Джо Абъркромби
Преди да увиснат на въжето (42)

Попълнения

Пътят извиваше от запад и тръгваше през побелялата долина между две продълговати възвишения, обрасли с тъмни борови гори. Свършваше в брода на Уайтфлоу. Реката беше придошла от топящия се сняг и течеше бясно през скалите. Водата се пенеше и хвърляше във въздуха яростни пръски — не напразно северняците я наричаха Бялата река.

— Значи това е тя — промърмори Тъл, легнал по корем и надничащ от храстите.

— Това е — каза Кучето. — Освен ако някъде другаде на реката няма друга огромна крепост.

От билото се виждаше ясно. Високи дебели стени от гладък тъмен камък, образуващи правилен шестостен. Бяха високи поне дванайсет разкрача и на всеки ъгъл имаха по една масивна кръгла кула. Зад тях се виждаха каменните покриви на сгради, обграждащи вътрешен двор. Пред огромните стени имаше други, по-ниски, отново във вид на шестостен, наполовина на височината на вътрешните, но все пак достатъчно високи. Те също имаха защитни кули, по-тънки и по-ниски от вътрешните. Една от стените опираше в реката, а останалите пет бяха обградени от широк ров, което превръщаше крепостта в огромен остров от остър здрав камък. И до него водеше един-единствен мост, който свършваше в гигантска, с размерите на хълм, постройка над портите.

— Мамка му — каза Дау. — Виждали ли сте други такива стени? Как е успял Бетод да се намърда вътре?

— Няма значение как — поклати глава Кучето, — не може да побере цялата си армия вътре.

— Няма и да иска да го направи — каза Три дървета. — Не и Бетод. Той не действа така. Ще предпочете да е отвън, където да може да се движи и да причаква, откъдето ще може да ги излови по долни гащи.

— Хм — изсумтя Мрачния и кимна.

— Шибаният Съюз! — изруга Дау. — Никога няма да се научат да си отварят очите. През целия път дотук държахме Бетод под око, а те, мамка му, да го изпуснат да мине покрай тях без бой! Сега си седи на сигурно място зад стените, има храна и вода колкото му душа иска и доволно чака да му дойдем на крака!

— Е — цъкна с език Три дървета, — има ли смисъл да се вайкаме? Доколкото си спомням, Бетод и преди е успявал да ти се измъкне, Дау?

— Хм. Копелето има нюх за тия работи, умее да изниква там, дето никой не го чака.

Кучето погледна към крепостта, реката, дългата долина и гористите възвишения от другата страна.

— Със сигурност е оставил хора на онова било отсреща, а също и в гората около рова, напълно съм сигурен.

— Е, всичко си разгадал, нали, Куче? — погледна го с крайчеца на окото Дау. — Само едно още не ми е ясно. Тя лапа ли ти патката вече?

— К’во? — не разбра Кучето.

Тъл избухна в смях. Три дървета се изкиска под мустак. Дори Мрачния издаде подобен на смях звук, почти като въздишка, но по-силен.

— Най-обикновен въпрос бе, Куче — каза Дау. — Лапа ли го вече, или още не е?

Кучето го изгледа сърдито и прегърби рамене.

— Да ти сера…

— К’во? К’во викаш направила? — Тъл не можа да сдържи напушилия го кикот. — Срала отгоре му, така ли? Прав беше, Дау, тия долу в Съюза не ги правят като нас нещата.

Сега вече всички се смееха. С изключение на Кучето.

— Да ви пикая в устите — изръмжа той. — Що не вземете да си лапате помежду си патките? Така поне ще млъкнете.

— Не съм много сигурен, че ще свърши работа — плесна го по рамото Дау. — Знаеш го Тъл, вечно говори с пълна уста!

Тъл запуши уста с ръка и така се разхили, че от носа му изскочиха сополи. Кучето го изгледа кръвнишки, но със същия успех можеше да се надява да спре с гневен поглед падаща отгоре му скала. Естествено, не свърши работа.

— Хайде стига вече, тихо сега — промърмори Три дървета, още преди усмивката да бе слязла от лицето му. — Някой по-добре да иде да огледа по-отблизо. По-добре да знаем къде е оставил Бетод момчетата си, преди тълпата от глупаци от Съюза да се довлече по пътя.

В гърлото на Кучето заседна буца.

— Някой да иде, а? И кой от вас, копелдаци, ще е този някой?

Дау се ухили и пак го плесна по рамото.

