Джо Абъркромби
Преди да увиснат на въжето (2)

Добре обмислен план

В тронната зала на лорд-губернатора на Англанд беше хладно. По високите стени нямаше облицовка, широкият под беше застлан със студен камък, а в зейналата камина имаше само изстинала пепел. Единствената украса се състоеше от голям гоблен със златно слънце — гербът на Съюза, и кръстосани в средата му чукове — гербът на Англанд.

Лорд-губернатор Мид седеше свлечен на обикновен дървен стол. Отпуснатата му дясната ръка лежеше на огромната гола маса пред него и държеше столчето на винена чаша. Погледът му беше зареян в празното пространство. Лицето му бе пребледняло и хлътнало, представителната му мантия бе измачкана и изцапана, а изтънялата му бяла коса беше в пълен безпорядък. Майор Уест беше роден и израснал в Англанд. Могъщ водач с величествена осанка, неуморен защитник на провинцията и жителите й, така бе чувал той да говорят хората за Мид. Сега виждаше само обвивката на този човек, смачкана от тежестта на тежката огърлица, символ на поста му. Празна и изстинала като камината в тронната зала обвивка.

Но колкото и студено да беше в залата, настроението в нея беше още по-хладно. Лорд-маршал Бър стоеше в средата на помещението разкрачен, със захванати на гърба ръце. Едрите му длани бяха стиснати в юмруци с такава сила, че кокалчетата му бяха побелели. Майор Уест стоеше до него с наведена глава. Беше скован и изтръпнал, щеше му се да не си бе свалял шинела. В залата се оказа по-студено, отколкото навън. Въпреки че беше още есен, времето беше доста мразовито.

— Ще пийнете ли малко вино, маршале? — попита Мид, без дори да го погледне.

Гласът му прозвуча немощно и пискливо в просторната зала. Уест беше почти сигурен, че забеляза парата от дъха на възрастния мъж.

— Не, благодаря, Ваша Светлост. — Лицето на Бър беше намръщено.

Според Уест маршалът никога не преставаше да гледа така свъсено, поне не и през последните месец-два. Този човек май нямаше друго изражение на лицето. Понякога мръщенето му беше израз на надежда, друг път на задоволство, дори на изненада. Сегашното му изражение обаче показваше неистов гняв. Уест престъпи сковано на място в опит да раздвижи кръвта в изтръпналите си ходила. Предпочиташе да е където и да било другаде, само не тук, в тази зала.

— А вие, майор Уест? — прошепна лорд-губернаторът. — Ще пийнете ли вино?

Уест понечи да отклони поканата, но Бър го изпревари.

— Какво стана? — изръмжа той и укорителните му думи се понесоха в хладния въздух, отекнаха в студените стени и плъзнаха нагоре към гредите на тавана.

— Какво стана ли? — лорд-губернаторът потрепери и хлътналите му очи се вдигнаха. Погледна Бър така, сякаш го виждаше за пръв път. — Изгубих синовете си. — Мид сграбчи чашата си с трепереща ръка и я пресуши на един дъх.

Уест забеляза как юмруците на Бър се свиват още по-силно зад гърба му.

— Съжалявам за загубата ви, Ваша Светлост, но имах предвид какво се случи в по-общ план. Говоря за Черен кладенец.

При споменаване на името Мид сякаш потрепери.

— Имаше битка.

— Не, имаше клане! — кресна Бър. — Какво е вашето обяснение за това? Не получихте ли кралските заповеди? Да вдигнете на крак всеки наличен войник, да организирате защита и да чакате подкрепление? И в никакъв случай да не рискувате и да влизате сам в сражение с армията на Бетод.

— Кралските заповеди ли? — устните на лорд-губернатора се извиха в презрителна гримаса. — Да нямате предвид заповедите на Висшия съвет? Получих ги. Прочетох ги. Обмислих ги.

— И?

— Накъсах ги на парченца.

Уест чу как Бър започва да диша тежко през носа.

— Накъсали сте ги… на парченца?

— Аз и моят род управляваме Англанд от сто години. Когато дойдохме тук, на това място нямаше нищо. — Мид гордо вдигна глава и изпъчи гърди. — Ние покорихме тази пустош. Изсякохме горите и разчистихме земята. Построихме пътищата, фермите, мините и градовете, от които Съюзът спечели много! — очите на възрастния мъж се проясниха и блеснаха. Сега той изглеждаше значително по-висок, силен и дързък. — Преди да отправят поглед през морето, хората по тези земи очакват закрила първо от мен. Нима трябваше да оставя тези северняци, тези варвари, животни, да вилнеят безнаказано в земите ми? Да гледам отстрани, докато унищожават всичко сътворено от прадедите ми? Да позволя да грабят, опожаряват, изнасилват и убиват както им падне? Нима трябваше да стоя зад стените си и да чакам безучастно, докато Англанд е подложена на сеч? Не, маршал Бър! Не и аз! Събрах мъжете, въоръжих ги и ги изпратих срещу тези диваци, а тримата ми синове ги предвождаха в битката. Какво друго можех да направя?

— Да изпълните шибаните заповеди! — изкрещя Бър с пълно гърло и Уест подскочи от изненада, гръмотевичното ехо зазвъня в ушите му.

