Метаданни
Данни
- Серия
- Първият закон (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Before They Are Hanged, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Александър Ганчев, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,6 (× 69гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джо Абъркромби. Преди да увиснат на въжето
Британска, първо издание
Превод: Александър Ганчев
Водещ редактор на поредицата: Андрей Велков
Коректор: София Бранц
Художник на корицата: Стефан Касъров
Формат: 84х108/32
Печатни коли: 32,5
ИК „Колибри“, 2011 г.
ISBN: 978-954-529-879-0
История
- —Добавяне
Никаква милост
До архилектор Сълт,
Глава на Инквизицията на Негово величество
Ваше Високопреосвещенство,
Обсадата на Дагоска продължава. Вече три дни гуркулите щурмуват стените на града и всяка следваща атака е по-мащабна и решителна от предходната. Полагат огромни усилия да запълнят рова с камъни, да прехвърлят мостове върху него, да изкатерят стените и да докарат тарани пред портите. Три пъти опитваха и трите пъти бяха отблъснати. Загубите им са огромни, но те могат да си ги позволят. Войниците на императора пъплят многобройни като мравки към полуострова. Обаче хората се държат, отбраната ни е силна, а решимостта ни — непоклатима. Корабите на Съюза порят залива и ни осигуряват редовно снабдяване. Уверявам ви, Дагоска няма да падне.
По друг въпрос, от по-малка значимост, сигурен съм, че ще се радвате да узнаете, че въпросът с магистър Айдър е решен. Отложих временно изпълнението на присъдата й с цел да използвам връзката й с гуркулите срещу тях. За нейно най-голямо съжаление този мой хитър замисъл не се увенча с успех, така че тя повече не е от никаква полза за нас. От друга страна, женската глава, побита на копие на стените ни, може да има обратен ефект върху бойния дух на войниците. Все пак ние сме цивилизованата страна в тази война. Ето защо въпросът с бившия магистър на Гилдията на търговците на подправки беше решен тихомълком, но, уверявам ви, с подобаваща строгост. За нас магистърът и осуетеният й опит за измяна са вече прочетена книга.
Край водата беше тихо. Тихо, тъмно и спокойно. Леките вълни плискаха в подпорите на кея, дъските на лодките поскърцваха, а откъм залива подухваше ветрец. Тъмното море блестеше на лунната светлина под обсипаното със звезди небе.
Не е за вярване, че само на половин миля оттук само допреди няколко часа умираха хора, при това със стотици. Не е за вярване, че въздухът се раздираше от викове на ярост и болка, че под стените на Дагоска лежат овъглени останките на две обсадни кули с пръснати като есенни листа около тях трупове…
„Пфъ“ — Глокта чу пукането във врата си, докато се обръщаше да погледне назад в мрака.
От сенките между две сгради изникна фигурата на практик Фрост. Той се огледа и избута пред себе си затворника — значително по-дребна фигура, наметната с пелерина, с качулка на главата и вързани зад гърба ръце. Двете фигури прекосиха прашната улица и краката им затупкаха приглушено по дъските на кея.
— Добре, Фрост — каза Глокта в момента, в който албиносът избута затворника пред него. — Мисля, че вече няма нужда от това. — Голямата бяла ръка свали качулката.
На бледата лунна светлина лицето на магистър Айдър изглеждаше още по-изпито и изнурено. Костите опъваха бледата кожа, а на едната буза имаше няколко тъмни драскотини. Главата й беше обръсната — знакът на осъдените за държавна измяна. Без коса черепът й изглеждаше направо малък, почти детски, а шията й — абсурдно издължена и тънка. За това допринасяха и чертите от тъмни синини — зловещи отпечатъци от брънките на веригата на Витари. От властната добре поддържана жена, която сякаш преди цяла вечност го беше въвела под ръка в залата за аудиенции на лорд-губернатора, не беше останал и помен. Няколко седмици в тъмнината, в непоносимата жега, на мръсния под на килията, без да знаеш дали след час ще си още жив — това направо ти скапва външния вид. От опит го знам.
Тя вирна брадичка и погледна Глокта с блестящи в тъмното очи. Тази смесица от страх и открито неподчинение, случва се при някои хора, когато вече са наясно, че е ударил сетният им час.
— Началник Глокта, не смеех и да си помисля, че ще ви видя отново. — Непринуденият, дори жизнерадостен тон, с който изрече думите, не успя да прикрие нотката страх в гласа й. — Сега какво? Вързан за краката камък и в залива, така ли? Не смятате ли, че ще е прекалено мелодраматично?
— Със сигурност, но не такова е намерението ми. — Той погледна Фрост и му кимна с едва забележимо движение.
