Джо Абъркромби
Преди да увиснат на въжето (7)

Съюзници

До архилектор Сълт,

Глава на Инквизицията на Негово величество

 

Ваше Високопреосвещенство,

 

Работата по укрепване на града вече започна. Външните стени независимо от здравината им са в плачевно състояние, което ме накара да предприема незабавни мерки за поправката им. Също така осигурих допълнително доставки на храна, оръжие и брони, които ще са от първостепенна важност за удържане на града в случай на обсада без значение колко продължителна може да се окаже.

 

За съжаление защитните съоръжения са мащабни и задачата ми е изключително трудна. Започнах работата на кредит, но повече не мога да отлагам плащанията.

Затова най-смирено моля Ваше Високопреосвещенство да набави необходимите средства, с които да продължа укрепването на града. Без средства ще трябва да се откажем и Дагоска ще бъде загубен.

 

Военният гарнизон в града е малоброен и моралът е нисък. Разполагаме с наемници, заповядах да бъдат вербувани и нови, но лоялността им е под въпрос, най-вече ако не им бъде платено. Поради това моля за засилване на гарнизона с попълнения от армията. Дори и една рота ще е от огромна полза.

 

Очаквайте следващото ми писмо съвсем скоро.

 

Служа и се подчинявам,

Санд дан Глокта

Началник на Инквизицията в Дагоска

 

 

— Това е мястото — каза Глокта.

— Хъ — отвърна Фрост.

Стояха пред грозна едноетажна къща, нескопосано иззидана от кирпичени тухли. Беше малко по-голяма от градинска барака за инструменти. През лошо скованата врата и капаците на единствения прозорец се процеждаха снопове светлина. Къщата изглеждаше досущ като останалите на улицата, ако това въобще можеше да се нарече улица. По нищо не личеше, че в нея живее член на градската управа. Не е чудно, Кадия е изключение във всяко едно отношение — водач на местните, свещеник без храм. Най-вероятно той е човекът, който има най-малко какво да губи.

Вратата се отвори още преди Глокта да почука. На прага застана Кадия, висок и слаб, облечен в бялата си роба.

— Ще влезете ли? — хадишът отиде до единствения стол в стаята и седна.

— Чакай тук — каза Глокта.

— Хъ.

Отвътре бараката се оказа дори по-неприветлива. Чисто и подредено, но каква нищета само. Височината на тавана едва позволяваше да стоиш изправен, а подът беше просто добре отъпкана земя. В единия край на стаята върху празни дървени сандъци имаше сламена постелка, а до нея — столче. Под прозореца имаше широк шкаф с няколко книги върху него и почти догоряла свещ. В това и в една очукана кофа за естествени нужди се състоеше цялото несметно богатство на Кадия. Няма следа от скрито тяло на началник от Инквизицията, но човек никога не знае. Човешкото тяло може да се скрие на невероятни места, ако е нарязано на малки парчета…

— Трябва да се изнесете от гетото. — Глокта затвори вратата и тя изскърца на разнебитените си панти.

Отиде до сламеното легло и седна тежко.

— На местните е забранено да влизат в централната част на града, не знаете ли?

— Убеден съм, че във вашия случай може да се направи изключение. Имате право на жилище в Цитаделата. Тогава няма да ми се налага да бия целия този път винаги когато реша да поговорим.

— Жилище в Цитаделата ли? Докато хората ми гният в тази мръсотия? Най-малкото, което може да направи водачът, е да споделя товара с народа си. Аз друго и не мога да им предложа повече. — В гетото беше горещо като в пещ, но това, изглежда, не притесняваше Кадия. Погледът му беше спокоен, той се взираше в Глокта с тъмните си и студени като дълбок вир очи. — Не сте ли съгласен?

Глокта разтри скования си врат.

— О, абсолютно. Мъченичеството ви подхожда, но ще трябва да ме извините, че няма да се присъединя към вас. — Глокта прокара език по голите си венци. — Пожертвах достатъчно вече.

— Сигурно има още какво да пожертвате. Хайде, задавайте въпросите си.

Нямаме търпение да минем по същество, значи. Нищо за криене или нищо за губене?

— Знаете ли какво се е случило с предшественика ми, началник Давуст?

— Много се надявам да е умрял в нечовешки болки.