Лицето на Мид се сгърчи, устата му зяпна, после устните му се изкривиха и затрепериха. Очите му се наляха със сълзи и той отново се свлече на стола.

— Изгубих синовете си — промълви лорд-губернаторът и заби поглед в каменния под. — Изгубих синовете си.

— Съжалявам за синовете ви и за всички онези, чийто живот бе жертван напразно, но към вас не изпитвам никаква жал. Вие сам си причинихте това. — Бър примижа, преглътна и разтри с ръка корема си. Отиде бавно до прозореца и погледна към сивия студен град отвън. — Жертвахте цялата си армия и сега съм принуден да отделя от моите хора, за да осигуря защитата на вашите градове и крепости. Колкото са оцелели от битката при Черен кладенец, както и всички останали, годни да държат оръжие, преминават под мое командване. Ще имам нужда от всеки човек.

— Ами аз? — промълви Мид. — Предполагам, онези псета във Висшия съвет вече вият за главата ми.

— Нека си вият. Трябвате ми тук. Насам прииждат бежанци от север, бягат от Бетод или просто от страха от него. Да сте поглеждали наскоро през прозореца си? Остенхорм е препълнен с тях. Стичат се с хиляди пред градските стени и това е само началото. Искам да се погрижите за тези хора и да им осигурите извозване до Мидърланд. През последните трийсет години тези хора са разчитали на вашата закрила. Те още имат нужда от вас. — Бър се обърна с гръб към прозореца. — Ще предоставите на майор Уест списък с всичките ви годни за служба военни части. Колкото до бежанците, нуждаят се от храна, облекло и подслон. Подготовката за евакуирането им от града трябва да започне незабавно.

— Незабавно — измънка Мид. — Незабавно, разбира се.

Бър стрелна Уест с поглед изпод гъстите си вежди и се запъти към вратата. На излизане Уест погледна през рамо. Лорд-губернаторът на Англанд остана в празната си мразовита тронна зала, седеше прегърбен на стола, заровил лице в дланите си.

 

 

— Това е Англанд — каза Уест и посочи огромната карта.

Обърна се и огледа събраните зад гърба му офицери. Малцина от тях показаха някакъв интерес към думите му, което не го изненада, но все пак го подразни.

Генерал Крой седеше, изпънал гръб, вдървен и неподвижен, отдясно на дългата маса. Носеше черна униформа, обикновена, но безупречна. Беше висок, изпит и строг, с подстригана почти до ръбестия череп посивяла коса. Офицерите от огромния му щаб имаха подобни къси прически и униформи, бяха гладко избръснати и с безупречно лъснати ботуши. Седяха със сериозни, мрачни изражения и приличаха на опечалените на нечие погребение. Срещу тях, отляво на масата, се бе разположил с щаба си генерал Паулдър. Той имаше кръгло червендалесто лице, доминирано от огромни мустаци. Гигантската му яка беше пищно извезана със златен конец и стигаше почти до големите му зачервени уши. Офицерите от неговата свита се бяха настанили, прекрачили столовете си като седла, те носеха пурпурни униформи, богато обкантени със златен шнур. Най-горните копчета на куртките им бяха небрежно разкопчани, а гърдите им бяха опръскани с кал от пътуването.

От страната на Крой воденето на война се съпровождаше от чистота и спретнатост, себеотрицание и стриктно придържане към устава. От страната на Паулдър — от бляскава превзетост и помпозни прически. Всеки от щабовете гледаше презрително и с нескрита ненавист другия, все едно само те разбираха от военно дело, а отсрещните независимо от старанието им бяха и щяха да си останат препятствие по пътя към победата.

Според Уест и двата щаба представляваха еднакво сериозна пречка за спечелването на тази война, но те пък отстъпваха убедително в това отношение пред третия щаб, чиито офицери сега седяха скупчени в далечния край на масата. Той се предвождаше от самия наследник на трона, принц Ладисла, който беше облечен както винаги подобаващо. Вместо униформа Негово височество носеше лилава мантия, но с еполети, и само дантелата на ръкавелите му беше достатъчна за направа на покривка за маса с прилични размери. Неговите офицери почти не му отстъпваха по бляскава натруфеност. Днес около принца, небрежно отпуснати на столовете си, седяха някои от най-богатите, най-красиви, най-елегантни и най-безполезни младежи в целия Съюз. Пък ако за значимостта на човек можеше да се съди по размера на шапката му, в онзи край на масата се бяха събрали най-великите мъже на света.

Уест се обърна към картата. Гърлото му беше неприятно пресъхнало. Знаеше какво трябва да каже, просто трябваше да го изрече и да седне на стола си. Няма значение, че някои от най-висшите офицери в армията са зад гърба му, още по-малко самият бъдещ крал. Уест знаеше, че тези мъже го презират, че го мразят заради високия му пост и неблагородния произход. За това, че бе заслужил това повишение.

— Това е Англанд — повтори той, надявайки се тонът му да издава само спокойствие и авторитет. — Река Кумнур — офицерската му палка проследи криволичещата синя линия на картата — разделя провинцията на две. В южната част, макар и значително по-малка като територия, живее по-голямата част от населението и в нея са разположени повечето от големите градове, включително столицата Остенхорм. Пътищата в нея са относително добри, а теренът е открит и проходим. Доколкото ни е известно, северняците още не са преминали Кумнур.

