Джо Абъркромби
Преди да увиснат на въжето (39)

Посрещане за герои

Валеше, когато началник Глокта влизаше с куцукане в Адуа. Гаден ситен дъждец и силен вятър откъм морето, от които подвижният мост на кораба, скърцащото дърво на кея и каменната настилка бяха станали хлъзгави като рибешки люспи. Глокта прокара език по изранените си венци, разтри бедрото на сакатия си крак и смръщено огледа сивата крайбрежна улица. На десетина крачки от него двама начумерени стражи стояха облегнати на порутената стена на един склад. Малко по-нататък група докери водеха разгорещен спор за камара сандъци. Един треперещ просяк тръгна към него, но веднага се отказа и изчезна нанякъде.

Аа, няма ли ги тълпите от ликуващи поданици на Съюза? Къде ли е килимът от цветя? И къде ли са се покрили припадащите от вълнение девици? Всъщност не беше ни най-малко изненадан от подобно посрещане. И предишния път, когато се връщаше от юг, беше абсолютно същото. Тълпите рядко си дават зор с овации за победения независимо колко смело се е бил, какви саможертви е направил или колко нищожни са били шансовете му за успех. Девиците се подмокрят от победи, без значение колко са незначителни и напълно безсмислени, но при едно „направих всичко възможно“ най-много да се изчервят. Боя се, че същото се отнася и за архилектор Сълт.

Една особено свирепа вълна се разби във вълнолома и запрати в гърба му душ от противни пръски морска вода. Подгизнал от студена вода, Глокта залитна напред, подхлъзна се и за малко да падне. Прекоси задъхан кея и се вкопчи в лигавата от вода стена на порутената барака отсреща. Вдигна очи и видя, че стражите го зяпат втренчено.

— Нещо интересно? — озъби им се Глокта и двамата моментално вдигнаха яките и се обърнаха на другата страна.

Глокта се уви в палтото си, чиито пешове бяха неприятно залепнали към мокрите му крачоли. Няколко месеца под слънцето и спираш да мислиш, че някога пак ще ти е студено. Колко бързо забравя човек. Огледа намръщен празните докове. Колко бързо забравяме всички.

— Отнофо у домъ. — Фрост имаше доволен вид, докато слизаше по подвижния мост със сандъка на Глокта в ръце.

— Не си падаш много по горещините, а?

Практикът поклати масивната си глава с щръкнала на мокри фъндъци бяла коса и почти се усмихна на ситния зимен ръмеж. Северард слезе след него и вдигна глава към сивите облаци. Спря за момент в края на подвижния мост, после стъпи на каменния пристан.

— Хубаво е да си отново у дома — каза той.

— Ще ми се да можех да споделя ентусиазма ви, но нещо не ми се получава да мисля така. Негово високопреосвещенство ме повика обратно и съдейки по това, в какво положение оставихме Дагоска, май срещата… няма да мине добре. Ей на това му викам аз омаловажаване на фактите. Вие по-добре се покрийте някъде за няколко дни.

— Да се покрия ли? Не смятам да излизам от бардака в продължение на седмица.

— Мъдро решение, Северард. В случай че не се видим отново, успех.

— Винаги, началник. — Очите на практика блеснаха.

Глокта проследи с поглед отдалечаващия се към по-съмнителната част на града практик. Просто още един ден от живота на практик Северард. Никога да не се замисляш за повече от час напред. Каква благодат.

— Проклета страна с проклето гнусно време — изропта Витари с напевния си акцент. — Трябва да вървя да говоря със Сълт.

— Ха! Аз също! — извика с престорено въодушевление Глокта. — Какво невероятно съвпадение! — прегъна ръка и й предложи лакътя си. — Да отидем да видим Негово високопреосвещенство заедно, като двойка!

Тя го изгледа.

— Добре.

— Но двамата ще трябва да почакате още малко за главата ми. Само че първо се налага да се отбия за малко на едно място.

