Джо Абъркромби
Преди да увиснат на въжето (47)

На позицията

— Успя ли да поспиш? — попита Пайк и почеса по-малко изгорялата половина на лицето си.

— Не. Ти?

Бившият престъпник поклати глава.

— От дни не мога да спя — промърмори замислено Яленхорм. Засенчи с ръка очи и погледна към назъбения контур на дърветата по северното било, черен на фона на бледото небе. — Дивизията на Паулдър тръгна ли вече към гората?

— Още преди изгрев-слънце — отвърна Уест. — Всеки момент чакаме вест, че са на позиция. А както изглежда, и Крой е готов. Поне за точността си заслужава похвала.

В долината под командния пост на Бър дивизията на генерал Крой се готвеше да се разгърне в боен ред. В центъра на формацията й бяха три пехотни полка на Кралската гвардия, на двата фланга в подножието на склоновете — по един от наборна войска. Кавалерията беше най-отзад. Коренно различна картина от разгръщането на скалъпената дивизия на Ладисла. Колоните на отделните батальони се носеха плавно и стегнато напред: ботушите на войниците трамбоваха в такт в калта, високата трева и задържалия се в малките котловини сняг. Колоните спряха на определените им места и започнаха да се разпъват в стегнати редици, докато не покриха цялата ширина на долината. В мразовития въздух отекваха тежки стъпки, удари на барабани и резките команди на офицерите. Всичко беше изпълнено като по устав.

Лорд-маршал Бър отметна платнището на входа на шатрата си и излезе навън. Вървешком отвърна отривисто на отдаващите му чест часови и офицери в командния пост.

— Полковник — изръмжа той, вдигайки поглед към небето. — Още е сухо, а?

Слънцето беше бледожълто размазано петно на хоризонта, а небето — бледо, тук-там прорязано от разстлани сиви облаци, сгъстяващи се над северното било.

— За момента, господине — отвърна Уест.

— Новини от Паулдър?

— Още не. Но може да се забави. Пътеките в гората са объркани.

„Не колкото мислите в главата му“, помисли си Уест, но би било съвсем непрофесионално да го каже на глас.

— Закуси ли вече?

— Да, господине, благодаря. — Не беше ял от предишната вечер, но и тогава хапна съвсем малко; от самата мисъл за храна му се повдигаше.

— Е, поне един от нас е хапнал — Бър сложи ръка на корема си и се намръщи. — Проклет стомах, нищо не поема. — Изкриви лице и се оригна продължително. — Извинете ме. А, тръгват вече.

Явно най-после генерал Крой беше решил, че е напълно удовлетворен от местоположението на всеки от дивизията му, защото цялата формация тръгна напред през долината. Подухна леден вятър и развя знамената на полкове, батальони и роти. Бледото слънце заблестя в наточени оръжия, излъскани брони, по златни ширити, полирано дърво и металните халки на конски сбруи. Формацията — перфектна демонстрация на военна мощ — напредваше гладко през долината. В далечината на изток над дърветата се издигаше черна колона — най-близката защитна кула на крепостта Дънбрек.

— Впечатляваща гледка — рече Бър. — Петнайсет хиляди мъже плюс още толкова на билото. — Кимна към двата резервни кавалерийски полка под командния пост. Ездачите бяха слезли от конете си и чакаха нетърпеливо. — И още две хиляди тук, готови за действие. — Погледна назад към лагера: цял палатков град, камари сандъци и бурета с продоволствие, каруци и фургони и щъкащи между тях човешки фигурки. — И всичко това, без да броим хилядите в тила: готвачи, коняри, ковачи, кочияши, прислужници и лекари. — Поклати глава. — Сериозна отговорност, а? Кой ли би искал да е глупакът, отговорен за всички тях?

— Никой, господине — усмихна се вяло Уест.

— Изглежда, че… — прошепна Яленхорм, засенчи очи с ръка и впери поглед напред. — Това не са ли?…

— Далекоглед! — викна Бър и най-близко стоящият до него офицер му подаде. Маршалът го разпъна и погледна. — Гледай ти, гледай ти. Кой ли се задава насам?

Безспорно реторичен въпрос. Нямаше кой друг да е.

— Северняците на Бетод — съобщи Яленхорм както винаги очевидното.

Уест погледна през своя далекоглед. Излизаха иззад дърветата в далечния край на долината, при реката, струпваха се в широкото отворено пространство отпред — разрастващо се черно петно като локва кръв от прерязани вени. Мръсносиво-кафявите маси се струпаха по двата фланга. Лековъоръжена пехота, сформирана от селяни. В средата се оформиха по-подредени редици, в които проблясваше металът на остриета и ризници. Войниците на Бетод.

— Не се вижда конница.

Това най-много разтревожи Уест. Беше се запознал вече с конницата на северняците — преживяване, почти завършило с фатален край — и нямаше никакво желание да се срещат отново.

— Всъщност усещането да виждаш отново врага пред себе си не е чак толкова лошо — каза Бър. Явно изпитваше съвсем различни от емоциите на Уест. — Няма спор, добре се движат. — На лицето му се изписа неочаквана усмивка. — И вървят точно накъдето искаме. Капанът е зареден и готов да щракне, нали така, капитане? — той подаде далекогледа на Яленхорм, който погледна през него и на свой ред се усмихна.

— Точно накъдето искаме — повтори той.

Уест не споделяше ентусиазма им. Гледката на редицата от северняци на билото, точно където Ладисла смяташе да ги разположи, беше все още пред очите му.

Хората на Крой спряха и отделните подразделения се наместиха в перфектен строй, спокойно, без всякаква припряност, все едно че бяха на парад: четири редици в блок, резервните роти зад тях, а най-отпред по една редица арбалетчици. От това разстояние Уест едва чу командата за стрелба. Първият залп полетя откъм хората на Крой и се изсипа към врага. Усети как ноктите се впиват в дланите му. Стискаше юмруци, искаше да види всички северняци да падат и да умират. Те обаче отвърнаха с добре групиран залп и се впуснаха в атака.

Бойният им вик, този нечовешки вой, се понесе в мразовития въздух и достигна до офицерите в командния пост. Уест прехапа устна, връхлетян от спомена за последния път, когато чу същия вик да се носи в гъстата мъгла. Не можеше да повярва, че беше станало само преди няколко седмици. И също както тогава, изпита онова виновно чувство на облекчение, че е далеч от предните редици, но тръпката, която пълзеше по гърба му, напомняше, че от това не беше имало много полза тогава.

— Майко мила — каза Яленхорм.

Всички останали мълчаха. Уест стискаше зъби и сърцето му щеше да изскочи от гърдите, докато отчаяно се бореше да укроти далекогледа в ръцете си. Наблюдаваше стремителното нападение на северняците. Арбалетчиците на Крой изстреляха още един залп, после се оттеглиха през приготвените за тях пролуки в редиците и се строиха отново зад четворната предна линия от пехотинци. Копията се наведоха напред, щитовете се вдигнаха и предните линии на Съюза се приготвиха да посрещнат пищящите северняци. Настана пълна тишина.

— Удариха — изръмжа Бър.

Предните линии като че ли се огънаха и се разместиха. Бледото слънце проблесна многократно сред масата от мъже и във въздуха се понесе приглушен трясък. В командния пост всички мълчаха. Всички бяха затаили дъх и наблюдаваха през далекогледите си, взираха се през светлината на бледото слънце, надигаха глави да видят по-добре какво става в долината.

След един сякаш проточил се до безкрай момент Бър свали далекогледа си.

— Добре. Момчетата удържат позицията си. Изглежда, твоите приятели северняците се оказаха прави. Превъзхождаме ги по численост дори и без Паулдър. А когато и той се включи, чака ги истински погром…

— Там горе — промърмори Уест, — на южния хребет. — Нещо проблесна между дърветата, после пак. Метал. — Конница, господине, залагам си главата, че е конница. Бетод е направил същото като нас, но на отсрещния хребет.

— Мамка му! — изсъска Бър. — Известете генерал Крой, че врагът е разположил конницата си на южния хребет. Кажете му да подготви фланга си и да очаква нападение отдясно!

Един от адютантите се метна на седлото и препусна в галоп към щаба на Крой. От копитата на коня му полетяха едри буци студена кал.

— Поредният номер на Бетод, а може да се окаже, че ни е подготвил и още. — Бър ядосано сви далекогледа си и го удари в дланта си. — Не можем да си позволим да загубим днес, полковник Уест. Нищо не бива да се изпречва на пътя ни. Нито високомерието на Паулдър, нито честолюбието на Крой, нито хитростта на врага, нищо. Победата трябва да е наша. Не можем да си позволим да загубим!

