Рафаело Джованьоли
Спартак (10)

X
Бунтът

Капуа, богатата, весела и сладострастна столица на най-плодородната, цъфтяща и хубава област в Италия, по времето, към което се отнася на шият разказ, беше загубила много от предишния си блясък, благодарение на който до нахлуването на Анибал в Италия минавала за най-щастливата и богата съперница на Картаген и Рим.

Капуа бил основан от тиренците десетина години преди възникването на Рим върху прелестните брегове на реката Волтурн, поради което бил наречен Волтурн. В продължение на три века бил столица на додекархията или конфедерацията на двадесетте града на тиренците. (Тиренци е другото (гръцкото) име на етруските. Малко по-долу Джованьоли прави неправилно разлика между тиренци и етруски.) Тиренците били образовани и културни. Заедно с етруските те разпространили в Италия културата много преди да бъде разпространена гръцката култура. Три века по-късно или точно през 332 р.г. тиренците, изтощени и изнежени от живота на насладите, попаднали под властта на грубите планинци от съседния Самний, които завладели територията и се настанили като победители в градовете. Тогава те преименували Волтурн в Капуа, на името на един от водачите си.

Един век по-късно непрекъснатите борби между самнитите, господари на Кампания, и суровите овчари на Пенин привлекли в тези области победоносните римски орли. Те били вече завоювали голяма част от Италия и повикани като съюзници от кампаниите, се загнездили в тази прелестна провинция, която станала, с някакви привидни общински свободи и мнима независимост, римска провинция. И Капуа, дето се стичали много римски граждани и патрициански семейства, за да се наслаждават на много меката зима, в късо време се разраснал по население, по разкош, по богатства.

След като Анибал победил римляните при реката Требия и Тразименското езеро и ги сразил напълно при Кана, Капуа се присъединил към победителя, който направил прелестния Град изходна точка на всичките си по-сетнешни военни действия. Скоро обаче Анибал бил победен и Капуа паднал в ръцете на римляните, които избили част от жителите му, а други изгонили, като го заселили с планинци и земеделци от близките места, които били останали верни на Рим въпреки всичките му поражения.

Оттогава се бяха изминали 138 години. Всесилното покровителство на Сула и колониите от легионери, които той бе основал в околностите, повдигнаха донякъде благосъстоянието на града, чието население достигаше до 100000 души. Градът имаше здрави крепостни стени, много красиви улици, разкошни храмове, богати базилики, величествени портици, дворци, бани, амфитеатри. По красотата на постройките си Капуа превъзхождаше Рим. При това градът се радваше на постоянната усмивка на небето и на мек и приятен климат, на каквито не се радваше разположеният на седемте хълма горд и вечен град на Ромул. Беше 20 февруари 680 р.г. Обгърнато във вълна от розови, снежнобели, яркочервени и фосфоресциращи облачета, слънцето бавно потъваше зад хълмовете, над морето. Улиците на Капуа бяха оживени, както обикновено биваха оживени привечер, когато работниците напускат работата си, дюкяните се затварят, едни се прибират в къщи, други излизат навън и се приближава спокойствието на нощта.

По широката и хубава улица Албана, която се простираше от Флувиалската врата до Беневентската и пресичаше града почти по средата, се движеха граждани от всякаква възраст и от всякакво обществено положение. За миг те се спираха смаяни, да погледат един отред от десет конници, начело с декуриона си, които препускаха откъм Апиевия път. Конете бяха потънали в прах и кал и от парата, която излизаше от ноздрите им, и от опръсканите с пяна юзди се виждаше, че ездачите им ги бяха пришпорвали безмилостно и че навярно те носеха някое много важно известие.

— Заклевам се в скиптъра на Юпитер Тифатски (Епитет на Юпитер, възникнал от планината Тифата, намираща се на север от Капуа и на левия бряг на река Волтурн.) — каза един възстар гражданин на младежа, който го придружаваше, — че от времето, когато куриерите донесоха известието за победата, която Сула бе нанесъл над Мариевия привърженик Норбан в околностите на храма на Диана Тифатска, не съм виждал такова бясно препускане.

— Какви ли известия носят тези пратеници? — запита младежът.

— Изглежда, че идат от Рим — каза един ковач, като снемаше кожената си престилка, каквато носят хората от неговия занаят.

— Какво ли известие носят?

— Дали не ни заплашва някаква опасност?

— Или пък дали не са открили съзаклятието ни? — запита тихо другаря си един млад гладиатор, като побледня.

Между това декурионът с конниците си, изморени, и изтощени от дългия път, след като премина голяма част от улица Албана, зави по хубавата улица Сеплазия, на която бяха разположени многобройни дюкяни, търгуващи с козметически средства, притежателите на които снабдяваха Рим и цяла Италия с масла и благовония. На тая улица се намираше къщата на Меций Либеон, префекта, който управляваше от името на Рим. Конниците се спряха пред нея. Декурионът слезе от коня си, влезе в портика и поиска да го заведат веднага при префекта, комуто носел извънредно важни писма от римския сенат.

През това време около десетте конници се събраха мнозина любопитни. Едни от тях разглеждаха окаяния вид на конниците и конете, дължащ се на продължителното бясно препускане. Някои бъбреха върху причините за пристигането на конниците и за стремглавото им препускане. Други, за да могат да изтръгнат нещо, се опитваха да поведат разговор С някого от воините, които впрочем най-малко желаеха, да завързват разговори.

Опитите на безделните капуанци останаха безплодни, понеже войниците избягваха да влизат в разговори. Капуанците можаха да научат само това, че идват от Рим, което още повече възбуди любопитството им. По едно време от дома на префекта излязоха бързо няколко роби, които се отправиха в противоположни посоки по улица Сеплазия.

— О-хо — възкликна един, — работата май изглежда доста сериозна!

— Каква работа?

— Че кой знае каква е?

— Във всеки случай робите на префекта тичат като елени Пред хрътове.

— Значи, работата наистина ще е сериозна.

— Ясно е. Но къде ли ще идат тези роби?

— Тъкмо това е важното.

За да се науча — каза един дебел търговец на благовония, който бе излязъл от близкия си дюкян и се бе промъкнал близко до воините, за да научи нещо, — за да се науча, готов съм да дам на драго сърце десет вазички от най-хубавото си червило.

— Прав си, Калмизий — каза един гражданин, — прав си, Тука без съмнение има нещо много важно и за съжаление тъкмо ние, които вероятно ще сме най-много заинтересовани в тая работа, не можем да научим нищо.

— Какво, да не мислиш, че ни заплашва някаква опасност?

— Че какво друго? Мислиш си, че сенатът за нищо и никакво ще изпрати отделение от десет конници, със заповед да препускат, колкото могат, без оглед на това, колко коня ще изтръшкат из пътя?

— Кълна се в крилата на Ирис, вестителка на боговете! Какво виждам там?

— Къде?

— Там, на ъгъла на улица Албана…

Нека ни пазят всесилните богове! — възкликна търговецът на благовония, като побледня. — Не е ли военният трибун?

— Тъкмо той! Тит Сервилиан!

— Гледай колко бързо върви подир роба на префекта.

— Каква ли ще е работата?

— Дано ни закриля Диана!

Докато военният трибун Тит Сервилиан влизаше в дома на префекта и докато по улица Сеплазия се трупаше народ и из целия град се разпространяваше силно възбуждение, покрай водопровода, който се спускаше от близките планини в града и който отстоеше на доста голямо разстояние от оградната стена, вървяха двама едри и силни мъже. И двамата бяха отпаднали, бледи и целите покрити с прах и кал. От облеклото и оръжието им личеше, че са гладиатори.

