Джо Абъркромби
Преди да увиснат на въжето (31)

Въпрос на време

До архилектор Сълт,

Глава на Инквизицията на Негово величество

 

Ваше Високопреосвещенство,

 

Вече шест седмици удържаме гуркулите. Всяка сутрин под убийствения огън на арбалетите ни те изсипват пръст и камъни в рова, а всяка нощ ние спускаме работници от стената, които да го прокопават наново. Но независимо от усилията ни те най-после успяха да запълнят рова на две места. Сега ежедневно щурмуват през тези насипи, опират стълби и опитват да се изкатерят по стената. Понякога дори успяват да стигнат до върха, но биват моментално и безмилостно отблъснати.

 

Междувременно обстрелът на катапултите им продължава и няколко участъка от стената ни са сериозно отслабени. Същите бяха подсилени, но очаквам съвсем скоро гуркулите да осъществят ефективен пробив. В случай че пробият и проникнат в покрайнините на града, съм заповядал изграждането на барикади зад стената, които да ги задържат. Защитата ни е подложена на тежко изпитание, но никой дори не помисля за отстъпление. Ще се бием докрай.

 

Служа и се подчинявам,

Санд дан Глокта

Началник на Инквизицията в Дагоска

 

 

Със затаен дъх и прокарвайки език по дупките във венците си, Глокта наблюдаваше през далекогледа си облака прахоляк, който се стелеше над покривите на гетото. Последните звуци от сгромолясващите се камъни заглъхнаха и над Дагоска се спусна гробна тишина. Светът е затаил дъх.

В следващия момент до терасата високо горе на фасадата на Цитаделата достигнаха отдалечени писъци. Глокта добре помнеше този звук от отдавнашни и не толкова отдавнашни сражения. Доста неприятни спомени. Бойният вик на гуркулите. Врагът идва. Глокта знаеше, че сега те щурмуват през откритата „ничия“ земя пред стената по същия начин, както бяха правили през последните няколко седмици. Само че този път имат пробив.

Видя ситните фигурки на войниците, които се движеха по обвитите в прахоляк стена и кули от двете страни на пробива. Наведе леко далекогледа и обходи широката дъга на барикадата под стената. Тройната редица от приклекнали войници очакваше идването на гуркулите. Глокта се намръщи и размърда в ботуша изтръпналото стъпало на левия си крак. Доста мижава отбрана, няма спор, но единствената, с която разполагаме.

Пробивът в стената избълва гуркулските войници като рояк черни мравки; от кафявите облаци прахоляк изплува тълпа от блъскащи се мъже, проблясваща стомана и развети знамена. Спусна се по огромната купчина от останките на срутената стена и попадна право под безмилостния залп на арбалетчиците зад барикадата. Пръв в пробива. Доста незавидна позиция. Първата вълна падна като покосена. Малките фигурки се изтърколиха и запремятаха надолу по камарата от камъни зад стената. Паднаха много, но напиращите зад тях бяха повече. Втурнаха се през телата на падналите си другари, запрепъваха се по купчината от камъни, мазилка и дърво.

Разнесе се нов вик и Глокта видя как защитниците изскачат зад барикадата и се втурват в атака. Съюзнически войници, наемници и дагосканци се понесоха към пробива в стената. От това разстояние всичко се развиваше неестествено бавно. Струя масло и струя вода, които бавно текат една към друга. Когато двете войски се срещнаха, вече не можеше да се различат защитници от нападатели. Смесиха се в обща маса, която започна да се мести и да се огъва като вълна, прободена тук-там от проблясване на метал и няколко застинали неподвижно шарени знамена.

Понесени от вятъра, виковете и крясъците отекнаха из града. Викове на болка, викове на ярост, тропот и дрънчене се извисиха в далечно кресчендо. На моменти шумът напомняше грохота на приближаваща буря, в други до ушите на Глокта достигаха с изненадваща яснота отделни викове или думи. Този звук му напомни за шума на тълпата, събрала се да гледа дуелите в Турнира. Само дето тези остриета не са притъпени. И двете страни взимат съвсем на сериозно нещата. Чудя се колко ли са мъртвите само тази сутрин? Той се обърна към потящия се в безупречната си униформа генерал Висбрук.