Айдър трепна, стисна очи и прехапа долната си устна. Прегърби рамене, когато усети как огромният практик застава зад гърба й. В очакване на довършващ удар в тила? На нож между плешките? Метална струна приз шията? Ах, тази ужасна неизвестност. Кое ли ще е? Фрост вдигна ръка. Нещо метално проблесна в тъмнината. После се чу тихо изщракване, когато ключът влезе в ключалката и отключи оковите на китките на Айдър.
Тя бавно отвори очи, премести отпред ръце и замига, все едно ги виждаше за пръв път.
— Какво е това сега? — попита.
— Точно това, което изглежда — Глокта кимна към края на кея. — Този кораб тръгва за Уестпорт със следващия отлив. Имате ли контакти в Уестпорт?
Жилите в тънкия й врат потрепериха, докато преглъщаше.
— Имам контакти навсякъде.
— Хубаво. Тогава ви освобождавам.
Последва продължителна пауза.
— Свободна ли съм? — Айдър вдигна ръка и замислено поглади наболата коса по главата си, докато изучаваше продължително лицето на Глокта. Не знаеш дали да вярваш на ушите си и с право. Аз самият не знам дали да си вярвам. — Негово високопреосвещенство се е размекнал до безобразие.
— Не бих казал — изсумтя Глокта. — Сълт не знае нищо. Смея да твърдя, че ако не беше така, сега и двамата щяхме да плуваме в залива с камъни на краката.
Очите й се присвиха. Кралицата на търговците обмисля сделката.
— Каква е цената тогава?
— Цената е, че оттук нататък вие сте мъртва. И напълно забравена. Избийте си Дагоска от главата. С града е свършено. Намерете други хора, които да спасявате. Цената е да напуснете Съюза и никога повече да не се връщате. Никога.
— Само това?
— Само това.
— Защо?
А, любимият ми въпрос. Защо го правя? Глокта вдигна рамене.
— Какво значение има? Човек, загубил се в пустинята…
— Приема вода от който му предложи и колкото му дава. Не се тревожете. Няма да откажа предложението. — Тя рязко протегна ръка и Глокта почти се дръпна назад. Айдър докосна нежно бузата му. Останаха така за момент. Усети гъдел по кожата си, очите му потреперваха, вратът го болеше. — Може би — прошепна тя — при други обстоятелства…
— Ако аз не бях сакат, а вие не бяхте предателка, такива обстоятелства ли? Нещата са такива, каквито са.
Айдър свали ръката си и се усмихна леко.
— Разбира се. Тогава до следващия път…
— По-добре да няма такъв.
Тя закима бавно.
— Сбогом тогава.
Айдър вдигна качулката си и лицето й потъна в сянка. След това заобиколи Глокта и тръгна с бърза крачка по кея. Отпуснал тежестта си на бастуна, с ръка на бузата, където допреди малко бяха пръстите й, той проследи отдалечаващата се фигура. Така значи. За да накараш жена да те докосне, се иска само първо да й спасиш живота. Трябва по-често да го правя.
Обърна се, направи няколко болезнени крачки по прашния кей и зарея поглед в тъмните сгради отпред. Дали практик Витари не наблюдава някъде оттам? Дали тази малка сценка няма да намери място в следващия й доклад до архилектора? Усети как по потния му гръб премина болезнена тръпка. Знам, че аз няма да я включа в моя, но какво значение има? Вятърът промени посоката си и сега той долови миризмата. Същата миризма, която някак успяваше да се промъкне до всяко кътче в града. Острата миризма на изгоряло. На дим. На сажди. На смърт. Ако не стане чудо, никой от нас няма да напусне жив това място. Погледна през рамо. Карлот дан Айдър вървеше по подвижния мост на кораба. Е, поне един ще успее.
— Нещата вървят добре — отбеляза напевно Коска със силния си стириянски акцент и се надвеси ухилен през парапета от бойници. Огледа последствията от касапницата под стените. — Като цяло вчера беше доста ползотворен ден.
Ползотворен ден. Голата земя от другата страна на рова беше разровена и обгоряла на места, настръхнала със стотиците стрели от арбалетите, които стърчаха като набола брада. Навсякъде се въргаляше изпотрошено обсадно оборудване. Счупени стълби, преобърнати колички и разсипани около тях камъни, обгорени и разпокъсани тръстикови паравани лежаха стъпкани в пръстта. Останките от едната гигантска обсадна кула все още стояха — тлеещ изкривен дървен скелет, щръкнал от купчина пепел, и веещи се на вятъра парчета почерняла кожа.
— Добър урок им дадохме на тия шибани копелета гуркулите, дълго ще го помнят. Нали, началник?
— Какъв урок? — промърмори Северард.
