Джо Абъркромби
Преди да увиснат на въжето (5)

Защитата на града

До архилектор Сълт,

Глава на Инквизицията на Негово величество

 

Ваше Високопреосвещенство,

 

Запознах членовете на градския управителен съвет на Дагоска с мисията си. Както може би се досещате, никак не са очаровани от загубата на властта си. Разследването на изчезването на началник Давуст вече е в ход и смятам, че в най-скоро време ще разполагате с резултати. При първа възможност ще инспектирам състоянието на защитата на града и ще предприема всички необходими мерки, за да не попадне Дагоска в ръцете на врага.

 

Очаквайте следващото ми писмо съвсем скоро.

 

Служа и се подчинявам,

Санд дан Глокта

Началник на Инквизицията в Дагоска

 

 

Слънцето напичаше силно изронените бойници на защитната стена. Проникваше през шапката на Глокта и пареше главата му. Промъкваше се и през палтото му и напичаше изкривените му рамене. Заплашваше сериозно да изпари всичката вода в тялото му, да смаже и малкото му останал живот и да го повали на колене. Прохладно есенно утро в очарователна Дагоска.

И докато слънцето нападаше отгоре, фронтално дойде атаката на соления вятър. Той връхлиташе откъм морето, горещ и прашен, блъскаше безмилостно стените на града и посипваше навред фин солен прах. Щипеше върху потната кожа на Глокта, пресушаваше влагата в устата му и насълзяваше зачервените му очи. Дори природата иска да се отърве от мен.

Практик Витари балансираше с разперени ръце като въжеиграч от цирка и ходеше по бойниците на парапета. Глокта изгледа мрачно дългунестата й, черна на фона на яркосиньото небе фигура. Защо просто не върви като нормален човек долу по пътеката и не спре да се прави на глупачка? Нищо, така поне има вероятност да падне.

Стените бяха поне двайсет крачки високи и Глокта си позволи лека усмивка при мисълта как любимият практик на Сълт се подхлъзва, полита надолу и се премята във въздуха. Дано да има и пронизителен писък, докато лети към смъртта си.

Но тя не падна. Кучка. Сигурно вече обмисляш следващото си писмо до архилектора. „Сакатият продължава да се мята като риба на сухо. Разпита половината град, но още не е открил и най-малка следа от Давуст, а единственият му арестант е служител на Инквизицията…“

Глокта засенчи с ръка очи от ослепителното слънце и отправи поглед в далечината. Точно отпред, оградена от двете страни с вода, беше скалистата ивица земя, която свързваше Дагоска с континента. Широчината й бе едва няколкостотин крачки в най-тясната част. Беше обрасла с пожълтял храсталак, прорязан от кафявата лента на пътя, който излизаше от градските порти и тръгваше на юг към хълмистото крайбрежие. Единствената живинка бяха няколко нещастни на вид морски птици, които се рееха и кряскаха небето.

— Ще ми услужите ли с далекогледа си, генерале?

Висбрук разпъна с рязко движение далекогледа си и с мрачен вид го плесна в отворената длан на Глокта. Явно има по-приятни неща за правене от това да ме разхожда по отбранителната стена на града. Задъхан и с плувнало в пот червендалесто лице, генералът сковано се изпъна в безупречната си униформа и застина мирно отстрани. Всячески се старае да поддържа професионално поведение. За съжаление поведението е единственото у този идиот, което говори за някакъв професионализъм, но както казва архилекторът, трябва да се задоволим с каквото разполагаме. Глокта вдигна месинговата тръба и погледна през нея.

Гуркулите бяха построили палисада. Високата ограда от дървени колове опасваше околните хълмове и отрязваше Дагоска от континента. От другата й страна се виждаха разпръснати шатри и тънки струйки дим, които се издигаха към небето. Глокта успя да различи няколко движещи се фигурки, забеляза отблясъците на слънцето в метална повърхност. Оръжия и брони, предостатъчно и от двете.