— Някога участвали ли сте се в такава схватка, генерале? В директен близък бой, лице в лице с противника, както се казва?

Висбрук, който в този момент, замижал с едно око, наблюдаваше сражението през далекогледа си, отговори без секунда колебание.

— Не, не съм.

— Не ви го препоръчвам. Аз съм го правил само веднъж и не горя от нетърпение да повторя преживяването. — Глокта намести потната си длан около дръжката на бастуна. Не че има кой знае каква вероятност да ми се наложи. — Бил съм се предимно на кон. Атакувахме малки пехотни подразделения, разпръсвахме ги и ги преследвахме, докато ги унищожим. Благородно занимание, посичаш бягащите в гръб. Заслужил съм много похвали за това. Скоро обаче открих, че битката изглежда много по-различно от земята. Тълпата те смазва отвсякъде, притиска те така, че едва успяваш дишаш, а за героизъм и дума не може да става. Герой е всеки, извадил късмет и оцелял след подобно преживяване. — Той се изсмя горчиво. — Помня, че бях притиснат в един гуркулски офицер. Бяхме прегърнати почти като любовници. Нито аз, нито той можехме да замахнем с оръжие или да направим каквото и да било повече от това да се зъбим един на друг. А навсякъде около теб остриетата на копия мушкат наслука. Много от хората се наръгваха на оръжията на своите другари, дори биваха стъпкани от краката им. Повече умираха от погрешно насочено острие, отколкото от премерен удар на противник. Всичко това е огромна грешка.

— Грозна работа — промърмори Висбрук, — но трябва да се свърши.

— Така е, така е.

Глокта погледна едно от веещите се над гъстата маса от гуркулски войници знамена. Поразкъсаната му зацапана коприна плющеше на вятъра. От двете страни на срутения участък в стената полетяха камъни и започнаха да падат сред безпомощните, скупчени един до друг гуркули. Отгоре се появи огромен казан с вряла вода и съдържанието му се изля в напиращата войска. С навлизане в пробива гуркулските редици бяха изгубили всякакво подобие на ред и сега безформената маса от войници започна да се поклаща колебливо. Защитниците я притиснаха от всички страни. Започнаха да ръгат неуморно с копията и да блъскат назад с щитовете, да секат със саби и секири, да мачкат падналите с ботушите си.

— Отблъскваме ги! — дочу Глокта гласа на Висбрук.

— Да — подхвърли той, без да откъсва очи от отчаяната битка, — така изглежда. И радостта ми край няма.

Гуркулската част беше обградена и войниците й започнаха да падат и да се препъват, докато отстъпваха нагоре към пробива по купчината от срутената стена. Постепенно оцелелите бяха изтикани обратно зад стената. Арбалетчиците продължиха да засипват отгоре бягащите със стрели и да сеят паника и смърт в редовете им, а приглушеният победен вик на защитниците на барикадата се понесе от стената и достигна до терасата на Цитаделата.

Още една атака е отблъсната. Стотици гуркули са мъртви, но след тях идват много. Ако успеят да съборят барикадата и да нахлуят в покрайнините, с нас е свършено. Те могат да щурмуват до безкрай, а ние имаме право само на една грешка, после край на всичко.

— Изглежда, победата е наша. Поне днес. — Глокта докуца до края на балкона и погледна през далекогледа си на юг към залива и южното море. Видя само гладката блестяща повърхност на водата чак до хоризонта. — И все още никаква следа от гуркулски кораби.

Висбрук се покашля.

— При цялото ми уважение…

Предполагам, искаш да кажеш: без капка уважение.

— Гуркулите не са мореплаватели. Имаме ли причина да смятаме, че вече разполагат с кораби?

— Не, освен че един стар магьосник се появи посред нощ в стаята ми и ме предупреди да се оглеждам за флота им. Това, че не виждаме нещо, не означава, че то не съществува. Императорът така и така ни върти на бавен огън. Вероятно държи корабите си в резерва, не иска да показва без нужда всичките си карти и чака подходящия момент.