 

 

Върхът на бастуна изтропа по вратата. Никой не отвори. Проклятие. Гърбът го болеше ужасно, трябваше да седне. Отново почука с бастуна, този път по-силно. Пантите изскърцаха и вратата се отвори. Отключено е. Глокта се намръщи и бутна вратата. Касата беше разцепена отвътре, а бравата — счупена. Разбивана е. Прекрачи прага и влезе в антрето. Къщата беше празна и лед студена. Никъде не се виждаше и една-единствена мебел. Все едно се е изнесла. Но защо? Единият му клепач потрепери. През цялото време в Дагоска почти не се бе сещал за Арди. Други дела изглеждаха много по-наложителни за момента. Единственият ми приятел ми възложи това. Ако е станало нещо с нея…

Глокта посочи стълбището, Витари кимна и тръгна. Докато се изкачваше безшумно нагоре, се наведе и извади в движение нож от единия си ботуш. Глокта посочи напред и Фрост тръгна във вътрешността на къщата, като се придържаше до стените. Вратата на всекидневната беше открехната. Глокта провлачи крак до нея и я отвори.

До прозореца с гръб към него седеше Арди: бяла рокля, тъмна коса, точно както я помнеше. Когато пантите изскърцаха, видя главата й да се извръща леко към вратата. Жива е. Но стаята изглеждаше доста променена. Беше абсолютно празна с изключение на стола, на който седеше тя. Празни варосани стени, голи дъски на пода и прозорци без завеси.

— Вече нищо не е останало — ядосано каза Арди с треперещ дрезгав глас.

Очевидно. Глокта се намръщи и пристъпи в стаята.

— Казах ви, нищо не е останало! — тя се изправи, все още с гръб към вратата. — Или все пак решихте, че ще вземете и стола, а? — обърна се рязко, сграбчи облегалката, вдигна стола над главата си и с писък го запрати към вратата.

Столът се блъсна в стената до вратата и в стаята се разлетяха парчета дърво и мазилка. Един от дървените крака профуча покрай лицето на Глокта и падна в ъгъла, останалото се сгромоляса на пода във вид на прашни парчета натрошено дърво.

— Много мило от твоя страна — промърмори Глокта, — но предпочитам да остана прав.

— Ти!

Глокта видя през рошавата й коса как опулва очи от изненада. Лицето на Арди беше изпито и бледо, не каквото го помнеше. Роклята й беше измачкана и прекалено тънка за студа в стаята. Тя безуспешно се опита да я поприглади с разтреперани ръце, после взе да оправя кичурите на немитата си коса. В следващия момент избухна в гърлен смях.

— Страхувам се, че не съм подготвена да приемам посетители.

Глокта чу тежките стъпки на Фрост в антрето и миг по-късно го видя да изниква на прага със стиснати юмруци.

— Всичко е наред — вдигна пръст Глокта, — чакай отвън.

Албиносът изчезна в мрака на антрето, а Глокта прекоси с куцане скърцащия под на всекидневната.

— Какво е станало тук?

— Оказа се, че баща ми съвсем не е бил в такова добро финансово състояние, както смятаха всички. — Устните й се изкривиха. — Имал е дългове. Малко след като брат ми замина за Англанд, дойдоха да си вземат дължимото.

— Кой?

— Човек на име Фалоу. Взе всички пари, които имах, но се оказаха недостатъчно. После взеха сребърните прибори и малкото бижута, останали от майка ми. Дадоха ми шест седмици да набавя останалата сума. Освободих прислужницата си, продадох всичко, което успях, но искаха още. И пак дойдоха. Преди три дни. Изнесоха всичко. Фалоу ми каза да съм се благодаряла, че ми оставя роклята на гърба.

— Ясно.

Арди пое дълбоко въздух и потрепери, докато го издишваше.

— Оттогава седя пред този прозорец и мисля откъде момиче без приятели и роднини може да изкара някакви пари. — Погледна го в очите. — Сетих се само за един начин. И смея да твърдя, че ако имах кураж, досега да съм го направила.

Глокта издиша шумно през стиснати зъби.

— Значи имаме късмет, че си такава страхливка.

Той измъкна единия ръкав на палтото си и с мъка се заизвива, за да го отърси от гърба си. След като най-после успя, се засуети с бастуна, докато го прехвърляше в другата ръка, за да се отърве окончателно от палтото. Мамка му. Дори жест не мога да направя с малко повече финес в движенията. Най-накрая протегна ръка и залитайки леко, й подаде палтото.

— Сигурен ли си, че нямаш повече нужда от него?

