Джо Абъркромби
Преди да увиснат на въжето (44)

На края на света

На деветия ден, откакто бяха тръгнали през планината, Логън видя морето. Изкатери поредния мъчителен склон и то се разкри пред очите му. Пътеката се спускаше стръмно надолу, продължаваше през равен участък, а нататък към хоризонта беше искрящата водна повърхност. Почти долавяше соления му мирис. Ако не му напомняше така силно за дома, сигурно щеше да се усмихне.

— Морето — прошепна той.

— Океанът — поправи го Баяз.

— Прекосихме целия западен континент от край до край — каза Лонгфут и се ухили до уши. — Вече сме близо.

Когато мина обед, бяха още по-близо. Пътеката се беше разширила до кален черен път, който минаваше през поделени от разкривени синори ниви. Повечето бяха просто кафяви квадрати разорана земя, но някои бяха обрасли със свежа зелена трева, поникнали зеленчуци или сиви, неядивни на вид зимни посеви. Логън не разбираше много от земеделие, но беше повече от очевидно, че някой отглеждаше нещо на тази земя.

— Що за хора живеят чак тук — подхвърли Лутар, загледан в зле поддържаните ниви.

— Потомци на първите заселници от Старите времена. Когато империята се срина, те бяха оставени на произвола на съдбата. Но въпреки това успяха някак да просъществуват.

— Чухте ли това? — изсъска Феро, присви очи и извади стрела от колчана.

Логън надигна глава и се заслуша. Чу глухи удари, идващи много отдалеч, а после и глас, едва доловим сред шума на вятъра. Постави ръка на дръжката на меча си и приклекна. Пропълзя до рошавите храсталаци на един от синорите и надзърна. Феро застана до него.

Двама мъже се занимаваха със стърчащ насред изорана нива пън. Единият сечеше с брадва, а другият гледаше отстрани с ръце на кръста. Логън преглътна. Тези двамата не изглеждаха като сериозна заплаха, но той знаеше, че външният вид лъже. От много време насам не бяха срещали никого, който да не възнамерява да ги убие.

— Кротко — прошепна Баяз. — Няма нищо опасно тук.

— И преди си го казвал — изгледа го мрачно Феро.

— Не убивайте никого, докато не ви кажа! — изсъска им Баяз, след което се провикна на непознат език и размаха за поздрав ръка.

Двамата мъже се обърнаха рязко към него и го зяпнаха с увиснали ченета. Баяз отново им извика нещо. Фермерите се спогледаха, оставиха сечивата си и тръгнаха към тях.

Спряха на няколко крачки разстояние. Грозна двойка бяха тези двамата дори и според критериите на Логън — ниски, набити, с груби черти и облечени в избелели работни дрехи, целите в петна и кръпки. Те зяпнаха тревожно шестимата чужденци и по-точно оръжията им, все едно че за пръв път виждаха такива хора и такива предмети.

Баяз ги заговори дружелюбно, усмихваше се и ръкомахаше, после посочи към океана. Единият кимна, сви рамене и посочи надолу по пътя. Излезе от нивата и отиде на пътя. Или поне смени меката кал с по-твърда. Кимна им да го последват, докато приятелят му остана оттатък храсталака.

— Ще ни заведе при Коунийл — каза Баяз.

— При кого? — попита Логън, но магусът не отговори.

Вече беше тръгнал по пътя, следвайки фермера.

 

 

Смрачаваше се над празния град, докато групата вървеше след начумерения си водач. Силно пренебрегнат откъм природни дадености човек, реши Джизал, но там, откъдето идваше, селяните рядко се радваха на особена красота, затова предположи, че същото важи и за останалите места по света. Улиците бяха прашни и безлюдни, обрасли с бурени и зарити с боклуци. Много от къщите бяха изоставени, мъшасали и погълнати от пълзящи растения, а онези, които още имаха обитаем вид, в по-голямата си част изглеждаха доста невзрачни.

— Очевидно славното минало и тук е забравено — каза с разочарование в гласа Лонгфут, — ако предположим, че някога го е имало.

— Славата е голяма рядкост в наши дни — кимна Баяз.

