Джо Абъркромби
Преди да увиснат на въжето (33)

Бесния

Снегът се сипеше тихо. Белите точици на снежинките се въртяха във въздуха под ръба на скалата и придаваха сив, призрачен вид на зелените борове, черните скали и кафявата река долу.

Уест не можеше да повярва, че като дете всяка година беше чакал първия сняг с такова голямо нетърпение. Че така се радваше, когато се събуждаше сутрин и откриваше целия свят побелял. Не можеше да си представи, че някога снегът за него беше нещо загадъчно, чудато и приятно. Сега снежинките по косата на Кадил, по шинела на Ладисла и мръсния крачол на панталона му го изпълваха с истински ужас. Те означаваха още сковаващ студ, още прежулящи кожата мокри дрехи и още по-непосилни мъки при движение. Разтърка пребледнелите си длани, подсмръкна и вдигна намръщено лице към небето. Призоваваше всички сили, за да не се поддаде на налегналото го отчаяние.

— Трябва да оцелея — прошепна Уест. Премръзналото му гърло изграчи думите в гъст облак пара. — Трябва.

Мислите му се отнесоха към топлите лета в Агрионт. Към цъфналите дървета по площадите. Към чуруликащите птички, накацали по раменете на усмихнатите статуи. Към слънчевите лъчи, които се процеждаха през клоните на дърветата в парка. Не помогна. Уест смръкна потеклите от носа му сополи и опита да скрие ръце в ръкавите на униформата си, но те като че ли никога не бяха достатъчно дълги. Побелелите му пръсти стиснаха протритите маншети на куртката. Ще бъде ли някога отново на топло?

Усети ръката на Пайк на рамото си.

— Става нещо — промърмори затворникът и посочи към северняците, които бяха приклекнали един до друг и шепнеха припряно.

Уест се вторачи в тях с изморени очи. Тъкмо се беше наместил що-годе удобно и нямаше сили за нищо повече освен за собствената си болка. Бавно разгъна скованите си крака и чу как премръзналите му колене изпукаха, докато се изправяше. Разкърши се в опит да прогони умората от тялото си. Тръгна с провлачена стъпка към северняците, прегърбен като старец, обгърнал тяло с ръце. Преди да стигне при тях, разговорът им явно приключи. Поредното решение, взето без неговото мнение.

Три дървета тръгна към него с енергична походка. Очевидно снегът по никакъв начин не го притесняваше.

— Кучето е попаднал на съгледвачи на Бетод — изръмжа севернякът и посочи през дърветата. — В подножието на склона са, точно до потока, близо до водопада. Голям късмет, че той ги откри пръв. Като нищо можеше те да ни изненадат. Ако беше станало така, сега щяхме да сме мъртви.

— Колко?

— Кучето каза дузина. Може да е рисковано просто да ги заобиколим.

Уест се намръщи. Запристъпя от крак на крак, за да раздвижи кръвта в стъпалата си.

— Със сигурност ще е по-рисковано да се бием с тях, не мислиш ли?

— Може, но може и да не е. Ако им скочим изненадващо, шансовете ни не са лоши. Онези имат храна, оръжия — той огледа Уест от горе до долу, — дрехи. Все неща, дето ще са ни от полза. Зимата тепърва започва да преваля. А като вървим на север, няма да става по-топло. Решено е. Ще се бием. Дузина са сериозна бройка, така че ще ни трябва всеки човек. Твоето приятелче Пайк е с вид на човек, който няма проблем да върти секирата, без много да мисли за последствията. Най-добре му кажи да се стяга. — Кимна към Ладисла, който седеше прегърбен на земята. — Момичето естествено остава, но…

— Не и принцът. Прекалено опасно е.

Три дървета присви очи.

— Много си прав, че е опасно. Точно затова всеки трябва да понесе своя дял от опасността.

Уест се наведе към него и опита да звучи колкото можеше по-убедително. Не беше лесно с напукани, подути и твърди като прегорени наденици устни.

— С него рискът за всички става само по-голям. И двамата го знаем.