— Вземи го. Така ще ми спестиш обличането на проклетото нещо.

Това предизвика нещо като усмивка на лицето й.

— Благодаря ти — рече Арди и се наметна. — Опитах да те намеря, обаче… не знаех къде си…

— Съжалявам, но сега съм тук. Вече няма нужда да се тревожиш за нищо. Тази вечер ще пренощуваш при мен. Жилището ми не е голямо, но все ще измислим нещо за една нощ. Когато заплувам по корем във водата при доковете, ще се освободи достатъчно място.

— А после?

— Утре ще се върнеш тук. И ще завариш къщата каквато беше.

— Но как? — вторачи се в него Арди.

— О, аз ще имам грижата. Но сега първо да те заведа на топло. Началник Глокта. Приятел на самотните.

Докато той говореше, Арди притвори очи и задиша тежко през носа. Започна леко да се олюлява, сякаш повече нямаше сила да стои. Странно как трудностите ни държат на крака и докато ни натискат отгоре, успяваме да им устоим. Но изчезнат ли, силите моментално ни напускат. Глокта протегна ръка да я подхване да не падне и почти докосна рамото й, но в последния момент очите й се отвориха, тя се изпъна отново и той дръпна ръката си.

Началник Глокта, спасител на млади дами в беда. Поведе Арди през антрето до разбитата врата.

— Дай ми само минутка с моите практици.

— Разбира се. — Арди вдигна глава и го погледна с големите си зачервени от плач черни очи. — Благодаря ти. Кой каквото ще да казва, ти си добър човек.

Глокта едва потисна напушилия го смях. Добър човек? Съмнявам се, че Салем Рюз ще се съгласи с теб. Или пък Гофред Хорнлак, или магистър Коулт, или Корстен дан Вурмс, генерал Висбрук, инквизитор Харкър, или който и да било от стотиците други, пръснати из наказателните колонии в Англанд или обкръжени и чакащи смъртта си в Дагоска. При все това Арди Уест мисли, че аз съм добър човек. Странно и не съвсем неприятно усещане. Почти като усещането да си отново човек. Жалко, че вече е толкова късно.

Когато Арди излезе навън, наметната с палтото му, той кимна на Фрост да се приближи.

— Имам задача за теб, стари приятелю. Една последна задача. — Глокта стовари ръка на огромното рамо на албиноса и го стисна. — Познаваш ли лихвар на име Фалоу?

Фрост кимна.

— Искам да го намериш, да си поговорите и да се постараеш да боли. Доведи го тук и му обясни кого е обидил. Всичко тук да се възстанови, да стане по-добре, откакто е било преди, така ще му кажеш. Дай му един ден. Ако не стане, го намери отново, където и да се е покрил, и започни да го режеш. Ясно? Ще ми направиш тази услуга, нали?

Фрост кимна отново и розовите му очи проблеснаха в мрака на антрето.

— Сълт ни чака — подхвърли Витари.

Стоеше на стълбите, опряла лакти и провесила ръце от парапета.

— Естествено. — Глокта примижа от болка, докато куцаше към вратата.

А ние не искаме да караме Негово високопреосвещенство да чака.

 

 

„Так“, „туп“, болка, това беше ритъмът на походката му. Първо увереното „так“ от тока на десния му ботуш, после отекващото по коридора „туп“ от бастуна и накрая безкрайното провлачване на левия крак, придружено от познатата пробождаща болка в коляното, задника и гърба. „Так“, „туп“, болка.

Беше извървял цялото разстояние от доковете до къщата на Арди, а оттам до Агрионт, а после чак дотук, високо горе в Палатата на въпросите. Докуцах. Сам. Без чужда помощ. Сега всяка стъпка беше равна на агония. Всяко движение кривеше лицето му от болка. Сумтеше, потеше се, проклинаше. Но проклет да съм, ако забавя крачка.

— Обичаш нещата да стават по трудния начин, а? — промърмори Витари.

— Че защо пък да е по лесния? — сопна се Глокта. — За твое успокоение този ни разговор най-вероятно ще се окаже последният, който водим.

— Защо тогава си правиш труда? Защо просто не избягаш?

Глокта прихна.

— В случай че не си забелязала, аз съм изключително слаб бегач. Освен това съм любопитен. Любопитен да разбера защо Негово високопреосвещенство не ме остави да гния в Дагоска задно с останалите.