— Но ако имаше кораби, лесно щеше да ни постави под блокада, да ни умори от глад, да заобиколи отбраната ни! Нямаше да жертва всичките тези войници…

— Генерале, ако императорът разполага с нещо в изобилие, това са войници. И те успяха да осъществят ефективен пробив в отбраната ни. — Глокта проследи с далекогледа си стената и откри второто слабо място в нея. Дългите пукнатини в зида от вътрешната страна бяха ясно забележими. Мястото беше укрепено с дебели подпори и купчини чакъл, но въпреки това с всеки следващ ден стената поддаваше все повече. — А скоро ще направят втори. Успяха да запълнят рова на четири места. А междувременно числеността ни намалява и моралът пада. Засега на гуркулите не им трябват кораби.

— Но ние ги имаме.

Глокта с изненада откри, че генералът се е приближил до него и тонът му е мек, но настоятелен, а очите му гледат право в неговите. Все едно се готви да ми направи предложение за женитба. Или предателство. Кое ли ще е?

— Все още имаме време — прошепна Висбрук и очите му прескочиха крадешком към вратата. — Ние контролираме залива. Докато държим покрайнините, държим и доковете. Можем да изтеглим всички съюзнически войници. Или поне цивилните. В Цитаделата са останали доста от семействата на офицерите, а в централната част на града има още търговци и занаятчии, които не бяха склонни да напуснат по-рано. Може да се организира за нула време.

Глокта смръщи чело и не отговори. Вероятно е така, но заповедите на архилектора са други. Ако искат, цивилните сами да си организират заминаването, но съюзническата войска не тръгва никъде. Освен може би към погребалните клади. Ала Висбрук изтълкува мълчанието му погрешно.

— Ако дадете заповед, всичко ще бъде организирано още тази вечер и изпълнено преди…

— А какво според вас, генерале, ни очаква на слизане от кораба? Сърцераздирателно посрещане от началниците ни в Агрионт, така ли? Е, обзалагам се, че ще има сълзи, но кой ли ще плаче? Или може би предлагате да отплаваме за далечен Сулджук, където да заживеем в охолство и безгрижие до края на дните си? — Глокта поклати бавно глава. — Не, генерале, това е очарователна идея, но ще си остане само това — идея. Заповедите ни са да държим града. Ще се бием до последно. Никакви кораби към къщи.

— Никакви кораби — мрачно повтори Висбрук. — А междувременно гуркулите ни притискат все по-здраво, трупаме загуби и вече и най-долният просяк в града вижда, че нямаме шанс да издържим още дълго. Собствените ми хора са на крачка от бунт, а на наемниците и толкова не можем да разчитаме. Какво предлагате да им кажа? Че заповедите на Висшия съвет не включват отстъпление, така ли?

— Кажете им, че всеки момент чакаме подкрепления.

— Повтарям им го от седмици!

— Значи още няколко дни няма да са проблем — каза Глокта.

Висбрук примигна насреща му.

— А може ли да попитам кога точно очакваме тези подкрепления?

— Всеки момент — Глокта присви очи. — Дотогава продължаваме да се бием.

— Но защо? — гласът на Висбрук беше изтънял като на момиче. — С каква цел? Задачата ни е непосилна! Напълно безсмислена! Защо, мамка му?

— Защо. Винаги това защо. Започва да ми омръзва този въпрос. Ако си мислите, че знам какво става в главата на архилектора, значи сте по-голям глупак, отколкото предполагах. — Замислен, Глокта прокара език по венците си. — За едно сте прав обаче. Външната стена може да падне всеки момент. Трябва да подготвим оттеглянето си зад стените на централната част на града.

— Но… ако се откажем от покрайнините, губим доковете! Край на доставките на продоволствие! Дори да пристигнат, подкрепленията няма да могат да дойдат до нас! Какво стана с прекрасната ви реч, началник? Стените на централната част са прекалено дълги и твърде слаби, нали така казахте? Ако падне външната стена, сме загубени, нали? Или трябва да сразим Гуркул на външната стена, или няма да има никакъв смисъл да продължаваме, така казахте! Загубим ли доковете… няма измъкване оттук!