Бяха Спартак и Окноман. От Рим излязоха през нощта на 15 срещу 16 същия месец. Сменяха конете си при всяка пощенска станция и много скоро стигнаха до Суеса Помеция, но там бяха настигнати от декуриона, който заедно с десетте конници летеше към Капуа, за да предизвести префекта за готвения бунт. Двамата гладиатори трябваше да се откажат не само от сменяване на конете, но бяха принудени от време на време да се отклоняват от Апиевия път и да се движат по други съседни пътища.

Все пак успяха да си купят от един селянин два коня. Препускаха по околните пътища и често изгубваха пътя, а после, за да наваксат изгубеното време, пресичаха направо през полето, там, дето пътят извиваше твърде много. Най-сетне успяха да излязат на пътя, който водеше от Атела за Капуа.

Когато смятаха, че са постигнали целта си, когато се надяваха, че са изпреварили с един час пратениците на сената, което означаваше, че вече са си обезпечили победата, на разстояние от около седем мили от Капуа неочаквано конят на Спартак, изтощен и лишен от всякакви сили, политна към земята и повлече подир себе си и ездача. Изненадан, Спартак се опита да подкрепи клетото животно, като обгърна с лявата си ръка шията му, но конят падна тъй лошо върху ръката му, че я навехна много силно.

Спартак усети страшна болка, но от гърдите му не се изтръгна нито един стон. Ако някой обаче се вгледаше внимателно в него, щеше да забележи леко свиване на мускулите на лицето му, което показваше колко силно страда.

Изглежда, че за желязната му душа телесните мъки бяха нищо в сравнение с нравствените страдания и с отчаянието, което изпълваше сега сърцето му. За него беше ясно, че поради нещастието си вместо да стигне в школата на Лентул Батиат половин час преди враговете си, щеше да стигне след тях и с това щеше да срути напълно сградата, която в продължение на цели пет години бе издигнал с упорит труд от нищото.

Като стана, без да обръща внимание на навехнатата си ръка, Спартак изпусна въздишка, която приличаше по-скоро на рева на смъртно ранен лъв, и с мрачен и отчаян глас извика:

— Кълна се в Еребус! (Еребос (лат. Егеиз) — мрачното царство на мъртвите.) Всичко е свършено!

Между това Окноман скочи от коня си и бързо се приближи до Спартак. Като попипваше ръката му, за да разбере дали е пострадала тежко, в същото време му говореше:

— Какво приказваш? Нима може да бъде всичко свършено, щом ръцете ни не са оковани във вериги и щом сме в състояние да въртим мечовете?

Спартак не отвърна нищо. После извърна очи към коня на Окноман и каза:

— Седем мили! Остават ни само седем мили! Да бъдат проклети враждебните нам богове, които ни отнемат надеждата да стигнем навреме! Ако твоят кон можеше да пренесе двама ни поне на 3–4 мили, останалото разстояние бихме изминали бързо пешком, защото нашите врагове ще изгубят още един час в разпореждания.

— Прав си — отвърна германецът, като погледна на свой ред коня си. — Но това клето животно ще може ли да ни пренесе в тръс поне на 2 мили разстояние?

Двамата гладиатори прегледаха внимателно задъханото, грохнало животно и намериха, че ще падне скоро и че ако се опитат да го яздят по-нататък, ще се изложат на опасността да си строшат не само ръка, но и крак или главата. След като се посъветваха, решиха да оставят коня и да продължат пътя си пешком.

Мъчно е да се опише с какво настроение, с какво трескаво безпокойство тия измъчени, сломени и изгладнели мъже поеха пътя, който ги делеше от Капуа. Те вървяха мълчаливи, навъсени, с бледи, изтощени, облени в пот лица и с такава необикновена бързина, че в по-малко от час и половина стигнаха до градската врата.

Поспряха се да си поотдъхнат и да се посъвземат, за да не привлекат върху себе си вниманието на стражата при вратата, която (от това Спартак най-много се боеше) може би вече бе получила заповед да следи тези, които влизат, и да задържат подозрителните. Окноман и Спартак си дадоха разсеян и колкото можеше по-жалък вид, движейки се като изтощени и отпуснати дрипльовци. Душите на двамата гладиатори се стягаха от безпокойство. Студена пот обливаше челата им.

Спартак предвиждаше, че може да ги спрат, когато влизат под арката на вратата. В такъв случай той смяташе да извади в миг меча си, да се хвърли върху стражите, да ги избие, нарани или разпръсне и след това да се впусне със светкавична бързина към гладиаторската школа. Това беше последното средство, към което Спартак щеше да прибегне. В благополучния изход на това средство Спартак не се съмняваше ни най-малко, защото познаваше своята сила и силата на Окноман и знаеше, че дванадесетте легионери, повечето от тях стари инвалиди, нямаше да могат да издържат градушката от силни удари.

Във всеки случай това отчаяно средство беше последното, към което Спартак би желал да прибегне, и когато се приближаваше към вратата, неговото сърце, което никога не бе трепвало от страх, въпреки че в продължение на няколко само години той се бе срещал поне тридесет пъти лице срещу лице със смъртта, затупа тъй силно, че се изплаши да не би да не пукне някой кръвоносен съд в гърдите му.

Двама от пазачите спяха върху дървени скамейки; други трима играеха на зарове върху мраморните стъпала, които извеждаха върху градската стена, и най-сетне други двама се прозяваха и бъбреха помежду си, като оглеждаха и вземаха на подбив минувачите, които влизаха или излизаха от града.

Пред двамата гладиатори вървеше една бабичка от Околността, която носеше прясно сирене в малки, кръгли върбови кошнички. Когато стигна при пазачите, единият й каза на подбив:

— Ей, дърта вещице, много рано идеш на пазар!…

— Нека ви закрилят боговете! — каза смирено бабичката и продължи пътя си.

— Погледни я само и ми кажи — възкликна глумливо другият легионер, — не прилича ли на Атропос, най-старата и най-отвратителната от трите парки? (Парките (лат. Parcas) — богини на съдбата, но те не отговарят на гръцките Мойри (орисници) както се е мислило по времето на Джованьоли. Затова и той нарекъл едната парка с гръцкото име на едната от трите Мойри. Атропос ще рече „неотвратима“, „неизбежна“.) Лицето й пък не прилича ли на вехт папирус, сгърчен от огъня?

— Не бих ял сиренето й, дори да ми го подареше и да ми дадеше двадесет сестерции отгоре!

— Дано идеш в ада, проклета старице! — извика един от легионерите, като хвърли сърдито дървената чашка върху стъпалата, по които заровете се изтърколиха чак до земята. — За трети път вече заровете ми показват все едни и същи числа. (Най-лошата точка при игра на зарове у римляните.)

В тоя миг Спартак и Окноман, с разтуптени сърца и със смъртно бледи лица, снишавайки се, преминаваха вратата. Като ги видя, един от пазачите извика:

— Ето почетния конвой на парката!

— А! Заклевам се в Юпитер! Тия мръсни и мършави негодници сякаш са излезли от Стикс! (Стикс било името на реката в подземния свят, в което се кълнели и боговете.)

— Дано по-скоро ви разкъсат зверовете, проклети свини! — възкликна легионерът, който губеше на зарове, в мига, когато се готвеше да опита отново щастието си.

Спартак и Окноман си вървяха смирено и мълчаливо. Те вече бяха преминали първата арка на вратата, на която висеше подвижна решетка, и щяха да влязат във втората арка, в която се намираше същинската врата, когато срещу тях се показа един стотник, последван От тринадесет въоръжени легионери, снабдени с шлемове, ризници, щитове, дълги и къси копия и мечове. Стотникът, който беше въоръжен от главата до петите, като че ли отиваше на война, носеше в ръката си жезъл, отличителен знак за чина му. Когато влезе под арката на вратата, той изкомандува:

— На оръжие!

Щом чуха тоя глас, легионерите скочиха в миг и с неподозирана бързина се подредиха в боен ред.

