Джо Абъркромби
Преди да увиснат на въжето (22)

Сред камъните

Първите лъчи на изгрева запълзяха по равнината. Бледата светлина на деня замъждука по долните части на облаците и по ъглите на древните камъни. Хоризонтът на изток лумна със замъглени огньове. Гледка, която хората, или поне Джизал, рядко виждаха. У дома по това време на деня той все още щеше да е дълбоко заспал в топлото легло. Никой от групата не спа през нощта. Прекараха дългите студени часове в пълно мълчание. Седяха, брулени от вятъра, и се взираха в тъмнината, чакаха. Чакаха зората.

Деветопръстия погледна намръщен към изгряващото слънце.

— Време е. Скоро ще са тук.

— Добре — кимна Джизал.

— Слушай сега. Оставаш тук и пазиш каруцата. Много са, почти сигурно някой ще успее да се промъкне покрай нас. Затова те искам тук. Разбрано?

Джизал преглътна. В гърлото му беше заседнала буца. Мислеше само колко несправедливо беше всичко. Колко несправедливо, че трябва да умре така млад.

— Добре. Ние с нея ще сме отпред сред камъните. Повечето от тях ще дойдат оттам, предполагам. Стане ли напечено, викаш, но ако не дойдем, е… ще трябва да се справяш сам, както успееш. Ние ще сме или заети, или мъртви.

— Страх ме е. — Думите се изплъзнаха неволно, но той все пак ги изрече.

Деветопръстия просто кимна.

— Мен също — каза. — Всички ни е страх.

Феро пристягаше ремъците на колчана със стрелите, а на лицето й беше изписана свирепа усмивка. Стегна колана на меча си, придърпа кожения гард на ръката си и раздвижи пръсти. Накрая дръпна леко тетивата на лъка. Всичко беше на място, подръка и готово да сее насилие. Тя се приготвяше за битката, която най-вероятно щеше да свърши със смъртта на всички от групата, по същия начин, по който Джизал някога се приготвяше за поредната нощ в обикаляне на таверните на Адуа. Жълтите й очи блестяха от вълнение, сякаш нямаше търпение да започне. Джизал за пръв път я виждаше толкова щастлива.

— Тя не изглежда много изплашена — каза той.

Деветопръстия я измери с поглед.

— Е, може би нея не я е страх, но тя не е примерът, който бих искал да следвам. — Той наблюдава още известно време Феро. — Понякога, когато живееш прекалено дълго сред опасности, започваш да се чувстваш истински жив само когато смъртта диша във врата ти.

— Добре — пак кимна Джизал.

Започна да му призлява само при вида на катарамата на колана и дръжките на така гордо излъсканите остриета. Пак преглътна. Мамка му, устата му никога допреди не се бе пълнила така бързо със слюнка.

— Опитай да мислиш за друго.

— Какво например?

— Каквото и да е, нещо, което да ти е от полза. Имаш ли семейство?

— Баща, двама братя. Не съм сигурен, че ме харесват много.

— Майната им, тогава. Деца?

— Не.

— Жена?

— Не. — Лицето на Джизал се изкриви в мъчителна гримаса.

Не беше направил нищо с живота си. Прекарваше цялото си време в игра на карти и създаване на нови врагове. На никого няма да липсва.

— Любима тогава? Не ми казвай, че никое момиче не те чака.

— Ами, може би… — вътрешно Джизал не се съмняваше, че Арди вече е намерила друг. Тя не беше от най-сантименталните. Може би трябваше да й предложи да се оженят, когато имаше възможност. Така поне някой щеше да тъжи за него, когато не се върне. — Ами ти? — смотолеви едва.

— Какво? Семейство ли? — Деветопръстия свъси вежди и започна да разтрива чуканчето на отрязания си пръст. — Имах някога. А сега имам друго. Не избираш семейството си, просто взимаш каквото ти се предлага и продължаваш напред както можеш. — Посочи Феро, после Кай. — Тя, той и ти. — Ръката му стисна рамото на Джизал. — Това сега е моето семейство и днес не искам да губя брат, ясно?

Джизал кимна. Не избираш семейството си. Взимаш каквото ти се дава. Грозни, глупави, вонящи и чудати, вече нямаше значение. Деветопръстия му подаде ръка и Джизал я стисна колкото сила имаше.

