Рафаело Джованьоли
Спартак (12)

XII
Как Спартак увеличи броя на другарите си от шестстотин на десет хиляди

Известието за разбиването на двете кохорти, които бяха отишли да преследват избягалите от Капуа гладиатори, се разнесе бързо из близките градове и оттам — из цяла Кампания. Подробностите около клането на легионерите от гладиаторите ужасиха всички. Нола, Ноцера, Херкуланум, Бая, Неапол, Мизен, Кума, Капуа и другите градове на плодородната провинция се приготвиха да се защищават: въоръжиха гражданите и ги поставиха денем и нощем на стража при вратите и укрепленията. Помпей, чиито стени бяха разрушени от Сула, не посмя да се противопостави на гладиаторите. Бунтовниците на няколко пъти влизаха в града, за да си набавят хранителни припаси, но не като диви пълчища, а — за учудване на помпейците — наредени в стройни, дисциплинирани кохорти.

През това време управителите на изброените градове пращаха пратеници след пратеници до Меций Либеон, префекта на провинцията, с молба да се вземат мерки срещу растящата опасност. Нещастният Либеон, все още смаян и изплашен, пращаше на свой ред пратеници след пратеници до римския сенат, с молба да му се пратят веднага силни подкрепления.

В Рим естествено никой не беше склонен да отдаде сериозно значение на гладиаторското въстание. Само Сергии Катилина и Юлий Цезар можаха да преценят значението и сериозността на това въстание, понеже познаваха произхода му и силата и смелостта на организатора му. Освен тях никой друг не обръщаше особено внимание на това, че римските кохорти бяха разбити, още повече, че спасилите се войници разправяха подробности и стоварваха всичката вина за поражението си единствено върху самонадеяната ограниченост на трибуна Сервилиан, когото те подигравателно наричаха малкия Варон… (Варон Гай Теренций — един от двамата римски консули, които загубили битката при Кана срещу Анибал в 216 г. п.н.е.)

При това вниманието на римляните беше привлечено от много по-важни и по-опасни войни. Храбрият и мъдър Серторий бе вдигнал срещу Рим почти цяла Испания и се биеше успешно срещу храбрия Помпей и срещу стария Метел. В същото време могъщият Митридат се бе вдигнал отново срещу римляните и на няколко пъти вече разбиваше Марк Аврелий Кота, който през тази година беше консул заедно с Луций Лициний Лукул.

Консулът Лукул, който през това време беше в Рим, за да събира войници за борба срещу Митридат, чиито победи безпокояха римския народ и сената, реши да изпрати в Кампания срещу гладиаторите шест кохорти, т.е. около три хиляди легионери, начело с трибуна Клавдий Глабер, известен с храбростта и опитността си.

Докато Клавдий Глабер подреждаше кохортите си, гладиаторите бързо се увеличаваха. Още през първите двадесет дни от победата им те се увеличиха на хиляда и двеста души, почти всички напълно въоръжени и всички готови да дадат живота си за делото на свободата.

Спартак, който познаваше добре военното устройство на гърците, траките, римляните и понтийците, беше горещ поклонник на римското устройство. Той беше убеден, че няма по-добра и по-мъдра тактика от тая на латинския народ. Безбройните победи на латините над свирепите, презиращи смъртта и отлично владеещи оръжието народи той приписваше на дисциплината, организацията и структурата на римския легион. Затова, както видяхме, той въведе във войската си до най-малки подробности военното устройство на римляните. Щом влезе в Помпей след победата над Тит Сервилиан, Спартак поръча знаме за първия гладиаторски легион. То представляваше върлина, на върха на която вместо орела на римляните бяха поставили червена шапка, каквато обикновено носеха робите, а под нея — малка бронзова фигура на котка, която символизираше свободата. Освен това по подражание на римляните Спартак даде по едно знаме на всеки отряд от сто души. Това знаме се състоеше от върлина, на върха на която имаше две стиснати една в друга ръце, а под тях малка червена шапка с номерата на кохортата и легиона. Спартак нареди да се обозначава числото на кохортата и легиона, защото беше уверен, че при него ще идат всички гладиатори в Италия и броят на легионите и кохортите ще се увеличи извънредно много.

Завладял Везувий и съседните равнини, Спартак обучаваше всеки ден войниците си по римската военна тактика. Той ги учеше как да се обръщат наляво и надясно, как да се разредяват, как да се сгъстяват, как да се нареждат в бойни колони и прочее. Като се възползува от тръбите и свирките, взети от легионерите на Сервилиан, Спартак състави малък отряд от музиканти, които свиреха заря, пристъп и сбор.

Така Спартак използува времето, което неговите врагове бяха принудени да му дадат, в усилени приготовления за предстоящите сражения.

Действително, щом събра и подреди кохортите си, Клавдий Глабер не закъсня да тръгне към Везувий.

Благодарение на дисциплината, която бе успял да внесе във войската си в продължение само на няколко дни, Спартак спечели обичта на всички овчари и дървари от околните места; някои от тях му съобщиха един ден по-рано за пристигането на Клавдий Глабер, като му дадоха сведения и за силите, с които идеше да го нападне. Спартак разбра, че не може с хиляда и двестате си души да се сражава на открито поле с повече от три хиляди римски легионери и затова реши да чака нападението на неприятеля в стана си.