Ех, мили мой пухкав генерале, нима не си разбрал? Измъкването от Дагоска никога не е съществувало като възможност.

Глокта се усмихна и разкри пред Висбрук дупките във венците си.

— Когато се провали един план, пробваме друг. Както вие самият така добре го обрисувахте, положението ни е отчайващо. Повярвайте ми, предпочитам императорът просто да се откаже и да си замине, но не мисля, че можем да разчитаме на подобен развой на събитията, не смятате ли? Предайте заповедта ми на Коска и Кадия — довечера всички цивилни да бъдат евакуирани в централната част на града. Може да ни се наложи светкавично отстъпление. Така поне няма да куцам дълго до предните линии на отбраната.

— Централната част на Дагоска не може да побере толкова много народ! Хората ще трябва да лежат по улиците!

По-добре, отколкото да лежат в гробовете си, мисля аз.

— Ще спят по площадите, в коридорите!

И пак е за предпочитане, отколкото в земята.

— В гетото живеят хиляди!

— Значи колкото по-бързо започнете евакуацията, толкова по-добре.

 

 

Глокта почти залитна назад, докато прекрачваше прага. Жегата вътре беше непоносима, а вонята на пот и изгорено месо заседна в гърлото му.

Изтри с опакото на треперещата си ръка потеклите сълзи от очите си и примижа в мрака. Постепенно различи трите тъмни очертания на практиците. Стояха един до друг, а маскираните им лица грееха с идващата отдолу светлина, чийто източник бяха нажежените до оранжево въглища в мангала. Блеснали скули и чела и дълбоки сенки около тях. Същински дяволи от ада.

Ризата на Витари беше подгизнала от пот и залепнала за раменете й. Сбърченото й от злоба лице имаше зловещ вид. Северард беше гол до кръста, задъхваше се зад маската, а дългата му коса висеше на фитили покрай лицето му. Фрост беше толкова мокър, все едно беше стоял с часове на дъжд. По бледата му кожа се стичаха едри капки пот, а мускулите на челюстите му бяха силно напрегнати. Единственият присъстващ в стаята, който сякаш не забелязваше горещината, беше Шикел. Витари допря нажеженото желязо до гърдите й и то потъна със съскане в плътта на девойката, но това не можа да помрачи огромното задоволство, изписано на усмихнатото й лице. Сякаш това е най-щастливият ден в живота й.

Връхлетян от спомена за собственото си жигосване, Глокта преглътна мъчително. Спомни си как ги умоляваше да спрат, как бръщолевеше несвързано, когато му показаха желязото. Спомни си усещането от допира на метала до кожата. Толкова нажежено, че го чувстваш студено. Ушите му се бяха проглушили от собствените му писъци. Споменът за вонята на изгорялата му плът беше като жив. Сякаш носът му все още беше пълен с нея. Първо го изпитваш върху себе си, после го прилагаш на други, а накрая просто заповядваш да бъде направено. Така става в живота. Повдигна схванатите си рамене и провлачи крак към тримата практици.

— Резултати? — изграчи дрезгаво.

Северард се изправи и пъшкайки, изпъна гръб. Изтри потта от челото си и изтръска ръка върху мърлявия под.

— Не знам за нея, но аз определено съм на път да се пречупя — отвърна той.

— Доникъде не стигаме така! — кресна Витари и захвърли черното желязо в мангала. Върхът му се заби във въглените с облак от искри. — Опитахме с остриета, опитахме с чукове, опитахме вода, огън. И дума не обелва. Шибаната кучка е като камък.

