Рафаело Джованьоли
Спартак (16)

XVI
Лъвът в краката на едно момиче. Пратеник, който бива убит

Евтибида не приличаше на другите жени; умът й бе винаги в плен на вихъра на страстите, които тя не успяваше да обуздае, а разумът й бе постоянно помрачен от дръзките полети на буйното й въображение. Читателите ще си спомнят, че младата гъркиня притежаваше учудваща енергия, още по-учудваща с това, че можеше да се побере в изящната й дребна фигура, която я правеше да изглежда повече девойка, отколкото жена; още невръстна, развратните желания на един похотлив патриций я бяха въвлекли в порочните наслади на разюздани оргии и блудни пиршества; така още оттогава тя загуби най-сигурната закрила за сърцето на една жена: чувството за свян и съзнанието за злото.

За нея не съществуваше и не биваше да съществува никакво ограничение в желанията. За нея единствено благо в живота беше задоволяването на желанията й; и в задоволяването на желанията си тя впрягаше на работа несломимата си упоритост и дивата мощ на волята си, като не обръщаше внимание на изискванията на нравствеността.

Преситена от наслаждения, извънредно много богата, обожавана от всички контета и богати патриции на Рим, тя видя Спартак във всичкия блясък на хубостта му, на смелостта му, на силата му, когато той беше победител на кървавите борби в цирка, видя го по времето, когато животът не й предлагаше вече нищо привлекателно, нищо съблазнително и радостно, и се влюби в него. Тя повярва, че ще може лесно да удовлетвори любовта или прищявката си (в началото и тя самата не знаеше какво е желанието, което я влечеше тъй силно към гладиатора) и нейното пламнало въображение започна да й рисува прелестите и радостите на новата й любов, които щяха да разнообразят и осмислят еднообразния й непоносим живот.

Но когато се сблъска с непредвидените препятствия, когато Спартак се показа безчувствен към прелестите й, по които копнееха толкова много патриции, когато научи, че той обича друга жена, тогава неудовлетвореното й желание и ревността й разпалиха кръвта й и накараха сърцето й да тупти тъй, както никога може би не бе туптяло.

Както видяхме, те превърнаха безсрамното и желание в дива страст, а у една такава покварена и дейна, решена на всичко жена като Евтибида много скоро тази страст достигна най-високата възможна степен на болезнена възбуда.

Тя поиска да забрави тоя човек, отдаде се на най-безумни оргии, като превърна дома си в Рим в огнище на най-безсрамен разврат, но не успя да откъсне Спартак от сърцето си. После се завърна в Гърция, вдигна шум с безсрамната си красота в Коринт и Атина, но нейната страст я следваше навсякъде неотстъпно и терзаеше душата й. Най-сетне тя реши да изпита още веднъж сърцето на гладиатора, който се бе вдигнал против Рим за освобождението на потиснатите.

От първата им среща се бяха изминали вече четири години. През това време Спартак можеше да забрави Валерия и може би я бе забравил. И Евтибида си мислеше, че ако го намери, няма пак да претърпи някогашното си поражение. Тя продаде всичките си украшения, събра всичките си богатства и отиде в гладиаторския стан, решена да посвети живота сина човека, който бе запалил в сърцето й такава пламенна и непреодолима страст.

Ако Спартак я посрещнеше с отворени обятия, тя щеше да бъде щастлива и може би… кой знае?… Може би щеше да стане добра… защото тя се чувствуваше способна да извърши най-благородното и най-смело дело, за да спечели любовта на този човек, пред когото тя благоговееше като пред някакъв полубог.

Но и при втората им среща Спартак отблъсна любовта й. И тя излезе от Спартаковата шатра с измъчено лице, с разплакани очи, с препълнено от отчаяние сърце и заскита безцелно из притихналия стан, като от време на време се спъваше ту в някое колче на шатра, ту във въжетата, които ограждаха местата, определени за конете, или пък се озоваваше пред вътрешната страна на оградата. Главата й беше страшно разбъркана и тя нямаше никакво съзнание нито за собствените си мисли, нито за външните предмети; ушите й шумяха и за нея беше ясно само това, че страда безкрайно много и че е жадна за отмъщение, за жестоко, продължително и кърваво отмъщение.

Утринният студен вятър, който щипеше безжалостно тялото й, я откъсна от унеса. Тя се загърна в пеплума си, огледа се смаяна наоколо и се помъчи да се опомни и да разбере де се намира. Най-сетне разбра, че се намира между шатрите на осмия легион, и се отправи веднага към Квинтанския път. (Така се казвал един от главните пътища на римския стан. Той бил най-близко до Декуманската порта.) После пресече пътя, разделящ шатрите на шестия легион от тези на петия, и влезе в главния път, по който се отправи към шатрата си.

Из пътя Евтибида усети, че ръцете й са окървавени, и си спомни, че ги бе хапала в яда и мъката си. Изведнъж тя се спря, повдигна към небето зелените си, пламнали от гняв очи и окървавените си ръце и се закле във всички небесни богове, че ще си отмъсти за унижението и за претърпените страдания, като обрече Спартаковата глава на отмъстителните фурии и боговете на ада.

