаха да отстъпват в безредие към мястото, дето сутринта бяха изклани германците. Подир тях се спуснаха яростно гладиаторите, които изгаряха от жажда за мъст.

Звънът на мечовете и щитовете, както и яростните и свирепи викове на сражаващите се се чуваха все по-близко.

Скоро Евтибида можеше да различи съвсем ясно сражаващите се врагове. След като погледа известно време сражението, в което надмощието на гладиаторите растеше всеки миг, тя се изпълни с такава злоба, че не можа да се въздържи и процеди през зъби:

— Ах, велики Юпитер! Такава ли е твоята справедливост? Аз положих такива големи усилия, за да изкарам германците от гладиаторския стан, като се надявах, че подир тях ще тръгнат и галите, но галите не напуснаха стана! Спомогнах да бъдат избити до един германците, като се надявах, че Спартак ще бъде притиснат като в железен обръч от двамата консули, но ето че той разбива Гелий и след това ще отиде да разбие и Лентул, ако, разбира се, не го е разбил досега! Но нима тоя Спартак е непобедим?

Между това отстъпващите римляни се приближаваха към мястото, дето бе се развило утринното сражение. Побледняла от негодувание и гняв, Евтибида се отправи към мястото, дето лежеше Окноман, като водеше подир себе си белия кон на загиналия контубернал. При Окномановия труп тя си избра празно място, обградено с трупове, спря се и като извади меча си, заби го два пъти в гърдите на нещастното животно. Конят подскочи няколко пъти, цвилейки отчаяно, и се строполи на земята, облян в кръв.

Тогава Евтибида се простря на земята близко до издъхналото животно, като пъхна единия си крак под врата му; така, който и да ги видеше, щеше да остане с впечатлението, че и двамата са паднали жертви на неприятеля. През това време шумът от битката се засилваше и се приближаваше към мястото, дето лежеше Евтибида. От свирепите викове на галите и отчаяните писъци на латините Евтибида заключаваше, че римляните са разбити.

Като си мислеше за неочакваното пристигане на Спартак, който провали отмъстителните й намерения, и за мъчнотиите и опасностите, които щяха да се появят при осъществяването на новите й кроежи за пълното унищожение на омразния й гладиатор, тя се почувствува отпаднала, сразена, безутешна. Изведнъж й се стори, че слънцето побледнява и около нея се разстила някаква гъста мъгла. В същото време усети болка в лявата си ръка. Като се повдигна на десния си лакът, видя, че превръзката й беше напоена с кръв. Бледото й лице се покри с мъртвешка бледнина и й притъмня на очите. Тя поиска да извика за помощ, но от побелелите, изсъхнали устни се изтръгна само стенание. После се помъчи да стане, но падна възнак и повече не се помръдна.

През това време римляните бяха притиснати от гладиаторите, които се биеха с ярост. В късо време бяха избити повече от четиринадесет хиляди римляни; самият Гелий бе ранен и едва успя да се спаси. Оцелелите римляни се разбягаха по всички посоки, като оставиха в ръцете на гладиаторите знамената и целия си обоз.

Радостта на гладиаторите, която трябваше да им донесе бляскавата победа над римляните, беше помрачена от мъката по изкланите им другари германци. Вместо да заповяда да се отпразнува тържествено и весело спечелената победа, както обикновено ставаше, Спартак заповяда да се отдадат на избитите им другари необходимите жалейни почести.

На другия ден победителите се заловиха с изгарянето на труповете на падналите си другари. На едно обширно пространство по полето бяха запалени грамадни клади, върху всяка от които имаше стотици трупове.

Окномановият труп беше положен на отделна клада, около която стояха, мълчаливи и печални, всички началници и бяха строени четири легиона.

Покритото с двадесет и шест рани тяло на грамадния храбър германец беше измито и напръскано с благовония, изпратени по заповед на Спартак от изплашените жители на Нурсия, и после — обвито в бял ленен чаршаф. След като положиха тялото на Окноман върху кладата, Спартак го целуна няколко пъти по челото и почете паметта му с кратко, но прочувствено слово, в което припомни и възхвали редките качества на загиналия си приятел. След това взе запален факел и го поднесе към кладата; примерът му бе последван от всички присъствуващи началници. Скоро кладата пламна от всички страни и във въздуха се понесоха благоуханни облачета дим.

Окномановата пепел поставиха в малка, бронзова урна, изпратена също тъй от жителите на Нурсия; тая урна впоследствие Спартак пазеше между най-скъпите си неща.

От десетте хиляди германци, които се сражаваха под предводителството на Окноман, на полесражението бяха намерени живи петдесет и седем души, от които оцеляха само девет души. Между оцелелите беше и Евтибида. Ония, които я намериха, а заедно с тях и всички други гладиатори, останаха с впечатлението, че конят й е бил убит, а тя е била ранена, когато навярно е отнасяла някоя Окноманова заповед на отрядите.

Всички гладиатори бяха изпълнени с възторг към храбрата Евтибида. С възторг към нея беше изпълнен и самият Спартак, който двадесет и два дни по-късно, в присъствието на всички легиони, лично й поднесе гражданския венец.

При получаването на почетното отличие Евтибида се развълнува извънредно много и въпреки усилията си не можа да скрие вълнението си. Смъртната бледнина на лицето й и треперенето на ръцете й присъствуващите отдадоха на скромността й, когато в действителност това се дължеше на угризенията на съвестта й.