Глокта усети как веждите му се вдигат от изненада. Последното, което очаквах да чуя — искрен отговор. Може би това е първият подобен отговор, който получавам на този въпрос, което пък съвсем не означава, че подозренията ми са намалели.

— Нечовешки болки, така ли?

— Точно така, непосилни болки. Надявам се също и вие да го последвате.

Глокта се усмихна.

— Не се сещам за някого, който да не споделя надеждите ви, но да се върнем на Давуст. Замесени ли са ваши хора в изчезването му?

— Възможно е. Давуст ни предостави достатъчно причини. Много семейства загубиха съпрузи, бащи, дъщери вследствие на неговите чистки, изпитване на лоялността и примери за назидание. Хората ми наброяват хиляди, не мога да ги държа до един под око, но ще ви кажа едно: аз не знам нищо за изчезването му. Когато един дявол падне, веднага изпращат друг на негово място и ето ви и вас. Хората ми не печелят нищо от това.

— Освен например мълчанието на Давуст. Може би е разбрал, че сте сключили сделка с гуркулите. Сигурно присъединяването към Съюза не се е оказало точно каквото сте очаквали.

— Нищо не разбирате — изсумтя презрително Кадия. — Дагосканец никога няма да сключи сделка с гуркул.

— За чужденците вие доста си приличате.

— За някой неук чужденец да. Имаме тъмна кожа и се молим на бог, но тук приликите свършват. Ние, дагосканците, никога не сме били войнствен народ. Ние си бяхме на нашия полуостров, на сигурно място зад стените ни, докато през това време гуркулската империя се разпростираше като чума из Кантика. Смятахме, че завоеванията им не ни засягат. Глупави бяхме да мислим така. Пред портите ни пристигнаха пратеници и поискаха от нас да коленичим пред гуркулския император и да признаем, че само пророкът Калул говори с божиите думи. Отказахме да направим и двете. Тогава Калул се закле, че ще ни унищожи. И сега, както изглежда, най-после е на път да го стори. Целият Юг ще падне под властта му.

А архилектор Сълт няма да остане никак доволен.

— Кой знае? Може пък бог да ви се притече на помощ?

— Бог помага на онези, които сами си помагат.

— Тогава може да опитаме да оправим някои от проблемите между нас.

— Нямам никакво намерение да ви помагам.

— Дори ако така ще помогнете на себе си? Смятам да издам заповед. Централната част на града ще бъде отворена и хората ви ще могат да ходят където и когато поискат. Гилдията на търговците на подправки ще бъде изгонена от Великия храм и така той отново ще стане ваше свято място. На дагосканците ще бъде разрешено да носят оръжие, всъщност ще ги въоръжим от собствените ни оръжейни. Всички местни ще бъдат третирани като пълноправни поданици на Съюза. Най-малко това заслужават.

— Гледай ти, гледай ти. — Кадия сключи пръсти и се облегна на скърцащия си стол. — Сега, когато гуркулите чукат на портата, вие се появявате в Дагоска, размахвате гордо малкия си свитък, все едно че съдържа божието слово, и просто решавате да постъпите правилно, така ли? Вие не сте като другите, а? Вие сте добър човек, честен и справедлив, така ли? Това ли очаквате да повярвам?

— Искрено ли? Хич не ме е грижа на какво вярвате, още по-малко ме е грижа дали постъпвам правилно — това винаги зависи от гледната точка. Колкото до това дали съм добър човек — устните на Глокта се изкривиха, — с тази надежда се простих отдавна, толкова бързо стана, че дори нямах време да й помахам за сбогом. Интересува ме само да удържа града. Нищо друго.

— И знаете, че не можете да удържите Дагоска без наша помощ.

— И двамата не сме глупаци, Кадия. Не ме обиждайте, като се правите на такъв. Сега можем или да продължим с дребните си свади, докато гуркулите нахлуват, или да започнем да си сътрудничим. Кой знае, може би заедно можем дори да ги победим. Вашите хора ще ни помогнат за изкопаването на рова, поправките на стените и портата. Ще осигурите и хиляда доброволци, които ще се бият на стените, като за начало, после ще трябват още.

— Така ли? Това ли ще направя? И какво, ако с наша помощ удържите града? Ще спазвате ли сделката и занапред?

