Метаданни
Данни
- Серия
- Първият закон (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Before They Are Hanged, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Александър Ганчев, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,6 (× 69гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джо Абъркромби. Преди да увиснат на въжето
Британска, първо издание
Превод: Александър Ганчев
Водещ редактор на поредицата: Андрей Велков
Коректор: София Бранц
Художник на корицата: Стефан Касъров
Формат: 84х108/32
Печатни коли: 32,5
ИК „Колибри“, 2011 г.
ISBN: 978-954-529-879-0
История
- —Добавяне
До последния човек
До Санд дан Глокта, началник на Инквизицията на Негово величество в Дагоска, поверително.
Вече е повече от ясно, че въпреки усилията ви Дагоска няма да остане още дълго във владение на Съюза. Ето защо ви нареждам да тръгнете незабавно и да се явите пред мен. Дори и доковете да са вече превзети, вярвам, че няма да имате проблем да се промъкнете през нощта и да отплавате с малка лодка. В близост до брега ще ви очаква кораб.
Нареждам да предадете цялото командване на генерал Висбрук като единствен жив член на управителния съвет на града. Надявам се, не е нужно да напомням, че за останалите защитници на Дагоска заповедите на Висшия съвет остават непроменени. Да защитават града до последния човек.
Генерал Висбрук бавно свали писмото и челюстите му се стегнаха.
— Да разбирам ли, че ни напускате, началник? — гласът му леко потрепери.
Панически може би? От страх? От яд? Как бих могъл ли да го виня за която и да било подобна причина?
Беше същата зала, както в деня, в който Глокта пристигна в Дагоска. Превъзходната мозайка, майсторски изработените гравюри, полираната маса, всичко беше окъпано в ярката светлина на настъпващия ден, която нахлуваше през високите прозорци. Управителният съвет обаче сериозно се е свил. Висбрук, с провиснали бузи над колосаната яка на извезаната с ширити куртка, и хадиш Кадия, свлечен на стола си, бяха единствените останали от управата на града. Никомо Коска стоеше отстрани, облегнат на стената до прозорците, и чоплеше ноктите си.
Глокта въздъхна дълбоко.
— Архилекторът ме вика… да давам обяснения.
Висбрук прихна в писклив смях.
— Незнайно защо, но в главата ми изниква само представа за плъхове, които напускат горяща къща.
Уместна метафора, но само при условие че плъховете бягат от пламъците единствено за да се хвърлят после сами в касапницата.
— Е, стига, генерале — Коска облегна глава на стената. — Началникът нямаше нужда да ни показва това писмо. Можеше просто да се изниже посред нощ, както би постъпил всеки разумен човек. Аз бих направил точно така.
— Позволете ми да нехая напълно за онова, което вие бихте направили — изгледа го подигравателно Висбрук. — Положението ни е критично. Външните стени са разбити, а с тях и шансовете ни да издържим още дълго на обсадата. Гетото гъмжи от гуркулски войници. Всяка нощ правим изненадващи рейдове от портите на централната част на града. Изгаряме по някой и друг таран. Избиваме часовите им, докато спят. И всяка сутрин те докарват още оборудване. Съвсем скоро ще разчистят колибите и ще сглобят катапултите си в града. А скоро след това ще бъдем подложени на обстрел със запалителни снаряди! — той посочи с пръст през прозореца. — Оттам могат да улучат дори Цитаделата! Утре тази зала може да се сдобие с нова мебел — скала с размерите на градинска барака за инструменти!
— Съвсем наясно съм с положението — троснато заяви Глокта. През последните няколко дни миризмата на страх и паника стана толкова осезаема, че и мъртвите я надушват. — Но заповедта на архилектора е пределно ясна. Градът да се защитава до последния човек. Никаква капитулация.
Висбрук увеси рамене.
— Капитулацията не е изход. — Изправи се, направи вял опит да приглади униформата си и прибра стола под масата.
Глокта почти го съжали. Той може би заслужава съжаление, но за жалост изразходвах целия си последен резерв за човек, който не го заслужаваше — Карлот дан Айдър.
— Позволете да ви дам съвет като запознат с обстановката в гуркулския затвор. Ако градът падне, горещо ви препоръчвам да предпочетете сам да сложите край на живота си пред възможността да бъдете пленен.
Очите на генерал Висбрук се разшириха за момент, но той веднага сведе поглед към прекрасната мозайка на пода и преглътна мъчително. Глокта се изненада да види горчива усмивка на устните му, когато вдигна глава.