Принцът им хвърли мнителен поглед, сякаш се опитваше да отгатне за какво говорят.

— В битката от него ще имаме толкова полза, колкото от чувал на главите.

— Тук май си прав — изсумтя севернякът. Намръщи се и се замисли. — Е, добре. Не е нормално, но добре. Остават той и момичето. Останалите се бием, това значи, че ти също.

Уест кимна. Всеки трябва да понесе своя дял от опасността, без значение колко неохотно.

— Така да бъде. Останалите ще се бием — отвърна той и отиде да каже на другите.

Така, легнал на земята в слънчевите градини на Агрионт, принц Ладисла никога нямаше да бъде разпознат. Контетата от свитата му, ласкателите, които иначе припадаха при всяка негова дума, просто щяха да го прекрачат със запушени, сбърчени от погнуса носове. Шинелът на Уест вече се разпадаше по шевовете, беше се протрил на лактите и целият беше омазан с кал. Под него снежнобялата униформа на принца беше придобила тъмнокафяв цвят. Остатъци от златния ширит висяха като посърнали цветя. Косата му беше сплетена и сплъстена, рижата брада беше поникнала на петна по бузите, а между веждите му бяха избуяли снопчета косми, което подсказваше, че в по-добри дни беше прекарвал часове в скубането им. Единственият човек с по-окаян вид на мили околовръст беше може би самият Уест.

— Какво правим сега? — попита Ладисла, докато Уест сядаше до него.

— Долу при реката има съгледвачи на Бетод, Ваше Височество. Ще се наложи да се бием.

Принцът кимна.

— Ще ми трябва някакво оръжие…

— Бих искал да ви помоля да останете тук.

— Полковник Уест, смятам, че е редно…

— Безспорно ще сте от огромна полза, Ваше Височество, но се боя, че и дума не може да става да дойдете с нас. Вие сте наследникът на трона. Не можем да си позволим да ви излагаме на такава опасност.

Ладисла положи усилия да изглежда разочарован, но Уест ясно долови облекчението му.

— Добре тогава, щом така смятате.

— Твърдо съм убеден, Ваше Височество. — Уест погледна Кадил. — Двамата с нея оставате тук. Ще се върнем бързо. С малко късмет. — Почти примижа от болка, докато го казваше. Напоследък късметът почти не го спохождаше. — Скрийте се и не вдигайте шум.

Девойката му се усмихна.

— Не се тревожи, ще го наглеждам да не се пребие.

Ладисла я изгледа свирепо със стиснати от безсилие юмруци. Очевидно не успяваше да свикне с непрестанните й заядливи подмятания. Явно е доста трудно да понесеш нечий присмех, когато цял живот си бил единствено ласкан и всичките ти желания са били изпълнявани. За момент Уест се замисли дали не допуска грешка, като ги оставя двамата сами, но не видя друг избор. Ще бъдат достатъчно далеч. Ще бъдат в безопасност. Поне в сравнение с него.

Наклякаха в кръг. Кръг от белязани мръсни лица, сурови погледи и чорлави коси. Грубите черти на лицето на Три дървета бяха прорязани от дълбоки бръчки. Дау Черния с липсващото ухо и зловещата усмивка. Тъл Дуру със сключените гъсти вежди. Мрачния с безизразното като камък лице. Кучето с присвитите светли очи и излизащи от тънкия му нос кълба пара. Пайк със строгото намръщено изражение на онези части от лицето му, които позволяваха движение. Шестима от най-коравите мъже в Севера. И Уест.

Преглътна мъчително. Всеки трябва да понесе своя дял от опасността.

Три дървета започна да рисува с клечка по твърдата земя.

— Така, момчета, те са тук долу, при реката. Дузина, може и повече. Ето как ще стане. Мрачен, ти си отляво. Куче, ти отдясно, знаете си работата.

— Разбрано, главатар — каза Кучето, Мрачния кимна.

— Аз, Тъл и Пайк идваме оттук и ги нападаме. Надявам се да ги изненадаме. Ще гледате да не ни уцелите, нали?