Изглеждаше, че Клавдий Глабер наистина се готвеше да нападне гладиаторския стан към пладне, защото по това време стотина леко въоръжени пехотинци се разпръснаха във верига из гората и започнаха да се качват нагоре. Когато се приближиха до стана, започнаха да хвърлят стрели, които не причиниха големи загуби, понеже разстоянието между стана и римските войници беше голямо, но все пак нараниха неколцина гладиатори, между които и Барторикс.

Спартак вече се готвеше да излезе от укреплението, за да нападне легионерите, понеже се криеха зад дърветата и камъните не можеха да ги засегнат, но те бързо се оттеглиха. Спартак разбра, че поражението на Сервилиан е поучило новия предводител на римляните и е привлякло вниманието му върху характера на неприятеля и че той не ще нападне стана, а ще вземе мерки, за да накара бунтовниците да слязат от поляната и да се сражават при неблагоприятни за тях условия.

Действително Клавдий Глабер бе изпратил леко въоръжените пехотинци само за да се увери дали гладиаторите са в стана си. През време на гражданската война той бе обиколил цяла Кампания и познаваше много добре всички околности на Везувий. Като се увери, че са там, той потърка ръце и с усмивка на задоволство, която съвсем не подхождаше на дебелите му, строги устни и на намръщеното му, обгоряло лице, възкликна:

— Плъхчето е в капана! След пет дни ще ги пипнем до един!

Центурионите и опционите, които бяха около него, се спогледаха учудени, без да разбират какво иска да каже техният трибун. Но скоро разбраха. Като остави две кохорти под началството на центуриона Марк Валерий Месала Нигер при полите на планината, с останалите четири кохорти потегли нагоре по пътя за Везувий. Когато стигна там, дето започваха горите и криволичещата пътека, по която се стигаше до гладиаторския стан, той се спря. След като избра удобно място, заповяда на войниците си да се разположат на стан. След това изпрати веднага един опцион при центуриона Месала Нигер със заповед да извърши уговорената маневра.

Тоя Марк Валерий Месала Нигер, който девет години след събитията, които описваме, стана консул, беше тридесет и три годишен, смел и амбициозен мъж. Той гореше от желание да се отличи с някой подвиг. След участието си в гражданската война на страната на Сула замина заедно с консула Апий Клавдий Пулхер в Македония да усмирява разбунтувалите се племена, и особено траките. В сраженията си с траките из Родопите Месала се отличи с храбростта си, награден бе с граждански венец и получи чин центурион. След смъртта на Апий Клавдий Пулхер и след потушаването на въстанията в Македония младият Месала се върна в Рим. По времето, когато в Рим пристигна известие за бунта на гладиаторите, той се готвеше да тръгне с консула Лукул срещу Митридат; но понеже войските на Лукул можеха да тръгнат най-рано към края на пролетта, Месала взе разрешение от началника си да придружи Клавдий Глабер. Гордият патриций Месала беше от онези, които при мисълта за война с гладиаторите се усмихваха съжалително и презрително.

Впрочем не беше само жаждата за слава, която тласкаше Месала срещу Спартак. Той беше роднина на Валерия Месала, вдовицата на Сула, знаеше за любовните й връзки със Спартак и беше някога тъй възмутен, че не искаше да види братовчедка си, а спрямо Спартак, който бе опозорил името на Месаловци, изпитваше страшна омраза.

Щом получи заповедта на Клавдий Глабер, Месала поведе двете си кохорти да заобиколи планината, която гледаше към Нола и Ноцера, и скоро стъпи на оня лош път, който тръгваше от Нола. По този път той се покачи на мястото, дето сред стръмнините, сипеите и скалите се губеше всяка пътека, и остана там на стан.

Ние няма да описваме как двата римски отряда, единият на отсамната, другият на отвъдната страна на планината, за малко повече от два часа се обградиха с ровове, насипи и плетища от колове. Бързината, с която римляните са подготвяли стана си, неговото съвършенство, неговата сигурност са неща твърде познати и твърде хвалени от историците и от стратезите, та не е необходимо да ги изтъкваме.

Клавдий Глабер от едната страна и Месала Нигер от другата завардиха единствените пътища, по които гладиаторите можеха да се спуснат от планината. Тогава римляните разбраха мисълта на предводителя: плъхът действително беше в капана.

Като предвидлив и умен човек, Клавдий изпрати с Месала само хиляда души да пазят пътеката, която водеше за Нола, защото от тая страна стръмнините бяха вече сами по себе си мъчно преодолима спънка. За себе си запази повече сили, понеже пътеката, която трябваше да заварди, беше по-удобна за слизане и следователно можеше с основание да се предположи, че гладиаторите ще се спуснат по нея.

На следния ден призори, когато Спартак обикаляше поляната, забеляза неприятелите си, които се бяха разположили на стан при пътеката, която водеше за Нола.

Дърветата на близката гора не му позволяваха да види стана на Клавдий, но той се досети веднага за устроената му маневра. Все пак, за да се увери, взе със себе си два отряда по сто души и се спусна по пътеката, която водеше за Помпей.

Гладиаторите не бяха още изминали две мили, когато авангардът им се озова при предните постове на римляните, с които дори размени по няколко стрели и къси копия. Спартак спря другарите си и отиде при авангарда. Пред очите му се откри римският стан с всичката си заплашителна внушителност.