— Разбира се, господине — отвърна Уест, но вътрешно не беше сигурен, че може да направи нещо по въпроса.

 

 

Войниците на Съюза полагаха усилия да пазят тишина, в резултат на което вдигаха повече шум от огромно стадо овце, вкарвано в кошара. Пъшкаха, сумтяха, хлъзгаха се по влажната земя, дрънчаха с брони, закачаха с оръжията си ниските клони на дърветата. Кучето ги гледаше и клатеше глава.

— Добре че наблизо няма никого, иначе отдавна да са ни чули — изсъска Дау. — Тия глупаци и зад гърба на мъртвец не могат да се промъкнат незабелязано.

— Това не значи, че и ти трябва да вдигаш шум — изсъска му Три дървета и им махна да го последват.

Странно усещане беше отново да се движат в такава голяма група. След тях вървяха четирийсетимата на Тръпката. Странна сбирщина. Имаше високи и ниски, млади и стари, с всякакви оръжия и брони, но до един бяха ветерани, това Кучето забеляза още отначало.

— Стой!

Дългата колона от войници на Съюза спря с тракане на брони и започна да оправя реда в най-високата точка на билото. Дълга колона, помисли си Кучето, ако се съдеше по броя на мъжете, които бяха тръгнали през гората. И те бяха на самия й край. Погледна към празното пространство между дърветата отляво и се намръщи. Самотно място е краят на редицата.

— Но е най-безопасното — рече под носа си.

— Какво казваш? — попита Кадил и седна на дънера на едно паднало дърво.

— Тук сме в безопасност — повтори той на нейния език и дори успя да се усмихне.

Все още не знаеше как да се държи с нея. Денем ги делеше огромна пропаст, широка зейнала бездна, издълбана от раса, възраст, език, и той не беше сигурен дали построяването на мост през нея щеше да е възможно. Но странно как нощем пропастта се стесняваше и изчезваше съвсем. В тъмното се разбираха прекрасно. Може пък с времето да се научат как да бъдат заедно. А може и да не успеят и това да бъде краят. Засега обаче Кучето се радваше, че тя е с него. Караше го да се чувства отново нормален човек, а не животно, пълзящо в горите от една неприятност към друга.

Видя един от офицерите на Съюза да се откъсва от своята част и да тръгва към тях. Онзи се запъти наперено към Три дървета, стиснал някаква странна лъскава дървена пръчка под мишница.

— Генерал Паулдър иска да останете тук и да подсигурявате левия ни фланг. — Офицерът говореше бавно и много високо, почти викаше, явно се надяваше, че така ще го разберат, в случай че не говореха езика му.

— Хубаво — отвърна Три дървета.

— Дивизията ще се разгърне по билото отдясно на вас! — той замахна с лъскавото си нещо към дърветата, където хората му се подготвяха мудно, но за сметка на това шумно. — Ще чакаме, докато войската на Бетод бъде напълно въвлечена в битката с дивизията на генерал Крой, после ще нападнем и ще ги пометем!

Три дървета кимна:

— Ние ще ви трябваме ли за целта?

— Честно казано, съмнявам се, но ако ситуацията се промени, ще ви известим. — Той се отдалечи със същата наперена стъпка, но само след няколко крачки се подхлъзна и насмалко да си падне на задника.

— Уверено е момчето — каза Кучето.

Три дървета сбърчи чело.

— Малко повечко, отколкото трябва, ако питаш мен, но ако при това ни оставят на мира, ще го преживея. Така! — провикна се той към войниците на Тръпката. — Хващайте този дънер и го носете горе на билото!

— Защо? — попита един, който седеше и търкаше намръщено едното си коляно.

— За да има зад какво да се криеш, ако се появи Бетод — кресна му Дау. — Хващай се на работа, глупако!

Войниците оставиха оръжията и се хванаха за дървото. Изглежда, присъединяването към легендарния Руд Три дървета не беше чак такова забавление, каквото бяха очаквали. Кучето не сдържа усмивката си. Да бяха се сетили. Легендарните водачи не са станали такива, раздавайки леки задачи. Възрастният войн стоеше и наблюдаваше отстрани, загледан мрачно в дърветата. Кучето отиде до него.

— Притесняваш ли се, главатар?

— Тук мястото е добро да се скриеш с няколко момчета. Добро място да изчакаш да се разпали битката, а после да се спуснеш надолу.

— Така е — ухили се Кучето. — Затова сме тук.

— И какво? Мислиш ли, че Бетод не се е сетил за същото?

Усмивката на Кучето се стопи.

— Ако може да си позволи да задели малко от хората си, като нищо ще ги прати да чакат тук, точно както правим ние. Ще ги прати сред дърветата нагоре по хълма, точно към нас. И какво, мислиш, ще стане тогава?

— Ще започнем да се избиваме, бих казал, но Бетод не може да си позволи да заделя от хората си, не и според Тръпката и момчетата му. И без това има два пъти по-малко мъже от Съюза.

— Може и така да е, но той обича изненадите.

— Хубаво — каза Кучето, загледан във войниците, които вече вдигаха дънера да го носят на билото. — Хубаво. Качваме там онзи дънер и се надяваме на късмет.

— Да се надяваме на късмет ли? — избоботи сърдито Три дървета. — Че кога е излизало нещо свястно от това?

Той се отдалечи и зашепна нещо на Мрачния, а Кучето сви рамене. Ако изведнъж се появяха сто от момчетата на Бетод, щеше да стане доста напечено, но какво можеше да направи той сега. Приклекна до раницата си, извади кремък и няколко сухи съчки, подреди ги внимателно и започна да удря с камъка и да хвърля искри.

Тръпката клекна до него и се подпря на дръжката на голямата си секира.

— Какви ги вършиш?

— На какво ти прилича? — Кучето подухна в подпалките и от тях изникна пламъче. — Паля си огън.

— Не чакаме ли да започне битката?

Кучето седна на земята, прибута съчките и те се разпалиха.

— Чакаме и ако питаш мен, това е най-доброто време за палене на огън. Войната, момче, е все чакане. Седмици от живота ти отиват в чакане, ако си се хванал с тая работа. И можеш да ги прекараш или премръзнал, или на топло.

Кучето извади тенджерата си от раницата, нова хубава тенджера, която беше взел от южняците, и я сложи на огъня. Измъкна от нея малък вързоп. Разгъна го, в него имаше пет яйца, все още цели. Едри кафяви яйца на ситни точици. Счупи едното в ръба на тенджерата и се ухили, когато то зацвърча на дъното. Животът изглеждаше прекрасен. Отдавна не беше ял яйца. В момента, в който чупеше последното, надуши нещо. Вятърът се беше обърнал и в него имаше нещо различно от миризмата на яйца. Кучето вирна рязко глава и се намръщи.

— Какво? — попита Кадил.

— Най-вероятно нищо. — И все пак беше по-добре да не рискува. — Ти стой тук и гледай яйцата.

— Добре.

Кучето прескочи дънера, притича до най-близкото дърво, клекна зад него и погледна надолу по склона. Не надушваше нищо. Не виждаше нищо — само влажна земя, петна от задържал се сняг, натежали от вода борови клони и неподвижни сенки. Нищо. Три дървета го изнерви с приказките си за изненадите на Бетод, това беше.

Обръщаше се назад, когато го лъхна отново. Направи още няколко крачки надолу, далеч от огъня и падналото дърво, и отново се вторачи между дърветата. Три дървета застана до него с щит в едната ръка и изваден меч в другата.

— Какво има, Куче, надушваш ли нещо?

— Може би. — Той пое въздух през носа, бавно, дълбоко, сякаш го прецеждаше. — Най-вероятно е нищо.

— Не ми ги разправяй на мен тия, Куче, носът ти неведнъж ни е измъквал от всякакви каши. Кажи какво надуши.

Вятърът се обърна отново и този път миризмата не беше само полъх. От много време не беше надушвал тази миризма, но нямаше как да я сбърка.

— Мамка му — прошепна, — шанка.

— Ей!

Кучето се обърна назад с отворена уста. Кадил тъкмо прескачаше дънера с тенджерата в ръка.

— Яйцата са готови — усмихна им се тя.

Три дървета й махна и изкрещя:

— Всички обратно зад…

Някъде отдолу в храстите избръмча тетива на лък. Кучето чу стрелата, усети я как профучава покрай главата му. Общо взето, плоскоглавите не бяха добри стрелци. Нищо чудно, че стрелата мина на цели две крачки от него, чудното беше, че по някаква невероятна случайност намери друга мишена.

