Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Spartaco, 1874 (Обществено достояние)
- Превод отиталиански
- Петър Драгоев, 1932 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 29гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Victor(2003)
Източник: http://bezmonitor.com
Благодарности на Галя Янакиева, която предостави хартиената книга.
Издание:
Рафаело Джованьоли
Спартак
Роман
Преведе от италиански Петър Драгоев
Библиотечно оформление Стефан Груев
Редактор и консултант проф. д-р Христо М. Данов
Редактор на издателството Лъчезар Мишев
Художествен редактор Венелин Вълканов
Технически редактор Иван Андреев
Коректор Елена Пеловска
Италианска. Седмо издание. ЛГ. VI. Издателски номер 913. Дадена за набор на 10. III. 1982 г. Подписана за печат на 20. IV. 1982 г. излязла от печат на 7. V. 1982 г. поръчка N 8345. Формат 1/16 60/90. Печатни коли 36. Издателски коли 36. УИК 31,16. Цена 2,57 лева.
95376 21632 Индекс N 6256-13-77
Издателство „Отечество“, бул. „Г. Трайков“ 2А ДП „Г. Димитров“ клон Лозенец, бул. „Георги Трайков“ 2А
Rafaello Giovagnoli
SPARTACO
Parenti Editore
Firenze
История
- —Добавяне
XI
От Капуа до Везувии
Два часа след събитията, описани в предната глава, тоест към полунощ, малкият отряд гладиатори, избягали от школата на Лентул, се спря пред вилата на Гней Корнелий Долабела, която беше разположена върху един прекрасен хълм, между Ателанския и Куманския път, на около осем мили от Капуа.
Докато Окноман задържаше римските легионери при препятствията, с които беше преградил пътя, под закрилата на мрака Спартак и другарите му стигнаха благополучно до стената. Оттам с помощта на трите стълби, завързани една за друга с въжета, те се спуснаха при околоградския ров, който беше пълен с вода и тиня и който можаха да преминат пак с помощта на стълбите. Излязоха на открито поле и продължиха с ускорени крачки пътя си в права посока, между Ателанския и Куманския път.
Като стигнаха желязната врата на Долабеловата вила, Спартак дръпна няколко пъти звънеца. Най-напред се разбудиха кучетата и после — вратарят, един стар тесалийски роб, който се отправи сънен, с фенерче в ръка към вратата, като мърмореше на гръцки:
— Нека Юпитер накаже нахалника, който се прибира след полунощ… Още утре ще го обадя на домоуправителя.
С тези думи старецът се доближи до решетката, последван от две големи кучета, които лаеха свирепо и се зъбеха.
— Нека Юпитер ти помага и Аполон Пагасейски винаги те закриля! (Аполон Пагасейски — такъв епитет се давал на бог Аполон по селището Пагасе, което се намирало на северната страна на днешния Волоски залив в Тесалия. На това място според митологията Херакъл убил Кикнос.) — отвърна също тъй на гръцки Спартак. — Ние сме гладиатори, гърци, роби, нещастници като тебе, избягахме от Капуа. Отвори ни и не ни карай да прибягваме към сила, защото зле ще си патиш.
Какво изпита старият тесалиец, когато чу тези думи и видя мършавите, сломени и въоръжени по толкова странен начин гладиатори, можем лесно да си представим.
С повдигнато фенерче над глава, бледен, поразен, с широко отворена уста, вратарят приличаше по-скоро на статуя, отколкото на жив човек.
След късо мълчание, нарушавано само от лая на едрите кучета, Спартак изкара стареца от вцепенението му, като викна с мощен глас:
— Кълна се във всичките вековни гори на Пелион, ще ни отвориш ли най-сетне и ще накараш ли да млъкнат тия твои досадни кучета, или искаш да си послужим с брадвите?
След тези думи, които изключваха всякакво колебание, старецът се залови да отвори вратата, като в същото време подвикваше на кучетата:
— Хей, Пир, мълчи там! Млъкни и ти, Алкид! Боговете да ви помагат… смели хора… веднага отварям… млъкнете, проклети кучета… Заповядайте… Ей сега ще повикам домоуправителя… И той е грък… отличен човек… Ще намери и какво да си хапнете горе.
Щом гладиаторите влязоха в двора, Спартак заповяда да заключат вратата и да останат при нея петима души. След това, последван от другите си другари, той се отправи към вилата и скоро се озова на широка площадка, обградена от овощни дървета и от редици благоуханни рози, смрика и мирт. Тая площадка се намираше пред вилата на Гней Корнелий Долабела, патриций и бивш консул.