Той побледня и остана неподвижен. Спартак не можеше да откъсне очите си от укреплението, което преграждаше пътя и което предизвика у него онова чувство, което би изпитал, ако, след като е бил заровен жив, се събудеше и докоснеше с ръката си капака на собствения си ковчег.

При появяването на гладиаторския авангард предните римски постове нададоха тревога и един отряд от сто души се спусна към Спартаковия отряд, като започна да го обсипва със стрели. Спартак, обзет от мъка при мисълта, че той и хората му са обречени на неизбежна смърт, стоеше все така неподвижен и не забелязваше късите копия, които падаха край него. Десетникът, който предвождаше авангарда, се приближи до него и му извика:

— Спартак! Какво да правим? Да вървим ли напред и да се бием, или да се оттеглим?

Спартак се сепна.

— Имаш право, Алкест — отвърна печално Спартак. — Оттегляйте се.

Докато авангардът отстъпваше с ускорени крачки, Спартак се оттегляше бавно. Когато стигна двата си отряда, които го чакаха, той застана начело и пое пътя към стана.

Римският отряд проследи донякъде гладиаторите, като продължаваше да ги обсипва със стрели, но скоро, съгласно получената заповед, се върна в стана.

Когато стигна в стана, Спартак повика при себе си Окноман. Барторикс, който, макар и ранен, изпълняваше усърдно служебните си задължения, и неколцина измежду най-умните си и смели помощници гладиатори. Като ги отведе настрана, Спартак им обрисува тежкото положение, в което се намират, и ги помоли да се изкажат върху начините и средствата, към които трябва да прибягнат, за да се избавят.

Окноман, вдъхновен само от буйната си храброст и от дивото си презрение към смъртта, извика:

— Кълна се в адските фурии! Нищо друго не ни остава, освен да се хвърлим като настървени зверове върху единия или другия римски стан. Хиляда от нас ще загинат, но двеста все ще оцелеят!

— Де да беше възможно! — каза Спартак.

— А защо да не е възможно? — запита раздразнен германецът.

— За една минута и аз се поддадох на тази мисъл… Но ти взе ли под внимание, че неприятелските станове са разположени тъкмо там, дето стръмните и скалисти пътеки, които водят за стана ни, излизат на широки и открити места? Разбра ли, че както от едната страна, така и от другата няма да можем да се бием повече от десет души на ред? Що от туй, че сме хиляда и двеста души, когато в боя няма да могат да вземат участие повече от двадесет души?

Спартаковите думи и предвиждания бяха толкова прави, че Окноман наведе глава, като въздъхна. Всички други гладиатори, които бяха около Спартак, стояха мълчаливи и отчаяни.

— При това ние имаме хранителни припаси само за пет или шест дни — подзе след малко Спартак, — а после?

Този зловещ въпрос изпъкна в съзнанието на гладиаторите с всичката си неоспорима и заплашителна мощ… Отговорът на този въпрос беше неизбежен, неумолим, страшен… Ще живеят седем, осем, десет дни… а после?

Оставаше само един изход: да се предадат или да умрат…

Настъпи продължително, мъчително мълчание. Мисълта, че надеждите, които в продължение на цели пет години им бяха давали сила да живеят, пропадаха по такъв жалък начин, и то в момента, когато им се струваше, че ги чака победата, раздираше душите им от мъка… Какво значеше да умреш пред такова нещастие?

Спартак пръв наруши това зловещо мълчание. — Елате да обиколим поляната — каза той — и да видим дали няма някой спасителен път, колкото труден и опасен да е, по който да се измъкнем от тази гробница на живи, па макар от нас да оцелеят само сто души, а другите да загинат за нашето свето дело.

Придружен от другарите си по оръжие, Спартак, мълчалив и замислен, започна да обикаля стана, като се спираше от време на време, подобно на лъв в клетка, който търси начин да разчупи решетката.

Когато гладиаторите стигнаха на онова място, дето се издигаха като грамадна стена изострените скали, които отделяха поляната от върха на планината, Спартак повдигна очи нагоре и промълви:

— Там не биха могли да се изкачат дори и катериците! — И след като помисли малко, каза:

— Пък и да се изкачим, още повече ще влошим положението си.

Най-после гладиаторите стигнаха до стръмните пропасти, които се спущаха в оная страна, която гледаше към Сурентум. Всички се надвесиха над пропастите, за да измерят с поглед дълбочините, но веднага се отдръпнаха назад, замаяни от шеметната бездна, която се откри пред очите им.

— Оттук — забеляза един от гладиаторите — само камъните могат да достигнат дъното.

Недалеч от Спартак и другарите му двадесетина гладиатори гали плетяха лежешком щитове от големи върбови пръчки и ги обвиваха с парчета от много твърда кожа. Случайно блуждаещият поглед на Спартак попадна върху щитовете и върху грубата първобитна работа на другарите му по оръжие.

На първо време Спартак гледаше несъзнателно щитовете. Един от галите, като забеляза, че Спартак следи работата им, му каза усмихнато:

— В стана имаме едва седемстотин щита; за да снабдим с щитове и другите си петстотин другари, намислихме да им оплетем ей като тези… ще плетем, докато стигне кожата.

— Хезус и Тетуан (Хезус и Тетуан — върховни богове на галите. Галите вярвали тъй дълбоко в бъдещия живот, че вземали пари взаем, с обещание да ги върнат в „отвъдния“ живот.) ще ви наградят в отвъдния живот! — извика Спартак, трогнат от братската постъпка на галите, които жертвуваха за делото не само мишците си, но дори и свободните си часове, и всичките си способности и склонности.