Като получи наградата за мнимата си самоотверженост и храброст, Евтибида, макар и с още не напълно оздравяла рана, изказа желание да се върне пак на служба и помоли да бъде отново записана контубернал при Крис. Молбата й бе единодушно удовлетворена от Спартак и Крис.

След двадесет и пет дневна почивка Спартак вдигна стана си при Нурсия. След като прекоси Апенините, той се отправи към земята на сеноните, отдето смяташе по Емилиевия път да стигне реката Пад, да я премине и да продължи пътя си за Галия.

След четиринадесетдневен поход стигна близо до Равена. Тук той се спря, за да подреди във войската си новите петнадесет хиляди роби и гладиатори, които се бяха присъединили към него през време на похода му през земята на сеноните.

Спартак образува три нови легиона, начело на които постави трима отличили се в битките при Камеринум и Нурсия гладиатори: латинеца-доброволец Гай Каниций, гала Каст и трака Идомей.

Броят на Спартаковите войници достигна седемдесет и пет хиляди души. Спартак продължи пътя си към Пад.

През това време Гай Касий, който предната година беше консул, а сега претор на Цизалпийска Галия, като се научи за разбиването на двамата консули Лентул и Гелий и за заплашителното приближаване на Спартак, събра набързо десет хиляди римски легионери и толкова спомагателни войници. С двадесетхилядната си войска Касий премина Пад при Плаценция с намерение да прегради пътя на гладиаторите.

А Спартак стигна до Бонония. Той заповяда на войската си да се разположи на стан близо до града и изпрати веднага разузнавачите да съберат точни сведения за неприятеля.

На другия ден призори, когато опитните гладиатори от Равена и Капуа обучаваха бойците от новообразуваните три легиона, Евтибида отиде в Спартаковата шатра, за да навести Мирца.

Мирца посрещна куртизанката с благосклонност и уважение, защото като жена тя се възхищаваше от храбростта й много повече, отколкото гладиаторите.

На сърдечните и ласкави думи на Спартаковата благородна сестра коварната гъркиня отвърна със също тъй ласкави, но лицемерни думи, като между другото й каза, че винаги хранела към нея хубаво чувство и че понеже двете били единствените жени в стана, естествено било да станат добри и сърдечни приятелки.

Мирца изслуша с радост думите на гъркинята. После двете се целунаха и се заклеха да си останат верни приятелки до смърт. Увлечени в задушевния си разговор, те не усетиха как се изминаха цели два часа.

Когато най-сетне Евтибида стана, за да си отиде, прегърна пак Мирца, като й обеща, че ще я споходи вечерта, ако войската не се вдигне от стана. Мирца беше очарована от Евтибида, която умееше майсторски да ласкае хората и неусетно да ги заплита в коварната си мрежа.

Какви бяха кроежите на куртизанката и за какво й беше нужно приятелството на Мирца, ще видим по-нататък; засега ще я проследим до шатрите на галите, към които се отправи.

По пътеките, които разделяха една редица шатри от друга, се обучаваха петте хиляди гали, от които беше съставен четиринадесетият легион в страната на сеноните. Към десетте първи легиона на гладиаторската войска в областта Кампания бяха прибавени два в Апулия и три бяха образувани сега при Равена. Така че в тоя момент легионите на гладиаторите при Бонония бяха тринадесет, тъй като първите два, съставени само от германци, бяха унищожени от консула Гелий.

Срещу всеки нов боец стоеше по един ветеран, въоръжен с дървен меч, и показваше как се фехтува. Петте хиляди ветерани викаха едновременно и заглушаваха с виковете си почти целия стан.

— На позиция!

— Горе щита!

— Наведи повече върха на меча!

— Гледай ме в очите!

— Изправи добре главата си!

— Гледай по-смело!

— Прикрий главата си с щита и след това намуши!

— На позиция!

— Отбий удара с острието по главата!

— Скок вдясно!

— Удряй здравата!

— Половин кръг с меча наляво!

— Удряй здравата!

— На позиция!

— Скок назад!

— По-живо! Напред! Нападай ме! Напред!

— По-бързо де, по-бързо де! Хурка ли имаш в ръката си или меч?

— Крачка напред! Крачка назад! Бързо!

— Подскочи надясно!

— Отскочи назад!

— Напред! Сечи! Напред!

Всички тия команди се изричаха едновременно от пет хиляди души. Десет хиляди души подскачаха или правеха крачка напред или назад; двадесет хиляди ръце се размахваха бързо и непрекъснато по всички посоки. Всичко това се сливаше във великолепна гледка.

Като стигна на Квинтанската улица, отделяща шатрите на третия и четвъртия легион от тези на петия и шестия, Евтибида се спря да се полюбува на живописната картина, която представляваха обучаващите се войници. Изведнъж до слуха й достигнаха от съседната шатра някакви гласове. По поставеното до шатрата знаме Евтибида разбра, че тя е на Арвиний, началника на четвъртия легион.

Изглежда, че в тая шатра се водеше оживена препирня, защото от време навреме заговорваха по няколко гласа едновременно, за да притихнат след малко отново, заглушени от един мощен и внушителен глас. На Евтибида бяха познати почти всички гласова и полека-лека започна да ги различава.

Тя наостри слух и като си даде вид, че цялото й внимание е погълнато от упражненията по фехтуване на галите, започна малко по малко да се приближава към шатрата.

— В края на краищата — викаше един пресипнал глас, в който Евтибида позна гласа на началника на единадесетия легион, Орцил, — в края на краищата ние да не сме овце, че той се отнася с нас по тоя начин?