— Преди по сушата идваха кервани — промърмори Висбрук. — Миналата година пристигаха по сто дневно. После императорските войници започнаха да прииждат и търговците намаляха. Завършиха палисадата преди няколко месеца. Оттогава и едно магаре със стока не е дошло по суша, всичко се доставя по море.

Глокта обходи с далекогледа лагера на гуркулите от единия бряг до другия. Дали това не е просто демонстрация на сила, или са се заели сериозно с тази работа? Гуркулите си падат по пъченето, но не биха отказали и истинска битка — в общи линии с тази тактика са успели да покорят целия Юг. Свали далекогледа.

— Колко са според вас?

— Невъзможно е да се каже със сигурност — вдигна рамене Висбрук. — Предполагам, минимум пет хиляди, но зад онези хълмове може да има и други. Няма как да разберем.

Пет хиляди. Минимум. Ако е демонстрация на сила, бива си я.

— А с колко хора разполагаме ние?

Висбрук помълча.

— Под мое командване са около шестстотин войници.

Около шестстотин? Около? Ах, ти, празноглав кретен такъв! Когато аз бях в армията, знаех по име всеки от мъжете в полка си, както и кой в какво го бива най-много.

— Шестстотин. Само толкова?

— В града има и наемници, но на тях не може да се разчита, често самите те създават проблеми. По мое мнение са напълно безполезни.

Поисках сведение за численост, не мнението ти.

— Колко наемници имаме?

— Към хиляда, може и повече.

— Кой ги предвожда?

— Някакъв стириянец. Казва се Коска.

— Никомо Коска? — Витари ги изгледа от парапета с повдигната рижа вежда.

— Познаваш ли го?

— Може да се каже. Мислех, че е умрял, но явно няма справедливост на този свят.

Тук си права.

— Този Коска на ваше подчинение ли е? — обърна се Глокта към Висбрук.

— Не точно. Гилдията му плаща, така че той е на служба при магистър Айдър. На теория би трябвало да изпълнява заповедите ми, но…

— Но на практика изпълнява само своите.

От изражението на генерала стана ясно, че Глокта беше прав. Наемници. Нож с две остриета. Вършат работа само докато не спираш да плащаш и при положение че не държиш много на надеждност от тяхна страна.

— Доколкото разбирам, хората на Коска превъзхождат вашите по численост в съотношение две към едно. Както изглежда, по отношение на сигурността на града досега съм си губил времето с грешния човек. Но може би има шанс да науча нещо по друг въпрос.

— Имате ли представа какво се е случило с предшественика ми, началник Давуст?

Висбрук сякаш се подразни.

— Нямам. Този човек въобще не ме интересува.

— Хм — замисли се Глокта и нахлупи шапката си при поредния прашен порив на вятъра. — Нима изчезването на началника на Инквизицията в града не ви вълнува? Никак?

— Никак — тросна се генералът. — Почти не ми се налагаше да общувам с него, а и Давуст беше всеизвестен с опакия си нрав. Ако питате мен, Инквизицията си има своите задължения, а аз моите.

Докачливи сме, а? Е, откакто съм в града, май с всички е така. Започвам да си мисля, че не ме искат много тук.

— Имате си вашите задължения, така ли? — Глокта се приближи до парапета и натисна с върха на бастуна си зида почти до крака на Витари. Парче камък се откърти от бойницата и полетя надолу. След малко се чу и звукът от падането му в рова под стената. Глокта се извърна към генерала. — Като командир на гарнизона в града не считате ли поддръжката на защитната стена за свое задължение?

— Направих, каквото можах! — наежи се Висбрук.

— Защитната стена се руши — започна да отброява на пръсти Глокта, — не разполагате с достатъчно хора за отбраната й, ровът е толкова запълнен с боклуци, че все едно го няма, портите не са подменяни от години и вече се разпадат от собствената си тежест. Ако утре бъдем нападнати от Гуркул, ще се окажем в доста незавидно положение.