На другия ден Спартак, който още от времето, когато обгради претора Анфидий Орест при Фунди, реши Граник, Крис и Окноман да имат също по четирима контубернали, за да държат връзка помежду си, съобщи на Окноман, че ще изпрати при него на служба един от контуберналите си. Това не учуди никак Окноман. Но той се учуди много, когато видя пред себе си Евтибида. Той винаги се възхищаваше от хубостта й, но никога не влизаше в разговор с нея, защото я смяташе за любовница на Спартак.

— Как? Ти? — възкликна смаян германецът. — Нима ти си контуберналът, когото Спартак изпраща на служба при мене?

— Да! — отвърна момичето, върху чието лице се четеше дълбока печал. — Защо се учудваш толкова много?

— Защото… Защото мислех, че Спартак те обича…

— Ами! — каза с горчива ирония Евтибида. — Спартак обича само делото ни и мисли само за преуспяването му.

— Разбира се, това не би трябвало да му попречи да забележи, че ти си извънредно хубава, по-хубава дори и от идеалните образи, които са създали гръцките скулптори.

Хубостта на Евтибида, изглежда, бе поразила силно Окноман, щом той от тромава и недодялана мечка се превърна изведнъж в толкова любезен кавалер.

— Ти пък да не седнеш да ми се обясняваш в любов! Аз дойдох тук, за да се бия против потисниците ни; и заради това се отказах от богатството, удобствата и любовта. Научи се от Спартак да бъдеш сдържан и целомъдрен.

След тия думи гъркинята извърна гордо гръб на германеца и влезе в съседната шатра, която беше определена за контуберналите на Окноман.

— Заклевам се в божествената хубост на Фрейя, (Фрейя — съпруга на Один (баща на всички неща.) майката на всички неща, че тя не е по-малко хубава и по-малко горда от най-гордите и най-хубавите валкирии! — възкликна Окноман, поразен от хубостта и държанието на Евтибида; и скоро той започна да мисли с необяснима за него нежност и привързаност за изящните форми и прелестното лице на момичето.

Лесно е да се разбере, че Евтибида си бе поставила за цел да накара германеца да се влюби отчаяно в нея. Какво преследваше с това, никой не можеше да каже, но във всеки случай тая цел трябваше да бъде в някаква връзка с кроежите й да си отмъсти на Спартак.

Както и да е, но за такава хубава жена като Евтибида, която при това владееше до съвършенство изкуството да прелъстява, не бе мъчно да уплете в скоро време в мрежата си недодялания и прям Окноман и да извоюва безгранична власт над него.

През това време Спартак обучаваше неуморно двата нови легиона, въоръжени с оръжието, което бе поискал от консула Марк Теренций Варон Лукул и което му бе изпратено на осемнадесетия ден след срещата им в стана, като откуп за четирите хиляди пленници, които бяха обезоръжени и изпратени в Рим.

Веднага след като въоръжи двата нови легиона, Спартак придаде единия от тях, съставен от гали, към четирите легиона, които командуваше Крис, а другия, съставен от тракийци, подчини на Граник. После Спартак вдигна стана от Венуза и на малки преходи се отправи към Апулия, като стигна отначало до Барий, а след това се озова почти до стените на Брундизий, най-голямото и най-важно военно пристанище на римляните на Адриатическо море.

През време на похода, който трая два месеца, гладиаторите не срещнаха никаква сериозна съпротива освен слаба отбрана при влизането в някои градове.

Към края на август Спартак се разположи на стан върху добре укрепено място при Егнация. Той заповяда да обградят стана с дълбоки ровове. Спартак реши да прекара зимата тук. В околностите имаше в изобилие пасища и добитък, които обезпечаваха прехраната на войската му.

Спартак започна да обмисля какво трябва да се направи, за да се даде решителен тласък на въстанието. След дълго обмисляне той събра на таен военен съвет подчинените си началници. След продължителните разисквания навярно се взе някакво важно решение, което обаче не се съобщи никому.

Няколко часа след разпущането на съвета, който се състоя привечер, Евтибида се бе облегнала върху един удобен стол в шатрата си. Тя беше загърната в пеплума си, който оставяше наполовина разголени рамената и гърдите й.

На върлината, която подпираше шатрата, висеше малка медна лампа и я осветяваше слабо… Евтибида беше бледа. Тя беше замислена и не снемаше очи от входа на шатрата, отдето явно очакваше всеки миг да се подаде някой.

Изведнъж тя трепна и се заслуша: чу стъпки и очите й светнаха от радост.

След малко на входа на шатрата се показа грамадната фигура на Окноман; той трябваше да се наведе твърде много, за да може да влезе в „храма на Венера“, както на шега наричаше шатрата на Евтибида.

Щом влезе, Окноман коленичи пред куртизанката, улови двете й ръце и ги поднесе към устните си.

— О, моя божествена Евтибида!

Така коленичил, Окноман пак беше по-висок от гъркинята, която седеше на стола, затова, за да може да гледа хубавото й лице, трябваше да седне с подвити крака.

Техните глави, които почти се допираха една до друга, представляваха странна противоположност. Правилното, снежнобяло и нежно лице на Евтибида изпъкваше още повече пред грубото, изгоряло и тъмно лице на Окноман. Неговата рошава коса и четинеста кестеняво-пепелява брада правеха още по-хубави червеникавите плитки на куртизанката.