Той чу зад гърба си звучна прозявка, достатъчно силна, въпреки че идваше от далечния край на масата. Обзет от внезапен прилив на ярост, Уест рязко се извърна. Принц Ладисла, ако не друго, поне даваше вид, че слуша внимателно. Виновникът се оказа един от офицерите в щаба му, младият лорд Смънд, неимоверно богат и с безупречно потекло. Младежът беше малко над двайсетте, но се отличаваше с цялата интелигентност на преждевременно развит десетгодишен хлапак. Беше се изтегнал на стола си и зяпаше в празното пространство с широко отворена уста.

Уест едва се сдържа да не скочи отгоре му и да го пребие с палката си.

— Отегчавам ли ви? — изсъска той.

Смънд остана истински изненадан, че майорът се обръща към него. Огледа се, сякаш искаше да провери дали Уест не говори на някого другиго.

— Кого, мен? Не, не, майор Уест, ни най-малко. Отегчен? Не! Река Кумнур разделя провинцията на две и така нататък. Много вълнуващо, много! Все пак, моля да ме извините, вчера малко осъмнах, нали разбирате?

На Уест не му бе трудно да си представи. Със сигурност момчето беше прекарало цялата нощ в пиене и перчене заедно с останалите хрантутници от антуража на Ладисла и сега просто губеше времето на всички. Хората на Крой може и да бяха педантични, тези на Паулдър — арогантни, но поне бяха войници. А офицерите от щаба на принца не притежаваха никакви умения освен, естествено, способността да изкарват човек от кожата му. В това бяха ненадминати. Уест изскърца със зъби от яд, докато се обръщаше към картата.

— Северната половина от провинцията — изръмжа той — е съвсем различна. Неприветлива земя, обрасла с гъсти гори. Пресечен хълмист терен и непроходими тресавища. Почти ненаселена е, като изключим мините, лагерите на дървосекачите, няколкото села и наказателните колонии на Инквизицията, които обаче са разпръснати нарядко. Има само два пътя, които едва позволят придвижването на многобройна войска и продоволствие, особено като се има предвид, че зимата наближава. — Палката му проследи две пунктирани линии, които пресичаха горите в посока север-юг. — Западният път минава в близост до планините и свързва минните селища. Източният следва бреговата ивица. Двата пътя се събират при Дънбрек, на река Уайтфлоу — северната граница на Англанд. Както всички знаем, крепостта е вече в ръцете на врага.

Той се обърна и седна. Опита се да успокои дишането си, да потисне гнева и да се отърве от главоболието.

— Благодаря, майор Уест — каза маршал Бър и се изправи. Едва сега събраните офицери се раздвижиха, сякаш се събуждаха от сън, и в помещението се разнесе шумолене. Лорд-маршалът закрачи напред-назад пред картата, докато събере мислите си. Накрая спря и заби върха на офицерската си палка в точка, разположена далеч на север от река Кумнур. — Тук се намира Черен кладенец. Незначително селище на десетина мили от крайбрежния път. Малко по-голямо от махала. Дори не е отбелязано на тази карта и вече е напълно обезлюдено. Място, което не заслужава вниманието ни. Освен, разбира се, заради това, че се превърна в сцена на скорошното клане на войските ни.

— Проклетите глупаци от Англанд — промърмори някой.

— Трябваше да ни изчакат — заяви Паулдър със самодоволна усмивка.

— Така е, трябваше — прекъсна го Бър. — Но те са били достатъчно уверени в себе си и защо не? Няколко хиляди добре въоръжени мъже, разполагали са и с кавалерия. Мнозина от тях са били професионални войници, не от класата на Кралската гвардия може би, но добре обучени и мотивирани. Няма място за сравнение, бихте си казали, с онези диваци.

— Ама все пак не са се дали лесно — прекъсна го Ладисла. — Добра битка са им спретнали, нали, маршал Бър?

Бър навъси вежди и сведе поглед към масата.

— Добра е онази битка, която си спечелил, Ваше Височество. Те са били изклани. Само неколцина са се спасили, които са били с бързи коне и с голям късмет. А в допълнение към загубата на хора изгубихме оборудване и провизии. Солидни количества и от двете са в ръцете на врага. Но може би най-важното: тази загуба предизвика паника у цивилното население. Пътищата, на които ще разчита армията ни, са задръстени от колони бежанци. Хората са убедени, че Бетод се е насочил към техните ферми, села, вярват, че всеки момент ще се появи в домовете им. Истинско бедствие. Може би най-лошото в скорошната история на Съюза. Подобни бедствия обаче носят със себе си поуки. — Лорд-маршалът подпря на масата едрите си длани. — Сега знаем, че кралят на северняците е предпазлив, умен и безмилостен. Знаем, че армията му е добре въоръжена. Бетод разполага с кавалерия, пехота и стрелци и е наясно как да ги използва в битка. Съгледвачите му са отлични, а частите му — бързоподвижни, може би по-мобилни от нашите, особено на труден терен, пред какъвто се очаква да се изправим в северната част на провинцията. Бетод заложи капан на армията на Англанд и те паднаха в него. Не трябва да допускаме това да се случи отново.