Спартак и Окноман, задържани със знак от стотника, Отчаяно отстъпиха няколко крачки назад. Те се спогледаха бързо. Окноман беше пламнал от гняв и Спартак с погледа си можа да задържи десницата на германеца, който беше хванал дръжката на меча си.

— Негодници такива, така ли изпълнявате службата си? — запита строго стотникът. — Така ли се пази?

При тези думи той удари един от двамата легионери, които преди идването му спяха на скамейката и затова закъсняха малко да се наредят в строя.

— Ти — прибави той, като се обърна към десетника, който стоеше смутено извън и наляво от редицата на войниците, на своето бойно място, — ти, Ливий, се грижиш твърде малко за изпълнението на задълженията си и за дисциплината, затова те снемам от длъжност. За в бъдеще ще се подчиняваш на Луций Мединий — другия десетник, началника на новия отред, който ще подсили стражата на тази врата. Според известията от сената гладиаторите се готвят да дигнат голямо въстание, трябва да се спусне подвижната решетка, да се затвори вратата, да се пази като във военно време и да се поставят часовои.

Докато новият началник на поста, Луций Мединий, нареждаше в две редици своите двадесет и четири човека, стотникът се обърна към Окноман и Спартак и намръщено ги запита:

— Вие гладиатори ли сте?

— Гладиатори — отвърна с уверен глас Спартак, като скри с мъка страшното си безпокойство.

— Разбира се, от школата на Лентул, нали?

— Грешиш, храбри Попилий — отвърна Спартак, в чиито очи блесна искрица надежда, — ние сме на служба при префекта Меций Либеон.

— Познаваш ли ме? — попита стотникът Спартак.

— Как да не те познавам — толкова пъти съм те виждал в дома на господаря си.

— Наистина — каза Попилий, като се взря в двамата Гладиатори, на които, поради тъмнината, забелязваше само едрите фигури, без да смогне да различи лицата им, — Наистина, струва ми се…

— Ние сме двамата едри германци, които слугуват само на Лелия Домиция, прочутата римска матрона, съпруга на Меций. Ние придружаваме винаги носилката й.

Спартак, който живееше от четири години в школата на Лентул Батиат в Капуа, естествено беше привлякъл към Съюза на потиснатите и малкото гладиатори, които служеха при патрицианските семейства в града. Така че той познаваше двамата едри германци, които принадлежаха на Меций Либеон и от които бе научил реда и навиците в дома на последния. Лесно е да си представим с каква радост Спартак прибягна към тая хитрост, чрез която единствено можеше да спаси себе си и Окноман.

— Да — каза стотникът, — прав си! Сега ви познах.

— Как няма да ме познаеш! Спомням си, че веднъж към полунощ те срещнах, когато излизахме от дома на Тит Сервилиан, докъдето бяхме придружили Домиция в носилката й! Да, тия нощни, тайнствени разходки на господарката ни са толкова чести, че…

— Млъкни там бре, кимврийско кречетало! — възкликна Попилий, комуто беше неприятно да се говори в присъствието на легионерите по този начин за не особено порядъчното и добре известно поведение на съпругата на префекта.

След късо мълчание, през което двамата гладиатори не можаха да се въздържат да не въздъхнат с облекчение, стотникът запита Спартак:

— Ами сега откъде идете?

Спартак се поколеба за миг, после спокойно отвърна: — От вилата на господаря в Кума, докъдето придружихме преносвачите на скъпоценната му покъщнина.

— Добре — отвърна Попилий, след като помисли малко. Настъпи продължително мълчание, което бе прекъснато от стотника:

— Ами вие не знаете ли нещо за въстанието, което било уговорено в школата на Лентул Батиат?

— Че какво можем да знаем ние? — отвърна Спартак, като си даде вид на простичък човек, който не обича да говори за неща, които не разбира. — И ако буйните и свадливи ученици на Лентул скрояха някоя лудост, най-малко биха я поверили на нас, на чието щастие завиждат. На нас ни е много добре при нашия превъзходен господар!

Действително гладиаторите, на служба при префекта, бяха много добре, а и думите на Спартак изглеждаха тъй естествени, че у стотника не остана никакво съмнение.

При все това след малко той прибави:

— Във всеки случай, ако е вярно, че тая вечер ни заплашва някакво въстание, макар че въстание от страна на гладиаторите ми се струва твърде смешно, длъжен съм да взема всички мерки, които са в моята възможност. И тъй, заповядвам ви да си предадете мечовете… Макар че добрият Меций се отнася към вас по-добре, отколкото заслужавате, все пак вие сте гладиатори, нехранимайковци, всичко може да се очаква от вас… Хайде, изкарайте мечовете си!

При тая заповед буйният Окноман без малко щеше да провали усилията на Спартак.

Действително разяреният германец бързо извади меча си, но в миг Спартак го сграбчи с дясната си ръка, като в същото време, не без усилие и мъка, извади с лявата си ръка своя и подаде почтително и двата на стотника; и за да попречи на Окноман да каже нещо необмислено, бързо промълви:

— Лошо правиш, Попилий, дето се съмняваш в нас. Ако нашият господар се научи, че си проявил такова недоверие към нас, навярно не ще ти бъде благодарен за това. Във всеки случай ето ти мечовете ни и позволи ни да си отидем у дома.

— За това, което съм сторил, мръсни гладиаторе, ще дам сметка на господаря ти; а сега — махнете се и двамата.

Спартак стисна десницата на разтреперания от гняв германец и като се поклони на стотника, влезе в града заедно с другаря си. Те бързаха, дотолкова, доколкото можеше да се бърза, без да се събудят подозрения.

Колкото повече двамата гладиатори, които едва дишаха от безпокойствата, причинени от многобройните опасности, от които по чудо се бяха избавили, навлизаха навътре по улица Албана, толкова повече забелязваха необичайното раздвижване, шума, възбуденото тичане насам-натам. За Спартак и Окноман нямаше вече съмнение, че съзаклятието им е разкрито и че ще стигнат много късно в гладиаторската школа.

При все това, като се отдалечиха достатъчно от градската врата, те кривнаха наляво по една хубава и широка улица, на която се издигаха много прекрасни дворци, и почти бегом достигнаха края й, дето завиха надясно и навлязоха в една по-самотна улица. Оттук, през един заплетен лабиринт от улички, които колкото повече се навлизаше навътре, толкова по-тесни, по-тъмни и по-мръсни ставаха, гладиаторите стигнаха най-сетне до школата на Лентул Батиат.

Школата се намираше в един от най-отдалечените квартали на града, близо до около градската стена, всред лабиринт от тесни улички. Цялата тая част беше населена само с паднали жени, посетителки на многобройните съседни кръчми, дето обикновено се събираха десетте хиляди гладиатори на Лентул.

Гладиаторската школа, която отначало броеше няколкостотин ученици, постепенно със забогатяването на собственика се разшири твърде много. Тя се състоеше от много здания, които се различаваха малко помежду си по вида и строежа си. Понеже тези здания имаха едно и също предназначение, бяха еднакво разделени по на четири крила от обширен двор, на който се упражняваха гладиаторите, когато не валеше; а когато валеше, те се упражняваха в залите, предназначени за гимнастика и фехтовка.

В четирите крила на всяко здание, издигащи се около двора, както в подземието, така и в горния етаж, разделени от много дълги коридори, имаше многобройни мънички стаички, които побираха един човек. В тези килии на сух листак или слама спяха гладиаторите.

Във всяко едно от тези здания, освен зала за фехтовка, имаше и по един склад за гладиаторски оръжия. В тези складове, снабдени със здрави железни решетки и със здрави дъбови врати, с чиито ключове разполагаше собственикът и директорът на школата, се държаха щитове, мечове, ножове, тризъбци и всички други оръжия, с които ланистът трябваше да снабдява гладиаторите, когато ги изпращаше в амфитеатрите. Всяка една от грамадните общи спални, побиращи от 150 до 200 души, беше под надзора освен на един рудиарий или ланист, избран от Лентул измежду собствените му гладиатори, или пък повикан отвън, още и на няколко стари войници, изпратени за целта от префекта.