— Аз викам, който вчера е пъхал пръчка в огъня, той да пълзи в студа днес, нали така, момчета?

 

 

Кучето се промъкваше между дърветата с лък в ръка и със стрела в него, но с отпусната тетива. Не искаше да се спъне някъде и да простреля собствения си крак или да направи някоя друга глупост. Знаеше, че стават такива неща, и не гореше от желание да се връща с куцукане в лагера, където да трябва да обяснява как така една от неговите стрели стърчи забита в крака му. До края на дните си нямаше да се отърве от подигравки.

Коленичи и се вгледа между дърветата. Огледа земята — гола кафява пръст, засипана с мокри борови иглички, тук-там с бяло петно неразтопен сняг и… дъхът му секна. Наблизо видя отпечатък от стъпало. Наполовина в пръстта, наполовина в снега. Снегът се топеше и се свличаше, топеше се и попиваше в земята. Нямаше начин подобен отпечатък да издържи дълго, а това означаваше, че е бил оставен съвсем наскоро. Кучето подуши въздуха. Не долови нищо, ала в този студ не беше лесно да душиш — носът ти е замръзнал, вкочанен, задръстен от сополи. Тръгна предпазливо в посоката, накъдето сочеше отпечатъкът, и започна да се оглежда. Видя още един и още един. Някой беше минал оттук съвсем наскоро.

— Ти си Кучето, нали?

Замръзна на място. Сърцето му заблъска. Обърна се да види откъде идва гласът. На няколко крачки от него върху дънера на паднало дърво се изтягаше небрежно мъж. Беше се облегнал на един от стърчащите клони, скръстил ръце на тила си. Имаше вид на човек, полегнал да дремне. Дълга черна коса падаше пред лицето му, от нея надничаше едно око и следеше зорко Кучето. Онзи бавно се надигна.

— Слушай сега, тези ще ги оставя тук — каза той и посочи към тежка секира, забита в прогнилия дънер, и кръгъл щит, опрян на него, — за да знаеш, че като тръгна към теб, искам само да поговорим. Как ти се струва?

Кучето вдигна вежди и опъна тетивата на лъка.

— Ела, щом искаш, но ако опиташ нещо повече от говорене, ще ти пусна стрела в гръкляна.

— Бива. — Дългокосият се смъкна от дънера и оставил оръжията си, тръгна между дърветата. Вървеше с наведена глава, но дори така си личеше, че е едро копеле. Вдигна ръце с празни извърнати нагоре длани. Имаше съвсем миролюбив вид, но Кучето не беше готов да рискува. Добре знаеше, че миролюбив и миролюбив вид не са едно и също нещо. — Ако може само да кажа — рече, докато приближаваше, — като допълнение към това, че можеш да ми имаш доверие: ти така и не ме видя. Ако имах лък, можех да те убия на място.

Беше самата истина, но тя не допадна много на Кучето.

— А имаш ли лък?

— По всичко личи, че нямам.

— Твой проблем — троснато отвърна Кучето. — Спри вече.

— Става — отвърна дългокосият и спря на няколко крачки от Кучето.

— И така, аз съм Кучето, както вече знаеш. А ти кой си?

— Помниш Гърмящия, нали?

— Естествено, но ти не си той.

— Не. Аз съм синът му.

Кучето сключи вежди и опъна още по-силно лъка.

— Сега много внимавай какво ще кажеш. Деветопръстия уби сина на Гърмящия.

— Вярно. Аз съм другият му син.

— Но другият му син беше още момче… — Кучето млъкна, докато броеше наум всичките зими оттогава. — Мамка му. Толкова много време ли е минало?

— Точно толкова.

— Бая си пораснал.

— Така става с момчетата.

— Имаш ли си име?

— Викат ми Тръпката.

— Това пък откъде?

Онзи се ухили.

— Защото предизвиквам тръпки по гърбовете на враговете си.

— А, такава ли била работата.

— Е, не съвсем — въздъхна той. — Май по-добре от мен да го чуеш. Първия път, когато тръгнах на поход, така се напих, че докато пикаех, паднах в реката. Течението беше много силно, толкова, че успя да ми смъкне панталона, преди да ме изхвърли гол една миля по-надолу. Като се върнах в лагера, треперех като никога дотогава, а топките ми така се бяха свили, че направо се бяха качили в корема ми. — Почеса се замислено по лицето. — Голям срам беше. Но после, в битките, успях да оправя нещата.

— Сериозно?

— С годините умих в кръв ръцете си, е, не колкото тебе, но достатъчно, че да ме следват момчетата.

