Джо Абъркромби
Преди да увиснат на въжето (37)

Под руините

— Жив ли си, бял?

Логън изпъшка и се размърда. Обзе го ужас, когато усети как подът под него помръдва. Тогава осъзна, че лежеше върху купчина натрошен камък и мазилка, а в гърба му се забива болезнено острият ръб на голям плосък камък. Пред размазания му поглед изникна голяма каменна стена с рязко очертана граница между тъмната и светлата й част. Примигна, примижа от болка, бавно надигна ръка да почисти от прахоляка очите си.

Феро беше коленичила до него. По лицето й се стичаха вади кръв от раната на челото, а косата й беше пълна с кафяв прах. Голямото просторно помещение зад нея чезнеше в мрак. Точно над главата й таванът беше пропаднал и между назъбените краища на дупката се виждаше бледо синьо небе. Логън се огледа объркано.

На по-малко от крачка от него каменните плочи на пода сякаш бяха отсечени и свършваха, издадени над празно пространство. Далеч отпред видя отсрещната страна на пукнатината — отвесна стена от пръст и камък, а на върха й — надвиснали останки от сгради.

Сега му стана ясно. Намираха се под пода на храма. При отварянето на пукнатината това място се беше открило, а от него над бездната стърчеше тясна козирка, достатъчно широка обаче да паднат на нея. Той, Феро и куп натрошен камънак. Явно не бяха паднали от много високо. Усети как вътрешно се усмихва. Още е жив.

— Ами…

Ръката на Феро запуши устата му. Носът й се надвеси току над неговия.

— Сс — изсъска му тихо тя, извъртя жълтите си очи към облия таван и посочи нагоре с пръст.

Логън усети как по гърба му преминава тръпка. Сега ги чу. Шанка. Боричкаха се, тропаха, дърдореха и пищяха. Той кимна и Феро отмести мръсната си ръка от лицето му.

Логън започна да се надига от купчината камънак с бавни, предпазливи движения. Беше притворил очи и внимаваше да не шуми. Изправи се и от палтото му се посипа прахоляк. Размърда крайници в очакване на остра болка, която щеше да му подскаже за нещо счупено, рамо, крак, или за пукната глава.

Палтото му беше скъсано и единият лакът — ожулен. Тръпнеше в тъпа болка и по цялата му ръка чак до върховете на пръстите се беше стекла кръв. Вдигна ръка към главата си и усети с пръсти кръв и там, а също и под брадичката, където се удари при падането от коня. Усещаше силен солен вкус в устата си. Сигурно си беше прехапал езика за пореден път. Цяло чудо бе, че проклетията е още цяла в устата му. Тормозеше го едното коляно, вратът му беше като вдървен, ребрата го боляха, но поне още се движеше. С доста усилия, разбира се.

Около едната му длан беше увито нещо. Скъсаният ръкав от палтото на Лутар. Изтърси го и той падна на купчината камъни. Нямаше вече полза от него. Нямаше много полза и преди. Феро беше отишла до далечния край на помещението и надничаше към тръгващия оттам коридор. Присвил от болка очи, Логън се дотътри до нея, внимаваше да не вдига шум.

— Ами другите? — прошепна той. Феро вдигна рамене. — Може да са успели да се измъкнат, а? — добави обнадежден.

Феро бавно извърна глава и го изгледа продължително с повдигната вежда. Логън стисна очи и разтри ръката си. Права беше. Засега бяха живи те двамата. На повече късмет не можеха да разчитат нито в момента, нито занапред може би.

— Насам — прошепна тя и посочи напред в мрака.

Логън погледна към чернилката в коридора и гърлото му се сви. Мразеше да бъде под земята. Всичкият този камък и пръстта отгоре му, надвиснали и заплашващи всеки момент да се срутят. Нямаха и факла. Щяха да вървят в непрогледна тъмнина в това задушно пространство, където не знаеш нито накъде, нито още колко ще се движиш. Погледна към сводестия каменен таван и преглътна мъчително. Такива тунели са места за шанка или за мъртвите. Той не беше нито едно, нито другото и със сигурност не държеше да се среща с никого от тях в мрака.

— Сигурна ли си?

— Какво, да не те е страх от тъмното?

— Ако зависи от мен, предпочитам да виждам накъде вървя.

— Предлагаш ли друг изход? — изгледа го подигравателно Феро. — Ако искаш, остани да чакаш пред тунела. Може пък след стотина години оттук да мине някоя група от идиоти. Ще си паснеш идеално с тях!