Тия осем или десет здания, лишени от всякаква угледност, се свързваха помежду си чрез малки улички, които някога съставлявали част от града; но след въстанието, което избухнало двадесет и осем години преди епохата, към която се отнася нашият разказ, по заповед на римските власти и сената зданията били оградени със стена. Така че школата, разделена на много здания и обградена от стена, която на места достигаше от 28 до 32 стъпки, можеше да се нарече, пък и наистина беше, един вид малка крепост в голям град. Всичките улички, които водеха към школата, както казахме, бяха почти като предградия на гладиаторския град и всички мирни граждани страняха от тях като от чумави места.

Вечерта на 20 февруари почти всички гладиатори като никога бяха останали в школата. Едни от тях се упражняваха в залата за фехтоване с дървени мечове — единственото Невинно оръжие, с което можеха да си служат; някои, разпръснати из двора на големи групи, играеха гимнастика или пееха някакви варварски, загадъчни песни, от които надзирателите не разбираха нищо; други се движеха по уличките, които свързваха отделните сгради на школата; а трети се бяха събрали в коридорите или лежаха в килиите. Тия нещастници, свикнали да страдат и да не издават страданията си, колкото и да се мъчеха да изглеждат разсеяни и безгрижни, все пак, ако човек се вгледаше внимателно в лицата и движенията им, щеше да разбере, че всички до един се безпокоят извънредно много в очакване на някакво важно и необикновено събитие.

— А бе каква е тая работа — защо гладиаторите днес не излизат на разходка? — обърна се един надзирател, сляп с едното око, без ръка, стар Сулов легионер, към друг легионер, чието лице бе нашарено с белези от рани.

— Какво да ти кажа… Изглежда, че са решили да прекарат вечерта против навика си в школата.

— Много печална ще е тая вечер за техните гадни любовници, които ще ги очакват напразно в съседните кръчми.

— Кълна се във всемогъщието на Сула, че това е много чудно.

— Толкова е чудно, че, между нас казано, аз май се боя.

— Как?! Да не се боиш от някакво въстание?

— Как да ти кажа… от въстание, в пълния смисъл на думата, не се боя, но от някое безредие… да ти кажа правичката, не само че се боя, но дори го очаквам.

Кълна се в адските фурии, че ръцете май ме насърбяват… и ако…

Но тук легионерът млъкна, като даде на другаря си знак също да мълчи, защото в тоя момент се приближаваше към тях директорът и собственикът на школата Лентул Батиат.

Лентул Батиат беше млад, едва тридесетгодишен мъж. Висок, слаб, бледен, с мънички, черни и едновременно зли и диви очи, които придаваха на лицето му нещо грубо и жестоко. Беше син на ланиста Лентул Батиат, основателя на школата, който, подпомогнат от щастието и от събитията, бе успял в продължение на тридесет години да я направи най-важното гладиаторско средище в Италия и да натрупа, чрез търговията с човешка плът и кръв, огромно богатство…

След смъртта на бащата синът наследи школата и продължи с усърдие бащиното си дело.

Когато Лентул се доближи, двамата легионери му се поклониха почтително. Той отвърна на поздрава им и ги запита:

— Знае ли някой от вас поради каква причина гладиаторите, против навика си, са останали в школата по това време, когато обикновено излизат на разходка?

— Не знам… — продума единият от легионерите. — Тъкмо това учудва и нас — отвърна другият.

— Какво става? — запита Батиат, като сви вежди. — Дали не ни готвят някоя изненада?

Легионерите не отвърнаха нищо. В това време пристигна един Лентулов роб, който, бледен и изплашен, водеше един освободен роб, слуга при префекта. Той беше изпратен от господаря си да предупреди Лентул за опасността, която заплашваше не само школата, но и града, и републиката. Префектът обръщаше внимание на Лентул върху това, че трябва да се пазят хубаво складовете с оръжие и да се затворят всички врати на школата, като му обещаваше, че ще му прати най-късно след половин час трибуна Тит Сервилиан с две кохорти и с един отряд от градската милиция.

При тези известия, които освободеният роб предаде с развълнуван глас, Лентул Батиат остана на първо време като гръмнат: нито се помръдна, нито пък продума нещо. И кой знае колко време щеше да остане все така, поразен и смаян, ако не бяха го свестили тия, които бяха около него, като го подтикнаха да предотврати с енергични мерки опасността.

Щом дойде на себе си, Лентул заповяда да се въоръжат веднага 250 легионери и 250 роби, които служеха при школата, като се внимава гладиаторите да не забележат нищо. При това им заповяда, щом се въоръжат, веднага да отидат при вратата Фортуна, чрез която школата се сношаваше с града, и там да чакат по-нататъшни заповеди.

Между това самият Лентул, побледнял и почти извън себе си, се затича да се въоръжи и пристигна с първите при вратата. Там той започна веднага да разпределя пристигащите легионери и роби на отреди от по 20 и 30 души, като начело на всеки отряд поставяше по един от най-храбрите ветерани. Така съставяните отреди изпращаше да пазят складовете на оръжие и разните врати на школата.

Лентул беше много изплашен, понеже по-добре от всеки друг познаваше десетте хиляди гладиатори и знаеше на какво са способни. Докато разпращаше отредите, пристигна трибунът Тит Сервилиан начело на една от двете кохорти, които имаше на разположение в Капуа. Сервилиан беше около двадесет и осем годишен, силен момък. Той презираше опасностите, но беше прекалено самомнителен и неблагоразумен.

— Е, какво е положението? — запита Сервилиан, когато се приближи до Лентул.

— О! — въздъхна с облекчение Лентул. — Нека те закриля Юпитер и ти помага Марс! Добре дошъл!

— Я ми разправи, разправи ми какво се е случило досега… Къде са бунтовниците?…

— Досега всичко е спокойно… И сянка от бунт дори няма.

— Какво си сторил ти? Какви заповеди си дал?

Лентул изложи накъсо на трибуна какво е направил, като му заяви, че се доверява всецяло на мъдростта му и че е готов да изпълнява сляпо заповедите му.

След като помисли върху това, което трябваше да се предприеме, Тит Сервилиан изпрати по двадесет от легионерите си да подсилят всеки един от съставените от Лентул отреди при складовете на оръжие и вратите. С останалите около 260 легионери Сервилиан остана при вратата Фортуна, готов да се притече на помощ, където стане нужда.

Докато се извършваха тези приготовления, сред гладиаторите се забелязваше силно възбуждение. Те се трупаха по дворовете и разговаряха високо в един глас.

— Пред складовете на оръжие поставят засилена стража!

— Значи, предадени сме!

— Всичко знаят!

— Загубени сме!

— Да беше тука поне Спартак!

— Нито той, нито Окноман дойде… Навярно са ги разпънали в Рим!

— Горко ни!

— Да бъдат проклети несправедливите богове!

— Заключват вратите!

— А ние сме без оръжие!

— Оръжие! Оръжие!

— Кой ще ни даде оръжие?

В късо време глъчката от тези десет хиляди гласове, които викаха, хулеха, и проклинаха, се засили и се превърна в страхотен шум, като бучене на море при буря. Само благодарение на отчаяните усилия на тези, които Спартак бе назначил за трибуни и центуриони, гладиаторите започнаха да се успокояват и да се нареждат, съгласно получените заповеди, в кохортите си. Така че, когато настъпи пълен мрак и десетте големи дворове, в които преди малко царуваха безредие, шум и отчаяние, сега владееше дълбока тишина.

