Рафаело Джованьоли
Спартак (14)

XIV
Къде избива честолюбието на ликтора Симплициан

След поражението си при Аквинум преторът Публий Вариний с оцелелите си около десет хиляди бойци се оттегли в Норба и се укрепи там с намерение да препречи на Спартак едновременно Апиевия и Латинския път, в случай че той реши, въпреки наближаващата зима, да потегли към Рим.

След блестящата си победа при Аквинум Спартак изпрати в стана си при Нола пратеници да съобщят за новата победа и се разположи в стана на избягалите римляни. После повика в шатрата си Окноман и му повери командуването на четирите легиона, като го накара да се закълне, че няма да се мръдне в никой случай извън стана, докато той не се завърне. Към полунощ, начело на триста конници, Спартак се измъкна тихо от гладиаторския стан, без да каже някому къде отива.

В течение на двата месеца, през които Спартак обикаляше из областите Самний и Лациум, в стана при Нола се стекоха от всички краища толкова роби и гладиатори, че Крис можа да състави други три легиона с повече от пет хиляди души всеки, начело на които постави Барторикс, Брезовир и един стар кимвър с атлетическо телосложение, който още на младини бе пленен от Марий в битката при Верцела. Тоя кимвър, на име Вилмир, въпреки дивия си нрав и отвратителното си пиянство се радваше на голяма популярност всред гладиаторите поради херкулесовската си сила и необикновената си честност.

Новите легиони, съгласно нарежданията на Спартак, се обучаваха всекидневно. Бойците се учеха с голямо усърдие. Надеждата, че ще извоюват свободата си, изпълваше с въодушевление тези нещастници, които бяха откъснати от отечеството и близките си. Мисълта, че те са свободни воини, наредени под свето знаме, ги издигаше високо пред самите тях. Жаждата да си отмъстят за всички претърпени обиди запалваше у тях желанието да се срещнат по-скоро лице срещу лице с потисниците си, за да си премерят силите. В лицата, думите и движенията на гладиаторите се четеше самонадеяност, смелост и сила. Тяхното въодушевление се засилваше още повече от вярата им в Спартак, когото уважаваха и обичаха безгранично.

Когато в гладиаторския стан при Нола пристигна известието за Спартаковата победа над Публий Вариний при Аквинум, буйна радост изпълни сърцата на всички гладиатори. Станът се оглуши от песни, радостни викове и възбудени разговори.

Когато чу необикновената глъчка, Мирца излезе из шатрата си, в която стоеше затворена по цял ден, и запита неколцина воини какво се е случило.

— Спартак е спечелил още една победа!

— Разбил е напълно римляните!

— Така ги е разбил, че дълго ще го помнят!

— Но къде! Как? Кога? — запита Мирца.

— При Аквинум.

— Преди три дни…

— Разбил претора Вариний, взел му коня, ликторите и знамената!

В тоя миг се появи Арторикс. Той идеше да уведоми Мирца за победата на Спартак над римляните. Когато се приближи до нея и я поздрави, той се изчерви и не знаеше как да започне.

— Исках да ти кажа — промълви младежът, като местеше погледа си ту на една, ту на друга страна и си играеше нервно С ремъка на меча, — ти знаеш вече… при Аквинум. Как си, Мирца?

След кратко колебание каза в заключение:

— И тъй, Спартак спечели още една победа.

Колкото повече Арторикс се намираше смешен от стеснението, толкова повече се заплиташе. И в затрудненото му положение нему се струваше, че в някое опасно сражение би се чувствувал много по-спокоен, отколкото пред Мирца, на която не можеше да каже две свестни думи. Но работата беше там, че Арторикс, нежен и чист момък, от известно време чувствуваше в сърцето си смущение, каквото никога не бе изпитвал. Когато видеше Мирца, той се забъркваше. Нейният глас пробуждаше в душата му неизразими трепети и нейните думи, които звучаха като сладки мелодии на арфа, го отнасяха в други, непознати, прекрасни светове.

Още в началото Арторикс се бе отдал с цялата си душа на тези нежни чувства, без да се пита какви са и от що са предизвикани. Бе се оставил да го люлеят тайнствени съзвучия, които го опиваха; бе се оставил да го носи някакво небесносиньо и фантастично течение от прелестни усещания и не бе разбрал, нито се бе опитвал да разбере какво беше всичко това.

След заминаването на Спартак за Самниум Арторикс попадаше много често, без да разбира как и защо, в шатрата на Мирца. Често му се случваше да се озовава, без да се сети как и защо, на няколко мили от стана, в някоя нива или лозе.

Но един месец след заминаването на Спартак се случи нещо, което накара младия гал да спре устрема си надолу по опасния наклон на сладките халюцинации и да призове на помощ разума, за да внесе малко ред в забърканите си мисли.

Мирца в началото не обърна внимание на честите посещения на Арторикс и винаги разговаряше с него приятелски и от сърце; но малко по малко и тя започна да се изчервява, да побледнява и да се смущава и забърква в присъствието му.

Тогава младият гал започна да се вглежда в себе си и един ден разбра, че е влюбен безвъзвратно в Спартаковата сестра.

Нейното странно и необяснимо поведение Арторикс си обясни като израз на негодувание спрямо него. Той и не помисли дори, че и тя може да е преживяла онова, което бе преживял самият той, нито пък допусна, че нейното смущение може да се дължи на любов към него.

Така двамата страдаха, въздишаха тайно един по друг, избягваха да се виждат и в същото време страстно желаеха да бъдат заедно. Когато се срещаха, те изгаряха от желание да си говорят, а мълчаха, искаше им се да се разделят, а заставаха неподвижни и с наведени глави, като от време на време само се споглеждаха крадешком, като че ли биха извършили престъпление, ако се гледат в очите.

Затова Арторикс посрещна с радост известието за новата победа на Спартак, която му даваше възможност да види Мирца. Без да губи време, той се отправи към шатрата й, като си мислеше из пътя, че по-честен повод, за да я види, от тоя да я осведоми за победата на Спартак, едва ли можеше да му се представи. При това той се мъчеше да убеди себе си, че ако не споделеше с Мирца едно толкова радостно известие, би постъпил не само детински, но и лошо.

И той бързаше с радостно и обнадеждено сърце към момичето, с твърдото намерение да надвие онова колебание, онова смущение, оная боязливост, в които изпадаше винаги когато биваше при Мирца. Той реши също тъй да й разкрие душата си, защото, мислеше си, трябва най-после да се тури край на сърдечните му терзания.

Но когато Арторикс се озова пред Мирца, хубавото му намерение се изпари. Той застана пред нея като момче, което е било изненадано от учителя си в момента, когато е извършвало някаква простъпка. Красноречието, което трябваше да се излее като поток от устата му, изведнъж секна и той можа да промълви само няколко несвързани и безсмислени думи.

Мирца се смути и цяла поруменя. След като се помъчи да се овладее, тя каза на Арторикс с леко треперещ глас:

— Но какво чакаш още, Арторикс? Нима тъй се разказва на сестра за геройските подвизи на брат й?

При този укор момъкът се изчерви. Със свръхчовешко усилие над себе си той успя да надвие стеснението си и разказа подробно на момичето всичко онова, което бяха известили пратениците за Аквинското сражение.

— Ами Спартак не е ли ранен? — запита момичето, което слушаше с безпокойство разказа на гладиатора.

— Както винаги твоят храбър брат е останал незасегнат от Оръжието на неприятеля.

— О, тъкмо тая негова необикновена храброст — възкликна печално Мирца — ме кара да се страхувам постоянно за него.

— Няма защо да се страхуваш, благородно момиче. Докато Спартак има в ръцете си меч, никой няма да може да засегне гърдите му.

— О, знам — възкликна момичето, — че той е непобедим като Аякс, но знам също тъй, че не е неуязвим като Ахилес.

— Великите богове, които, както се вижда, закрилят справедливото ни дело, ще закрилят също тъй и скъпоценния живот на предводителя ни.

И двамата млъкнаха.

Арторикс не снемаше влюбените си очи от хубавото й лице и от изящните форми на стройното й тяло.

Мирца гледаше към земята, защото чувствуваше върху себе си пламенния и влюбен поглед на Арторикс, който едновременно я галеше приятно и й досаждаше, радваше я и я смущаваше.

Мъчителното мълчание трая около една минута, която на Мирца се стори цял век. Най-сетне тя повдигна решително очи към Арторикс и каза:

— Няма ли днес да отидеш на съседното поле да обучаваш легиона си?

— О, Мирца! Толкова ли ти досажда присъствието ми? — възкликна Арторикс, натъжен от отправения му въпрос.

— Не, Арторикс, не — отвърна поривисто девойката. Но тя прекъсна веднага думите си и след като се изчерви, прибави:

— Запитах те… защото знам, че винаги си изпълняваш усърдно задълженията.

— По случай Спартаковата победа Крис даде на легионите еднодневна почивка. Настъпи отново мълчание.

Най-сетне Мирца тръгна решително към шатрата си и без да погледне гладиатора, каза:

— Прощавай, Арторикс!

— О, не си отивай, Мирца. Почакай да ти кажа онова, което искам да ти кажа от толкова много дни насам… — извика бързо Арторикс, като почувствува, че ще може да й разкрие душата си.