Там Спартак направи бърз преглед на другарите си, които възлизаха на седемдесет и осем души. След като постоя известно време замислен и наведен, Спартак въздъхна, повдигна глава и се обърна към един млад гал със силно телосложение, с бяла кожа, с червеникава коса и сини очи.
— Ех, Барторикс! Ако щастието се усмихне на смелостта ни, тоя малък отряд ще може да извърши чудеса…
И след малко добави:
— Историята за съжаление съди за благородството на делата по успеха им! Но кой знае дали за тези седемдесет и осем души не е запазила в страниците си място до това на тристата, които загинаха при Термопилите! Кой знае!
Спартак прекъсна мислите си, нареди да поставят стража на всички изходи и прати да повикат домоуправителя Пеодофил. Спартак го успокои, като му заяви, че той и другарите му не ще пипнат покъщнината на господаря му и че ще вземат само хранителни припаси и всички оръжия, които намерят. Накрай го предупреди да даде доброволно онова, от което се нуждаят, за да се избягнат насилията и убийствата.
След малко гладиаторите получиха храна и вино, за да се подкрепят. По заповед на Спартак всеки от тях си взе храна за три дни. Спартак, който от няколко дни не беше почивал и от тридесет часа не беше ял нищо, яде малко и още по-малко пи. Но затова пък тук намери облекчение за навехнатата си ръка. Между деветдесетте роби на вилата имаше един лекар, грък, на име Дионисий Евдней, който лекуваше робите и господаря си, когато последният пребиваваше във вилата.
Дионисий прегледа внимателно ръката на Спартак и след като намести навехнатата кост, обгради ръката с дъсчици и грижливо я превърза. След това посъветва Спартак да си поспи и отпочине, за да избегне някое силно възпаление, още повече, че той страдаше от треска, причинена от усилията и тревогите през последните седем-осем бурни дни.
Спартак даде най-подробни и точни наставления на Барторикс, легна си в удобно легло и спа до сутринта… Той беше поръчал на гала да го събуди след два часа, но Барторикс, по съвета на лекаря, го остави да спи, докато се събуди сам.
Когато Спартак стана, поотпочинал и подкрепен от съня, със спокойна и обнадеждена душа, слънцето вече от три часа осветяваше прелестната вила и околните хълмове. От едната страна се простираха гористите и стръмни Апенини, а от другата — градът и вилите, които достигаха до самото море.
Щом стана, Спартак събра на площадката пред вилата Долабеловите роби и придружен от домоуправителя и от надзирателя на затвора, се отправи към затвора, какъвто имаше при всяка вила или полска къща на римляните. Там държаха провинилите се в нещо роби, които работеха, оковани във вериги. Като освободи от затвора повече от двадесет нещастници, той се върна с тях на площадката. Тук с пламенни думи обясни на робите, повечето гърци, халдейци и илирийци, причините за своето и това на другарите му бягство, като им обясни с няколко думи делото, на което бе посветил живота си. Той обрисува с ярки багри своите свети цели: да се срази тиранията на потисниците и да се завоюват правата на потиснатите, да се премахне робството, да се даде свобода на всички хора. За постигането на тия цели Спартак се готвеше за война с римските господари.
— Който от вас иска да стане свободен, който пред достойния за окайване робски живот предпочита славната смърт на бойното поле, който от вас се чувствува достатъчно смел и силен, за да издържи всичките лишения, страдания и опасности на една война против владетелите на всички хора, който от вас чувствува позора на отвратителните вериги, нека вземе, каквото оръжие му попадне, и да тръгне подир нас.
Прочувствените и красноречиви думи на Спартак направиха извънредно силно впечатление на тия изтощени от робството, но не съвсем оскотели нещастници. С възторжени викове и радостни сълзи, около осемдесет души се въоръжиха с брадви, коси и тризъбци и положиха клетвата, която свързваше всички членове от Съюза на потиснатите.
С малкото мечове и копия, които се намираха във вилата, се въоръжиха Спартак, Барторикс и неколцина от най-смелите гладиатори, между които Спартак размеси Долабеловите роби, за да черпят бодрост и смелост от новите си другари. Така, с една малка кохорта, съставена от около 150 души, Спартак напусна към десет часа преди обед вилата и се отправи към Неапол.
Гладиаторският отряд, който се движеше бързо през нивите, лозята и самотните пътища, стигна привечер на няколко мили от Неапол. По заповед на Спартак гладиаторите се спряха във вилата на един патриций. Тук те се снабдиха с хранителни припаси за няколко дни, като не пропуснаха да вземат всичкото оръжие, което им попадна в ръце. След двучасов престой поеха отново пътя, като взеха в редовете си петдесет гладиатори и роби, които, освободени от веригите, се присъединиха към борците за свобода.