Генерал Крой се изсмя презрително.

— Значи сега трябва да се боим от тези диваци, така ли, маршале? Това ли е вашият съвет?

— Какво казва Столикус, генерале? „Не се бой от врага, уважавай го.“ Ако трябва да давам някакви съвети, приемете този. — Бър го изгледа намръщен през масата. — Но аз не давам съвети, генерале. Аз издавам заповеди.

Порицанието накара Крой да примигне от възмущение, но също и да замълчи. За момента; Уест знаеше, че той няма да мълчи вечно. Не беше в негов стил.

— Трябва да сме предпазливи — продължи Бър, този път обръщайки се към всички присъстващи, — въпреки че предимството е на наша страна. Разполагаме с дванайсет полка от Кралската гвардия, още поне толкова от наборната войска, а също и остатъците от армията на Англанд, които оцеляха след касапницата при Черен кладенец. От тези данни става ясно, че превъзхождаме врага по численост в съотношение пет към едно, а може би и повече. Имаме предимство и по отношение на оборудване, тактика и организация. И северняците очевидно са наясно с това. Въпреки победата си продължават да стоят на север от Кумнур и предприемат само спорадични набези. Изглежда, не желаят да преминат реката и да влязат в открито сражение с нас.

— Не можем да ги виним за това, жалки страхливци такива — изкиска се Паулдър и неговият щаб посрещна думите му с одобрителен шепот. — Със сигурност вече съжаляват, че въобще са преминали границата!

— Възможно е — каза Бър. — При всички положения те не идват при нас, следователно ние ще трябва да форсираме реката и да ги подгоним. За целта основните сили на армията ни ще се разделят на две части. Лявото крило ще командва генерал Крой, а дясното — генерал Паулдър.

Двамата генерали се спогледаха през масата с неприкрита враждебност.

— Потегляме от Остенхорм, напредваме по източния път, след което се разгръщаме отвъд реката, като така се надяваме да попаднем на Бетод и да сразим армията му в решителна битка.

— При цялото ми уважение — намеси се генерал Крой, като в тона му не се долавяше и капка такова, — няма ли да е по-добре да изпратим част от армията по западния път?

— Западът не предлага почти нищо, като изключим желязо, а това е нещото, с което северняците разполагат в изобилие. Крайбрежният път предлага повече изкушения за тях, а и е по-близо до собствения им маршрут за снабдяване и отстъпление. Освен това не бих искал да разпръсквам силите си прекалено. Все още не сме установили с точност с каква численост разполага Бетод. В случай на битка бих искал да мога бързо да концентрирам частите си и така да си осигуря преимущество.

— Но, лорд-маршале! — в тона на Крой се долавяше онази нотка, с която човек говори на изкуфелия си баща, който незнайно защо си е въобразил, че все още може да взима решения. — Съгласете се, че западният път не бива да остава неохраняван.

— Ще стигна и дотам — изръмжа Бър и се обърна към картата. — Трето подразделение под командването на Негово височество принц Ладисла ще заеме защитна позиция зад Кумнур и ще охранява западния път. Тяхна задача ще бъде да предотвратят нападение в тила ни, в случай че северняците се измъкнат и прекосят реката на запад. Те ще държат позиция на юг от реката, докато основните подразделения напредват от изток.

— Разбира се, лорд-маршал. — Крой се облегна на стола си с мрачно лице, все едно въпреки всичките си усилия не бе и очаквал нищо повече.

Офицерите от неговия щаб подкрепиха неудовлетворението му от така съставения план с цъкане на език и клатене на глава.

— Аз намирам това за отличен план — отбеляза ентусиазирано Паулдър и се усмихна презрително на Крой. — Напълно подкрепям решението ви, маршале. Изцяло съм на ваше разположение. Хората ми ще са готови за марш до десет дни.

Щабът на Паулдър закима одобрително.

— Предпочитам да е до пет дни — каза Бър.

По червендалестото лице на генерала премина тръпка на раздразнение, но той бързо се овладя.

— Разбрано, маршале, пет дни.

Сега самодоволната усмивка беше на лицето на Крой.

Междувременно принц Ладисла се взря в картата с присвити очи и на обилно напудреното му лице се изписа недоумение.

— Лорд-маршал Бър — поде бавно той, — значи моето подразделение трябва да напредне по западния път към реката, така ли?

— Точно така, Ваше Височество.

— Но няма да минаваме реката?

— Не, няма, Ваше Височество.

— Тогава нашата роля — той погледна маршала с присвити очи, явно засегнат — ще бъде чисто отбранителна, така ли?

— Точно така. Чисто отбранителна.

Ладисла се намръщи.

— Доста мижава задача.

Смехотворният му щаб се раздвижи и даде воля на недоволството си от това подценяване на възможностите им.

— Мижава задача? Моля за извинение, Ваше Височество, но въобще не съм съгласен! Англанд е доста обширна провинция с тежък терен. Северняците може да ни се измъкнат и ако това стане, всичките ни надежди ще бъдат във вас. Вашата задача е да не допуснете те да минат реката и да ударят снабдителните ни маршрути, или още по-лошото, да нападнат Остенхорм. — Бър се надвеси над масата. — Вие сте нашата последна крепост, Ваше Височество, нашата опора, цялата тежест ще падне върху вас! Вие сте портите в защитната ни стена, портите, които ще се затръшнат пред носовете на нашествениците и ще ги изметат от Англанд!