Логън кимна и облиза кръвта от венците си. Сякаш беше така отдавна, когато за последен път бяха в подобно положение. Когато препускаха по покривите на Агрионт, преследвани от мъже с черни маски. Доста време беше минало, тежко време, но ето че нищо не се беше променило. След язденето заедно, яденето заедно, битките, в които рамо до рамо се бяха изправяли срещу смъртта, Феро беше все така намусена, гневна и свирепа, все така трън в задника, каквато беше и при първата им среща. Беше опитал с търпение, наистина се бе постарал, но нямаше повече сили.

— Нужно ли е наистина? — рече той, приковал очи в нейните.

— Какво дали е нужно?

— Вечно да си такава шибана кучка. Нужно ли е?

Тя помълча за момент, понечи да каже нещо, после само вдигна рамене.

— Трябваше да ме оставиш да падна.

— Ъ?

Логън очакваше гадна обида от нейна страна. Очакваше да забие яростно в лицето му пръст, а защо не и нож. Но това, това прозвуча почти като съжаление. Е, дори и да беше, не трая дълго.

— Трябваше да ме оставиш да падна. Сега щях да съм сама и ти нямаше да ми се пречкаш в краката!

Логън изсумтя презрително. С някои хора просто няма оправия.

— Да те оставя да паднеш, така ли? Не се тревожи! Следващия път точно това ще направя!

— Хубаво! — сопна се Феро.

Тръгна по тъмния коридор и мракът бързо я погълна.

Логън изпита внезапна паника при мисълта, че ще остане сам на това място.

— Чакай! — изсъска той и забърза след нея.

Коридорът се спускаше надолу. Стъпките на Феро не издаваха никакъв шум. Логън влачеше крака в праха, докато последните отблясъци светлина по мокрия камък изчезваха зад гърба му. Беше протегнал пръстите на лявата си ръка, за да следва стената, и се опитваше да не пъшка при всяка стъпка от болката в ребрата, лакътя и разцепената брадичка.

Ставаше все по-тъмно и по-тъмно. Подът и стените почти не се виждаха, а накрая съвсем изчезнаха. Мръсната риза на Феро се носеше като сив призрак в неподвижния въздух отпред. Още няколко изтощителни стъпки и тя също изчезна. Логън вдигна ръка пред лицето си и я размърда — нищо повече от едва забележимо бледо петно. Тъмно като в рог.

Погребан е. Погребан в тъмнината сам.

— Феро, чакай!

— Какво?

Логън се блъсна в нея. Нещо го фрасна в гърдите и той залитна назад. Задържа се да не падне, като се облегна на мократа стена.

— Какво правиш бе…

— Нищо не виждам! — изсъска Логън и долови паниката в гласа си. — Не мога… къде си? — размаха пред себе си ръце.

Беше изгубил всякакво чувство за ориентация. Сърцето му заби лудо, стомахът му се преобърна. Ами ако ненормалната кучка го зареже тук долу? Ами ако…

— Тук съм.

Логън усети как ръката й хваща неговата. Хладен, вдъхващ увереност допир. Гласът й идваше някъде близо до ухото му.

— Ще можеш ли да ме следваш, без да си паднеш на лицето, глупако?

— Аз… мисля, че да.

— Гледай да не вдигаш шум!

Усети как тя тръгва и го дърпа нетърпеливо след себе си.

Да можеха да го видят сега момчетата от старата му група. Логън Деветопръстия, най-страховитият мъж в Севера — намокрил гащите от страх в тъмното. Воден за ръка от жена, която го мрази, вкопчил се е в нея като дете за полата на майка си. Ако не се страхуваше, че шанка щяха да го чуят, сигурно щеше да се изсмее с глас.

 

 

Голямата лапа на Деветопръстия беше гореща и мокра от пот. Неприятно усещане, лепкавата му от страх кожа се притиска в нейната. Отвратително, но Феро си наложи да продължи. Чуваше учестеното му дишане и безпомощното влачене на крака зад себе си.

Сякаш беше вчера, когато двамата за последно бяха в подобно положение. Когато ги преследваха из улиците и тъмните сгради на Агрионт. Имаше чувството, че беше станало вчера, но ето че всичко се бе променило.