Цяла нощ отрядът се движеше по пътеките, които се извиваха сред лозята и прекрасните хълмове, простиращи се между Неапол и Атела, като се спираше при всяка вила, която се изпречваше на пътя му, толкова време, колкото беше необходимо, за да се изземе оръжието и да се призоват към бунт робите. Така призори отрядът стигна при подножието на планината Везево или Везувий, на пътя, водещ от град Помпей до склона й, който беше обсипан с вили чак до онази част, откъдето започваха гъстите гори и стръмните скали.
Отрядът се спря на две мили от Помпей. Гладиаторите, които в малко повече От 24 часа бяха надхвърлили числото 300, се разположиха на почивка в няколко градини, граничещи с пътя, като се скриха зад живия плет от акации, мирт и розмарин. В тези градини, по заповед на Спартак, гладиаторите трябваше да дочакат в пълно мълчание изгрева на слънцето.
Действително много скоро върху най-високия връх на планината, която сред мрака изглеждаше, че стига до самото небе, започнаха да се мяркат няколко възсиви и белезникави облачета; те приличаха на съвсем леки вълни от дим, предвестници на пожар, избухнал внезапно върху недалечните Апенини или върху отвъдната страна на самата планина Везувий.
От бели облачетата ставаха розови, от розови се променяха на тъмночервени и бързо се показваха като съвсем тънки пламтящи златни воали; и върху планината, която преди това представляваше страшна и черна гранитна маса, се изляха изведнъж потоци ярка светлина, които разкриха величествените й очертания, високите й гребени, покрити с тъмни и много гъсти гори, мрачните пропасти, спущащи се между пластове от пепелява лава, и слънчевите и буйно обрасли склонове, които, простиращи се на много мили, Приличаха на пъстър и чуден килим, изтъкан от цветя и зеленина, в подножието на гордия исполин.
По онова време Везувий имаше друга форма, не бучеше толкова силно и не беше тъй страшен, какъвто е днес. Че в много отдавнашни времена Везувий е изригвал, се доказва от пластовете лава, върху които са били изградени градовете Херкуланум, Стабия и Помпей. Но съвременниците на епохата, към която се отнася нашият роман, изглежда, не са знаели за нявгашните изригвания на Везувий.
От незапомнено време лавата, която клокочеше в пазвата на планината, не бе смущавала божественото блаженство на прелестните склонове, чиито обитатели се радваха на едно сапфирено небе, сред нежно прохладна атмосфера, като дишаха съвсем чист въздух, наситен с хиляди ухания, и се потапяха от време на време в приятните зеленикавосини вълни на Тиренското море. Ненапразно поетите славеха тези щастливи обитатели като обитатели на вратите на Елисейските полета. В никоя друга точка на света поетите не са могли да намерят толкова големи прелести, в никое друго място не са могли да си представят, дори при волните полети на фантазията си, по-замайващи красоти, за да поставят там входа на Ели сея.
Единственото нещо, което нарушаваше блаженството на населението на Кампания, бяха подземните бучения и земетресенията. Но тези земетресения бяха тъй чести и причиняваха толкова малко пакости, че хората бяха свикнали с тях и не им обръщаха внимание. Поради това и цялата по-ниска част на планината Везувий беше осеяна с градини и лозя, горички, вили, дворци, маслинови гори, ябълкови градини и приличаше на грамадна градина на огромен град.
Гледката, която тая сутрин представляваха Везувий и заливът на Бая и на Неапол, беше така блестяща и внушителна, че всички гладиатори възкликнаха от възхищение пред това зазоряване.
Но след това те онемяха, смаяни пред очарователната гледка. И видяха недалеч, изоставен почти сред вълните на морето, Помпей, богатия и блестящ Помпей, чиито още срутени крепостни стени припомняха участието на жителите му преди осемнадесет години в съюзническата война против римляните, поради което Сула, проявил милост към тях, срутил само стените на града, докато малко по-далеко от Помпей разрушената и изгорена Стабия, сред чиито развалини едва се издигаше някоя къща, свидетелствуваше каква е била жестокостта, с която Сула се е отнесъл към жителите й… Спартак се откъсна от обаянието на прелестната зора и се загледа внимателно нагоре, за да види дали пътят, по който се движеше заедно с другарите си, достига до самия връх на планината. Но гората, която, колкото по-нагоре се отиваше, толкова повече се сгъстяваше, му пречеше да види къде свършва пътят. Поради това Спартак изпрати Барторикс, заедно с тридесет души измежду най-пъргавите гладиатори, да огледат пътя. Той на свой ред реши да иде заедно с главните си сили да прибере от съседните вили и дворци оръжието и да освободи робите. Един отряд от седемдесет гладиатори оставаше на сборното място, където преди обяд трябваше да се върнат Барторикс и Спартак.