— Дълго ли трая заседанието ви? — запита Евтибида грамадния германец, като го погали с нежния си поглед.

— Дълго за съжаление — отвърна Окноман. — Право да ти кажа, много ми досаждат тия заседания. Аз съм воин и кълна се в мълниите на Тор, не обичам приказките.

— Че и Спартак е човек на делото. Той е не само смел, но и благоразумен, и това е от полза за преуспяване на делото ни.

— Така е… не отричам… но според мене по-добре да потеглим направо за Рим…

— Но това би било цяло безумие! Ние ще можем да предприемем нещо против Рим едва когато се увеличим поне на двеста хиляди души.

И двамата млъкнаха. Окноман гледаше гъркинята с такава нежност, на каквато никой не би предположил, че е способен. Евтибида на свой ред се мъчеше да придаде на лицето си израз на нежно и предано чувство, каквото тя не можеше да изпитва, като го милваше с обещаващите си и пламенни погледи, на които беше голяма майсторка.

— Навярно сте разглеждали важни неща в днешния съвет, а? — запита тя небрежно.

— Да, важни… Спартак, Крис и Граник казват…

— Навярно сте обсъждали военния план за борбата през идната пролет?

— О, не — отвърна Окноман, — но това, което обсъждахме, е почти в пряка връзка с предстоящата борба. Разгледахме… О, но чакай, какво правя аз! Ние се заклехме да не издаваме никому нищо от това, което говорихме в съвета, а пък аз без малко щях да ти разкрия всичко.

— Та аз да не съм ваш неприятел, че се боиш да ми се довериш?

— О, прекрасна Евтибида… можеш ли да допуснеш, че не ти поверявам какво сме обсъждали, защото се съмнявам в тебе?

— Само това липсваше! — извика сърдито гъркинята. — Аз пожертвувах за делото на потиснатите цялото си богатство, лиших се от блестящия и разкошен живот и поех трудния път на лишенията и опасностите. И след всичко това нима може някой да се усъмни в предаността ми към делото?

— Който се усъмни в тебе, да го убие Один! Знай, че аз те обичам не само за божествената ти хубост, но и за благородството и смелостта ти… И те уважавам толкова много, че въпреки клетвата, която съм дал, не бих се поколебал да ти поверя това…

— О, не, не! — извика Евтибида, като се опита да се откъсне от милувките на Окноман. — Какво ми влизат в работата вашите тайни? Не искам да знам нищо! Чуваш ли? Нищо!

— Ето че ти пак се разсърди! Но с какво те обидих, о мила Евтибида? — рече с печален глас Окноман, като я погали. — Изслушай ме, моля те… Знай, че….

— Мълчи, мълчи! Не искам да престъпваш клетвата си, като поверяваш тайните на една жена, която може да ги предаде на неприятеля — каза иронично Евтибида. — Ако ти имаше вяра в мене… ако ме уважаваше… ако ме обичаше, както казваш… ако ме чувствуваше неделима част от самия себе си, както те чувствувам аз, щеше да разбереш, че клетвата, която си дал, се отнася за всички други, но не и за мене… Сега виждам, че ти не ме обичаш с оная чиста, предана и безгранична любов, която слива душите и стопява всяко подозрение и недоверие… Ти не обичаш душата ми… Ти обичаш хубостта ми, целувките ми… Аз вярвах, че храниш към мене искрено и дълбоко чувство, и бях щастлива, но съм се лъгала!

Отначало гласът на Евтибида леко потреперваше, после стана развълнуван и към края на думите си хубавата гъркиня се разплака изкусно.

Преструвките на Евтибида произведоха върху германеца тъкмо онова въздействие, което тя преследваше и което в продължение на два месеца изпробваше. Извън себе си от вълнение, германецът започна да целува нозете и колената й, като я молеше да му прости, и се кълнеше, че никога не се е съмнявал нито за миг в нея и че винаги я е обичал повече от самия себе си и е благоговеел пред нея като пред богиня. И понеже гъркинята продължаваше да се сърди и не искаше да чуе нищо, което не я засяга, германецът се закле във всичките богове и я помоли да го изслуша, като я уверяваше, че отсега нататък няма да скрива нищо от нея.

И той й разказа накъсо онова, което бяха обсъждали. Каза й, че Спартак, който искал да даде нов и силен тласък на войната, заявил, че ще бъде необходимо да привлекат онези от римските патриции и онези младежи от Рим, които били потънали в дългове и били готови за всякакво въстание и преврати; затова те решили да пратят още утре пратеник при Катилина, за да го склони да поеме командуването на гладиаторската войска. С тая мисия се натоварил доброволно Рутилий.

Евтибида беше страшно доволна от разкритията на Окноман, но не се издаде и продължаваше все още да си дава вид на сърдита. Тогава Окноман, който се беше проснал на земята, сложи върху главата си нежните й крака и каза:

— Виждаш ли, Евтибида… Аз съм твой роб… Главата ми е в краката ти… Прави с нея, каквото щеш…

— Стани, стани, о мой мили Окноман — каза със светнало от радост лице Евтибида, като хвърли свиреп поглед върху грамадния германец, който лежеше в нозете й. — Стани… не ти е там мястото… ела тук… при мене… до сърцето ми.