Наистина, какъв урок? Мъртвите не научават нищо. Широкото поле пред предните линии на гуркулите — на двестатина крачки пред стените на Дагоска — беше осеяно с трупове. Лежаха пръснати по тази „ничия“ земя, потънали в море от изпотрошени и захвърлени оръжия и брони. Точно пред рова бяха паднали толкова много войници, че ако човек тръгнеше по телата им, спокойно можеше да мине по цялата ширина на полуострова, без кракът му да стъпи на пръстта. На няколко места се забелязваха цели камари от сбутани едно в друго тела, сякаш сгушени в последна прегръдка. Там, където ранените са допълзели, за да се скрият зад труповете, и където са останали да лежат, докато кръвта им изтече.
Глокта никога не беше виждал подобна касапница. Нищо общо дори с обсадата на Улриок, където пробивът в стените беше направо задръстен от мъртви тела на съюзнически войници и където гуркулските пленници бяха избивани наред, а храмът на града изгоря заедно със стотиците скрити в него цивилни. Толкова много трупове. Сгърчени, усукани, обгорени, проснати във всевъзможни пози. Някои на колене като за последна молитва, други паднали, а главите им смазани от камъните, хвърлени от високите стени. Дрехите на някои бяха разкъсани. Сами са ги раздрали, за да огледат раните си с надеждата, че не са сериозни. До един са останали разочаровани.
Около телата бръмчаха хиляди мухи. Подскачаха стотици видове птици, прехвърчаха от труп на труп и кълвяха, наслаждаваха се на неочаквания пир. Дори високо горе на стената въпреки брулещия вятър вонята беше започнала да се усеща. Материал за кошмарите ми. За достатъчно кошмари да запълнят следващите няколко месеца. Ако доживея дотогава.
Очите на Глокта потрепнаха. Той въздъхна дълбоко и разкърши врат. Това е положението. Продължаваме да се бием. Вече е малко късно да размислям. Хванат здраво със свободната си ръка за грапавия камък на една от бойниците, надникна предпазливо към рова.
— Лошо. Почти са успели да запълнят рова тук и пред портите.
— Вярно — отбеляза жизнерадостно Коска. — Мъкнат сандъци с камъни и ги изсипват във водата. Едва смогваме да ги избием.
— Този ров е най-надеждната ни защита.
— И това е вярно. Беше добра идея. Но нищо не е вечно на този свят.
— Без него няма какво да спре гуркулите да започнат да се катерят по стълби, да блъскат портите с тарани, дори да подкопаят стените. Може да се наложи да организираме някаква група, която да излиза и да копае рова.
Коска го погледна.
— Да ги спускаме с въже от стената, за да копаят в тъмното само на двеста крачки от предните линии на гуркулите, това ли имате предвид?
— Нещо такова.
— Желая ви късмет с подобно начинание.
— Бих отишъл лично — изсумтя Глокта и потупа крака си с бастуна, — но се боя, че дните за героични постъпки са отдавна зад гърба ми.
— За ваш късмет.
— Не бих казал точно късмет. Трябва да направим барикада зад портите. Там е най-слабото място в отбраната ни. Полукръг например, стотина крачки широк. Ще свърши идеална работа — ако пробият, ще ги удържи достатъчно дълго, за да ги отблъснем. Може би…
— А, да ги отблъснем. — Коска почеса обрива на врата си. — Обзалагам се, че като дойде време за това, доброволците ще се избиват на тълпи да застанат зад барикадата. Но ми изглежда възможно.
— Заслужават възхищение. — Генерал Висбрук пристъпи към парапета от бойници със захванати на гърба на безупречно изгладената си униформа ръце.
Учудвам се, че при настоящето ни положение той все пак намира сили и време за външния си вид. Но пък човек се хваща за каквото може.
Поклати глава, загледан в труповете пред стените.
— Каква смелост да продължават да атакуват срещу такава отбрана отново и отново. Рядко можеш да видиш хора да умират с такава готовност.
— Дължи се на онова така чудато и така опасно качество — каза Коска. — Убедени са, че правото е на тяхна страна.
Висбрук го изгледа изпод вежди.
— Правото е на наша страна.
— Щом казвате. — Коска се усмихна широко на Глокта. — Но мисля, че някои от нас отдавна са се отказали от идеята, че такова нещо дори съществува. Смелите гуркули прииждат с колички, пълни с камъни… а моята работа е да ги засипвам отгоре със стрели, това е! — изсмя се наемникът.
— Не виждам нищо смешно! — сопна се Висбрук. — Падналият в битка враг заслужава уважение.
— Че защо?
— Защото всеки от нас може да е на негово място — труп, който гние под слънцето. Скоро това наистина може да се случи.
Коска се изсмя още по-силно и плесна генерала по рамото.
— Ето, вече схващате! Едно съм научил от двайсетте си години като наемник — най-добре гледай на нещата откъм веселата им страна!