Тогава го виждаше само като заплаха. Още един бял, когото трябва да държи под око. Грозен, чудат, глупав и опасен. Тогава той щеше да е последният човек на този свят, на когото да разчита. Сега сигурно беше единственият. Не я остави да падне, предпочете да падне с нея, вместо да пусне ръката й. Докато яздеха в равнината, той каза, че ще й пази гърба, ако и тя прави същото.

И ето, направи го.

Погледна през рамо и видя бледото му лице. Беше със зяпнала уста, очите му шареха, ококорени, но невиждащи, а свободната му ръка следваше стената. Може би трябваше да му благодари, че не я остави да падне, но така щеше да признае, че има нужда от нечия помощ. От помощ имат нужда слабите, а слабите умират или стават роби. Никога не разчитай на ничия помощ, така никога няма да се разочароваш, когато не я получиш. А Феро беше понесла не едно разочарование.

Вместо благодарност сега Феро го влачеше след себе си.

В далечината отпред изплува бледа студена светлина — едва доловим блясък по ръбовете на мокрите каменни блокове на грубата стена.

— Сега виждаш ли? — изсъска тя през рамо.

— Да.

Феро долови облекчението в гласа му.

— Значи вече можеш да ме пуснеш — троснато каза тя, отскубна ръката си и я изтри в предницата на ризата.

Тръгна напред и погледна смръщено пръстите си, докато бавно ги раздвижваше. Странно усещане.

Сега, когато ръката му вече не държеше нейната, тя сякаш й липсваше.

Светлината се усилваше, процеждаше се в тунела от тесния изход. Стъпвайки на пръсти, Феро се приближи до ъгъла и надникна. Отпред се отваряше просторна кухина, чиито стени бяха отчасти гладък каменен зид, отчасти естествена скала. Издигаха се високо нагоре, където се издуваха в причудливи форми като от разтопен камък, а таванът чезнеше в мрака. Високо отгоре падаше сноп светлина и осветяваше продълговато петно на прашния под. Трима плоскоглави се бяха скупчили под светлината, надвесени над нещо на пода, и тихо мърмореха. Навсякъде около тях имаше купища кости, високи колкото човешки ръст, а покрай стените дори повече. Сигурно в тази пещера имаше хиляди, стотици хиляди кости.

— Мамка му — изстена Логън зад гърба й.

От единия ъгъл на изхода на тунела насреща им се хилеше череп. Човешки кости, вече нямаха съмнения по въпроса.

— Ядат мъртвите — прошепна Феро.

— Какво? Но…

— Тук нищо не гние.

Баяз им беше казал, че градът е пълен с гробове. Стотици хиляди трупове, нахвърляни в ями по сто. И тук те бяха лежали с години, на купчини, преплели крайници и тела в студена прегръдка.

До идването на шанка.

— Ще трябва да ги заобиколим — прошепна Деветопръстия.

Феро се вгледа в сенките и затърси подходящ маршрут през пещерата. Нямаше как да се спуснат по камарата кости, без да предизвикат шум. Тя бавно свали лъка от рамо.

— Сигурна ли си? — попита я Деветопръстия и докосна лакътя й.

— Дай ми малко пространство, бял — сръчка го тя.

Ще трябва да действа бързо. Избърса кръвта от веждите си. Извади три стрели от колчана и ги нареди между пръстите на дясната си ръка, където да ги достигне бързо. Взе четвърта с лявата и опъна лъка. Прицели се в най-отдалечения плоскоглав. Когато стрелата се забиваше в тялото му, Феро вече беше опънала лъка и се целеше във втория. Стрелата го улучи в рамото. Онзи изписка и падна на земята, преди още последният шанка да успее да извърне назад глава. Едва успял да се обърне, той със стрела в шията падна по очи. Феро зареди последната стрела и зачака. Вторият плоскоглав се надигна и опита да побегне, но преди да направи и крачка, стрелата го прониза в гърба и го повали на пода.

Феро свали лъка и погледна към тримата шанка. Вече никой от тях не помръдваше.

— Мамка му — прошепна Логън. — Баяз е прав. Ти си демон.

— Беше прав — изръмжа Феро.

Вероятността тези създания да са го докопали беше доста голяма, а както вече стана ясно, те ядяха хора. Същото се отнася и за Лутар, Кай и Лонгфут, помисли си Феро. Жалко.

Е, чак пък толкова.