При тези думи тя хвана гладиатора за ръката и нежно го привлече към себе си. Окноман скочи, сграбчи я, издигна я и започна страстно да я целува.

Когато буйната му страст попритихна, Евтибида му каза:

— Остави ме сега, мили… Аз трябва да ида да проверя дали Зенократ се е погрижил за конете ми… Ще се видим по-късно… когато всичко утихне в стана… Ела при мене в обичайния час… И помни, че трябва да пазиш любовта ни в пълна тайна! Особено пред Спартак…

Окноман я сложи покорно на земята, целуна я още веднъж и излезе, като се отправи към шатрата си, която беше наблизо до тая на Евтибида.

След няколко минути излезе и Евтибида; тя се отправи към двамата си верни роби, които бяха готови да дадат живота си за нея. Из пътя тя си мислеше:

„О, не… не е лошо измислено… да се извика Катилина за главен предводител на шестдесет хиляди роби… Та това значи да се облагороди делото, и самата войска… С него ще дойдат най-прочутите и най-храбрите римски патриции… С него може би ще се надигне и тибърското простолюдие… По тоя начин въстанието на робите, обречено предварително на неизбежен провал, ще се превърне в сериозна гражданска война, която вероятно ще донесе промяна в целия държавен строй… При това не бива да се мисли, че като поеме Катилина предводителството, влиянието на Спартак ще се намали, защото Катилина е твърде умен и ще разбере, че без Спартак не би могъл да се справи нито един ден с тези диви гладиаторски пълчища… Не, не! Това никак не ми е по сметката. Тоя път, велики Спартак, кроежите ти няма да се осъществят!“

С тези мисли тя стигна до шатрата на двамата си верни роби, извика Зенократ настрана и дълго говори с него шепнешком на гръцки.

На следната заран по консулския път Егнация, (Голям римски път, който през Дирахий (днес Дурес в Албания, на български Драч).) който свързва Брундизиум с Беневентум, пътуваше снажен млад момък. Той носеше груба вълнена туника и тъмна наметка, на главата си беше наложил кожен петаз (шапка с широки поли). Той се движеше в бърз тръс на дорестия си апулийски кон и отиваше от Игнация към Барий. По облеклото и по външния си доволен вид тоя момък приличаше на заможен селянин от околностите, който отива на пазар.

След тричасово пътуване конникът пристигна до една пощенска станция (mutatio), която се намираше по средата на пътя между Игнация и Бариум, и се спря, за да си хапне и поотпочине.

— Здравей, приятелю! — каза той на роба, който се бе затичал да поеме юздите на коня му. Като скочи от коня си, той се отправи към станцията, на прага на която се бе показал стопанинът, дебел, червендалест мъж.

— Нека боговете закрилят тебе и семейството ти!

— Нека Меркурий ти бъде спътник! — отвърна съдържателят. — Искаш ли да си отпочинеш от дългия път? Защото от уморения ти кон се вижда, че идеш отдалеч.

— Цели шест часа съм пътувал — отвърна конникът. И веднага прибави:

— Нрави ли ти се апулийският ми кон? Хубав е, нали?

— Кълна се в крилата на Пегас, че не съм виждал по-хубав кон!

— Горкият! Какъв ли ще бъде след един месец! — каза с въздишка конникът, като влизаше в станцията.

— Че защо? — запита стопанинът, като предложи на госта си да седне на една от трите маси. И продължи: — Искаш ли да си хапнеш? Имаме великолепно формианско вино, което по вкус превъзхожда Юпитеровия нектар… Ами защо след един месец конят ти ще бъде в плачевно състояние? Искаш ли агнешко печено? Ама такова крехко и сладко агнешко, каквото никога не си ял… мога да ти дам хубаво масло… прясно сирене… Значи, горкият ти кон след един месец ще е за окайване, а?

Пътникът гледаше полуучудено и полушеговито стопанина, чиято шетня не беше по-малко бърза и неспокойна от дрънкането му: докато бъбреше, без да поглежда лицето на госта си, стопанинът прекалено усърдно се суетеше около масата.

Стопанинът престана да бърбори при появата на един нов гост, който току-що бе скочил от силния си кон. Конят беше задъхан и с разпенена уста, което показваше, че бе изминал в бърз тръс дълъг път.

Новопристигналият беше висок и силен, около четиридесетгодишен мъж. Неговото мургаво и бръснато лице беше доста умно. По облеклото му се виждаше, че е или роб, или пък освободен роб на служба при някое благородно и богато семейство.

— Дано боговете те пазят в пътя ти — каза стопанинът на новопристигналия — и дано удвоят силите на коня ти, защото, колкото и да е силен, ако продължаваш да го караш тъй, както си го карал днес, той няма да издържи за дълго. Отдалеч ли идеш? Искаш ли да си хапнеш малко? Да ти донеса ли агнешко бутче? Ама едно агне — крехко като тревицата, която е пасла майка му… Мога да ти дам формианско вино, което превъзхожда по вкус нектара на великия Юпитер… Чаша вино след такъв дълъг път подкрепя и освежава силите… Мога да ти дам масло, сирене… Но седни де! Ти трябва да си много изморен…

— От брътвежа ти ли? Да, кълна се в Сатурн, много съм изморен и отегчен! — каза троснато пътникът.