— По-мека е от камък — изсъска Северард, — но не е като нас. — Той взе нож от масата и поднесе обагреното в оранжев блясък острие към тънката ръка на Шикел. Наведе се и остави дълбока резка в предмишницата на девойката. Лицето й дори не потрепна. Блестящата червена вътрешност на раната зейна широко. Северард пъхна пръст в нея и го завъртя. Шикел с нищо не показа, че изпитва болка. Той извади пръста си от раната, вдигна го пред очите си и го потърка в палеца си. — Дори не е мокро — отбеляза практикът, — все едно режеш едноседмичен труп.

Глокта усети как кракът му започва да трепери. Примижал от болката, седна на свободния стол срещу Шикел.

— Повече от очевидно е, че това не е нормално — каза той.

— Обежкурашително — избоботи Фрост.

— Но вече не се възстановява като преди.

Нито една от раните й не се беше затворила. Зеят. Мъртво нарязано месо в касапски магазин. Изгарянията също не бяха изчезнали. Черни, овъглени черти по кожата като свалена от скарата пържола.

— И просто си седи и ни гледа — каза Северард. — Не е обелила и дума досега.

Глокта се намръщи. Затова ли съм в Инквизицията? Да изтезавам малки момичета? Изтри влагата под насълзените си очи. От друга страна, това нещо е едновременно много повече и много по-малко от просто момиче. В спомените му изникнаха протегнатата към гърлото му ръка и тримата практици, които трябваше да напрегнат всички сили, за да я озаптят. Много повече и много по-малко от просто човек. Не бива да правя същата грешка, която допуснах с Първия магус.

— Трябва да сме с отворени съзнания — промърмори Глокта.

— Знаеш ли какво би казал за това моят баща? — гласът й беше плътен и дрезгав, дращещ като на възрастен мъж — напълно несъвместим с младото гладко момичешко лице.

Очите на Глокта потръпнаха, усети как потта се стича на струйки под палтото му.

— Твоят баща?

Шикел му се усмихна и очите й проблеснаха в мрака. На Глокта му се стори, че раните й се усмихват заедно с нея.

— Да, моят баща. Пророкът. Великият Калул. Той би казал, че отвореното съзнание е като отворена рана. Уязвима за отровата. Готова да загнои и да причини болка.

— Виждам, че вече си готова да говориш, така ли?

— Избирам да говоря.

— Защо?

— Защо не? След като знаеш, че го правя по собствено желание, а не по твое. Задавай въпросите си, сакати човече. Човек трябва да се възползва от всяка възможност да се учи. Бог ми е свидетел, че ти имаш нужда от малко познание. Когато си се изгубил в пустинята…

— Знам останалото — прекъсна я Глокта и замълча. Толкова много въпроси, но какво да попиташ подобно създание? — Ти си ядач, нали?

— Ние имаме друго име за нас, но да. — Тя наклони леко глава, без да откъсва очи от очите на Глокта. — Когато ме откриха, свещениците ме накараха да ям първо от тялото на майка ми. Трябваше или да го направя, или да умра, а тогава желанието ми за живот бе силно. После плаках, но оттогава мина много време, вече не са ми останали сълзи. Разбира се, отвращавам се от себе си. Понякога изпитвам нужда да убивам, понякога ми се иска аз да умра. Заслужавам го. Нямам никакви колебания. Само в това съм сигурна на този свят.

Защо ли се заблуждавах, че ще получа директен отговор? Направо ще ми домъчнее за Гилдията на търговците на платове. Техните престъпления поне ми бяха понятни. И все пак по-добре някакви отговори, отколкото никакви.

— Защо ядеш хора?

— Защото птицата изяжда червея. Защото паякът изяжда мухата. Защото това е желанието на Калул, а ние сме деца на Пророка. Ювенс беше предаден и Калул се закле да отмъсти, но беше сам срещу мнозина. Тогава той се реши на огромна саможертва — наруши Втория закон. И праведните го последваха, с всяка година стават все повече и повече. Някои тръгнаха доброволно. Други не. Но никой не може да се противопостави на волята му. Сега братята и сестрите ми са много и всички правим своята саможертва.

— Не изпитваш болка, нали? — Глокта посочи към мангала.

— Не, само дълбоко покаяние.

— Странно, при мен е точно обратното.