Когато градът устои, аз ще съм си заминал. Със сигурност Вурмс и останалите ще си върнат властта и сделката ни ще се разпадне на пух и прах.

— Ако удържим града, имате думата ми, че ще направя всичко по силите си сделката да остане в сила.

— Всичко по силите ви, тоест никаква гаранция.

Схващаш, значи?

— Нуждая се от помощта ви и в замяна предлагам каквото мога. Ако разполагах с повече, щях да предложа повече. Ако искате, останете си тук, в гетата, цупете се в компанията на мухите и чакайте, докато императорът влезе в града. Кой знае, може пък великият Утман-ул-Дощ да ви предложи по-добра сделка. — Глокта погледна за момент Кадия в очите. — Но и двамата знаем, че това няма да стане.

Свещеникът стисна устни, поглади брадата си и въздъхна дълбоко.

— Когато си се изгубил насред пустинята, приемаш вода от всеки, който ти предложи и колкото ти дава, такава е поговорката. Приемам сделката. Когато изпразните храма, ние ще копаем, ще носим камъни и оръжието ви. По-добре малко, отколкото нищо. А както казахте, може би заедно ще успеем дори да победим Гуркул. Стават чудеса.

— И аз така съм чувал. — Глокта се подпря на бастуна си и изръмжа от болка, докато се изправяше. Ризата беше залепнала на гърба му от пот. — И аз така съм чувал. Само дето още не съм го виждал с очите си.

 

 

Глокта се излегна на възглавничките, отпусна глава и въздъхна от облекчение. Жилището на знаменития ми предшественик началник Давуст. Сигурно навремето, преди местните да бъдат прогонени от Цитаделата и заточени в прахоляка на гетата, тези помещения са принадлежали на някой дагоскански принц или на кроящ планове везир, или дори на някоя мургава наложница. Много по-добре, отколкото мизерната дупка в Агрионт, която обитавах, освен, естествено, че тази спалня вече има славата на място, откъдето изчезват началници на Инквизицията.

Половината прозорци гледаха на север, към морето, откъм най-високата част на скалата, а другата — към напечения от слънцето град. Бяха затворени с тежки капаци, а подир тях следваше стена чак до назъбените канари и яростния прибой на солената вода. Вратата беше дебела шест пръста, беше обкована с желязо и имаше масивна брава с четири здрави резета. Давуст е бил предпазлив човек и, по всичко личи, не без причина. Как тогава са влезли убийците, но по-интересното, след като са влезли, как са изнесли тялото?

Устните на Глокта се разтеглиха в усмивка. А как ли ще изнесат моето? Враговете ми се трупат от ден на ден — презиращият Вурмс, педантът Висбрук, търговците, чиито печалби са заплашени от присъствието ми тук, практиците, служили при Давуст, после при Харкър, местните с хилядите си причини да ненавиждат всеки облечен в черно, да не забравяме и старите ми врагове гуркулите, разбира се, и това, без да броим Негово високопреосвещенство, който, изнервен от липсата на резултати, всеки момент може да загуби търпение и да реши да ме махне от поста. Дали изобщо ще дойде някой да търси моя сакат труп?

— Началник.

Отварянето на очите и надигането на главата се оказаха истинско предизвикателство. От усилията през последните два дни сега усещаше болките в цялото тяло. При всяко движение вратът му пукаше като пречупена съчка, а гърбът му беше скован и крехък като стъкло. В болния крак чувстваше ту постоянна натрапчива болка, ту пълно изтръпване.

Шикел стоеше на прага с наведена глава. Раните и синините по мургавото й лице вече бяха изчезнали и по него нямаше следа от премеждията в подземието. Обаче тя никога не поглеждаше към Глокта, винаги беше с наведена глава. Някои рани зарастват по-бавно, други никога. От опит го знам.

— Какво има, Шикел?

— Магистър Айдър ви кани на вечеря.

— Така ли?

Момичето кимна.

— Изпрати й отговор, че за мен ще бъде чест да отида.

Глокта проследи излизането на момичето и отпусна отново глава на възглавницата. Ако изчезна утре, поне ще съм спасил едно човешко същество. Може би това ще означава, че животът ми не е бил пропилян напразно. Санд дан Глокта, защитник на слабите. Твърде късно ли е да стана… добър човек?