— И много по-добре щеше да бъде — намеси се първият пътник, — ако ти, вместо да ни досаждаш с въпросите си и с превъзнасянията на ядивата си, ни донесеше малко печено агнешко, малко сирене, малко вино…

И като се извърна към новопристигналия, добави:

— Нали така?

— Разбира се, че е така — отвърна новопристигналият, като поздрави земеделеца.

И той седна на една маса.

— Ей сега ще ви обслужа… Ей сега — бърбореше стопанинът, — и вие ще видите дали съм имал право да хваля ядивата си.

При тези думи той излезе.

— Хвала на Юпитер, великия освободител — каза апулиецът, — че ни освободи от бръщолевенията на тоя заплес.

— Много досаден човек наистина — отвърна освободеният роб.

След тези думи и двамата млъкнаха.

Освободеният роб като че ли се унесе в мислите си. А апулиецът го наблюдаваше изпитателно и си играеше с ножа, който се намираше на масата.

Стопанинът се върна и донесе и на двамата пътника агнешко печено. Докато го ядяха с голяма охота, той им напълни чашите с формианско вино. То не беше достойно за трапезата на Юпитер, но във всеки случай беше достатъчно хубаво, за да оправдае донякъде хвалбите на стопанина.

— Та, значи — обърна се след известно време апулиецът към стопанина, — нрави ти се конят ми, а?

— Как няма да ми се нрави! — отвърна стопанинът. — Той е истинска апулийска порода — як, жилест… Аз познавам добре конете, понеже от двадесет години вече държа пощенската станция и разбирам от коне. А пък колкото се отнася до апулийската порода коне, познавам ги много добре, понеже съм апулиец. Представете си…

— А би ли ми дал за моя кон — прекъсна го нетърпеливо апулиецът — един от твоите двадесет…

— Четиридесет са, гражданино, четиридесет, (Стопанинът на първокласните пощенски станции бил длъжен да има четиридесет коня, а тоя на второкласните — двадесет.) понеже, както знаеш, моята станция е първокласна.

— Ох, да ти се не види бъбривият език! — извика апулиецът. — Ще ми дадеш ли за моя кон един от твоите четиридесет, сто, хиляда коня?

— Как да ти кажа… да сменя един кон, който познавам… с друг, който е хубав… да… който изглежда и млад… но който не познавам — отвърна с известно затруднение стопанинът, като се почеса по ухото, без да погледне събеседника си, — май че няма да ми изнася… защото, знаеш, преди пет години ми се случи същото…

— Но аз не искам да правя смяна, а да ти оставя коня си като залог… С твоя кон ще стигна до следната станция, дето ще го заменя с друг, и тъй нататък, докато стигна…

Тук апулиецът се спря и хвърли подозрителен поглед не върху бъбривия стопанин, а върху мълчаливия и почтителен освободен роб или роб. После довърши:

— Докато стигна там, където отивам. На връщане пак ще променям конете и като стигна при тебе, ще си взема моя Аякс, така се казва моят кон…

— О, колкото за коня, няма какво да му мислиш — при мене той ще заякне и ще се заглади. Зная как се гледат коне. Но видя ли как познах, че бързаш много и отиваш надалеч? Навярно отиваш в Беневентум, а?

— Може би — Отвърна, усмихвайки се, апулиецът.

— Или може би в Капуа?

— Може би.

— А кой знае, може би да стигнеш чак до Рим, а?

— Може би. — И двамата млъкнаха.

Апулиецът наблюдаваше усмихнат любопитния дърдорко, който не можеше да скрие недоволството си от това, че не му се удаде да разбере къде отива гостът.

— Е, продължавай де! Защо спря? — каза апулиецът на стопанина. — Нима не бих могъл да отида в Корфиний, в Аскулум, в Камерин, в Сена, в Равена? Или във Фалер, в Сполеци, в Клузиум, в Кортона, в Ареций, във Флоренция, при боите, при лигурите или в…

— Нека Юпитер ти е спътник! Но ти глумиш ли се над мене? — запита, засегнат, стопанинът.

— Малко! — отвърна добродушно апулиецът, като му поднесе чашата си с вино и добави: — Пий от чашата на приятелството и не се сърди, че се шегувам с тебе и измъчвам любопитството ти. Ти ми изглеждаш добър човек… Но си прекалено бъбрив и любопитен.

— Заклевам се във всички небесни и адски богове, че съм благочестив и справедлив човек и не ти мисля злото… ако лъжа, нека боговете поразят жена ми, децата ми и самия мене! — рече бързо честният човек.

— Не се кълни, вярвам ти! Пий!

— Хайде добър път и добра сполука — каза стопанинът, като пийна две-три глътки и подаде чашката на апулиеца. Апулиецът обаче не я взе, а му каза:

— Подай я на този пътник и пий за негово здраве. И като се обърна към освободения роб, добави:

— Май че си освободен роб, а?

— Да, освободен роб съм — отвърна почтително пътникът — и съм на служба при семейството Манлий Империозий…

— Знаменито и старо семейство — забеляза стопанинът, — един от Манлиевците, Манлий Вулзон е бил консул през 280 р. година, а друг…

— Отивам в Рим — продължи освободеният роб, — за да уведомя Тит Манлий за щетите, които разбунтуваните гладиатори причиниха във вилата му в Брундизиум.