— Вие гледайте да не се навирате в стрелите и няма да имате проблем — ухили се Кучето.

— Ще гледам да не го забравя. Дау и Уест, вие ще минете реката и ще чакате при водопада. Ще им излезете в гръб. — Клечката издълба бразда в пръстта и в гърлото на Уест заседна буца. — Няма да ви чуят от шума на водопада. Тръгвате, когато хвърля камък във водата, ясно ли е? Ще хвърля камък отгоре. Това е сигналът.

— Разбира се, главатар — изръмжа Дау.

Уест изведнъж осъзна, че Три дървета го гледа намръщено.

— Ти разбра ли, момче?

— Ъ, да, разбира се — смотолеви Уест с вкочанен от студ и страх език. — Когато падне камъкът, тръгваме… главатар.

— Хубаво. Отваряйте си очите. Наоколо може да има и други. Бетод е разпратил съгледвачи навсякъде. Някой още да не знае какво трябва да прави?

Всички поклатиха глави.

— Хубаво. После, ако ви убият, да не кажете, че аз съм виновен.

Три дървета се изправи и останалите го последваха. Започнаха последни приготовления, разхлабваха остриета в ножниците, опъваха тетивите на лъковете, притягаха ремъци и колани. За Уест нямаше кой знае колко работа. Тежък откраднат меч, вмъкнат в протрит колан, само толкова имаше той. Почувства се като истински идиот сред тези хора. Замисли се колко ли народ бяха избили заедно и поотделно. Нямаше да се учуди, ако бройката беше достатъчна за цял град, та и с едно-две околни села. Дори Пайк не даваше вид на притеснен от предстоящите хладнокръвни убийства. Уест си спомни, че всъщност така и не бе разбрал за какво е бил изпратен в наказателната колония. Сега, като го гледаше как замислено прокарва палец по масивното острие на секирата с пълни с решимост очи на това изгорено лице, вече започваше да се досеща.

Погледна ръцете си. Трепереха, но не само от студа. Сграбчи едната с другата и стисна силно. Вдигна очи и видя, че Кучето му се усмихва.

— Трябва да те е страх, за да проявиш кураж — каза той и тръгна след Три дървета и останалите.

Дрезгавият глас на Дау го прониза като нож в гърба.

— Ти идваш с мен, убиецо. Гледай да не изоставаш. — Изплю се на замръзналата земя и тръгна към реката.

Уест хвърли последен поглед на оставащите. Кадил му кимна, той също й кимна, после се обърна и тръгна след Дау. Запромъква се безшумно под искрящите от скреж дървета. Шумът на водопада се усили.

Изведнъж планът на Три дървета му се стори доста пестелив откъм подробности.

— Като минем потока и като дойде сигналът, какво правим после?

— Убиваме — изръмжа през рамо Дау.

Отговорът, макар и безсмислен, предизвика болезнен спазъм стомаха му.

— Аз отляво или отдясно да мина?

— Все тая, стига да не ми се пречкаш в краката.

— А ти накъде ще тръгнеш?

— Накъдето има хора за убиване.

На Уест му се прииска въобще да не си беше правил труда да пита. Когато пристъпи предпазливо към брега на потока, видя водопада нагоре по течението. Стена от черна скала и шуртяща по нея разпенена вода. Между черните стволове на дърветата се носеха ледени кълба ситни водни капчици.

Реката беше не повече от четири разкрача широка, но течението беше бързо. Тъмната вода се пенеше в мокрите черни камъни покрай брега. Дау вдигна меча и секирата си над глава и нагази в реката. В средата водата му стигна до кръста. После изпълзя на отсрещния бряг и се притисна към скалите. От дрехите му закапа вода. Обърна се и лицето му се смръщи, когато видя Уест толкова назад. Кимна му гневно да го последва.