След като погледа известно време от сърце младите гали и работата им, Спартак ги запита:

— Имате ли още много кожи?

— Имаме още около за десетина щита…

— Тая кожа си набавихме, когато бяхме последния път в Помпей…

— Жалко, че не можем да си набавим така лесно още кожи, както събираме върбови пръчки в гората! — пошегува се един от галите.

Спартаковият поглед се спря отново върху дебелите, здрави и гъвкави върбови пръчки, които бяха натрупани на купчини около двадесетината гали.

Последните думи на гала поразиха Спартак. Една неочаквана спасителна мисъл озари лицето му. Той се наведе, взе няколко върбови пръчки и радостно възкликна:

— О, кълна се в Юпитер, великия освободител! Ние сме спасени!

Окноман, Барторикс и другите центуриони, опциони и десетници се извърнаха смаяни към Спартак и го загледаха въпросително.

— Какво каза? — запита го Окноман.

— Как ще се спасим? — запита Барторикс.

— Кой ще ни спаси? — добави друг.

— Говори.

— По какъв начин…

Спартак, който през това време разглеждаше внимателно пръчките, се обърна към другарите си и каза:

— Виждате ли тези пръчки? Ние ще си оплетем от тях стълба, ще привържем единия й край на върха на тази скала и ще се спуснем един по един по нея чак до дъното на пропастта, ще излезем оттам на открито, ще нападнем в гръб римляните и ще ги избием.

Почти всички се усмихнаха печално и недоверчиво. Окноман поклати отчаяно глава и каза:

— Ти бълнуваш, Спартак!

— Стълба от осем или деветстотин стъпки дължина ли? — запита с недоверие Барторикс.

— За тоя, който умее да иска твърдо и непоколебимо — каза убедително Спартак, — няма нищо невъзможно. Ние сме хиляда и двеста души и за три часа ще оплетем тая стълба, само мисълта за която ви изумява.

С пламенните си думи Спартак успя да влее в душите на другите вярата, която го изпълваше, и заповяда веднага на четиристотин гладиатори да отидат с брадви в гората, за да отсекат по-дебели и по-яки върбови пръчки. После заповяда на останалите гладиатори да се наредят в двойни редици на поляната, като вземат със себе си върви и ремъци, за да свързват отделните части на грамадната стълба.

След един час изпратените в гората гладиатори започнаха да се връщат на групи по осем, десет и двадесет души, като донасяха големи снопи върбови пръчки. Спартак им показа как трябва да се плетат пръчките и им заповяда да се заловят на работа. Едни сплитаха пръчките в дълги и яки снопчета, други свързваха тези снопчета едно с друго, а трети навиваха необикновената стълба, чрез която щяха да се спасят.

Гладиаторите работеха трескаво, защото знаеха, че работят за собственото си спасение. На поляната, дето хиляда души бяха погълнати от общата работа, царуваше дълбока тишина, нарушавана само от тихите запитвания как по-добре да се направи това или онова.

Два часа преди залязването на слънцето стълбата с дължина около 900 стъпки беше вече готова. Тогава Спартак заповяда на четирима гладиатори да я развият, за да изпита хубаво здравината й. Спартак преглеждаше и изпитваше внимателно стълбата, а в същото време други четирима гладиатори я навиваха отново.

Когато се здрачи, Спартак заповяда да се вдигне тихо станът, като всеки половин отряд свърже в общ вързоп оръжието, понеже при слизането, за което се готвеха, нямаше възможност всеки да вземе собственото си оръжие. За снемането на оръжието щеше да послужи едно въже, изплетено от разни върви. Щом един по един се спуснеха петдесет души, които съставляваха половин отряд, щеше да им се спусне и оръжието.

Като завързаха о единия край на стълбата два големи камъка, Спартак заповяда да ги спуснат внимателно в пропастта.

Със спускането на тези камъни Спартак преследваше две еднакво полезни цели. На първо място, ако тия големи камъни, които тежаха повече и от най-едрия гладиатор, достигнеха благополучно до дъното на пропастта, това би означавало, че стълбата е достатъчно яка, за да могат да се спуснат по нея. На второ място, с тежината си тия камъни нямаше да позволят на стълбата да се клати: без тях поради гъвкавостта си стълбата щеше да се люлее, щом почнеше някой да се спуска по нея.

Когато тъмнината започна да се сгъстява, Окноман пръв се спусна по стълбата. Като прегърна върха на скалата, о която беше здраво завързан единият край на стълбата, едрият германец увисна над пропастта. Той беше малко побледнял, понеже спускането му към дъното на пропастта, изпълнено с камъни, срещу които не можеше да прояви нито силата, нито храбростта си, представляваше за него съвсем непозната опасност.

— Кълна се във всезнанието и всемогъщието на Вотан, че дори и Хелия, най-леката от валкириите, (Вотан или Один — върховно божество у германците, създател на всемира. Чародейки, наполовина моми, наполовина лебеди, много леки и хвърчащи.) не би се спуснала с удоволствие по тая стълба — пошегува се германецът.

При тези думи неговата едра фигура започна малко по малко да потъва в бездната, докато в скоро време изчезна съвсем.