— А! Гладиаторите! — каза тихо стопанинът, като потрепера. — Не говорете за тях… В името на Юпитер, не говорете за тях, защото се събужда отново у мене страхът, който изпитах преди два месеца, когато минаха оттук, на път за Брундизиум.

— Да бъдат проклети заедно с презрения си предводител! — възкликна апулиецът, като удари с юмрук по масата.

След малко запита стопанина:

— Много ли те ощетиха?

— Не… право да си кажа, май че няма какво да се оплаквам от тях: те не сториха зло нито на мене, нито на семейството ми. Взеха ми четиридесетте коня, но ми ги платиха. Наистина не ми дадоха толкова, колкото струваха конете… но ми се струва, че това беше най-малкото зло, което можеше да ме сполети…

— Защото в края на краищата — прекъсна го освободеният роб — те са можели да ти задигнат конете, без да ти дадат нито пара!

— Разбира се! — съгласи се стопанинът. — Но трябва да признаем — сниши, той със страх гласа си, — че тая война е позорна за римските граждани. Трябваше човек да ги види, когато минаваха оттук! Нямаха край! И как хубаво бяха наредени легионите им! Ако не е срамно да сравняваме тези разбойници с нашите славни воини, бих казал, че техните легиони по нищо не се различават от нашите.

— А бе защо не го отсечеш направо, ами току го усукваш — прекъсна го освободеният роб. — Колкото и да не ни изнася, трябва да признаем, че Спартак е велик пълководец и че от шестдесетте хиляди роби и гладиатори е можал да създаде войска от шестдесет хиляди силни и дисциплинирани бойци.

— Как?! — извика учуден и възмутен апулиецът, като се обърна към освободения роб. — Тоя гнусен гладиатор е опустошил вилата на господаря и благодетеля ти, а ти го защищаваш и хвалиш?!

— Да ме пази Юпитер от подобно нещо! — каза почтително освободеният роб. — Аз не искам да го защищавам, нито пък да го хваля! При това ти трябва да знаеш, че гладиаторите не са опустошили вилата на господаря ми…

— Ами че нали преди малко каза, че отиваш в Рим, за да уведомиш Тит Манлий за щетите, които са причинили на вилата му гладиаторите?

— Но щетите, за които споменах, не засягат нито земите му, нито двореца му… Аз подразбирах само избягалите петдесет и четири души от шестдесетте роби, които бяха на работа във вилата. Във вилата останаха с мене само шестима души, понеже са стари и недъгави, а всички други тръгнаха подир Спартак. Нима това според тебе е нищо? Кой Ще работи занапред, кой ще оре, кой ще сее, кой ще подрязва лозите, кой ще прибира реколтата?

— Да идат в ада Спартак и гладиаторите! — извика презрително апулиецът. — Да пием за тяхното проваляне и за нашето благополучие!

Стопанинът глътна няколко глътки за здравето на освободения роб, който пък пи за здравето на събеседниците си и предаде чашата на апулиеца; последният пи на свой ред за здравето на освободения роб и на стопанина.

След това апулиецът плати и стана, за да отиде в обора, да си избере кон.

— Почакай малко, уважаеми гражданино — каза стопанинът. — Аз не искам да си идеш без дъсчицата на гостоприемството. (Дъсчицата на гостоприемството — hospita lis tessera — малка дъсчица, върху която било написано името на домакина. Тази дъсчица се разцепвала на две части — едната оставала у домакина, а другата — у гостенина. Тия половинки на дъсчицата на гостоприемството били предавани на потомците, за да си проявят взаимно гостоприемството и приятелството, които си оказвали дедите им.)

След тези думи той излезе от стаята, в която останаха апулиецът и освободеният роб.

— Наистина, добър човек е — каза освободеният роб.

— Да — отвърна апулиецът, като се отправи към изхода откъм пътя, дето се спря и затананика една песен в чест на бога Пан, която се пееше твърде много от овчарите в Самниум, Кампания и Апулия.

След малко стопанинът се върна с дъсчицата на гостоприемството в ръка. Той я разцепи на две и подаде на апулиеца оная част, на която от името му бяха останали буквите… лион (той се казваше Азелион), като му каза:

— Тая половина ще ти помогне да спечелиш приятелството и на другите стопани на пощенски станции. Щом им я покажеш, бъди уверен, че ще ти дадат най-добрия си кон. Към пътниците, които са им показвали половинката от дъсчицата ми, винаги са проявявали най-голямо внимание. Още помня, че когато мина оттука преди седем години Корнелий Хризогон, освободен роб, на служба при знаменития Сула…

— Много ти благодаря — прекъсна го апулиецът — за любезността ти и бъди уверен, че въпреки безкрайните ти дрънканици, Порции Мутилий, гражданин на Игнация, няма да те забрави и ще запази за тебе искрено, приятелско чувство.

— Порции Мутилий! — каза Азелион. — Добре… ей сега ще запиша името ти в моята книга… защото тук минават толкова много хора и не е чудно да го забравя, нали?

Азелион излезе от стаята, след малко се върна и отведе Мутилий в обора да си избере кон.