— Уверявам ви, нищо от изброеното не е поради недоглеждане от моя страна! При тази жега, при този вятър и солта от морето и дървото, и металът изгниват бързо, камъкът също не издържа кой знае колко! Имате ли представа за какво начинание става дума? — генералът посочи към насипа на стената. По горната част на стената можеше да мине волска кола, а в основата си тя беше значително по-широка. — Разполагам само с няколко способни зидари и нямам почти никакви материали! Средствата, които ми отпуска Висшият съвет, едва стигат за поддръжката на Цитаделата! С парите от Гилдията едва успявам да държа в добро състояние вътрешната стена около централната част на града…

Глупак! Май дори не си обмислил сериозно защитата на града.

— Цитаделата не може да бъде снабдявана по море, в случай че останалата част от Дагоска падне в ръцете на гуркулите, прав ли съм?

— Ами, да, но… — запримига Висбрук.

— Вътрешните стени може и да успяват да държат местните навън, но са прекалено дълги, твърде ниски и недостатъчно дебели, за да издържат на масирано нападение за продължително време, не сте ли съгласен?

— Да, предполагам, но…

— Следователно всеки план, в който Цитаделата или централната част на града стават основна отбранителна линия, е просто план за печелене на време. Време, през което да пристигне помощ отвън. Помощ, която при настоящето местоположение на армията ни, на стотици левги оттук, в Англанд, може значително да се забави. По-скоро въобще няма да дойде. В момента, в който падне външната стена, градът е обречен. — Глокта почука с бастуна си по прашните каменни плочи под краката си. — Тук трябва да се бием с гуркулите и тук трябва да ги спрем. Всичко останало не е от значение.

— Не е от значение — промърмори под носа си Витари, докато прескачаше от бойница на бойница.

— Правя това, което ми наредят лорд-губернаторът и градският съвет — отвърна начумерен генералът. — Всичко извън централната част на града се смята за приемлива жертва. Аз не отговарям за цялостната политика на града…

— Но аз — да. — Глокта изгледа продължително генерала в очите. — От този момент всички средства и усилия ще отиват за укрепване на външната стена. Не искам да виждам в нея пукнатина, достатъчна за мравка да се промъкне, да не говорим за гуркулски войник.

— И кой ще свърши цялата тази работа?

— Проклетото нещо е било построено от местните, нали така? Все трябва да има кадърни хора сред тях. Открийте ги и ги наемете на работа. Колкото до рова, искам го изкопан до под морското ниво. При нападение можем да го наводним и да превърнем Дагоска в остров.

— Но това ще отнеме месеци!

— Имате две седмици. Може би по-малко. Всеки безделник да се хваща на работа. Жените и децата, ако могат да държат лопата, също.

— А вашите хора от Инквизицията? — Висбрук хвърли мрачен поглед към Витари.

— О, те са достатъчно заети да задават въпроси и да търсят информация как е възможно да изчезне предишният началник на Инквизицията на града. А също така с денонощна охрана на жилището ми, портите на Цитаделата и мен самия, за да не се повтори същото с новия началник в града. Ще бъде жалко, нали, генерале, ако и аз изчезна, преди да съм завършил укрепването на стените?

— Разбира се, началник — смотолеви Висбрук.

Ааа, не долавям ентусиазъм в отговора.

— Всички останали, включително войниците ви, да се хващат на работа.

— Но… не можете да очаквате хората ми да…

— Очаквам всеки да си върши работата. На който не му изнася, да се връща в Адуа. И да обясни на архилектор Сълт какво точно не му е харесало в службата тук. — Глокта се ухили на генерала. — Няма незаменими хора, генерале. Няма.

По лицето на Висбрук се стичаше пот, а високата яка на униформата му беше потъмняла от влага.

— Разбира се, всеки да си върши работата! Изкопаването на рова ще започне незабавно! — той направи неумел опит да се усмихне. — Ще мобилизирам всички, до последния човек, но ще са необходими пари, началник. Щом ще работят, трябва да им се плаща, дори на местните. И ще ни трябват материали, всичко трябва да дойде по море…

— Взимай назаем каквото ти трябва. Работниците да работят на кредит. Засега обещавай всичко, но не плащай нищо. Негово високопреосвещенство ще осигури средствата. Много се надявам. Всяка сутрин ще очаквам доклад за напредъка ви.