Между занемарените къщи се отвори широк площад. В тревните площи по краищата му някой отдавна забравен градинар беше засадил цветни лехи, но сега тревата беше олисяла, цветните лехи бяха обрасли с диви розови храсти, а дърветата бяха изсъхнали и оголели. Над това поле на разложението се издигаше огромна удивителна сграда, по-точно казано, смесица от множество различни по стил и вид по-малки постройки. От тях се извисяваха три кръгли кули с обща основа и върхове, които се разделяха и стесняваха нагоре. Една от тях беше пречупена точно под върха и от отдавна падналия й покрив бяха останали само голи греди.

— Библиотека… — рече под носа си Логън.

— Така ли? — сградата определено нямаше вид на такава според Джизал.

— Великата западна библиотека — каза Баяз, докато прекосяваха запуснатия площад под сенките на трите порутени кули. — Тук направих първите си колебливи стъпки по пътя на овладяване на Изкуството. Тук моят господар ме научи на Първия закон. Повтаряше ми го отново и отново, докато накрая бях в състояние да го рецитирам гладко на всички възможни езици. Това е място, изпълнено с познание, чудеса и неземна красота.

— Времето не е било благосклонно към него — въздъхна брат Лонгфут.

— Времето никога не е благосклонно.

Водачът им каза нещо и посочи висока врата с излющена зелена боя. После се отдалечи, но ги поглеждаше все така мнително.

— Става все по-трудно да разчиташ на някаква помощ — отбеляза Първия магус, докато изпращаше с поглед отдалечаващия се фермер.

Вдигна жезъла си и потропа силно на вратата. Последва продължително мълчаливо очакване.

— Библиотека? — чу Джизал гласа на Феро, очевидно тя не разбираше значението на думата.

— За книги — отвърна й гласът на Логън.

— Книги — изсумтя тя. — Пълна загуба на време.

Отвътре долетя приглушен шум — някой влачеше крака и мърмореше сърдито. Изщрака ключалка, нещо изстърга и голямата врата се отвори с пронизително скърцане. Появи се силно прегърбен мъж в изключително напреднала възраст. Зяпна ги с огромно учудване, а на устата му беше застинала някаква неразбираема ругатня. Едната половина на лицето му беше слабо осветена от свещта, която носеше в ръка.

— Аз съм Баяз, Първия магус, и идвам по работа при Коунийл.

Прислужникът продължи да зяпа с широко отворена беззъба уста. Джизал очакваше всеки момент от нея да се проточи лига. Явно нямаха много посетители на това място.

Единствената свещ полагаше жалки и безсмислени усилия да хвърли някаква светлина в просторното помещение зад гърба му. Имаше солидни маси, огъващи се от тежестта на килнатите във всички посоки купчини книги. Всяка от стените беше заета с рафтове, които се издигаха високо нагоре и изчезваха в спарения мрак на тавана. Сенките танцуваха по кожените гърбове на книги с всякакъв размер и цвят, по купчини дебели пергаменти и навити свитъци, небрежно нахвърлени на големи камари. Светлината проблясваше по посребрени и позлатени орнаменти и матови скъпоценни камъни, красящи кориците на томове с плашещи размери. Към центъра на това събирано от векове познание се спускаше плавно извито стълбище. Стъпалата му бяха протрити в средата от безброй стъпки, минали по него, а парапетът му беше излъскан от безброй докосвания. По всяка повърхност имаше дебел слой прах. Гигантска паяжина се оплете в лицето на Джизал, докато влизаше, и той с изкривено от отвращение лице започна да ръкомаха и да я маха от себе си.

— Господарката вече се оттегли на канапето си — изхриптя прислужникът със странен акцент.

— Тогава я събуди — сряза го Баяз. — Мръква се, а бързам. Нямаме време за…

— Я виж ти, я виж ти. — На върха на стълбището стоеше жена. — Наистина се мръква, щом старата ми любов чука на вратата.

Имаше дълбок плътен глас. Сложи ръката си с дълги нокти на извития парапет и заслиза по стълбите с умишлено бавене. Изглеждаше на средна възраст, беше висока и слаба, с грациозни движения; дългата й права черна коса падаше свободно покрай лицето й.

— Сестро. Имаме да обсъждаме спешни дела.

— А, нима? — едното й око, което Джизал виждаше, беше голямо и тъмно, а тежкият му клепач беше зачервен по ръба, сякаш беше плакала. Окото тегаво, сякаш силно опиянено обходи групата. — Колко неприятно занимание.

— Изморен съм, Коунийл, нямам сили за твоите игрички.