Уест беше впечатлен. Задачата беше повече от незначителна, но маршал Бър явно умееше да превърне и чистенето на тоалетните в достойна дейност.

— Отлично! — възкликна Ладисла и перата на шапката му се развяха енергично. — Точно така, портите! Столицата!

— Господа, ако няма повече въпроси, да се захващаме за работа. — Бър огледа полукръга от навъсени лица. Всички мълчаха. — Свободни сте.

Щабовете на Крой и Паулдър си размениха студени погледи, докато напираха да излязат първи. Двамата генерали се сбутаха на вратата, която беше достатъчно широка, за да могат да излязат едновременно, но нито един от тях не искаше нито да обърне гръб на другия, нито да го последва втори в коридора. След като някак успяха да излязат, двамата се извърнаха наежени един към друг.

— Генерал Крой — усмихна се презрително Паулдър и вирна надменно глава.

— Генерал Паулдър — изсъска в отговор Крой, приглаждайки безупречната си униформа.

След това двамата тръгнаха с широка крачка в противоположни посоки.

След като и последните от щаба на Ладисла напуснаха с небрежна походка, като не спираха да се перчат кой има най-скъпата броня, Уест понечи на свой ред да излезе. Чакаха го още хиляди задачи. Преди да стигне до врата, Бър заговори.

— Как ти се струва армията ни, Уест? Да ти призная, понякога се чувствам като баща на вечно препиращи се синове и без майка до мен, която да ме подкрепи. Крой, Паулдър и Ладисла. — Маршалът поклати глава. — Тримата ми командири! Явно си мислят, че целта на цялото това начинание е само личното им израстване. Няма други по-дебели глави в целия Съюз. Цяло чудо е как успяват да се поберат в една стая едновременно. — Той се оригна звучно. — Проклет стомах!

Уест затърси някакъв положителен коментар.

— Генерал Паулдър поне изглежда покорен.

— Изглежда, да — изсумтя Бър, — но на него имам по-малко вяра, отколкото на Крой, ако въобще е възможно. Крой поне е предсказуем. Винаги мога да разчитам на него да ми противоречи за всяко решение. С Паулдър никога не знам какво да очаквам. Подсмихва се мазно, угодничи, съгласява се с всичко, но до момента, в който не му се отвори подходяща възможност, тогава ще се нахвърли върху мен. Да угодя и на двамата е невъзможно. — Маршалът примижа, преглътна и разтри корема си. — Докато са еднакво недоволни, все пак имам шанс. Най-хубавото е, че се мразят помежду си повече, отколкото мразят мен. — Намръщеното лице на Бър придоби още по-сериозен вид. — И двамата бяха по-напред от мен в класирането за поста. Паулдър е стар приятел на архилектор Сълт. Крой е братовчед на върховния правозащитник Маровия. Когато се освободи мястото на лорд-маршал, във Висшия съвет не можаха да се споразумеят кого от двамата да издигнат. Накрая неохотно стигнаха до компромис и избраха мен. Дръвник от провинцията. Кадърен, но все пак дръвник. Смея да твърдя, че ако утре единият от тях загине, още на следващия ден ще бъда заменен от другия. Няма по-абсурдно положение от това за лорд-маршала дори и преди намесата на Негово височество.

Уест почти примижа при тази мисъл. Какво можеше да каже сега, как да открие нещо положително в този кошмар?

— Мисля, че Негово височество е… пълен с ентусиазъм.

— Ех, този вечен оптимизъм. — Бър се усмихна горчиво. — Пълен с ентусиазъм, казваш? Та той живее в друг свят! Цял живот е бил обгрижван, ухажван и глезен донемайкъде! Това момче не знае на кой свят е!

— Господине, нужно ли е да му поверявате командването на собствено подразделение?

Лорд-маршалът разтри с пръсти очите си.

— Боя се, че да. Във Висшия съвет бяха пределно ясни по този въпрос. Загрижени са, че кралят е с влошено здраве, а в очите на обществеността наследникът на трона е пълен глупак и непрокопсаник. Надяват се да постигнем грандиозна победа, за да могат да струпат заслугите върху принца. После, окъпан в бойна слава, ще го качат на кораб за Адуа, за да стане кралят, който селячеството винаги е искало. — Бър замълча за момент, загледан в пода. — Направих всичко по силите си да го държа настрана от проблемите. Поставих го там, където смятам, че за момента няма северняци, а с малко късмет няма да има и в бъдеще. Само че войната е всичко друго, но не и предсказуема. Може да се окаже, че Ладисла наистина ще трябва да влезе в битка. Затова имам нужда от някой, който да не се отделя от него. Някой, който е толкова корав и старателен, колкото онези от смехотворния щаб на принца са мекушави и мързеливи. Човек, който да бди Негово височество да не се забърква в неприятности. — Той вдигна поглед и изгледа Уест изпод гъстите си вежди.

Уест долови неприятно свиване в стомаха си.

— Аз?

— За съжаление да. На драго сърце бих те задържал при мен, но принцът лично поиска теб.

— Мен ли? Но аз не ставам за придворен! Дори не съм благородник!