Тя преметна лъка през рамо и пропълзя внимателно надолу. Приведена, започна бавно да се спуска към пода на пещерата. Олюляваше се с широко разперени ръце, на места затъваше до колене в човешките кости. Стигна до пода, коленичи и облиза нервно устни, докато оглеждаше пещерата.

Нищо не помръдваше. Тримата плоскоглави лежаха неподвижно в тъмни локви от собствената си кръв.

— Ах! — Деветопръстия беше паднал, докато слизаше, и сега се премяташе надолу. Костите се разлетяха с тракане около него. Пльосна се по очи насред лавина от кокали, но веднага скочи прав.

— Мамка му! Уф! — той изтръска от ръката си половин прашасал гръден кош и го хвърли настрана.

— Тихо, глупако! — изсъска Феро, сграбчи го и го смъкна на колене до себе си.

Впери поглед към коридора в далечния край на пещерата в очакване на тълпи от гнусните твари, нетърпеливи да оставят костите си при останалите. Нищо не излезе изпод грубата арка на коридора. Изгледа сърдито Деветопръстия, но той беше прекалено зает с оглеждане на синините си, така че тя го остави на мира и отиде до трите трупа в средата.

Бяха се скупчили около крак. По липсата на косми Феро се досети, че е женски. От сухата сбръчкана плът там, където беше отрязан, стърчеше костта на бедрото. Една от гадините явно беше кълцала с нож, защото сега острието му блестеше на пода под лъчите светлина, падащи от тавана. Деветопръстия спря и го вдигна.

— Един нож повече никога не е излишен.

— Не е ли? Ами ако паднеш в някоя река и не можеш да изплуваш от всичкото това желязо по теб?

Той я погледна озадачен, сви рамене и го остави обратно на земята.

— Имаш право.

— Един нож — Феро измъкна камата от колана си — върши предостатъчно работа. Особено ако знаеш къде да го забиеш. — Тя заби острието в гърба на едно от съществата и започна да изрязва стрелата си. Успя да извади върха и преобърна тялото с ботуша си. — Какви са тия създания?

Мъртвите топчести очи на съществото се вторачиха невиждащо в нея изпод ниското плоско чело. Устните му бяха извити назад и разкриваха пълна с окървавени зъби паст. — По-грозни са дори от теб, бял.

— Много смешно. Това са шанка. Плоскоглави. Канедиас ги е създал.

— Направил ги е?

Стрелата се счупи, докато я вадеше.

— Така каза Баяз, направил ги, за да ги използва като оръжие във войната.

— Мислех, че той е умрял.

— Но явно оръжията му са оцелели.

Онзи, когото Феро беше улучила в шията, беше паднал по лице и стрелата стърчеше пречупена под тялото му. Вече беше безполезна.

— Как е възможно човек да направи такива твари?

— Мислиш ли, че знам? Всяко лято, когато снегът се стопеше, те идваха през морето. И винаги се отваряше работа. Много работа.

Феро измъкна последната стрела, окървавена, но здрава.

— Когато бях млад, идванията им зачестиха. Баща ми ме изпрати на юг през планините да търся помощ в битките с тях… — отнесе се в спомени Логън. — Е, това е дълга история. Сега Височините направо гъмжат от плоскоглави.

— Няма никакво значение — каза Феро, докато се изправяше и внимателно прибираше двете оцелели стрели в колчана, — щом като умират.

— О, умират и още как. Проблемът е, че винаги се връщат повече. — Той стоеше над трите трупа и ги гледаше със студен поглед. — На север от планините вече не е останало нищо. Нищо и никой.

Феро не я беше грижа за това.

— Да тръгваме.

— Обратно при пръстта — изръмжа Деветопръстия, все едно не я беше чул; лицето му ставаше все по-навъсено.

— Ти чуваш ли ме? — Феро се изпречи пред него. — Казах да тръгваме.

— Ъ? — той примигна неразбиращо, после пак се намръщи. Мускулите на челюстите му се стегнаха и белезите по бузите му се размърдаха. Лицето му клюмна и потъна в сянка. — Хубаво. Тръгваме.

Феро се вгледа намръщена в лицето му и видя как от косата му се процежда струйка кръв и потича по мазната му брадясала буза. Вече не изглеждаше като човек, на когото да разчита.

— Не смяташ да ми излизаш с ненормалните си номера, нали, бял? Искам те с акъла си.

— Аз съм с акъла си — прошепна той.