— Любопитството ти може да се окаже смъртоносно.

— Ако архилекторът иска смъртта ми, куцането в обратна на него посока няма да ми помогне много. По-добре да я посрещна изправен пред него. — Внезапен спазъм в крака го накара да примижи. — Или седнал. Но при всички положения лице в лице и с отворени очи.

— Ти решаваш.

— Точно така. Може би е последният избор, който правя.

Двамата влязоха в преддверието на кабинета на Сълт. Глокта наистина остана безкрайно изненадан, че беше успял да стигне чак до мястото. През целия път нагоре очакваше да бъде хванат от всеки маскиран практик, с когото се разминаваха по коридорите, и всеки облечен в черно инквизитор да изкрещи заповед за незабавното му арестуване. Но ето ме сега тук. Всичко си беше постарому, масивното бюро, тежките столове, двамата едри практици от двете страни на огромната врата.

— Аз съм…

— Началник Глокта, разбира се — секретарят на Сълт сведе почтително глава. — Можете да влезете веднага. Негово високопреосвещенство ви очаква.

От отворената врата на кабинета на архилектора се процеждаше светлина в мрачното преддверие.

— Аз ще изчакам тук. — Витари се стовари на един от столовете и преметна крак върху крак.

— Няма да се наложи да чакаш дълго. Това ли са последните ми думи? — Глокта изруга наум, докато пристъпваше към вратата.

Трябваше повечко да се постарая, да измисля нещо по-възвишено. Поколеба се, когато застана на прага, пое дълбоко въздух и влезе.

Същата просторна овална стая. Същите тъмни мебели, същите мрачни картини по светлите стени, същият огромен прозорец със същата гледка към университета и Кулата на Създателя. Няма скрити под масата убийци, няма притаил се зад вратата палач със секира в ръце. Само Сълт, седнал на бюрото си с писалка в ръка, чието перо се плъзгаше плавно по лист хартия пред него.

— Началник Глокта! — архилекторът скочи и се понесе по лъснатия под към него с елегантна походка и развяна зад гърба бяла дреха. — Така се радвам на благополучното ви завръщане!

Лицето на Сълт изглеждаше съвсем искрено и това накара Глокта да смръщи чело. Беше подготвен за почти всичко друго, но не и за такъв прием.

Сълт му поднесе ръката си и камъкът на пръстена му заискри с виолетови пламъци. С изкривено от гримасата лице Глокта се наведе да го целуне.

— Служа и се подчинявам, Ваше Високопреосвещенство.

Изправи се с мъка. Ха, няма нож в гърба? Междувременно Сълт вече се носеше с елегантната си походка към бюфета и се усмихваше ведро.

— Заповядай, седни, ако обичаш! Не е нужно да чакаш покана.

Откога? Глокта се намести с пъшкане на един от столовете, без много да се задълбочава в търсене на стърчащи от седалката отровни шипове. Сълт беше отворил една от вратичките и ровеше и бюфета. А така, сега ще извади зареден арбалет и ще ме простреля в шията. Но вместо това в ръката му се появиха две чаши.

— Предполагам, готов си да приемеш поздравления? — подхвърли през рамо Сълт.

— Моля? — примигна озадачен Глокта.

— Поздравления! Отлична работа! — усмихна му се Сълт и сложи чашите на кръглата маса.

После свали запушалката от гарафата. Какво да кажа? Какво да кажа?

— Ваше Високопреосвещенство… Дагоска… искам да бъда напълно откровен с вас. Когато напусках Дагоска, градът беше на път да падне. Предполагам, съвсем скоро ще бъде превзет…

— Разбира се, че ще бъде. — Сълт махна пренебрежително с облечена в бяла ръкавица ръка. — Градът беше обречен още от самото начало. Единственото, на което се надявах, беше да дадеш добър урок на гуркулите! И как само го направи, Глокта, а? Наистина, как само ги накара да си платят!

— Значи… всъщност… сте доволен? — Глокта едва се престраши да използва думата.