— Успех, Джизал — ухили се севернякът.

— И на теб.

 

 

Феро коленичи до един от грапавите камъни. Лъкът беше готов в ръката й със запъната в тетивата стрела. Вятърът рисуваше по дългата трева на равнината, брулеше обраслия с ниска трева склон на хълма и разрошваше перата на седемте стрели, забити в редица в пръстта пред нея. Седем стрели, само толкова й бяха останали.

Много по-малко, отколкото й трябваха.

Наблюдава ги, докато яздеха към хълма. Слязоха от конете и вдигнаха погледи нагоре към склона. Започнаха да потягат ремъците на изтритите кожени нагръдници и да приготвят оръжията си. Копия, щитове, мечове и един-два лъка. Феро ги преброи. Тринайсет. Беше се оказала права.

Но от това не й стана по-леко.

Разпозна Финиъс, смееше се и сочеше към камъните. Копеле. Първо на него ще пусне една стрела, ако й падне възможност, но от това разстояние нямаше смисъл да рискува. Скоро щяха да дойдат по-близо. Ще прекосят разстоянието до подножието и ще тръгнат нагоре по склона.

Тогава ще стреля.

Войниците се разпръснаха и започнаха да надничат предпазливо към камъните иззад щитовете си. Ботушите им зашумоляха в дългата трева. Все още никой не я беше забелязал. Отпред вървеше един без щит, пристъпваше тежко нагоре по склона със свирепо лице и по един меч във всяка ръка.

Феро бавно изтегли тетивата назад, не бързаше, усети успокояващото впиване на връвта в брадичката й. Стрелата й улучи онзи точно в гърдите и проби кожения му нагръдник. Той падна на едно коляно, лицето му се изкриви, задиша тежко. Подпря се на единия от мечовете си и рязко се изправи отново. Втората стрела се заби над първата и той отново падна на колене. От устата му потекоха кървави лиги, след това той падна по гръб в тревата.

Но имаше още много и всички вече вървяха нагоре. Най-близкият се беше привел зад голям щит, напредваше бавно и внимаваше да не оставя незащитена част от тялото си. Стрелата на Феро се заби в ръба на дебелото дърво на щита.

— Хх — изсъска ядосано тя и сграбчи нова стрела.

Опъна лъка и се прицели внимателно.

— Ау! — изкрещя онзи, когато стрелата прониза открития глезен на крака му.

Щитът се разклати, после се наклони на една страна.

Следващата стрела на Феро описа дъга във въздуха и се заби в шията на войника над ръба на щита. От раната рукна кръв, очите му изхвръкнаха и той се строполи по гръб. Щитът му се изпързаля надолу по склона с все още стърчащата в него опропастена стрела.

Този отне твърде много време и прекалено много стрели. Останалите вече бяха напреднали значително, притичваха на зигзаг, преполовили разстоянието до първите камъни. Феро грабна последните две стрели и хукна нагоре по склона. За момента повече не можеше да направи. Оттук нататък Деветопръстия оставаше сам.

 

 

Опрял гръб в камъка, Логън чакаше с притаен дъх. Видя как Феро побягна нагоре по склона.

— Мамка му — промърмори под носа си.

За пореден път в беда, отново сам срещу многоброен враг. От момента, в който започна да води групата, знаеше, че рано или късно ще се стигне дотук. Винаги така ставаше. Какво пък. Досега се беше измъквал с битки от подобни положения, ще се измъкне и сега. Едно се знае за Логън Деветопръстия, той е боец.

Чу нечии забързани стъпки в тревата и тежко дишане. Един се катереше с мъка по склона вляво от камъка. Логън изнесе меча надясно, намести удобно пръсти около твърдия метал на дръжката и стисна зъби. Покрай него мина люшкащ се връх на копие, след него щит.

Изскочи с мощен рев иззад камъка и замахна. Острието се заби дълбоко в рамото на войника и посече гърдите му по цялата ширина. Ударът на Логън вдигна онзи от земята и го запрати, премятащ се в пръски кръв, надолу по склона.

— Още съм жив! — задъхано промърмори Логън и се втурна нагоре.