Всичко се извърши тъй, както бе наредено от Спартак. Когато след три часа Барторикс се завърна, завари Спартак, който бе намерил нови оръжия и бе увеличил собствения си отряд с други двеста роби и гладиатори, събрани от близките вили. От петстотинте роби и гладиатори Спартак състави една кохорта, която раздели на пет отряда. Първият отряд се състоеше от най-младите и най-силните гладиатори, които бяха въоръжени с копия и мечове. За командир на тоя отряд Спартак избра Барторикс. От останалите отряди единият бе въоръжен с коси, другият — с тризъбци и ръжени, а другите два — с мечове, ръжени, ножове и други къси оръжия. На всеки десет души имаше по един десетник и начело на всеки отряд имаше началник-центурион. Центурионите и десетниците Спартак избра измежду седемдесет и осемте гладиатори, с които избяга от Капуа. Той познаваше смелостта и силата им, затова можеше да им се довери напълно.
От сведенията, които донесе Барторикс, се виждаше, че пътят, по който бяха минали, се простираше нагоре по прелестния склон на дължина около две мили, че по-натам се превръщаше в стръмна и тясна пътечка, която се извиваше сред горите към върха и по която на известна височина изкачването ставаше много трудно.
— А! След толкова несполуки — извика Спартак, сияещ от радост — великите богове почват най-сетне да ни покровителствуват! Там, сред онези горски прибежища, дето орлите си вият гнезда и дето дивите зверове се крият от хората, там ще забием знамето на свободата! Там ще стануваме, докато се сдобием с оръжие и се съберем с останалите си другари. По-удобно място не можехме да очакваме… Да вървим!
Когато гладиаторската кохорта тръгваше към върха на планината, Спартак повика по име при себе си девет гладиатори от школата на Лентул и като ги снабди с пари, заповяда им да идат бързо, по различни пътища, трима в Рим, трима в Равена и трима в Капуа, за да уведомят другарите си, че Спартак с петстотин души е на стан на Везувий, дето ги очаква да идат поотделно, на отреди или на легиони, колкото може по-скоро, за да поведат заедно борбата за свобода.
Когато изпращаше по трима в поменатите градове, Спартак смяташе, че в най-лошия случай поне един от тях все ще успее да изпълни докрай задачата си. Като им обърна внимание върху това, че трябва да бъдат много предпазливи и благоразумни, той се сбогува с тях. Докато те слизаха по планината, Спартак настигна челната редица на колоната си, която се движеше бързо към върха.
Много скоро гладиаторската кохорта излезе от пътя, който беше обграден от двете страни с градини, вили и лозя, и навлезе в гористата част на планината. Колкото по-стръмен ставаше наклонът, толкова по-пуста и по-глуха ставаше гората, а храсталаците и малките дръвчета постепенно се заместваха от ясени, брястове, многогодишни дъбове и високи тополи.
В началото на изкачването гладиаторите често срещаха чифликчии и селяни, които караха магарета, натоварени със зеленчуци и плодове за близките пазари на Помпей, Неапол и Херкуланум, и смаяни и изплашени, поглеждаха недоверчиво и страхливо тоя въоръжен отряд. Когато навлязоха в гората, рядко виждаха някой овчар, който пасеше овцете и козите си в гъсталака и ехото повтаряше от време на време тъжното им блеене.
След двучасово уморително изкачване кохортата на Спартак стигна на една широка поляна, разположена на няколкостотин стъпки под самия връх Везувий, върху който се белееше сняг.
Спартак заповяда на войниците си да спрат. Докато почиваха, той обходи поляната от единия край до другия. От едната си страна тя граничеше със стръмна и скалиста пътека, по която се бяха изкачили гладиаторите, а другата страна граничеше с високи, заострени и непристъпни скали, които я отделяха от главния връх на планината. Третата страна на поляната беше над другия склон на планината. Оттук, отвъд стръмните пропасти и гористи процепи, се виждаше цялото прелестно поле, лозята, маслиновите горички и ливадите, които съставляваха цъфтящите землища на Нола и Ноцера и които се простираха чак до подножието на Апенините, извисили се в дъното на кръгозора. Изкачването и слизането на тази страна беше още по-трудно, отколкото по страната откъм Помпей, тъй че оттук неприятелят не можеше да извърши никакво нападение.
Откъм южната си страна, обърната към Салернум, избраното място беше също тъй сигурно, защото от тая страна поляната граничеше с дълбока, страхотна пропаст, подобна на кладенец, по чиито стени не биха могли да се изкатерят и кози.