Бър изсумтя.

— С изключение на мен Ладисла е може би единственият човек в тази армия, който не го е грижа чий син си. Той е наследникът на трона! Просяк или благородник, всички са еднакво ниско под неговото потекло.

— Но защо аз?

— Защото си доказал се боец. Бил си пръв в пробива при Улриок. Участвал си в не една битка. Имаш репутацията на истински войник, Уест, и сега принцът иска и той да има такава. Ето затова. — Бър измъкна от джоба на куртката си писмо и го подаде на Уест. — Може би това ще ти помогне да преглътнеш горчивия хап.

Уест разчупи печата, разгърна дебелата хартия и прочете няколкото грижливо изписани реда. После ги прочете отново за всеки случай.

— Това е повишение. — Уест вдигна поглед от писмото.

— Знам какво е. Аз го поръчах. Може би ще те приемат по-сериозно с една звезда повече на униформата, а може би не. При всички положения си го заслужил.

— Благодаря, господине — смотолеви Уест.

— За какво? За най-неприятната работа в армията? — засмя се Бър и го потупа бащински по рамото. — Ще ни липсваш тук, да знаеш. Отивам да инспектирам първи полк. Смятам, че главнокомандващият е длъжен да се появява сред войската. Бихте ли желали да се присъедините към мен, полковник?

 

 

В момента, в който двамата излязоха през градските порти, вече беше завалял сняг. Белите снежинки се носеха по вятъра и се топяха при допира с пътя, дърветата, покривалото на коня на Уест и броните на войниците от охраната им, които ги следваха.

— Сняг — негодуваше Бър, обърнат през рамо. — Вече вали. Не е ли малко рано за това време на годината?

— Прав сте, господине, но е достатъчно студено за сняг. — Уест пусна юздите с една ръка, за да притвори реверите на шинела си. — По-студено е от обичайното за късна есен.

— Сигурен съм, че оттатък Кумнур ще бъде още по-студено.

— Така е, господине, и скоро няма да се стопли отново.

— Май ни чака сурова зима, полковник?

— Много вероятно е, господине.

Полковник? Полковник Уест? Двете думи продължаваха да звучат странно една до друга дори в собствените му уши. Кой би си помислил, че човек от простолюдието може да се издигне толкова? Не и той самият.

— Дълга мразовита зима — разсъждаваше на глас Бър. — Трябва бързо да открием Бетод. Да го докопаме и да приключим завинаги с него, преди да сме замръзнали тук. — Той изгледа смръщено дърветата покрай тях, вихрушките от снежинки и яздещия до него Уест. — Лоши пътища, лош терен, лошо време. В неприятно положение сме, полковник?

— Така е, господине — отвърна мрачно Уест, притеснен по-скоро за положението, в което самият той се намираше.

— Горе главата, може и по-лошо да е. Ти поне ще си на топло и сигурно от южната страна на реката. Сигурно ще изкарате спокойна зима без помен от северняци. И както чувам, храната за принца и щаба му си я бива. Много по-добре ще ти е, отколкото да се скиташ из студа в компанията на Крой и Паулдър.

— Разбира се, господине — съгласи се Уест, въпреки че не беше никак убеден в това.

Бър погледна през рамо към войниците от охраната, които яздеха на почтително разстояние отзад.

— Знаеш ли, някога, когато бях млад, преди да ми окажат съмнителната чест да командвам цялата кралска армия, много обичах да яздя. Препусках в галоп с мили. Така се усещах… жив. Днес нямам много време за това. Инструктажи, документи, дълго седене зад бюро, друго не правя. А понякога на човек просто му се приисква да поязди, нали, Уест?

— Разбира се, господине, но сега…

— Ха! — лорд-маршалът заби рязко шпори в хълбоците на коня си, който полетя напред по пътя и обсипа с буци кал останалите отзад.

Уест остана за момент със зяпнала уста.

— Проклятие — промърмори.

Проклетият твърдоглав старец ей сега ще падне от коня и ще си счупи врата. И тогава какво? Принц Ладисла ще поеме командването. Уест потръпна при тази мисъл и пришпори коня си в галоп — имаше ли друг избор?

Дърветата профучаваха от двете му страни, пътят летеше под него. Ушите му се изпълниха с ударите на конските копита и дрънченето на сбруята. Въздушната струя нахлу в устата му и напълни със сълзи очите му. Вихрушката от снежинки го връхлетя с пълна сила. Уест погледна през рамо. Войниците се бяха скупчили, конете им бяха сбутани един в друг доста далече назад.

Уест едва успяваше да се държи на седлото, без същевременно да изостава от маршала. За последно беше препускал така преди години. Тогава летя през една суха долина с гуркулската конница по петите му. Беше обзет от истински ужас. Ръцете му стиснаха до болка юздите, докато сърцето му блъскаше в гърдите. Изпълниха го вълнение и страх. Усети, че се усмихва. Бър се оказа прав, наистина се чувстваш жив.

Лорд-маршалът забави ход и Уест се изравни с него. Чу как Бър се смее и на свой ред се засмя. От месеци не се беше смял така. Може би дори години, не помнеше откога. Внезапно забеляза нещо с периферното си зрение.