— А… — Кадил примигна объркано към стрелата, която стърчеше от гърдите й. — А… — тя се строполи на земята и изпусна тенджерата в снега.

Кучето се втурна нагоре към нея. Студеният въздух задра гърлото му. Сграбчи ръцете й в момента, в който Три дървета хващаше краката й. Хубаво, че не беше тежка. Никак не беше тежка. Още една-две стрели профучаха покрай тях, едната се заби в дънера, докато я прехвърляха от другата страна. После двамата скочиха зад дървото и се скриха.

— Шанка са долу! — викаше Три дървета на останалите. — Улучиха момичето!

— Най-сигурното място в битката — изръмжа Дау и завъртя дръжката на секирата в ръцете си. — Шибани копелета!

— Шанка? Толкова на юг? — каза някой.

Кучето хвана Кадил под мишниците и я издърпа към малката падинка, където беше огънят му, докато тя помагаше, като риташе с пети по земята.

— Улучиха ме — промърмори тя, загледана в стрелата и разрастващото се от нея петно по ризата й.

Закашля се и вдигна ококорени очи към Кучето.

— Идват! — извика Тръпката. — Готови, момчета!

Мъжете започнаха да вадят оръжия, да пристягат колани и ремъци на щитове, стискаха зъби и се тупаха един друг по гърбовете. Мрачния беше застанал изправен зад едно дърво и стреляше надолу по склона, спокоен както винаги.

— Аз трябва да вървя — каза Кучето и стисна ръката й. — Но ще се върна, разбра ли? Ти само стой тук, чу ли? Ще се върна.

— Какво? Не!

Трябваше насила да отскубне ръката си от нейната. Не му хареса, че го направи, но имаше ли друг избор?

— Не — извика тя дрезгаво след него.

Кучето се втурна към дънера и войниците зад него. Някои бяха коленичили и стреляха с лъковете си надолу. Оттам долетя едно зловещо на вид копие и се заби в земята до него. Кучето го зяпна за момент, после тръгна на четири крака и се спря недалеч от Мрачния. Погледна надолу.

— Мамка му!

Гората беше пълна с плоскоглави навсякъде отпред, отляво, отдясно. Тъмните сенки се местеха, стрелкаха се насам-натам, пъплеха нагоре по хълма. Сигурно бяха стотици. Отдясно сред редиците на Съюза цареше пълна какофония от викове и тракане на брони, докато обърканите войници приготвяха копията си. От гората отдолу летяха стрели и се сипеха върху тях.

— Мамка му!

— Да беше почнал да стреляш, а? — Мрачния пусна една стрела и извади нова от колчана си.

Кучето също извади стрела, но пред очите му имаше толкова много мишени, че не можеше да избере по коя да стреля. Накрая стреля прекалено високо и се прокле наум. Плоскоглавите се приближаваха, бяха достатъчно близо, за да види лицата им, ако въобще можеше да се нарекат лица. Провиснала челюст, озъбена паст и малки, пълни с омраза очички. Примитивни оръжия — дървени сопи със стърчащи от тях гвоздеи, секири с остри дялани камъни и ръждясали мечове, взети от мъртви врагове. Препускаха нагоре между дърветата, бързи като глутница вълци.

Кучето улучи един в гърдите и онзи падна. Улучи друг в крака, но останалите не спираха.

— Готови! — изрева Три дървета.

Мъжете се надигнаха иззад дънера, вдигнаха остриета, копия и щитове, приготвиха се да посрещнат нападението. Кучето се зачуди как се подготвя човек да посрещне подобно нещо.

Иззад едно дърво изскочи плоскоглав и се хвърли във въздуха с озъбена паст. Кучето го гледаше, без да може да помръдне. Внезапно чу мощен рев в едното си ухо, после мечът на Тъл го пресрещна и го запрати обратно надолу по склона. От тялото му пръсна кръв като от разпран мех за вода.

Друг се хвърли напред и Три дървета отсече ръката му с меча и го блъсна надолу с щита си. Но след него идваха нови, а след тях нови и нови, връхлитаха на рояци дънера. Кучето простреля един в лицето на не повече от крачка от себе си, после извади ножа си и го заби в корема му, като крещеше с всичка сила. По ръцете му плисна топла кръв. Измъкна от ръката му боздуган и замахна с него към друг плоскоглав, но пропусна и залитна силно настрани. Навсякъде наоколо крещяха мъже, замахваха и ръгаха с оръжията си.

Видя как Тръпката затисна главата на един шанка с ботуша си към дънера, после вдигна високо щита си и заби металния ръб в лицето му. Посече втори със секирата си и го просна на земята. От удара му в очите на Кучето пръсна кръв. Иззад дънера скочи трети, Тръпката го сграбчи и двамата се изтъркаляха назад по земята. Когато спряха, шанка се оказа отгоре и Кучето го фрасна в гърба с боздугана, после пак и пак, и пак. Накрая Тръпката го блъсна от себе си, скочи и стовари ботуша си върху главата му. След това се втурна покрай Кучето и посече друг плоскоглав, докато онзи промушваше в ребрата един пищящ войник.

Кучето замига и опита да изтрие с ръкав кръвта от очите си. Видя как Мрачния заби ножа си в черепа на един шанка, острието му се показа през устата и го прикова към дънера на дървото. Видя как Тъл удряше с огромния си юмрук един плоскоглав в лицето, докато от него не остана само кървава пихтия. Друг плоскоглав скочи на дървото зад него, вдигна копие, но преди да успее да замахне с него, Дау връхлетя, отсече и двата му крака и го запрати премятащ се във въздуха.

Забеляза един от войниците на Тръпката, който се мяташе по гръб на земята. В едната му ръката беше впил зъби шанка и той отчаяно го блъскаше с другата. Кучето понечи да му помогне, но в този момент към него се насочи друг шанка с копие в ръка. Забеляза го навреме, за да се метне встрани, и като го пропусна покрай себе си, го посече с ножа през лицето. После се извъртя и го фрасна с боздугана в тила. Усети как главата му изхрущя като черупка на яйце. Обърна се и се озова очи в очи с друг. Огромен при това и с тежка секира в ръка. Онзи отвори уста, озъби се насреща му и пусна лиги.

— Давай! — изкрещя Кучето и вдигна ножа и боздугана.

Но преди онзи да успее да помръдне, зад него се появи Три дървета и го разцепи на две с меча от рамото до средата на гърдите. Плисна кръв и шанка се строполи на земята. После незнайно как се надигна. Успя само да извърти лицето си така, че на Кучето да му е още по-удобно да забие в него ножа си.

Сега шанка отстъпваха, а войниците на Тръпката крещяха и ги посичаха в гръб. Последният останал плоскоглав изписка, побягна към едно дърво и започна да се катери. Мечът на Дау сцепи дълбоко гърба му — червено месо и бели парчета натрошена кост. Онзи избърбори нещо неразбираемо, провисна от клона, потръпна и замря. Краката му се полюшнаха надолу.

— Довършихме ги! — изрева Тръпката. Лицето му беше изпръскано с кръв. — Оправихме ги!

Войниците вдигнаха оръжия и закрещяха. Поне повечето от тях. Но някои лежаха неподвижно, други бяха паднали ранени, стенеха, хъркаха през стиснати зъби. На тези не им е до ликуване, реши Кучето. Не ликуваше и Три дървета.

— Млъквайте бе, глупаци! Махнаха се засега, но ще дойдат нови. Това им е лошото на плоскоглавите, винаги се връщат повече! Разкарайте тези тела оттук! Съберете колкото можете стрели! Ще ни трябват, преди да е свършил денят!

Кучето вече тичаше към тлеещия огън. Кадил лежеше, където я беше оставил, дишаше тежко на пресекулки и стискаше стрелата в гърдите си. Погледна го с големи влажни очи, но не каза нищо. Той също не каза нищо. Какво можеше да каже? Извади ножа си, разряза ризата й и я дръпна настрани, за да види раната. Стрелата се беше забила между две ребра отдясно, точно под гърдата й. Неприятно място да те прострелят, помисли си, не че имаше приятно де.

— Добре ли е? — изговори тя с тракащи зъби.

— Добре е — каза Кучето и изтри с палец малко мръсотия от влажната й буза. — Ти не го мисли. Ние ще те оправим — каза той, като през цялото време си мислеше: „Куче, шибан лъжец такъв, жалък страхливец. Тя е със стрела в гърдите.“

Три дървета клекна до тях.

— Трябва да излезе — каза той и погледна намръщено раната. — Аз ще я държа, ти дърпай.

— Какво да правя?