В това време пристигна друг пътник, който, ако се съдеше по облеклото му, беше роб. Той отведе сам коня си в обора, дето Порции Мутилий наглеждаше коняря на станцията, който му оседлаваше избрания кон.

Като поздрави Порции и Азелион с обичайното „sal-vete“, робът върза коня си за яслите, махна му юздата и му даде торба овес.

Докато робът натъкмяваше коня си, в обора влезе освободеният роб на Манлий Империозий, който се приближи до своя кон и започна да го милва, като размени крадешком с новопристигналия конник многозначителен поглед. Новопристигналият натъкми коня си и тръгна към вратата. Когато минаваше край освободения роб, той се престори, че го вижда едва в тоя момент, и извика:

— Охо! Лафрений!

— Ха! — извика освободеният роб, като се обърна бързо. — Кребрик! Какво търсиш тук? Откъде идеш?…

— Идвам от Рим. Отивам в Брундизий. А ти?

— От Брундизий. Отивам в Рим.

Щом чу възклицанията им, Порции Мутилий наостри слух, като в същото време си даде вид, че не обръща никакво внимание на двамата познайници.

Те обаче забелязаха, че той следи разговора им и почнаха да си говорят съвсем тихо. Скоро се разделиха. Но в момента, когато се разделяха, Порции мина край тях, като си даваше вид на разсеян, и чу думите:

— При кладенеца!

Робът излезе от обора, а освободеният роб остана да милва коня си.

Порции също тъй излезе, като пееше тихо песента на гладиаторите, докато освободеният роб Лафрений пееше на свой ред една гръцка песен.

Щом излезе от обора, Порции Мутилий каза на Азелион:

— Почакай ме малко… ей сега ще се върна.

Той зави бързо зад къщата и пред себе си видя един кладенец, от който се черпеше вода за поливане на близката зеленчукова градина. Порции Мутилий побърза да се скрие зад стената на кладенеца откъм зеленчуковата градина.

След няколко минути почти едновременно се чуха стъпки от дясната и лявата страна на станцията.

— Е? — запита Лафрений, когото Порции позна по гласа.

— Научих, че брат ми Марбрикс — отвърна тихо другият, когото Порции позна, че е робът — избягал в стана на братята ни, аз избягах от господаря си и отивам там.

— Аз пък — рече Лафрений, — под предлог, че отивам да уведомя господаря си за бягството на робите от вилата му, ще се опитам да открадна сина си Игнаций, когото не искам да оставям в ръцете на потисниците. После заедно с него ще отидем в стана на храбрия ни предводител.

— Хайде, прощавай, че може да се усъмнят в нас. Оня апулиец ни гледаше подозрително.

— И аз се боя, че той ни следи. Прощавай и добра сполука!

— Постоянство!

— Победа!

След това и двамата тръгнаха в противоположни посоки. Порции Мутилий излезе из скривалището си и почна да се оглежда учуден наоколо си; той не бе допуснал нито за миг, че тези, които смяташе за врагове, могат да излязат негови хора. След като помисли малко върху приключението си, поклати глава, усмихна се и отиде при Азелион, който го чакаше пред обора. Порции се сбогува, метна се на коня си и го подкара по пътя към Барий. Бъбривият Азелион потича подир него около десет-петнадесет крачки, като му викаше:

— На добър път! Дано боговете те покровителствуват и ти бъдат спътници! Гледай… гледай как хубаво язди… Ех, че хубаво седиш на моя Артаксеркс… Великолепен е тоя Артаксеркс! Прощавай! Прощавай, Порции Мутилий!

Порции Мутилий се скри зад един завой и Азелион се върна печален в станцията.

Читателите навярно са се досетили, че под лъжливото име Порции Мутилий се криеше Рутилий, началник на гладиаторски легион, който отиваше в Рим при Катилина като пратеник на Спартак. Рутилий стигна скоро Бариум, отмина го, без да се отбива, и се спря да пренощува в една крайпътна странноприемница.

На другия ден рано, преди изгрев слънце, той беше вече на път. Към пладне стигна при пощенската станция на Бутунтум, дето се спря да си почине и да смени коня си.

Привечер, когато се приближаваше към Канузиум, Рутилий забеляза пред себе си прах и след малко — конника, който го вдигаше. Рутилий пришпори коня си и скоро настигна конника. Тоя конник беше Лафрений, освободеният роб, когото Рутилий бе срещнал предния ден в пощенската станция на Азелион при Бариум.

— Добра стига! — каза Рутилий, когато се изравни с Лафрений.

— На добър час! — отвърна Лафрений, без да извърне глава към този, който го настигна.

— Много ми е драго, че те виждам пак, Лафрений — каза Рутилий.

— Кой си ти? — извика учуден освободеният роб, като се извърна към Рутилий. Той го позна веднага:

— О! Ти ли си, почтени гражданино? Нека боговете ти бъдат спътници!

Благородният и великодушен Рутилий се трогна, когато видя бедния освободен роб, който отиваше в Рим да открадне сина си и после заедно с него да отиде в гладиаторския стан. Погледа го известно време мълчаливо. После му хрумна да се пошегува. Той се извърна към него и със строг глас му каза:

— Ти, значи, отиваш в Рим, за да вземеш сина си от дома на господарите и благодетелите си, за да избягате после заедно с него в стана на презрения Спартак, а?