Усети рязък, силен удар, после смазваща болка в гърдите. Главата му се лашна напред и юздите се изплъзнаха от ръцете му. Всичко се обърна с главата надолу. Конят му изчезна и той се затъркаля по земята.

Опита да се изправи и светът се залюля пред очите му. Дървета, сняг, ритащи във въздуха конски копита и летящи буци пръст. Препъна се и се просна на земята, устата му се напълни с кал. Някой му помогна да се изправи с грубо дръпване за шинела, после го завлече към дърветата.

— Не — прошепна задъхано Уест.

Болката в гърдите правеше дишането почти невъзможно. Нямаше причина да отива натам.

Видя черната линия през пътя. Препъваше се напред, превит одве, залиташе и се оплиташе в дългия шинел, докато минаваше през храсталака. Въже, опънато между две дървета през пътя. Някой го влачеше напред, почти го носеше във въздуха. Виеше му се свят и беше загубил всякакво чувство за ориентация. Капан. Понечи да извади сабята си. Отне му известно време да осъзнае, че ножницата е празна.

Северняците. Пристъпът на ужас го прониза в стомаха. Северняците ги бяха пленили, него и Бър. Убийци, изпратени от Бетод. Някъде откъм дърветата дочу шум. Уест едва разпозна звука. Войниците от охраната им препускаха по пътя. Само ако можеше да им даде знак…

— Насам — успя да изграчи жално, преди мръсна ръка да затисне устата му и да го повали на земята.

Опита да се бори, но не му бяха останали сили. Видя профучаващите войници по пътя, бяха само на метри от него, но той не можеше да направи нищо.

Захапа ръката на устата си, стисна колкото сила имаше, но това само накара онзи да натисне още по-здраво. Ръката изкриви челюстта и сплеска устните му. Усети вкус на кръв. Неговата или на онзи, чиято ръка ухапа. Тропотът на конски копита отшумя и се стопи в гората, а страхът се върна и го връхлетя отново. Ръката отпусна хватката и го отблъсна назад. Уест падна по гръб.

В полезрението му бавно се появи надвесено отгоре лице. Беше изпито, а изражението му — сурово и жестоко. Косата — черна, грубо подкастрена. Зъбите му — оголени в животинска гримаса. Две пълни с омраза очи го изгледаха студено. Човекът се обърна и се изплю настрани. Едното му ухо липсваше. На мястото му беше останала дупка, обкръжена от розов белег.

Уест никога през живота си не беше виждал човек с толкова зловещ вид. Дори в позата му имаше насилие. Изглеждаше достатъчно силен, за да разкъса Уест на парчета, и достатъчно склонен да го направи. Ухапването беше оставило рана на едната му ръка и сега от нея течеше кръв. Стичаше се по пръстите му и капеше на земята. В другата си ръка държеше дълго гладко парче дърво. Ужасѐн, Уест го проследи с очи. В края му видя тежко, извито, лъснато до блясък острие. Секира.

Така, значи, изглеждат северняците. Не онези, които се търкаляха пияни в канавките в Адуа. Нито онези, които някога идваха да искат работа във фермата на баща му. Третият вид северняци. Онези, с историите за които майка му го плашеше като дете. Хора, чието съществувание се състоеше в едно: да убиват. Погледът на Уест премина от тежкото острие на секирата към непоколебимия поглед на мъжа, после се върна обратно. Изтръпна от ужас. С него беше свършено. Щеше да умре в тази студена гора, проснат в калта като куче.

Надигна се на лакът, внезапно обзет от желание да побегне. Погледна през рамо, но натам нямаше път за бягство. Към него между дърветата се приближаваше огромен мъж с гъста брада и препасан през рамо меч. Носеше в ръцете си дете. Уест запримига, нещо не беше наред с пропорциите. Това просто беше най-големият човек, когото някога беше виждал, а „детето“ в ръцете му се оказа лорд-маршал Бър. Гигантът изръси товара си на земята, сякаш беше наръч съчки. Бър извърна поглед нагоре и се оригна.

Уест изскърца със зъби. Да препуска така, къде му беше умът на стария глупак? Сега и двамата са мъртви заради това негово „понякога на човек просто му се приисква да поязди“. Кара те да се почувстваш жив, няма що. Съвсем скоро и двамата ще са мъртви.

Трябва да се бие. Сега или никога. Нищо, че няма с какво, по-добре да умре в бой, отколкото на колене в калта. Опита се да пробуди яростта. Когато не ти трябва, изригва, а сега нито помен от нея. Усещаше единствено как отчаяние и безпомощност сковават крайниците му.

Ама че герой. Ама че войник. Едва устискваше да не се изпусне в панталона. Но иначе нямаше проблем да удари жена. Почти удуши сестра си. Въпреки че смъртта надзърташе в очите му, само споменът за това успя за пореден път да го задави със срам и погнуса. Беше взел решение по-късно да оправи нещата с Арди. Но ето че вече няма „по-късно“. Настоящето е всичко, след него нищо. Очите му се насълзиха.

— Съжалявам — промълви Уест. — Съжалявам.

Затвори очи и зачака края.

— Няма какво да съжаляваш, приятел. И по-здраво са го хапали.

