Джо Абъркромби
Преди да увиснат на въжето (41)

Планините

— Назъбените планини — прошепна брат Лонгфут с изпълнен с възхищение глас. — Истински величествена гледка.

— Щяха да ми харесат повече, ако не се налагаше да ги изкачвам — изропта Логън.

Джизал беше напълно съгласен с него. През последните няколко дни теренът, през който яздеха, се променяше ежедневно. От плоски затревени полета, през леко нагъната равнина, до хълмист терен, с тук-там стърчащи скали и горички от ниски дървета. И през цялото време в далечината се простираше, едва загатната на хоризонта, сивата линия на планински върхове. С всяка следваща сутрин тя нарастваше и се открояваше все по-ясно, докато най-накрая не стана толкова висока, че все едно скалните масиви пробиваха сивите облаци и върховете им изчезваха над тях.

А сега групата стоеше в самото им подножие. Дългата долина, която бяха следвали, с нейните високи дървета и виещи се потоци беше свършила в лабиринт от каменни стени. Зад тях започваха стръмни скалисти възвишения, а после идваше първият скален масив от планинската верига. Гордо извисена, ярко очертана на фона на небето назъбена скала. Върхът й беше заснежен точно както в детските представи как трябва да изглежда планината.

Зелените очи на Баяз обходиха каменните останки.

— Някога тук имаше крепост. Тук беше западната граница на империята, преди първите заселници да минат проходите и да се установят в долините от другата страна на планините.

Днес мястото беше обрасло с груби бурени и трънливи храсти. Първия магус слезе от каруцата, примижа, разкърши гръб и раздвижи крака. Все още имаше състарен и болнав вид, но сега поне лицето му изглеждаше по-свежо.

— И тук свършва моята почивка — въздъхна той. — Тази каруца ни служи добре, животните също, но проходите са прекалено стръмни за коне.

Сега Джизал видя пътеката. Едва забележима линия, която се виеше на зигзаг нагоре между високи туфи трева и отвесни канари и чезнеше зад билото на високия масив.

— Доста дълъг път — каза той.

— Хм, това е само първото възвишение, което ни чака днес — отвърна Баяз. — А след него има много други. Дори ако всичко върви по план, ще прекараме най-малко седмица в тези планини, момчето ми.

Джизал не посмя да попита какво да очаква, ако нещата не се развиеха по план.

— Ще носим малко багаж. Чака ни дълъг стръмен път нагоре. Вода и всичката останала ни храна. Също топли дрехи, защото нагоре ще е ужасно студено.

— Ранната пролет може би не е най-подходящото време за прекосяване на планини — измърмори едва чуто Лонгфут.

Баяз рязко извърна поглед към него.

— Бих казал, че най-подходящият момент да преминеш което и да било препятствие е винаги когато се окажеш от неподходящата му страна! Или може би предпочиташ да останем тук да чакаме лятото?

Навигаторът постъпи умно, прецени Джизал, като предпочете да не отговаря на въпроса.

— В по-голямата си част проходът е закътан, така че времето няма да е основният ни проблем. Ще имаме нужда от въжета обаче. Макар и тесен, в Старите времена пътят беше добър, но оттогава е минало много време. Може на места да е отнесен от пороите или да се е свлякъл в клисурата, кой знае? Може да се окаже, че ни чака доста катерене.

— Нямам търпение — промърмори Джизал.

— И сега иде ред на това. — Магьосникът отвори една от почти празните вече торби и разбута настрани сеното.

На дъното й лежеше кутията, която бяха взели от Кулата на Създателя — тъмен предмет върху белезникавата изсушена трева.

— И на кого се пада късметът да мъкне тая гад? — Логън извъртя нагоре очи изпод гъстите си вежди. — Искате ли да теглим чоп? Не, така ли?

Никой не му отговори и той изсумтя, докато подпъхваше ръце под кутията. Издърпа я през ръба на каруцата и единият й край изскърца пронизително, провлачвайки се по дървото.

— Е, май ще съм аз тогава. — Вените се издуха на врата му, докато слагаше кутията върху едно одеяло.

Гледката на кутията никак не допадна на Джизал — твърде много спомени. За потискащите коридори в Кулата на Създателя. За мрачните истории на Баяз за магия, демони и Другата страна. За факта, че това пътуване имаше цел, която той не разбираше, но само мисълта за нея му беше достатъчно неприятна. Зарадва се, когато най-накрая Логън уви кутията в одеялото и я сложи в раницата си — далеч от очите, ако не далеч от мислите му.