— Е, добре, какво искаш дами кажеш? За какво имаш да ми говориш? — запита по-скоро натъжена, отколкото зарадвана, Спартаковата сестра, като се спря до самата шатра и извърна лицето си към Арторикс.

— Чуй ме… прости ми… исках да ти кажа… трябва да ти кажа… но, моля те, не се оскърбявай от думите ми… защото… не съм крив… и после… от два месеца…

Като избъбра още няколко несвързани думи, Арторикс пак млъкна. Но след миг думите рукнаха из устата му като буен поток:

— Какъв смисъл има да крия? Защо да се мъча да скривам от тебе едно чувство, което повече не мога да потискам, което се проявява във всяка моя дума, във всеки мой поглед, във всяка моя въздишка? Досега не ти разкрих душата си, защото се боях да не те обидя, Да не ти стана противен, но вече не мога да се съпротивявам на силата, която ме влече към тебе. Чувствувам, че не бих могъл, нито пък бих желал да живея повече сред тези борби и тревоги, които измъчват душата ми… Аз те обичам, о хубава Мирца? Обичам те, колкото обичам знамето ни, колкото обичам Спартак, обичам те повече от самия себе си. Ако моята любов те оскърбява, прости ми. Някаква тайна сила, пред която волята ми е безпомощна овладя душата ми и аз не можах да се освободя от влиянието й.

Арторикс млъкна, наведе глава и зачака с разтреперано сърце присъдата на Мирца.

Колкото повече се разгорещяваше младежът, толкова повече се вълнуваше Мирца. Широко разтворените й очи малко по малко се наливаха със сълзи и тя трябваше да направи големи усилия над себе си, за да не заплаче. Когато Арторикс млъкна, тя, изглежда, беше силно развълнувана, защото гърдите й много бързо се повдигаха и снишаваха. Тя спря просълзените си и влюбени очи върху наведената руса глава на момъка и след малко отвърна със слаб глас, прекъсван от хълцанията й:

— О, Арторикс, по-добре щеше да бъде, ако ти никога не беше помислил за мене, още по-добре щеше да бъде, ако не беше ми признал любовта си…

— Толкова ли съм ти безразличен, толкова ли съм ти противен? — запита печално галът, като повдигна бледото си лице към момичето.

— Не, ти не си ми нито безразличен, нито противен, о великодушни и благородни момко! Най-хубавото момиче, най-гордата жена би се чувствувала щастлива от любовта ти… но ти не бива да ме обичаш… ти трябва да задушиш любовта си завинаги…

— Но защо? Защо? — запита с безпокойство клетият гладиатор, като протегна умолително ръце към нея.

— Защото — отвърна просълзена Мирца, — защото любовта между нас е невъзможна!

— Как? Какво каза? — прекъсна я гладиаторът, като се спусна към нея, сякаш за да хване ръцете й. — Какво каза? Невъзможна? Че защо да е невъзможна? — мълвеше задъхан той.

— Невъзможна е! — отвърна с твърд глас Мирца и понечи да влезе в шатрата.

Арторикс се спусна към нея, с намерение сякаш да я последва. Мирца се спря, вдигна властно дясната си ръка към него и каза:

— В името на Спартак ти заповядвам да не стъпваш вече никога в шатрата!

Като чу името на своя обожаван предводител, Арторикс се спря и наведе глава, поразен от тоя неочакван удар.

Смъртнобледа, Мирца влезе в шатрата, като задържаше с мъка сълзите си.

Галът стоя дълго време, смаян и сломен, пред шатрата, като от време на време повтаряше с отпаднал глас:

— Не… въз… можна!… Не… въз… можна!

По едно време до ушите му достигнаха мелодичните звуци на тръбите, които тръбяха в чест на Спартаковата победа, и той се откъсна от унеса си. Като се опомни, извика с разярен глас, издигайки юмруци към небето:

— О! Дано Тарана (Галски бог на гръмотевиците и светкавиците.) ме превърне със светкавиците си на пепел, преди да изгубя ума си!

Той притисна с ръце главата си и олюлявайки се като пиян, се отдалечи от шатрата.

В гладиаторския стан песните, химните и радостните викове в чест на победата при Аквинум не стихваха, а през това време Спартак, начело на тристата си конници, препускаше лудо по Римския път. И макар че неговата последна победа бе изпълнила с ужас и страх латинските градове, все пак Спартак не се решаваше да пътува денем по големия Апиев път и по съседните преториански пътища само с триста конници. Той пътуваше нощем, а денем прекарваше в някоя гора или в някоя патрицианска вила, отдалечена от главния път и разположена на такова място, което го предпазваше от неочаквани нападения.

На третата нощ след излизането си от Аквинския стан Спартак пристигна в град Лабици, разположен точно на средата между градовете Тускулум и Пренест. Като заповяда на конниците си да се разположат на стан на едно сигурно и закътано място, той повика при себе си самнита, който командуваше конницата, и му заповяда да го чака двадесет и четири часа. Ако през тези двадесет и четири часа не се завърне, в такъв случай конницата трябваше да се върне по същия път и по същия начин в Аквинум.

След като предаде заповедта си, Спартак се качи на коня и се отправи по Преторианския път за Тускулум.

По прелестните хълмове, които обграждат тоя древен град, бяха накацали безбройните вили на римските патриции, които идваха тук през лятото да дишат животворния въздух на Лациум и понякога се задържаха до късна есен.

На разсъмване, близо до града, той срещна един селянин, когото попита де е вилата на Валерия Месала, Суловата вдовица. Като получи нужните упътвания, поблагодари на селянина и бодна коня си. След няколко минути стигна до вилата, скочи от коня и като спусна забралото на шлема си, дръпна звънеца.

Вратарят се забави малко. Когато се яви, Спартак му каза да извести на управителя на вилата, че е дошъл от Македония един боец от кохортите на Валерий Месала Нигер, който иска да бъде приет от Валерия, за да й предаде някои много важни известия от страна на братовчеда й, но вратарят му отвърна, че е много рано и по никой начин не може да я събуди.

Най-сетне Спартак успя да убеди вратаря. След малко се яви управителят на вилата. Той беше страшно упорит и никакви доводи не бяха в състояние да го накарат да събуди толкова рано господарката си.

— Щом е тъй — каза най-сетне Спартак, който се бе решил да прибегне към една хитрост, — я ми кажи, знаеш ли гръцките букви?

— Не, по простата причина, че и латинските знам твърде малко, понеже…

— Но няма ли в цялата вила някой грък — прекъсна го Спартак, — който да прочете препоръчителното писмо, с което ме праща трибунът Месала при братовчедката си?

И като очакваше с известно безпокойство отговора на управителя на вилата, в същото време Спартак бъркаше в пазвата си, като се преструваше, че търси писмото. Ако управителят на вилата му отвърнеше, че има човек, който би могъл да го прочете, Спартак бе решил да му каже, че го е загубил.

Но управителят на вилата въздъхна дълбоко, поклати глава и отвърна, като се усмихваше печално:

— Всички роби от вилата, от гръцка и друга народност, избягаха в гладиаторския стан…

Той сниши гласа си и прибави възмутен:

— Избягаха при отвратителния и проклет Спартак… Дано Юпитер го порази със светкавиците си!

При тези думи Спартак пламна от гняв и изпита желание да му стовари един юмрук, но успя да се овладее навреме и запита тихо стареца:

— Че защо снишаваш гласа си, когато кълнеш гладиатора?

— Защото… защото… — отвърна забъркан управителят на вилата. — Защото Спартак бе ланист на Суловите гладиатори… и Валерия, моята добра господарка, кой знае защо, смята тоя Спартак за велик човек… и не позволява да се говори лошо за него…..

— О, безсрамна жена! — извика Спартак иронично.

— Хей, войниче! — извика управителят на вилата, като се отдръпна две крачки назад и измери със сърдит поглед от петите до главата събеседника си. — Ти май си позволяваш да хулиш превъзходната ми господарка…

— А бе, не искам да я хуля, но не разбирам как така тя съчувствува на гладиатора…

— Е, казах ти вече, има слабост към него, и туй-то…

— Е, добре де! Но щом ти, който си роб, намираш тая нейна слабост за осъдителна, защо не позволиш на мене, който съм свободен, да я смятам за такава?

— Но виновният в случая е Спартак…

— Но, разбира се… Кълна се в скиптъра на Плутон; тъкмо това казах и аз! Виновен е Спартак! Как така си позволява да събужда благосклонност у милостивите матрони?

— Мръсен гладиатор!

— Мръсен, и още как!

Тук Спартак прекъсна думите си и след миг запита управителя на вилата с променен глас:

— Какво зло ти е сторил Спартак, та го мразиш толкова много?

— Какво зло ми е сторил ли, питаш ти, какво зло ми е сторил ли?

— Питам те, защото, доколкото знам, тоя разбойник се борел за освобождението на робите; а ти си роб и ми се струва, че би трябвало по-скоро да съчувствуваш на този негодник.

И без да даде време на управителя на вилата да отговори, добави: — Ако, разбира се, не се преструваш!

— Аз да се преструвам?! Аз да се преструвам?! Дано Минос бъде по-снизходителен към тебе в деня, когато те съди! Че защо да се преструвам? С безумното си дело тоя нехранимайко ме направи нещастен. Преди, макар и роб, бях щастлив и доволен при добрата си господарка, понеже бяха край мене синовете ми… Какви хубави момци! Ех, само да знаеш! Бяха близнаци и си приличаха като Кастор и Полукс.