Във всеки от тези дворове се бяха събрали по две кохорти гладиатори, наредени в гъсти редици, понеже мястото беше тясно. Всички гладиатори очакваха, мълчаливи и развълнувани, решението, което трибуните и центурионите, събрани в тоя момент на съвещание в една от залите за фехтовка, трябваше да вземат за спасението на своето дело, на което всички се бяха тържествено заклели да служат.

В същото време Спартак и Окноман, след толкова усилия и опасности, се приближаваха до школата на Лентул. Изведнъж те се спряха: недалеч пред тях, при светлината на факлите, запалени от войниците, за да се движат по-лесно по непознатия им лабиринт от улички, видяха да блестят дълги копия, шлемове, копия за хвърляне и мечове.

— Легионери! — прошепна Окноман на Спартак.

— Да — отвърна Спартак, чието сърце се сви от болка, когато ги видя.

— Значи, късно е вече… Школата е заобиколена… Какво да правим?

— Почакай.

И Спартак се заслуша, като в същото време следеше с широко разтворени очи и с трескаво безпокойство движението на светлината, която се носеше по тесните улички от изток към запад и която скоро изчезна от погледа му.

Тогава Спартак каза на Окноман:

— Чакай и мълчи.

И той тръгна предпазливо към мястото, откъдето бяха минали римските легионери. Като направи шест-седем крачки, той се спря, наостри уши и чу лек шум, после поднесе дланта на дясната си ръка над очите, взря се внимателно в тъмнината и след малко можа да забележи една черна маса, която се движеше в края на улицата. Спартак въздъхна, върна се при Окноман, хвана го за ръка и бързо го повлече след себе си. Те се спуснаха по уличката, по която бяха дошли, завиха наляво и след като изминаха десетина крачки, Спартак се спря и прошепна на другаря си.

— Започнали са да обкръжават школата, но още не са я обкръжили. Сега поставят войнишки отреди при изхода на всяка улица. Ние познаваме по-добре тези преплетени улички и ще можем да стигнем десет минути по-рано от тях при стената, която обгражда школата откъм града. От тая страна стената е стара и не по-висока от 28 стъпки; оттам лесно ще можем да влезем в школата…

Така със самообладанието и смелостта, свойствени на силните хора, тоя необикновен човек, който се Гореше отчаяно против враждебната съдба, черпеше постоянно от ума и енергията си нови сили, за да спаси загиващото свое дело.

Наистина предвиждането на Спартак се сбъдна. Без да губят време, Окноман и Спартак се промъкнаха през тъмните и преплетени улички и скоро стигнаха до онова място на школската стена, откъдето смятаха да прескочат. С пъргавина, която никой не можеше да допусне у исполинската му фигура, Окноман се покатери по стената, като използуваше издатините и неравностите на старата и попукана стена. Изкачи се бързо на върха и започна да се спуска по другата страна на стената; но спускането ставаше по-мъчно.

Щом германецът се изгуби зад стената, Спартак се хвана с дясната ръка да се изкачва за един издаден от стената камък и започна да се изкачва по тая неудобна стълба. Когато дойде ред да си послужи с лявата си, навехната ръка, той извика от болки и падна възнак на земята.

— Какво стана, Спартак? — запита със сподавен глас от другата страна на стената Окноман, който беше вече скочил на земята вътре в школата.

— Нищо… — отвърна рудиарият, който бе успял да стане и заглушавайки непоносимата болка на ръката си, се мъчеше отново да се изкачи по стената. — нищо… навехнатата ми ръка…

— Ах! Заклевам се във всичките адски змии — възкликна Окноман, — прав си! Ние не помислихме за нея… Почакай малко… ей сега ще се кача на стената да ти помогна.

Преди да довърши думите си, Окноман започна да се катери по стената, но чу гласа на Спартак:

— Нищо! Нищо! Казвам ти: нищо! Не се качвай… Ей сега ще бъда при тебе… Няма нужда от помощ.

Когато Спартак произнасяше последните думи, Окноман видя херкулесовската му фигура на зида. След малко, със същата бързина, с която друг би слизал по стъпалата на някоя удобна стълба, Спартак се спускаше от камък на камък, от цепнатина на цепнатина, докато най-сетне скочи на земята и тръгна към германеца.

Окноман се затече към него, за да го запита за ръката му, но като видя мъртвешката бледност на лицето му и страшно разтворените му, изцъклени очи, които го правеха повече да прилича на привидение, отколкото на човек, се възпря.

— Спартак! Спартак! — възкликна германецът тихо, с дълбока нежност, която никой не би допуснал у него. — Спартак! Тебе те боли много… много повече, отколкото е дадено на човека да понесе… Спартак! Ще паднеш в несвяст… седни тука…

При тези думи Окноман го хвана и го сложи да седне, като го облегна на зида.

Спартак наистина изгуби свяст от силната болка, причинена от усилията, на които подложи навехнатата си ръка при прехвърлянето на стената. По мъртвешкото му лице тук-там се виждаха капки пот, несъвместими с мраморната студенина на челото му. Страшно бледите му устни потреперваха и се свиваха и от време на време през стиснатите му зъби се промъкваше лек стон. Щом Окноман го облегна на стената, главата на Спартак се отпусна на гърдите му. Той изглеждаше мъртъв.

Свирепият германец, превърнат от случая на ревностна милосърдна сестра, погледа известно време приятеля си, без да знае какво да прави, докато най-сетне, се реши. Той хвана с най-голяма предпазливост лявата ръка на Спартак, бавно я издигна и я заголи. Като видя, че е много подута, Окноман сметна за необходимо да я превърже. Той отпусна ръката на рудиария и започна да дере едно парче от наметката си.

Но ударът, който Спартак усети, когато ръката му падна на земята, му причини много силна болка; той простена, размърда се, бавно отвори очите си и малко по малко дойде на себе си.

Болката отне чувствата му, тя му ги и възвърна. Когато Спартак се свести напълно, той се огледа наоколо, събра мислите си и скочи, като възкликна с пронизителен и насмешлив глас:

Браво, геройо! Кълна се в Юпитер Олимпийски, че Спартак се е превърнал на баба! Нашите братя умират посечени, делото ни пропада, а аз, подлецът, падам в несвяст!

Окноман едва успя да го убеди, че всичко наоколо е спокойно, че те пак ще стигнат навреме, за да въоръжат гладиаторите, че неговият припадък не е траял повече от две минути и че ръката му е в много лошо състояние.

Докато му разправяше тези неща, германецът превърза ръката му. После върза превръзката зад врата му и ръката му остана да виси напреки на гърдите.

— Сега няма да чувствуваш толкова големи болки — продума Окноман. — На Спартак е достатъчна само десницата, за да бъде непобедим.

— Ако, разбира се, успеем да се сдобием с мечове! — каза Спартак, като тръгна към най-близката школа.

Скоро гладиаторите стигнаха до нея. Атриумът беше празен; прекосиха го и се озоваха в двора.

Там завариха две кохорти гладиатори, които стояха строени и мълчаливи. Гладиаторите познаха веднага тъй многоочакваните си началници и се развикаха от радост.

— Мълчете! — извика с мощния си глас Спартак.

— Мълчете! — повтори Окноман.

— Мълчете и пазете ред! Не е сега време за викане — прибави рудиарият.

Щом се възстанови предишното дълбоко мълчание, Спартак запита:

— Где са центурионите, трибуните, съветниците?

— Те са в съседната школа на Аврора, дето се съвещават какво трябва да се направи — отговори един десетник, като излезе от строя, — защото школата е обградена от римските кохорти и складовете с оръжие се пазят от силни легионерски отреди.

— Знам — отвърна Спартак и като се обърна към Окноман, добави:

— Да идем в школата на Аврора.

След това се обърна към събраните гладиатори и високо извика:

— В името на всички небесни и адски богове, пазете ред и тишина!