Докато се шмугваше зад следващия камък, едно копие профуча покрай него и се заби в пръстта. Лошо хвърляне, но на тях тепърва им предстояха възможностите да опитват отново. Логън надникна и видя няколко бързо притичващи от камък на камък фигури. Облиза устни и претегли в ръка меча на Създателя. Матовото острие и сребърната буква над гарда бяха изцапани с кръв. Не й обърна внимание, тепърва предстоеше работа.

 

 

Един изкачваше склона към нея и надничаше предпазливо над ръба на щита си. Беше готов да блокира всяка нейна стрела. Нямаше как да го простреля, онзи внимаваше прекалено много.

Феро приклекна до камъка и се вмъкна в плитката траншея, която беше изкопала. Започна да пълзи. Излезе в другия й край, зад друг огромен камък. Надникна внимателно иззад него. Видя го. Пълзеше бавно нагоре, към камъка, зад който допреди малко се беше крила. Бе обърнат с рамо към нея. Явно днес бог беше милостиво настроен.

Ако не към онзи, то поне към Феро.

Стрелата й се заби между ребрата му, малко над кръста. Онзи залитна и я изгледа объркан. Феро опъна последната стрела. Войникът още се бореше да извади първата, когато втората го прониза в гърдите. Право в сърцето, досети се Феро по това как онзи падна.

Край на стрелите. Тя хвърли лъка в тревата и извади гуркулската сабя.

Време е за близък бой.

 

 

Логън излезе иззад камъка и се озова лице в лице с един от тях. Гледаше право в очите на един младеж. Беше достатъчно близо, за да усети дъха му. Онзи имаше хубаво лице — чиста кожа, прав остър нос и големи кафяви очи. Логън заби чело в него. Главата на младежа се изметна назад и той залитна. Това даде на Логън време да извади нож с лявата си ръка. Пусна меча, сграбчи с дясната щита на младежа и го дръпна настрана. Момчето налетя обратно. От счупения му нос шуртеше кръв, а лицето му беше изкривено от злоба. Изнесе назад меча си, готов да го промуши.

Логън изръмжа и заби ножа в тялото на момчето. Втори път, трети път. Тежките бързи удари отдолу почти отлепяха от земята краката на момчето. От раните бликна кръв и потече по ръцете на Логън. Онзи изстена, изпусна меча си, краката му омекнаха и той се свлече по камъка. Изборът между да убиеш или да умреш не е никакъв избор, каза си мислено Логън, докато гледаше как момчето си отива. Трябва да си реалист за тези неща.

Младежът седеше на тревата, стиснал с ръце окървавения си корем. Вдигна очи към Логън.

— Гхъ — изпъшка, — гхърр.

— Какво?

Онзи не отговори. Очите му се изцъклиха.

 

 

— Хайде! — изкрещя Феро. — Какво чакаш, гнусно копеле? — тя приклекна в тревата, готова за скок.

Онзи не говореше нейния език, но явно схвана подканата й. Копието му профуча във въздуха. Добро хвърляне. Феро се наклони настрани и копието изтропа в камъните зад гърба й.

Тя се изсмя, а онзи — плешив, едър като вол — се спусна напред. Петнайсет крачки — Феро вече виждаше шарките на дървото на дръжката на секирата му. Дванайсет крачки — сега виждаше бръчките на изкривеното му от злоба лице, ситните гънки в крайчетата на очите и гърбицата на носа. Осем крачки — видя драскотините по кожения му нагръдник. Пет крачки — онзи вдигна секирата над главата си.

— Ааа! — изпищя едрият войник, когато тревата под краката му внезапно пропадна, той изчезна в ямата, а секирата излетя от ръцете му.

Да си беше гледал в краката.

Феро скочи напред и замахна със сабята, без дори да си напра ви труда да насочи удара, толкова огромно беше нетърпението й. Тежкото острие се заби в рамото на мъжа и той изпищя и запелтечи. Опита да се изкатери по ронещата се отгоре му пръст. Сабята на Феро разцепи главата му. Онзи изхърка и се строполи на дъното на ямата. На дъното на ямата, която вече беше негов гроб.

Не заслужава такъв, помисли си Феро, но няма значение. Реши, че по-късно ще го издърпа оттам и ще го остави да изгние на склона на хълма.