— Е, че какво се случи с тях?

— Какво ли? И двамата избягаха в гладиаторския стан и от три месеца насам нямам никакво известие от тях… Кой знае дали са живи! Кой знае! О, велики Сатурн, покровителю на Самний, запази милите ми синове!

При тези думи старецът се разхълца. Спартак се трогна. След малко Спартак каза на управителя на вилата:

— Мислиш ли, че Спартак е сторил зле, като се е заел да се бори за освобождението на робите? И мислиш ли, че твоите синове са сгрешили, като са отишли в гладиаторския стан?

— Разбира се, че мисля така… Защо е туй въстание против Рим? За каква свобода ми дрънка тоя безумен гладиатор? Аз се родих свободен в Самнитските планини. Обяви се социалната война. Нашите предводители почнаха да крещят: „Искаме да извоюваме за нас и за всичките италийци правата и свободите, на които се радват латинците.“ И ние въстанахме, борихме се, изложихме на опасност живота си… И после? И после аз, който бях свободен овчар в Самний, станах роб на семейството Месала. Добре, че попаднах в такова благородно и великодушно семейство… И съпругата на свободния самнит стана робиня, и децата ни се родиха роби, и…

Тук старецът млъкна. След малко подзе отново: — Безумие! Самоизмама! Светът винаги е бил и ще бъде разделен на роби и господари, на богати и бедни, на благородни и простосмъртни… Самоизмама! Безумие! Заради които се пролива скъпа кръв, кръвта на децата ни… И защо? Какво значение има за мене това, че в бъдеще робите ще бъдат свободни, когато моите синове ще бъдат мъртви? За какво ще ми е тогава свободата? За да мога да плача до насита ли? Или може би тогава ще бъда богат и щастлив? Да кажем, че синовете ми останат живи, че по някакво чудо на утрешния ден аз и те бъдем свободни… Е, та що от туй? Какво ще правим със свободата, щом няма да имаме нищо? Сега при добрата ни господарка имаме всичко, което ни е нужно, имаме дори повече, отколкото трябва; когато бъдем свободни, ще трябва да работим по чуждите ниви срещу скромна надница, която ще бъде недостатъчна, за да набавим и най-насъщното… О, колко щастливи ще бъдем, като се освободим… че ще умрем, от глад! И туй ако не е щастие, здраве му кажи!

Старецът млъкна. Отначало той заговори грубо и несвързано, но колкото повече говореше, толкова по красноречив и убедителен ставаше. Неговите думи направиха дълбоко впечатление на Спартак, който наведе глава и остана дълго време неподвижен, потънал в тежки и печални мисли. Най-сетне тръсна глава и запита:

— Значи, в тая вила никой не разбира гръцки език, нали?

— Никой.

— Тогава донеси ми един стилус (Метална писалка, с която се пише върху навосъчени таблички.) и една табличка. Когато след малко управителят на вилата му подаде стилуса и табличката, Спартак написа на гръцки върху восъчния пласт следните два стиха от Омир:

При теб, о хубава царице, идвам, за да прегърна твоите колене…

След това подаде табличката на управителя на вилата и му каза:

— Занеси я веднага на слугинята и кажи да събуди господарката си и да и я предаде; иначе зле ще си патите и двамата.

Старецът погледна внимателно написаното, от което не разбра нищо, погледна Спартак, който бе почнал да се разхожда бавно по алеята, погълнат от мислите си, и най-сетне реши да отнесе табличката.

Спартак продължи да се разхожда бавно по алеята, докато стигна до площадката, която се простираше пред входа на вилата. Там той започна да крачи ту бавно, ту бързо, като от време на време се спираше и след това продължаваше отново да крачи. Ясно беше, че умът му и сърцето му са развълнувани от страхотна буря. В ушите му звучаха думите на стария домоуправител, които бяха потресли душата му. Той си мислеше:

„Кълна се във всичките олимпийски богове! Той е прав! Какво ще го ползува свободата, ако синовете му бъдат убити? Какво значение има за него това, че ние можем да победим, ако на другия ден след победата свободата се яви пред него ръка за ръка с измършавялата фигура на глада? Да, той е прав! Но в такъв случай какво търся, какво съм тръгнал да търся аз? Кой съм аз? Какво искам?“

Изведнъж той се спря, уплашен от въпросите, които сам си бе отправил. После продължи да се разхожда бавно, с наведена глава, като си мислеше:

„Значи, аз тичам подир една химера, която ми се е показала в одеждите на истината… Тичам подир едно привидение, което няма никога да достигна или ако го достигна и се опитам да го хвана с ръка, то ще се разпръсне като мъгла! Сънувам ли? Не бълнувам ли? И заради бълнувания ли се проливат потоци човешка кръв?“

Изведнъж той се спря, потиснат и сломен от мъчителните си мисли; после направи няколко крачки назад като човек, нападнат от невидим и все пак ужасен враг — угризението на съвестта.

Но след малко се овладя, вдигна глава и продължи да се разхожда с уверени стъпки.

„А! Кълна се във всемогъщите мълнии на Юпитер! Кой е наредил така — мислеше той, — че свободата трябва да върви ръка за ръка с глада и че човешкото достойнство трябва непременно да се облича в мръсните дрипи на нищетата? Кой е казал това? В коя божия повеля е писано?“

При тази мисъл Спартак ускори крачките си.

„О, сега, божествена истино, те виждам в блясъка на девствената ти голота и в душата ми възраства отново вярата в делото, на което служа… Кой е създал неравенството между хората? Нима ние не се раждаме равни? Нима нямаме всички еднакви тела, еднакви нужди, еднакви желания? Нима не са еднакви у нас чувствата, възприятията, умът, съзнанието? Нима не дишаме един и същи въздух? Нима природата прави някаква разлика между хората? Не грее ли слънцето еднакво за всички? Росата не пада ли за всички? Не се ли раждат по един и същи начин децата на царя и децата на роба? Нима царицата не изпитва при раждането същите болки, които изпитва жената на последния бедняк? И телата на благородниците не се ли разлагат като тези на робите? Нима техният прах се различава от този на робите? Кой е установил неравенството между хората, кой пръв е казал: «Това е мое, това — твое», като е присвоил правата на брата си? Разбира се, някой угнетител, който се е възползувал от физическата сила, за да стъпи върху врата на по-слабия… И щом грубата сила е потребна за създаването на потисничеството, на робството, защо ние да не си послужим с нея, за да възстановим свободата, справедливостта, равенството? И ако леем потта си върху чуждата земя, за да отглеждаме децата си, защо да не пролеем кръвта си, за да им завещаем свободата и собствените им права?“

Тук Спартак се спря. Спря се и ходът на мислите му. След миг въздъхна облекчено и помисли в заключение:

„Хайде де! Та какво казваше оня? Смазан, оскотял от робството, той е изгубил вече човешкото си достойнство и подобно на товарен добитък влачи безчувствено бремето на веригите! Живее като скот и няма вече чувство нито за достойнство, нито за правда!“

В тоя момент се върна управителят на вилата и съобщи на Спартак, че Валерия е станала и го очаква.

Силно развълнуван, Спартак се отправи бързо към вилата. Като го въведоха в конклава, в който Валерия беше седнала на малък диван, той вдигна забралото на шлема и се хвърли в краката на любимата си.

Тя обви с ръцете си врата му и устните на двамата влюбени се сляха в пламенна, продължителна, трескава целувка. Дълго време те останаха неми и неподвижни, плътно притиснати един към друг.

Най-сетне те се пуснаха почти едновременно, отдръпнаха назад главите си и се загледаха. И двамата бяха бледи, неспокойни, развълнувани. Валерия, цялата загърната в снежнобяла стола, с разпуснати върху рамената черни коси, със святкащи и просълзени от радост очи, шепнеше със сподавен глас:

— Спартак! Моят Спартак! Колко съм щастлива, че те виждам тук!

И се прегърнаха отново. Валерия го галеше нежно, целуваше го и му шепнеше задъхана:

— Колко се страхувах за тебе, мили! Колко страдах! Колко плаках! Когато си мислех за тебе, винаги си представях, че си изложен на опасност и сърцето ми се свиваше от болка и страх… А всяка моя мисъл беше посветена на тебе… И сърцето ми само за тебе туптеше! Ти си първата и ще бъдеш последната истинска моя любов!

И след малко, като продължаваше да го гали, тя го отрупа с въпроси:

— Ами как можа да дойдеш? Да не отиваш към Рим с войската си? Не се ли излагаш на опасност, като си дошъл тука? Ще ми разкажеш ли как мина последната битка? Чух, че при Аквинум си разбил осемнадесет хиляди легионери… Кога ще свърши тая война, която не ми дава нито миг покой? Ще извоюваш свободата, нали? Ще можеш ли да се завърнеш в твоята Тракия, в ония честити краища, където някога са живели боговете? (Във войната на Титаните против небето и на Гигантите против Юпитер някои от боговете избягали в Македония, Тесалия и Тракия и прекарали там до края на войната.)

След кратко мълчание тя добави с отпаднал и гальовен глас:

— И аз ще дойда с тебе… Ще забравя хората и близките си и ще заживея само с любовта си към тебе, о мой мили, храбър като Марс, хубав като Аполон!