След тези думи Спартак и Окноман напуснаха старата школа, минаха край школата на Херкулес и скоро се озоваха в школата на Аврора. В залата за фехтоване завариха около 200 гладиатори — трибуни, центуриони и членове от върховния съвет на Съюза на подтиснатите, които заседаваха при светлината на няколко факли.

— Спартак! — извикаха около тридесет души, когато рудиарият се появи бледен сред залата.

— Спартак! — повториха всички останали, зарадвани и изненадани.

— Загубени сме! — каза гладиаторът, който председателствуваше събранието.

— Не сме загубени — каза Спартак, — стига да успеем да превземем само един оръжеен склад.

— Но ще успеем ли?

— Без оръжие сме.

— И скоро римските кохорти ще ни нападнат!

— И ще ни изколят до един:

— Имате ли факли? — запита Спартак.

— Имаме около триста и петдесет-четиристотин.

— Ето оръжията ни! — извика Спартак, чиито очи светнаха от радост.

И след малко прибави:

— Между всичките десет хиляди гладиатори, събрани в тази школа, вие безспорно сте най-храбрите. Тая вечер вие трябва да докажете на другарите си със смелите си действия и лъвската си храброст, че не са сгрешили, като са ви избрали за свои началници. Готови ли сте на всичко?

— Готови сме! — отвърнаха твърдо и в един глас двестата гладиатори.

— Готови ли сте да се сражавате невъоръжени срещу въоръжени, да бъдете изклани като агнета?

— Готови сме! — с още по-голямо въодушевление Отвърнаха нещастниците.

— Тогава, изкарайте факлите! Ще ги удвоим, ще ги утроим, ако е възможно. Ще ги запалим и ще се хвърлим върху стражата, която пази най-близкия склад с оръжие, ще я прогоним, ще запалим вратата на склада и по такъв начин ще се сдобием с толкова оръжие, колкото ни е нужно, за да постигнем сигурна и пълна победа. Не, кълна се в олимпийските богове! Не е загубено всичко, щом у нас има вяра и смелост! Нещо повече дори: ако ние сме твърдо решени да победим или да умрем, победата е обезпечена.

Много бледото лице на Спартак сякаш беше озарено от някаква свръхестествена светлина. Вярата и въодушевлението, които изпълваха гърдите му, преминаха бързо, като електрически ток, в душите на двестата гладиатори, които бяха събрани в залата. В миг всички се завтекоха за факлите, които благодарение на Спартаковия предвидлив съвет се пазеха във всички помещения на школата. Сграбиха ги, поразмахаха ги като мечове и ги запалиха, готови на всичко — с това крайно слабо оръжие — за общото спасение.

През това време Попилий, след като усили стражата при градските врати, въведе в гладиаторската школа останалите около 300 легионери и заедно с тях се постави на разположение на трибуна Тит Сервилиан. В същото време при вратата Фортуна пристигнаха около седемстотин души от Капуанската градска милиция, предвождани от центурионите си, под непосредствените заповеди на префекта Меций Либеон.

Той беше около петдесетгодишен мъж, висок, дебел, с червендалесто свежо лице, по което още при пръв поглед се четеше любов към мира, спокойствието и епикурейските наслади, които можеше да предложи една богата трапеза.

Назначен от много години за префект на Капуа, той се ползуваше свободно от предимствата, които му даваше високата длъжност, на която в мирно време грижите бяха съвсем леки и незначителни. Така че бурята, която се разрази съвсем неочаквано над главата му, го смути толкова много, че той се смая и обърка като пиле в кълчища.

Но въпреки това, поради налагащата се в случая бързина и под влияние на страха от наказанията, на насърченията на амбициозната му и решителна съпруга Домиция и най-сетне благодарение на съветите на смелия Сервилиан, Меций се реши да направи нещо. И започна да дава заповеди, без да разбира какво върши и без да предвижда последиците от заповедите си.

Една от непредвидените последици от заповедите му бе и тая, че набързо събраните и сравнително добре въоръжени седемстотин градски войници започнаха да викат, че в сраженията желаят да ги води префектът, който е върховният сановник на града и на когото единствено се доверяват. Така изплашеният Меций, който преди това не се смяташе във безопасност дори в собствения си дворец, се видя принуден да се изложи на гибелните последици, които можеше да повлече подире си прякото и непосредствено действие.

Отначало той се противопостави на желанието на войниците с всичката енергия, която му вдъхваше страхът, като им приведе най-разнообразни доводи и ги затрупа с извинения. Каза им, че не е свикнал да върти меч, че трябва да бъде в префектурата, за да може да предвижда всичко и за всичко да вземе съответните мерки, но нищо не помогна. Войниците настояваха на своето, а при това жена му не преставаше да сипе върху главата му укор след укор. Нямаше що да стори — трябваше да се примири. И нещастният Либеон наложи шлема, надяна ризницата и препаса меча си. Той излезе от къщи и тръгна пред войниците към гладиаторската школа не като предводител, който начело на войниците си отива да се бие с неприятеля, а като жертва, която са подкарали на заколение. Щом капуанските войници стигнаха до вратата Фортуна, пред тях се показа трибунът Тит Сервилиан, последван от Попилий, от Лентул Батиат и от центуриона Гай Елпидий Солоний, приближи се до префекта и му заяви, че е необходимо да се свика съвет, за да се реши колкото е възможно по-скоро, какво трябва да се прави.

— Съвет… съвет… всеки може да каже, че трябва да се свика съвет… но да видим по-напред дали всички знаят… дали всички могат… — каза смутен Меций, който колкото повече се гънеше да скрие страха си от другите, толкова повече се забъркваше.

— Защото в края на краищата… — подзе отново той, след като помълча известно време, като си даваше вид, че обмисля нещо — аз познавам законите на републиката и при нужда мога да си служа с меч… и ако е необходимо за отечеството… ако е необходимо… мога да дам дори и живота си… Но, така изведнъж… да взема да предвождам милиция… без да знам срещу кого… как… къде… защото… изобщо… в края на краищата… ако трябваше да се върви срещу известен враг… в открита война… знам добре какво бих направил… какво бих могъл да направя… но…

Тук неговото объркано красноречие секна; напразно се почеса той отначало по ухото и после по носа, за да намери някоя дума, с която да завърши изречението; против правилата на граматиката клетият префект трябваше да сложи подир това „но“ точка.

Трибунът Сервилиан, който познаваше много добре душата на префекта, се усмихваше и за да го извади от заплетеното положение и да извърши в същото време това, което бе решил, каза:

— За да осуетим кроежите на този измет, според мене има само едно средство: да пазим и защищаваме складовете с оръжие; да заключим вратите на школата и да ги пазим, да не позволим на нито един гладиатор да избяга; да заприщим всички улици и изходи, които водят за града За всичко това аз вече се погрижих.

— Много хубаво си направил, о храбри Сервилиан, че вече си взел тези мерки — каза важно префектът, твърде много зарадван от това, че военният трибун е сторил нужното и го е избавил от досадата и отговорността да дава самият той заповеди.

— Сега ми остават около петстотин легионера, които заедно с храбрите градски милиционери — прибави Сервилиан — ще мога да поведа смело срещу бунтовниците, които ще се принудят да се разпръснат и да се приберат в килиите си.

— Много хубаво, отлично намислено! Тъкмо това смятах и аз да предложа — възкликна Меций Либеон, който не можеше да повярва, че Сервилиан поема да ръководи цялата работа.