 

 

— Моля ви! — изписка Харкър. — Моля ви! Не знам нищо!

Беше здраво завързан за стола и почти не можеше да мърда тяло. Но компенсира с очи. Погледът му прескачаше трескаво от един на друг от блестящите на ярката светлина инструменти, които бяха подредени на изподрания плот на масата. О, да, ти разбираш по-добре от други как точно стават нещата тук. Често знанието е противоотрова за страха. Но не и тук. Не и сега.

— Нищо не знам!

— Нека аз преценя какво знаеш и какво не. — Глокта избърса потта от лицето си. В стаята беше горещо като в ковачница и горящите въглени в мангала допълнително влошаваха положението. — Ако някой мирише на лъжец и има цвят на лъжец, той най-вероятно е лъжец, нали така, Харкър?

— Моля ви! Тук всички сме на една страна!

На една страна ли сме? Наистина ли?

— Казах ви истината!

— Сигурно, но недостатъчно от нея.

— Моля ви! Ние сме колеги, приятели сме!

— Приятели, казваш. За мен приятелят е просто познат, който все още не те е предал. Ти такъв ли си, Харкър?

— Не!

— Е, щом не си приятел, значи си враг, нали? — намръщи се Глокта.

— Какво? Не! Аз просто… аз просто… аз само исках да разбера какво се е случило! Това е всичко! Не съм искал да… моля ви!

Моля, моля и пак моля, писна ми да слушам все това.

— Трябва да ми повярвате!

— Единственото, което трябва сега, е да получа отговори.

— Питайте, началник, моля ви! Дайте ми шанс да сътруднича!

Така значи, твърдата ръка вече не изглежда чак толкова добра идея, а?

— Просто задайте въпросите и аз ще направя всичко по силите си да ви отговоря!

— Добре тогава. — Глокта застана до здраво вързания си затворник и се подпря на ръба на масата. Надвеси се над него. — Отлично. — Ръцете от китките надолу и лицето на Харкър бяха наситенокафяви, силно почернели от слънцето, но останалата част от тялото му беше млечнобяла, почти прозрачна като глист и цялата в гъсти дебели черни косми. Крайно непривлекателна гледка, но можеше и по-зле да е. — Тогава ми отговори на този въпрос. Защо мъжете имат зърна на гърдите?

Харкър примигна, после преглътна смутено. Вдигна очи към Фрост, но не откри отговор там. Албиносът го наблюдаваше, без да мигне, очите му блестяха студено като два розови диаманта, а по бялата кожа около маската му бяха избили едри капки пот.

— Аз… не съм сигурен, че разбирам въпроса, началник.

— Кое толкова те затруднява? Зърна, Харкър, на мъжете. За какво са им? Не си ли се замислял по въпроса?

— Аз… аз…

Глокта въздъхна.

— От мокрото се разраняват и болят. От жегата изсъхват и пак болят. Някои жени по непонятни за мен причини много държат да си играят с тях в леглото, сигурно защото си мислят, че на нас това ни харесва, и не подозират, че всъщност е точно обратното. — Глокта посегна бавно към масата и пръстите му хванаха дръжките на клещи. Харкър проследи движението му с разширени от ужас очи. Глокта ги вдигна пред очите си и огледа добре наточените им, блеснали на ярката светлина челюсти. — Зърната на мъжа — промърмори — са голяма досада, само му пречат. Знаеш ли, като изключим грозните белези, аз въобще не съжалявам, че се разделих с моите. — При тези думи той хвана с пръсти едното зърно на Харкър и го издърпа силно напред.

— Ааа! — изпищя бившият инквизитор и столът заскърца при отчаяните му опити да се извърти настрани. — Не!

— Какво, заболя ли те? В такъв случай съмнявам се, че ще ти хареса каквото следва. — Глокта прокара отворените челюсти на клещите около опънатата плът на Харкър и стисна.

— Ау! Ау! Моля ви! Началник, умолявам ви!

— От молбите ти няма полза. От теб искам само отговори. Какво стана с Давуст?

— Кълна се в живота си, не знам!

— Това не ми върши работа. — Глокта стисна по-силно клещите и металът се заби в кожата на Харкър, който отчаяно изписка.