Тая пропаст, в която проникваше през разните цепнатини на скалите слаба светлинка, завършваше с голяма пещера, а тя извеждаше в оная буйно израснала и цъфтяща част на гърба на планината, която се простираше на много мили разстояние чак до равнината.
След като огледа мястото, Спартак остана крайно доволен и реши да се разположи тук, докато му пристигне помощ от Капуа, Рим и Равена. Той заповяда на част от гладиаторите да отидат в близката гора да насекат дърва, за да запалят огньове, тъй като студът нощем на такава височина и през месец февруари щеше да бъде много остър.
Между това, той постави малка стража на източната страна на поляната, макар че тая страна беше непристъпна, и друга стража, състояща се от половин отряд, на страната, която гледаше към Помпей и по която Спартак и другарите му се бяха изкачили на поляната. Тая поляна впоследствие за дълго време запази името си Гладиаторски бивак.
Привечер се завърнаха тия, които бяха отишли за дърва. Освен дървата те донесоха и много клони и листак, за да си направят, доколкото им позволяваше каменистата почва, шатри и заслони. През това време останалите гладиатори, под ръководството на самия Спартак, нахвърляха по пътеката, по която се бяха качили, дънери и големи камъни, за да задръстят входа към поляната. Струпаните дънери и камъни засипаха хубаво с пръст и направиха така укрепителен насип, а единственото място, откъдето можеха да бъдат нападнати. Над тоя насип се настани част от стражата, а другата се пръсна на отделни групи, раздалечени една от друга на известни разстояния, така че най-предната стража се намираше на половин миля от стана.
Скоро гладиаторите, изтощени от походите през последните два дни, заспаха. Когато на небето се показаха първите звезди, на поляната вече владееше тишина. Огньовете осветяваха с пламъците си спящите гладиатори и тъмните скали, които образуваха фона на тази фантастична картина. Само Спартак не спеше. Неговата изправена, неподвижна, атлетическа фигура, осветена наполовина от блясъците на огньовете, изпъкваше сред полумрака и човек би могъл да я вземе за сянката на някой от онези исполини, които обявили война на Юпитер и които, според думите на поетите, били близо до Везувий, дето смятали да натрупат планина връз планина и да достигнат небето.
Сред тая тържествена тишина Спартак, навел леко глава, наблюдаваше с голямо внимание светлинката на един от корабите, които бяха спуснали котва в помпейското пристанище.
Но докато погледът му се беше приковал на светлинката, мисълта му малко по малко го отвеждаше далече от мястото, дето се намираше. От мисъл на мисъл, от спомен на спомен, неусетно той се пренесе с въображението си в родните планини на Тракия, към детските си години и към щастието на онова време, което бе отлетяло като полъх на Лек ветрец. Неговото лице, което при тези възпоминания се бе успокоило и разведрило, изведнъж се помрачи: във въображението му възкръснаха римските нашествия, кървавите борби, поражението на траките, разрушението на къщите им и унищожението на стадата им, робството на близките му…
Спартак, който повече от два часа плуваше във вълните на спомените си, се стресна: стори му се, че откъм пътеката, по която се бе качил с другарите си, долетя някакъв шум. Той наостри уши, но всичко наоколо бе тихо и спокойно; само вятърът от време на време повяваше и разклащаше клончетата на близките дървета.
Спартак тръгна, с намерение да си легне в шатрата, която неговите другари, въпреки упоритото му противопоставяне, му бяха направили от клони, и я бяха покрили с кози и агнешки кожи, намерени в някои от дворците и вилите, в които нахълтваха през последните два дни. Но щом направи няколко крачки, той се спря и пак наостри уши.
— И все пак… по планината се качват войници! — каза той. После бързо се отправи към насипа, като промълви тихо, сякаш говореше на себе си:
— Идат вече! Не вярвах, че ще дойдат тъй скоро! — Спартак не бе стигнал още до мястото, дето се намираше стражата, когато в нощната тишина се разнесе, чист и ясен, гласът на часовоя, който беше пред стражата:
— Кой е там?
И веднага добави с още по-силен глас:
— На оръжие!
Спартак се яви при стражата с меч в ръка и каза със спокоен глас:
— Идат да ни нападнат… но от тая страна нито един няма да пуснем да мине.
— Нито един! — отвърнаха в един глас гладиаторите.
— Нека един от вас да отиде да вдигне тревога в стана — каза Спартак, — като им съобщи, че им се заповядва да пазят ред й тишина.
Междувременно часовоят бе получил отговор от ония, които идваха — паролата: „Постоянство и победа!“
Един десетник с десетина войници се завтече да разбере кой иде, а през това време целият стан се събуди и за няколко минути всички гладиатори се въоръжиха и се наредиха в боен ред, като че ли бяха изпитаните легионери на Марий и Сула и бяха готови да отблъснат всяко нападение.