— Колкото се отнася до тебе, Либеон, понеже ти желаеш да вземеш непосредствено участие в действията…

— О! Щом си ти тук… човек решителен и опитен в битките, защо ще настоявам? О, не! Никога няма да…

— Понеже ти желаеш това — прекъсна го трибунът, — ще можеш да останеш със стотина капуански войници при Херкулесовата врата, която е на два лъкови хвърлея оттука, за да я пазиш заедно с легионерите, които са там…

— Но разбери… че в края на краищата аз съм човек на тогата… но при все това… Ако ти смяташ…

— А, разбирам те… ти искаш да вземеш участие в битката, която може би ще бъдем заставени да водим с тоя измет… но и запазването на тази врата е много важно, затова те моля да приемеш предложението ми…

После тихо и бързо прошепна почти на самото ухо на Либеон:

— Ти не се излагаш на никаква опасност… — След тези думи продължи с висок глас:

— Впрочем, ако искаш да дадеш друго нареждане…

— Не… не… хайде, пък и ти… — каза пооблекчен Меций Либеон — хайде, върви се разправи с бунтовниците, върви, храбри и умни младежо! Аз пък ще ида със стоте си войници на определения ми пост… и ако ония се опитат да излязат оттам… ако ме нападнат… ако… ще видите… ще видят… зле ще си патят… защото в края на краищата аз съм човек на тогата…

Да… но при все това още си спомням младежките си военни подвизи… и тежко и горко на тези нещастници… ако… — бъбреше Меций Либеон, като стисна ръката на Сервилиан, и последван от един центурион и от капуанските войници, се отправи към поверения му пост. В душата си, разбира се, той страшно негодуваше против печалното положение, в което го беше поставило безумието на десетте хиляди разбойници, като горещо възжелаваше блаженото спокойствие на предишните дни.

През това време гладиаторите, обхванати от надежда и от страх, стояха наредени в дворовете и очакваха заповедите на началниците си, които, въоръжени с факли, се готвеха да нападнат и завладеят на всяка цена оръжейния склад на Херкулесовата школа, чийто вход се пазеше от петдесет войници и роби, решени да не го дадат, дори с цената на живота си, на бунтовниците.

Но в момента, в който Спартак и техните другари се готвеха да се втурнат в коридора към вратата на оръжейния склад, в нощната тишина прозвуча тръбен звук и се разнесе из дворовете, дето стояха събрани клетите гладиатори.

— Мълчете! — извика Спартак, като спря другарите си с едно движение на десницата си, въоръжена с факел, и наостри слух.

Действително след тръбния звук се чу гласът на глашатая, който в името на Римския сенат приканваше бунтовниците да се разпръснат и да се приберат в килиите си, като ги предупреждаваше, че ако не се покорят и след втората тръба, ще бъдат разпръснати насила от републиканската войска.

Викът на глашатая бе последван от страшен и продължителен рев. След малко се чуха като зловещо ехо последователно виковете на другите глашатаи, застанали при вратите на дворовете, в които се бяха събрали гладиаторите.

Спартак остана известно време в колебание, съсредоточен в себе си, с мрачно и намръщено лице, свел поглед към земята, като човек, който се съветва със себе си. Най-сетне се обърна към другарите си и им каза високо, за да го чуят:

— Ако нападението на оръжейния склад успее, мечовете, които ще намерим в него, ще ни бъдат достатъчни, за да завладеем всички складове на школата, и ще победим. Ако ли не успеем, остава ни все пак едно средство, за да не се провали напълно освободителното ни дело. Нека центурионите-примипили (Така се наричали у римляните най-старите центуриони на един легион, които носели знамената и поемали службата на трибуните, когато последните отсъствували.) от двата легиона се върнат при другарите ни и ако след четвърт час не чуят да се пее химнът на свободата, да знаят, че не сме завладели оръжията и ще трябва веднага да заповядат на всички да се приберат тихо и мирно в стаите си. В такъв случай ние пък ще строшим и ще изгорим вратичката, която се намира на половин лъков хвърлей от Херкулесовата врата, ще влезем в Ганимедовата кръчма, ще се въоръжим, с каквото ни попадне, ще преодолеем всички пречки и сто ли, шестдесет ли, тридесет ли души, все едно — колкото останат живи, ще се съберат на планината Везувий и там ще развеят знамето на бунта. Там, по най-късия път, невъоръжени или въоръжени, на групи или поотделно, да се съберат всички наши братя; оттам ще почне войната на потиснатите срещу потисниците.

И след малко, като видя, че двамата центуриони-примипили се колебаят да напуснат мястото си, дето в тоя момент беше надвиснала най-голямата опасност, каза:

— Хармодий, Клувиан, в името на Върховния съвет ви заповядвам да вървите.

Двамата младежи наведоха глави и неохотно се отдалечиха, като тръгнаха по противоположни посоки.

Тогава Спартак се обърна към другарите си и каза:

— А сега… напред!

И заедно с Окноман пръв влезе в коридора, дето се намираше оръжейният склад. В един миг той се хвърли върху легионерите, чийто началник, еднорък и едноок ветеран, очакваше нападението, като викаше:

— Напред! Напред де!… Мръсни гладиатори… напр… Но не можа да завърши, защото Спартак, като протегна с цялата дължина ръката си, въоръжена с голям запален факел, го удари в устата.

Старият легионер изрева и се отдръпна назад. През това време войниците напразно се мъчеха да улучат със сабите си Окноман и Спартак, които с отчаяна ярост размахваха новия вид оръжие, станало страшно в ръцете им. Безпомощни, войниците трябваше да отстъпят от вратата, която им бе поверена да пазят.

В същото време легионерите, които бяха под началството на трибуна Тит Сервилиан, и капуанските войници, разделени на две части под началството на двамата центуриони Попилий и Елпидий Солоний, след като тръбите бяха изтръбили напразно още веднъж, навлязоха едновременно в трите двора и започнаха да хвърлят късите си копия върху невъоръжените гладиатори.

Гладиаторите, под дъжда от копия, които се забиваха в гърлата им, започнаха да отстъпват към изходите на дворовете, като се развикаха:

— Оръжие! Оръжие! Оръжие!

Но дъждът от копия продължаваше да се сипе върху им и скоро ги принуди да се разбягат.

Те бягаха, като се притискаха при вратите, трупаха се в коридорите, укриваха се в килиите си, падаха и се тъпчеха едни други. Проклятията, дивите викове, молитвите и стоновете на ранените и умиращите изпълваха грамадната школа на Лентул и заглушаваха всеки друг шум.

Нападението над гладиаторите в първите три двора и тяхното бягство веднага внесоха смут и безредие и в кохортите, които бяха в другите дворове. Техните редици в миг започнаха да оредяват, да се разпадат и в късо време се разстроиха напълно. Ако тия хора бяха въоръжени, щяха да се бият юнашки и щяха да измрат до един или пък щяха да извоюват пълна победа над римските легионери. Но лишени от оръжие, те бяха напълно безпомощни и затова всички се разбягаха, за да се спасят.

Между това Спартак и Окноман се биеха като изгладнели тигри заедно с други двама другари, понеже коридорът беше тесен и не можеха да се бият повече от четирима души наред. В късо време те изгониха легионерите от вратата и яростно ги заблъскаха към преддверието, където изскочиха повече от стотина гладиатори, въоръжени с факли, и се хвърлиха върху легионерите. Едни от тях паднаха убити, а други — с обгорени лица и ослепени — се разбягаха, кой дето свари. Другите гладиатори пък струпаха факлите си до вратата на оръжейния склад, за да я запалят и влязат свободно в склада.

Легионерите, които се отърваха от яростното нападение на Спартак, се разбягаха с викове и стенания, кой където му видят очите. Някои от тях се сблъскаха с преследваните гладиатори и бяха съборени, сгазени и удушени, а други сполучиха да отидат до кохортите на Сервилиан, Попилий и Солоний, които преследваха бавно и в сгъстени редици бягащите гладиатори.

По тоя начин трибунът и центурионите узнаха за новата опасност, която ги заплашваше и която можеше да им отнеме тъй лесно спечелената победа. Попилий се отправи веднага към Херкулесовата школа и се втурна в коридора, където вратата на оръжейния склад вече гореше.