— Не, аз съм направо очарован! Лично да бях нагласил нещата, пак нямаше така добре да се получат! Некомпетентността на лорд-губернатора, предателството на сина му, перфектна демонстрация на степента на неадекватност на местните самоуправления в кризисни моменти. А предателството на Айдър изложи на показ двуличието на търговските гилдии, съмнителните им контакти и липсата на всякакъв морал! Гилдията на търговците на подправки последва съдбата на текстилната и търговските им права са вече в наши ръце. Двете гилдии си отредиха място на сметището на историята и сложиха край на влиянието на търговската класа! Сега на всички е ясно, че единствено Инквизицията на Негово величество демонстрира безпримерна лоялност пред заплахата на най-върлите врагове на Съюза. Трябваше да видиш лицето на Маровия, когато представих самопризнанията пред Висшия съвет! — Сълт напълни чашата на Глокта догоре.

— Много мило от ваша страна, Ваше Високопреосвещенство — смънка Глокта и отпи.

Както винаги отлично вино.

— И тогава той се изправи пред Висшия съвет и, забележи, пред самия крал и най-отговорно заяви, че ти няма да удържиш града и седмица след началото на атаките на гуркулите! — архилекторът избухна в смях. — О, трябваше да си там и да чуеш с ушите си. Убеден съм, че ще се справи доста по-добре, казах аз. Напълно съм убеден, че ще се справи много добре.

На това му казвам аз сериозна подкрепа.

— Два месеца, Глокта! — облечената в бяла ръкавица ръка на Сълт плесна по масата. — Два месеца! С всеки изминал ден онзи все повече заприличваше на пълен идиот, а аз на герой… така де, ние — поправи се Сълт, — ние сме героите. Аз само трябваше да седя там и да се усмихвам! О, трябваше да ги видиш, с всеки следващ ден отдръпваха по малко столовете си по-далеч от Маровия, по-близо до мен! И миналата седмица гласуваха за повече правомощия на Инквизицията. Девет срещу три гласа. Девет срещу три! Следващата седмица ще стигнем още по-напред, ще видиш! Как успя да постигнеш това, Глокта? — архилекторът го погледна очаквателно.

Първо, продадох се на банката, която финансираше текстилната гилдия, и използвах финансовите постъпления, за да подкупя възможно най-ненадеждния наемник в целия свят. След това убих невъоръжен пратеник, дошъл да преговаря под бяло знаме, и накрая изтезавах, не, смлях на кайма малко момиче от прислугата. О, също така пуснах най-големия ни предател на свобода. Безспорно героична постъпка. Как наистина успях?

— С много работа — рече Глокта.

Очите на Сълт трепнаха и това не убягна на Глокта. Раздразнение ли беше това? Или недоверие? Но каквото и да беше, изчезна ма мига.

— С работливост, разбира се. — Сълт вдигна чаша. — Второто по важност качество. Нарежда се непосредствено след безпощадността. Харесва ми стилът ти, Глокта, винаги съм го подчертавал.

О, нима? Но вместо отговор Глокта наведе признателно глава.

— Докладите на практик Витари бяха изпълнени с възхищение. Особено ми допадна как си се справил с гуркулския емисар. Това със сигурност е изтрило, макар и за кратко, усмивката от лицето на онова арогантно прасе императора.

Ха, явно наистина е спазила своята част от уговорката. Интересно.

— Да, всичко върви по план. Освен пакостите на селячеството и Англанд, естествено. Жалко за Ладисла.

— Какво се е случило с Ладисла? — попита учудено Глокта.

— Не си ли чул? — лицето на Сълт придоби огорчен вид. — Поредната бляскава идея на Маровия. Беше си наумил да вдигне малко репутацията на принца, като му повери командването на собствена част в Севера. По-встрани от събитията, където да е на сигурно място, а при завръщането си да се окичи с бойна слава. Признавам, хубав замисъл, само дето встрани от събитията се оказало точно в центъра им, за което принцът платил с главата си.

— И цялата му армия също, така ли?

— Няколко хиляди, предимно сганта, която благородниците изпратиха като наборници. Нищо съществено. Остенхорм е още в наши ръце, пък и идеята не беше моя, така че никакъв проблем. Между нас да си остане, може би така е дори по-добре. Този Ладисла беше направо непоносим. От колко скандали съм го отървавал. Така и не се научи да си държи панталона закопчан този малоумник. Рейнолт изглежда съвсем различен. Прагматичен, разсъдлив. Прави каквото му се каже. Да, определено така е по-добре. Естествено, ако не вземе и той да тръгне нанякъде и не умре там, тогава вече сериозно ще загазим. — Сълт отпи глътка вино и го завъртя в устата си с огромно задоволство.