— Голям късметлия си, ако питаш мен.

— Лесно е да се каже — изсумтя пренебрежително Глокта, — не ти крещиш от болка всеки път, когато пикаеш.

— Вече почти не помня какво означава да изпитваш болка. Мина много време оттогава. Дарбите ни са различни. Свръхчовешка сила, бързина и издръжливост. Някои от нас могат да приемат форми, да мамят окото, дори да използват Изкуството така, както Ювенс го предаде на чираците си. Даровете ни са различни, но проклятието ни е едно. — Тя продължи да гледа настоятелно Глокта с килната настрани глава.

— Нека да позная. Не можеш да спреш да ядеш.

— Никога. Затова гуркулският апетит за роби е толкова ненаситен. Нищо не може да устои на Пророка. Знам го. Великият ни баща Калул. — Очите на момичето се вдигнаха с благоговение към тавана. — Върховен жрец в храма в Саркант. Най-свят от всички светци, чиито крака са докосвали земята. Онзи, който смирява гордите, онзи, който вкарва грешниците в правия път, онзи, който изрича истини. Светлината струи от него така, както струи от звездите на небето. Когато говори, чуваш божия глас. Когато…

— Ясно, когато сере, сипе златни лайна. Ти сериозно ли вярваш на тези глупости?

— Какво значение има на какво вярвам аз? Изборът никога не е мой. Когато господарят ти възложи задача, правиш всичко възможно. Дори ако е мрачна, зловеща задача.

— Това поне го разбирам. Някои от нас стават само за подобни задачи. Веднъж избрал своя господар…

Грачещият сух смях на Шикел се изтърколи по масата.

— Малцина имат право на избор. Всички правим каквото ни наредят. Живеем и умираме редом с родените до нас, с онези, които изглеждат като нас, които говорят със същите думи като нас. А причините за това са ни известни толкова, колкото и на праха, при който се връщаме накрая. — Главата й клюмна силно на една страна и раната на рамото й зейна като уста. — Мислиш ли, че ми харесва в какво съм се превърнала? Мислиш ли, че не мечтая да съм като другите? Но веднъж настъпила, промяната е необратима. Разбираш ли?

— О, разбирам и още как. Защо си изпратена тук?

— Работата на праведния никога няма край. Дойдох да се погрижа Дагоска да се върне там, където принадлежи. Дойдох да видя как хората му отново почитат бог според учението на Пророка. Дойдох да се погрижа за изхранването на братята и сестрите си.

— Но както изглежда, се провали.

— След мен ще дойдат други. Никой не може да устои на волята на Пророка. Обречени сте.

— Това ми е ясно. Да опитаме друго. Какво знаеш… за Баяз?

— А, Баяз. Той беше брат на Пророка. Той е началото на всичко това и пак той ще бъде краят му. — Гласът й се сниши до шепот. — Лъжец и предател. Той уби господаря си. Уби Ювенс.

— Не така съм чувал аз историята — намръщи се Глокта.

— Всеки разказва историите по свой начин, сакати човече. Не си ли го научил вече? — Устните й се извиха презрително. — Ти нямаш представа в каква война се биете. Нямаш понятие от оръжията, използвани в нея, от жертвите, от победите и погромите в нея. Не знаеш кой с кого се бие, не разбираш каузите им, мотивите им. Всичко е голямо бойно поле. Съжалявам те. Ти си куче, което се опитва да прозре аргументите на учени хора, но чува само лай. Праведните идват. Калул ще прочисти земята от лъжи и ще съгради нов свят. Ювенс ще бъде отмъстен. Предсказано е. Предопределено е да се случи. Обещано е.

— Съмнявам се, че ти ще доживееш да го видиш.

— Аз пък се съмнявам, че ти ще го видиш — усмихна се Шикел. — Моят баща предпочиташе да превземе града без бой, но щом трябва, ще се бием за него. Безмилостно и с божия гняв на наша страна. Това е първата стъпка по пътя, който той избра. По пътя, който той определи за всички ни.

— Коя е следващата стъпка?