 

 

На Логън му беше горещо. Кожата му щипеше под мръсните дрехи. Чувстваше се странно, виеше му се свят и сякаш цялата му глава беше пълна с миризмата на шанка. Направо не можеше да диша от нея. Подът на коридора сякаш се движеше под краката му, а образите плуваха размазани пред очите му. Стисна очи и се преви одве. От лицето му се отрониха едри капки пот и покапаха по грубия камък на пода.

Феро му прошепна нещо, но той не разбра думите й. Те отекнаха в стените, минаха покрай лицето му, но така и не влязоха в главата му. Кимна и й махна с ръка да продължава напред, после тръгна мъчително след нея. С всяка следваща стъпка коридорът ставаше все по-горещ, а размазаните образи на камъните по стените придобиха оранжев оттенък. Логън се блъсна в гърба на Феро и залитна настрани. Пропълзя останалото разстояние на колене, беше се запъхтял.

Отпред се отваряше нова пещерна галерия. В средата й се издигаха четири тънки колони и изчезваха високо горе в тъмнината. Горяха огньове. Много огньове. Ярката им светлина остави бели отпечатъци в замъглените му очи. Пращяха въглища и бълваха дим. Хвърчаха снопове искри, издигаха се облаци съскаща пара. От огнищата на шахтите падаха едри капки разтопен метал и при удара в земята се пръскаха на множество блестящи въгленчета. Разтопеният метал течеше в канали на пода — прави яркочервени, оранжеви, жълти и изпепеляващо бели черти по черния камък.

И цялото това огромно пространство беше пълно с шанка. Мрачната пещера вреше от движението на опърпаните им тела. Работеха като хора при огнищата, при меховете, при пещите. Пещерата кънтеше от ужасната глъч. Блъскаха чукове, звънтяха наковални, дрънчеше метал, плоскоглавите пищяха и крякаха. На отсрещната стена имаше стелажи с рафтове. Тъмни рафтове, препълнени с лъскави стоманени оръжия, които гневно блестяха с всички цветове на огньовете.

Логън примига учестено и зина. Главата му кънтеше от болка, ръката му тръпнеше, горещината блъскаше лицето му, не знаеше дали да вярва на очите си. Може би бяха попаднали в някоя от леярните на ада. Може би този Глъстрод все пак е успял да отвори портал под града — порта към Другата страна, която двамата с Феро бяха преминали, без дори да подозират.

Дишаше тежко, учестено и гърлено и колкото и да се опитваше, не можеше да успокои дробовете си. Всеки следващ дъх нахлуваше в тях пълен с дим и вонята на шанка. Очите му щяха да изскочат, гърлото му изгаряше, не можеше да преглътне. Не беше сигурен кога точно бе извадил меча на Създателя, но сега матовото острие отразяваше оранжевата светлина на пещерата, а десният му юмрук стискаше до болка дръжката. Не можа да накара пръстите си да се разтворят. Погледна ръката си, по нея танцуваха оранжеви проблясъци, сякаш самата тя гореше. Вените и сухожилията му изпъкваха през изопнатата кожа, кокалчетата му бяха побелели от яростното стискане.

Това не е неговата ръка.

— Ще трябва да се върнем — каза някъде отстрани Феро и дръпна ръката му. — Ще намерим друг път.

— Не. — Гласът, излязъл от гърлото му, беше тежък като стоварващ се чук, грапав като камък на точиларско колело и остър като изваден от ножницата меч. Не беше неговият глас. — Стой зад мен — едва успя да прошепне, хвана за рамото Феро и я дръпна зад гърба си.

Вече нямаше връщане назад…

 

 

… Надуши ги. Вирна глава и пое дълбоко горещия въздух. Ноздрите му се изпълниха с вонята им и от това се почувства добре. Омразата е могъщо оръжие в правилните ръце. А Кървавия девет мрази всичко и всички. Но най-отдавнашна, най-дълбоко вкоренена и най-изпепеляваща омраза питаеше към шанка.

Плъзна се в пещерата като сянка сред огньовете и чу звука на свирепата стомана. Красива позната песен за ушите му. Носеше се в нея, опияняваше се от нея, изпиваше я докрай. Усети тежестта на острието в ръката си — силата се просмукваше от хладната стомана в горещата му плът и от горещата плът обратно в хладната стомана. Разрастваше се, натрупваше се, люлееше се на вълни и се носеше по дъха му.