Докато десетникът се промъкваше предпазливо към войската, която се бе приближила към стана, Спартак и другарите му от стражата стояха мълчаливи и заслушани зад насипа. По едно време се разнесе радостният вик на десетника:
— Окноман!
Веднага придружаващите го гладиатори повториха след него:
— Окноман!
След малко проехтя силният глас на германеца: — „Постоянство и победа!“ Да, аз съм, другари! Ида с деветдесет и трима души, избягали поединично от Капуа. Лесно можем да си представим колко много се зарадва Спартак от идването на Окноман. Той се завтече към германеца и двамата приятели сърдечно се прегърнаха, като че ли не бяха се виждали дълги години.
— О, мой Окноман! — извика Спартак. — Не се надявах, че ще мога да те видя тъй скоро!
— И аз не се надявах — отвърна германецът, като милваше с грубите си ръце русите коси на Спартак и целуваше от време на време челото му.
След като попритихнаха първите изблици на радостта им, Окноман разказа на Спартак какво е преживял след разделянето им. След отчаяна съпротива, продължила повече от час, срещу римските кохорти, последните се разделили на две части — едната част продължила да се сражава с него, а другата се отделила, за да го заобиколи и го нападне откъм гърба. Като разбрал намерението им и като съобразил, че един час време е достатъчно за Спартак и другарите му да се избавят от неприятеля, Окноман изоставил преградата, издигната напреки на улицата. Той заповядал да се разпръснат и да се скрият, кой дето свари, за през цялата нощ, а заранта да се предрешат и да се промъкнат един по един под арките на водопровода, дето обещал да ги чака до настъпването на вечерта. Той разказа на Спартак също тъй, че над двадесет души от другарите им паднали в нощната битка при Лентуловата школа и че от сто и двадесет души, които се пръснали след отстъплението, се явили само деветдесет и трима при арките на водопровода, отдето тръгнали предишната нощ. След дълго скитане близо до Помпей срещнали един от Спартаковите пратеници, от когото научили точното място, дето отседнали бегълците от Лентуловата школа.
Голяма бе радостта на всички гладиатори от пристигането на този шести отряд. Нахвърляха дърва в огньовете, сложиха скромна трапеза и предложиха на новопристигналите си другари хляб, сухари, сирене, плодове и орехи. В притихналия преди малко стан настъпи голямо оживление. Станът гъмжеше от възбудените разпитвания и възклицания на гладиаторите.
— Охо! И ти ли си тука?
— Как си?
— Откъде идете?
— Как стигнахте дотук?
— Хубаво място за защита!
— Да, спасихме се.
— Е, как я свършихте в Капуа?
— Как са нашите другари?
— Ами как е Тимандър?
— Клетият!
— Загина ли?
— Да; Храбро!
— А Помпедий?
— Той е с нас… Хей, Помпедий!
— Ами Лентуловата школа?
— Нищо няма да остане от нея.
— Ще дойдат ли всички?
— Всички до един!
Подобни запитвания и възклицания се носеха и се кръстосваха по всички направления.
Много време мина във възбудени и весели разговори, в надежди, които пристигналата помощ събуди в душите на Спартаковите другари; едва след полунощ гладиаторите налягаха да спят и станът на бунтовниците притихна отново.
Като изгря слънцето, десет души роби и гладиатори, снабдени с рогове и свирки, почнаха по заповед на Спартак да свирят, за да разбудят другарите си.
Щом станаха всички гладиатори, веднага бяха строени в боен ред и Спартак и Окноман им направиха преглед, като насърчиха поотделно войниците и въоръжиха невъоръжените. След това смениха стражата и изпратиха един отряд да донесе храна и вода, друг да събере дърва.
Останалите гладиатори, по примера на Спартак и Окноман, почнаха — кой с каквото сечиво разполагаше — да къртят от скалите камъни, за да ги хвърлят после върху неприятеля било с ръка, било с малкото прашки, които щяха да си приготвят.
В скоро време натрупаха купчина такива камъни, които гладиаторите се стараеха да изострят от едната страна. Най-много струпаха откъм Помпей, откъдето навярно щяха да бъдат нападнати.
Така мина целият ден и нощта. На другия ден, призори, гладиаторите бяха разбудени от часовоите, които ги приканваха на оръжие.
Тоя път наистина се приближаваха две римски кохорти, тоест около хиляда души. Те идеха от Помпей под командата на трибуна Тит Сервилиан и се готвеха да нападнат гладиаторите в тяхното гнездо.