— Разбрано, всяка сутрин.

— Чака ви много работа, генерале. Ако бях на ваше място, бих започнал веднага.

Висбрук остана за момент на място, объркан дали трябва да отдаде чест, после просто се врътна и се оттегли. Какво долавям, накърнено честолюбие на военния, принуден да изпълнява заповедите на цивилен, или нещо повече? Дали не му провалих добре замислените планове? Планове да предаде града на гуркулите може би?

Витари скочи на пътеката.

— Негово високопреосвещенство ще осигури средствата ли? Смятайте се за късметлия, ако това стане.

Глокта изгледа намръщен гърба й, докато тя се отдалечаваше с небрежна походка, после извърна очи към хълмовете на сушата, накрая към Цитаделата. Накъдето погледна, само опасности. Като в капан съм между архилектора, гуркулите и незнайния предател. Цяло щастие ще е, ако изкарам и ден повече.

 

 

Непоправимият оптимист би нарекъл мястото бордей. Определено не заслужава такова бляскаво име. Беше вмирисана на пикня барака с оскъдни мебели, целите на петна от стара влага и по-прясно разлети напитки. Същинска боклукчийска яма, леко позачистена от мръсотиите.

Не можеше да се каже кой е посетител и кой работи вътре: всички бяха еднакво пияни. Накацани от мухи местни се търкаляха наоколо. Насред тази сцена на оргия беше заспал дълбоко славният наемник Никомо Коска.

Седеше на грубо скован стол, килнат на задните крака и облегнат на мръсната стена зад гърба му. Единият му крак беше опрян в масата пред него. Беше обут в ботуш, който навремето със сигурност е бил върховно произведение на обущарския занаят — черна стириянска кожа, златиста тока и шпора. Само че навремето. Сега горната част висеше, прашасала и протрита от дългата употреба. От шпората липсваше отчупено парче, а позлатата на катарамата се беше олющила и отдолу се подаваше нацвъкан от ръжда метал. Изранената кожа на крака на Коска надничаше към Глокта от кръгла дупка насред подметката.

Надали има друг ботуш на този свят, който по-добре да подхожда на собственика си. Дългите мустаци на Коска явно бяха оформени така, че да бъдат мазани с помада, за да стърчат гордо встрани, каквато беше модата сред стириянските контета, но сега висяха безжизнени около полуотворената уста на собственика си. Бузите и шията на наемника бяха обрасли с едноседмична брада, а над яката му се подаваха люпещите се корички на силен обрив. Мазната му коса стърчеше във всички посоки, но без да закрива голямото яркочервено плешиво петно на върха на темето, силно изгоряло от слънцето. Една муха пълзеше лениво по подпухналото му лице, лъщящо от избилата по провисналата му кожа пот. На масата пред него се търкаляше празна бутилка, а втора, наполовина пълна, се мъдреше в скута му.

Витари застана над това олицетворение на пиянско саморазрушение и лицето й се изкриви от презрение, достатъчно изразително, та дори маската да не успее да го скрие.

— Вярно е, значи. Още си жив.

Жив? Добре, да кажем, жив.

Коска отвори едно зачервено око, примигна и се взря в нея. После бавно се усмихна.

— И това ако не е Шило Витари. Явно има още с какво да ме изненада този свят. — Размърда долната си челюст, направи кисела физиономия и очите му се спряха на бутилката в скута му. Вдигна я и отпи няколко големи глътки. Преглъщаше ненаситно, все едно че в бутилката имаше вода. Изпечен пияница, не че всичко останало не говори достатъчно ясно за това. Последният човек, на когото да довериш защитата на града. — Не съм очаквал, че ще те видя отново. Защо не свалиш тази маска? Лишаваш ме от красотата си.

— Тия ги пази за курвите, Коска. Не горя от нетърпение да си лепна някоя от болестите ти.