Всички имаха доста неща за носене. Джизал взе остриетата си, естествено, препасани в колана му. Дрехите на гърба си: тези с най-малко петна по тях, най-малко скъсани и вмирисани и съдраното, останало без един ръкав палто. Взе си резервна риза, намотано въже и половината от останалата им храна. За нея нямаше нищо против да беше малко по-тежка. Бяха останали само с последната кутия сухари, половин торба овес за каша и пакет сушена риба, от която на всички им се повдигаше с изключение на Кай. Нави на руло две одеяла и ги върза в горната част на раницата си. Закачи на колана си пълна манерка с вода и беше готов за тръгване. Доколкото можеше да е готов в дадените обстоятелства, естествено.

Кай разпрегна конете от каруцата, докато Джизал сваляше седлата и юздите от другите два. Не беше никак справедливо да ги изоставят, особено след като ги бяха докарали от Калкис дотук. Сякаш от тръгването им бяха минали години, замисли се Джизал. Сега той беше напълно различен човек от онзи, който потегли от града през необятната равнина. От спомена за собствените му надменност, невежество и егоизъм сгърчи недоволно лице.

— Ха! — извика той.

Конят го погледна тъжно, без дори да помръдне от място, после наведе глава и започна да пасе тревата в краката му. Джизал го погали по гърба.

— Е, предполагам, с времето ще намерят пътя си към равнините.

— Или пък не — изръмжа Феро и извади сабята си.

— Какво пра…

Извитото острие разсече наполовина шията на коня на Джизал и плисна топли пръски в лицето му. Предните крака на животното се подкосиха, то се строполи на една страна в тревата и от шията му потече обилно кръв.

Феро хвана едното му копито, издърпа го назад и започна да сече крака на коня със сабята си. Нанасяше резки точни удари пред смаяния поглед на Джизал. Тя вдигна глава и го изгледа навъсено.

— Няма да оставя всичкото това месо на птиците я. Не може да изтрае дълго, но поне довечера ще се наядем царски. Дай оня чувал.

Логън й хвърли един от празните чували от храна и сви рамене.

— Не бива да се привързваш към каквото и да било, Джизал. Не и тук, в дивото.

Когато потеглиха нагоре, никой не говореше. Всички бяха забили поглед в земята, съсредоточени в изронената пътека. А тя се изкачваше и завиваше, изкачваше и завиваше, отново и отново, докато краката на Джизал не го заболяха от ходене, раменете му не се протриха от раницата и лицето му не плувна в пот. Крачка по крачка. Това му казваше Уест, когато започваше да изнемогва от дългото тичане около стените на Агрионт. Крачка по крачка. И се беше оказал прав. Ляв крак, десен, докато неусетно се катериш нагоре.

След многократното монотонно повторение на едно и също усилие Джизал спря и погледна надолу. Невероятно колко високо беше стигнал за толкова кратко време. Забеляза останките от основите на крепостта — тънки сиви очертания по зелената трева в подножието на прохода. По-нататък неравният кален път тръгваше между хълмовете към Олкъс. Джизал потръпна и се обърна към планината. По-добре да остави всичко това зад гърба си.

 

 

Логън се влачеше нагоре по стръмната пътека. Протритите му ботуши дращеха и стържеха по камъните и пръстта, а кутията в раницата му го дърпаше назад като камък на шията и сякаш с всяка крачка ставаше по-тежка. Въпреки че я беше увил в одеялата, ръбовете й се забиваха в гърба му, все едно носеше торба с пирони.

Но Логън не мислеше много за нея. Беше прекалено зает да зяпа задника на Феро, която вървеше пред него — стегнати мускули, които се свиваха при всяка стъпка.

Странна работа. Преди чукането въобще не мислеше за нея по този начин. Тогава пък беше прекалено зает да гледа тя да не избяга, да не го простреля с лъка си или да не наръга някой от другите. Толкова зает беше да гледа смръщената й физиономия, че не беше забелязал лицето й. Толкова съсредоточен да я гледа в ръцете, че не беше видял останалото от нея. А сега не можеше да мисли за друго.

Всяко нейно движение го интригуваше. Улавяше се, че непрекъснато я гледа. Докато вървяха, докато седяха. Докато тя ядеше, пиеше вода, говореше или плюеше на земята. Докато си обуваше ботушите сутрин и когато ги събуваше вечер. И като капак на всичко от цялото това зяпане и от всички мисли за голото й тяло оная му работа беше непрестанно в полуготовност. Започваше да става доста срамно.