 

 

Едро копеле беше този. Огромен гигант. С половин глава по-висок от Логън. Държеше масивен боздуган, дебел на половината на ствола на дърво, но го размахваше с лекота. И крещеше като обезумял. Малки очички се кокореха яростно от тлъстото му лице. Логън се мяташе встрани между камъните, залиташе. Не беше лесно хем да гледа през рамо къде стъпва, хем да държи под око летящата във въздуха цепеница. Трудна работа. Нещо беше на път да се обърка.

Спъна се. Оказа се, в ботуша на младежа, когото беше убил преди малко. Ето ти справедливост. Изправи се съвсем навреме, за да види как юмрукът на гиганта се забива в устата му. Олюля се, залитна и изплю кръв. Видя как боздуганът полита към него и отскочи назад. Недостатъчно. Върхът на дървото закачи бедрото му и почти отлепи крака му от земята. Той направи няколко несигурни крачки заднешком и опря гръб в един от камъните. Изкрещя от болка, от изкривената му уста покапа кървава слюнка. Засуети се с меча и насмалко не се поряза. Успя да го вдигне тъкмо преди боздуганът да отнесе голямо парче от камъка точно до главата му. Метна се встрани и падна по гръб на тревата.

Гигантът вдигна цепеницата и изрева като животно. Страховито решение може би, но не от най-умните. Логън рязко се надигна и от седнало положение заби меча си в корема на мъжа. Матовото острие влезе чак до дръжката и излезе откъм гърба му. Боздуганът се изплъзна и тупна тежко на тревата до Логън. В последен отчаян опит гигантът се наведе напред, сграбчи Логън за ризата и го придърпа към себе си. Оголи зъби и изрева в лицето му, а през това време вдигаше подобен на свински бут юмрук.

Логън измъкна ножа от ботуша си, замахна отстрани и заби острието в дебелата шия на мъжа. Онзи го погледна учудено и в този момент от устата му бликна кръв. Пусна ризата на Логън, залитна назад, завъртя се леко настрани, блъсна се и отскочи от един от камъните. После се строполи по очи на земята. Прав беше бащата на Логън. Един нож повече никога не е излишен.

 

 

Феро чу избръмчаването на тетивата, но беше късно. Усети как стрелата я пронизва в плешката и когато сведе поглед, видя върха да стърчи от ризата й. Ръката й изтръпна. От дупката потече тъмна кръв и попи в мръсния плат. Тя изсъска от яд и се шмугна зад един от камъните.

Все още имаше сабята и здрава ръка, с която да я използва. Опряла гръб в грапавия камък, Феро се плъзна около него и се ослуша. Чу стъпките на приближаващия стрелец, чу и тихия звън, с който онзи извади някакво острие от ножницата. После го видя, стоеше с гръб към нея и се оглеждаше.

Феро скочи към него и замахна със сабята, но онзи се извърна навреме и блокира удара с меча си. Двамата паднаха едновременно в тревата и вкопчени един в друг, се затъркаляха по склона. В следващия момент онзи скочи и притиснал длани в окървавеното си лице, взе да се мята и да крещи. Докато се бяха търкаляли в тревата, стрелата, стърчаща от рамото на Феро, го бе пронизала в окото.

Чист късмет, помисли си тя.

Скочи напред и острието на гуркулската сабя подсече единия крак на войника. Той изкрещя и падна настрани с подмятащ се във въздуха осакатен крак. Тъкмо се надигаше на лакти, когато сабята на Феро се стовари и преряза наполовина шията му.

Тя побягна през тревата. Лявата й ръка висеше безпомощно до тялото, но дясната стискаше здраво дръжката на сабята.

Готова беше за още работа.

 

 

Финиъс подскачаше насам-натам, краката му танцуваха с лекота по късата трева. В едната си ръка държеше дебел квадратен щит, а в другата стискаше къс меч с широко острие. Усмихваше се весело, въртеше го в ръка и бледото слънце проблясваше в лъскавото острие. Дългата му коса се развяваше от вятъра.

Логън беше прекалено изморен, за да се движи кой знае колко. Той стоеше, неподвижен и задъхан, с отпуснат покрай крака меч.