Гладиаторът се усмихна печално на тези сладки самоизмами, с които любимата жена обкръжаваше бъдещето им. Галейки косите и, той я целуна по челото, притисна я към гърдите си и промълви:

— Продължителна и люта ще бъде войната… И ще бъда много щастлив, ако успея да отведа робите в родните им огнища. Колкото пък се отнася до възстановяването на известна справедливост и равенство в света, народите ще трябва да въстанат не само против Рим, но също така против хищните вълци, против патрициите, против привилегированото съсловие в страната си.

Последните думи Спартак изрече с отпаднал глас, поклащайки печално глава, което явно показваше, че храни малко вяра да доживее благополучния завършек на голямото дело.

Валерия започна да го гали и направи всичко възможно, за да разпръсне облака на скръбта, който беше помрачил челото на любимия й.

Обгърнати в нежното було на щастието, двамата влюбени не усещаха как бързо летеше времето, особено пък когато при тях дойде малката Постумия, която през всичкото време весело чуруликаше и се смееше:

Заедно с мрачината, която се спускаше над земята, дойде и скръбта, която постепенно забули радостта, оживила за малко конклава на Валерия. И заедно със светлината от този дом сякаш отлетя и щастието.

Спартак разказа на Валерия как бе дошъл чак дотам, като заяви, че трябва да се върне още същата нощ в Лабици, дето го очаква неговата конница. Това известие изпълни душата на Валерия с мъка. Като накара да изведат малката Постумия, Валерия се хвърли в обятията на Спартак и безутешно заплака.

Тя се притискаше в обятията му, като му повтаряше, прекъсвана от отчаяните си хлипания, че зловещо предчувствие свива сърцето й, предчувствува, че ако го остави да си замине, няма вече никога да го види, няма вече никога да целуне човека, който й бе отворил светлите двери на любовта.

Спартак се мъчеше да я успокои и да изсуши сълзите й, целуваше я горещо, шепнеше й обнадеждаващи и утешителни думи и се смееше над предчувствията и страховете й. Но от пресилената му усмивка и от безжизнените му думи личеше, че бе се поддал на влиянието на тревогите й.

Така измина времето, докато водата в клепсидата (водния часовник) достигна шестата черта, която показваше полунощ. Спартак, който често поглеждаше крадешком към часовника се изскубна от прегръдките на Валерия и започна да надява ризницата, шлема и меча.

Тогава дъщерята на Месала скочи разплакана и обви нежно с ръце шията на Спартак. Тя склони бледото си лице на гърдите му и впила черните си очи в очите на гладиатора, задъхвайки се от ридания, започна да говори:

— Не, не, Спартак! Не си отивай, не си отивай… Моля те… в името на боговете ти! В името на светата памет на близките ти… моля те… заклевам те… Ти си поставил гладиаторското дело на добър път… Гладиаторите имат храбри предводители… Крис… Граник… Окноман… О, нека ги предвождат те… А ти остани при мене, Спартак! Ще те обградя с нежност, преданост и любов…

— О, Валерия, Валерия… всичко искай, но не и това… Не мога да бъда подлец, не мога… — казваше й Спартак, като се мъчеше да се изскубне от прегръдките на любимата си жена. — Не бива да изменям на тия, които призовах да се бият… които ми вярват… които ме очакват и ме зоват… О, обожаема моя Валерия, не мога… Не бива да изменям на другарите си по нещастие… Не искай да бъда недостоен за тебе… Не ме принуждавай да стана достоен за презрение пред хората… достоен за презрение пред самия себе си… Не употребявай властта, която имаш над мене, за да сломяваш смелостта ми, вместо да я насърчаваш… Остави ме, остави ме, о моя обожаема Валерия!

И в тая отчаяна борба Валерия с все по-голяма сила се увиваше около Спартак, а той я отблъскваше нежно и се мъчеше да се освободи от прегръдките й. В конклава на матроната се чуваха само сподавени думи и въздишки, целувки, стенания и пламенни молби.

Най-сетне Спартак направи свръхчовешко усилие над себе си, вдигна Валерия и я сложи върху леглото. Валерия закри лицето си с ръце и горко заплака.

Спартак каза няколко несвързани утешителни думи, облече ризницата, препаса меча си, сложи шлема си и пожела да целуне за последен път Валерия, когато тя изведнъж скочи, коленичи пред прага на вратата и като обви колената му, замълви през сълзи:

— О, Спартак… мили Спартак… аз чувствувам ей тука — и тя му посочи сърцето си, — че ако ти си отидеш, няма вече никога да се видим… Знам го… чувствувам го… не си отивай… не тръгвай днес… моля те… ще тръгнеш утре… Но не днес… заклевам те, Спартак, послушай ме!

— Не мога, не мога… трябва да си отида.

— Спартак… Спартак — промълви с отпаднал глас нещастната жена, като протегна умолително ръцете си към него, — остани! Моля те… заради нашата дъщеря. Заради нашата дъще… — Но не можа да довърши, защото Спартак я повдигна от земята, притисна я силно до гърдите си и впи трепетните си устни в нейните студени устни, като прекъсна думите и плача й.

Те останаха прегърнати няколко минути, без да промълвят нито дума. Чуваше се само неспокойното им дишане, слято в едно.

По едно време Спартак отдръпна бавно глава назад и й каза с нежен и сърдечен глас:

— О, моя обожаема Валерия, на тебе съм издигнал в сърцето си свещен олтар като на богиня… На тебе се кланям, мила моя, и от тебе черпя смелост и твърдост при най-големите опасности… Твоят образ и мисълта за тебе ме вдъхновяват за велики подвизи… Нима е възможно, Валерия, да искаш да бъда подлец, да бъда презрян от съвременниците си и от онези, които ще дойдат след нас?

— Не! Не искам да бъдеш подлец… Аз искам да бъдеш велик, прославен — отвърна със слаб глас Валерия, — но аз съм нещастна жена. Съжали ме… Ще тръгнеш утре… не днес… не сега… не тъй скоро…

Тя опря бледото си и разплакано лице върху гърдите на Спартак и като му се усмихна печално и нежно, промълви:

— Не ми отнемай тая възглавница… Толкова ми е добре! Толкова ми е добре така!

И тя притвори клепките си, сякаш за да се потопи по-дълбоко във вълните на щастието, което изпитваше, опряла глава на гърдите му. Нейното лице, по което трепкаше все още блажена усмивка, приличаше не толкова на лицето на жена, която спи, колкото на лицето на жена, която току-що е издъхнала.

Спартак приведе лице над лицето на любимата жена, която се беше отпуснала в обятията му, и я загледа с такава любов, с такава нежност, с толкова дълбоко състрадание, че скоро светлите сини очи на големия пълководец, който презираше опасностите и смъртта, се изпълниха с две големи сълзи, които се търкулнаха надолу по бузите и по ризницата му.

През това време Валерия, без да отвори очи, му мълвеше с изнемощял глас:

— Гледаш ли ме, Спартак? Гледай ме, мили… С твоя сърдечен поглед, който тъй сладко ме гали… Знаеш ли, Спартак, че те виждам, макар че очите ми са затворени? Аз те виждам, Спартак… Твоето чело е ведро… твоите очи блестят и са толкова добри! О, колко си хубав, мой мили!

Така минаха няколко минути.

Но щом Спартак понечи да вдигне Валерия, за да я сложи върху леглото, тя обви крепко ръцете си около врата му и без да отваря очи, каза поривисто:

— Не… не мърдай!

— Но трябва да си отида, Валерия… — промълви на ухото й нещастният рудиарий с разтреперан от вълнение глас.

— Не… не си отивай! — отвърна Валерия, като отвори широко изплашените си очи.

Спартак не каза нищо. Той хвана с ръце главата на Валерия и почна да целува лицето й. В същото време тя му шепнеше галено:

— Нали е вярно, че тая нощ няма да си отидеш? Ще си отидеш утре… Сега, през нощта, е тъй опасно да тръгваш… Само като си представя самотното поле, обвито от мрака, изтръпвам от страх…

И тя наистина потрепера и се притисна о любимия си.

— Ще тръгнеш утре рано… когато изгрява слънцето, за да разпръсне отново живот в цялата природа;.. Сред уханията, които се носят от полето… сред веселото чуруликане на птичките… След като целунеш пак мене и Постумия… След като окача на врата ти този медалион.

При тези думи тя му посочи един златен медалион обсипан със скъпоценни камъни, който висеше на врата й, окачен на тънка златна верижка.

— Знаеш ли, мили, че в тоя медалион е скрит един скъпоценен талисман, който ще те закриля при всяка опасност? Хайде да видим можеш ли позна какъв е тоя талисман?

Спартак не отвърна нищо; той само гледаше с любов хубавата жена и се усмихваше през сълзи.

— Как?! Не се ли сещаш?! — запита го с нежен укор Валерия. След миг тя сне медалиона от врата си, отвори го и каза:

— Една черна къдрица от косите на майката и друга руса от косите на дъщерята.

Спартак взе медалиона и го целуна. Валерия на свой ред го взе от ръцете на Спартак, целуна го, затвори го и като го окачи на врата му, каза:

— Носи го под ризницата си, под туниката, на гърдите си. — Сърцето на Спартак се свиваше от болка. Той притискаше силно до гърдите си любимата жена, без да може да промълви нито дума, и едри сълзи се стичаха по лицето му.