Спартак, наведен над пропастта, следеше бледен, със затаен дъх другаря си, като потреперваше при всяко разлюляване на стълбата.

Гладиаторите, събрани около края на полянката, не откъсваха очите си от пропастта; ония пък, които бяха по-назад, гледаха, повдигайки се на пръсти, скалата, о която беше завързана стълбата. Всички стояха неподвижни и мълчаливи. И сред нощната тишина се чуваше само безпокойното дишане на тези хиляда и двеста души, чийто живот зависеше сега от една слаба върбова плетеница.

Бавното, периодическо, отмерено поклащане на стълбата показваше на гладиаторите броя на стъпалата, които Окноман минаваше.

Поклащането на стълбата трая около три минути, които на клетите гладиатори се сториха три века. Най-сетне стълбата престана да се клати.

И тогава всички като един човек наостриха уши към пропастта и по лицата им се изписа мъчително безпокойство.

Минаха няколко секунди, през които не се чу дори дишането на гладиаторите. По едно време до ушите им достигна тъп глас, който отначало им се стори далечен и неясен, но малко по малко се засили и стана по-ясен, като че тоя дето викаше, се приближаваше.

— Внимавай! Внимавай!

От гърдите на всички гладиатори се изтръгна облекчителна въздишка — така трябваше да се обади Окноман, щом стигнеше благополучно до дъното.

Тогава един по един гладиаторите почнаха да се спускат с трескава бързина по необикновената стълба, която без съмнение ги извеждаше от смъртта към живота, от пълното поражение към славната победа.

Слизането трая цели тридесет и шест часа. На втория ден призори всички гладиатори бяха на дъното на пропастта. На поляната беше останал само Барторикс. След като спусна с въжето останалите оръжия и сечива, които щяха да послужат за въоръжаване на бъдещите им другари, на свой ред и той слезе на дъното.

Излишно е да описваме с какви чувства на признателност и преданост бе обсипан Спартак от страна на гладиаторите, задето ги избави по толкова чуден начин от явната гибел.

Спартак им заповяда да не дигат шум, да се скрият сред околните скали и да чакат нощта.

Тоя ден на нетърпеливите гладиатори се стори безкраен. Най-сетне слънцето започна да залязва и щом небето попритъмня, двете гладиаторски кохорти излязоха из скривалищата си и тръгнаха с най-голяма предпазливост по две различни посоки. Едната кохорта, под началството на Окноман, се отправи към морето, а другата, под началството на Спартак, се отправи към Нола.

Понеже и двете кохорти трябваше да изминат еднакво разстояние, те стигнаха почти едновременно един час преди полунощ в гръб на римляните.

Като се приближи до стана на Месала Нигер, Спартак спря кохортата си и с много голяма предпазливост се отправи самичък към римския насип.

— Кой е там.? — извика часовоят, комуто се счу някакъв шум в близкото лозе, което граничеше със стана. Спартак се спря и не отвърна нищо. Настъпи продължителна тишина, през време на която римският часовой напрегна до последна възможност слуха си. Но не чу нищо.

След малко Спартак чу стъпките на патрула, който бе дочул вика на часовоя и идеше да провери какво има. Толкова дълбока беше тишината, че Спартак можа да чуе разговора, въпреки че се водеше полугласно.

— Какво има? — запита десетникът на патрула.

— Чу ми се някакъв шум в това лозе.

— След като извика кой е, чу ли пак нещо?

— Не, колкото и да се ослушвах.

— Навярно ще е някоя лисица, тръгнала да търси кокошки.

— И аз помислих, че шумът е от някой звяр.

— Разбира се, че не е от гладиаторите. Те са горе и няма да се изплъзнат от ръцете ни.

— Без съмнение… Центурионът каза, че плъхът е в капана.

— О, Клавдий Глабер е стар котарак и такова мишле, каквото е Спартак, няма да му се изскубне от ноктите.

— Кълна се в Юпитер, че това ще бъде така.

След късо мълчание, при което Спартак се усмихна особено, притаил се в мрака, десетникът подзе отново:

— Хубаво бди, Септимий, и не вземай лисиците за гладиатори.

— Голяма чест би било за гладиаторите — рече с присмех войнът Септимий.

Настъпи отново тишина.

Спартак през това време свикна с тъмнината и успя да разгледа онова, което го интересуваше: формата на окопа и римския насип, както и разположението на вратите.

Патрулът се върна на мястото си и хвърли дърва в почти изгасналия огън. Скоро червените и светещи езици на пламъка осветиха плета от колове и позволиха на Спартак да види по-добре онова, което го интересуваше.

Щом разгледа хубаво разположението на Декуманската врата, т.е. вратата, която при римските станове се намираше на най-далечно разстояние от неприятелската позиция и която при стана на Месала Нигер беше обърната към Нола, Спартак се върна при кохортата си. След малко я поведе предпазливо към Декуманската врата. Когато гладиаторите се приближиха До стана, техният тропот достигна до ушите на римския часовой.

— Кой е там? — извика легионерът Септимий с толкова изплашен глас, че нямаше никакво съмнение, че тоя път вече отдаде шума не на лисица, а на гладиаторите.

Като не получи никакъв отговор, Септимий нададе вик за тревога.