— Какво каза той? — простена Кадил през окървавени зъби. — Какво… — Кучето хвана стрелата с две ръце, а Три дървета сграбчи китките й. — Какво правите…

Кучето дръпна, но стрелата не излезе. Пак дръпна и от раната бликна кръв. Стече се покрай стрелата на две тъмни струйки по бледата й кожа. Той дръпна отново и Кадил се замята по земята и зарита с крака. Закрещя, все едно я убиваха. Той продължи да дърпа, но стрелата не излезе, не помръдна дори.

— Дърпай! — изсъска Три дървета.

— Не излиза, мамка му! — озъби му се Кучето. — Добре! Добре! — той пусна стрелата и Кадил се разкашля.

Изхърка, разтресе се и потрепери, а от устата й се проточи кървава слюнка.

Три дървета се почеса по бузата и на лицето му остана размазано кърваво петно.

— Щом не иска да излезе, ще трябва да я натиснеш, за да я изкараш от другата страна.

— Какво?

— Какво… казва той? — изхриптя Кадил и зъбите й пак затракаха.

Кучето преглътна.

— Ще трябва да избутаме стрелата от другата страна.

— Не — промълви тя и очите й се разшириха от ужас. — Не.

— Трябва.

Тя изпъшка, когато Кучето пречупи стрелата и я хвана.

— Не — проплака тя.

— Дръж се, момиче — каза Три дървета на общия език на Съюза и сграбчи отново ръцете й. — Само се дръж. Давай, Куче…

— Не…

Кучето стисна зъби и натисна силно счупения край на стрелата. Кадил подскочи, изпъшка, подбели очи и загуби съзнание. Кучето преобърна безжизненото й тяло и видя стрелата да стърчи откъм гърба.

— Готово — промърмори, — готово, излезе. — Хвана я над острието и с плавно въртене я издърпа.

От дупката бликна кръв, но не много.

— Това е добре — каза Три дървета. — Значи не е уцелила дроба.

Кучето прехапа устна.

— Добре е. — Грабна приготвеното за превръзка навито на ролка парче плат, нагласи края му на дупката на гърба и започна да увива стегнато през гърдите. Три дървета я повдигаше всеки път, за да може той да го прекара отдолу. — Добре е, добре е — повтаряше Кучето и омотаваше превръзката.

Бързаше колкото можеше с премръзналите си изтръпнали пръсти, докато не намота цялото парче плат. По-добре не може, каза си. Ръцете му бяха окървавени. Превръзката беше окървавена, коремът и гърбът й бяха на кървави отпечатъци от пръстите му, с петна кал и струйки кръв. Докосна лицето й — топло, със затворени очи. Гърдите й се повдигаха равномерно и дъхът й излизаше на пара от устата.

— Трябва да вземем одеяло. — Кучето стана и затършува в раницата си. Издърпа одеялото навън, пръсвайки всякакви вещи около огъня. Занесе го до нея, разпъна го и го уви около тялото й. — Да ти пази топло, нали? Меко и топло. — Подпъхна го под нея, опъна го над краката й. — Ще ти пази топло.

— Куче. — Три дървета се беше навел и слушаше дишането й. Изправи се и бавно поклати глава. — Мъртва е.

— Какво?

Наоколо полетяха бели петънца. Отново заваля сняг.

 

 

— Къде е проклетият Паулдър? — изръмжа маршал Бър, загледан в долината. Стискаше юмруци от безсилие. — Казах му да чака, докато ги въвлечем в битката, не докато ни прегазят!

Уест не знаеше какво да отговори. Наистина, къде е Паулдър? Снегът се усилваше. Носеше се на талази и вихрушки, покриваше бойното поле със сивата си пелена и придаваше призрачен вид на цялата долина. Звукът на битката сякаш идваше от мили разстояние, заглушен и пречупен. Вестоносците яздеха напред-назад, малки черни точки по белия килим, препускаха с искане за подкрепления. Ранените се трупаха с всяка минута, домъквани пъшкащи на носилки, останали без дъх в каруците или куцащи мълчаливо по пътя под щаба.

Дори през снежната пелена се виждаше ясно, че хората на Крой са здраво притиснати. Старателно подредените редици сега се извиваха опасно в средата, отделните части, редуцирани до объркани маси от мъже, се смесваха във всеобщата бъркотия на битката. Уест отдавна беше спрял да брои офицерите, които Крой беше изпратил до командния пост с искане за подкрепление или разрешение за отстъпление. И всички те се връщаха с едно и също съобщение. Дръжте позицията си и чакайте. А междувременно от Паулдър нямаше вест, само зловещо неочаквано мълчание.

— Къде се губи Паулдър? — Бър се насочи с тежка стъпка към шатрата си, оставяйки черни следи по прясно натрупания сняг. — Ти! — извика на един адютант и му махна с ръка да го последва.

Уест тръгна на почтително разстояние след маршала, следван по петите от Яленхорм. Отметна покривалото на входа и влезе.

Маршал Бър се наведе, грабна писалка от мастилницата, поръсвайки масата с едри капки мастило.

— Иди в гората и намери генерал Паулдър! Разбери какво става там и веднага се връщай!

— Разбрано, господине! — кресна офицерът и се изпъна като струна.

Писалката на Бър задраска по хартията.

— Предай му, че заповядвам да нападне незабавно! — подписа с яростно движение на китката и тикна листа в ръцете на адютанта.

— Тъй вярно, господине. — Младият офицер излезе с решителна крачка.

Бър се обърна към картите, примижа, сложи длан на корема си и се вгледа ядосано в тях, докато с другата ръка подръпваше нервно брадата си.

— Къде се губи този Паулдър?

— Възможно е, господине, той самият да е бил нападнат…

Бър се оригна, изкриви лице, после пак се оригна. Стовари юмрук на масата и мастилницата подскочи и изтрака по плота.

— Мамка му, проклет да е този мой стомах! — той заби дебел пръст в картата. — Ако Паулдър не се появи скоро, ще трябва да пуснем резервите, Уест, чуваш ли? Ще трябва да пуснем кавалерията.

— Да, господине, разбира се.

— Не можем да си позволим да загубим. — Маршалът сключи вежди, преглътна. Изведнъж на Уест му се стори, че беше силно пребледнял. — Не… можем… — Бър леко се олюля и замига начесто.

— Господине, добре ли…

— Буааа! — маршал Бър рязко се наведе и избълва черна кръв върху масата.

Повърнатото плисна върху картите и ги обагри в червено. Уест замръзна на място. Усети как устата му бавно увисва. Бър изхърка и стисна ръба на масата. Тялото му се разтрепери, после се преви и той отново повърна.

— Гаррр! — залитна настрани и от устата му се проточи кървава лига.

Очите му се изцъклиха на бледото лице. Той изпъшка сподавено и политна назад, повличайки със себе си един опръскан с кръв стол.

Уест най-после се усети точно навреме, за да се хвърли напред и да хване отмалялото тяло на маршала, преди да се е стоварило на пода. Наклони се и се олюля, докато се мъчеше да го задържи.

— Мамка му! — зяпна Яленхорм.

— Какво чакаш, помогни ми! — кресна му Уест.

Едрият офицер се спусна напред, подхвана Бър под едната мишница, после заедно с Уест го довлякоха до леглото. Уест разкопча най-горното копче на яката му.

— Стомашни проблеми — промърмори той през стиснати зъби, — от седмици се оплакваше…

— Ще доведа лекар! — извика Яленхорм.

Понечи да изскочи навън, но Уест го хвана за ръката.

— Не.

Едрият капитан го изгледа учуден.

— Моля?

— Ако се разчуе, че е болен, ще настане паника. Паулдър и Крой ще правят каквото си искат. Цялата армия ще се разпадне. Никой не бива да научи преди края на битката…

— Но…

Уест се изправи, сложи длан на рамото на Яленхорм и го погледна право в очите. Вече знаеше какво трябва да се направи. Този път нямаше да стои и да гледа отстрани как поредното бедствие се стоварва отгоре им.

— Слушай ме внимателно. Трябва да се придържаме към плана. Трябва.

— Кой трябва? — Яленхорм зашари като обезумял с очи из шатрата. — Аз и ти, сами?

— Щом така се налага.

— Става дума за човешки живот!

— Става дума за хиляди човешки животи — изсъска Уест. — Чу какво каза маршалът, не можем да си позволим да загубим тази битка.

Яленхорм беше пребледнял почти колкото Бър.

— Не мисля, че имаше предвид точно това…

— Не забравяй, че си ми длъжник. — Уест се приближи към него. — Ако не бях аз, сега щеше да си труп и да гниеш на север от Кумнур. — Не му харесваше, че прибягна до това, но нямаше друг избор, нямаше време за деликатност. — Разбрахме ли се, капитане?