— Ами че ако не бяхме ние — възкликна друг глас, в който Евтибида позна гласа на латинеца Гай Каниций, началника на тринадесетия легион, — какво щеше да представлява той?

— Щеше да бъде един презрян гладиатор и нищо повече — каза гневно Брезовир.

— Заклевам се във Ваал, че аз и моите африканци няма да дойдем в Галия! — прибави Орцил.

— Имаше право Окноман… — каза Каст, началникът на четиринадесетия легион, т.е. тъкмо оня легион, който в това време се упражняваше във фехтуване.

— Горкият Окноман! Той стана жертва на Спартаковата измяна, в която вече не може да има никакво съмнение! — каза самнитът Онаций, който беше заел мястото на Рутилий и командуваше осмия легион.

— За каква измяна приказвате? — извика гневно с мощния си глас епирецът Тесалоний, началник на седмия легион. — Спартак изменник?! О, това вече е прекалено!

— Да, Спартак е изменник! Изменници са и Крис, и Граник, които заедно с него са ни продали на Римския сенат…

— Изменници сте всички вие, които искате да ни водите отвъд Пад, далеч от Рим!

— Към Рим, към Рим искаме да вървим! И седем-осем гласа, възкликнаха високо:

— Към Рим! Към Рим!

— Аз вярвам в Спартак, най-благородния и честен човек, вярвам в Крис и Граник, които са най-благородните след него в стана ни, и заедно с легиона си ще следвам тях и само тях.

— И аз — каза Барторикс.

— Вие вървете след тях — каза Каниций, — а ние с нашите седем легиона утре сутринта тръгваме за Рим.

— Без Спартак вие ще извършите велики подвизи, няма що да се каже — каза иронично Барторикс.

— Първият претор, който ви срещне, ще ви насече на парчета — добави Тесалоний.

— И тия хора въстанаха, за да извоюват свободата! — възкликна Гай Каниций. — А сега са се превърнали в роби на един човек като тях!

— Ако за вас свободата е безредие, слободия, безвластие… в такъв случай ние сме против тая свобода — каза Тесалоний. — Ние предпочитаме дисциплината и реда и сме с тоя, който в продължение на повече от две години доказва, че е даровит и смел предводител.

В тоя миг дрезгав тръбен звук, който призоваваше на оръжие гладиаторите от третия легион, прекъсна препирнята и изтръгна Евтибида от радостното опиянение, в което я бяха потопили гневните и размирнически думи на мнозина военачалници.

Тя трепна и тръгна към оная страна на стана, отдето се бе разнесъл тръбният звук. В същия миг от шатрата на Арвиний излязоха военачалниците и се отправиха към шатрите на легионите си.

След малко тръбният звук се поде от тръбите на четвъртия легион, после от тези на петия и в скоро време — от тръбите на целия стан.

Всички гладиатори се въоръжиха, изскочиха от шатрите си и се строиха по манипули и кохорти.

След малко тръбите на третия легион дадоха нов сигнал, който се поде от тръбите на всички легиони и който означаваше, че трябва да се вдигнат веднага шатрите.

За по-малко от два часа всички шатри бяха вдигнати и войниците бяха готови за поход. Тогава нов тръбен звук призова началниците на легионите при върховния им предводител.

Всички началници препуснаха към преториума. Там Спартак им съобщи, че срещу тях е тръгнал преторът Гай Касий, който щял да пристигне вечерта в Мутина. Той им каза, че трябва да тръгнат веднага, за да могат да го нападнат там на утрешния ден, преди още да са се присъединили към него други сили, с помощта на които би могъл да им попречи да прехвърлят реката Пад.

Когато Спартак свърши, настъпи пълна тишина. Най-сетне, след известно колебание, Гай Каниций каза с половин глас, без да погледне Спартак в очите:

— Ще се бием с Касий, но Пад в никой случай няма да преминем.

— Какво? — извика изумен Спартак. И като си даде вид, че не е чул добре, запита със строг глас, като стрелна с пламналия си поглед самнита:

— Какво каза?

— Казах, че ние няма да дойдем с тебе отвъд Пад — отговори нумидиецът Орцил, като гледаше смело Спартак.

— Че седем легиона — каза Гай Каниций — искат да нападнат Рим, а не да се завърнат в отечеството си.

— А! — извика гневно Спартак. — Пак бунтове… Не ви ли стига печалният пример на нещастния Окноман?

Всички присъствуващи започнаха да шушукат помежду си, но никой не отвърна на Спартак.

— Заклевам се във всички богове! — извика Спартак. — Вие сте луди или изменници!

Никой измежду размирните военачалници не му отвърна. След като помълча малко, Спартак каза:

— Сега ние сме изправени пред неприятеля и докато го разбием, всички ще ми се покорявате. После ще решим какво трябва да правим. Вървете!

С повелително движение на ръката той ги освободи. И когато се готвеха да препуснат конете, добави с мощния си глас:

— И се пазете от най-малкото непокорство през време на похода и на сражението, защото, заклевам се във великия Юпитер, първият, който си позволи да наруши по един или друг начин дисциплината, ще загине от меча ми, чийто удар винаги е бил безпогрешен.

Той им даде пак знак да си отидат и те се оттеглиха мълчешком по местата си.

И войската потегли към Мутина, дето пристигна на следния ден заранта.

Тук Касий се бе разположил на стан върху два високи хълма и се бе укрепил със здрави огради от колове и с широки ровове.

Към обед Спартак поведе шест легиона срещу претора на Цизадпийска Галия, който бе изкарал войската си извън стана и бе заел добра позиция.