— Всички сме изморени, Баяз. Всички сме ужасно изтощени. — Тя въздъхна с театрална пресиленост, когато най-после слезе от последното стъпало и тръгна с грациозна походка по неравния под. — Едно време нямаше нищо против да играеш игричките ми. Играеше с дни, доколкото си спомням.

— Оттогава мина много време. Светът се променя.

Лицето й изведнъж придоби гневно изражение.

— Имаш предвид, че светът гние! Но все пак — гласът й отново омекна и притихна до шепот — ние, последните останки от великия Орден на магусите, трябва поне да опитаме да останем цивилизовани. Хайде, братко, приятелю, мили мой, няма нужда от припряност. Денят си отива и е време да измиете праха от пътя, да се отървете от тези вмирисани дрипи и да се преоблечете за вечеря. Тогава можем да седнем и да поговорим по време на вечерята, както подобава на цивилизовани хора като нас. Толкова рядко имам гости. — Тя мина покрай Логън и го изгледа с нескрито удивление. — А си ми довел такива едри и яки гости. — Очите й се спряха на Феро. — Такива екзотични гости. — Вдигна ръка и единият й дълъг пръст проследи нежно извивката на бузата на Джизал. — Такива красиви гости!

Джизал стоеше като истукан, потънал в земята от срам и без никаква представа как да реагира на подобна волност. Отблизо сивите корени на косата й не оставяха съмнения за употреба на много черна боя. Гладката й кожа имаше бръчки и лек жълтеникав оттенък, безспорно резултат от голямо количество пудра. Ръбът на бялата й роба беше зацапан, а на единия ръкав имаше петно. Тя, изглежда, беше на възрастта на Баяз, ако не и по-стара от него.

Хвърли поглед към ъгъла, където стоеше Кай, и се намръщи.

— А що за гост е това, не съм сигурна… но всички сте добре дошли във Великата западна библиотека. Добре дошли всички…

 

 

Джизал примигваше озадачен пред огледалото с бръснач в изтръпналата си ръка.

Само преди час, докато размишляваше за пътуването, което най-после наближаваше своя край, той бе почувствал гордост колко много бе научил през това време. Толерантност и съпричастност, кураж и себеотрицание. Беше се поздравил за голямата си промяна. Как беше възмъжал и израснал като човек. Поздравленията вече не изглеждаха уместни. Огледалото може и да бе древна антика, отражението му в него — размазано и изкривено, но сега нямаше съмнения, че лицето му е истинска съсипия.

Приятната симетрия беше изчезнала. Някога перфектната му челюст беше силно изместена наляво, по-изпъкнала от едната страна, а благородната му брадичка беше изкривена под ужасяващ ъгъл. Белегът започваше от горната му устна и в началото беше просто лека драскотина, но после се раздвояваше, врязваше се брутално в долната, разтягаше я надолу и устата му изглеждаше извита в гадна и злобна усмивка.

Нищо не помагаше. Опитите да се усмихне допълнително влошаваха положението, разкривайки грозните дупки между зъбите му: уста на уличен побойник или бандит, а не на офицер от Кралската гвардия. Единствената му утеха бе, че най-вероятно щеше да умре по време на обратния път и никой от старите познати няма да го види така обезобразен. Жалка утеха.

От лицето му се отрони сълза и падна в легена с вода пред него.

Преглътна и потръпна, въздъхна. Изтри влажната си буза с опакото на ръката. Стисна зъби и намести бръснача в ръката си. Станалото станало, няма връщане назад. Може и да беше по-грозен отпреди, но пък сега беше по-добър човек и не на последно място, както казваше Логън, беше още жив. Поднесе умело бръснача към лицето си и започна да остъргва избуялата по него растителност, по бузите пред ушите и по шията. Остави космите около устата, над горната устна и по брадичката. Тази брада му стои добре, помисли си, докато бършеше бръснача в кърпата. Поне донякъде прикрива обезобразяващия белег.

Навлече дрехите, които му бяха оставени. Вмирисани на мухъл риза и бричове, древни, старовремски, направо смехотворни. Почти се засмя на кривия си силует в тях. Безгрижните жители на Агрионт никога нямаше да го познаят в този вид. Той самият едва се разпозна.