Два дни след бурната нощ, в която успя да предотврати въстанието на десетте хиляди гладиатори от школата на Лентул, Сервилиан се научи, че Спартак, Окноман и няколко стотин други бунтовници се отправили към планината Везувий, като ограбвали всички вили, които им попаднели по пътя — нещо, което, разбира се, не беше вярно, — и приканвали робите към въстание.
Веднага трибунът отиде при Капуанския сенат, който заседаваше изплашен и разтреперан в храма на Юпитер Тифатски. Той изложи пред сената това, което бе извършил за спасението на Капуа и републиката, и плана си за това, което трябваше да се извърши, за да бъде потушено въстанието още в самото му начало. Той заяви, че е опасно да се оставят, макар и за няколко само дни, живи и свободни Спартак и Окноман, понеже към тях непрекъснато ще се присъединяват гладиатори и роби и опасността непрекъснато ще расте. Затова предложи да тръгне веднага по стъпките им, да ги намери, да ги насече на парчета и да донесе после главите им, набучени на копия, в Капуа, за да се всели чрез тях страх у гладиаторите от Лентуловата школа.
Сенаторите, които бяха прекарали толкова неспокойни часове, посрещнаха с облекчение предложението на Сервилиан. Веднага издадоха постановление, в което определяха възнаграждение от два таланта за главите на Спартак и Окноман и осъждаха на разпъване другарите им заради обирите и бунтовничеството им, като предвиждаха строги наказания и за онези свободни граждани или роби, които им дадат какво то и да е съдействие.
С друго постановление Капуанският сенат поверяваше на трибуна Тит Сервилиан командуването на една от двете римски кохорти, които се намираха в Капуа, като му даваше право да вземе още една кохорта от близкия град Атела. С тези сили той трябваше да потуши въстанието още в самото му начало.
Другата кохорта, заедно с градската милиция, оставаше под началството на центуриона Попилий да пази Лентуловата школа и града.
И двете постановления бяха поднесени за подпис на префекта Меций Либеон, който бе толкова много пострадал от ритника на Окноман и се бе толкова много уплашил, че лежеше от два дни на легло от силна треска. Естествено при това положение той би подписал не две, а десет хиляди постановления — само и само да се избави и от най-далечната опасност да прекара пак една нощ като тая, която му донесе толкова беди.
Така че Сервилиан замина още същата нощ за Атела, взе оттам другата кохорта и начело на хиляда и двестата си войници потегли по най-късия път за Везувий, дето, както му бе казано от местните жители, се бяха разположили гладиаторите.
Нощта прекара при подножието на планината. Рано, преди зори, след като произнесе кратка и пламенна реч на войниците си, той се упъти към върха и при изгрев слънце стигна близо до мястото, дето се намираше станът на гладиаторите.
Колкото и предпазливо да се движеха римските кохорти, все пак бяха усетени от предните постове на гладиаторите, преди да стигнат на разстояние един лъков хвърлей.
Като извика „На оръжие!“, предният пост започна да отстъпва. Думите „на оръжие“ бяха предадени от пост на пост и стигнаха до стана. За няколко минути всички часовои се прибраха зад укреплението, дето гладиаторите от стражата с камъни и прашки в ръце очакваха неприятеля.
Докато гладиаторите се нареждаха в боен ред, трибунът, Сервилиан се впусна пръв и пръв нададе вика за нападение, който се поде постепенно от хиляда и двестата легионери и премина бързо в ужасяващия „баритус“, (Баритус (лат. barritus) бил първоначално бойна песен у старите германци. По-късно той бил употребяван като боен вик и от римляните.) традиционния вик, с който римските легиони се хвърляха в пристъп.
Щом Сервилиан и кохортата му се зададоха, петдесетте гладиатори, които се бяха заслонили зад насипа, ги, посрещнаха с дъжда от камъни.
— Напред! Напред в името на Юпитер Статор! По-смело! Няма нищо! — викаше трибунът, като вървеше напред. — Ей сега ще стигнем в стана на тези негодници и ще ги изколим до един.
Въпреки че камъните се сипеха непрекъснато върху им и колкото повече се приближаваха, толкова повече се увеличаваха и толкова по-сигурно и по-лошо нараняваха, римляните продължаваха да напредват към насипа. Когато го приближиха толкова, че да могат да употребят оръжието си, те започнаха да хвърлят късите копия върху онези гладиатори, които не бяха се скрили зад насипа.
Врявата и виковете се засилиха и битката започна да става кървава.