— Какво стана с магьосника ви? — захили се насреща му Финиъс. — Този път май няма да има номера, а?

— Няма.

— Е, признавам, добре ни разиграхте, но ето че все пак стигнахме дотук.

— Стигнахте докъде? — Логън погледна към трупа на младежа с кафявите очи, проснат с гръб към камъка. — Ако това сте искали, да се бяхте избили помежду си, а не мен да ме занимавате.

— Сега ще разбереш, че аз не съм замесен от същото тесто като тези глупаци, северняко — намръщи се Финиъс.

— Всички сме еднакви отвътре. Няма нужда да разпарям още един от вас, за да се убеждавам в това. — Логън разкърши врат и претегли в ръка меча на Създателя. — Но щом си твърдо решен да ми покажеш вътрешностите си, не бих те разочаровал.

— Добре де! — Финиъс пристъпи напред. — Щом толкова си се забързал към ада!

Нападна здраво и енергично с вдигнат щит и резки удари с късия меч. Започна да изтиква назад между камъните препъващия се, останал без дъх северняк. Логън отчаяно търсеше, но не откриваше пролука в атаката му.

Щитът на Финиъс го тресна в гърдите и изкара въздуха му. Опита да избяга настрана, но стъпи на болния глезен. Миг по-късно късият меч се стрелна иззад щита и поряза дясната му ръка.

— Ах! — викна Логън, направи няколко несигурни стъпки назад и се блъсна в камъка.

От раната пръснаха капки кръв и покапаха по тревата.

— Точка за мен! — изкиска се Финиъс и заподскача вляво и вдясно, като не спираше да върти меча.

Логън го наблюдаваше задъхан. Щитът беше доста голям и копелето го използваше добре. Даваше му сериозно преимущество. Освен това беше бърз. По-бърз от Логън в това му състояние, с изкълчен глезен, порязана ръка и натежала от юмрука в устата глава. Къде е Кървавия девет, когато ти трябва? Явно тази битка ще трябва да спечели сам.

Заотстъпва бавно назад, прегърби се и задиша още по-тежко. Отпусна порязаната си ръка и я остави да виси съвсем обездвижена, със стичаща се по пръстите кръв. Направи болезнена физиономия и примига. Продължи да отстъпва покрай камъните, към откритото пространство зад тях. Хубаво широко пространство, където можеш добре да замахнеш. Финиъс го последва с вдигнат пред себе си щит.

— Това ли беше? — ухили се той. — Отмаляваме вече, а? Не крия, че съм леко разочарован, надявах се на повече…

Логън изрева и скочи напред. Вдигна с две ръце над главата си меча на Създателя. Финиъс отскочи назад, но недостатъчно далеч. Сивото острие отсече парче от ъгъла на щита му и се заби с мощен звън в един от камъните отстрани. Наоколо се понесоха парченца камък. Логън едва успя да задържи меча в ръце, но залитна силно от замаха.

Финиъс изпъшка. От раната на рамото му потече кръв. Явно върхът на острието на Логън беше преминало през кожения нагръдник, преди да се забие в камъка. За съжаление не бе навлязло дълбоко в плътта отдолу, но все пак достатъчно, за да послужи за пример.

Сега беше ред на Логън да се ухили.

— Това ли беше?

Двамата атакуваха едновременно. Остриетата на мечовете се сблъскаха, но хватката на Логън се оказа по-здрава. Късият меч на Финиъс излетя с дрънчене от ръката му и се запремята надолу по склона. Той зяпна от изненада и посегна към кинжала на колана си. Логън връхлетя с ръмжене, преди онзи да успее да го издърпа. Размахваше меча на Създателя като обезумял. Навсякъде полетяха трески. Сивото острие оставяше дълбоки резки по дървото на щита и постепенно започна да изтиква Финиъс назад. Един последен удар се стовари с трясък върху дървото и Финиъс полетя назад. Спъна се в щръкнал от тревата ръб на камък и падна по гръб. Логън изскърца със зъби и замахна отгоре с меча на Създателя.

Острието премина с лекота през кожения протектор на единия крак на Финиъс и го отсече малко над глезена. Онзи се надигна на лакти и започна да се изправя заднешком. Опита да стъпи на липсващото си вече стъпало и изпищя пронизително. Пак се просна по гръб, закашля се и изпъшка.