Глокта изгледа наемника, който се хилеше доволно при вида на бойното поле. Преценяваш кога ще е най-подходящият момент да минеш на другата страна, така ли? Чудиш се колко отпор да дадеш на гуркулите, за да склонят да ти платят повече, нали? Има нещо повече от крилати фрази в тази пъпчива глава, но за момента не можем да минем без нея. Погледна към генерал Висбрук, който се беше отдалечил да се възмущава насаме. Това пухкаво приятелче няма достатъчно мозък, нито кураж да удържи града повече от седмица. Усети нечия ръка на рамото си и се извърна рязко. Стоеше очи в очи с Коска.
— Какво? — троснато попита Глокта.
— Ъъ — смотолеви наемникът и посочи към небето.
Глокта проследи посоката на пръста му. Видя малка черна точка недалеч от тях, която се издигаше нагоре. Какво е това сега? Птица? Нещото достигна зенита си и започна да пада обратно към земята. В този момент Глокта схвана какво е. Скала. Изстреляна от катапулт.
С приближаването й точката започна да се уголемява, въртеше се във въздуха нереално бавно и безшумно, сякаш потъваше във вода. Глокта я зяпна. Всички наоколо също. Настъпи ужасяващ момент на неизвестност. Беше невъзможно да се каже къде точно ще падне скалата. Хората започнаха да тичат напред-назад по стената. Задъхани, пищящи, сбутваха се един в друг с дрънчене на брони и изпускаха оръжията си.
— Мамка му — прошепна Северард и се хвърли по очи на земята.
Глокта не помръдна от мястото си. Очите му останаха приковани в черното петно на фона на яркосиньото небе. За мен ли идваш? Няколко тона скала, които ще пръснат останките ми из целия град, това ли си ти? Колко нелеп и банален край. Усети как устните му се разтягат в усмивка.
Недалеч от Глокта голям участък от парапета с бойници беше отнесен от стената с оглушителен трясък в облак от прахоляк и летящи парчета камък. Отломките полетяха навсякъде. Глокта видя как един от войниците буквално бе обезглавен от летящ каменен блок. Загубило главата си, тялото му остана за момент право, олюля се, коленете се подгънаха и накрая то се срина заднешком от стената.
Канарата падна някъде отзад, в гетото, смаза няколко къщурки, подскочи и се затъркаля. Подмяташе и кършеше дървените колони на колибите като кибритени клечки. После спря в края на дългия си разрушителен път. Глокта примигна и преглътна, не можеше да повярва. Въпреки все още заглъхналите си уши дочу нечии викове. Странен глас. Стириянски акцент. Коска.
— Само това ли можете, шибани копелета? Аз още съм тук!
— Гуркулите ни обстрелват! — пищеше безсмислено Висбрук. Беше приклекнал зад една бойница с ръце на главата и изцапана с прах униформа. — Изстрелват скали с катапултите си!
— Не думай — промърмори Глокта.
Последва нов оглушителен трясък и втора скала се заби в стената малко по-нататък. Пръсна се в облак от отломки с размерите на човешка глава, които започнаха да падат в рова. Земята под краката на Глокта се разтърси от сблъсъка.
— Идват! — изкрещя Коска с пълно гърло. — Всички обратно на стената! Всички по местата!
Хората се стекоха към бойниците: местни, наемници, съюзнически войници, застанаха един до друг, започнаха да зареждат арбалетите, подаваха си стрели и си подвикваха на смесица от езици. Коска тръгна между тях, потупваше рамене, размахваше юмрук, зъбеше се и се хилеше, в поведението му нямаше и най-малка следа от страх. Вдъхновяващ хората си водач, особено пък побъркан пияница като него.
— Майната му! — изсъска Северард. — Аз не съм войник!
— Аз също вече, но едно добро представление като това все още ме влече. — Глокта докуцука до парапета и надникна иззад една от бойниците.
Този път видя сред омарата в далечината как огромното рамо на един от катапултите отскача нагоре. Изстрелът не беше добре премерен и канарата прелетя високо над главата му. Глокта примижа при острата болка във врата, когато се обърна да я проследи. Тя се стовари с глух тътен и пръсна облак прахоляк и парчета натрошен камък някъде близо до стената на централната част на града.
Зад редиците на гуркулите изсвири рог: треперлив нисък резонанс. Последваха го барабани — задумкаха в такт като тежките стъпки на великан.
— Идват! — изрева Коска. — Приготви арбалетите!
Глокта чу заповедта да се предава като ехо по стената и миг по-късно видя как от всички бойници щръкнаха заредени арбалети. Върховете на стрелите проблеснаха на силното слънце.
Големите тръстикови паравани, които маркираха първата редица на гуркулите, тръгнаха бавно напред през опустошената „ничия“ земя. А отзад пъплят пълчищата гуркулски войници. Глокта стисна до болка камъка на бойницата, докато наблюдаваше подхода на вражеската армия. Сърцето му заби по-силно и от барабаните на гуркулите. Страх или вълнение? Има ли разлика? Кога за последно изпитах тази смесена тръпка? Когато говорих пред Камарата на лордовете? Когато водих атаката на кавалерийската си част? Когато се бих в Турнира пред погледите на ревящата тълпа?