Яленхорм преглътна мъчително.

— Да, господине, мисля, че да.

— Добре. Ти оставаш тук да наблюдаваш маршала, а аз ще се погрижа за положението отвън. — Уест тръгна към изхода.

— Ами ако…

— Импровизирай! — сряза го Уест.

Сега имаше много повече грижи от тревогите тук. Наведе се и излезе. В командния пост имаше поне двайсетина офицери и часови, пръснати пред шатрата, те гледаха през далекогледи, взираха се в побелялата долина и шепнеха припряно помежду си.

— Сержант Пайк! — Уест му махна да се приближи и той веднага дотича. — Искам да застанеш на пост пред тази шатра, разбираш ли?

— Тъй вярно, господине.

— Искам да стоиш отпред и да не допускаш никого вътре освен мен и капитан Яленхорм. Никого. — Уест понижи глас: — При никакви обстоятелства.

Пайк кимна и тъмните му очи проблеснаха в розовата пихтия на лицето.

— Разбрано. — Той отиде до входа и застана отпред почти небрежно, с пъхнати в колана палци.

Миг по-късно по склона над командния пост се спусна ездач и спря пред шатрата на Бър. Конят изпръхтя и от ноздрите му изскочиха облаци пара. Ездачът скочи от седлото и се закандилка напред, но Уест застана на пътя му.

— Спешно съобщение за маршал Бър от генерал Паулдър! — изпелтечи в бързината вестоносецът.

После опита да продължи напред, ала Уест не помръдна от място.

— Маршалът е зает. Можеш да предадеш съобщението си на мен.

— Но заповедта ми изрично…

— На мен, капитане!

Мъжът примигна.

— Дивизията на генерал Паулдър е нападната, господине, в гората.

— Нападната?

— И то тежко. Бяхме подложени на няколко свирепи атаки по левия фланг и не можем да удържаме дълго така. Генерал Паулдър иска разрешение да отстъпи и да се прегрупира, господине, изтикани сме от позицията ни!

Уест преглътна. Планът вече започваше да се разнищва и всеки момент можеше да се разпадне напълно.

— Отстъпление ли? Не! Невъзможно. Ако той отстъпи, дивизията на Крой остава непокрита. Кажете на генерала да продължи да удържа позицията си и ако може, да предприеме атаката по фланга. Кажете му в никакъв случай да не отстъпва! Всеки от хората му да държи до последно!

— Но, господине…

— Тръгвай! — изкрещя Уест. — Веднага!

Мъжът отдаде чест и се качи на коня. Но преди още да се бе отдалечил по склона, пред шатрата спря нов вестоносец. Уест изруга под носа си.

Беше полковник Фелниг, началник-щаб на Крой. Него нямаше да може да отпрати така лесно.

— Полковник Уест — викна той, докато скачаше от седлото. — Дивизията ни е подложена на тежки атаки по цялата дължина на фронта, а сега на десния ни фланг се появи конница. Кавалерийска атака срещу наборници! — той се насочи към шатрата и започна да сваля ръкавиците си. — Без подкрепления няма да издържат дълго, а огънат ли се, целият ни фланг отива! Това ще е краят! Къде се бави този Паулдър?

Уест безуспешно опита да го забави.

— Генерал Паулдър също е подложен на атака. Но аз ще заповядам за незабавни подкрепления от резервите…

— Не е достатъчно — изръмжа Фелниг, промуши се покрай него и понечи да влезе в шатрата. — Трябва веднага да говоря с маршал…

Пайк пристъпи към него с ръка на дръжката на сабята си.

— Маршалът… е зает — прошепна той, очите му изхвръкнаха и обезобразеното му лице придоби толкова заплашителен вид, че дори Уест изпита леко притеснение.

Фелниг отстъпи колебливо, примигна и нервно облиза устни.

— Зает. Разбирам. Ами добре. — Той отстъпи още крачка назад. — Резервите ще бъдат пуснати, казвате, полковник?

— Незабавно.

— Добре тогава. Добре… ще предам на генерал Крой да очаква подкрепления. — Фелниг сложи крак в стремето. — Но това е крайно необичайно. — Изгледа намръщено шатрата, после Пайк, накрая Уест. — Крайно необичайно. — Пришпори коня си и препусна надолу в долината.

Уест го проследи с поглед, мислейки си колко малко подозираше Фелниг за необичайността на ситуацията.

Обърна са към един от адютантите.

— Маршал Бър заповяда всички резерви да атакуват по десния фланг. Трябва да нападнат конницата на Бетод и да я отблъснат. Ако флангът поддаде, ще настане истинско бедствие. Разбрахте ли заповедта?

— Нужна е писмена заповед от маршал…

— Няма време за писмени заповеди! — изрева Уест. — Слизай долу и си върши работата, човече!

Адютантът послушно изтича надолу по склона към двата резервни полка, които търпеливо изчакваха в снега. Уест го изгледа как се отдалечава, мърдаше нетърпеливо пръсти. Ездачите започнаха да се качват на конете и да се понасят в тръс към началната си позиция за атака. Прехапал устна, Уест се обърна. Офицери и часови го наблюдаваха и на лицата им личеше от леко любопитство до пълно недоверие.

Тръгна към тях и кимна на двама-трима, сякаш всичко беше под контрол. Замисли се колко ли време щеше да издържи така, преди някой просто да откажеше да изпълни заповедта му, преди някой да нахлуеше в шатрата, преди някой да разбереше, че лорд-маршал Бър е с единия крак в гроба и е в това състояние от доста време. Замисли се дали щеше да стане, преди северняците да разкъсат редиците в долината и да превземат командния пост, или след това. Ако е след това, нямаше да има никакво значение.

Пайк го погледна с нещо като усмивка. Уест искаше да отвърне на усмивката му, но не намери сили.

 

 

Кучето седеше и дишаше тежко. Беше облегнал гръб на поваления дънер, а лъкът висеше отпуснат в ръката му. В мократа земя до него стърчеше забит меч. Беше го взел от един мъртъв войник и го беше вкарал в употреба. А както изглеждаше, щеше да му се отвори още работа, преди да е свършил денят. Имаше кръв по себе си — по ръцете, по дрехите, навсякъде. На Кадил, на плоскоглавите, неговата собствена. Не си струваше да я бърше — съвсем скоро щеше да се опръска с нова.

Три пъти шанка тръгваха нагоре по хълма и три пъти биваха отблъсвани. Всеки следващ път беше по-тежък от предишния. Кучето се замисли дали щяха да успеят да ги отблъснат, когато дойдеха отново. А че щяха да дойдат, нямаше съмнение. Въпросът беше само кога ще дойдат и колко ще бъдат този път.

Чуваше писъците и стоновете на ранените войници на Съюза. Много ранени. При последната атака един от младежите на Тръпката беше изгубил ръката си от китката надолу. „Изгубил“ май не беше точната дума, защото му я бяха отсекли със секира. В началото и той пищеше, но сега седеше мълчаливо и дишаше на пресекулки. Бяха му увили ръката с парцал, стегнат с колан, и сега той седеше и я гледаше с онова изражение, което ранените понякога придобиваха. Пребледнели и ококорени, сякаш не разбираха какво виждат очите им. Сякаш при всеки следващ поглед гледката все така ги изненадваше.

Кучето се надигна леко и надзърна през дънера. Видя плоскоглавите долу в гората, спотайваха се в сенките. Чакаха. Не му допадаше тази гледка на спотайващи се плоскоглави. Шанка или нападаха докрай, или бягаха.

— Какво чакат сега? — изсъска той. — Кога шибаните плоскоглави се научиха да чакат?

— Кога се научиха да се бият за Бетод — изръмжа Тъл, докато бършеше меча си. — Много неща се променят, но никое към по-добро.

— Че кога пък нещо се е променяло към по-добро? — озъби се Дау малко по-нататък.

Кучето се намръщи. Нова миризма долови носът му. На влага. Нещо се белееше между дърветата в ниското и ставаше все по-бяло и по-бяло.

— Какво е това? Да не е мъгла?

— Мъгла? Тук горе? — Дау се изкиска дрезгаво, звучеше точно като грачещ гарван. — И по това време на деня? Ха! Ей, я чакай…

Сега всички я видяха — тънка бяла ивица, залепнала за мокрия склон. Кучето преглътна и устата му пресъхна. Изведнъж го обзе тревога не само заради чакащите в ниското шанка. От нещо друго. Мъглата започна да се вдига нагоре, да се вие покрай стволовете на дърветата. Плоскоглавите се раздвижиха. Тъмните им сенки се размърдаха в сивия сумрак.