— Кракът ми! — простена жално.

— Можеш да го забравиш вече — изръмжа Логън, срита настрана мъртвото парче месо и пристъпи напред.

— Чакай! — викна с пресипнал глас Финиъс и запълзя заднешком към един от големите камъни; буташе със здравия си крак и оставяше кървава следа по тревата след себе си.

— За какво?

— Чакай! — той се издърпа нагоре по камъка и изкривил от болка лице, заподскача на здравия си крак. — Чакай! — извика отново.

Мечът на Логън се стовари от вътрешната страна на щита и изтръгна кожените ремъци от изтръпналата му ръка. Щитът се запремята надолу по склона, отскачайки на очуканите си ръбове. Финиъс изписка отчаяно и извади кинжала си. Намести тежестта на здравия си крак, готов да скочи напред. Логън го посече през гърдите. От зейналата рана пръсна кръв и потече на струи по кожения нагръдник. Очите на Финиъс се ококориха, устата му се отвори, но от нея се изтръгна само тих стон.

Кинжалът се изплъзна от пръстите му и падна безшумно в тревата. Той се свлече настрани и се изтърколи по очи.

Обратно при пръстта.

Логън остана на място задъхан, мигаше учестено. Порезната рана на ръката му започваше да пари от болка, глезенът също го болеше, той дишаше тежко и на пресекулки.

— Още съм жив — рече тихо, — още съм жив. — Затвори очи и остана за момент така. — Мамка му — въздъхна тежко.

Другите. Закуца нагоре по склона.

 

 

Стрелата в рамото я забавяше. Ризата й беше подгизнала от кръв. Беше жадна, схваната и със забавени движения. Онзи изскочи иззад камъка и преди Феро да разбере какво става, беше вече върху нея.

Нямаше достатъчно пространство за сабята и тя я пусна в тревата. Посегна към камата, но онзи дръпна китката й. Беше силен. Блъсна я назад и главата й се фрасна здраво в камъка. За момент съзнанието й се замъгли. Видя мускулчето, което потрепваше под окото му, черните пори на носа му, настръхналите косъмчета по шията му.

Започна да се извива и да се бори да го отблъсне, но тежестта му я притискаше.

Феро се озъби и го заплю, натисна с всичка сила, но дори силата на Феро Малджин имаше предел. Ръцете й се разтрепериха и лактите поддадоха. Едната ръка на онзи докопа гърлото й и пръстите му се стегнаха около него. Той промърмори нещо през зъби и започна да стиска с всичка сила. Феро вече не можеше да диша, силите постепенно я напускаха.

Тогава през полузатворени клепачи тя видя ръката, която се промъкна отзад и се плъзна пред лицето на онзи. Беше едра, бледа, цялата в засъхнала кръв и само с четири пръста. Последва я дебела предмишница, после втора от другата страна. Двете стиснаха здраво главата на мъжа. Той започна да се дърпа, но не можеше да се измъкне. Жилите на ръцете се изопнаха, белите пръсти се забиха в лицето му. Постепенно главата на онзи беше изтеглена назад и настрани. Той пусна Феро и тя, поемайки си жадно въздух, се свлече до камъка. Онзи започна за дере безрезултатно по белите ръце. После, докато главата му се извиваше настрани, издаде странно продължително съскане.

Последва изпукване.

Ръцете на мъжа се отпуснаха и тялото му се свлече на земята. Отзад стоеше Деветопръстия. Имаше засъхнала кръв по лицето, по ръцете, дори дрехите му бяха в кръв. Лицето му беше пребледняло, мръсно и потно.

— Добре ли си?

— Колкото и ти — изграчи Феро. — Има ли още?

Той се подпря на камъка зад гърба й, наведе се и изплю малко кръв на тревата.

— Не знам. Може би неколцина.

— Горе? — Феро присви очи към билото на хълма.

— Възможно е.

Тя се пресегна, взе сабята си от земята и закуца нагоре, като се подпираше на нея като на бастун. Чу зад себе си запъхтяното дишане на Деветопръстия.