Параваните наближаваха в стегната редица по цялата ширина на полуострова. Сто крачки, деветдесет, сега осемдесет. Погледна към Коска, който продължаваше да се хили като побъркан. Кога ще даде заповедта? Шейсет, петдесет…
— Сега! — изрева стириянецът. — Огън!
От стената се понесе мощно тракане на тетиви и залпът от стрели поръси параваните, земята около тях, труповете и всеки гуркул, проявил неблагоразумието да остави открита част от тялото си. Защитниците приклекнаха зад бойниците и започнаха да въртят ръчките за опъване на тетивите и да зареждат нови стрели в арбалетите. Ритъмът на барабаните се ускори и параваните безцеремонно прекрачиха труповете на падналите. Доста тягостна картина се разкрива пред очите на хората зад тях в момента. Взират се в телата под краката си, чудят кога ли и те самите ще се присъединят към тях.
— Масло! — изкрещя Коска.
От стената полетя бутилка със стърчащ от гърлото фитил. Превъртя се във въздуха и се пръсна в един от параваните. По жълтата тръстика плъзнаха жадни огнени езици и я оцветиха първо в кафяво, после в черно. Параванът се разклати, взе да се гъне и постепенно да се накланя напред. Зад него изскочи с писъци войник, чиито ръце бяха обгърнати в ярки пламъци.
Горящият параван падна на земята и разкри колоната от войници отзад. Едни бутаха колички, пълни с камъни, други носеха стълби, трети — лъкове и друго оръжие. Нададоха боен вик и се впуснаха напред с вдигнати щитове. Затичаха на зигзаг между труповете на земята, а стрелците им отвърнаха на огъня от стената. Някои паднаха по очи, надупчени от късите стрели на арбалетите. Други крещяха, затиснали раните по телата си, или пълзяха, стенеха и проклинаха. Някои ревяха предизвикателно, но други побягваха назад и биваха пронизани от стрелите в гръб.
Горе на стената арбалетите продължиха да тракат с тетиви. Полетяха още бутилки със запалени фитили. Защитниците ревяха, съскаха злобно и сипеха ругатни по адрес на летящите отдолу стрели. Някои се криеха страхливо и трепереха, докато стрелите чаткаха по каменните бойници или прелитаха отгоре и уцелваха човешка плът. Коска стоеше, качил един крак на бойницата пред себе си, наведен опасно ниско напред, сякаш не даваше пет пари за опасността, размахваше нащърбената си сабя и крещеше нещо, което Глокта не чуваше от шума. Всички крещяха — и защитници, и нападатели. Битка. Хаос. Сега си спомням. Как въобще ми е харесвало подобно нещо преди?
Под стената гореше друг параван и бълваше задушлив черен дим. Гуркулите се изсипаха иззад него като рояк пчели от счупен кошер. Струпаха се пред рова и затърсиха удобно място, където да вдигнат стълба. Защитниците започнаха да ги замерят с камъни от стената. Нова скала от катапулт се стовари прекалено близо и попадна в редиците на гуркулите. Остави дълга празнина в колоната им и пръсна във въздуха цели тела и множество крайници и парчета човешка плът.
Покрай Глокта мина войник, който влачеше друг, от чието око стърчеше стрела.
— Зле ли съм? — пищеше онзи. — Колко зле съм ударен?
Секунда по-късно войникът до Глокта изврещя, пронизан от стрела в гърдите. Залитна настрана, натисна неволно спусъка на арбалета си и стрелата се заби чак до перата в шията на съседа му. Двамата се строполиха едновременно точно пред краката на Глокта и кръвта им се смеси в обща локва.
Долу под стената друга бутилка избухна сред група от гуркулски войници, които тъкмо се готвеха да вдигнат стълбата си. Миризмата на труповете и опожарените паравани се смеси с мириса на изгоряло месо. Горящите войници се разбягаха, мятаха се наоколо, крещяха и скачаха в рова, без да свалят и част от броните си. Смърт от изгаряне или смърт от удавяне. Ама че избор.
— Видяхте ли достатъчно от представлението? — изсъска Северард в ухото на Глокта.
— Да. Предостатъчно. — Той остави дерящия се на стириянски Коска и се запромъква през наемниците към стълбите. Последва надолу носилката с ранения в окото войник. Присвиваше очи на всяко стъпало, докато върволица от мъже притичваха покрай него в обратната посока. Не съм и предполагал, че някога ще изпитам отново такова удовлетворение от слизането по стълби. Радостта му беше краткотрайна. Когато най-после стигна подножието на стълбите, левият му крак вече трепереше от така познатата смесица от болка и изтръпване. — Проклятие! — изсумтя под носа си и докуцука до стената. — Тук има ранени, които са по-подвижни от мен! — насочи поглед към влачещите се покрай него пострадали защитници — превързани, окървавени.