— Не това си представях, когато постъпвах в армията.
Глокта потупа крака си с бастуна и устните му се разтеглиха в злобна усмивка.
— Аз бих могъл да кажа същото. Какво пише Столикус? „Вербуващият сержант продава мечти, но доставя кошмари.“
— Съвсем уместно казано.
— Ако от това ще ви стане по-леко, генерале, съмнявам се, че моята съдба ще е по-приятна от вашата.
— Слаба утеха. — Висбрук удари лъснатите токове на ботушите си и отдаде чест.
Остана за момент така, после се обърна и без да каже и дума повече, тръгна към вратата. Скърцането на подметките му заглъхна в коридора.
Глокта се обърна към Кадия.
— Противно на това, което току-що казах на генерала, съветвам ви да предадете града при първа възможност.
— След всичко това? — уморените очи на Кадия се извъртяха към тавана. — Чак сега?
— Точно сега. Може пък императорът да реши да прояви милост. При всички положения не виждам никаква полза за вас да продължавате да се биете. При сегашното положение все още имате основа да преговаряте. Може да успеете да договорите някакви условия.
— Това е, значи, моята утеха? Милостта на императора, така ли?
— Само това мога да предложа. Не ми ли казахте тъкмо вие: когато си се изгубил в пустинята…
Кадия кимна.
— Независимо как ще се развият нещата, искам да ви благодаря.
— Да ми благодариш ли, глупако, на мен? Защо? За това, че разруших града ви, а сега ви оставям на милостта на императора?
— За това, че проявихте известно уважение към нас.
— Уважение? — прихна Глокта. — Според мен просто ви казах това, което искахте да чуете, за да получа онова, което исках.
— И така да е. Благодарността не струва нищо. Бог да е с вас.
— Там, където отивам, бог няма да дойде — подхвърли тихо Глокта, докато Кадия излизаше с бавна, провлачена походка от залата.
— Обратно в Адуа, а, началник? — усмихна се широко Коска.
— Обратно, както казахте, в Адуа. Обратно в Палатата на въпросите. Обратно при архилектор Сълт. — Мисълта никак не го радваше.
— Може би там ще се срещнем отново.
— Дали? По-вероятно е да те заколят наред с останалите защитници на града. Това ще сложи край на надеждите ти за нова среща.
— Едно съм научил досега, че винаги има надежда. — Той се отблъсна от стената и небрежно сложил ръка на дръжката на сабята си, тръгна с енергична походка към вратата. — Мразя да губя добър работодател.
— И аз мразя да ме губят. Но за всеки случай се подгответе за разочароване. Животът е пълен с разочарования. А краят му обикновено е най-неприятното от всички.
— Добре тогава. Щом един от двама ни трябва да е разочарован. — Застанал на прага, Коска се поклони позьорски и олющената позлата на някога великолепния му кожен нагръдник проблесна под сноп слънчеви лъчи от прозореца. — За мен беше чест.
Глокта седеше на леглото, прокарваше език по дупките във венците си и масажираше болния си крак. Огледа спалнята си. По-точно спалнята на Давуст. Ето оттам старият магьосник ми изкара акъла посред нощ. Там стоях и гледах как градът гори. А тук едва не бях изяден от четиринайсетгодишно момиче. Ех, спомени…
Изправи се с изкривено от болка лице и отиде до единствения сандък с лични вещи, който беше донесъл в Дагоска. А ето тук подписах разписката за един милион марки, предоставени от банкова къща „Валинт и Балк“. Извади от джоба си кожения калъф, който му беше дал Мотис. Половин милион в скъпоценни камъни, почти недокоснат. Изпита отново онова силно изкушение да го отвори, да зарови ръка в него и да почувства как хладното, твърдо, потракващо нежно богатство се процежда през пръстите му. Устоя с известно усилие, с още по-голямо се наведе, повдигна част от дрехите си и мушна отдолу кожения калъф. Черно, черно и пак черно. Наистина трябва да си поразнообразя гардероба…
— Тръгваш си, без да се сбогуваш, а?
Глокта подскочи, изправи се рязко и от пронизалия гръбнака му спазъм почти щеше да повърне. Посегна да затръшне капака на сандъка, точно навреме, за да успее да се свлече отгоре му, преди кракът му да се подгъне. На прага стоеше Витари и гледаше намръщено.
— Мамка му! — изсъска задъхан той и от дупките в зъбите му полетяха слюнки.
Левият му крак беше изтръпнал и безчувствен като дърво, а десният щеше да се пръсне от пронизваща болка.