— Не думай? И колко те следват?

— Към четирийсет са. Наблизо са, ти не бери грижа. Има сред тях някои от старите момчета на баща ми, но и доста нови. Все достойни мъже са.

— Радвам се, че имаш група. И се биете за Бетод, така ли?

— Мъжът има нужда от работа. Не казвам, че не бихме се хванали с нещо по-добро де. Може ли вече да си сваля ръцете?

— Не, така са си добре. И какво правиш тук сам насред гората?

Тръпката стисна устни, умисли се за момент.

— Не ме смятай за побъркан, но се носят слухове, че Три дървета е наоколо.

— И това е самата истина.

— Така ли?

— Също Тъл Дуру Буреносния, Мрачния Хардинг и Дау Черния.

Тръпката повдигна озадачен вежди и се облегна на едно дърво, като продължаваше да държи ръцете си вдигнати, така че Кучето да ги вижда.

— Е, какво да ти кажа, сериозна група сте. По ръцете на вас петимата има повече кръв, отколкото по ръцете на всичките ми момчета накуп. Няма спор, големи имена водиш след себе си. Имена на хора, които всеки мъж ще е готов да следва.

— А ти търсиш ли да следваш някого?

— Може пък да търся.

— А момчетата ти?

— Те също.

Кучето трябваше да си признае, че идеята е доста изкушаваща. Четирийсет мъже, които знаят къде е Бетод, а може би и какви са плановете му. Това щеше да му спести немалко пълзене в студа, а в последно време беше започнало здравата да му омръзва вечното клечане в мокрия храсталак. Но и не беше съвсем готов да гласува пълно доверие на високото дългокосо копеле. Реши, че ще го заведе в лагера им, пък Три дървета да му мисли какво да става с него.

— Хубаво — каза Кучето. — Ще видим какво да правим. А сега защо не тръгнеш бавно нагоре по този хълм, докато аз те следвам на няколко крачки отзад?

— Бива — каза Тръпката, обърна се и затътри крака нагоре с все още вдигнати ръце. — Но ще внимаваш какви ги вършиш с лъка, нали? Не искам да ми се забиват стрели отзад само защото не си гледаш в краката.

— Ти не се безпокой за мен, дангалак, Кучето не пропуска… уф!

Кракът му се закачи в щръкнал корен, той залитна напред и изпусна тетивата. Стрелата профуча покрай главата на Тръпката, заби се в дънера на едно дърво пред него и остана да потреперва в кората. Кучето се озова на четири крака, стиснал в ръка празния лък. Когато вдигна поглед, Тръпката беше надвиснал над него. Кучето не се съмняваше, че ако сега онзи решеше, можеше с лекота да замахне и с огромния си юмрук да му отнесе главата.

— Късмет, че не ме уцели — каза Тръпката. — Сега вече може ли да си сваля ръцете?

 

 

Естествено, в момента, в който се появиха в лагера, Дау скочи като ужилен.

— Кой е тоя, мамка му? — озъби се той и тръгна право към Тръпката, втренчил поглед в него.

Застана пред новодошлия наежен, със секирата в ръка.

Погледнато отстрани, можеше да мине и за смешно — Дау беше половин глава по-нисък от новодошлия, но Тръпката нямаше вид на развеселен. И с право.

— Това е… — отвори уста Кучето, но не успя да продължи.

— Това е някакъв дългуч, ясно. Но аз не говоря с такива, дето ме зяпат отгоре. Сядай, дългуч! — Дау го фрасна с ръка в гърдите и го събори по дупе на земята.

Кучето реши, че онзи го прие доста добре — при дадените обстоятелства, разбира се. Естествено, изпъшка, когато си удари дирника, после примигна изненадан, но накрая се излегна, подпрян на лакът, и им се ухили.

— Аз по-добре да си остана тук, долу — каза. — Но да знаете, че не е моя вината. Не съм избирал да съм висок, също както тоя не е избирал да е пълен задник.

Кучето замижа в очакване на ботуш в топките на Тръпката, но вместо това Дау се усмихна.

— Не съм бил избирал да съм задник, а? Това ми хареса. Харесвам го тоя. Кой е?

— Казва се Тръпката и е син на Гърмящия.

Дау се намръщи:

— Ама нали Деветопръстия…

— Той е другият му син.

— Е онзи беше само…

— Мисли, Дау, мисли.

Дау отново се намръщи и поклати глава.

— Мамка му. Толкова време ли мина?