— Това не е нормално — изсъска отново Северард. — Ние си свършихме работата. Открихме предателите. Какво търсим още тук, мамка му?
— Да се биеш за своя крал е под достойнството ти, така ли, Северард?
— Не, но да умра за него е.
Глокта изсумтя презрително.
— Да не мислиш, че в този скапан град има човек, на когото му харесва? — стори му се, че чу над шума на битката как Коска продължава да крещи горе на стената. — Освен онзи побъркан стириянец, естествено. Ще го държиш под око, нали, Северард? Предаде Айдър, ще предаде и нас, особено ако нещата се влошат.
Практикът се вторачи в него. Като никога в очите му нямаше следа от усмивка.
— А нещата влошават ли се?
— Беше горе. — Лицето на Глокта се изкриви, докато изпъваше изтръпналия си крак. — Видя, че положението не е цветущо.
Дългата мрачна зала някога беше храм. После, след нападението на гуркулите, в нея бяха събрани леко ранените, за да могат свещениците и жените от града да се погрижат за раните им. Мястото беше подходящо за целта: намираше се в покрайнините и близо до стената. Освен това тази част от града в момента бездруго беше необитаема. Рискът от бушуващи пожари и падащи от небето канари се отразява пагубно на популярността на който и да било квартал. С напредване на боевете леко ранените бяха върнати на стените, а в храма останаха само тежките случаи. Хората с отрязани крайници, дълбоки рани, тежки изгаряния и стрели в тялото лежаха върху окървавените си носилки, наслагани безразборно под арките. Ден след ден броят им нарастваше и накрая подът беше задръстен. Сега всеки, който можеше да ходи, получаваше помощ пред храма. Вътрешността му беше запазена за най-силно пострадалите, за осакатените. За умиращите.
Всеки от ранените изразяваше болката си на свой език. При едни беше безкраен порой от крясъци и вой. При други — молби за помощ, милост, вода или викове към майката. Някои само кашляха, хъркаха и плюеха кръв. Имаше и такива, от чиито гърла не излизаше друго освен хриптенето на последните глътки въздух. Само мъртвите не издават звук. А ги имаше доста. От време на време ги изнасяха навън с провиснали безжизнени крайници, после ги увиваха в евтини плащаници и ги натрупваха на камара до задната стена на храма.
Глокта знаеше, че мрачна група местни по цял ден копае гробове за своите. Както повелява вярата им. Копаят в руините на гетото — големи ями, всяка за по дванайсет трупа. После по цяла нощ същата група изгаряше на клади съюзническите войници. Както повелява липсата на вяра в каквото и да било. Изгарят ги на скалите, откъдето мазният дим ще бъде отнесен през залива, да се надяваме, право в очите на гуркулите от другата страна на водата. Последно оскърбление от наша страна.
Глокта тръгна бавно между ранените в кънтящата от ехото на стоновете им зала. Бършеше потта от лицето си и се взираше в лицата на хората по пода — тъмнокожи дагосканци, стириянски наемници и бледи съюзнически войници. Хора от различни народи, с различен цвят на кожата, с различен произход — обединени срещу гуркулите. И сега умират заедно, рамо до рамо, като равни. Сърцето ми би потрепнало от тази гледка, стига да имах такова. С периферното си зрение забеляза спотайващия се в сенките на близката стена практик Фрост. Очите му внимателно обхождаха просторната зала. Моята сянка, дошъл е да се увери, че усилията, които полагам от името на архилектора, няма да бъдат възнаградени с удар в главата. В задната част на храма имаше малко пространство, оградено от завеси — масата за операции. Или най-близкото подобие на такава, което можеха да си позволят тук. Кълцат, режат с ножове и триони. Падат ампутирани ръце и крака — до коляно, до рамо. Най-силните писъци идваха именно иззад тези мръсни завеси. Отчаяни, жалки писъци. Същата бруталност, която се шири и от другата страна на защитните стени. През цепка в мръсния плат Глокта видя работещият отзад Кадия. Бялата му роба беше изпръскана, омазана, кафява от кръв. Беше се навел над лъскаво парче месо и присвил очи, режеше с нож. Ампутация на крак може би? Писъците рязко секнаха.
— Мъртъв е — отбеляза равнодушно хадишът и изтри ръцете си в парцал. — Дайте следващия. — Отмести завесата и излезе навън. Тогава видя Глокта. — А, източникът на малките ни неприятности! Дошли сте да подхраните угризенията си може би?
— Не, дойдох да видя имам ли такива.
— И?