Коска се задави в нещо като смях или кашлица.

— Виждам, че все още имаш обноските на принцеса — изхриптя той.

— А тази дупка ще да е дворецът, така ли?

— Когато съм достатъчно пиян, всичко ми изглежда еднакво — вдигна рамене наемникът.

— Мислиш ли, че някога ще успееш да се докараш до „достатъчно пиян“?

— Не. Но си струва да продължавам да опитвам. — И сякаш за да подкрепи казаното, той надигна отново бутилката.

Витари се подпря на ръба на масата.

— Е, какво те води насам? Мислех, че си твърде зает да разпространяваш срамни болести из Стирия.

— Популярността ми у дома нещо взе да намалява.

— Все по-често се оказваш едновременно от двете страни на барикадата, а?

— Нещо такова.

— Но в Дагоска те приемат с разтворени обятия, така ли?

— Бих предпочел ти да ме приемеш с разтворени крака, но не може да се иска всичко от живота. Кой е приятелят ти?

Глокта издърпа разнебитен стол и седна, като се надяваше, че ще издържи тежестта му. Ако се просна на пода сред натрошено дърво, почти сигурно ще оставя грешно впечатление за себе си, нали така?

— Казвам се Глокта. — Той развъртя бавно врат. — Началник Глокта.

Коска го изгледа продължително. Очите му бяха кървясали, хлътнали, с натежали клепачи.

Обаче наблюдава доста преценяващо. Не е и наполовина толкова пиян, колкото иска да изглежда.

— Онзи, който се би във войната с Гуркул? Полковникът от кавалерията?

Глокта усети как единият му клепач потрепери. Съвсем различен от онзи Глокта, който, изненадващо, явно все още добре се помни.

— Напуснах армията много отдавна. Изненадан съм, че знаете кой съм.

— Всеки войник трябва да познава врага си, а войникът наемник никога не знае кой ще е следващият му враг. Добре е да се интересуваш кой кой е във военните среди. Преди време дочух да ви споменават като човек с качества. Дързък и умен, но както чух, малко безразсъден. Това чух, това знам. А ето сега се виждаме, макар и по друг повод. Сега задавате въпроси.

— Безразсъдството не ми се отрази добре — сви рамене Глокта. — А човек има нужда да си запълва времето с нещо.

— Разбира се. Никога не подлагай на съмнение чуждия избор, така знам аз. Не знаеш какви са причините му. Ако сте дошли да пийнете нещо, началник — Коска размаха бутилката пред лицето си, — боя се, че не се предлага нищо освен тази пикня. Или може би сте подготвили въпроси към мен?

Не се съмнявай, подготвил съм. И то много.

— Имате ли опит в обсадите?

— Опит ли? — прихна Коска. — Опит, а? Ха! Тъкмо опит имам в огромно изобилие…

— За разлика от дисциплина и лоялност — подхвърли през рамо Витари.

— Е, да. — Коска я изгледа навъсено. — Зависи кого питате. Бях при Етрина и Мюрис. Сериозни обсади. Аз самият обсаждах Висерин в продължение на няколко месеца и за малко да го превзема, ако Муркато, този дявол в женски образ, не ме беше изненадала така. Връхлетя ни с кавалерия на зазоряване, със слънцето зад гърба си, както си му е редът, ама че удар под пояса ми нанесе тази кучка…

— Чух, че си бил мъртвопиян по време на атаката — подхвърли пак Витари.

— Е, хубаво де… но после удържах Борлета в продължение на шест месеца срещу върховния княз Орсо…

— Докато накрая той не ти плати да отвориш портите — изсумтя презрително Витари.

— Не, плати ми ужасно много пари — ухили се глуповато Коска. — Но не влезе в града с бой! Трябва да ми признаеш това, Шило.

— Никой няма нужда да се бие с теб, при условие че си носи кесията.

— Такъв съм, какъвто съм — усмихна се наемникът. — И никога не съм твърдял друго.

— Значи сте известен със склонност да предавате работодателя си, така ли? — попита Глокта.