Изведнъж в конклава долетя шум от човешки гласове и звън от оръжие.

Двамата се спогледаха и наостриха слух.

— Ние не отваряме вратите на този дом на такива разбойници като вас — извика на лош латински език могъщ глас.

— Тогава ние ще го запалим! — отвърнаха няколко разярени гласове.

— Опитайте се, ако искате да ви посипем със стрели! — извика първият глас.

— Каква е тая работа? — запита шепнешком Валерия Спартак, като го погледна с изплашени очи.

— Може би са открили следите ми — отвърна Спартак, като се помъчи да се изскубне от обятията на Валерия, която се бе увила около него още при първия шум.

— Не излизай… не мърдай… моля ти се, Спартак… — каза със задавен глас Валерия, върху чието смъртно бледо лице се бе изписал страх.

— Искаш ли да падна жив в ръцете на враговете си? — каза с тих, но страшен и заплашителен глас предводителят на гладиаторите. — Искаш ли да ме видиш разпънат на кръст?

— О, не, не! Кълна се във всички адски богове! — извика Валерия, като се отдръпна назад ужасена.

И след миг тя хвана с нежната си снежнобяла ръчица дръжката на испанския меч, който висеше на лявата страна на Спартак, и му го подаде, като му каза с отпаднал глас, на който се помъчи да придаде твърдост и решителност:

— Спаси се, ако можеш! Ако ти е съдено да умреш, умри прободен в гърдите и с меч в ръка!

— О, благодаря ти, благодаря ти, божествена Валерия! — извика с пламнали очи Спартак, като пристъпи към изхода.

— Прощавай, Спартак — извика с разтреперан глас Валерия и обви с ръце врата му.

— Прощавай! — отвърна Спартак и я притисна силно към гърдите си.

Но изведнъж устните на Валерия, които бяха прилепени към устните на Спартак, изстинаха и тя увисна на ръцете му с всичката си тежест, като бездушна маса.

— Валерия! Валерия! Валерия! — започна да вика ужасен Спартак, побледнял от вълнение. — Какво ти стана? Валерия! Скъпа Валерия! Ела на себе си! Моля те!

Спартак остави меча си на пода, вдигна Валерия на ръце, сложи я внимателно на леглото и като коленичи до главата й, започна да я гали и да я целува, като я зовеше непрекъснато, ободряваше я и я сгряваше с дъха си и с целувките си.

Но Валерия оставаше все така неподвижна и безчувствена. Ужасна мисъл прониза ума на Спартак. Той скочи и се взря с широко разтворени очи във Валерия, за да се увери дали диша. И почти в същия миг сложи ръка под лявата й гръд: сърцето й биеше бавно и слабо. Спартак въздъхна с облекчение, спусна се към вратата, през която се влизаше в спалните на Валерия, и извика:

— Софрония! Софрония! Тичай, Софрония!

В същия миг някой почука на вратата, през която преди малко се готвеше да излезе. Той наостри слух към вратата: шумът и виковете, които преди малко вилнееха вън, бяха спрели, но след миг се похлопа отново и в същото време се чу мъжки глас:

— Милостива Валерия… Господарке…

Спартак грабна със светкавична бързина меча си, открехна малко вратата и запита:

— Какво искаш?

— Пристигнали са около петдесет конници — каза треперещ старият управител на вилата, като разглеждаше при светлината на факела внимателно Спартак — и искат да им се предаде, предводителят им… Настояват, че ти си Спартак!

— Иди им кажи, че след малко ще бъда при тях — каза Спартак. И хлопна вратата пред лицето на управителя на вилата, който остана вкаменен от учудване и ужас.

В момента, в който Спартак се приближаваше към леглото, върху което лежеше все още неподвижна Валерия, от другата врата влезе прислужничката.

— Иди — каза й Спартак — да вземеш нещо, за да помогнеш на господарката си, която падна в несвяст. Извикай и някоя друга робиня.

— О, добрата ми господарка! О, клетата ми господарка! — възкликна робинята.

— Хайде, тичай веднага! Няма време за хленчене! — извика властно Спартак.

Софрония изхвръкна из стаята и след малко се завърна с две други робини, които носеха благовония и спирт. Те се заловиха веднага да свестяват припадналата и след няколко минути смъртно бледото лице на Валерия леко поруменя и дишането й стана по-правилно и по-дълбоко.

Спартак въздъхна с облекчение и повдигна очи към небето, сякаш за да благодари на боговете; после, след като накара робините да излязат, прегъна едното си коляно на пода, целуна бялата ръка на Валерия, която висеше от леглото, целуна челото й и бързо излезе из стаята.

На площадката пред вилата той видя петдесетината си конници, които бяха слезли от конете и ги държаха за юздите.

— Е? — запита със строг глас Спартак. — Защо сте дошли тук?

Дойдохме по заповед на Мамилий — отвърна декурионът, който командуваше свитата. — Проследихме те отдалеко, защото се бояхме…

— Качвайте се! — извика Спартак.

В миг петдесетте конници се метнаха на конете си.

След това Спартак се обърна към неколцината роби, които бяха останали във вилата поради старостта си и които в тоя момент наблюдаваха сцената изплашени, с факли в ръка, И им извика властно:

— Доведете веднага коня ми!

Трима или четирима от тези старци се затичаха към близката конюшня, отдето изкараха черния кон на Спартак. Като се метна на коня си, Спартак се обърна към стария управител на вилата и го запита:

— Как се казват синовете ти?

— О, славни Спартак — отвърна плачешком старецът, — не се гневи на тях заради вчерашните ми необмислени думи…

— Ах, ти, робска и подла душица! — извика възмутен Спартак. — Да не мислиш, че и аз съм подъл като тебе? Ако питам за името на синовете ти, на които ти не си достоен да бъдеш баща, питам, за да се погрижа за тях.

— Прости ми… славни Спартак… Казват се Аквилий и Ацилий… синове на Либедий… закриляй ги, о велики предводителю, и нека боговете ти помагат!

— Да се провалят в ада всички подли ласкатели! — извика Спартак.

Той пришпори коня си и препусна напред, последван от отряда.

Старите роби на Месаловото семейство останаха известно време изплашени и поразени на площадката и се съвзеха и успокоиха едва когато заглъхна тропотът на конете.

Невъзможно е да се опишат мъките на Валерия, когато след свестяването си научи, че Спартак е отпътувал.

Затворен в себе си, сломен от мъка, Спартак пришпорваше непрекъснато коня си, като че ли с бясното препускане можеше да избяга от мъката, която изгаряше душата му.

Спартак бе пуснал в такъв шеметен бяг коня си, че неговите конници, колкото и да се мъчеха да го следват отблизо, все пак бяха останали на два лъкови хвърлея зад него.

Той мислеше за Валерия и за мъката, която щеше да изпита, и за сълзите, които щеше да пролее, когато се свести… и продължаваше да пришпорва задъхания си кон, който хвърчеше с всички сили.

Спартак се опитваше да пропъди от ума си образа на Валерия, но веднага мисълта му литваше към Постумия, към това очарователно, живо, нежно, умно, русо, розово и щастливо момиченце, което — като се изключат черните му майчини очи — беше откъснало неговата глава. И дори му се струваше, че я вижда да протяга към него пухкавите си ръчици, и си мислеше, че може би няма никога вече да я види… и все продължаваше да пришпорва несъзнателно окървавения си кон.

Кой знае как щеше да свърши това бясно препускане, ако за щастие на коня и конника Спартак не бе разтърсен от страшни мисли.

„Ами ако Валерия не се е свестила? Ами ако, след като са й съобщили, че съм отпътувал, е паднала повторно в несвяст? Ами ако се е разболяла? Или ако, за голямо нещастие, е…“ При тази мисъл той стисна с колената си слабините на коня, дръпна с все сила юздите и го спря.

Скоро неговите другари го настигнаха и се спряха.

— Трябва да се върна във вилата на Месала — каза с глух глас той, — вие продължете до Лабици.

— Не!

— За нищо на света! — отвърнаха в един глас всички конници.

— Че защо? Кой ще ми забрани?

— Ние! — отвърнаха няколко гласа.

— Нашата любов към тебе! — обади се друг.

— Твоята чест! — отвърна втори.

— Твоята клетва! — извикаха четири-пет гласа.

— Нашето дело, което ще пропадне без тебе!

— Дългът! Дългът!

— Но не разбирате ли, че там е жената, която обичам и която може би в тоя миг умира от мъка? Аз не мога да я…

— Но ако за нещастие тя е умряла, напразно излагаш на опасност живота си; ако пък не й се е случило нищо лошо, достатъчно ще бъде да успокоиш нея и себе си, като й пратиш един пратеник — каза с почтителен и сърдечен глас декурионът.

— Ще трябва, значи, за да се избавя от опасностите, да изложа друг на тях? О, кълна се във всички олимпийски богове, никога няма да извърша подобна подлост!

— Аз ще ида и ще се върна невредим! — заяви с висок и решителен глас един от конниците.

— Че как ще сториш това?! Кой си ти?

— Аз съм един от верните ти привърженици и съм готов да дам живота си за тебе — отвърна запитаният, като разбута другарите си и излезе пред Спартак. — А в случая не излагам на опасност нищо, понеже съм латинец и познавам много добре тия места и езика на страната. В първата селска къща, която се изпречи на пътя ми, ще сменя дрехите си, ще вляза във вилата на Месала и ще се върна в Нола преди тебе.