Тя пристъпи напред и присвитите й очи се плъзнаха вляво и вдясно. Проверява дали има някой друг в стаята. Явно пак ще си говорим насаме. Витари бавно затвори вратата и сърцето на Глокта ускори ритъм не само от болките в крака. Ключът изтрака в ключалката. Само двамата. Леле, колко вълнуващо.
Тя мина мълчаливо по килима и дългата й черна сянка се плъзна към Глокта.
— Мисля, че имахме уговорка — изсъска изпод маската си.
— Аз също — сопна се Глокта, докато се опитваше да заеме малко по-достойна поза. — Но получих бележчица от Сълт. Иска ме обратно. Мисля, че и двамата знаем защо.
— Не е заради нещо, което съм му написала.
— Щом казваш.
Очите й се присвиха още повече, докато пристъпваше напред.
— Имахме сделка. Аз спазих моята част.
— Браво на теб! Нека тази мисъл те топли, докато аз плувам по корем във водата при доковете на Адуа, а ти си тук и чакаш гуркулите да пробият… уф!
Витари се нахвърли отгоре му, гръбнакът му се изви назад под тежестта й и дъхът излезе на хриптящи пресекулки от дробовете му. Проблесна метал, чу се дрънчене на верига и пръстите й се плъзнаха около врата му.
— Ах, ти, сакат червей! Заслужаваш веднага да ти прережа шибаното гърло!
Коляното на Витари се заби болезнено в корема му, студеният метал погъделичка леко кожата на врата му, сините й очи се впиха в неговите. Блестяха, студени и твърди като камъните в кожения калъф. Смъртта чука на вратата. Спомни си я как душеше Айдър. Без да й мигне окото. И с лекотата, с която аз бих смачкал мравка, аз, сакатият и напълно безпомощен човек. Може би в този момент Глокта трябваше да бръщолеви несвързано, да е обезумял от страх, но вместо това единственото, което му мина през ума, беше: Кога за последно бях с жена върху себе си?
Глокта прихна развеселен.
— Ти въобще познаваш ли ме? — ревна той. Очите му се напълниха със сълзи едновременно от болка и от вълнение. — Началник Глокта, приятно ми е да се запознаем! Хич не ми дреме какво смяташ да правиш и ти много добре го знаеш. Заплахи, така ли? Ще трябва да се постараеш малко повече, рижа курво!
Очите й изскочиха от злоба. Рамото й се изнесе напред, а лакътят назад — тя беше готова да приложи цялата си сила. Достатъчна да вкара веригата във врата ми чак до изкривения гръбнак.
Глокта усети как влажните му устни се разтеглят в злобна усмивка. Давай.
Чу запъхтяното дишане на Витари зад маската. Действай.
Усети допира на острие в гърлото си. Студен допир. Беше толкова остро, че почти не го чувстваше. Готов съм.
Тя изсъска, вдигна металното острие и го заби в капака на сандъка до главата на Глокта. Изправи се и се обърна на другата страна. Глокта притвори очи и пое дълбоко въздух. Още съм жив. Усети странно чувство. Облекчение или разочарование? Не бих могъл да преценя.
— Моля те.
Каза го толкова тихо, та Глокта реши, че си въобразява. Витари стоеше с гръб към него, с клюмнала глава и стиснати треперещи юмруци.
— Какво?
— Моля те.
Наистина го каза. И я заболя, пролича си.
— Моля те, а? Мислиш ли, че молбите ще помогнат в този момент? Защо да те спасявам, наистина, защо? Дойде тук само да шпионираш за Сълт. Откакто си дошла, единствено и само ми се пречкаш! Изобщо не се сещам за някого, на когото да имам по-малко доверие, а аз не вярвам на никого!
Витари се обърна с лице към него, развърза връзките на маската си и я свали. На лицето й имаше ясно очертана разлика: кафяво около очите, челото и шията, бяло около устата, а през гърбицата на носа й минаваше розова следа от притискането на маската. Лицето на Витари се оказа с по-меки черти, много по-младо и доста по-обикновено, отколкото беше очаквал. Тя вече не изглеждаше никак страховито. Изглеждаше изплашена и отчаяна. Изведнъж незнайно защо Глокта се почувства неловко, сякаш беше нахълтал в нечия спалня, докато човекът вътре е гол. И когато тя коленичи пред него и лицата им се изравниха на едно ниво, той едва се сдържа да не извърне поглед.