Със стратегическа проницателност, достойна за Анибал или Александър Велики, Спартак схвана веднага голямата грешка, която бе извършил поради младежката си необмисленост предводителят на римските легионери, като ги бе повел в сгъстен строй по една тясна пътека, на която не можеха да се наредят напряко повече от десетина души, когато цялата останала войска попадаше под сигурните удари на камъните.
Спартак схвана грешката на противника и веднага се възползува от нея. Той нареди войниците си в два реда по цялото протежение на поляната откъм оная страна, откъдето нападаха римляните, и заповяда да хвърлят безспир и колкото може с по-голяма сила камъни върху неприятеля.
— След четвърт час — каза Спартак на тези, които хвърляха заедно с него камъни — те ще се разбягат и ние ще ги насечем.
Действително предвиждането на Спартак се сбъдна.
Трибунът Сервилиан и неколцина храбри легионери достигнаха до самия насип и с копията се опитаха да си пробият път към гладиаторския стан. Но бяха безсилни да преодолеят упоритата съпротива на гладиаторите. При това камъните се сипеха непрекъснато върху задните редици на легионерите, мнозина от които падаха ранени и зашеметени от силните удари.
Скоро неприятелската колона почна да се огъва, да залита, да се обърква и да отстъпва. Напразно Сервилиан с пресипнал глас искаше от войниците си невъзможното, тоест да стоят твърдо под ударите на камъните, които се сипеха като пороен дъжд. Бъркотията сред легионерите стана по-голяма. Легионерите от предните редици се запритискаха в тия от задните редици, размесиха се и безредното им отстъпване се превърна в бягство.
Тогава скритите зад насипа гладиатори изскочиха и подгониха с копията и мечовете си римляните по склона на планината и те в безредие се разбягаха. Дългата колона от бягащите римляни, сподирена от гладиаторите, които изскочиха настървени иззад насипа, приличаше отдалеч на грамадна змия, виеща се надолу по планината.
Особеното в тази кратка битка, която тъй неочаквано се превърна в поражение за римляните, бе това, че на разстояние повече от две мили едните бягаха, а другите ги гонеха, без да могат нито едните, нито другите да се сражават. Римляните и да искаха, не можеха да се спрат, понеже последните притискаха предпоследните, те пък тези, които бяха пред тях, и т.н., по същата причина не можеха да се спрат и гладиаторите. Теснотата и стръмността на пътеката, притисната от двете страни от скали и дървета, даваха на този човешки поток съдбоносно движение, подобно на това на лавината, която може да се спре само при подножието на планината. И наистина само когато достигнаха до онова място, дето тясната пътека излизаше на широкия път и дето наклонът бе по-малък, бегълците можеха да се разпръснат по съседните ниви и градини като разливащ се поток; там гладиаторите разгънаха своя фронт и се почна клането.
Сервилиан се бе спрял при една разкошна вила и викаше с пресипнал глас войниците си, като в същото време юнашки се биеше с гладиаторите. Но малцина чуха гласа му, а още по-малко бяха ония, които се затекоха при него, за да дадат отпор на неприятелския натиск. На друго място центурионът Гай Елпидий Солоний бе събрал около петдесет легионери и се мъчеше да спре разярените преследвачи. Тук-там по някой десетник или опцион (офицер с по-долен чин от центуриона), които бяха победили с Марий тевтонците и кимврите и със Сула гърците и Митридат, бяха събрали около себе си по няколко смели легионери и се мъчеха да дадат благоприятен обрат на битката. Техните усилия бяха героични, но безплодни, защото по-голямата част от легионерите бяха обхванати от непреодолим страх и всеки от тях мислеше повече за кожата си, отколкото за изхода на битката.
С един отряд гладиатори Спартак връхлетя върху Сервилиан и върху стотина храбри легионери, които се биеха заедно с предводителя си. Сблъскването бе свирепо и страшно. Но щом падна Сервилиан, убит от ръката на Спартак, легионерите изгубиха малко от духа си. Скоро се притекоха и други гладиатори и римляните бяха силно притиснати и насечени на парчета. През това време Окноман отсече с един удар главата на храбрия центурион Солоний и подгони с другарите си малкото му войници.
Римските кохорти бяха напълно разбити. Повече от Четиристотин войници бяха убити. Над триста души бяха пленени — ранени и неранени, — които по заповед на Спартак бяха обезоръжени и пуснати на свобода. От страна на гладиаторите имаше само тридесетина убити и около петдесет ранени. След пладне гладиаторите, облечени в ризници, с шлемове на глава и въоръжени с мечове, с къси и дълги копия, всичко взето от неприятелите, се завърнаха в стана си на Везувий, като донесоха със себе си грамадно количество оръжие, което щеше да послужи за въоръжаване на бъдещите им другари по съдба, които нямаше да закъснеят да им се притекат на помощ.