Подобаващата храна не беше единственото, на което Джизал се надяваше на трапезата на важна историческа личност. Сребърните прибори бяха почернели до неузнаваемост, чиниите бяха напукани и захабени, а самата маса беше така наклонена, че той очакваше всеки момент яденето да се хлъзне по нея и да падне на мръсния под. Вечерята беше сервирана от същия прислужник и със същата мудност, с която беше отворил вратата. Всяко следващо ястие идваше все по-студено и твърдо от предишното. За първо имаше гъста, изненадващо безвкусна супа. След това дойде ред на риба, която беше така препечена, че беше станала на трески, а след нея се появи голямо парче месо, което пък беше достатъчно сурово, за да мине за още живо.

Баяз и Коунийл се хранеха в пълно мълчание и си хвърляха през дългата маса погледи, които сякаш имаха за цел да накарат всички присъстващи да се почувстват неловко. Кай само ровеше в храната, докато тъмните му очи прескачаха нервно между двамата магуси. Лонгфут поглъщаше всяко ястие с наслада и се усмихваше на всички, все едно споделяха ведрото му настроение. Логън държеше вилицата в юмрук и свъсил вежди, бодеше настървено храната, като да беше шанка. Широките ръкави на жакета, който изобщо не му беше по мярка, висяха и от време на време се топваха в чинията му. Джизал се съмняваше, че Феро би проявила повече сръчност при боравенето с приборите, ако беше решила да опита. Но тя ядеше с ръце и се вторачваше гневно във всеки, който я погледнеше, сякаш го предизвикваше да й каже, че така не се прави. Беше облечена със същите мръсни дрехи, които беше носила през последната седмица, та Джизал си помисли, че може би й бяха приготвили някоя рокля, която да носи по време на вечерята. И само дето не се задави при мисълта за Феро, облечена в рокля.

Нито яденето, нито компанията, нито обкръжението бяха по вкуса на Джизал, но истината бе, че още преди дни бяха свършили храната. След това дажбите им се бяха свели до сухи корени, които Логън изравяше от пръстта, шест малки яйца, които Феро беше успяла да отмъкне от едно гнездо, и няколко неописуемо горчиви диви плодове, които Лонгфут беше набрал от дърветата очевидно напълно безразборно. Затова сега Джизал би изял като нищо дори чинията си. Намръщи се, докато режеше жилавото месо, и си каза, че може пък чинията да се окажеше по-добрият избор.

— Корабът годен ли е за плаване? — изръмжа Баяз и всички вдигнаха глави от чиниите.

Първите думи, изречени от началото на вечерята.

Тъмните очи на Коунийл го погледнаха студено.

— Имаш предвид кораба, с който Ювенс и братята му плаваха до Шамбулян ли?

— Че кой друг?

— В такъв случай не. Не е годен за плаване. Изгни и се разпадна в стария док. Но няма страшно. След него беше построен друг. И когато и той изгни — нов. Последният се поклаща на пристана, целият е обрасъл с водорасли и полепнал с миди, но е с постоянен екипаж и винаги зареден с провизии за път. Не съм забравила обещанието, което дадох на господаря си. Изпълнявах съвестно задължението си.

Баяз се намръщи.

— И това е намек, че същото не важи за мен, така ли?

— Не съм казала такова нещо. Ако долавяш упрек в думите ми, това е гласът на твоите си угризения, не на обвинения от моя страна. Аз не вземам страна, знаеш много добре. Никога не съм го правила.

— Говориш така, сякаш леността е най-голямата човешка добродетел — подхвърли Първия магус.

— Понякога е точно така, особено когато действието е равносилно на вземане на страна в кавгите ти. Забравяш, Баяз, че не за пръв път ставам свидетел. Събитията тревожно се повтарят. Брат се бие с брата. Ювенс се би с Глъстрод, после с Канедиас, а сега Баяз е тръгнал срещу Калул. По-малки хора в по-голям свят, но със същата омраза и безмилостност. Дали и това безчестно съперничество ще свърши като другите преди него? Или ще е още по-зле от преди?

— Хайде да не се преструваме, че те е грижа — изсумтя Баяз, — нито че си склонна да се отделиш на повече от десет крачки от любимото ти канапе.

— Не ме е грижа. И съвсем спокойно си го признавам. Аз никога не съм била като теб и Калул, че дори и като Закаръс и Юлвей. Аз нямам вашите безкрайни амбиции и безпримерна арогантност.

— Абсолютно вярно, нямаш ги. — Баяз с гаден звук изсмука нещо между зъбите си, хвърли вилицата и тя изтрака в чинията. — Само безкрайна суета и безподобен мързел.