Уест извади меча от колана и го вдигна над главата си. Пое дълбоко въздух и нагази в потока. Кракът му потъна до коляно и водата напълни ботуша му. Направи втора крачка и другият му крак потъна до средата на бедрото. Очите му изхвръкнаха и дъхът му излетя с рязко сумтене от носа. Вече нямаше връщане назад. Направи още една крачка и ботушът му се подхлъзна на обраслите с мъх камъни по дъното. Той залитна безпомощно и затъна до подмишниците. Ако леденостудената вода не беше изкарала всичкия въздух от дробовете му, сигурно щеше да изкрещи. Продължи напред с полуходене-полуплуване. Стисна панически зъби и изпълзя на отсрещния бряг. Въздухът засъска в гърлото му при отчаяните опити да си поеме дъх. Изкатери се, залитна и се подпря на скалата до Дау. Кожата му беше замръзнала.

— Май ти е студено, момче? — ухили му се подигравателно севернякът.

— Добре съм — изпелтечи през тракането на зъбите си Уест. Никога през живота си не беше изпитвал такъв студ. — Ще си свърша р… р… работата.

— Какво ще направиш? Няма да я бъде тая да те оставя да се биеш умрял от студ. Така и двама ни ще довършиш.

— Не се безпокой за…

Отворената длан на Дау го шамароса през лицето. Шокът, който изпита, беше почти по-силен от болката. Уест зяпна с отворена уста и изпусна меча си в калта. Едната му ръка се вдигна инстинктивно към ударената буза.

— Какво, мамка му…

— Използвай го! — изсъска севернякът. — Действай!

Уест тъкмо зина да каже нещо, когато Дау го плесна през устните и го запрати назад към скалата. От устата му потече кръв и покапа по мократа земя. Ушите му писнаха.

— Действай. Използвай го!

— Шибано… — думите на Уест преминаха в ръмжене, когато ръцете му се вкопчиха в гърлото на Дау.

Започна да стиска, да дращи и да се зъби като животно. Кръвта му кипна и гладът, болката и безсилието на безкрайното бъхтене в студа изчезнаха безследно.

Но независимо от обзелата го ярост Дау беше два пъти по-силен.

— А така, използвай го! — изръмжа той, докато отскубваше пръстите на Уест от гърлото си. Притисна го към скалата. — Сгря ли се вече?

Нещо прелетя над главите им и цопна във водата. Дау се отблъсна от него, хукна нагоре по брега и изрева с пълно гърло. Уест сграбчи тежкия меч от земята и препусна след него. Вдигна острието над главата си и закрещя колкото глас имаше, не чуваше какво точно, просто крещеше като побъркан.

Калната земя фучеше под краката му. Прелетя през някакъв храсталак и куп изгнили съчки и излезе на открито. Видя как Дау посича със секирата си един стъписан северняк. Струята кръв полетя право нагоре, черна на фона на светлото небе между преплетените клони на дърветата. Пред очите му шеметно се завъртяха дървета, скали и чорлави опърпани мъже. Дъхът бучеше като буря в ушите му. Пред него изникна някой и Уест замахна с меча. Усети как острието захапа плът. В лицето му плисна кръв. Той залитна настрани, изплю се и примигна. Хлъзна се, но веднага скочи и се изправи. В ушите му кънтяха писъци и викове, звън на стомана и удари на метал в човешки кости.

Замах. Удар. Озъбена физиономия.

Към него залитна някакъв, вкопчил ръце в стрела в гърдите си. Уест замахна и мечът му разцепи черепа на човека чак до устата. Препъна се в калта и за малко да падне. Замахна с юмрук към нечие тяло. Нещо го удари в гърдите и го залепи с гръб към ствола на едно дърво. Изкара му въздуха. Някой го стисна здраво, прикова и двете му ръце, опитваше се да го смачка.

Уест се наведе и впи зъби в устните на противника. Усети как зъбите му се стягат. Онзи изпищя и го заудря с юмруци, но Уест почти не усещаше ударите. Изплю отхапаното парче месо и фрасна човека с глава в лицето. Мъжът изквича, от устата му шурна кръв. Уест впи зъби в носа му и заръмжа като куче.

Хапи. Хапи. Хапи.