Но гладиаторите бяха по-многобройни от враговете и при това се спуснаха с такъв устрем срещу тях, че не можеше да има никакво съмнение в изхода на сражението. Двадесетте хиляди римляни, повечето Мариеви и Сулови ветерани, колкото и храбро да се сражаваха, трябваше след два часа да отстъпят и да се разбягат в безредица.

В това сражение паднаха повече от десет хиляди римляни; останалите избягаха на разни страни. Между избягалите беше и самият претор, който успя да се спаси по чудо. Римляните оставиха в ръцете на неприятеля шатрите и целия си обоз.

Гладиаторите претърпяха твърде леки загуби.

На другия ден след победата, третата в продължение на около един месец, Спартак събра цялата гладиаторска войска на една равнина при брега на реката Скултена, за да реши трябва ли да се премине Пад, или пък да се поеме обратният път и да се нападне Рим.

Спартак произнесе пламенна реч, в която посочи колко полезно и разумно е да преминат Пад и да се разотидат всеки в отечеството си, като обрисува и пагубните последици от едно неразумно нападение на Рим. Той им припомни заслугите си към светото дело на потиснатите, на което се бе посветил всецяло от десет години насам, като им каза, че се позовава на всичко това не от някакво тщеславие, а само за да увери другарите си по нещастие и по оръжие, че ако се е решил да напусне Италия, то е, защото се е убедил, че тая страна е гробница на гладиаторите, каквато е била за Бреновите гали, за Пировите гърци, за картагенците, за тевтонците, за кимврите и за всички чужденци, които са воювали на нейна земя. Накрай Спартак се закле, че се ръководи единствено от доброто за гладиаторите, като заяви, че предоставя на тях да решат какво да се прави. Като предводител или прост воин, той ще се бие рамо до рамо с тях и с радост ще загине заедно с тях, ако е писано така в книгата на съдбата.

Думите на Спартак бяха изпратени с бурни ръкопляскания. И ако се беше пристъпило веднага към гласуване, може би предложението му щеше да бъде прието с голямо мнозинство.

Обаче многобройните и бляскави победи на гладиаторите, спечелени благодарение главно на Спартаковия стратегически гений, ги бяха направили твърдоглави и самонадеяни. Мнозина измежду военачалниците си мислеха, че превъзхождат твърде много Спартак и затова не можеха да понасят властта му и желязната дисциплина, която им забраняваше да грабят и да плячкосват. Така че недоволството срещу Спартак, което отначало се подхранваше от неколцина военачалници, в скоро време се разшири толкова много, че Евтибида, сметна, че е вече време да се възползува от него за постигането на пъкления си кроеж. Ние видяхме вече как тя успя да вплете в мрежата си Окноман, в чието лице гладиаторите можеха да видят един достоен заместник на Спартак — ако не в друго, то поне в силата и храбростта. Видяхме също така с какви усилия Крис успя да задържи галите, като с това пресече напълно отмъстителните кроежи на гъркинята.

Ала избиването на германците не само че не послужи за поука на гладиаторите, но у повечето от тях разпали още повече желанието да нападнат Рим. Едни искаха да нападнат Рим, за да отмъстят за изкланите германци, други, за да се отдадат на грабеж, от който всеки се надяваше да му се падне голям дял плячка, трети, за да засвидетелствуват по този начин уважението и любовта си към паметта на Окноман и германците, които бяха загинали в похода към Рим.

От всички тези настроения, които тлееха у гладиаторите, се възползува много добре Гай Каниций, който, преди да стане гладиатор, беше се въртял известно време във форума и умееше да приказва красноречиво и убедително.

Той почна речта си с безмерна похвала на качествата и заслугите на Спартак, за да отбие по тоя начин предварително всяко подозрение в някакво лично неразположение към него. След това описа плачевното положение на римляните, което не им позволяваше да проявят и най-слаба съпротива срещу страшната гладиаторска войска, която броеше седемдесет хиляди смели и силни войници. В заключение каза, че гладиаторите не бива да изпускат благоприятния случай, който може би няма вече никога да им се представи, и предложи да тръгнат на следния ден към Рим.

— Към Рим! Към Рим! — извикаха около петдесет хиляди души. — Към Рим! Към Рим!

Гласуването даде следния резултат: седем легиона бяха за Канициевото предложение, а другите шест с незначително мнозинство — против. Само конницата беше почти единодушна за предложението на Спартак. Така че повече от петдесет хиляди души искаха да вървят към Рим, докато броят на тези, които поддържаха Спартаковото предложение, не достигаше дори до двадесет хиляди души.

Лесно е да се разбере колко опечален беше Спартак от това решение, което обръщаше с главата надолу всички негови планове и което според него вместо да приближава, отдалечаваше въстаналите от тяхната цел — унищожаването на Рим и на тираничната му мощ.

Спартак остана смазан от решението на гладиаторите. Дълго време той не промълви нито дума. Най-сетне извърна бледото си и печално лице към Крис, Граник и Арторикс, които, не по-малко натъжени, стояха мълчаливо около него, усмихна се горчиво и каза:

— От туй по-голямо доверие, след толкова мъки, опасности и трудности здраве му кажи! Наистина, ако чувството ми за дълг и гласът на съвестта ми не ме възпираха, има защо да се разкайвам, че не приех предложението на консула Марк Теренций Варон Лукул! Добре, много добре!