Плоскоглавите все още не го бяха усетили. Работеха. Бяха заети с безсмислените си дейности. Нямаше как да очакват, че отмъщението ще ги достигне тук, в бърлогата им, където живееха, дишаха и бъхтеха до припадък, но ей сега щяха да се научат веднъж завинаги.

Кървавия девет изникна зад един и вдигна високо меча. Усмихна се при вида на надвисващата над плоския череп сянка — обещание, което всеки момент ще се изпълни. Дългото острие прошепна тайната си и шанка се разцепи на две. Разтвори се като цвете точно през средата. Плисна кръв, топла и успокояваща. Опръска наковалнята, пода и лицето на Кървавия девет — мокър сладък дар.

Друг го забеляза и се втурна към него, бърз и яростен като свистяща пара. Вдигна ръка, изви гръб и замахна. Недостатъчно. Мечът на Създателя мина гладко през лакътя и ръката му се запремята във въздуха. Преди да падне на земята, обратният замах на Кървавия девет отнесе и главата му. Кръвта зацвърча по разтопената стомана и грейна оранжева по матовия метал на меча, по бледата кожа на ръцете му, по твърдия камък под краката му. Той махна подканващо към останалите.

— Елате — прошепна им.

Всичките бяха добре дошли.

Те се спуснаха към рафтовете и сграбчиха ошипените мечове и острите секири, а Кървавия девет се засмя. Въоръжени или не, смъртта им беше вече предначертана. Беше изписана в тази пещера със знаци от огън и сянка. А сега той щеше да добави нови, с кръв. Шанка са животни, дори не са и животни. Оръжията им замахваха към него, но Кървавия девет беше направен от огън и мрак. Носеше се, промъкваше се покрай дивашките им замахвания, танцуваше около немощните им копия, прескачаше, гмуркаше се под безсилното им яростно свистене.

По-лесно е да пронижеш танцуващите пламъци на огъня. По-лесно е да посечеш движеща се сянка. Безсилието им беше истинска обида за мощта му.

— Мрете! — ревеше Кървавия девет и въртеше меча в диви прекрасни кръгове.

Символът върху острието грееше и оставяше червени светещи дъги. А откъдето минеха описаните от меча кръгове, всичко си идваше на мястото. Шанка квичаха и скимтяха, а парчетата от телата им се разпиляваха по пода. Разчленяваше ги като месо на касапски дръвник, кълцаше ги като тесто на тезгяха на пекаря, посичаше ги като косач стеблата на царевица. Всичко се нареждаше идеално.

Кървавия девет се зъбеше, усмихваше се, наслаждаваше се на свободата си и как добре се получаваше работата му. Видя проблясъка на острие и се дръпна встрани. Усети допира му, лек като целувка. Изби меча от ръката на плоскоглавия, сграбчи го за врата, завря лицето му в яркожълтия поток от разтопена стомана на пода и то зацвърча, изпращя и избълва зловонна пара.

— Гори! — засмя се Кървавия девет и всички обезобразени трупове, зейналите им рани, изпопадалите оръжия и врящата стомана в каналите се разсмяха с него.

Само шанка не се смееха. Те знаеха, че е ударил сетният им час.

Кървавия девет видя един да скача над наковалнята с високо вдигнат боздуган, готов да разбие черепа му. Преди да успее да замахне, отнякъде долетя стрела, заби се в отворената уста на шанка и го преметна презглава — мъртъв като калта. Кървавия девет се намръщи. Сега видя и други стрели сред труповете. Някой разваляше хубавата му работа. Нищо, ще го накара да си плати за това, но после, сега нещо се приближаваше към него откъм четирите колони.

Нещото беше цялото в лъскава броня, скрепена с нитове, а на главата си носеше кръгъл шлем. В тесния му визьор блестяха свирепи очи. Нещото пръхтеше и грухтеше мощно като бик. Обвитите му в желязо крака думкаха по пода, докато то препускаше с грохот напред, а железните му ръкавици стискаха дръжката на огромна секира. Беше истински гигант сред шанка. Някаква нова твар, сглобена от плът и желязо в тъмнината на тези подземия.

Секирата описа мощна бляскава дъга и Кървавия девет се претърколи настрани. Тежкото острие се заби в земята и пръсна облак от каменни отломки. Нещото изрева и от широко зейналата му паст полетяха лиги. Кървавия девет потъна назад в мрака, затанцува като сянка, заизвива се като огнен език.