Като видя, че с мечове не може да се излезе наглава с въоръжените със запалени факли гладиатори, Попилий заповяда веднага на редиците, които бяха зад него, да започнат да хвърлят къси копия, благодарение на които и тук гладиаторите в кратко време бяха победени.

Спартаковите другари отстъпиха; но понеже бяха много храбри, отстъпиха в пълен ред. Като се защищаваха срещу римляните с факлите, те изваждаха от телата на ранените и умиращите си другари късите копия и ги вземаха със себе си. Когато стигнаха до дъното на коридора, те почнаха да се бият яростно със същите копия, употребени вместо мечове, срещу войниците, на които не отстъпваха изхода.

Като излезе на двора заедно с Окноман и със стотина от другарите си, Спартак видя гладиаторите, които бягаха кой де свърне, и от изплашените им викове и крясъци разбра, че тук всичко е загубено и че остава само един път за спасение — да се измъкнат от школата и да се скрият на Везувий.

Тогава той влезе отново в атриума и извика с мощен глас, който въпреки виковете и шума на сражението бе чут от всички:

— Които имат мечове, нека останат тука, като се помъчат да задържат враговете колкото е възможно по-дълго време.

Малцината гладиатори, които се бяха сдобили с мечове и копия от убитите и избягали пазачи на оръжейния склад, се струпаха при изхода на коридора, който Попилий, ранен в челото и в дясната ръка, напразно се силеше да превземе.

— Вървете след мене — извика Спартак на другите, като вдигна високо факела си.

И заедно с Окноман се отправи бързо към онова място на оградната стена на школата, дето имаше една кой знае откога затворена и заключена ниска и тясна вратичка — единственият спасителен изход за гладиаторите.

Но за да се изгори тая вратичка, трябваше да мине поне половин час, а явно беше, че победителите, които нахлуваха от всички страни, нямаше да оставят това време на гладиаторите. От друга страна, гладиаторите не разполагаха нито с брадви, нито с чукове, за да я разбият. Какво да се прави? Как да се отвори колкото е възможно по-скоро?

Докато всички, неспокойни и разтреперани, си блъскаха главите, за да намерят някакво средство, погледът на грамадния Окноман се спря върху малък мраморен стълб, който лежеше недалеч от него. Окноман се обърна към другарите си и извика:

— Нека излезе напред най-силният между вас!

След малко седем-осем от най-едрите и най-силните гладиатори застанаха пред Окноман. След като ги изгледа с опитното си око, той се обърна към един колкото него грамаден самнит, посочи му стълба, който улови за единия край, и му каза:

— Я хвани сега другия край, да видим каква ти е силата! Всички разбраха какво бе намислил Окноман и отвориха пътя пред вратичката, при която се спряха германецът и самнитът със стълба в ръце. След като залюляха в една посока Грамадния камък, те го удариха с всичка сила о вратичката, която силно изпращя.

Окноман и самнитът удариха по същия начин още два пъти вратичката и на третия път тя падна на земята строшена. Гладиаторите изгасиха веднага факлите си и се промъкнаха безшумно след Спартак, който ги поведе през тесните и тъмни улички към Ганимедовата кръчма.

Тая кръчма се намираше на най-близко разстояние от школата на Лентул и се посещаваше най-много, понеже съдържателят й беше рудиарий, много близък приятел на Спартак. При това беше дал всичкото си съдействие за преуспяването на съзаклятието.

Тая кръчма с ужасна фирма на вратата, представляваща един много грозен Ганимед, (Ганимед — според митологията на гърците бил син на дарданския цар Трой. Той притежавал неземна красота и затова бил обезсмъртен от Зевс и направен негов виночерпец.) който налива червен нектар като Съсирена кръв в чашата на един отвратителен Юпитер, се Намираше на лъков хвърлей от мястото, дето бяха легионерите и капуанските войници, командувани от дебелия и миролюбив Меций Либеон.

Спартак и другарите му, наредени един след друг, влязоха в кръчмата. Кръчмарят, обезпокоен извънредно много за изхода на битката, за която се досети от врявата и шума, които от един час се чуваха откъм школата, се затича към тях и започна да ги разпитва:

— Е, какво става? Какво ново? Но Спартак го прекъсна:

— Вибиний, дай ни всичкото оръжие, което имаш, дай ни и всичките си инструменти, които в ръцете на отчаяни хора могат да станат смъртоносни оръжия.

Като каза това, Спартак се спусна към огнището, грабна ръжена, а Окноман грабна една брадва, която беше окачена на стената. Като събраха наръч ръжени, ножове и сърпове, те излязоха от кръчмата и почнаха да ги разпределят между другарите си. Техният пример бе последван и от други. В късо време кръчмата бе хубаво претърсена и всички се въоръжиха с нещо. Те не пропуснаха да вземат и трите стълби и няколко въжета, които им попаднаха под ръка.

Щом се въоръжиха, Спартак тръгна пръв и след него поеха всички останали. Вървяха дебнешком към улицата, дето се намираха римските войници.

Преди войниците да успеят да нададат тревога, гладиаторите се хвърлиха върху им с яростта на диви зверове и започнаха да им нанасят отчаяни удари.

Битката трая само няколко минути. Отчаяните гладиатори бързо сразиха легионерите и капуанските войници.

Квинт Волузий, млад центурион, се сражаваше смело и насърчаваше войниците, като им викаше:

Напред, капуанци! По-смело, в името на Юпитер Тифатски! Меций… Храбри Меций!… Насърчавай войниците!

И Меций Либеон, който при първото неочаквано нападение на гладиаторите бе обзет от неизразим страх и се бе озовал чак на опашката на отряда, като чу, че го призовават да изпълни дълга си, започна да вика, без да си дава сметка за думите:

— Естествено… разбира се… капуанци, по-смело! Напред, храбри капуанци! Аз ще командувам… вие се сражавайте! Не се бойте… от нищо, от нищо! Удрете! Убивайте!… И при всяка дума той отстъпваше крачка назад. Смелият Квинт Волузий падна, пронизан от ръжена на Спартак. Гладиаторите упражниха силен натиск, изтласкаха и изпотръшкаха част от легионерите и се впуснаха след останалите легионери, които бягаха с последни сили. На няколко крачки те настигнаха нещастния префект, който падна на колене и почна да се моли със сълзи за милост:

— Аз съм човек на тогата! Нищо лошо… не съм сторил! Милост… милост… о храбреци… простете!

Но не можа да продължи хленча си, понеже Окноман, който в тоя момент го настигна, го ритна тъй силно, че Меций отхвръкна на три-четири крачки разстояние и падна в несвяст.

Като изминаха около триста крачки, Спартак се спря и задъхан, каза на Окноман:

— Половината от нас трябва да останат тук, за да спрат поне за половин час преследвачите ни и да дадат възможност на другата половина да прескочат градската стена.

— Оставам — извика Окноман.

— Не, ти ще водиш другарите към Везувий, а аз ще остана тука…

— За нищо на света! Ако умра аз, ти ще можеш да продължиш войната, но умреш ли ти, всичко е свършено.

— Бягай, бягай ти, Спартак — извикаха десетина гладиатори, — ние ще останем тука с Окноман.

Очите на Спартак се просълзиха пред това другарско себеотрицание. Той протегна ръка на германеца и каза:

— Сбогом! Чакам ви на Везувий.

И последван от част от гладиаторите, към които Окноман тласна и тия, които носеха стълбите, Спартак изчезна в лабиринта на уличките, които извеждаха към градската стена. Окноман пък накара неколцина от другарите си да влязат в съседните къщи и да изхвърлят през прозорците столовете, леглата и другата покъщнина. Задръсти с тези неща улицата и се приготви за упорита съпротива срещу римските кохорти, които всеки миг можеха да дойдат.