Стириянецът застина с надигната към устата си бутилка.

— Дълбоко съм наскърбен, началник. Никомо Коска може да е наемник, но и той си има правила. Обръщам гръб на работодател само при едно условие.

— А то е?

— Ако някой друг ми предложи повече пари — ухили се Коска.

Ех, уставът на наемника. Някои хора са готови на всичко за пари, а повечето хора са готови на всичко за много пари. Дори да направят така, че началник на Инквизицията да изчезне безследно.

— Да знаете нещо по въпроса за предшественика ми, началник Давуст?

— А, загадката с невидимия мъчител! — Коска се почеса замислено по изпотената брадичка, поразчопли обрива на шията си и разгледа внимателно набилите се под ноктите му люспи. — Кой знае, пък и кого го е грижа? Човекът беше свиня. Познавах го бегло, но достатъчно, за да не го харесвам. Имаше предостатъчно врагове, а в случай че не сте забелязали, тук е истински змиярник. Ако ме питате коя точно змия го е ухапала… е, сам си я търсете, това ви е работата, нали? Аз съм доста зает тук. С пиене.

Никак не ми е трудно да го повярвам.

— А какво ви е мнението за общия ни приятел генерал Висбрук?

Коска се свлече още по-ниско на стола си.

— Момченце. Играе си на войник. Човърка нещо по замъчето си и малките оградки около него, при положение че външната стена е единственото, което е от значение. Падне ли тя, край на играта, така мисля аз.

— И аз си мислех абсолютно същото. Май все пак защитата на града може да е в по-лоши ръце. Работата по външните стени и рова вече започна. Надявам се да успея да го наводня.

Коска повдигна вежди.

— Чудесно. Наводнете го. Гуркулите не си падат много по водата. Не ги бива в плуването. Наводнете го. Много добре. — Той отметна назад глава, пресуши до последна капка бутилката и я хвърли на пода. После избърса уста с мръсната си ръка и накрая изтри ръката си в ризата, цялата на лекета от пот. — Хубаво, че поне някой знае какво прави. Като нападнат гуркулите, може да устискаме повече от няколко дни, а?

Само ако не бъдем предадени отвътре.

— Кой знае, може гуркулите въобще да не нападнат.

— О, много се надявам да го сторят. — Коска се пресегна под стола си и измъкна отнякъде нова бутилка. Очите му грейнаха, докато издърпваше със зъби тапата, след което я изплю на пода. — Плащат ми двойно по време на битка.

 

 

Беше вечер и в стаята за аудиенции подухваше милостив ветрец. Глокта се облегна на стената до прозореца и загледа удължаващите се сенки в града долу.

Лорд-губернаторът го караше да чака. Опитва се да ми покаже, че все още той командва тук, независимо какво казват във Висшия съвет. Но Глокта нямаше нищо против да постои малко сам. Денят му беше изтощителен — бъхтене нагоре-надолу из града в жегата, от една инспекция на стените през втора на портите, до трета на войската. И цял ден в задаване на въпроси. Въпроси, за които май никой няма задоволителни отговори. Кракът му тръпнеше от болка, през гърба му преминаваха бодежи, а ръката му беше прежулена и зачервена от дългото стискане на бастуна. Но нищо по-различно от всеки друг път. Все още стоя на краката си. Добър ден в крайна сметка.

Залязващото слънце беше обвито в пелени от оранжеви облаци, а под него морето сребрееше с последната светлина на деня. Външните стени вече бяха захлупили под огромната си сянка половината от порутените колиби в гетата, а сенките на високите кули на храма лежаха върху покривите на къщите от централната част и бавно пълзяха нагоре по склона към Цитаделата. Хълмовете на континента бяха едва загатнати в далечината форми, потънали в сенки. И пълни с гуркулски войници. Със сигурност и те ни наблюдават, не само ние тях. Гледат ни как копаем рова, как ремонтираме стените и укрепваме портите. Ама колко ли още ще се задоволяват само с гледане? Колко време имаме, преди слънцето да залезе завинаги за нас?