Но гладиаторите се впуснаха бегом, хвърлиха се в рова и като се покачиха с необикновена бързина един върху рамената на други, в миг се озоваха върху оградата от колове. Пръв скочи на земята Спартак, чиято ръка беше вече напълно оздравяла. Той се хвърли върху Септимий и започна да му нанася бързи удари. Септимий се мъчеше с всички сили да се защити, но напразно.

— По-добре щеше да бъде за тебе, Септимий, ако бъдеше нападнат не от мене, а от някоя лисица, въпреки че ти уважаваш лисиците повече от гладиаторите.

Спартак още не бе доизрекъл думите си, когато легионерът падна на земята, пронизан смъртоносно от меча му.

През това време гладиаторите по четирима, по осмина, по десетина нахълтваха в стана и се отдаваха на онова страшно клане, което е неизбежно при неочакваните нощни нападения.

И действително римляните спяха дълбок сън, понеже нямаше защо да се боят от неприятеля, когото бяха обградили и когото смятаха за безопасен. Поради това те не можеха да се противопоставят на свирепия натиск на гладиаторите, които нахълтваха безспирно през Декуманската врата и избиваха безмилостно изненаданите, сънени и невъоръжени легионери.

След малко в целия римски стан се чуваха само викове, проклятия, молби за пощада. Обърканите и изплашени легионери бягаха, където и както сварят, за да се спасят. Това беше не битка, а кървава сеч, през половинчасовото време на която изгубиха живота си повече от четиристотин легионери, а останалите се разбягаха ужасени по всички посоки.

Само около четиридесет храбри легионери, командувани от Валерий Месала Нигер, почти всички без ризници и щитове, но въоръжени с мечове, дълги копия и къси копия за хвърляне, се бяха задържали при Главната врата, разположена срещу Декуманската, сражаваха се смело и се мъчеха да отбият неприятеля с надеждата, че тяхната съпротива ще насърчи бягащите им другари и ще ги накара да влязат отново в сражение.

Между тези храбри легионери най-много естествено се отличаваше Месала Нигер, който се биеше упорито, насърчаваше с пламенни думи бойците си и от време на време предизвикваше Спартак да си премерят силите.

— Хей! Спартак! Гадни предводителю на мръсните си войници… де си? Ах ти, подъл роб, защо не дойдеш да посрещнеш меча на един свободен гражданин? Спартак, разбойнико, де си?

Въпреки оглушителния шум от виковете, стенанията и звъна на оръжията Спартак чу най-сетне предизвикателните думи на римлянина. Веднага тръгна по посоката, отдето бе дошъл гласът, като си пробиваше път между другарите си, които бяха обградили Месала и легионерите му.

— Хей! Римски разбойнико — провикна се на свой ред Спартак, — вземи си думите: те са единственото нещо, което наистина е твое… Ето ме, разбойнически сине, какво искаш?

Още незавършил думите си, Спартак се хвърли бясно върху Месала Нигер.

— Искам да те промуша… — да замърсиш с кръвта си меча На Валерий Месала! — извика Месала, като на свой ред се хвърли срещу Спартак.

Думите на центуриона накараха Спартак да пламне от гняв. Като отблъсна пристъпа на римлянина, Спартак с един удар разби щита му на парчета, с друг го рани тежко в слабината и трети стовари с такава сила върху шлема му тъкмо когато оня произнасяше последните думи, че нещастникът, зашеметен, се олюля и падна на земята. Центурионът без друго щеше да бъде убит, ако споменаването на неговото име не беше пробудило в паметта на Спартак спомени и чувства, които смекчиха гнева му и задържаха ръката му, понечила да забие меча в падналия противник.

И не че Месала беше някакъв нахалник, способен само да предизвиква; той беше силен и много храбър. Но колкото як и ловък да беше във въртенето на оръжието, колкото и да беше надарен с лъвска смелост, невъзможно беше да се защищава и да се отърве от незабавното проваляне пред непреодолимия пристъп на Спартак, който, без преувеличение и без съмнение, беше най-силният и най-смел воин на времето си.

И тъй, като задържа навреме десницата си с меча, който беше стигнал на няколко пръста от гърдите на центуриона, Спартак се хвърли върху двамата опциони, които се впуснаха в помощ на Месала, изби меча от ръката на единия, а другия промуши в стомаха. После се обърна към патриция и извика:

— Върви… момко, и кажи на всички, че презреният гладиатор ти е подарил живота…

Спартак му помогна да стане и го повери на двама Гладиатори, за да го изведат извън стана, като го пазят от прииждащите им другари.

В късо време гладиаторите избиха почти всички храбреци, които се опитаха да се противопоставят, и римският стан падна изцяло в ръцете на победителите.

Същото се случи и на отвъдната страна на планината, дето Окноман нападна ненадейно стана на Клавдий Глабер и в късо време го завладя.

Така, благодарение на съобразителността и предвидливостта на Спартак, малко повече от хиляда гладиатори успяха да спечелят победата над три хиляди римляни, от които хиляда погинаха в сражението, а останалите избягаха, като оставиха на гладиаторите оръжията, знамената и всичките си припаси.

На следния ден двата гладиаторски отряда се събраха в стана на Клавдий Глабер. Всичките гладиатори бяха в отлично настроение и се надпреварваха да вземат на подбив Клавдий Глабер, когото нарекоха „котарака“, който бяга от „плъха“. Те дори съчиниха набързо и една песен, която имаше приблизително следния текст:

Живял е нявга котарак, на плъх един най-страшен враг.