След като постоя известно време замислен, изведнъж трепна, извърна се към легионите, които очакваха мълчаливи изхода на обсъждането, и извика високо:

— Добре! Подчинявам се на решението ви и ще тръгна с вас към Рим, само че не като ваш върховен предводител, а като прост воин. От тоя миг аз преставам да бъда ваш предводител и ви моля да си изберете друг, по-достоен от мене.

— Не, не! Заклевам те в боговете! — извика самнитът Ливий Грандений, началник на дванадесетия легион. — Ти ще бъдеш и в бъдеще наш върховен предводител, защото между нас няма друг равен на тебе.

— Искаме Спартак да ни бъде върховен предводител! — извика с всичка сила Барторикс.

— Спартак върховен предводител! Спартак върховен предводител! — — извикаха в един глас седемдесетте хиляди гладиатори и издигнаха щитовете си нагоре.

Като притихнаха гладиаторите, Спартак извика колкото му глас държи:

— Не! Никога! Аз съм против похода за Рим и не искам да ви водя. Изберете си някой от тия, които са уверени в победата!

— Тебе искаме за върховен предводител! Тебе! Спартак! — извикаха около тридесет-четиридесет хиляди гласове.

Крис направи знак, че иска да говори. Като се въдвори тишина, каза:

— Ако ще и сто хиляди души или само сто души да са гладиаторите, един само може и трябва да бъде техният върховен предводител… Само победителят при Аквинум, Фунди, Камеринум, Нурсия и Мутина може и трябва да бъде нашият върховен предводител! Поздравявам те, императоре! Цялата Скултенска равнина се оглуши от страшен вик:

— Поздравявам те, императоре!

Въпреки волята на гладиаторите и настойчивите молби на приятелите си Спартак отказа да приеме върховното командуване на войската. Но когато го обградиха всички предводители на легиони, военни трибуни, центуриони и десетници и започнаха да го увещават да не се отказва от върховното предводителство, Спартак се трогна толкова много от уважението и добрите чувства, които му засвидетелствуваха еднакво тези, които отхвърляха предложението му, както и онези, които гласуваха за него, че най-сетне отстъпи.

— Значи, искате аз да бъда върховен предводител? — каза той. — Добре. Приемам, защото виждам, че ако изберете вместо мене друг, може да стигнем до междуособици.

И докато всички му изказваха по един или друг начин благодарността си, той се усмихна печално и добави:

— Приемам, но не ви обещавам победа, защото се съмнявам в нея. Във всеки случай ние ще нападнем Рим. Утре тръгваме за Бонония.

Така Спартак бе принуден да се заеме с едно дело, което смяташе предварително осъдено на пропадане. На следния ден той вдигна стана и се отправи през Бонония по посока на Ариминум.

Не само недисциплинираността и неподчинението бяха проникнали сред гладиаторските редици; тая страшна войска, която благодарение на вещото ръководство на Спартак бе достигнала толкова блестящи победи, беше почнала вече да се разяжда и разлага от гибелното влияние на грабежите и безчинствата, на които се бяха отдали голяма част от войниците…

Колкото и усилия да влагаше Спартак, за да попречи на бойците си да ограбват градовете, край които минаваха, все пак не успяваше. Това поведение на бойците му, които доскоро бяха така дисциплинирани, го вбесяваше. От една страна, то излагаше името и честта на войската, а от друга — не позволяваше да се върви с ускорен ход. А главната тайна на Спартаковите победи се криеше в бързината.

Отначало Спартак ругаеше и заплашваше тринадесетия легион, командуван от Гай Каниций, който пръв даде пример за грабеж. Той обаче не можа да премахне злото и след два дни петият и шестият легиони, които бяха на опашката на войската, влязоха във Форум Корнелий и се отдадоха на разюздан грабеж. Спартак и Крис трябваше да се върнат обратно, за да изкарат от града грабителите и да ги поведат подир другарите им. В същото време, докато Спартак се занимаваше с изостаналите назад плячкаджии, единадесетият (африканският) легион влезе в сенонския градец Бертинорум и се отдаде на нечуван грабеж. И Спартак трябваше да тича напред, за да тури край на новото своеволие.

През това време в Рим бяха стигнали известия за разбиването на консулите и на претора на Цизалпийска Галия. Целият римски народ беше настръхнал от страх. Но когато до сената стигна известие за решението на гладиаторите да нападнат Рим, целият град бе обхванат от неописуем ужас.

Предстоеше да се избират консули за следващата година. Отначало кандидатите бяха твърде много, но след поражението на Лентул и Гелий числото им намаля чувствително. Това насърчи Гай Анфидий Орест да се кандидатира. На гражданите той обясняваше, че бил разбит от Спартак единствено поради малобройната си войска. При това твърдеше, че докато консулите Гелий и Лентул отстъпили в пълно безредие, въпреки че разполагали с шестдесетхилядна войска, той, напротив, отстъпил в пълен ред, дал сравнително по-малко жертви и с това проявил дарби на военачалник.

Това разсъждение беше малко странно и неубедително, но римляните бяха в толкова тревожно състояние на духа, че намериха логиката на Анфидий Орест за приемлива. При това кандидатите бяха толкова малко, че избирателите по необходимост трябваше да бъдат по-малко придирчиви. Така че за консули за следващата година бяха избрани с голямо мнозинство споменатия Анфидий Орест и Публий Корнелий Лентул Фура, роднина на разбития от Спартак консул Лентул Клодиан.

Спартак трябваше да преустанови за известно време похода си към Рим поради непокорството и разюздаността на същите тия легиони, които най-много искаха похода… Гладиаторската войска прекара около месец при Ариминум. Спартак се отказа от предводителството и прекара няколко дни затворен в шатрата си. Въпреки разкайванията на плячкаджиите и размирниците, въпреки молбите и увещанията на цялата войска той остана твърд и непреклонен.