— Не ми харесва тая работа — чу се гласът на Дау. — Не е нормално това.

— Дръжте се, момчета! — дойде отнякъде дебелият глас на Три дървета. — Дръжте се!

Думите му окуражиха донякъде Кучето, но той знаеше, че куражът не се задържа много при него. Олюля се. Призляваше му.

— Не, не — прошепна Тръпката и започна да се оглежда, сякаш търсеше път за бягство.

Кучето усети как космите по ръцете му се изправят и кожата му настръхва. В гърлото му заседна буца. Обземаше го непознат страх — пълзеше заедно с мъглата нагоре по хълма, пъплеше през гората, виеше се около дърветата, процеждаше се под дънера, зад който се криеха.

— Той е — прошепна Тръпката. Очите му се ококориха и той се сниши до дървото, сякаш се боеше да не го чуе някой. — Той е!

— Кой? — изграчи Кучето.

Тръпката само поклати глава и се притисна към студената земя. Кучето беше обзет от непреодолимо желание да направи същото, но си наложи да надигне глава и да погледне над дънера. Именит войн, а се плаши като дете от тъмното, при това без дори да знае от какво. Реши, че ще е по-добре да го види. Груба грешка.

В мъглата имаше сянка — прекалено висока и изправена, за да е шанка. Огромен човек, висок колкото Тъл. Не, по-висок. Гигант. Кучето разтърка очи, за да е сигурен, че това не е просто трик на светлината в мрака, но не беше. Сянката се приближи и започна да придобива по-ясен вид. И колкото по-ясно се виждаше, толкова по-осезаем ставаше страхът в мъглата.

Кучето беше обиколил целия Север надлъж и нашир, но никога досега не беше виждал по-странно и неестествено нещо от този гигант. Едната половина на тялото му беше с броня — хванати с нитове големи плочи от черен метал, целите очукани, нащърбени и изкривени, сякаш са били блъскани с тежък чук. Другата половина от тялото му беше гола с изключение на ремъците и катарамите, с които беше пристегната бронята му. Бос крак, една гола ръка, целите в страховито издути мускули. На лицето си носеше маска от същия надран черен метал.

Приближи се още и изникна от мъглата. Тогава Кучето видя, че кожата му е изрисувана. Цялата изписана със ситни сини букви. Разкривените редове покриваха всеки инч от тялото му. Не носеше никакво оръжие, но това не го правеше по-малко ужасен. Напротив. Сякаш беше под достойнството му да носи оръжие, пък било и на бойното поле.

— Майко мила — прошепна Кучето и устата му се изкриви от ужас.

— Дръжте се, момчета — изръмжа Три дървета. — Дръжте се.

Единствено гласът му удържаше Кучето да не побегне, без дори да погледне назад.

— Той е! — изписка един от войниците на Тръпката с изтънял като на момиче глас. — Това е Страховития!

— Затваряй си плювалника! — кресна му Тръпката. — Знаем кой е!

— Стрели! — извика Три дървета.

Ръцете на Кучето трепереха, докато се прицелваше в гиганта. Беше му ужасно трудно да го направи дори и от това разстояние. Не издържа и пусна бързо тетивата. Стрелата му отскочи със звън от бронята на гиганта и отлетя встрани. Изстрелът на Мрачния беше по-точен. Неговата стрела го улучи в гърдите и се заби дълбоко в изрисуваната плът. Онзи сякаш дори не я забеляза. Полетяха още стрели. Една го прониза в рамото, друга прониза прасеца му, но той продължи да върви бавно като мъглата, а страхът и шанка се движеха с него.

— Мамка му — изломоти Мрачния.

— Той е дявол! — изписка един от войниците. — Дявол от ада!

Кучето започваше да мисли абсолютно същото. Усети как страхът го притиска, усети как редицата им започва да се огъва. Осъзна, че отстъпва назад, без дори да знае как е станало това.

— Готови! — извиси се плътният глас на Три дървета, спокоен и равнодушен, сякаш той не изпитваше никакъв страх. — На три! Скачаме на три!

Кучето го погледна, все едно възрастният войн внезапно си беше загубил ума. Тук поне имаха дървото, зад което да се крият. Чу мърморенето на някои от войниците и се досети, че вероятно си мислеха същото. Май никой не беше очарован от идеята да се втурнат в атака срещу тълпа от шанка и свръхестествен гигант.

— Сигурен ли си? — изсъска му Кучето.

Три дървета дори не го погледна.

— Най-правилното, когато човек го е страх, е да нападне! Кръвта му да кипне, да обърне страха в ярост. Теренът е наше предимство и няма да ги чакаме тук горе!

— Сигурен ли си? — повтори Кучето.

— Тръгваме — каза Три дървета и се извърна настрани.

— Тръгваме — изръмжа Дау и се озъби на войниците, предизвиквайки ги да решат дали ще отстъпят.

— На три! — избоботи Буреносния.

— Хм — добави Мрачния.

Кучето още не беше сигурен дали щеше да тръгне. Стиснал устни, Три дървета надзърна над дънера и погледна към дребните фигури в мъглата и към огромната в средата. Посочи с длан към земята, което значеше да чакат. Да чакат подходящата дистанция. Да чакат подходящия момент.

— На три ли тръгваме — прошепна Тръпката, — или след три?

Кучето поклати глава.

— Няма значение, стига да тръгнеш — отвърна уверено той, въпреки че вече усещаше краката си като два тежки каменни блока.

— Едно!

Едно? Вече? Кучето погледна през рамо към тялото на Кадил, увито в одеялото му до угасналия огън. Предполагаше, че гледката ще го разгневи, но тя само го изплаши още повече. Истината беше, че не искаше да свърши като нея. Преглътна и извърна поглед към дръжката на ножа в едната си ръка, после погледна взетия назаем от един убит меч в другата. Желязото не изпитваше страх. Това бяха добри оръжия, готови да свършат кървавата си работа. Прииска му се да беше поне наполовина толкова готов и той, но не му беше за първи път и добре знаеше, че никой никога не е напълно готов. Всъщност не е нужно да си готов. Трябва само да тръгнеш.

— Две!

Време е. Усети как очите му се отварят широко, как носът му поглъща студения въздух и кожата му настръхва. Подуши мъжете, усети острата и силна миризма на боровете, вонята на шанка, влагата на мъглата. Чу учестено дишане зад дънера и бързи стъпки долу по склона, чу откъслечните викове по дължина на редицата, шума от кръвта, която препускаше във вените му. Видя всяка най-малка подробност около себе си. Времето се проточи, бавно като мед. Мъжете се раздвижиха, корави мъже с корави лица, прехвърляха тежестта си от крак на крак, напираха срещу мъглата и собствения си страх, подготвяха се. Щяха да тръгнат, вече нямаше съмнение. Всички щяха да тръгнат. Усети как мускулите на краката му се стягат и започват да го изтласкват.

— Три!

Три дървета беше пръв през дънера. Кучето скочи веднага след него. Мъжете се надигнаха и скочиха напред и въздухът се изпълни с бойните им викове, с гнева и страха им. Кучето тичаше надолу, краката му удряха тежко земята, цялото му тяло се тресеше. Въздухът свистеше покрай лицето му, черните дървета и бялото небе се сблъскаха и се завъртяха. Мъглата се надигна и го връхлетя, а с нея и тъмните сенки, които чакаха в бялата й пелена.

Кучето изрева и замахна с меча си към една, докато профучаваше покрай нея. Острието я захапа дълбоко и я хвърли назад. От удара Кучето се завъртя настрани, после заудря пак и пак. Не спираше да крещи. Острието му подсече крака на един шанка и го вдигна във въздуха. След това Кучето падна и започна да се пързаля надолу по склона. Влачеше се в кишата и се опитваше да стане. Шумът на битката го заобиколи отвсякъде, странни, приглушени от мъглата звуци. Изкрещени от мъжете ругатни, ръмженето на шанка, тракане и сблъсък на стомана в стомана, на стомана в плът.

Озърна се, продължи да се носи надолу, не знаеше откъде щеше да изскочи следващият плоскоглав, не знаеше дали в следващия миг няма да го прониже копие в гърба. Видя сянка и скочи към нея с мощен рев. Мъглата като че ли се вдигаше отпред и Кучето закова на място. Викът замря в гърлото му, той насмалко да падне възнак в бързината да се махне оттам.