Устата му се напълни с кръв. Чуваше виковете на онзи, но единственото, което го интересуваше, беше да продължава да стиска още по-силно. Изви рязко глава и мъжът залитна назад. Хвана в шепи лицето си. Отнякъде долетя стрела и се заби в ребрата му. Онзи падна на колене. Уест се спусна към него, сграбчи сплъстената му коса и заби лицето му в земята, и отново, и отново, и отново.

— Свърши се.

Уест дръпна рязко ръце, пръстите му се бяха изкривили като на граблива птица. Под ноктите си видя кръв и косми от главата на северняка.

Всичко беше притихнало. Образите престанаха да се люлеят пред очите му. Снежинките се спускаха бавно над полянката и падаха по мократа земя, пръснатите оръжия, телата на убитите и на тези, които още стояха на краката си. Тъл стоеше наблизо и го гледаше втренчено. Три дървета беше зад гърба му с меч в ръка. Розовата пихтия, която представляваше лицето на Пайк, беше изкривена в нещо като гримаса. Той стискаше в окървавен юмрук дръжката на оръжието си. Всички гледаха. Всички гледаха него. Дау вдигна ръка и посочи към Уест. Главата му се килна назад и той избухна в смях.

— Ухапа го! Отхапа му шибания нос! Знаех си, че си ненормално копеле!

Уест се вторачи неразбиращо в тях. Туптенето в главата му беше започнало да отслабва.

— Какво? — промърмори.

Беше целият в кръв. Изтри устата си. Солено. Погледна към най-близкия труп до себе си — лежеше по очи в калта. От главата му течеше кръв, стичаше се по склона и се събираше на локва около единия ботуш на Уест. Помнеше… нещо. Изведнъж стомахът му се преобърна и той се преви одве и изплю нещо розово на земята. Празният му стомах продължи да се надига, но в него нямаше нищо за повръщане.

— Бесен! — извика Дау. — Това си ти!

Мрачния, който само преди миг беше излязъл от храстите с лък през рамо, вече беше клекнал до едно от телата и сваляше от него окървавено палто от животинска кожа с дълъг косъм.

— Хубава дреха — промърмори той под носа си.

Все още превит и изтощен до краен предел, Уест наблюдаваше северняците, които се заеха да тършуват в лагера на съгледвачите. Чу отново смеха на Черния.

— Бесния! — кискаше се дрезгаво той. — Така ще ти викам вече!

— Тия имат стрели тука — каза Кучето. Измъкна нещо от един вързоп и се ухили до уши. — И сирене. Малко се е поизцапало — остърга с мръсен нокът няколко петънца мухъл от жълтото парче, отхапа и пак се ухили. — Ама иначе нищо му няма.

— Доста полезни неща имат — каза Три дървета и на свой ред се усмихна. — А и всички сме живи и здрави. Добра работа, момчета. — Той шляпна Тъл по гърба. — По-добре да тръгваме отново на север, преди някой да се е усетил, че с тия се е случило нещо. Събирайте бързо тука и да вървим да вземем другите двама.

Мислите на Уест тъкмо бяха започнали да си идват на мястото.

— Другите!

— Добре… Бесен — каза Три дървета. — Върви с Дау да проверите как са. — Възрастният войн се извърна с лека усмивка на лице.

Уест се втурна между дърветата към потока, откъдето бяха дошли с Дау. В бързината се хлъзгаше и залиташе. Пулсирането в главата му пак се усили.

— Защитете принца — мърмореше под носа си, докато тичаше.

Прегази потока и почти без да усети студа, се закатери по отсрещния бряг и нагоре по склона на хълма. Бързаше към скалите, където бяха оставили Ладисла и Кадил.

До ушите му долетя приглушен женски писък, а след него ръмжене на мъжки глас. Почти се скова от ужас. Хората на Бетод са ги открили. Може би вече е късно. Напъна всички сили. Краката му пламнаха от болка, докато се хлъзгаха и препъваха в калта нагоре по склона. Трябва да предпази принца. Гърлото му изгаряше, но той си наложи да продължи. Пръстите му се вкопчваха отчаяно в дънерите на дърветата, драпаха нагоре в изпопадалите под тях борови иглички и изсъхнали клони.