— Какво гледаш?

Логън спря и примижа нагоре към слънцето. Феро стоеше и го гледаше сърдито отгоре. Той намести раницата си, разтри натъртените си рамене и изтри потта от челото си. Можеше с лекота да скалъпи някаква лъжа. Че е гледал величествените планински върхове. Че просто си е гледал в краката. Че е гледал дали раницата не се е развързала на гърба й. Но какъв смисъл? И двамата добре знаеха какво точно гледаше той, а пък и другите бяха достатъчно далеч, че да не ги чуят.

— Гледам ти задника — отвърна Логън и вдигна рамене. — Извинявай, ама си го бива. Нищо лошо, само гледам, нали?

Ядосана, Феро отвори уста, но преди да успее да каже нещо, той наведе глава, пъхна палци в презрамките на раницата и продължи нагоре по пътеката. Когато се отдалечи на десетина крачки, погледна през рамо. Тя не беше помръднала от място, стоеше с ръце на кръста и го гледаше навъсено. Логън се усмихна широко.

— Какво гледаш? — попита.

 

 

Спряха за вода в едно мразовито утро на скална козирка над дълбока клисура. Джизал надзърна към шуртящата в тесния каньон вода през разлистените, натежали от дребни плодчета дървета, които растяха странично от голата скала. От отсрещната страна се издигаха до шеметна височина почти отвесни гладки скали. На горе сивата гладка стена продължаваше в назъбени канари, около които прелитаха и крещяха черни птици, а над тях в бледото небе препускаха и се въртяха бели облаци. Впечатляваща гледка, но леко обезпокоителна.

— Красиво е — подхвърли Джизал, като внимаваше да не се доближава много до ръба.

— Напомня ми за дома — кимна Логън. — Когато бях момче, прекарвах седмици до Височините, пробвах силите си срещу мощта на планината. — Отпи от манерката си и я подаде на Джизал. Присвил очи, се загледа в тъмните върхове. — Но планините винаги печелят. Тази империя се е родила, живяла и си е отишла, а те още са тук и гледат отвисоко на всичко. И дълго след като всички ние се върнем при пръстта, те още ще са тук. Едно време гледаха отгоре над дома ми. — Изхрачи тежка плюнка в клисурата под скалния ръб. — И сега гледат надолу, но там вече няма нищо.

Джизал отпи от водата.

— Ще се върнеш ли в Севера, след като всичко това свърши?

— Може би. Имам сметки за уреждане. Стари, тежки за уреждане сметки. — Севернякът вдигна рамене. — Но ако ги оставя неуредени, може за всички да е по-добре. Ще ме мислят за мъртъв и сигурно за всички това ще е голямо облекчение.

— Нямаш нищо, към което да се върнеш, така ли?

Логън примижа.

— Само още кръв. Всички от семейството ми са отдавна мъртви, изгнили в земята, а онези от приятелите, които не убих със собствените си ръце, убих с горделивостта и глупостта си. Толкова за моите постижения. Но за теб има още време, а, Джизал? Имаш шанса да заживееш мирен и спокоен живот. Ти какво смяташ да правиш?

— Ами… мислех си по въпроса… — той се покашля, притеснен, че като заговори сега за плановете си, това всъщност ги приближава към реалността. — Има едно момиче… така де, жена, имам предвид. Всъщност тя е сестра на мой приятел… казва се Арди. Мисля си, че може би… я обичам… — странно му се видя да обсъжда най-съкровените си чувства с човек, когото доскоро беше смятал за пълен дивак. С човек, който никога нямаше да вникне в правилата на живота в Съюза и никога нямаше да разбере каква жертва щеше да е това от страна на Джизал. Обаче му беше изключително леко да споделя с него. — Мислех си… ако тя поиска, разбира се… че можем да се оженим.

— Звучи ми като добър план — усмихна се широко Логън. — Ожени се за нея и почвай да сееш семената.

Джизал го погледна озадачен.

— Аз не разбирам много от земеделие.

Севернякът избухна в смях.

— Не такива семена бе, момче! — той го шляпна по гърба. — И един съвет, ако си склонен да приемаш съвети от типове като мен, гледай да измислиш да правиш нещо, което да не изисква убиване. — Наведе се и метна раницата на гърба си. — Убиването го остави за такива с по-малко мозък в главата. — Обърна се и тръгна нагоре по пътеката.