— Мислиш ли, че моят господар ми казва какви са плановете му? Твоят прави ли го? Аз съм просто червей. Аз съм нищо. Но въпреки това съм много повече от теб.

— Какво следва? — изсъска Глокта.

Мълчание.

— Отговаряй! — настоя Витари.

Фрост измъкна желязото от мангала и заби нажежения му връх в голото рамо на Шикел. Замириса гадно, около оранжевия връх зацвърча и покапа мазнина, ала девойката не проговори повече. Погледът й лениво се премести към горящата плът, но лицето й остана безизразно. Няма да има повече отговори. Само нови въпроси. Винаги нови въпроси.

— Достатъчно — озъби се Глокта.

Хвана дръжката на бастуна и с мъка се изправи. Направи болезнен опит да извие гръб, за да се отлепи ризата му, но безуспешно.

Витари посочи към Шикел, чиито очи продължаваха да наблюдават Глокта под натежали клепачи, а усмивката все още не беше слязла от лицето й.

— Какво да правим с това? — попита.

Инструмент в ръцете на безмилостен господар, изпратен в далечна земя да се бие и убива за кауза, която не разбира. Откъде ли ми е познато?

— Изгорете го.

 

 

Глокта стоеше на терасата и гледаше намръщен към потъналите във вечерния мрак покрайнини на града.

Високо горе на скалата беше ветровито. Откъм тъмното море духаше хладен вятър. Шибаше лицето и дланите му, опрени на каменния парапет, развяваше пешовете на палтото и ги блъскаше в краката му. Най-близкото до зима усещане в тази проклета пещ. От двете страни на вратата горяха факли. Пламъците им подскачаха и плющяха в железните си клетки — две самотни светлинки в сгъстяващия се мрак. Навън имаше други светлини, много светлини. В такелажите на съюзническите кораби в пристанището горяха лампи и хвърляха разкъсани отражения във водата. Други светлини горяха в прозорците на сградите под Цитаделата и по върховете на величествените кули на храма. В гетото горяха хиляди факли. По улиците към портите на централната част на града течаха реки от малки светлинки. Бежанците напускат жалките си подобия на домове. Поемат към жалкото подобие на убежище, което предоставят стените на централен Дагоска. Чудя се колко ли дълго ще ги опазим там, след като падне външната стена? Вече знаеше отговора. Не много дълго.

— Началник!

— А, господарю Коска. Радвам се, че успяхте да дойдете.

— Разбира се, началник! Няма нищо по-хубаво от вечерна разходка след края на битката! — наемникът пристъпи важно напред.

Дори в тъмното Глокта забеляза промяната в него. В походката му имаше живот, а в очите — блясък. Косата му беше прилежно сресана, мустаците му стърчаха гордо встрани, обилно намазани с помада. Я виж ти, все едно е с един-два инча по-висок и подмладен с десетина години. Той притича енергично към парапета, притвори очи и пое дълбоко въздух през тънкия си нос.

— Изглеждате учудващо добре за човек, който доскоро е участвал в сражение.

Стириянецът се усмихна.

— Не беше точно като да съм бил в самата битка, по-скоро бях зад нея. Винаги съм смятал, че предните редици са лош избор на място за водене на сражение. Никой не чува заповедите ти в тази шумотевица. Освен това там вероятността да те убият е много по-голяма.

— Абсолютно прав сте. Как се справихме?

— Гуркулите са все още извън града, така че от тази гледна точка — добре. Съмнявам се, че мъртвите ще се съгласят с мен, но пък на кого му пука за тяхното мнение, нали така? — той доволно почеса врата си. — Днес се справихме добре. Но утре, вдругиден, кой знае? Още ли няма никакъв шанс за подкрепления?

Глокта поклати глава и стириянецът пое дълбоко въздух.

— За мен е все едно, естествено, но може би е добра идея да обмислите отстъпление, докато все още държим залива.

Явно всички вече искат отстъпление. Дори и аз самият. Глокта изсумтя.