Отстъпваше отново и отново. Остави мощните удари да го подминат отляво, отдясно, да прелетят над главата му, да профучат под краката му. Остави ги да звънтят в метал, да стържат в камък, да кънтят и пълнят въздуха с бяс и летящи отломки. Отстъпва, докато онова не се измори от тежестта на всичкия метал по себе си.

Видя го как се препъва и разбра, че неговият момент е дошъл. Втурна се напред, вдигна високо меча и изрева. Викът завибрира в ръката му, в дланта, в острието, в самите стени на пещерата. Огромният шанка вдигна с две ръце дръжката на секирата, за да блокира удара му. Красива, добра стомана, родена в горещината на огъня, толкова твърда, силна и здрава, колкото са успели да я изковат плоскоглавите.

Но творенията на Създателя нямаха равни.

С пронизителен писък матовото острие премина през блестящата стомана на дръжката и остави дълбока една педя бразда в тежката броня на шанка. Разцепи я от шията до чатала. По светлия метал и тъмния камък плисна кръв. Кървавия девет се засмя и преди онзи да падне назад, вкара юмрук в раната и изтръгна цяла шепа от вътрешностите му. Шанка се сгромоляса с грохот на пода, двете парчета от секирата му изхвърчаха от потръпващите му ръце и издрънчаха в камъка.

Кървавия девет се усмихна на останалите. Криеха се, трима, държаха оръжия в ръце, но не искаха да дойдат. Криеха се в сенките, но не знаеха, че мракът не е техен приятел. Тъмнината принадлежеше на него и единствено на него. Кървавия девет пристъпи бавно напред. В едната му ръка се поклащаше леко мечът на Създателя, а от другата висяха червата на големия шанка и се точеха до мъртвото му тяло. Гадините отстъпваха пред него, скимтяха и квичаха, а Кървавия девет се смееше в лицата им.

Шанка бяха диви и свирепи, но дори те трябваше да се боят от него. Защото всичко на този свят се страхува от него. Дори мъртвите, които не изпитват болка. Дори камъкът, който не сънува. Дори разтопеният метал се боеше от Кървавия девет. Дори тъмнината се страхуваше от него.

Той изрева, захвърли настрани червата и скочи напред. Върхът на меча му разпори гърдите на един шанка и го завъртя пищящ във въздуха. В следващия миг острието се заби в рамото му и го разсече през гръдния кош.

Последните двама се обърнаха и побягнаха. Бягат или се бият, има ли разлика? Нова стрела изсвистя във въздуха, заби се в гърба на единия и го повали по лице на земята. Не беше направил и три крачки. Кървавия девет се спусна напред, ръката му сграбчи глезена на последния и го стисна като в менгеме. Придърпа го назад, докато онзи дереше с нокти по мръсния камък.

Сега юмрукът му беше чук, подът — наковалня, а главата на шанка — желязото за коване. Първият удар сцепи носа на плоскоглавия и от устата му изпопадаха зъби. Вторият вкара едната му скула в черепа. Три — челюстта се пръсна под кокалчетата на юмрука на Кървавия девет. Този юмрук е от камък, от стомана, не, по-твърд е от диамант. Тежък е като планина. Удар след удар превръщаха главата на шанка в кървава пихтия.

— Плоско… глав — изсъска Кървавия девет и избухна в смях.

Вдигна мъртвото тяло над главата си и го запрати към рафтовете на стената. Обърна се и тръгна на зигзаг из пещерата. Мечът ма Създателя висеше в ръката му, острието му се влачеше по пода, стържеше по камъка и хвърляше искри в мрака. Кървавия девет се оглеждаше кръвнишки, но нищо освен пламъците, а с тях и сенките, не помръдваше. Пещерата беше празна.

— Не! — озъби се той. — Къде сте? — краката му омекваха, вече едва го държаха. — Къде сте, шибани плоскоглави… — залитна и падна на коляно, пак дишаше тежко.

Трябваше да има още работа. Работата за Кървавия девет никога не свършва. Но силата му не е постоянна и сега започваше да изтича от тялото му.

Забеляза движение. Примигна. Тъмно петно бавно се промъква между огньовете и телата. Не е шанка. Друг враг. По-лукав и по-опасен. Тъмна като катран кожа в сумрака на сянката, тихи стъпки около кървавите петна — резултат от добрата му работа. В ръката си държи лък с наполовина изтеглена назад тетива. Острието на стрелата блести ярко срещу него. Жълтите й очи светят като разтопен метал, като течно злато, присмиват му се.