— Но ти… ако не се лъжа — каза Спартак, — си ингенуусът (Т.е. свободен, който се е продал доброволно на някой ланист.) Рутилий.

— Да — отвърна момъкът, — аз съм Рутилий. Чувствувам се горд и щастлив, о Спартак, че не си ме забравил.

Рутилий беше храбър и умен младеж, на когото човек можеше да се довери. Поради настойчивите молби на войниците си Спартак най-сетне склони да приеме предложението на латинеца. След малко те стигнаха в една малка вила, в която, докато Рутилий се преобличаше, Спартак написа на гръцки много сърдечно писмо на Валерия.

След като предаде писмото на Рутилий, Спартак вече успокоен, продължи пътя си начело на отряда.

Призори той стигна до онова място, дето го очакваше Мамилий заедно с двеста и петдесетте конници. Началникът на конния отряд разказа на Спартак какъв ужас е обзел населението от близките околности при известието за отиването им до Лабици и го посъветва да тръгнат веднага към Аквинум.

Спартак се вслуша в благоразумния съвет на Мамилий и заповяда да тръгнат веднага. След ускорен денонощен поход Спартак стигна призори при Алетрий, дето заповяда на конницата да се разположи на стан. След като почиваха целия ден, през нощта гладиаторите тръгнаха за Ферентинум, дето пристигнаха два часа след изгрев слънце. Оттук веднага отпътуваха за стана, понеже се научиха от неколцина бегълци от римските легиони, че Вариний, уведомен от граждани на Лабици за присъствието на един гладиаторски конен отряд в Тускулум, разделил конницата си на два ескадрона от по петстотин души и единия изпратил по дирите на гладиаторите, а другия във Ферентинум, за да пресече пътя на завръщащите се от обиколка към стана в Аквинум.

Поради това Спартак напусна веднага Ферентинум и разреши на хората си да починат чак във Фрегела. Оттам, в полунощ, потегли за Аквинум, където пристигна призори.

Привечер в Аквинум пристигна и Рутилий с добри известия от Валерия. На няколкото пламенни думи на Спартак тя отговаряше с обширно и сърдечно писмо, в което му отправяше твърде много сладки укори. Между другото тя му пишеше, че в бъдеще ще могат да си разменят писма чрез стария управител на вилата Либедий. Колкото се отнася до Либедий, който беше твърде разположен да изпълнява всяко желание на господарката си, лесно можем да си представим с каква радост бе приел да отива от време на време в стана на гладиаторите, като си помислим, че там можеше да види и прегърне своите синове.

На другия ден, след като се посъветва с Окноман, Барторикс и други военачалници, Спартак заповяда да вдигнат стана от Аквинум и начело на двадесетте си хиляди гладиатори се отправи за Нола, дето стигна след пет дни.

Мъчно е да се опише с каква радост двадесет и петте хиляди гладиатори, разположени на стан при Нола, посрещнаха другарите си, които се връщаха увенчани с толкова победи.

Цели три дни продължаваха песните и веселбите при Нола, дето върховният съвет на Съюза на потиснатите реши да прекарат зимата, защото за всички беше ясно, че лошото време няма да позволи на Вариний да предприеме нещо против гладиаторите дори и при предположението, че успее да увеличи и засили войската си. Всички разбраха също тъй, че би било истинско безумие да се напада Рим, на който не е могъл нищо да направи дори и самият Анибал, и то след като разбил римската войска при Кана. А Спартак считаше Анибал за по-велик от Кир и Александър Македонски.

Гладиаторите изоставиха стария си стан и си построиха нов, който обградиха с широки и дълбоки ровове и със здрави огради.

Щом гладиаторите се разположиха в новия си стан, Спартак реши да пристъпи към прилагането на реорганизаторския план, който отдавна бе обмислил. Съгласно този план гладиаторите от една народност трябваше да бъдат събрани в един легион. По този начин въпреки съперничеството и завистта, които щяха да възникнат между отделните легиони, щеше да се създаде повече сплотеност в редиците на всеки легион. Освен това Спартак преследваше и друга, много по-важна цел — да раздели войската си на корпуси и те да бъдат поверени на началници от едно племе с бойците си. По тоя начин той смяташе, че бойците щяха да имат по-голямо доверие в началниците си.

Така за няколко дни, през които все още идваха нови гладиатори, Спартак раздели войската си, която възлизаше по това време на петдесет хиляди души, на десет легиона, по пет хиляди души всеки. Първите два легиона бяха съставени от германци и се командуваха от Вилмир и Меровед; те образуваха, първия корпус под началството на Окноман. Третият, четвъртият, петият и шестият бяха съставени от гали и се командуваха от Арторикс, Барторикс, Арвиней и Брезовир: те образуваха втория корпус под началството на Крис. Седмият легион беше съставен от гърци и се командуваше от смелия епирец Тесалоний. Осмият беше съставен от самнити под началството на Рутилий. Деветият и десетият бяха съставени от траки под началството на двама храбри и умни траки: Месемврий, около петдесетгодишен мъж, много предан на Спартак, верен и усърден изпълнител на дълга си, и Артакс, млад гладиатор, който минаваше за най-храбър между траките… разбира се, след Спартак.

Последните четири легиона образуваха третия корпус. Той бе поверен на илириеца Граник, хубав и снажен, около тридесет и пет годишен мъж, който беше най-силен и най-храбър между десетте хиляди гладиатори в Равена.

Конницата, която броеше вече три хиляди души, бе разделена на шест ескадрона и бе поверена на Мамилий.

За върховен предводител всред шумните приветствия на петдесет и трите хиляди бойци бе провъзгласен отново храбрият Спартак.

Осем дни след внесеното във войската преустройство той поиска да направи преглед.

Спартак, облечен в скромното си военно облекло, се появи на кон пред трите корпуса, които бяха наредени в три линии, и от гърдите на петдесет и трите хиляди гладиатори се изтръгна оглушителен вик:

— Слава на Спартак!

Когато тоя вик, подхващан на няколко пъти, спря и тръбачите изсвириха химна на свободата, станал за гладиаторите военен химн, Окноман, който, яхнал дорест жребец, се намираше пред първата редица, извика с мощния си глас:

— Гладиатори! Чуйте ме!

Веднага се въдвори пълна тишина и след миг Окноман подзе отново:

— Щом нашата войска е устроена точно като римската, защо тогава само нашият предводител няма знаците и почестите на римските консули?

— Императорски знаци за Спартак! — извика Крис.

— Императорски знаци за Спартак! — извикаха като един човек петдесет и трите хиляди гладиатори.

Когато гладиаторите попритихнаха, Спартак, побледнял и развълнуван, направи знак, че иска да говори, и след миг каза:

— Благодаря ви от все сърце, другари по оръжие и скъпи мои братя по нещастие, но аз не искам никакви отличия и почести. Ние грабнахме оръжие не за да създаваме изключителни права и отличия, а за да извоюваме свобода и равенство.

— Ти си нашият император! — извика Рутилий. — Император те направиха твоята мъдрост, твоята храброст и всичките твои необикновени душевни и умствени качества, такъв те издигнаха пред очите ни и твоите победи. Колкото и да те отблъскват императорските почести, ти все пак трябва да ги приемеш — заради славата на войската ни. Ти трябва да наденеш консулската мантия и да се обградиш с контубернали и ликтори.

— Консулска мантия за Спартак! — извикаха шумно гладиаторите!

— Контубернали и ликтори! — извика Окноман и след него всичките легиони. И След миг Крис извика колкото му глас държи:

— Да вземе римските ликтори, които плени при Аквинум!

Това предложение бе посрещнато с бурни ръкопляскания и мощни, одобрителни викове, които ехото разнесе надалеко и от които сякаш потрепера земята.

И действително идеята на Крис, възникнала тъй естествено в ума му, беше толкова проста и внушителна, че не можеше да не предизвика изключително въодушевление сред гладиаторите. Да се заставят римските ликтори, които са вървели пред най-прочутите консули, каквито Рим е имал до онези дни — Гай Марий и Луций Сула, — да вървят пред един омразен и мръсен гладиатор, с това не само щеше да се унизи римската гордост, не само щеше да се повдигне човешкото достойнство на тия клети роби, но щеше да се прояви по най-блестящ начин победата на гладиаторите над легионите на гордите завоеватели на света.

Колкото и да се противеше, Спартак, който въпреки бляскавите си победи си оставаше все така скромен, най-сетне трябваше да отстъпи пред волята на легионите си и да облече скъпоценна, сребърна ризница, изработена по поръчка на Крис от голям майстор в Помпей, да наложи на главата си великолепен — също тъй сребърен шлем, да препаше испански меч, чиято златна дръжка беше обсипана със скъпоценни камъни, и да наметне пурпурна мантия, обшита със златен ширит.

Когато Спартак се яви пред легионите в императорско облекло, възседнал черния си кон, който беше със сребърни юзди и с великолепно синьо наметало, всички гладиатори извикаха в един глас:

— Слава на Спартак, императора!

Мирца и Евтибида гледаха с просълзени очи това рядко зрелище. Но не само техните очибяха просълзени; просълзени бяха и очите на Спартак, на Арторикс и на хиляди и хиляди гладиатори, които бяха като никога развълнувани.