— Моля те. — Очите й бяха насълзени, горната й устна трепереше, всеки момент щеше да се разплаче. Надниквам в скритите надежди зад коварната обвивка, това ли се случва в момента? Или е просто добре изиграна роля? Глокта усети как единият му клепач заигра. — Не го искам за себе си — почти проплака Витари. — Моля те. Умолявам те.
Глокта замислено разтри шията си и когато отдръпна ръка, по върховете на пръстите му имаше кръв. Съвсем малко кафеникаво петънце. Леко клъцване. Просто драскотина. Само милиметър по-дълбоко — и сега щях да пръскам кръв по прекрасния килим на пода. Само на косъм по-дълбоко. На такива тънки нишки се крепи животът. Защо да я спасявам?
Но той вече знаеше отговора. Защото толкова рядко го правя.
Завъртя се с усилие на капака на сандъка и седна с гръб към нея. Заразтрива мъртвата плът на крака си. Въздъхна дълбоко.
— Добре — каза рязко.
— Няма да съжаляваш.
— Вече съжалявам. Проклет да съм, как само се размеквам при вида на плачеща жена! Освен това сама ще си носиш багажа!
Извърна се с вдигнат пръст, но Витари вече беше сложила отново маската си. Очите й пак бяха сухи злобни цепки. Изглеждат като очи, които никога не проливат сълзи.
— Не се безпокой. — Дръпна рязко веригата, кръстатото острие в края й се отскубна от капака на сандъка и се лепна за протегнатата й длан. — Пътувам с малко багаж.
Глокта гледаше размазаните отражения на пламъците в неподвижната повърхност на водата. Мъждукащи петна по черния фон — червено, жълто, искрящо бяло. Фрост опъваше греблата гладко и равномерно, бледото му лице, осветеното от пламъците, не издаваше никаква емоция. Северард седеше зад него прегърбен, зареял сърдит поглед във водата. Витари беше най-отпред, на носа на лодката. Щръкналите кичури на косата й смътно се очертаваха на тъмния фон зад гърба й. Греблата се топваха и пореха почти безшумно повърхността. Лодката сякаш беше неподвижна, единственото усещане за движение идваше от това, че тъмното очертание на полуострова бавно се отдалечаваше и потъваше в мрака.
Какво направих? Обрекох цял град на смърт или робство. И за какво? За едната чест на краля? За честта на малоумник с потекли лиги, който вече не може да контролира отделителните си функции, да не говорим за цяло кралство? От гордост ли го направих? Да бе. Нея загубих отдавна заедно със зъбите си. Заради одобрението на Сълт тогава? Най-вероятно сега ме чака за награда въжена яка и дълъг полет надолу.
Тъмният контур на скалата и кацналата отгоре й Цитадела вече почти се сливаха с нощното небе. Изчезваха и тънките кули на храма. Отплаваха към миналото.
Можех ли да постъпя иначе? Можех да се присъединя към Айдър и другите и да предадем града без бой. Щеше ли нещо да се промени? Глокта прокара език по венците си. Императорът бездруго щеше да започне с чистка на града. Сълт така или иначе щеше да ме отзове. Никаква разлика, не си струва да го мисля. Какво ми каза Шикел? Малцина са тези, които имат някакъв избор.
Подухна хладен ветрец и Глокта се уви в палтото си. Скръсти ръце на гърдите си и с болезнена физиономия взе да раздвижва изтръпналото си стъпало в ботуша. Дагоска се беше стопил до една-единствена светла точица в далечината.
Точно както го каза Айдър — за да могат архилекторът и подобните нему да посочват на картата и с гордост да заявяват, че ето тази точка е наша земя. Устните му се извиха в усмивка. Но ето че след всички усилия, жертви, кроежи, планове и убийства пак не успяхме да задържим града. И цялата тази болка за какво?
Естествено, нямаше отговор на мислите му. Чуваше единствено пляскането на леките вълни в бордовете на лодката, скърцането на дървените гребла в халките, тихото успокояващо шляпане на греблата по повърхността на водата. Искаше му се да изпита отвращение от себе си. Вина за стореното. Да му дожалее за всичките онези хора, оставени на милостта на гуркулите. Като на другите хора. Като на мен самия, но преди много време. Но смазващата умора и непрестанната болка, която тръгваше нагоре от крака, минаваше през гръбнака и стигаше чак до врата, не допускаха други усещания. Примижа, докато се наместваше на дървената седалка в търсене на най-безболезненото положение на тялото. В края на краищата не виждам смисъл да се самонаказвам.
Наказанието скоро само ще дойде.