— Аз съм човек с малки пороци и малки добродетели. Никога не съм искала да видя света прекроен според моя грандиозен замисъл. Винаги съм била доволна от света такъв, какъвто е. И какво, аз съм джудже в свят на великани. — Подпухналите й очи обходиха един по един гостите. — Но джуджетата не стъпкват никого с подметките си.

Джизал се покашля и се съсредоточи върху месото си, когато улови върху себе си търсещия й поглед.

— А списъкът на онези, които ти прегази в преследване на амбициите си, е безкраен, нали, мили мой?

Раздразнението на Баяз надвисна над Джизал като огромна каменна стена.

— Не е нужно да говориш с подмятания, сестро — изръмжа магьосникът, — добре схващам смисъла на думите ти.

— О, забравих. Ти винаги говориш направо и не понасяш измамата. Сам ми го каза малко след като обеща никога да не ме напускаш и точно преди да ме оставиш заради друга.

— Нямах избор, Коунийл. Обиждаш ме.

— Аз обиждам теб? — изсъска тя и гневът й захлупи Джизал от другата му страна. — Как така, братко? Нима ти не ме напусна? Нима не намери друга? Нима не открадна от Създателя първо тайните му, а после и дъщеря му?

Джизал се сви, прегърби рамене, почувства се като стиснат в менгеме.

— Толомей, помниш ли я?

Погледът на Баяз беше станал направо леден.

— Допуснах грешки, за които плащам до днес. Не минава и ден, без да мисля за нея.

— Колко благородно от твоя страна! — изгледа го подигравателно Коунийл. — Ако можеше да те чуе, сигурно щеше да припадне от благодарност. Аз също си спомням от време на време за онзи ден. Деня, в който свършиха Старите времена. Как стояхме пред Кулата на Създателя, жадни за отмъщение. Как хвърлихме върху нея всичките способности в Изкуството и всичкия си гняв, но не оставихме и драскотина по вратите. И в онази нощ ти зашепна на Толомей, умоляваше я да те пусне вътре. — Тя притисна сбръчкани ръце към гърдите си. — Какви нежни думи използва тогава. Думи, които и насън не съм вярвала, че можеш да таиш у себе си. Дори аз, старият циник, се трогнах от тях. И как би могла невинната млада Толомей да ти устои и да не отвори за теб било вратите на бащиния си дом, било краката си? А какво получи тя в замяна, братко, за жертвата, която направи? За това, че ти помогна, че ти повярва, че те обичаше? Сигурно е била страшно драматична сцена! Тримата на покрива. Глупавата млада девойка, ревнивият й баща и тайният любовник на дъщеря му. — Изсмя се горчиво. — Комбинацията поначало не е много сполучлива, но краят се оказа по-лош от всякакви очаквания. И бащата, и дъщерята. След дълъг полет свършиха на моста пред кулата!

— Канедиас нямаше милост — изръмжа Баяз — дори към собствената си дъщеря. Пред очите ми я хвърли от покрива. После се бихме и той полетя след нея, лумнал в пламъци. Така господарят ни беше отмъстен.

— О, браво! — Коунийл плесна с ръце в престорена радост. — Кой не обича историите с щастлив край! Но кажи. Кое те накара да тъжиш толкова дълго за Толомей, при положение че за мен не пророни и една сълза? Да не би да реши, че предпочиташ жените си невинни, а, братко? — тя запърха иронично с клепачи. Странна и притеснителна гледка на това древно лице. — Невинност, така ли? Най-мимолетната и безсмислена добродетел. Нещо, на което никога не съм държала.

— Сигурно защото не си мъж, сестро.

— О, браво, любов моя, така умело извъртя думите. Винаги остроумието ти най-много съм обичала у теб. Калул беше по-умелият любовник, естествено, но му липсваше твоята страст, а също и твоята дързост. — Тя яростно разкъса парче месо в чинията си. — Да пътуваш до края на света на твоята възраст? Истински смело от твоя страна.

— Какво знаеш ти за смелостта? — изсумтя презрително Баяз. — Ти, дето през всичките тези години не обикна никого освен себе си. Ти, дето не рискува нищо, не даде нищо от себе си и не постигна нищо. Ти, дето пропиля даровете, които ти остави нашият господар, и ги остави да гният в забвение! Дръж си старите истории в прахоляка, сестро. Никой не дава пет пари за тях, най-малко аз самият.