В спокойните и ведри очи на Мирца светеше чистата сестринска обич, а в пламналите жадни очи на гъркинята искреше пламъкът на чувствената и любов.

Неоспорим факт е, че този необикновен човек е бил толкова благороден и скромен, че блестящите победи и могъществото, което постигнал, не замъглили нито за миг ума му. Той е съвсем различен от Кола ди Риенци и от Мазаниело, двамата борци за свобода, излезли из средата на подтиснатите маси. Според Плутарх въпреки блестящите си победи Спартак си останал неизменно скромен и благоразумен.

По едно време един десетник извика от шатрата, където бяха задържани шестте ликтора на претора Публий Вариний, които бяха пленени при Аквинум, и ги отведе пред Спартак, като ги предупреди, че от тоя ден нататък трябва да вървят винаги пред него, както са вървели пред римските консули и претори. И шестимата бяха снажни, с дълги коси, с войнствена и горда осанка. Те бяха облечени в черни вълнени наметки, закопчани с фибула на дясното им рамо и стигаха до колената им; на лявото рамо носеха по едно снопче пръчки, от горния край на което се подаваше брадва; в дясната ръка държаха жезъл, който допълваше отличителните им знаци.

Когато ликторите застанаха пред Спартак, от гърдите на всички гладиатори се изтръгнаха буйни радостни викове. След малко Спартак заповяда на тръбачите да тръбят за тишина.

Тогава гладиаторският предводител слезе от коня си и предшествуван от ликторите и последван от Окноман, Крис и Граник, започна да обикаля германските легиони, които образуваха първия корпус и затова бяха на предна линия. Той не пропусна да похвали германците, които държаха в добро състояние оръжието си и се бяха наредили в стройни редици.

Ликторите вървяха с наведени глави, с лица, бледи от потиснат гняв или почервенели от срам.

— Какъв позор! Какъв позор! — рече с треперещ и сподавен глас един от тях на другаря си.

— По-добре щеше да бъде, ако бяхме загинали при Аквинум, вместо да доживеем до тоя срам! — отвърна друг.

Първият от тези двама ликтори беше около четиридесет и пет годишен, висок, снажен мъж, с възтъмно лице и с решителна походка; казваше се Октацилий. Другият беше около шестдесетгодишен старец, висок, слаб, с побелели коси, с кокалесто, строго лице и с орлов нос. Челото му беше прорязано от голям белег. Неговите сиви и живи очи придаваха на лицето му израз на несломима енергия. Казваше се Симплициан.

Принудени да предшествуват Спартак, шестте ликтора, вървяха с наведени глави и когато се решаваха да погледнат към гладиаторските легиони, те виждаха по лицата на всички злорадство, което неприятелите изпитваха от унижението им.

— О, какво унижение за римското достоинство! — обърна се просълзен Октацилий към Симплициан.

— О, дано боговете, покровители на Рим, ме избавят от това изтезание! — отвърна мрачно старият Симплициан, на чието лице се бе изписала ужасна мъка от този позор.

Прегледът продължи цели три часа. Спартак се спираше при бойците, похвалваше ги и ги насърчаваше, като им обръщаше особено внимание върху това, че трябва да се подчиняват напълно на строгата дисциплина, без каквато е немислима всяка войска и всяка победа над неприятеля.

След като свърши прегледът, Спартак се качи на коня, после, като извади меча си, даде знак на тръбачите да свирят сигнала „мирно“ и изкомандува няколко движения, които бяха изпълнени с безупречна точност. След това трите корпуса се спуснаха един след друг в малък пристъп, като изпълниха равнината със страшния си нападателен вик.

След като мнимият пристъп бе изпълнен и от третия корпус, легионите се подредиха постепенно върху хълма, дето се предполагаше, че е разположен неприятелят, преминаха в строен ред пред предводителя си, когото поздравиха пак като император, и се прибраха в стана.

Спартак, предшествуван от ликторите, придружен от Окноман, Крис и Граник и последван от всички военачалници, се прибра последен.

Когато гладиаторите построяваха новия стан, построиха за Спартак, без негово знание, една шатра, достойна за предводител. В тая шатра, в тоя тържествен за всички въстаници ден, бе приготвена скромна гощавка за десетте началници на легионите, за тримата заместници на Спартак и за началника на конницата. За да се угоди на Спартак, който още от невръстните си години беше крайно умерен в яденето и пиенето, гощавката бе твърде скромна.

Въпреки желанието и апетита си присъствуващите на тази гощавка ядоха и пиха умерено. Иначе Окноман, Барторикс, Вилмир, Брезовир, Рутилий и други биха се отдали с удоволствие на всички невъздържани наслади.

При все това гощавката мина сред най-сърдечно другарско веселие. Към края на гощавката Рутилий стана и като вдигна чашата си, пълна с пенливо цекубско вино, извика:

— Пия за свободата на робите, за победата на потиснатите, за здравето на непобедимия ни император Спартак!

И изпразни чашата сред ръкоплясканията и одобрителните викове на другарите си, които не закъсняха да последват примера му. Не изпразни чашата си единствен Спартак, който се задоволи да вкуси само една глътка.

Когато притихнаха ръкоплясканията, Спартак стана, вдигна чашата си и извика с твърд и мощен глас:

— Пия в чест на Юпитер Освободителя и на непорочната и чиста богиня на Свободата! Дано тя ни осветява пътя и ни закриля и дано измоли боговете от Олимп да ни бъдат покровители!

Всички пиха за сбъдване на Спартаковите благопожелания, въпреки че галите и германците не вярваха нито в Юпитер, нито в другите гръцки и римски божества. Затова Окноман пи от своя страна наздравица, като призова закрилата на Один, а Крис в своята наздравица призова благоразположението на Хезус към гладиаторската войска и към делото й. Най-сетне Тесалоний, който беше епикуреец и не вярваше в божествата нито на едните, нито на другите, стана на свой ред и каза:

— Уважавам вярванията ви… но не ги споделям… защото боговете, както учи Епикур, не съществуват; те са рожба на човешкия страх. Понякога, когато ни сполети някое тежко нещастие, полезно е за нас да вярваме в една свръхестествена сила, полезно е да прибягваме към тая вяра и да черпим от нея душевна сила и утеха. Щом вие сте се убедили, че природата твори и руши със своите сили, които не винаги са ни известни и често са тайнствени и непроницаеми, но които във всеки случай винаги са веществени, как можете да вярвате в така наречените богове? Позволете ми, о драги приятели, да пия за делото ни такава наздравица, която е в съгласие с моите убеждения и идеи.

След като помълча за миг, продължи: — Пия за единодушието ни, за смелостта ни и за твърдостта на мечовете ни! Всички пиха заедно с епикурееца и след това подзеха отново оживените си разговори.

Загърната в ленения си син пеплум, украсен с мънички сребърни ивици, Мирца, която бе ръководила приготвянето на угощението, но не участвуваше в него, седеше настрана и не снемаше очи от брат си, чиито славни подвизи се чествуваха в тоя ден. Върху бледото й, обикновено тъжно лице, което напоследък биваше често оросявано от сълзите й, сега светеше ведра, тиха радост. Но беше лесно да се разбере че тая радост е временна, че тая привидна веселост не може да скрие тайните тревоги на неспокойната й душа.

Арторикс почти не откъсваше влюбения си поглед от нея. От време на време, крадешком и против волята си, го поглеждаше и тя. Храбрият момък беше посърнал твърде много през последните дни, измъчван непрестанно от несподелената си любов, която изгаряше гърдите му и рушеше малко по малко здравето му.

От дълго време Арторикс, без да обръща внимание на веселите разговори на Спартаковите сътрапезници, наблюдаваше неподвижен, смълчан и съсредоточен Мирца, която от своя страна пък не снемаше погледа си от Спартак. Сърдечната преданост и безграничното възхищение, което Мирца проявяваше към Спартак, я правеха по-скъпа и по-хубава за Арторикс. По едно време, обхванат от възторг към Мирца, Арторикс стана от масата, вдигна чашата си и извика:

— Пия за щастието на Мирца, любимата сестра на любимия ни предводител!

Всички изпразниха заедно с него чашите си и никой освен Мирца не забеляза руменината, която покри лицето му. При споменаването на името й Мирца му отправи поглед, в който имаше признателност и укор, но веднага щом се сети че е прехвърлила границата на онази сдържаност, която бе решила да спазва неотстъпно в отношенията си с Арторикс, тя се изчерви, наведе засрамено глава и повече не посмя да погледне сътрапезниците, нито дори да се помръдне от мястото си.

Угощението продължи още един час със сдържани шеги, прилично веселие и непринудени разговори, както става между разумни хора, свързани с искрено приятелство. Когато приятелите на Спартак се сбогуваха с него, слънцето вече залязваше.

Като изпрати гостите си, Спартак, който по нрав беше тъжен и обичаше да размисля, остана пред шатрата си и се загледа най-напред в обширния гладиаторски стан, а после в залеза на слънцето.