Глокта се покашля. Сега, докато си в добро настроение…

— Има един друг въпрос, който бих искал да обсъдя с вас, Ваше Високопреосвещенство. Става дума за гуркулския шпионин, който действаше в града. Тя се оказа… Как да обясня това, без в същото време да прозвуча като ненормален?

Но Сълт отново се оказа напред с информацията.

— Знам. Ядач.

Знаеш? Дори това?

Архилекторът се облегна назад и поклати глава.

— Езическа отврат. Направо като излязла от приказките. Ядене на човешка плът. Но в дивия Юг явно се ширят подобни практики. Ти не се тревожи, вече направих запитване по въпроса.

— И кой би могъл да внесе яснота по такъв въпрос?

Архилекторът не отговори, но устните му се извиха в зловеща усмивка.

— Сигурно си изморен. Там е крайно изтощително. Жега и прахоляк дори през зимата. Почини си. Заслужил си. Ако изникне нещо, ще пратя да те повикат. — При тези думи Сълт взе писалката в ръка и се надвеси над листовете хартия на бюрото си, така че не остави друго на Глокта, освен да закуца към вратата с изписано на лицето недоумение.

— Изглеждаш почти все едно си още жив — подхвърли Витари, когато той излезе в преддверието.

— Вярно. Или поне дотолкова, доколкото по принцип ми е възможно. Сълт беше… доволен. — Глокта все още не можеше да повярва на случващото се.

Сълт и доволен: дори думите не звучаха реално една до друга.

— Много ясно, че ще е доволен, след всичките хвалби по твой адрес, които му написах.

— Хм. — Глокта се намръщи. — По всичко личи, че ти дължа извинение.

— Задръж си го. Не ми дреме за извиненията ти. Просто следващия път ми имай доверие.

— Звучи ми приемливо.

Глокта погледна крадешком към нея. Шегуваш се, нали?

 

 

Стаята беше пълна с красиви мебели. Дори леко препълнена. Дебела мека тапицерия на столовете, антична маса, полиран бюфет, истински разкош за такава малка всекидневна. Една от стените беше почти изцяло заета от огромна картина, на която бяха представени лордовете на Съюза, които полагаха клетва и отдаваха почит на Харод Велики. Върху дъските на пода беше постлан плътен, прекалено широк за размерите на помещението кантикски килим. В камината, между две антични вази, гореше буен огън. Стаята беше уютна, топла и приятна. Каква огромна разлика, и то само за ден. Стават чудеса, с подходящото поощрение, разбира се.

— Добре — каза Глокта, като огледа стаята. — Много добре.

— Разбира се — отвърна Фалоу. Стоеше с почтително наведена глава, на път да смачка напълно шапката в ръцете си. — Разбира се, началник. Направих всичко по силите си. Повечето от мебелите, които… вече ги бях продал, но ги замених с други, по-качествени, най-доброто, което успях да намеря. И останалите стаи в къщата също са изрядни. Надявам се… да сте доволен.

— Аз също. Доволни ли сме?

Арди гледаше навъсено Фалоу.

— Става — каза тя.

— Чудесно — каза лихварят, хвърли притеснен поглед към Фрост, после отново забоде очи във върховете на обувките си. — Чудесно! Моля, приемете най-искрените ми извинения! Нямах никаква представа, разбира се, никаква представа, че това ви касае, началник. Аз никога не бих си позволил… ужасно съжалявам, наистина.

— Не на мен трябва да се извиняваш, не мислиш ли?

— Да, да, разбира се. — Той бавно се извърна към Арди. — Милейди, приемете най-искрените ми извинения.

Арди го изгледа намръщено, устните й се изкривиха, но тя не отговори.

— Може би трябва да опиташ да измолиш прошка — предложи Глокта, — на колене например. Това може и да свърши работа.

Без капка колебание Фалоу падна на колене и закърши ръце.

— Милейди, моля ви…

— По-ниско — каза Глокта.