Хубав въпрос. Имам ли угризения? Погледът му попадна на младеж до стената. Лежеше на мръсна сламена постеля, сбутан между двама други. Лицето му беше бяло като платно, очите — изцъклени, мънкаше трескаво и неразбираемо под носа си. Кракът му беше отрязан до коляното, раната — превързана с мръсно парче плат, а около бедрото му беше стегнат колан. Какви ли са шансовете му за оцеляване? Нищожни, клонящи към нула. Остават му още няколко часа агония насред мизерията и стоновете на другарите му. Млад живот, отнет така преждевременно… дрън-дрън. Глокта вдигна очи от момчето. Не изпитваше нищо по-различно от леко отвращение, същото, което би изпитал и ако младежът беше просто куп боклук.
— Не — отвърна той.
Кадия погледна окървавените си ръце.
— В такъв случай господ наистина ви е благословил — промърмори той. — Не всеки може да се похвали като вас с безразличие и здрав стомах.
— Не знам. Вашите хора добре се бият на стената.
— Искате да кажете, умират добре.
Смехът на Глокта прокънтя в застоялия въздух.
— О, я стига. Няма такова нещо като да умираш добре. — Погледът му обходи ранените тела по пода. — Мисля, че вие най-добре разбирате това.
Кадия остана сериозен.
— Колко според вас можем да понесем?
— Губим вяра, а, хадиш? Както с много други неща в живота, героичното удържане на града изглежда много по-добре на теория, отколкото на практика.
Точно това би ви казал младият смел полковник Глокта, докато го влачат по моста, а останките от крака му се държат само на парче месо. Неговите представи как стават нещата в истинския живот се промениха коренно в онзи ден.
— Загрижеността ви е трогателна, началник, ала съм свикнал с разочарованията на живота. Вярвайте ми, ще преживея и това. Но въпросът остава. Колко още ще издържим?
— Ако морските маршрути останат отворени и получаваме редовни доставки по вода, ако гуркулите не открият начин да заобиколят защитните стени, ако сме единни и мислим трезво — седмици.
— И за какво?
Глокта се замисли. Наистина за какво?
— Може пък гуркулите да се откажат.
— Ха! Гуркулите никога не се отказват! Не с половинчати мерки успяха да покорят цяла Кантика. Не. Императорът се е заклел да превземе Дагоска и няма да се спре пред нищо.
— Тогава да се надяваме, че войната в Севера ще приключи бързо и войските на Съюза ще ни се притекат на помощ.
Напълно безпочвени надежди. Ще минат месеци, докато се решат нещата в Англанд. Но дори след като това стане, армията няма да е в състояние да се впусне в нови сражения. Съвсем сами сме.
— И кога можем да очакваме тази помощ?
— Знам ли? Когато угаснат звездите. Когато падне небето. Когато успея с усмивка на лице да пробягам една миля. Ако знаех всички отговори, надали щях да се присъединя към Инквизицията! — троснато отвърна Глокта. — Може би вие трябва да се помолите за божия намеса. Огромна приливна вълна, която да помете гуркулите, ще свърши превъзходна работа. Кой ми каза наскоро, че ставали чудеса?
Кадия кимна.
— Може би трябва и двамата да се помолим. Но май имаме повече шанс за помощ от моя бог, отколкото от вашите господари.
В този момент покрай тях мина нова носилка с пищящ стириянец, от чийто корем стърчеше стрела.
— Трябва да вървя. — Кадия се отдалечи и завесите се затвориха зад гърба му.
Глокта остана загледан в зацапания плат. Ето, започват първите съмнения. Гуркулите затягат бавно примката около града. Краят ни наближава и това не е тайна за никого. Странно нещо е смъртта. Отдалече лесно можеш да й се присмееш, но приближи ли те, става все по-грозна и страшна. А стигне ли на ръка разстояние от теб — край на смеха. Дагоска се изпълва със страх и съмненията тепърва ще растат. Рано или късно някой ще се изкуши да предаде града на гуркулите, за да спаси или собствения си живот, или на близките си. И като нищо ще реши, че е най-добре първо да се отърве от досадния началник на Инквизицията, който сложи началото на тази лудост…
Глокта усети нечия ръка на рамото си. Затаил дъх, рязко се извърна. Кракът му се огъна, той залитна към една от колоните зад гърба си и насмалко да стъпи върху бинтованото лице на един от местните на пода. Пред него се появи намръщената физиономия на Витари.
— Проклятие! — Глокта успя да потисне надигащата се болка в крака, като прехапа устна с остатъка от зъбите си. — Никой ли не те е учил да не се прокрадваш така зад гърбовете на хората?
— Точно на обратното ме научиха. Искам да говорим.
— Говори тогава. Само не ме докосвай отново.
Очите на практика се насочиха към ранените по пода.
— Не тук. Насаме.