От мисъл на мисъл, неусетно, той се замисли върху чародейната мощ на думата свобода, която в продължение на по-малко от една година издигна петдесет хиляди нещастници, лишени от всякакво право, от всякакво бъдеще, от всякаква надежда, оскотени от скотския си живот и с погазено човешко достойнство; издигна ги на висотата, на която стоят първите воини в света, като вля в душите им храброст, себеотрицание и човешко достойнство. Пак под чародейното и неотразимо влияние на свободата Спартак от презрян и беден гладиатор можа да стане смел и страшен предводител на мощна войска и да намери у себе си толкова много сили, че да превъзмогне всяко друго чувство, дори и благородното и могъщо чувство, което го свързваше с Валерия, тая божествена жена, която обичаше много повече от себе си, но не и повече от светото дело, на което бе посветил живота си.

Валерия! Тая благородна матрона, която пренебрегна смело всички предразсъдъци на своето съсловие, която погази името и честта на фамилията си, като се изложи на презрението на съгражданите си и негодуванието на роднините си, която му бе отдала сърцето и името си, цялото си същество в устрема на своята силна обич.

Валерия, която го беше направила баща на толкова мило момиченце и която, свързвайки се с него, се бе отрекла завинаги от всяка надежда за бъдещо величие и може би за бъдещо щастие! Защото Спартак не се самозалъгваше и разбираше много добре, че дори и да продължи да печели победи над римляните, дори и да оцелее при всички опасности, на които ще бъде изложен още за дълго време, дори ако постигне поставената си цел с почтен мир, най-хубавото бъдеще, което чака, ще е да намери убежище от римската омраза в далечните планини — Родопите, дето ще бъде осъдена да живее в неизвестност и беднотия благородната жена на сърцето и мислите му, родена сред охолството, богатствата и блясъка на най-знатното патрицианство.

Увлечен в размислите си, предводителят на гладиаторите усети малко по малко как сърцето му се свива от мъка. Някога тъй силен и непоклатим, сега той изпадна в униние. И си помисли, че може би няма да види вече Валерия, че може би няма да види вече Постумия… И му се доплака… Той сложи неволно ръка върху очите си и усети сълзите, които се стичаха… Тогава кипна от гняв против самия себе си заради женската си слабост и се спусна към близкия квесториум, (Място, предназначено за квестора и за складовете на хранителните припаси.) бързо го прекоси и излезе в оная обширна и пуста част на стана, която отделяше преториума, квесториума и форума и бе предназначена за шатрите на съюзниците. Тук прекарваха известно време прииждащите роби и гладиатори, докато бъдат включени в някой от легионите. Тук се намираше също тъй и шатрата на Евтибида, и тази на шестте ликтора, пленени при Аквинум.

Дълго време се разхожда Спартак, обвит в мрака, който бе вече започнал да се сгъстява. Отначало, подтискан и задушаван от мъчителните си мисли, той се разхождаше с бързи, неспокойни крачки; но малко по малко душата му започна да се разведрява и успокоява и неговите крачки станаха по-бавни и по-спокойни.

Станът, който до преди малко се оглушаваше от виковете и песните на радостно възбудените гладиатори, вече притихваше. И колкото по-дълбока ставаше тишината, толкова по-добре дочуваше Спартак неразбираемия разговор, който се водеше в една от шатрите, предназначени за робите и гладиаторите, прииждащи всекидневно от всички страни в стана.

Тоя разговор, който ставаше все по-ясен, привлече малко по малко цялото внимание на Спартак. Той се спря до шатрата и чу силен и суров глас, който говореше на прекрасен латински език:

— Да, прав си, Симплициан: позорна и незаслужена е участта ни… Но нима ние сме виновни за нещастието? Не се ли бихме храбро и не изложихме ли на опасност живота си, за да спасим претора Вариний от бесните удари на Спартак? Не ни ли събориха на земята? Не ме ли раниха? Не ни ли плениха само защото неприятелите бяха много повече от нас? Какво повече можехме да направим? Щом боговете изоставиха римляните, щом те допуснаха славните римски орли да бъдат разгонени и разпръснати от мръсната котка на гладиаторите, какво можехме да сторим ние, немощните смъртни?

— Внимавай какво приказваш, Октацилий — каза един пресипнал и плах глас, — може да те чуе часовоят и виж, че сме загазили.

— Я млъкни бе, Мемий — отвърна му суров глас, който не беше гласът на човека, когото Спартак чу да говори пръв, — няма ли да престанеш с позорния си страх?

— А бе какво ти разбира часовоят от езика ни? — каза тоя, когото бяха назовали Октацилий. — Той е прост гал, който едва ли познава майчиния си език.

— Че дори и да ни разбираше… — прекъсна го човекът със суровия глас. — Нима поради това трябва да се откажем да говорим, както подобава на римски граждани? Какъв е тоя страх? Кълна се в Кастор и Полукс, покровители на Рим — не си ли срещал смъртта поне сто пъти по бойните полета? Няма ли да ти е по-приятно да умреш, вместо да вървиш с консулския сноп на рамо пред един мръсен гладиатор?

Тук гласът млъкна. Спартак разбра, че в шатрата бяха шестте ликтора на претора Публий Вариний и се приближи още към нея.

— О, велики богове! Кълна се в Юпитер, всемогъщия освободител! Кълна се в Марс, най-големия покровител на римския народ! — извика след късо мълчание ликторът Симплициан. — Никога не ми е минавало през ум, че може да доживея до седемдесет и две годишна възраст, за да се стовари върху главата ми такъв страшен позор! Едва седемнадесетгодишен, през 635 римска година, аз се бих под началството на Луций Цецелий Метел, покорител на Далмация, после участвувах в походите на Гай Марий против кимврите и тевтонците; вървях подир триумфалната му колесница и видях, като водеха след него окованите във вериги царе — Югурта и Тевто-Бокх. Раняван съм осем пъти, получих два граждански венеца и заради заслугите ми към родината ме записаха в корпуса на ликторите. След като в продължение на двадесет и шест години съм вървял пред великите консули, които Рим има от Гай Марий насетне, мога ли, о богове, да вървя пред един презрян гладиатор, когото съм виждал със собствените си очи на арената в цирка? Не, не! Кълна се във всички богове. Не мога да понеса подобен позор!

В гласа на ликтора имаше толкова дълбоко отчаяние, че Спартак почти се трогна. Стори му се, че в тая мъка на един стар и неизвестен воин имаше толкова достойнство, такава благородна гордост, такова просто и сурово величие, че тя съвсем естествено будеше вълнение и почит.

— Че какво би желал или би могъл да сториш против волята на боговете и повелята на злата Съдба? — попита след късо мълчание Октацилий. — Ще трябва и ти като нас да се примириш с незаслужения позор, с незаслуженото нещастие, което ни сполетя…

— Не, не, заклевам се във всичките небесни и адски богове! — отвърна с твърдост Симплициан. — Аз няма да се превия пред един такъв непоносим позор и като истински римлянин ще предпочета по-скоро смъртта, отколкото да върша дела, недостойни за тоя, който е имал щастието да се роди на брега на Тибър…

В същия миг Спартак чу ужасните викове на ликторите. В шатрата настъпи бъркотия.

— О, какво направи!?

— О, клети Симплициан!

— О, истински римлянино!

— Да му помогнем! — Помощ! Помощ!

— Вдигнете го оттам!

— Сложете го внимателно тук!

В миг Спартак се озова пред входа на шатрата. Тук се бе струпала и малка група гладиатори, които пазеха наблизо пленниците и които се бяха притекли, привлечени от виковете на ликторите.

— Дайте път! — извика Спартак.

Гладиаторите се оттеглиха почтително настрана, за да мине предводителят им. Пред очите на Спартак се откри страшно зрелище: върху купчина слама лежеше старият Симплициан, заобиколен от другите петима ликтори. Бялата му туника беше окървавена около сърдечната област. Един от ликторите държеше в ръката си тънката и остра кама, която Симплициан бе забил в гърдите си до самата дръжка.

Кръвта струеше непрестанно от раната и върху строгото, спокойно и твърдо лице на стария ликтор бързо се разстилаше бледнината на смъртта.

— Какво си сторил, о храбри старче? — обърна се към него с развълнуван глас Спартак. — Защо не ме помоли да те освободя от длъжността да вървиш пред мене със снопчетата, щом ти е тежало толкова много? Силният разбира силния. Аз щях да те разбера и щях да…

— Робът не може да разбере свободния — каза с отпаднал, но тържествен глас умиращият.

Спартак поклати глава и се усмихна горчиво:

— Колко велик си ти по природа, Симплициан, и колко дребнав са те направили предразсъдъците на твоето възпитание! И кой е разделил хората на роби и на свободни? Та нима преди завладяването на Тракия не бях и аз като тебе свободен и нима ти не стана роб след сражението при Аквинум?

— Варварино, ти, който не знаеш, че безсмъртните богове… са определили римляните да господствуват над всички хора… не скверни предсмъртните ми мъки… с присъствието си…

И като отстрани с две ръце другарите си, които се опитваха да превържат раната му с ивици плат, откъснати от туниките им, добави:

— Безполезно е, ударът… бе точен… и ако не бе такъв… на утрешния ден щях да го повторя… Римският ликтор… който е вървял пред Марий и Сула… няма никога да опозори снопчетата… като тръгне пред един гладиатор… безполезно е… без…

— Той падна възнак и издъхна.

— Ама че глупав старец! — каза един от гладиаторите.

— Достоен за уважение старец! — отвърна със строг глас Спартак, чието лице беше бледо и сериозно. — Народ, чиито граждани са като този старец, може да владее целия свят!