Когато най-сетне излезе от шатрата си и се яви пред войската си, неговото лице беше много бледо, подпухнало от сълзите, които бе пролял през своето продължително усамотение.

Като видяха предводителя си така мрачен и унил, гладиаторите започнаха отново да се разкайват, да искат прошка и да засвидетелствуват предаността си към него.

Спартак направи знак, че иска да говори. Когато настъпи пълна тишина, той произнесе слово, с което порица безмилостно поведението на гладиаторите, като каза, че са се проявили не като хора, които се борят за свобода, а като последни разбойници. Накрай заяви, че докато не му се даде неограничено право да съди и наказва размирниците и плячкаджиите, няма да продължи с тях по-нататък.

Всички легиони единодушно удовлетвориха искането му и Спартак стана пак техен върховен предводител. Още със самото поемане на предводителството Спартак прояви неумолимата си строгост, с която смяташе да възстанови нарушената дисциплина сред войската си.

Той осъди на смърт нумидиеца Орцил, най-свирепия и опърничав между началниците на легионите, който се бе провинил с престъпления в Бертинорум, и накара неколцина негови съплеменници да го разпънат на кръст в присъствие на цялата войска.

После заповяда да набият с тояги и да изгонят от стана двамата началници на легиони Арвиний и Гай Каниций и да разпънат на кръст двеста двадесет и трима гладиатори, които бяха се проявили най-много в грабежи и безчинства.

След изпълнението на тези наказания Спартак пристъпи към преустройство на войската си. Той намери за по-добре да изостави системата на едноплеменния състав на легионите. След направените размествания всеки отряд от сто и двадесет души включваше четиридесет гали, тридесет траки, двадесет самнити, десет илирийци, десет гърци и десет африканци. Така съставената войска той подраздели на четиринадесет легиона, които имаха за началници следните гладиатори:

1-и легион — Брезовир, гал.

2-и легион — Тесалоний, епирец.

3-и легион — Каст, гал.

4-и легион — Онаций, самнит.

5-и легион — Месемврий, трак.

6-и легион — Ливий Грандений, самнит.

7-и легион — Идомей, трак.

8-и легион — Барторикс, гал.

9-и легион — Артакс, трак.

10-и легион — Еростен, един много способен македонец.

11-и легион — Вибсалда, силен и смел нумидиец.

12-и легион — Елиял, стар, безстрашен гал.

13-и легион — Тевлопик, млад, крайно храбър илириец.

14-и легион — Индутиомар, снажен, силен и храбър гал.

Всички тия легиони Спартак раздели на три корпуса. Първия корпус, съставен от първите шест легиона, повери на Крис; втория, съставен от следващите четири легиона, повери на Граник и третия, съставен от последните четири легиона, повери на Арторикс.

След като преустрои по този начин войската си, Спартак разбра веднага, че е необходимо да й даде време да закрепне и се заякчи, преди да нападне Рим. Затова, като потегли от Ариминум и през Форум Семпроний и Ареций се отправи към Умбрия, даваше на войската, против навика си, чести почивки и предпочиташе по-мудния вървеж. Така бойците имаха достатъчно време да се опознаят и оценят взаимно и да свикнат с новите си началници.

През това време в Рим стигнаха известия за грабежите, извършени от гладиаторите. В тези известия, разбира се, имаше много преувеличение. Народните трибуни се изплашиха много и започнаха да крещят във форума, че е време да се помисли за спасението на отечеството.

Събра се сенатът. Едни от сенаторите изказаха възмущението си от това, че бездарните римски военачалници докараха работата дотам, че ги принуждаваха да се занимават с едно смешно гладиаторско въстание, което взе размерите на страшна война, заплашваща самия Рим, а други заявиха, че е крайно време да се вдигнат всички сили на империята срещу гладиаторите.

Освен това сенатът, като имаше пред вид, че двамата консули бяха позорно разбити от Спартак и че единият от новоизбраните консули също тъй беше разбит от гладиаторите, а другият не разбираше нищо от военните работи, реши със специален „Senatus consultum“ (Постановление на сената. — Б. р.) да повери воденето на войната с гладиаторите на някой смел и опитен пълководец, на когото да даде най-широки права, за да може в най-късо време да се разправи с омразните гладиатори, които бяха дръзнали да заплашват и самия Рим.

След няколко дни предстоеше да се произведе избор за претор на Сицилия и сенаторите решиха да поверят воденето на войната на оня, който бъде избран.

Когато решението на сената стана известно, всички кандидати за претор на Сицилия оттеглиха кандидатурите си. Денят за произвеждането на изборите наближаваше, а никой не се кандидатираше.

Повечето от гражданите съжаляваха, че Метел и Помпей отсъствуват от империята; според тях двамата пълководци бяха единствените, които можеха да смажат гладиаторите. Мнозина пък предлагаха да се извика от Азия Лукул, опитен и прозорлив пълководец, комуто да поверят воденето на войната.

Приятелите на Юлий Цезар го караха да се кандидатира за претор на Сицилия, като му обещаваха да направят всичко възможно пред сената и пред народа, за да му се дадат на разположение осем легиона. При това те се мъчеха да го убедят, че с четиридесет и осем хиляди легионери и с двадесет хиляди души лека пехота и конница той ще успее непременно да победи гладиаторите.