— Чакайте! Взех пари! Признавам! Аз взех пари!

— Пари ли? — Глокта отпусна леко клещите, от челюстите им се отрони капка кръв и падна върху бледия крак на Харкър. — Какви пари?

— Които Давуст взе от местните! След бунта! Накара ме да набележа всички, които бяха по-богати, прибрахме ги и Давуст заповяда да ги обесят заедно с останалите! После реквизирахме цялата им собственост и двамата с Давуст си поделихме парите! Той държеше своя дял в едно сандъче в спалнята си и когато изчезна… аз го взех!

— Къде са сега парите?

— Няма ги! Изхарчих ги! За жени… вино и, и, и каквото се сетите още!

— Тц, тц, тц. Алчност и конспирация, несправедливост и предателство, обир и убийство. Точните съставки на пиперливите истории, които хората толкова много обичат. Пикантно, но няма връзка със задачата ми. — Глокта намести пръсти около дръжките на клещите. — Началникът, не парите му ме интересуват в момента. Започва да ми омръзва да задавам все един и същ въпрос, повярвай ми. Какво стана с Давуст?

— Аз… аз… не знам!

Сигурно е така. Но не този отговор искам да чуя.

— Продължавам да не съм доволен. — Глокта стисна рязко и челюстите се сключиха с тихо изщракване.

Харкър изкрещя, започна да се мята и да реве от болка. От червения квадрат, където допреди беше зърното му, бликна кръв и потече на тъмни струи по белия му корем. Глокта усети остър бодеж във врата си и примижа. Изпъна силно шия, докато не чу познатото изпукване. Странно, след време дори най-ужасните страдания на друг започват да ти носят само… отегчение.

— Практик Фрост, инквизиторът кърви! Ако обичаш!

— Ишфинете. — Нагорещеният до оранжево ръжен глухо иззвъня, когато Фрост го издърпа от мангала.

Дори отдалеч Глокта долови горещината на метала. Ех, нажеженото желязо. След него не остават скрити тайни и истината винаги лъсва.

— Не! Не! Аз… — думите на Харкър преминаха в крясък, когато Фрост заби нагорещеното желязо дълбоко в раната на гърдите му.

Стаята се изпълни с мириса на печено месо и за най-голямо свое отвращение Глокта чу как празният му стомах закъркори. От колко време не съм ял сочно печено месо? Избърса новата пот, избила по лицето му, и раздвижи схванатите си рамене. Грозна работа е това. Защо продължавам?

Единственият отговор беше изстъргването на ръжена обратно в мангала, съпроводено от облак ярки искри над въглените. Харкър се извиваше на стола, скимтеше и се тресеше от болка. Изпулените му очи бяха насълзени, а от почернялата плът на гърдите му се издигаше тънка струйка дим. Естествено, че е грозна работа това моето. Той несъмнено си го е заслужил, но променя ли се нещо от това? Сигурно наистина няма представа какво е станало с Давуст, но и от това нищо не се променя. Въпросите трябва да бъдат зададени, и то по точно този начин, с очакване, че той знае отговорите.

— Защо продължаваш да упорстваш, Харкър? Да не би… да мислиш, че… след като приключа със зърната ти, ще ми свършат идеите? Това ли си мислиш? Че след зърната ще спра?

Харкър се взираше в него, от устата му бликаха лиги и образуваха балончета при всяко отваряне на устните.

— О, не, не, не. Това е само началото. Това даже е прелюдия към началото. Всичкото време на света е пред нас. Дни, седмици, ако трябва, месеци. Сериозно ли си мислиш, че ще опазиш тайните си толкова дълго? Сега ти ми принадлежиш. На мен и на тази стая. Това няма да свърши, преди да науча каквото искам. — Глокта се пресегна и хвана с два пръста другото зърно на Харкър. Вдигна отново клещите и отвори кървавите им челюсти. — Толкова ли трудно е да го разбереш?