— Висшият съвет дърпа конците ми, а те казват не на отстъплението. Както ми бе съобщено, честта на краля не позволява отказ от Дагоска. По всичко личи, че неговото достойнство е по-ценно от живота ни.

— Достойнство? — Коска повдигна вежда. — Това пък какво беше? Всеки го вижда различно. Не става за пиене, не става за чукане. Колкото повече имаш от него, толкова по-зле за теб, а ако нямаш никакво, хич не ти липсва. — Той поклати глава. — И при все това за някои хора е всичко на този свят.

— Хм — промърмори Глокта, докато прокарваше език по остатъка от зъбите си. Честта и достойнството не струват колкото краката или зъбите. Прескъпо платих за този урок. Надникна към тъмното очертание на външната стена, на върха на която горяха огромни огньове. Далечният шум на битката все още долиташе откъм нея и тук-там към потъналото в руини гето политаше някоя стрела с горящ връх. Дори в момента кръвопролитието не спира. — Какви са шансовете ни да удържим още седмица? — пое дълбоко въздух Глокта.

— Седмица? — стисна устни Коска. — Разумни.

— Две седмици?

— Две? — Коска цъкна с език. — Не толкова добри.

— Което значи, че да се надяваме на месец е немислимо.

— Немислимо е точната дума.

— Изглежда, ситуацията ни тук истински ви радва.

— Кой, мен ли? Безнадеждните каузи са ми специалитет — ухили се стириянецът. — В последно време само за такива ме търсят.

— Знам какво е усещането. Ще удържаме външната стена до последно, после се оттегляме. Следващата ни отбранителна линия стават стените на централната чест на Дагоска.

Усмивката на Коска беше едва доловима в тъмнината.

— Държа до последно, после се оттеглям! Нямам търпение!

— Също така може би ще е добре да подготвим малко изненади за гуркулските ни приятели. За момента, в който най-после успеят да нахлуят в града. Знаете какво имам предвид — Глокта махна разсеяно с ръка. — Опънати въжета, вълчи капани, заострени колове, намазани с екскременти, и така нататък. Смея да твърдя, че имате опит в подобен начин на водене на война.

— Имам опит във всички възможни начини за водене на война. — Коска удари токове и отдаде чест. — Заострени колове и екскременти! Достойно занимание за всеки войник.

— Война е. Единствено в победата има достойнство. И като заговорихме за достойнство, по-добре отсега да предупредите нашия приятел Висбрук за местата на изненадите за гуркулите. Ще бъде жалко, ако вземе да се наниже по погрешка на някой от коловете ви.

— Разбира се, началник. Ще е ужасно жалко.

Глокта усети как дланите му се свиват в юмруци върху парапета.

— Искам гуркулите да платят за всяка крачка на наша земя. Искам да си платят за безполезния ми крак. За всеки инч от тази прашна скала. За липсващите ми зъби. За всяка жалка къщурка, за всяка порутена колиба и за всяко безполезно парче земя между тях. За вечно сълзящото ми око, за изкривения ми гръбнак, за мижавото, гнусно подобие на живот, което водя. — Той прокара език по дупките във венците си. — Искам да си платят.

— Отлично! Единственият добър гуркул е мъртвият гуркул! — наемникът се изпъна и изчезна с подрънкване на шпори във вътрешността на Цитаделата.

Глокта остана сам пред парапета.

Една седмица? Да. Две седмици? Възможно. Повече? Безнадеждно. Може и все още да няма следа от кораби, но онзи стар магьосник Юлвей се оказа прав. Айдър — също. Още от самото начало нямаме никакъв шанс. Въпреки всичките ни усилия и жертви Дагоска е обречен. Сега е само въпрос на време.

Впери поглед в тъмния град. Вече не можеше да различи сушата от водата, светлините на корабите от осветлението в сградите, лампите в такелажите от факлите в гетото. Многобройните светли точици заплуваха хаотично в безтегловността на черната бездна на нощта. Само едно в този хаос беше ясно и неизбежно.

С нас е свършено. Не тази нощ, но скоро. Обкръжени сме и примката се стяга около шиите ни. Всичко е само въпрос на време.