Веднъж полегнал котарака край дупката му да подреме.

И тъй изтекло много време, но той лежал, лежал и чакал.

Но този плъх бил майстор сръчен, и ловък, и лукав, и злъчен —

откъм гърба му дълго гледал и като скочил към котака,

тъй както оня в дрямка чакал, мишокът удържал победа.

Че на опашката му бързо

с връвчица тънка той завързал

забележителен звънец.

Последвал звън, нечакан, страшен,

и сред насмешките уплашен,

избягал нашият хитрец.

През това време гладиаторите от Лентуловата школа в Капуа бягаха на групи всеки ден, всеки час дори, и се стичаха по стотици в стана на Везувий. В продължение на двадесет дни от деня на победата над Клавдий Глабер в гладиаторския стан пристигнаха над четири хиляди гладиатори. Броят на гладиаторите се увеличи над пет хиляди и Спартак можа да образува първия легион от войската си, която в късо време трябваше да стане страшилище за потисниците на робите.

Въпреки че в Рим бяха заети с по-сериозни и важни работи, все пак поражението на Клавдий Глабер намери широк отзвук сред римските среди. Сенатът и народът се почувствуваха дълбоко засегнати от поражението на римските легионери, покорители на света, с което се хвърляше срамно петно върху римското име и римската чест.

Между това гладиаторите, които брояха над пет хиляди души, един прекрасен ден се явиха пред Нола, богат, цъфтящ и многолюден град в Кампания. Преди да го нападнат, те поискаха от гражданите да ги пуснат доброволно в града, като им обещаха, че няма да посегнат на живота и на имуществата им.

Ужасени от опасността, която ги заплашваше, гражданите събраха форума, за да решат какво да се прави. Едни предлагаха да се предадат, други — да се защищават до смърт. След продължителни и безполезни препирни надделяха ония, които бяха за съпротивата. Гражданите затвориха градските врати и се втурнаха към крепостните стени, като не пропуснаха да разпратят пратеници в Неапол, Брундизий и Рим за бърза помощ.

Ала всичките пратеници бяха заловени от хората на Спартак, завардили не само пътищата, но и най-малките и забутани пътеки. Лошо въоръжените и неопитни граждани оказаха слаба и безсмислена съпротива, която трая едва два часа. Гладиаторите благодарение на стълбите заеха стените с много малко жертви, навлязоха в града и раздразнени от това, че гражданите се опитаха да им се съпротивяват, започнаха да колят и да плячкосват.

Въпреки че Спартак бе заповядал на бойците си да пазят строга дисциплина, все пак, колкото и да благоговееха пред любимия си вожд, те не можаха — както преди тях никоя друга войска не е могла — да надмогнат онази трескава жажда за кръв и разрушение, която ги обхвана, когато се видяха принудени да се бият, да излагат на опасност живота си и когато видяха да умират някои от другарите им по оръжие.

Във всеки случай Спартак, благодарение на енергията и волята си, както и на съдействието на началниците успя за няколко часа да спре убийствата и грабежите.

Скоро из улиците на града се понесоха звуци на тръби и гладиаторите започнаха да се събират на групи. За няколко минути между тях се разнесе заповедта на Спартак, според която всички гладиатори трябваше да се съберат на големия форум в Нола.

За по-малко от половин час гладиаторите се събраха на площада. Спартак се качи по стъпалата на храма на Церера и извърна към бойците си бледото си и изкривено от гняв лице. След като постоя известно време с наведена глава, потопен в печалните си мисли, най-сетне той я повдигна и сред дълбоката тишина извика с мощен глас:

— Името и славата на крадци и убийци ли искате да си спечелите? Това ли искате? — И млъкна. След малко, сред всеобщо мълчание, подзе отново:

— Тая ли е свободата, която носим на робите, тая ли е дисциплината, с която доказваме, че сме достойни за правата, които ни се оспорват, тия ли са благородните ни дела, с които ще спечелим италийците, тия ли са добродетелите, с които излизаме пред света? Нима ви е малко това, че имате срещу себе си всемогъщието на римляните, та искате с постъпките си да предизвикате гнева, проклятието и отмъщението на всички италийски народи?

Малко зло ли ви се струва печалната слава на крадци и негодници, която са ни създали нашите потисници, та вместо да я опровергаете с добродетелни дела и с желязна дисциплина, вие я затвърдявате с мръсни и отвратителни постъпки?

Всички в Италия гледат на нас с презрение, с недоверие и ако някой не ни е открит враг, не ни е и верен приятел. И нашето дело, което е свято, и нашето знаме, което е най-благородното, каквото досега се е развявало под слънцето на човешките борби, от единия край до другия в полуострова не се ползуват с благосклонност. Благосклонността на другите народи ние можем да спечелим само с едно средство: дисциплината.

Римляните са побеждавали винаги неприятелите си, не защото са били по-силни и по-храбри от тях, а защото са били по-дисциплинирани.

Ако мислите, че силата на мишците ви и смелостта на духа ви са достатъчни, за да водите успешно войната, вие се лъжете; без дисциплина вие сте загубени.

Ако искате да ви бъда предводител, ще трябва да бъдете послушни и въздържани, защото силата на една войска се крие в послушанието, в реда и във въздържанието.

Всеки от вас трябва да се закълне в боговете, в които вярва, и всички трябва да се закълнете в честта си, че отсега нататък няма да извършите и най-малкия произвол.