Уест излетя между дърветата и се озова на поляната до скалите. Дишаше тежко, ръката му стискаше окървавения северняшки меч.

Две фигури се търкаляха на земята. Тази отдолу беше Кадил, тя се гърчеше, риташе и дращеше мъжа отгоре й. Той беше успял да смъкне панталона й до коленете и сега се бореше с една ръка да откопчае своя, докато с другата я притискаше към земята и запушваше устата й. Уест пристъпи напред и вдигна меча над главата си. В този момент мъжът върху Кадил рязко се извърна. Уест не повярва на очите си. Изнасилвачът беше самият принц Ладисла.

Щом видя Уест, той се надигна неуверено и отстъпи назад. На лицето му се изписа глуповата, почти невинна усмивка, като на малко момченце, хванато да краде бисквити от кухнята.

— Ъ, съжалявам — каза той. — Мислех, че ще се забавите повече.

Уест го гледаше втренчено и не разбираше какво става.

— Повече ли?

— Шибано копеле такова! — изкрещя Кадил и запълзя заднешком, вдигайки панталона си. — Ще те убия, мамка му!

— Тя ме ухапа! — Ладисла докосна устните си. — Ето! — той протегна кървавите си пръсти към Уест, сякаш с това доказателство вече ставаше ясно кой е жертвата в ужасното злодеяние. Усет осъзна, че пристъпва бавно напред. Ладисла най-вероятно забеляза нещо в изражението на лицето му, защото отстъпи с протегната напред ръка, докато с другата се опитваше да вдигне панталона си. — Чакай малко, Уест, само…

Този път не усети надигнал се отвътре гняв. Не му причерня пред очите, ръцете и краката му не се движеха от само себе си, нямаше и помен от главоболие. Нямаше гняв, нямаше ярост. Уест никога не беше се чувствал така спокоен, така уравновесен и уверен в себе си. Всичко беше изцяло под негов контрол.

Дясната му ръка се изстреля напред и блъсна с отворена длан принца в гърдите. Ладисла зяпна и залитна силно назад. Левият му крак стъпи накриво в калта. Подпря десния зад него, но той стъпи в празното пространство. Принцът повдигна озадачено вежди, устата му се отвори в мълчалив ужас, очите му се ококориха. Престолонаследникът полетя назад, ръцете му напразно затърсиха нещо, за което да се хванат, тялото му се извъртя леко настрани… и изчезна в пропастта.

Отдолу се чу вик, после глух удар, след него още един и накрая продължително трополене на камъни.

Последва тишина.

Уест стоеше неподвижно, примигваше.

Извърна поглед към Кадил.

Тя беше застинала на място на няколко крачки от него и го зяпаше с широко отворени очи.

— Ти… ти…

— Да. — Уест не можа да познае собствения си глас.

Застана на самия ръб на скалата и надникна. Трупът на Ладисла лежеше по очи на скалите. Опърпаният шинел на Уест беше проснат отгоре му, панталонът му бе смъкнат до коленете, а единият му крак беше огънат наопаки в коляното. Под разбитата му главата се ширеше голяма черна локва кръв. Изглеждаше от мъртъв по-мъртъв.

Уест преглътна мъчително. Това беше негово дело. Негово. Той уби наследника на трона. Уби го хладнокръвно. Той е престъпник. Предател. Чудовище.

Мисълта почти го разсмя. Слънчев Агрионт, където лоялност и почит се отдаваха едва ли не по задължение, светът, в който простолюдието правеше каквото му заповядат господарите аристократи и където убиването на хора просто не беше прието… всичко това беше останало далеч назад зад гърба му. Там може и да беше чудовище, но тук, в мразовитата дива Англанд, правилата бяха други. Тук чудовищата бяха мнозинство.

Нечия тежка длан се стовари на рамото му. Извърна се към голямата безуха глава на Дау Черния, който надничаше в пропастта. Севернякът тихо подсвирна.

— Е, край с този, ако питаш мен. Знаеш ли, Бесен? — той се усмихна на Уест. — Започвам да те харесвам, момче.