— О, я стига. Какво толкова имаш да ми казваш, което да не можеш да споделиш пред зала, пълна с умиращи герои?
— Ще разберете, когато излезем навън.
Хубаво стегната около шията ми верига, може би поздрав от Негово високопреосвещенство? А може би просто искаш да си побъбрим за времето, така ли? Глокта усети, че се усмихва. Нямам търпение да узная кое от двете ще бъде. Вдигна ръка към Фрост и албиносът се оттегли в сенките. После закуцука внимателно между стенещите по пода и последва Витари навън. Излязоха зад храма. Острата миризма на пот моментално се смени с мирис на изгоряло и още нещо…
До стената имаше куп почти колкото човешки бой от продълговати вързопи, увити в груб сив плат, по който на места се виждаха кафеникави петна от засъхнала кръв. Огромна купчина. Трупове, които търпеливо чакаха реда си за погребение. Тазсутрешната реколта. Какъв зловещ фон за малкия ни разговор. Аз самият не бих направил такъв удачен избор.
— Е, практик Витари, как намирате обсадата ни? Малко е шумничка, ако питате мен, но приятелят ви Коска истински се забавлява…
— Къде е Айдър?
— Моля? — обърна се рязко Глокта в опит да спечели малко време, за да обмисли отговора си.
Не очаквах да разбереш така скоро.
— Айдър. Не помните ли? Облечена като евтина курва? Бижуто на управителния съвет? Опита се да ни предаде на гуркулите? Килията й е празна. Защо?
— О, тя ли? В морето е. Самата истина. Заедно с петдесетина крачки дълга и здрава верига. Това не е истина. Щом питаш, в момента тя краси морското дъно.
Оранжевите вежди на Витари се сключиха и погледът й се изпълни с подозрение.
— А защо аз не знам за това?
— Имам по-важни неща за вършене, отколкото да те държа в течение за всичко, случващо се наоколо. Ако не си забелязала, доста съм зает с губенето на война например.
Глокта се извърна да си върви, но ръката на практика се стрелна напред. Дланта плесна силно в стената и дългата ръка препречи пътя му.
— Когато държите мен в течение, държите в течение Сълт. Ако започнем да му разказваме различни версии…
— Ти май си била някъде другаде през последните седмици, а? — Глокта се изхили и посочи сивите вързопи до стената. — Странна работа. Колкото повече приближават гуркулите до пробив в стените и избиване на всичко живо зад тях, толкова по-малко ме интересува какво мисли по въпроса Негово шибано високопреосвещенство! Кажи му каквото искаш и не ме занимавай повече. Започвам да се отегчавам. — Той опита да избута ръката й, но установи, че тя не помръдва.
— Ами ако му кажа каквото вие искате? — прошепна Витари.
Глокта се намръщи. Това вече не ме отегчава. Любимият практик на Сълт, чиято едничка задача е да следи да не се отклоня от правия път, ми предлага сделка? Номер ли е? Капан? Лицата им бяха само на фут едно от друго. Глокта се вгледа в очите й. Опита да отгатне мислите й. Забелязвам ли искрица на отчаяние в този поглед? Възможно ли е единственият й мотив да е просто чувство за самосъхранение? Лесно е да забравиш колко силен е този инстинкт у другите, когато ти самият си го изгубил. Глокта усети наченката на усмивка по устните си. О, да, сега го виждам.
— Мислила си, че след като разкрием предателите, ще бъдеш отзована, така ли? Надявала си се, че Сълт ще ти осигури хубаво корабче за дома! Но сега, когато няма вече кораби за никого, започваш да се тревожиш, че добрият чичо те е забравил! Че си била подхвърлена на гуркулите като остатъците от трапезата, които хвърляш на кучетата, точно както всички останали тук!
— Ще ти издам една тайна. — Очите на Витари се присвиха насреща му. — Също както и ти, аз не съм тук по свое желание, но преди много време разбрах, че когато Сълт иска нещо от теб, по-добре е да се погрижиш да изглежда така, все едно го вършиш. Единственото, което ме интересува, е да се измъкна оттук жива. — Тя застана още по-близо до него. — Ще можем ли да си помогнем взаимно?
— Хм, ще можем ли? Чудя се. Е, добре. Мисля, че ще успея да те вмъкна като приятел в бурния ми човеколюбив живот. Ще видя какво мога да направя за теб.
— Ще видиш какво можеш да направиш за мен, само това ли?
— Повече от това не мога да предложа. Проблемът е там, че не ме бива много в помагането на други хора. Позагубил съм навика, така да се каже. — Глокта отмести отпуснатата вече ръка с бастуна си и закуца обратно към вратата на храма.
— Какво да кажа на Сълт за Айдър?
— Кажи му истината — каза през рамо Глокта. — Кажи му, че е мъртва.
Кажи му, не всички сме мъртви.