Но Цезар, когото постоянно смущаваха победите и триумфът на Помпей, отказа безусловно да поеме воденето на войната с гладиаторите, макар че тая война беше толкова трудна, колкото войната с Домиций или с царя на Африка, с която Гней Помпей наскоро бе спечелил триумфа си, но представляваше тая неизгодност: заради нея победителят не би получил не само триумфа, но дори и овацията, (Малък триумф, при който победителят влизал в града пеш а не на колесница.) понеже римската гордост не позволява да се гледа на гладиаторите като на обикновени врагове.

— Аз бих поел воденето на една война само тогава, когато мога да се надявам, че след победата ще бъда почетен с триумфа, който ще ми отвори пътя към консулския пост.

Така заяви Цезар на приятелите си, но е твърде възможно да е отказал поради други много по-сериозни причини. Той вероятно е виждал, че разбунтувалите се гладиатори, към които се били присъединили робите и бедните овчари от Самниум, представлявали три от най-онеправданите и потиснати съсловия, чието негодувание и сила смятал да използува, за да сломи тираничната власт на олигархите. И той навярно е схващал, че ако се опетни с кръвта на гладиаторите, когато един ден се яви пред онеправданите съсловия като техен освободител, те няма да го посрещнат с любов и упование.

И така, в деня на избора вместо Цезар на форума, се яви в снежнобяло облекло Марк Лициний Крас: Насърчаван от най-влиятелните сенатори, от многобройните си клиенти и подбуждан най-вече от амбицията си, която го караше да не се задоволява от несметното си богатство и да се стреми и към военните лаври, той реши да се кандидатира за претор на Сицилия.

Марк Лициний Крас по това време беше около четиридесетгодишен. Както вече казахме, под предводителството на Сула той бе участвувал в гражданската война и бе проявил не само душевна сила и изключителна храброст, но и прозорливост и способност на водач.

Когато Крас се яви на форума, народът го посрещна с бурни ръкопляскания, като по тоя начин му засвидетелствува доверието и надеждите, които възлагаше на борбата му срещу гладиаторите.

Като настъпи тишина, народният трибун Аквилий Ленон взе думата и посъветва народа и сената да изберат единодушно Крас, по-добър пълководец от когото срещу Спартак не може да се желае. Той заяви също тъй, че е необходимо да му се дадат достатъчно сили, за да може да усмири веднъж завинаги гладиаторите, които вилнееха вече три години.

Всички се вслушаха в думите на Аквилий и Крас бе избран единодушно за претор на Сицилия. Даде му се пълномощие да събере шест легиона със съответната спомагателна войска, а така също да събере и остатъците от разбитите войски на Лентул и Гелий, от които можеше да се образуват четири легиона. По тоя начин Крас се сдобиваше с шестдесет хиляди легионери и с двадесет и четири хиляди спомагателни бойци, или всичко с осемдесет и четири хилядна войска, каквато не беше се виждала от завръщането на Сула в Италия след войната с Митридат.

На другия ден след избирането си Крас издаде указ, с който призоваваше гражданите под знамената. С постановление сенатът обещаваше големи възнаграждения на онези ветерани от войските на Сула и М арии, които биха пожелали да влязат във войската на Крас.

Това постановление и указът на Крас повдигнаха отпадналия дух на гражданите. Народът се въодушеви и сред младежите от най-знатните патрициански семейства се породи благородно надпреварване да се записват доброволци в Красовите легиони.

Крас се залови с трескаво увлечение да подреди войската си. Квестора и трибуните си избра измежду най-опитните легионери, без да обръща внимание на общественото им положение. Така за квестор си избра земеделеца Публий Елий Скрофа, който, след като бе участвувал в единадесет войни и бе получил награда и венци за извънредната си храброст и военна ловкост, се бе оттеглил в Тибуртинум. Крас не сметна за унизително да отиде лично да го помоли да даде съдействие във войната срещу гладиаторите. Трогнат от посещението на Крас, Скрофа остави нивите и спокойния си живот и тръгна след него.

Петнадесет дни след избирането си Марк Лициний Крас излезе от Рим, начело на четири легиона, образувани от ветерани от Рим и околностите, и се отправи за Отрикулум. Тоя град беше разположен на границата между земите на еквите и умбрите, дето един от неговите заместници, Авъл Мумии, събираше и подреждаше другите два легиона и спомагателната войска.

На тръгване Крас бе поздравен от целия ликуващ народ, стекъл се извън Ратуменската врата, дето той бе разположил стана си. Така преторът бе съпроводен не само от благопожеланията на гражданите от всички съсловия, но също тъй и от покровителството на божествата, които — според предсказанията на гадателите — се показали благосклонни към този поход.

В първия легион имаше две кохорти, съставени все от младежи, принадлежащи към най-видните патрициански римски семейства. Между тях бяха Марк Порции Катон и Тит Лукреций Кар, Гай Лонгин Касий и синът на Сула Фауст, Публий Вациний и др.

Всички роднини, приятели и клиенти на тези млади патриции изпратиха Красовите легиони чак до Милвийския мост. За четири дни Крас стигна в Отрикулум, дето се разположи на стан, и реши да дочака там другата част от войската си, още повече, че заетата от него позиция беше твърде благоприятна за защитата на Рим срещу гладиаторите.

Войските на Крас при Отрикулум и тия на Спартак при Арециум минаха цял месец в бездействие. И двамата само се дебнеха и си крояха примки, но никой нищо не предприемаше.