— Аз ли? Какво разправяш бе? — избъбра Лафрений, чието лице стана (или на Рутилий се стори) смъртно бледо…

— Вчера чух всичко, което говорихте с другаря си при кладенеца на пощенската станция. Знам всичко, о неблагодарни и коварни робе, и още в първия град, в който стигнем, ще те обадя на властите, за да те изправят да отговаряш пред претора… И тогава ще кажеш всичко…

Лафрений спря коня си; спря коня си и Рутилий.

— Нищо няма да изкажа — каза с глух и заплашителен глас освободеният роб. — Мене не ме е страх от смъртта.

— Дори и на кръста?

— Дори и на кръста… защото знам как да се избавя от нея.

— Че как ще се избавиш? — запита учуден Рутилий.

— Като те убия — извика яростно Лафрений, изкара железния боздуган, който държеше под наметалото на коня си и налетя върху Рутилий. Гладиаторът прихна да се смее:

— Чакай бре, брате… постоянство и…

Лафрений спря коня с лявата си ръка и остана със замахнат в дясната боздуган, като извика учудено:

— О!

— И? — запита Рутилий, който искаше да чуе от него паролата. — И… победа! — избъбра освободеният роб, който изглеждаше, че все още не е дошъл на себе си от учудване.

Тогава Рутилий му протегна дясната си ръка, хвана лявата му ръка и натисна с показалеца си три пъти дланта й.

Тоя знак успокои освободения роб. Свечеряваше се. И двамата продължиха пътя си. Единият разказа на другия патилата си.

— И понеже ти би могъл да се учудиш, и то основателно — каза Рутилий, — как така аз, роден свободен, съм се продал за гладиатор на един ланист, знай, че се родих и израснах сред охолство. И щом навлякох претекстата (Тога, обшита с пурпур, която носели висшите длъжностни лица и децата на свободните граждани до седемнадесетгодишната си възраст.) аз се отдадох на разврат и на разсипничество, докато баща ми, без да знам, в същото време проиграл на комар почти цялото си състояние. Аз бях на двадесет и две години, когато той умря? задълженията погълнаха всичките богатства, които наследихме, и майка ми и аз изпаднахме в крайна бедност. Немотията не ме плашеше, защото бях млад, силен и смел, но се безпокоях за клетата си майка. Тогава събрах дванадесет-петнадесет хиляди сестерции, последния остатък от миналото ни състояние, и като прибавих към тях десет хиляди сестерции, които получих от продажбата на самия себе си, обезпечих на майка си необходимото за преживяване до дълбока старост… И само затова, само затова продадох свободата си, заради която въстанах сега, след осем години страдания и опасности, сега, когато клетата ми майка вече е мъртва.

Когато произнасяше последните си думи, Рутилий беше развълнуван. Неговият глас трепереше и по побледнелите му от вълнение бузи се стичаха сълзи.

Между това се стъмни съвсем. Двамата конници минаха по един стръмен път, заграден от двете страни с широки ровове, отвъд които се простираше гъста гора. И двамата мълчаха. По едно време конят на Лафрений, подплашен от сянката на някое дърво или кой знае от що, изведнъж отскочи настрана, направи два-три скока и падна в рова край пътя.

Освободеният роб извика. Рутилий спря коня си, върза го о един храст и се затича да помогне на падналия си другар. Но още не беше успял да види каква е работата, когато усети силен удар в кръста си. Той падна и преди да разбере кой го удари, върху гърба му се стовари още един удар.

Тогава Рутилий разбра, че е попаднал в мрежата на предателството. Извади под туниката камата си, хвърли се върху нападателя, който беше замахнал с боздугана, и извика:

— Ах, подли предателю… защо не излезе на открито да се биеш?

Той удари Лафрений по гърдите с камата си, но напразно: Лафрений имаше под туниката ризница.

Тогава се почна отчаяна борба между умиращия Рутилий и Лафрений, който, макар да беше силен и незасегнат, изглежда, че трепереше пред неустрашимия си неприятел. Няколко минути от рова се чуваха само сподавени ръмжения, стенания, клетви и псувни.

Най-сетне се чу тъпият шум от падането на едно безжизнено тяло и отпадналият глас на Рутилий:

— Подъл предател! След това всичко утихна.

Лафрений се наведе над убития и като се увери, че сърцето му вече не тупти, излезе на пътя и се отправи към мястото, дето беше вързан конят на Рутилий като си тананикаше:

Хубавицата Венера с тънък ум била…

— Херкулес! — извика той изведнъж, като усети, че му се подкосяват нозете. — Усещам… Какво ли пък е това?

И се олюля.

— Боли ме тука… — Промълви той с отпаднал и пресипнал глас и повдигна десницата към врата си, но веднага я отдръпна, защото тя се намокри в топлата му кръв.

— О, богове! Той ме е улучил… във врата… единственото място… незащитено от ризницата…

Той се олюля отново и се строполи на земята. Кръвта бликаше непрекъснато от врата му.

И тук на пустия път, в дълбоката тишина на нощта, сред отчаяните усилия да се вдигне или да извика за помощ, човекът, който се наричаше Лафрений и който беше оръдие на коварната и отмъстителна Евтибида, след мъчителна борба със смъртта, издъхна на няколко крачки от жертвата си.