Двамата магуси се изгледаха в пълно мълчание. Атмосферата започна да се нажежава от кипналия им гняв. Краката на стола на Деветопръстия тихо изскърцаха по пода, когато той леко се дръпна от масата. Феро седеше отсреща с недоверчив поглед. Малакус Кай се беше озъбил и гледаше свирепо господаря си. Джизал нямаше друг избор, освен да седи със затаен дъх и да се надява неразбираемият спор между двамата магуси да не завърши с нечие избухване в пламъци. Разбира се, най-много се притесняваше този някой да не се окаже той самият.

Лонгфут се покашля.

— Аз бих искал да благодаря на нашата домакиня за прекрасната вечеря…

Двамата магьосници едновременно го стрелнаха с безмилостни погледи.

— И сега, когато сме близо… до крайната цел на… пътуването ни… ъ… — навигаторът преглътна мъчително и заби поглед в чинията си. — Няма значение.

 

 

Феро седеше гола и притиснала коляно към гърдите си, чоплеше коричката на една от раните си и гледаше намръщено. Гледаше намръщено в масивните стени на стаята и си представяше огромната тежест на древния камък около нея. Спомни си как седеше и пак така гледаше навъсено стените на килията си в двореца на Утман, как се набираше на решетките на прозорчето, за да почувства отново слънцето по лицето си, и как мечтаеше да е отново свободна. Спомни си жулещото кожата на глезените й желязо на оковите и дългата тънка верига, така измамно крехка. Помнеше как се беше борила с нея, как я захапваше със зъби и опъваше стъпалото си, докато от разранената кожа не шурна кръв. Феро мразеше стените. За нея те винаги бяха като челюстите на вълчи капан.

Погледна намръщено леглото. Тя мразеше леглата и диваните и малките възглавнички по тях. Меките неща правят човека мекушав и тя не искаше да има нищо общо с тях. Помнеше как лежеше в тъмното на мекото легло, когато за пръв път я взеха в робство. Когато беше още малко и слабо дете. Лежеше в тъмното и плачеше от самота. Заби яростно нокти в коричката и усети как потича кръвта. Тя мразеше онова слабо и глупаво дете, което се остави да бъде хванато в капан. Ненавиждаше дори спомена за него.

Но най-много Феро се мръщеше при вида на Деветопръстия който сега лежеше по гръб сред нагънатата смачкана завивка. Главата му беше килната назад и устата му зееше отворена. Дишаше тихо, а едната му бледа ръка беше изметната настрани под почти невъзможен ъгъл. Спеше като дете. Защо се чука с него в онази нощ? И защо продължаваше да го прави? Въобще не трябваше да го докосва. Не трябваше дори да говори с него. Тя нямаше нужда от грозния голям бял глупак.

Тя нямаше нужда от никого.

Повтаряше си, че мрази тези неща и че тази омраза никога няма да угасне. Но колкото и да кривеше устни, колкото и навъсено да гледаше, колкото и да забиваше нокти в коричката на раната, все по-трудно долавяше старата омраза. Погледна към леглото, към тъмното дърво, огряно от бледата светлина на жарта в камината, към сенките по гънките на чаршафа. Какво толкова дали ще легне на това легло, или на студения широк дюшек в нейната стая? Леглото не е неин враг. Тя стана от стола, отиде до леглото и легна с гръб към Деветопръстия, като внимаваше да не го събуди. Не от грижовност, естествено.

Просто не искаше да дава обяснения.

Придърпа се назад към него, където беше по-топло. Чу го как изпъшка насън и усети, че се обръща. Притаи дъх и се стегна, готова да скочи от леглото. Ръката му се плъзна бавно през нея и той промърмори насън в ухото й. Феро усети топлия му дъх по врата си.

Едрото му топло тяло, което се притискаше в гърба й, вече не я караше да се чувства като в капан. Тежестта на бялата му ръка върху нея й създаваше почти… приятно чувство. При тази мисъл се намръщи.

Нищо хубаво не трае дълго.

И тя плъзна ръка под неговата и усети пръстите му и чуканчето на липсващия да се притискат между нейните. Престори се, че е на сигурно място, че отново е цяла. Какво толкова? Хвана ръката му и я притисна към гърдите си.

Знаеше, че няма да трае дълго.