Страховития беше на не повече от пет крачки от него и отблизо беше още по-голям и отвратителен. От цялото му татуирано тяло стърчаха пречупени стрели, а това, че беше стиснал в юмрук гърлото на един от войниците, само подсили ужаса на Кучето. Държеше го с опъната пред себе си ръка, а онзи размахваше ръце и риташе с крака. Сините мускули и сухожилия играеха по ръката, с която стискаше гърлото на войника. Очите на жертвата щяха да изскочат, устата й се отваряше, но не издаваше никакъв звук. Чу се силно изпукване и гигантът метна настрани трупа на войника, който се запремята надолу по склона. Главата му се подмяташе, сякаш нищо не я държеше повече към тялото, тялото накрая спря и остана да лежи неподвижно в калта.

Сега Страховития стоеше изправен в мъглата и гледаше през черната си маска право в Кучето. Кучето просто щеше да се напикае.

Но някои неща просто трябва да се свършат. И по-добре веднъж завинаги да приключиш с тях, отколкото цял живот да живееш със страха. Това щеше да каже Логън, ако беше тук. Затова Кучето отвори уста, изкрещя с пълно гърло и се понесе напред с вдигнат над главата меч.

Гигантът протегна нагоре защитената си с броня ръка и пое острието. Стоманата удари в стомана и зъбите на Кучето изтракаха. Мечът излетя от ръката му и се завъртя във въздуха, но той вече замахваше с ножа. Успя да го промуши под огромната ръка на гиганта и го заби до дръжката между татуираните ребра.

— Ха! — викна Кучето, но радостта му бе краткотрайна.

Тежката ръка на Страховития изфуча в мъглата, удари го с опакото си в гърдите и го хвърли назад. Цялата гора се завъртя, едно дърво изскочи сякаш от нищото и го фрасна здраво в гърба. Кучето се строполи под него, опита да си поеме въздух и не успя. Опита да се претърколи и също не успя. Болката смазваше ребрата му като огромна скала върху гърдите.

Вдигна поглед и зарови пръсти в калта, но нямаше въздух дори да простене. Страховития вървеше към него и не бързаше за никъде. Посегна и извади ножа от гърдите си. Острието изглеждаше като детска играчка, стиснато между огромните му пръсти, с които го издърпа навън. Приличаше на тънка клечка за зъби. Метна го настрани сред дърветата и от него се проточи дълга струя кръв. Вдигна огромния си крак, защитен от броня, за да го стовари върху главата на Кучето и да я разцепи като орех. Гигантската сянка падна върху лицето му, но Кучето не можеше да помръдне, лежеше, скован от болка и ужас.

— Гнусно копеле! — от дърветата излетя Три дървета, блъсна с щита си бронираната половина на гиганта и го измести, така че металният му ботуш се заби до лицето на Кучето и го опръска с кал.

Възрастният войн налетя на Страховития и озъбен, крещящ, започна да сече бясно с меча си незащитената част от тялото му, докато онзи още залиташе от сблъсъка. Кучето отваряше уста като риба на сухо, гърчеше се, опитваше се да стане, но успя само да се надигне и да опре гръб в дървото.

Гигантът замахна с бронирания си юмрук достатъчно силно, че да събори цяла къща, но Три дървета се извъртя настрани и го пресрещна с щита си, после замахна отстрани с меча и остави голяма вдлъбнатина в маската на Страховития. Ударът беше достатъчно силен, за да изметне назад главата на гиганта и да го накара да се олюлее. От отвора за устата му потече кръв. Три дървета нападна отново и го посече през гърдите. Острието хвърли искри при сблъсъка си с металната броня и разцепи дълбоко синята гола плът. Безсъмнено смъртоносен удар, но от острието полетяха едва няколко капчици кръв, а когато се отдръпна, на гърдите на гиганта не беше останала рана.

Страховития си възвърна равновесието и нададе мощен рев, от който Кучето се разтрепери. Изнесе назад крак, вдигна тежката си ръка и замахна силно напред. Юмрукът му се стовари право в щита на Три дървета, отчупи парче от ръба, разцепи дървото, мина през него, заби се с глух тътен в гърдите на възрастния войн и го събори по гръб на земята. Страховития се надвеси отгоре му и вдигна отново синия си юмрук. Озъбен, Три дървета изръмжа и заби до дръжка меча в бедрото на гиганта. Острието прониза татуираната плът и излезе окървавено от другата страна, но това дори не го забави. Тежката ръка се стовари отгоре и блъсна гърдите на Три дървета. Звукът от сблъсъка беше като пращене на сухи съчки.

Кучето изпъшка и задра с нокти по пръстта, но дробовете му изгаряха, не можеше да се изправи, не можеше да направи нищо, освен да седи и да гледа. Страховития вдигна другия си юмрук, обкован в черно желязо. Вдигна го бавно и внимателно, задържа го горе, после го засили и го стовари в ребрата на Три дървета. Другата му ръка се вдигна отново. Кокалчетата на синия юмрук бяха омазани с червена кръв.

От мъглата излетя тънка черна черта, заби се в подмишницата на Страховития и го избута настрани. Копие в ръката на Тръпката. Той ръгаше гиганта, крещеше и бавно го изтикваше настрани по склона. Страховития се претърколи и се изправи, направи измамна стъпка назад, после изстреля напред бърза като змия ръка. Дланта му плесна Тръпката, както човек прогонва досадна муха, и го хвърли настрани, скимтящ и ритащ във въздуха.

Но преди Страховития да успее да го достигне отново, проехтя мощен като гръмотевица рев, тежкият меч на Тъл се стовари върху бронираното му рамо и го свали на едно коляно. Сега от мъглата излетя и Дау. Той замахна с меча си и откъсна голямо парче месо от крака на Страховития. Тръпката скочи прав и озъбен ръгаше с копието. Тримата като че ли най-после успяха да хванат гиганта натясно.

Той трябваше да е отдавна мъртъв, макар и толкова едър. С ударите, които му нанесоха Три дървета, Тръпката и Дау, отдавна трябваше да е обратно при пръстта. Но не, той пак се изправи. От тялото му още стърчаха шест стрели и мечът на Три дървета. Отново нададе мощен рев и Кучето пак се разтрепери от глава до пети. Тръпката залитна назад и падна по задник на земята, беше пребледнял като платно. Тъл примигна и трепна, мечът в ръката му се отпусна. Дори Дау Черния направи крачка назад.

Страховития се наведе, сграбчи дръжката на меча на Три дървета, издърпа го от крака си и го пусна окървавен върху пръстта. След като острието излезе, в плътта му не остана рана. Внезапно гигантът се обърна и хукна. Мъглата се затвори зад гърба му и Кучето чу тежките му стъпки надолу по хълма. Никога преди не беше се чувствал така щастлив да види нещо да си отива.

— Връщай се обратно! — изкрещя Дау и понечи да хукне след него, но Тъл му препречи пътя с изпъната огромна ръка.

— Никъде няма да мърдаш. Не знаеш колко шанка има долу. Ще убием това чудовище друг път.

— Разкарай се от пътя ми, дангалак!

— Няма.

Кучето се претърколи напред, стисна зъби да потисне болката в гърдите и запълзя нагоре по склона. Мъглата вече се отдръпваше и оставяше след себе си чист мразовит въздух. От другата страна се зададе Мрачния с опънат лък, готов за стрелба. В снега и калта лежаха много трупове, предимно шанка, но и няколко от момчетата на Тръпката.

На Кучето сякаш му отне цяла вечност да допълзи до Три дървета. Възрастният войн лежеше по гръб с все още привързан към едната му ръка щит. Дъхът му излизаше с хъркане през носа и влизаше на пресекулки през окървавената му уста. Очите му се извърнаха към Кучето, ръката му се надигна и го сграбчи за ризата. Той го придърпа към себе си и изсъска през стиснати зъби в ухото му:

— Чуй ме сега, Куче! Слушай!

— Кажи, главатар — изграчи Кучето, едва имаше сили да проговори.

Зачака, заслуша се, но не чу нищо. Очите на Три дървета бяха широко отворени и се взираха невиждащи в клоните на дърветата. От един от тях се отрони капка, падна на бузата му и се търкулна по окървавената му брада. Нищо повече.

— Обратно при пръстта — каза Мрачния с увиснало като стара паяжина лице.

 

 

Уест гризеше нокти и наблюдаваше приближаващата група от облечени в черно ездачи, възседнали черни коне. Генерал Крой и щабът му изглеждаха мрачни като погребални агенти. Снегът беше спрял, но небето все още беше тъмно и навъсено, а светлината — толкова оскъдна, сякаш беше вечер. При командния пост духаше свиреп студен вятър и платнището на шатрата плющеше. Спечеленото от Уест време изтичаше.