Искаме ли да победим, ще трябва да намеря у себе си нужните сили, за да осъдя на смърт дори и най-скъпия си другар, ако той си позволи да пренебрегне законите, които ще си създадем; вие пък ще трябва да се дисциплинирате дотолкова, че да можете да издържите онова изпитание, което, са издържали, както разказва и историята, римските легиони: те се разположили веднъж на стан на място, дето имало ябълково дърво, отрупано с плодове. Предводителят заповядал на войниците си да не късат от плодовете на дървото. И какво мислите? Когато станът се дигнал, дървото било в същото положение, в каквото го заварили легионите — нито един плод не бил откъснат.

Само при това условие ние ще станем достойни за свободата, която жадуваме; само при това условие също тъй и ние ще можем да победим и най-силната и най-храбра войска на света.

Гладиаторите бяха толкова въодушевени от суровите, но прочувствени думи на Спартак, че когато той завърши, избухнаха във възторжени викове и бурни ръкопляскания.

Спартак изведе войската си от Нола и я разположи на стан върху един съседен хълм, като остави в града само две кохорти.

Гладиаторите си набавиха от Нола много оръжия, ризници и щитове и ги складираха в стана, за да въоръжават с тях робите и гладиаторите, които се стичаха всеки ден под знамето на бунта.

Спартак престоя край Нола повече от два месеца. През това време той обучаваше непрекъснато във военното дело войниците си, броят на които в късо време се увеличи на осем хиляди души и Спартак можа да образува два легиона. Редът, и дисциплината, които той успя да внесе във войската си, удивяваха и самите жители на Кампания, върху чиито имущества никой измежду гладиаторите не посягаше.

През това време в Рим решиха да изпратят срещу разбунтуваните роби и гладиатори претора Публий Вариний начело на един легион, съставен предимно от доброволци и новобранци, понеже легионерите бяха изпратени срещу Серторий и Митридат.

Но няколко дни преди Публий Вариний да тръгне от Рим, със своите шест хиляди пехотинци, към които се присъедини и един отряд конници, изпратени от съюзните градове, от една гора, разположена между Сутрий и Суеса Помеция, недалеч от Апиевия път, наречена Епицинската гора, една вечер излязоха над две хиляди души, мнозина от които бяха въоръжени с всякакви земеделски сечива, като лопати, вили, брадви, косери и др., или само със заострени колове и много малко — с мечове и копия.

Тия две хиляди души бяха гладиаторите от школите на Ациан, на Юлий Рабеций и на други римски ланисти. В тая гора те се бяха събрали на групи от по няколко души — както им беше заповядал Крис, под чието командуване потеглиха към Везувий, дето трябваше да се присъединят към Спартак. Крис ги раздели на четири кохорти и на двадесет отряда.

На петнадесети февруари сутринта, няколко часа след като Метробий бе разкрил гладиаторското съзаклятие на консулите Кота и Лукул, Крис се завтече от школа в школа да уведоми другарите си за станалото, като ги придума да си мируват и да се преструват, че не знаят нищо за съзаклятието. В една от тези школи Крис бе задържан и отведен в Мамертинската тъмница, дето го подложиха на жестоки изтезания. Въпреки че отричаше упорито и твърдо пред градския претор да е участвувал в в Спартаковото съзаклятие, навярно щеше да бъде осъден на смърт чрез разпъване, ако гладиаторите не бяха се застъпили пред ланистите си и тези последните пред Юлий Цезар, Катилина, Лентул и Цетег за освобождаването му.

След два месеца Крис бе пуснат на свобода. Но той знаеше, че го следят и че наблюдават също тъй и школите, и гладиаторите, затова реши да се преструва на човек, който не крои нищо в главата си и си живее тихо и мирно. По тоя начин той се надяваше, ако не да отстрани, то поне да намали донякъде подозренията на ланистите и властите.

Поради това, въпреки настояванията на Спартак, клетият гал трябваше да потиска вълненията, желанията и гнева си, които бушуваха в гърдите му, без да може нито сам той да замине, нито пък да изпрати или отведе на Везувий поне един отряд гладиатори.

Крис трябваше да се преструва и да хитрува, да понесе безброй мъчнотии и много сериозни рискове, да преживее продължителни и мъчителни тревоги. Едва четири месеца след избухването на въстанието и след като Спартак бе спечелил вече две победи, най-сетне той успя да избяга от Рим и да се скрие в Епицинската гора, уверен, че ако не всички, на които бе определил това сборно място, то поне мнозина ще успеят да дойдат.

След двудневен престой в гората Крис можа да тръгне за Везувий, дето пристигна след четири денонощия, начело на двадесетте си отряда.

Неописуема бе радостта в лагера край Нола при това пристигане. Спартак посрещна с братска сърдечност Крис, когото обичаше най-много измежду всичките си другари по нещастие.

Двете хиляди Крисови гладиатори бяха въоръжени добре и присъединени към другите гладиатори. Така се създаде и втори легион, който бе поверен на Крис. Първият се командуваше от Окноман. Спартак бе провъзгласен още веднъж за върховен вожд на цялата войска.

Два дни след пристигането на Крис разузнавачите съобщиха на Спартак, че по Апиевия път иде с ускорен ход преторът Публий Вариний.

Спартак заповяда да се дигнат през нощта от стана и бързо се отправиха срещу противника.