Вратата се отвори и Глокта извърна глава. Примижа от болка при поредното изпукване във врата. Влезлият се оказа Корстен дан Вурмс, синът на лорд-губернатора. Той затвори вратата зад себе си и прекоси стаята с енергично почукване на металните капачки на токовете си по мозайката на пода. О, цветът на младата аристокрация на Съюза. Какво долавям в момента, мириса на благородството? Или някой е пръднал?

— Началник Глокта! Надявам се, не съм ви накарал да чакате?

— Напротив — отвърна Глокта и се запъти към масата. — Точно така става, когато някой закъснява за среща.

Вурмс леко се намръщи.

— В такъв случай моля да ме извините — каза той, но в тона му нямаше и помен от съжаление. — Как намирате града ни?

— Горещ и пълен със стъпала. — Глокта се стовари тежко на един от луксозните столове. — Къде е лорд-губернаторът?

Недоволството на лицето на Вурмс се засили.

— Боя се, че баща ми не се чувства добре и не може да присъства. Надявам се, разбирате, че той е доста възрастен и се нуждае от почивка. Но аз говоря от негово име.

— Сериозно? И какво имате да споделите вие двамата?

— Баща ми е силно загрижен за работата, която предприемате по защитните съоръжения на града. Доколкото разбирам, войниците от кралската армия са изпратени да копаят дупки, вместо да охраняват стените и портата на централната част от града. Надявам се, осъзнавате, че така ни излагате на милостта на местните!

— Местните — изсумтя презрително Глокта — са също поданици на Съюза, макар и с неохота от тяхна страна. И са далеч по-склонни от гуркулите да проявят милост, уверявам ви. Знам от личен опит докъде стига тази на гуркулите.

— Те са диваци! — изсъска Вурмс. — При това опасни! Не сте тук достатъчно дълго време, за да оцените опасността, която представляват за нас! Трябва да поговорите с Харкър. Той има представа как трябва да се действа с местните.

— Поговорих с Харкър и не харесах методите му. Подозирам, че той в момента е в процес на преосмисляне на идеите си долу, в тъмното. По принуда, разбира се. Сигурно в същия този момент мислите му препускат с колкото бързина позволява миниатюрният му мозък. А колкото до загрижеността на баща ви за защитата на града, може да му предадете, че повече не е нужно да се тревожи за това. Тъй като е възрастен и се нуждае от почивка, сигурен съм, че на драго сърце ще прехвърли тази отговорност на мен.

Красивото лице на Вурмс потръпна в гневен спазъм. Отвори уста да избълва някоя ругатня, но очевидно се въздържа. И по-добре. Облегна се на стола и замислено потри пръсти. Когато заговори, тонът му бе благ, а думите — придружени от дружелюбна усмивка. А, време е да започне придумването.

— Началник Глокта, мисля, че подходих към вас… да кажем, с грешния крак…

— При мен това е невъзможно, само единият ми го бива.

Усмивката на Вурмс леко посърна, но той продължи:

— За никого не е тайна, че в момента вие държите по-силната ръка карти, но не забравяйте, баща ми има много приятели в Мидърланд. Аз може да се окажа сериозна спънка за вас, ако реша да ви се опълча, разбира се. Но пък бих могъл да съм ви от огромна помощ…

— Толкова се радвам, че избрахте да ми съдействате. И започнете още отсега, като ми разкажете какво се случи с началник Давуст.

Усмивката изчезна от лицето на Вурмс.

— Откъде да знам аз?

— Всеки знае нещо. А някой знае повече от другите. Ти ли си това, Вурмс?

Синът на губернатора се умълча, потънал в мисли.

Вина или загриженост? Как да ми помогне ли се чуди, или как да прикрие следите си?

— Знам само, че местните го мразеха. Те вечно заговорничеха против нас, а Давуст беше неуморен в преследването на предателите. Сигурен съм, че е станал жертва на някой от техните заговори. Ако бях на ваше място, щях да задавам въпросите си в гетата.