Джизал кимна замислено. Докосна белега на брадичката си и опипа с език дупката в зъбите си. Логън беше прав. Битките не са за него. Вече имаше един белег в повече.

 

 

Беше хубав ден. За пръв път от толкова много време насам на Феро не й беше студено. Приятно й бе да усеща слънцето върху себе си, горещо, прежурящо по лицето и голите й ръце. Сенките на скали и клони се очертаваха ясно по каменистата земя. Пръските от падащата вода край древната пътека блестяха, литнали във въздуха.

Другите бяха изостанали назад. Лонгфут не си даваше много зор, хилеше се на всичко и всички и плямпаше за красотата на гледките. Кай вървеше прегърбен и едва тътреше крака под тежестта на раницата си. Баяз пуфтеше, стискаше очи и се потеше, все едно всеки момент щеше да падне и да умре. Лутар се жалваше на всеки, готов да слуша, а такъв нямаше, за пришките по краката си, а тя и Деветопръстия крачеха отпред в пълно мълчание.

Точно както й харесваше да бъде.

Феро изкатери ронещия се ръб на една скала и се озова пред малък вир с тъмна вода, обграден от полумесец плоски камъни. От няколко легнали една върху друга и обрасли с висящ мъх скали течеше вода и падаше във вира. Отгоре надвесваха клони двойка тънки чепати дървета, чиито свежи листа блестяха и шумоляха от лекия ветрец. Слънцето искреше в накъдрената повърхност на водата. Прелитаха и лениво жужаха насекоми.

Красиво място, ако си от хората, които обръщат внимание на такива неща.

Не и Феро.

— Има риба — рече тя и се облиза.

Рибата ставаше много добре, набучена на пръчка и изпечена над огъня. Конското месо, което бяха взели със себе си, отдавна беше свършило и тя беше гладна. Когато клекна до водата да напълни манерката си, видя бледите сенки, които мърдаха под блестящата повърхност. Много риба. Деветопръстия тръшна тежката си раница на земята, седна на камъните до нея и започна да събува ботушите си. Нави крачолите на панталона си над коленете.

— Какво правиш, бял?

— Ще хвана малко рибка във вира — ухили й се той.

— С ръце? Дали си достатъчно сръчен с пръстите за целта?

— Мисля, че знаеш какво умея с пръстите.

Тя го изгледа намръщено, но усмивката му се разтегли още повече и около очите му се образуваха ситни бръчки.

— Гледай и се учи, жено. — Той нагази във водата, приведе се над повърхността и стиснал устни, заопипва внимателно около себе си.

— Какви ги върши? — Лутар остави раницата си до тази на Феро и изтри лъсналото си от пот лице с опакото на ръката.

— Глупакът си мисли, че може да хване риба.

— Хайде бе, с голи ръце?

— Гледай и се учи, момче — рече Деветопръстия. — Аа…

На лицето му се изписа усмивка и мускулите на предмишниците му заиграха, докато пръстите му ровеха по дъното.

— Ето я и нея. Хванах я! — той издърпа рязко ръка от водата и хвърли във въздуха облак от пръски.

Нещо проблесна на слънцето и той го метна на брега. Нещото остави мокри тъмни следи върху сухия камък — риба, тя пляскаше и подскачаше върху скалата.

— Ха-ха! — викна брат Лонгфут и застана до останалите. — Ловене на риба с голи ръце. Впечатляващо, забележително умение. Веднъж из Хилядата острова срещнах мъж, за когото се смяташе, че е най-великият рибар в целия Кръг на света. Най-отговорно заявявам, че този човек само трябваше да седне до вода, да запее и рибата сама изскачаше и се хвърляше в скута му. Така си беше, наистина! — и се намръщи, когато никой не показа какъвто и да било интерес към историята му.

В този момент над скалния ръб се появи Баяз, почти пълзеше на четири крака, докато се прехвърляше над него. Зад него изникна безизразното лице на чирака му.

Първия магус се дотътри тежко, като се облягаше на жезъла си, и се свлече до скалата. Дишаше запъхтяно, а изпитото му лице беше плувнало в пот.

— Няма да ми повярвате, ако ви кажа, че навремето буквално тичах през този проход. Взимах разстоянието за два дни. — Разтрепераните му пръсти пуснаха жезъла и той изтропа сред изсъхналите съчки покрай брега. — Много отдавна беше…

— Мислех си… — подхвърли Лутар.