 

 

Трапезарията на магистър Айдър беше истинска радост за окото. Нежният бриз от тесните прозорци нагъваше на вълни ефирните завеси в сребристо и пурпурно, в златисто и виолетово, зелено, синьо и яркожълто. Мраморните стени бяха украсени с пана от фина дърворезба, а в ъглите на стаята стояха глинени делви с човешки ръст. По пода бяха нахвърлени небрежно декоративни възглавнички, които сякаш подканяха човек да се излегне върху тях и да потъне в забравата на удобството. Във високи стъкленици горяха цветни свещи и изпълваха стаята с топла светлина и сладък аромат. В единия край на стаята имаше малък басейн със звездовидна форма, в който тихо шумолеше вода. В аранжировката прозираше определена театралност. Прилича на будоар на някоя кралица от кантикските легенди. Но централното място в тази прелестна експозиция се заемаше от самата магистър Айдър. Самата кралица на търговците. Тя седеше начело на масата, облечена в семпла снежнобяла роба с една вълнуваща подробност — блестящата коприна беше съвсем леко прозрачна. Всеки инч от загорялата от слънцето й кожа беше украсен с малко състояние във вид на бижута. Косата й беше прибрана на кок с малки гребенчета от слонова кост, а няколко кичура бяха оставени да падат ефектно покрай лицето. Изглеждаше така, сякаш беше прекарала целия ден в подготовка за вечерта. И нито секунда не е пропиляна напразно.

Глокта седеше прегърбен над купичка гореща супа срещу домакинята си и се чувстваше като попаднал в измисления свят на някоя приказка. Завладяващ романс в екзотичния Юг с главна героиня магистър Айдър, а аз — отвратителният сакат злодей, чието сърце е пълно с чернилка. Как ли свършва тази приказка?

— Кажете ми, магистър Айдър, на какво дължа честта?

— Разбрах, че сте разговаряли с останалите от градския съвет, и останах изненадана, а и донякъде разочарована, че все още не сте поискали да говорите с мен.

— Съжалявам, ако сте се почувствали пренебрегната. Просто реших, че ще е уместно да оставя най-влиятелния член на градската управа за накрая.

Тя вдигна очи и погледът й беше изпълнен с невинност. Майсторски изиграно, безупречно.

— Най-влиятелна ли? Аз? Вурмс управлява бюджета на града, той издава наредбите, Висбрук командва армията и отговаря за отбраната, а Кадия представлява мнозинството в населението. Аз просто участвам в управлението.

— О, моля ви. Очарователно убедителна сте, но аз не се лъжа лесно. Бюджетът на Вурмс е жалко подаяние в сравнение с приходите на Гилдията. Хората на Кадия са докарани до пълна безпомощност, а чрез спиртосания си приятел Коска вие командвате два пъти повече войници от Висбрук. Единствената причина Съюзът да се интересува от този къс скала в морето е търговията, която е под контрола на вашата Гилдия.

— Е, не обичам да парадирам с това — Айдър сви непринудено рамене, — но може да се каже, че имам известно влияние в града. Виждам, че сте поразпитали.

— Това ми е работата. — Глокта поднесе пълна лъжица супа към устата си и се постара да не сърба през малкото останали му зъби. — Между другото супата е много вкусна. И, да се надяваме, безвредна.

— Реших, че ще ви допадне. Както виждате, и аз поразпитах.

Водата ромолеше в басейна, фините материи на завесите шумоляха приятно покрай стените и приборите деликатно звънтяха в изящния порцелан. Да приемем резултата от първия рунд за равен. Карлот дан Айдър първа наруши тишината.

— Разбирам, че имате мисия, възложена ви от архилектор Сълт. Мисия от изключителна важност. Виждам също, че сте човек, който говори без заобикалки, но ако приемете един съвет, може би ще е добра идея да пристъпвате малко по-внимателно към работата си тук.

— Признавам, пристъпвам трудно и походката ми е малко особена. Рана от войната, допълнително влошена от две години изтезания. Цяло чудо е, че не загубих крака си.

Усмивката на Айдър разкри два реда безупречни зъби.

— Аз ви намирам за истински забавен, но колегите ми не споделят моето мнение. Вурмс и Висбрук твърдо не ви харесват. Своеволен, това беше една от думите, с които ви нарекоха, наред с други, разбира се, които не бих си позволила да повторя.

— Не съм тук, за да завързвам приятелства — нехайно рече Глокта и пресуши чашата си.

Както и очакваше, виното бе превъзходно.