— Разбира се. — Фалоу падна на четири крака. — Моля за извинение. Най-смирено ви моля. Моля ви да намерите милост в сърцето си и да ми простите. Умолявам ви… — той протегна неуверено ръка, хвана ръба на роклята й и понечи да го целуне, но Арди се дръпна назад и го срита силно в лицето.

— Ау! — изписка лихварят и се изтърколи настрани.

От носа му бликна тъмна кръв и покапа по новия килим. Глокта усети как на лицето му се изписва изненада. Това не го очаквах.

— На ти, шибано копеле! — следващият ритник го улучи в устата и отметна назад главата му. По отсрещната стена пръснаха капки кръв. Накрая обувката на Арди се вряза с глух удар в корема му и той се преви на пода. — Ти… — озъби се тя — ти… — ритна го отново, и отново, и отново.

Свит на кълбо, Фалоу се тресеше, пъшкаше и стенеше. Фрост пристъпи напред, но Глокта вдигна пръст и го спря.

— Спокойно — промърмори. — Тя се справя доста добре и без помощ.

Постепенно ритниците започнаха да се сипят все по-нарядко Арди се задъха тежко. Петата й се заби в ребрата на лихваря, после върхът на обувката й пак улучи носа му. Ако някога й доскучае да си седи вкъщи, може да направи бляскава кариера като практик. Арди се наведе и се изплю в лицето на Фалоу. После пак го ритна, залитна назад и се подпря на полираното дърво на бюфета. Остана там, задъхана и превита.

— Доволна ли си? — попита Глокта.

Тя вдигна глава и го погледна през разбърканата си коса.

— Не още.

— Ако го пориташ още малко, по-добре ли ще ти стане?

Тя погледна към запъхтяния на килима Фалоу и челото й се сбърчи. Засили се и го срита здраво в ребрата, олюля се, изтри носа си с ръка и отметна кичурите коса от лицето си.

— Готова съм.

— Чудесно. Изчезвай оттук — изсъска Глокта. — Вън, червей такъв.

— Разбира се — смотолеви Фалоу и от устата му потекоха кървави лиги по килима, докато пълзеше на четири крака към вратата. През целия път Фрост вървеше надвесен над него. — Разбира се, началник! Благодаря ви! Много благодаря на всички ви!

Входната врата се затръшна.

Арди се стовари тежко на един от столовете, подпря лакти на коленете си и зарови в шепи лице. Глокта видя, че ръцете й леко трепереха. Изморително е да нараняваш някого. От опит го знам. Особено ако ти липсва практика.

— На твое място не бих се чувствал зле заради това. Той си го заслужаваше.

Арди вдигна глава и в погледа й се четеше решителност.

— Заслужаваше повече. И, не, не се чувствам никак зле.

— И това не бях очаквал. Искаш ли да му се случи нещо повече?

Арди преглътна и се облегна назад.

— Не.

— Ти решаваш. Хубаво е да имаш избор. Може би ще искаш да се преоблечеш.

— О. — Арди погледна надолу. Пръските от кръвта на Фалоу по роклята й стигаха чак до коленете. — Нямам какво друго да облека…

— Имаш цяла стая с дрехи на горния етаж. Специално се погрижих. Също така ще ти набавя и свястна прислуга.

— Нямам нужда от прислуга.

— Имаш. И дума да не става да живееш сама.

— Нямам с какво да им плащам — вдигна безпомощно рамене Арди.

— Не се безпокой. Аз ще имам грижата. Благодарение на безкрайната щедрост на приятелите ми от „Валинт и Балк“. Няма нужда да се безпокоиш за нищо. Дадох дума на брат ти и смятам да изпълня обещанието си. Съжалявам, че се стигна дотук. Бях много зает… в Юга. Между другото, имаш ли новини от него?

Арди вдигна рязко глава и го погледна с отворена уста.

— Не знаеш ли?

— Какво да знам?

Тя преглътна и отново наведе глава.

— Колем е бил до Ладисла в онова сражение, за което всички говорят. Били са взети пленници, които по-късно са откупени, но той не бил между тях. Предполага се, че… — Арди замълча и се вторачи в кръвта по роклята си. — Предполага се, че е бил убит.

— Убит? — прошепна Глокта.

Тя кимна и зарови лице в шепите си.