Уморените очи на Баяз се извъртяха към него, сякаш обръщането на цялата глава беше непосилно за магьосника.

— Мислил си и си ходил едновременно? Дано не си се изтощил напълно, капитан Лутар.

— Защо отиваме на края на света?

— Уверявам те, не е заради самата разходка — намръщи се Баяз. — Онова, което търсим, е там.

— Да, ясно, но защо там?

— Хъ — изсумтя Феро.

Уместен въпрос.

Баяз пое дълбоко въздух и изду бузи.

— Няма мира за мен, а? След падането на Олкъс и смъртта на Глъстрод другите трима синове на Еуз се срещнаха. Ювенс, Бедеш и Канедиас. Обсъждаха какво да направят… със Семето.

— Дръжте! — викна Деветопръстия и метна втора риба върху камъните.

Баяз я изгледа с празен поглед, докато подскачаше и се мяташе, и отчаяно отваряше уста и хриле, поемайки задушаващия я въздух.

— Канедиас искаше да го изучи. Твърдеше, че може да го използва за добри цели. Ювенс се боеше от камъка, но не знаеше как да го унищожи, затова го остави под опеката на брат си. Но с течение на времето, след като дълги години раните на империята така и не заздравяха, той започна да съжалява за решението си. Тревожеше се, че Канедиас, жаден за власт, може да наруши Първия закон, както го наруши Глъстрод. Поиска от него камъкът да бъде оставен другаде. Първоначално Създателят отказа и доверието между двамата братя силно се разклати. Знам това, защото аз носех съобщенията между тях. Още тогава, както разбрах по-късно, двамата са подготвяли оръжията, които някой ден щяха да използват един срещу друг. Ювенс умоляваше, настояваше, накрая заплашваше и в крайна сметка Канедиас отстъпи. Така тримата синове на Еуз тръгнаха на път за Шамбулян.

— Няма по-далечно място от него в целия Кръг на света — промърмори Лонгфут.

— И точно затова беше избрано. Предадоха Семето на духа на острова, за да го пази за вечни времена.

— Заповядали са на духа да не го дава никому никога — промърмори Кай.

— И моят чирак за пореден път демонстрира невежеството си — изгледа го изпод вежди Баяз. — Не никога, господарю Кай. Ювенс беше достатъчно умен, за да знае, че не може да предвиди всичко. Той осъзна, че в бъдеще може да настъпят тежки времена, в които отново да има нужда от мощта на… това нещо. Затова Бедеш заповяда на духа да предаде Семето единствено на онзи, който носи жезъла на Ювенс.

— И къде е този жезъл? — сключи вежди Лонгфут.

Баяз посочи към дървената тояга, която използваше да се подпира на нея. Грубото невзрачно парче дърво лежеше на земята до него.

— Това ли е? — попита Лутар с доста голямо разочарование в гласа.

— А ти какво очакваше, капитане? — усмихна се Баяз. — Десетфутов лъскав боздуган от масивно злато, изписан с руни и инкрустиран с кристали, а на върха — диамант с размера на главата ти, така ли? — Първия магус изсумтя презрително. — Дори аз не съм виждал чак толкова голям камък. Най-обикновената тояга вършеше същата работа на господаря ми. От повече никога не се е нуждал. Едното парче дърво не прави от човека мъдрец, благородник или велик войн, същото се отнася и за парчето стомана. Не, момчето ми, силата идва от плътта, от сърцето и от главата. Най-вече от главата.

— Харесва ми този вир! — изкикоти се Деветопръстия и метна още една риба на брега.

— Ювенс — прошепна тихо Лонгфут — и братята му, хора с неизмерима мощ, хора богове. Но дори те са се бояли от това нещо. Положили са неимоверни усилия да го скрият на края на света. Не е ли редно и ние да се страхуваме от него?

Баяз се навъси към Феро и тя му отвърна със същото. По сбръчканата кожа на лицето му избиха капки пот, космите на брадата му потъмняха от нея, но изражението му остана каменно.

— Оръжията са опасни за онези, които не умеят да си служат с тях. С лъка на Феро Малджин аз бих могъл единствено да прострелям собствения си крак, ако не знам как да го използвам. С остриетата на капитан Лутар бих пронизал приятел, а не враг, ако нямам нужните умения да боравя с тях. Колкото по-голямо е оръжието, толкова по-голяма е опасността от него. Имам достатъчно респект от това нещо, можете да ми вярвате, като го казвам, но за битката с враговете ни имаме нужда от наистина могъщо оръжие.