Когато най-сетне Спартак се убеди, че е време да пристъпи към действие, заповяда през една бурна нощ на легионите си да се измъкнат безшумно из стана, дето трябваше да останат само седем хиляди конници заедно с началника си Мамилий. Другите хиляда конници той изпрати напред да събират сведения за неприятеля. Като вървя цяла нощ и почти целия следващ ден, Спартак стигна и Игнувиум. Оттук възнамеряваше да продължи пътя си през Камеринум, Аскулум, Сулмона, Фуцинското езеро и Сублаквум за Рим, като вярваше, че Крас няма нищо да узнае за похода му.

През това време останалата в стана при Ареций конница излизаше извън стана и ходеше по близките селища и градове за да събира хранителни припаси. По тоя начин населението оставаше с впечатление, че гладиаторската войска е в стана си. Разбира се, така щеше да се докладва и на Крас и Спартак разчиташе твърде много на тая своя уловка.

След тридневен, уморителен път Спартак бе навлязъл сред пицените и бързаше за Рим, дето смяташе да пристигне ненадейно, ако, разбира се, Крас не откриеше военната му хитрост.

Три дни след отпътуването на гладиаторската войска Крас, който вече нямаше търпение да чака, реши да нападне неприятеля и да го предизвика да излезе от стана, за да го срази и да сложи веднъж завинаги край на войната.

Той вдигна войската си от Отрикулум и се отправи за Ареций. През това време, като се научи от разузнавачите си за приближаването на неприятеля, съгласно нареждането на Спартак, Мамилий се измъкна една нощ от стана и тръгна по следите на гладиаторските легиони.

След четиридневен поход Крас стигна близо до Ареций. Когато римските разузнавачи се доближиха до самия стан на гладиаторите, те се изненадаха твърде много, като се увериха, че станът бе напълно изоставен.

Когато разузнавачите му съобщиха, че гладиаторите са напуснали стана, Крас остана смаян от това известие и се замисли дълго по кой път можеше да мине Спартак. И веднага разпрати разузнавачите си да обходят всички околни пътища, като се отдалечат до тридесет мили от Ареций.

Скоро Крас научи от разузнавачите си, че гладиаторската конница е избягала от Арециум при приближаването му и минала през Игнувий, откъдето преди няколко дни бил минал с войската си Спартак.

С проницателността си на голям пълководец Крас схвана целта на Спартак и тутакси съобрази по какъв начин ще може да се предпази.

Спартак вървеше по източния склон на Апенините. Крас реши да се оттегли бързо към Рим по западния склон на същата планина. Докато в движенията си Спартак трябваше да следва крива линия, Крас, напротив, вървеше по права; така че Крас имаше възможност да навакса загубеното време и да настигне неприятеля си.

След петдневен усилен поход Крас стигна в Реата, дето даде еднодневна почивка на бойците си.

През това време Спартак пристигна в Клитернум, близо до Фуцинското езеро. Тук той бе заставен да спре, понеже реката Велин бе придошла и не можеше да се мине. Гладиаторите трябваше да изгубят цели два дни, докато приготвят понтонен мост, и още един ден и една нощ, докато минат реката.

Между това римските разузнавачи донесоха на Крас, че Спартак е в Клитернум. Веднага Крас заповяда на Мумии да премине реката Велин при Реата с два легиона и шестхилядна спомагателна войска и да върви по левия бряг на реката до Абецианум. Крас пък смяташе да върви по десния бряг на реката и да стигне при Клитернум, дето да нападне в гръб Спартак. За тая цел той заповяда на Мумии да не влиза в никакъв случай в бой с гладиаторите, докато не се разбере, че Крас е настигнал и нападнал в гръб неприятеля.

На третия ден, на разсъмване, Мумии пристигна в Абецианум, но не спря там, защото всеки час можеше да пристигне Спартак.

Колкото и да бяха изморени войниците му, Мумии продължи пътя си през Апенинските клисури и стигна до Сублаквеум, дето зае много силна позиция в подножието на едно стръмно възвишение. Оттук смяташе да продължи пътя си едва на другия ден.

Но неговите трибуни се помъчиха да го склонят да не изпусне случая да порази Спартак, който при тези тесни клисури нямаше да може да се възползува от численото превъзходство на войската си. Те го увещаваха да дочака Спартак на тази силна позиция, като го уверяваха, че непременно ще победят неприятеля.

Уверенията на трибуните поласкаха твърде много Мумии и без да му мисли много-много, той заповяда на бойците си да се приготвят за бой. На другия ден гладиаторите се приближиха и боят започна. Като видя, че е невъзможно да разгъне всичките си сили, Спартак остави да се сражават с неприятеля само два легиона, а след това, като събра стрелците и прашкарите от всичките легиони, заповяда им да се изкачат по стръмнините на клисурата и да нападнат римляните в гръб, като ги обсипят със стрели и големи камъни.

Веднага гладиаторите от леката пехота се заеха с необикновено усърдие да изпълнят заповедта на върховния си предводител. Три часа след започване на сражението, което се водеше с еднаква ярост и от двете страни, римляните забелязаха с изумление и ужас, че всички съседни върхове са заети от неприятелски стрелци и прашкари, които хвърляха върху им копия, стрели, камъни и оловни топки, като в същото време се спускаха надолу, за да ги притиснат отстрани и в гръб. Ужасени от неочакваната поява на неприятеля, римляните се разбягаха с всички сили, като хвърляха щитовете и оръжието си, за да не им тежат.

Но двата гладиаторски легиона, стрелците и прашкарите, се спуснаха с такъв устрем подир римляните, че успяха да повалят мъртви повече от три хиляди души.