Внезапно го обзе почти неудържимо желание да се обърне и да побегне. Толкова абсурдно желание, че моментално се смени с друго, също толкова неуместно, да избухне в истеричен смях. За късмет успя да се пребори и с двете. Или поне с второто. Нямаше нищо смешно в това, което ставаше в тази долина. С приближаване на чаткащите копита се зачуди дали все пак идеята да избяга беше чак толкова смехотворна.

Крой дръпна рязко юздите на черния си боен кон, слезе от седлото и бързо изпъна униформата си. Оправи колана на сабята си, извърна се и тръгна енергично към шатрата.

— Генерал Крой, поздравления, господине, дивизията ви се би смело и решително днес!

— Естествено, полковник Уест. — Той изрече името му с такова презрение, сякаш беше кръвна обида.

Офицерите от неговия щаб се събраха в заплашителен полукръг зад гърба му.

— А може ли да попитам какво е положението ни на бойното поле?

— Положението ни? — озъби се Крой. — Положението ни е такова, че северняците са отблъснати, но не и победени. Накрая успяхме да им хвърлим здрав пердах, но хората ми бяха смазани от умора. Прекалено изтощени, за да ги преследват и доунищожат. Благодарение на страхливостта на Паулдър врагът успя да се оттегли през бродовете! Ще се погрижа той да бъде разжалван и опозорен! Ще се погрижа да увисне на въжето за държавна измяна! Кълна се в честта си, ще го направя! — огледа навъсено командния пост, а офицерите му сърдито замърмориха. — Къде е маршал Бър? Настоявам веднага да видя лорд-маршала!

— Разбира се, ако ми дадете само… — думите на Уест заглъхнаха в усилващия се тропот на копита и иззад шатрата на Бър се появи друга група ездачи.

Не кой да е, а самият генерал Паулдър, придружен от огромния си щаб. Заедно с тях пристигна и каруца, така че малкото пространство пред шатрата се пренасели с мъже и коне. Паулдър скочи от седлото и се запъти с бърза крачка към Уест. Косата му беше разчорлена, устните — стиснати здраво, а на бузата му имаше дълга драскотина. Пурпурният антураж го последва по петите с дрънчене на метал, развети златни шнурове и зачервени лица.

— Паулдър — изсъска Крой, — сега имаш наглостта да се изправяш пред очите ми! След като цял ден не намери смелост да го направиш на бойното поле!

— Как смееш? — изврещя Паулдър. — Настоявам за извинение! Незабавно!

— Извинение ли? От мен? Ха! Ти си този, който ще се извинява, ще се погрижа за това! Според плана ти трябваше да атакуваш по левия фланг! Бях подложен на свирепи атаки в продължение на повече от два часа!

— Почти три, господине — наля масло в огъня един от офицерите му.

— Три часа, мамка му! Нямам други думи за това освен страх и малодушие!

— Страх? — изврещя отново Паулдър и няколко от хората му поставиха ръце на дръжките на оръжията си. — Настоявам незабавно да ми се извиниш! Цялата ми дивизия беше подложена на свирепи нестихващи нападения по левия фланг! Трябваше лично да предвождам една от контраатаките ни! Пеша, не на кон! — извъртя напред бузата си и посочи драскотината. — Ние изнесохме цялото сражение днес! Ние извоювахме победата!

— Проклет да си, Паулдър, не направихте нищо! Победата извоюваха моите хора, съвсем сами! Нападнат бил? От кого? От горските животни?

— Аха! Именно! Животни! Покажете му!

Един от офицерите на Паулдър отметна платнището върху каруцата и отдолу се показа нещо, което в началото всички взеха за купчина окървавени дрипи. Той сбърчи нос и го изблъска от каруцата. Нещото падна на земята, претърколи се по гръб и черните му, лъскави като черни бръмбари, очи се впериха в небето. Голямата му уродлива паст беше зинала и от нея във всички посоки стърчаха остри зъби. Кожата му беше сиво-кафеникава, груба, сякаш цялата в мазоли, а вместо нос имаше размазана крива зурла. Главата му беше сплескана отгоре и без косми, със силно изпъкнали надочни дъги и тясно полегато чело. Едната му ръка беше къса и мускулеста, а другата дълга и тънка, но и двете завършваха с извити като нокти тънки пръсти. Изглеждаше тромаво, сгърчено и примитивно създание. Уест го зяпна с отворена уста.

Повече от очевидно бе, че това не е човек.

— Ето! — изписка победоносно Паулдър. — Хайде сега кажи пак, че дивизията ми е седяла със скръстени ръце! Имаше стотици от тези… от тези създания! Хиляди! Нападаха и се биеха като обезумели! Едва удържахме позицията си и ти извади страхотен късмет, че все пак успяхме! И сега настоявам! — прогърмя гласът му. — Настоявам! — писна с почервеняло от яд лице — За извинение!

Крой примигна неразбиращо, после ядосано, накрая от безсилие. Устните му се извиха в презрителна гримаса, челюстите му се размърдаха, ръцете му се свиха в юмруци. Очевидно в устава не беше предвидена подобна ситуация и той отново се обърна към Уест.

— Настоявам да видя маршал Бър!

— Аз също! — изписка пронизително Паулдър, готов на всичко, само и само да не остане по-назад от Крой.

— Лорд-маршалът е… — думите убягваха на Уест. Не му бяха останали повече идеи. Нито стратегии, нито хитрини, нито интриги. — Той е… — за него нямаше отстъпление през бродовете. Виждаше края си. Най-вероятно щеше да свърши в наказателна колония. — Той е…

— Ето ме.

За най-голяма изненада на Уест пред входа на шатрата стоеше маршал Бър. Сумракът не успяваше да прикрие болния му вид. Лицето му беше бледо като платно и лъснало от пот. Очите му бяха хлътнали в големи черни ями. Устните му потрепнаха, краката му като че ли се подкосиха и той се хвана за единия от коловете на шатрата. Уест забеляза тъмно петно на гърдите на униформата му, което поразително приличаше на кръв.

— Боя се, че по време на битката… се почувствах зле — изграчи той. — Сигурно съм ял нещо развалено. — Ръката му се разтрепери върху кола на шатрата и Яленхорм се появи зад гърба му, готов да го подхване.

Не се наложи, с нечовешко усилие Бър успя да се задържи прав. Уест огледа притеснено лицата на присъстващите, опитвайки да отгатне какво мислят те за този ходещ труп, но двамата генерали се оказаха прекалено заети със съперничеството си, за да обърнат кой знае какво внимание на лорд-маршала.

— Лорд-маршале, протестирам срещу действията на генерал Паулдър…

— Господине, настоявам за извинение от генерал Крой…

Най-добрата защита е нападението, реши Уест.

— Традицията повелява! — извика той с всичка сила — Ние първи да поздравим главнокомандващия за днешната победа! — и започна да пляска бавно и силно.

Пайк и Яленхорм го последваха без колебание. Паулдър и Крой си размениха последни смразяващи погледи и се включиха в аплодисментите.

— Ако позволите, искам първи да…

— Не, ако позволите аз първи да поднеса поздравленията си, лорд-маршале!

Двата щаба се присъединиха, след тях и останалите около шатрата и накрая околността заехтя от овации.

— Да живее лорд-маршал Бър!

— Да живее лорд-маршалът!

— Победа!

Самият Бър потреперваше пред шатрата, притиснал корема си с ръка и с изкривено от болка лице. Уест се изниза заднешком от какофонията, от вниманието, от славата. Те ни най-малко не го интересуваха. Беше се отървал на косъм. Ръцете му трепереха, в устата си усети остър металически вкус, гледката се размаза пред очите му. Чу как Паулдър и Крой започнаха отново да се карат, крякаха като два яростни гъсока.

— Трябва незабавно да напреднем към Дънбрек. Светкавично нападение, докато още не са се окопитили…

— Ба! Глупости! Защитата на крепостта е прекалено силна. Трябва да ги обсадим и да се подготвим за продължителна…

— Глупости! Моята дивизия може още утре да ги измете оттам!

— Ха! Това са пълни глупости! Трябва да се окопаем! Обсадните тактики са по моята част!

И така нататък, и така нататък. Уест затисна ушите си с ръце, опита да прогони гласовете им, докато залиташе през калта. Няколко крачки по-нататък от земята стърчеше скала. Той я заобиколи, притисна гръб в нея и бавно се свлече. Продължи надолу, докато не се озова седнал в снега, прегърнал колене, както правеше някога като дете, когато баща му побесняваше.

Долу в долината, под спускащия се мрак, по бойното поле щъкаха хора. Бяха започнали вече да копаят гробове.