Феро се намръщи. Не беше напълно убедена, че нейните и неговите врагове са едни и същи, но реши засега да не обръща внимание. Беше стигнала чак дотук и вече беше прекалено близо, за да остави нещата недовършени. Погледна към Деветопръстия и видя, че пак я гледаше. Това я накара да се намръщи още повече. Напоследък непрекъснато го хващаше да я гледа. Зяпаше, хилеше се и пускаше гадни шегички. А сега установи, че самата тя поглежда към него по-често от необходимото. Отблясъците на слънцето във водата пробягаха по лицето му. Той вдигна отново очи, погледите им се срещнаха. И пак й се усмихна.

Физиономията й се смръщи още повече. Измъкна камата си, грабна една от рибите от скалата и отряза главата й. Разпори я, измъкна лигавите й вътрешности и ги хвърли във водата до крака на Деветопръстия. Естествено, беше грешка, че се чука с него, но в крайна сметка нещата не се бяха влошили чак толкова.

— Ха! — Деветопръстия измъкна ръка от водата и хвърли нов облак пръски нагоре. Залитна и размаха ръце. — Ха! — рибата се замята в ръката му — блестяща, сребриста, пърхаща светкавица — и той се пльосна по лице във водата. После се изправи и взе да плюе и тръска глава. — Избяга гадината!

— Някъде по света за всеки човек съществува противник, по-хитър и находчив от него. — Баяз опъна крака пред себе си. — Може да се окаже, че ти най-после откри своя, Деветопръсти господарю.

 

 

Джизал се сепна и се събуди. Беше посред нощ. Беше сънувал Агрионт, слънчеви дни и благоуханни вечери и сега лежеше замаян и се опитваше да си спомни къде е. В съня му бе и Арди или някоя като нея, която му се усмихваше закачливо в уютната му всекидневна. Звездите светеха ярко на черното небе и хладният планински въздух щипеше устните, ноздрите и върховете на ушите на Джизал.

Беше в Назъбените планини, на половин свят разстояние от Адуа, и от тази мисъл усети празнота. Поне стомахът му беше пълен. Риба и сухари — първото свястно ядене, откакто свърши конското месо. С едната половина на лицето още долавяше топлината на огъня, та се обърна към него. Усмихна се на тлеещите въглени и придърпа одеялото под брадичката си. Щастието сега се наричаше прясна риба и тлеещ лагерен огън.

Намръщи се. Одеялото до него, под което спеше Логън, мърдаше. Първоначално реши, че севернякът се върти в съня си, но после осъзна, че завивката продължава да мърда. Бавни, ритмични движения, придружени от тихо пъшкане. В началото го беше взел за хъркането на Баяз, но сега знаеше, че не е това. Напрегна очи в тъмното и съзря бледите ръка и рамо на северняка с изпъкнали по тях мускули. Под неговата ръка се подаваше друга, тъмна ръка, която мачкаше гърба му.

Устата на Джизал увисна. Логън и Феро. От звуците ставаше повече от ясно какво правеха. И това на по-малко от крачка от главата на Джизал! Той зяпна повдигащата се завивка, осветена от бледата светлина от жаравата. Кога бяха… Защо са… И как… Ама че наглост от тяхна страна! Старата ненавист към двамата се върна за секунди и наранените му устни се изкривиха от омраза. Двамата диваци се яхаха като разгонени животни пред очите на всички! Идеше му да скочи и да ги срита, както би постъпил с кучета, които за всеобщ ужас са решили да се съвкупят насред градинско увеселение.

— Мамка му — прошепна нечий глас.

Джизал замръзна, реши, че са го видели.

— Чакай. — Последва кратка пауза. — А… аа, така е по-добре.

Ритмичното движение беше подновено и завивката отново взе да се надига и спуска, първоначално бавно, после все по-бързо. Как можеше Джизал да спи, докато се случваше това? Погледна навъсено, обърна се на другата страна и се зави презглава. Сега лежеше в пълен мрак и слушаше как гърленото пъшкане на Деветопръстия и рязкото съскане на Феро постепенно се усилват. Стисна очи и усети паренето на сълзи под клепачите си.

Почувства се ужасно самотен.