 

 

От няколко минути Джизал чуваше викове, крясъци и от време на време звън на метал в метал. Звуците достигаха до него слаби и далечни, пресети през фученето на вятъра на билото. Нямаше представа какво се случва зад кръга от камъни около него и не беше сигурен, че държи да разбере. През цялото време крачеше напред-назад, свиваше и отпускаше юмруци, докато Кай седеше в каруцата, надвесен над Баяз, мълчалив и вбесяващо спокоен.

Внезапно я видя. От билото на хълма между два камъка се подаде човешка глава. Последваха я рамене, после тяло. Малко по-встрани се появи друга. Втори човек. Не един, а двама убийци идваха за него.

Единият имаше малки свински очички и масивна челюст. Другият беше по-слаб, със сплъстена светла коса. Двамата предпазливо изкачиха билото на хълма и влязоха в кръга от камъни. Огледаха спокойно Джизал, Кай и каруцата, не бързаха за никъде.

Досега Джизал не се беше сражавал с двама наведнъж. Нито пък някога преди се беше сражавал на живот и смърт. Опита да не мисли за това. Точно така, това е просто дуел, просто фехтовка. Нищо ново за него. Преглътна и бавно изтегли остриетата си. Звънът на стоманата му подейства окуражително, а познатата тежест в ръцете внесе спокойствие в движенията му. Двамата мъже го изгледаха продължително и той отвърна на погледите им, докато си припомняше думите на Деветопръстия.

Опитай да изглеждаш слаб. Това поне му се удаде с лекота. Освен това не се съмняваше, че отстрани имаше достатъчно изплашен вид. Едва се удържаше да не побегне. Отстъпи бавно към каруцата и очевидно, но в никакъв случай не престорено притеснен, облиза устни.

Никога не подценявай врага. Джизал огледа двамата мъже. Бяха силни, здрави и с добри оръжия. И двамата носеха нагръдници от дебела, твърда кожа и държаха по един квадратен щит. Единият имаше къс меч, а другият — секира с масивно острие. Смъртоносни и както изглеждаше, често употребявани оръжия. Да не подцени тези двамата не му представляваше никакъв проблем. Видя ги как тръгват да го заобикалят от двете страни.

Когато настъпи моментът да действаш, удряш, без да се замисляш. Онзи отляво нападна пръв. Джизал го видя как се озъби насреща му, видя го как извива гръб назад, проследи мудния му замах отгоре. Сега трябваше просто да се отдръпне леко встрани и да пропусне меча покрай себе си. Направи го с невероятна лекота. Докато мечът на онзи се забиваше в тревата, кинжалът на Джизал инстинктивно се стрелна напред. Острието попадна между предната и задната част на нагръдника на войника и се заби до дръжката точно под последното ребро. Преди да е успял да извади кинжала от тялото на първия, Джизал вече приклякаше под секирата на втория, а дясната му ръка нанасяше пронизващ удар с рапирата на нивото на шията. Умело се промъкна между двете тела, завъртя се и зае позиция с остриетата, сякаш очакваше сигнала на рефера.

Намушканият в ребрата направи с олюляване една-две крачки напред, изпъшка и посегна към раната си. Онзи със свинските очички стоеше неподвижно, поклащаше се напред-назад и стискаше ококорен гърлото си с ръка. Между пръстите му бликна кръв и в следващия момент двамата паднаха почти едновременно в тревата. Строполиха се по очи един до друг.

Джизал изгледа смръщено кръвта по острието на рапирата, после — двата трупа, които току-що беше оставил след себе си. Беше убил двама души, без дори да се замисли. Знаеше, че трябваше да почувства вина, но не изпитваше нищо, беше като вцепенен. Не. Почувства се горд. Почувства се като прероден! Погледна към Кай, който кротко наблюдаваше от каруцата.

— Успях — прошепна Джизал и чиракът му отвърна с кимване. — Убих ги! — изкрещя той и размаха окървавения кинжал над главата си.

Веждите на Кай се сключиха, очите му се опулиха.

— Зад теб! — извика той, почти скачайки от мястото си.

Джизал се извърна и вдигна кинжала. Долови някакво движение с периферното зрение.

Чу силно хрущене и главата му избухна в ярка светлина.

След това настана пълен мрак.