— Прилича на Гърмящия — чу се от някъде гласът на Тъл и огромната му сянка падна на земята.

— Майко мила! — каза Тръпката. — Мислех, че не сте любители на дангалаците. Чакай да позная, вие всъщност сте двама един върху друг, нали?

— Само един. — Тъл се наведе и го вдигна за ръката, все едно беше малко дете. — Съжалявам за посрещането, приятел. В последно време имаме само такива гости, дето после ги убиваме.

— Надявам се аз да съм изключение — каза Тръпката и продължи да зяпа Буреносния. — А това там трябва да е Мрачния Хардинг.

— Хм — отвърна Мрачния почти без да вдига поглед от стрелите си.

— А ти си Три дървета, нали?

— Аз съм — отвърна възрастният войн и сложи ръце на кръста си.

— Уау — промърмори Тръпката и се почеса по тила. — В дълбоки води съм нагазил, няма спор. Дълбоки води. Тъл Дуру, Дау Черния и… мамка му, ти наистина си Три дървета, а?

— Същият.

— Гледай ти. Баща ми винаги казваше, че ти си най-свестният мъж в целия Север. Че ако някога трябва да избира кого да следва, това ще си ти. Е, докато не загуби дуела с Деветопръстия, естествено, но някои неща са неизбежни. Руд Три дървета от плът и кръв…

— Защо си дошъл, момче?

Тръпката като че ли си глътна езика, затова Кучето отговори вместо него.

— Каза, че водел четирийсет момчета и искали да се присъединят към нас.

Три дървета се вгледа в очите на Тръпката.

— Истина ли е това, момче?

Тръпката кимна.

— Познаваше баща ми. С него мислите еднакво, а аз съм негова издънка. Да служа при Бетод ми е като трън в задника.

— Ами ако кажа, че човек трябва да е верен на главатаря, когото е избрал да следва?

— И аз така мислех — отвърна Тръпката, — но този нож е с две остриета, нали? Главатарят трябва да се грижи за момчетата си, прав ли съм?

Кучето кимна. Беше напълно съгласен.

— Бетод вече не дава пет пари за никого от нас, ако приемем, че преди е давал. Вече не чува никого освен онези вещица.

— Вещица ли? — каза Тъл.

— Ъхъ, магьосницата Кориб или както там й беше името. Вещица. Тя е тази, която прави мъглата. С неприятна компания се е сдушил Бетод. А и тази война, няма никакъв смисъл от нея. Англанд? На кого му е притрябвала, имаме предостатъчно земя. Всички ни ще отведе право при пръстта. Останахме с него, докато нямаше кого друг да следваме, но сега, като разбрахме, че Руд Три дървета може да е още жив и е на страната на Съюза, ами…

— Решихте да се убедите с очите си, така ли?

— До гуша ни дойде от Бетод. Довел е едни странни момчета. Далече от изтока, отвъд Крина. Знаете ги, кости, опънати животински кожи и така нататък, почти не приличат на хора. Не съществуват никакви правила при тях, нямат милост към нищо и езикът им дори не е като нашия. Шибани диваци. Бетод вкара неколцина от тях в крепостта на Съюза и онези окачиха всички трупове по стените, с кървави кръстове на коремите, с провесени навън черва. Не е нормална тая работа. И най-накрая, Калдер и Скейл ходят насам-натам и раздават заповеди, все едно са хора, дето могат да различат овесена каша от лайна. Все едно имат собствени имена, а не се крият зад името на баща си.

— Шибаният Калдер — озъби се Тъл и поклати глава.

— Шибаният Скейл — изсъска Дау и се изплю на земята.

— Няма по-големи копелдаци от тези двамата в целия Север — каза Тръпката. — А сега се чува, че Бетод е сключил сделка.

— Каква сделка? — попита Три дървета.

Тръпката извъртя глава и се изплю през рамо.

— С шибаните шанка, ето каква.

Кучето го зяпна като втрещен. Всички го зяпнаха. Това беше най-шантавият слух, който бяха чували.

— С плоскоглавите? Но как?

— Кой го знае? Може би онази вещица е намерила начин да говори с тях. Всичко се променя, бързо при това, и нищо не е като хората. Много от момчетата не са доволни. И това без дори да споменавам Страховития.

— Страховития ли? — намръщи се Дау. — Не съм го чувал.

— Къде сте били досега бе, момчета? Заровени под снега ли?

Те се спогледаха.

— Може да се каже — отговори Кучето. — Може да се каже.