— Но приятелите може да са ви от полза. Ако не друго, приятелят е един враг по-малко. Давуст тормозеше хората наред и резултатът се оказа доста неприятен.

— Давуст не се е радвал на подкрепата на Висшия съвет.

— Вярно, но никой документ не може да спре нож.

— Това заплаха ли е?

Карлот дан Айдър се разсмя. Смехът й беше непринуден, напълно откровен. Глокта трудно можеше да си представи, че човек, който се смее така, би могъл да е предател, заплаха или каквото и да било друго освен приятен домакин. И все пак не съм напълно убеден в противното.

— Това е съвет, който се основава на горчив опит. Бих предпочела да не ви застига съдбата на предшественика ви.

— Сериозно? Не съм и предполагал, че може да съм така търсена компания за вечеря.

— Вие сте директен, конфликтен, леко плашещ и налагате сериозни ограничения в менюто, но истината е, че определено предпочитам да сте тук, отколкото… където и да е в момента Давуст. Да ви предложа още вино?

— Разбира се.

Тя се изправи и се доближи до него с изящната походка на танцьорка. Ходи боса по кантикски обичай. Докато напълваше чашата му, лекият ветрец развя робата й и понесе към лицето му уханието й. Точно за такава жена майка ми искаше да се оженя — красива, умна и приказно богата. Всъщност такава жена търсех и аз самият, докато бях млад. Преди да стана друг човек.

Трептящата светлина от свещите проблесна в косата й, в бижутата около дългата й шия и в искрящото вино, което се изливаше от гърлото на бутилката. Дали не се опитва да ме очарова просто заради заповедта на Висшия съвет в джоба ми? Професията го изисква, винаги трябва да си в добри отношения с властта, нали така? А възможно ли е да ме мотае и разсейва, за да ме отклони от разкриване на някоя неприятна истина? Очите й за кратко срещнаха очите на Глокта и тя се усмихна многозначително. Какво цели сега, да ме превърне в хлапе, залепило мърлявото си лице на витрината на някоя сладкарница, с потекли слюнки при вида на съдържанието й, но без никакъв шанс да се добере до него? Не мисля, че ще стане.

— Какво се случи с Давуст?

Магистър Айдър се замисли за момент, после остави внимателно бутилката на масата. Приседна на близкия стол, постави лакти на масата, подпря брадичка на дланите си и изгледа продължително Глокта в очите.

— Предполагам, бил е убит от предател в града. Много вероятно агент на Гуркул. С риска да повторя нещо, което вече знаете, Давуст подозираше, че е в ход заговор в градската управа. Поне така сподели с мен малко преди да изчезне.

— Споделил, значи? Заговор в градската управа ли? — Глокта поклати глава в престорен ужас. — Как е възможно подобно нещо?

— Нека бъдем откровени един с друг, началник. Аз искам същото, което и вие. Гилдията на търговците на подправки е вложила прекалено много време и средства в този град, така че не може да си позволи той да падне в ръцете на гуркулите, и вие имате много повече шанс да предотвратите това, отколкото онези идиоти Вурмс и Висбрук. Ако в града действа предател, аз го искам заловен.

— Него… или нея.

Магистър Айдър повдигна едната си тънка вежда.

— Няма как да ви е убягнал фактът, че аз съм единствената жена в управителния съвет на Дагоска.

— Точно така, не е. — Глокта сръбна шумно от супата. — Но моля да ме извините, че не мога да ви изключа от заподозрените засега. Нужно е повече от вкусна супа и приятен разговор, за да бъда убеден в нечия невинност. Въпреки че гледката си я бива повече от всяка друга досега.

Магистър Айдър се усмихна и вдигна чаша.

— Добре тогава, как да ви убедя?

— Ами щом питате, нуждая се от пари.

— А, пари. Накрая всичко се свежда до тях. Измъкването на пари от Гилдията винаги е било като копаенето на кладенци в пустинята — изтощителна, мръсна работа и резултатът почти винаги се оказва загуба на време.

Горе-долу като да задаваш въпроси на инквизитор Харкър.

— Каква сума имате предвид?

— Като за начало, да кажем, сто хиляди марки.

Айдър не се задави с виното си. Дочу се обаче леко хриптене. Тя остави внимателно чашата си, прокашля се тихичко, после попи ъгълчетата на устните си със салфетка и погледна с удивление Глокта.