— Безопасен ли си вече, бял?

Шепотът й прокънтя в главата му.

— Не искам да те убивам, но ще го направя, ако трябва.

Заплахи?

— Шибана кучка — изсъска й той, но устните му не се подчиниха и от устата му потекоха лиги.

Тялото му омекна и той залитна напред. Подпря се на меча и се напъна да стане. Яростта го изгаряше отвътре, по-пламенна от всякога. Сега ще й даде да разбере. Кървавия девет ще й даде такъв урок, че от втори няма да има нужда. Ще я накълца на парчета, а парчетата ще стъпче с подметките си. Само да успее да се изправи…

Олюляваше се, мигаше и дъхът му хриптеше в гърлото, бавно, по-бавно. Пламъците отслабнаха и угаснаха, сенките се удължиха, обгърнаха го и го натиснаха надолу.

Още един, само още един. Винаги оставаше още един…

Но времето му изтече…

 

 

… Логън се разкашля и се разтрепери от изтощение. От тъмното изплуваха белите му ръце, свити в юмруци върху мръсния под. Бяха окървавени като ръцете на несръчен касапин. Досети се какво беше станало. Простена и очите му се напълниха с парливи сълзи. От горещия мрак изплува белязаното лице на Феро. Значи все пак не я е убил.

— Ранен ли си?

Той не можеше да отговори. Не знаеше отговора. Усещаше нещо като рана от едната страна на гърдите си, но по тялото му имаше толкова много кръв, че не можеше да каже със сигурност. Опита да стане, но залитна към една от наковалните и почти пъхна ръка в една от нажежените пещи. Примигна и се изплю на пода. Коленете му трепереха. Ярките светлини на пещите заплуваха пред очите му. Навсякъде имаше трупове, проснати във всевъзможни пози по пода. Заоглежда се объркано за нещо, в което да избърше ръцете си, но всичко беше опръскано с кръв и съсиреци. Стомахът му се надигна, докато вървеше с омекнали колене между пещите. Притиснал с окървавена ръка устата си, тръгна към арката на изхода от пещерата.

Когато стигна там, се облегна на топлия камък на стената и от устата му потекоха кръв и слюнка. Усещаше болка в ребрата, по лицето си, по кокалчетата на ръцете. Но ако се беше надявал на съжаление, беше сбъркал човека.

— Да вървим — отсече Феро. — Хайде, бял, тръгвай.

 

 

Логън не можеше да прецени колко дълго се беше влачил по петите на Феро. Задъхваше се. Шумът от дишането му кънтеше в главата. Двамата пълзяха в земните недра. Минаваха през древни зали, покрай напукани стени. През коридори и виещи се тунели, чиито пръстени тавани бяха укрепени с паянтови дървени подпори. В един момент се спряха на кръстопът и Феро го блъсна назад. Притисна го в сянката покрай стената. Останаха там и притаиха дъх, докато няколко опърпани силуета минаха, влачейки крака по коридора, който пресичаше техния. Продължиха напред — по нови коридори, през пещерни камери — бърлоги в земята. Логън нямаше сили за повече от това да се влачи след Феро до момента, в който и тези му сили щяха да свършат и той щеше да се просне от изтощение на земята. До момента, в който щеше да стане ясно, че никога повече няма да види слънчева светлина…

— Чакай — изсъска Феро и го спря с ръка в гърдите, от което Логън щеше да падне назад, толкова бяха отмалели краката му. В коридора течеше бавен поток. Мудните му черни води плискаха тихо в тъмното и изчезваха в стената. Феро клекна до водата и погледна към тунела, от където излизаше. — Ако се влива в реката, значи идва вън от града.

Логън не беше убеден.

— Ами ако… извира… изпод земята?

— Тогава ще намерим друг начин. Или ще се удавим. — Феро преметна лъка през рамо, стисна устни и нагази до гърди във водата. Тръгна напред с вдигнати над главата си ръце. Никога ли не се уморява тази жена? Логън беше така пребит и изтощен, че му идеше само да легне някъде и никога повече да не стане. Феро се обърна и го видя клекнал до водата. — Тръгвай, бял! — изсъска тя.

Логън въздъхна тежко. Тя никога не се отказваше. Преметна с неохота единия си треперещ крак и стъпи в потока.

— Идвам — прошепна, — зад теб съм.