— Аз пък съм напълно убеден, че отговорите са тук някъде, в Цитаделата.

— Не ги очаквайте от мен — ядно отвърна Вурмс. — Уверявам ви, щях да съм много по-доволен, ако Давуст беше още сред нас.

Може би е така, а може би не. При всички положения днес няма да има повече отговори.

— Чудесно. Разкажете ми сега за градските складове.

— За складовете ли?

— Продоволствието, Вурмс, хранителните запаси. Разбрах, че след като гуркулите са затворили маршрутите за доставка по суша, сега всичко се доставя по море. Със сигурност изхранването на населението е приоритет за лорд-губернатора.

— Баща ми е в състояние да се погрижи за всички нужди на хората си във всякакви ситуации! — отсече Вурмс. — Разполагаме със запаси за шест месеца!

— Шест месеца? За всички жители на града?

— Естествено.

Повече, отколкото очаквах. Поне тази грижа отпада.

— Без да броим местните — добави Вурмс, все едно ставаше дума за незначителна подробност.

— А какво ще ядат те в случай на обсада на града? — попита Глокта след кратко мълчание.

Вурмс помръдна рамене.

— Честно казано, не съм мислил по въпроса.

— Сериозно? И какво според вас ще стане, когато започнат да гладуват?

— Ами…

— Хаос, ето това ще настане! Не можем да удържим града, когато четири пети от населението е против нас! — Глокта засмука гневно разранените си венци. — Сега искам да отидете при търговците и да осигурите провизии за шест месеца! За всички! Искам запаси от храна за шест месеца и за плъховете в каналите!

— За какъв ме вземате? — подхвърли саркастично Вурмс. — За момче за доставки?

— Отсега нататък си това, което аз кажа, че си.

В този момент и последната следа от добронамереност изчезна от лицето на Вурмс.

— Аз съм синът на лорд-губернатора! Не можете да си позволявате такова отношение към мен! — краката на стола му изскърцаха страховито, когато той скочи да си върви.

— Чудесно — рече Глокта. — Всеки ден има кораб за Адуа. Бърз кораб, който носи товари директно до Палатата на въпросите. Там, уверявам те, ще се отнасят с теб по друг начин. Да ти запазя ли каюта?

Вурмс застина на място.

— Няма да посмееш!

Глокта се усмихна. Вложи всичко от себе си в злобна и възможно най-отблъскваща беззъба усмивка.

— Иска се истинска дързост да разчиташ на това какво бих или не бих посмял да направя. Колко дързък си ти, Вурмс?

Младият мъж облиза нервно устни и бързо отмести поглед от очите на Глокта. Така си и мислех. Напомняш ми на моя приятел капитан Лутар. Отвън само блясък и надменност, а отвътре нищо здраво, на което да ги окачиш. Боднеш го с карфица и гледаш как се свива като празен мех за вино.

— Шестмесечни запаси храна. За всички. И по-добре да стане бързо. Момче за доставки.

— Разбира се — изръмжа Вурмс, но продължи да зяпа мрачно в пода.

— И сега идва ред на водата. Кладенците, резервоарите, помпите. Хората ще искат да се измият след тежката работа, нали? Ще ми докладваш всяка сутрин.

Дланите на Вурмс се свиваха в юмруци и се отпускаха, мускулите на челюстта му се напрегнаха от яростно стискане на зъби.

— Разбира се — успя да изстреля накрая.

— Разбира се. Сега си свободен.

Глокта го проследи с поглед, докато излизаше. С това разговорите ми стават два от четири. Говорих с двама и се сдобих с двама нови врагове. Ако искам да успея, ще ми трябват и съюзници. Без тях няма да оцелея, каквито и документи да имам в джоба си. Без тях няма да удържа гуркулите, ако решат да влязат в града. Но най-лошото е, че все още нямам нищо за Давуст — началника на Инквизицията, изпарил се като дим. Да се надяваме, че архилекторът ще прояви търпение.

Надежда. Архилекторът. Търпение. Глокта смръщи вежди. Има ли други три думи, които така малко да си подхождат?