— Със сигурност разбирате, че няма как да ви осигуря подобна сума.

— Ще се задоволя с каквото можете да заделите на първо време.

— Ще видя какво мога да направя. Има ли друго, с което да съм ви полезна, или амбициите ви свършват с тези сто хиляди?

— Всъщност има. Искам търговците да напуснат храма.

Айдър разтри леко слепоочията си, все едно исканията на Глокта й бяха докарали главоболие.

— Той иска търговците вън от храма — промърмори тихо тя.

— Необходимо ми е, за да осигуря подкрепата на Кадия. Ако той е срещу нас, няма да удържим града кой знае колко дълго.

— От години повтарям същото на онези идиоти, но мачкането на местните се е превърнало в хоби. Добре, кога искате да стане това?

— Най-късно утре.

— После се чудите защо ви смятат за своеволен — поклати глава Айдър. — Така да бъде, до утре вечер ще напуснат храма. Ще бъда най-непопулярният магистър в историята на Гилдията, ако въобще успея да задържа поста, но ще се опитам да убедя търговците, че няма друг вариант.

— Напълно съм убеден, че можете да убедите всеки във всичко — усмихна се Глокта.

— Умеете да преговаряте, началник. Ако някога ви дотегне задаването на въпроси, можете да се пробвате като търговец, сигурна ъм, че ви чака бляскаво бъдеще в тази област.

— Търговец, аз? О, не мисля, не съм чак толкова безмилостен. — Глокта остави лъжицата си в празната купичка и облиза дупките във венците си. — Не се обиждайте, но може ли да попитам как жена е стигнала до върха в най-могъщата гилдия в целия Съюз?

Айдър се замисли, сякаш се колебаеше дали да отговори. И ако да, колко от истината да спести. Загледа се в чашата си и започна бавно да върти столчето й.

— Съпругът ми беше магистър. Когато се ожених за него, бях на двайсет и две, а той — почти на шейсет. Баща ми му дължеше страшно много пари и като не можа да се издължи по друг начин, му предложи ръката ми.

Ех, всеки с личната си трагедия.

Устните й леко се извиха, тя свъси вежди.

— Съпругът ми имаше нюх за търговия. Малко след като се оженихме, здравето му се влоши и аз трябваше да поемам все повече от задълженията му в управлението на личните му дела, както и на Гилдията. Още преди да умре, на практика бях действащ магистър и след смъртта му неговите колеги проявиха достатъчно разум да узаконят статута ми. Търговците на подправки винаги са държали повече на високите печалби, отколкото на общоприетите норми. — Тя вдигна поглед към Глокта. — Не се обиждайте, но може ли и аз да попитам как герой от войната стана мъчител?

Сега беше ред на Глокта да се замисли. Хм, добър въпрос. Как стана така?

— За сакат човек възможностите за кариера не са много.

Айдър бавно закима, без да откъсва поглед от него.

— Сигурно ви е било доста тежко. Да се върнете след толкова време в тъмницата и да откриете, че приятелите са ви забравили. Да видите в очите им само вина, съжаление и отвращение. Да се окажете съвсем сам.

Единият клепач на Глокта потрепери и той внимателно го разтри. Не беше обсъждал с никого тази част от живота си. А ето как сега я обсъждам с напълно непозната жена.

— Не е тайна за никого, че съм трагична фигура. Преди не бях човек, а същински задник, сега пък съм само човешка обвивка. Изберете което ви устройва.

— Сигурно ви е писнало да ви третират по този начин. Това сигурно ви побърква.

И представа си нямаш колко.

— Но все пак е странно измъчваният да се превърне в мъчител.

— Напротив, няма нищо по-естествено от това. Хората постъпват с другите така, както останалите са постъпвали с тях. Вие сте били продадена от баща си и купена от съпруга си, а сега на свой ред купувате и продавате.

Айдър се намръщи. Ето ти мисъл, над която да поразсъждаваш.

— Аз бих очаквала страданията да ви направят по-съпричастен.

— Съпричастност? Това пък какво беше? — Глокта примижа от болка и разтри болния си крак. — Тъжната истина е, че болката те кара да съжаляваш най-вече себе си.