Трети северняк изплува между дърветата и приклекна до Уест. Сплъстената му кестенява коса висеше покрай издълженото лице. Тъмните му очи шареха нервно. Умни очи. В зловещата усмивка нямаше нищо успокоително — два реда пожълтели остри зъби.

— Сядай — каза той с толкова силен акцент, че Уест едва го разбра. — Сядай и най-добре не шавай много.

Над двамата с Бър застана четвърти мъж. Висок и широкоплещест, с китки колкото глезените на Уест. Брадата и сплетената му коса бяха прошарени. От това как другите се отместиха от пътя му стана ясно, че той е водачът им. Погледна отгоре към Уест, бавно и съсредоточено, като човек, който зяпа мравка и се чуди да я смачка ли с подметката си.

— Кой от двамата според вас е Бър? — избоботи той на езика на северняците.

— Аз съм Бър — каза Уест. Трябваше да предпази лорд-маршала. Трябваше. Без много да му мисли, той се изправи, но беше още замаян от падането и се наложи да се хване за клон, за да не падне. — Аз съм Бър.

Възрастният северняк го изгледа бавно и изпитателно от глава до пети.

— Ти? — севернякът избухна в гърлен смях, дълбок и заплашителен като приближаваща от далечината буря. — Това ми хареса! Страхотно! — той се обърна към онзи със зловещия вид. — Виждаш ли? А ти казваш, че не им стискало на южняците.

— Казвам, че нямат мозък в главите. — Едноухият изгледа свирепо Уест като гладна котка, която дебне птица. — И още не съм видял причина да не го мисля.

— Аз смятам, че е този — главатарят погледна към маршала. — Ти ли си Бър? — попита той на официалния език на Съюза.

Лорд-маршалът погледна към Уест, после към надвесения отгоре му северняк, накрая бавно се изправи и приглади униформата си като човек, готов да умре с достойнство.

— Аз съм Бър, но не смятам да ви оставя да се забавлявате. Ако ще ни убивате, направете го веднага.

Уест не помръдна от мястото си. Достойнството не си заслужаваше усилията. Почти усещаше вече как секирата се забива в главата му.

Севернякът с прошарените брада и коса се усмихна.

— Разбирам откъде идва объркването ви. Съжалявам, че ви стреснахме така, но не сме дошли да ви убиваме. Идваме да ви помогнем.

Уест се слиса какво чуват ушите му. Бър беше също толкова озадачен.

— Да ни помогнете ли? — попита той.

— Много хора в Севера не харесват Бетод. Мнозина не коленичиха пред него на драго сърце и мнозина не коленичиха въобще. Това сме ние. Нашата вражда с това копеле тлее от години и сега сме решили или да си уредим сметките с него, или да умрем, но да опитаме. Сами не можем да се справим, ала чухме, че вие се биете с него, та решихме да се присъединим към вас.

— Искате да се присъедините към нас?

— Много път извървяхме, за да дойдем тук, а от това, което видяхме по пътя, разбрахме, че ще ви е нужна помощ. Само дето вашите хора не искаха да ни чуят.

— Държаха се някак грубо — добави слабият, който беше клекнал до Уест.

— Така си беше, Куче, така си беше. Ама ние не сме хора, дето ще се стреснат от малко грубост. Така ми хрумна да поговоря с теб като главатар с главатар.

Бър погледна Уест.

— Те искат да се бият с нас.

Уест запримига, все още не можеше да свикне с мисълта, че ще оцелее и този ден. Онзи, който бе наречен Куче, държеше сабя в ръка с дръжката напред и сега му я подаде с широка усмивка. Уест дори не се досети отначало, че това е неговото оръжие.

— Благодаря — смотолеви и хвана неуверено дръжката.

— Нямаш грижа.

— Петима сме — каза главатарят на северняците. — Всички сме именити воини, ветерани. Били сме се срещу Бетод, били сме се и за него из целия Север. Малцина познават тактиките му по-добре от нас. Бива ни като съгледвачи, разбираме от битки и както сами се убедихте, знаем как се правят засади. Не пестим усилия, щом си заслужава, а всяко усилие срещу Бетод е добре дошло за нас. Е, какво ще кажеш?

— Ами… ъ… — смънка Бър и потри замислено брадата си с палец. — Определено сте доста… — огледа едно по едно мръсните и белязани строги лица на северняците — … полезни хора. Как бих могъл да откажа на така изискано поднесено предложение?

— Тогава да ти представя хората. Това тук е Кучето.

— Аз съм — изръмжа слабият с острите зъби и страховитата усмивка пак разтегли лицето му. — Радвам се да ви видя. — Той сграбчи ръката на Уест и я стисна толкова здраво, че костите на полковника изпукаха.

Три дървета посочи встрани с палец към зловещия със секирата и липсващото ухо.

— Този приветлив приятел е Дау Черния. Ще ми се да можех да кажа, че като го поопознае човек, не е толкова лош, ама не мога.

Дау извърна глава и се изплю в тревата.

— Онзи дангалак е Тъл Дуру. Викат му Буреносния. И накрая Хардинг Мрачния. Той остана по-нататък в гората да държи конете ви встрани от пътя. Нищо не изпускате от това, че не е тук, той бездруго нямаше нищо да каже.

— Ами ти?

— Руд Три дървета. Главатар на малката ни група, откакто старият ни главатар се върна обратно при пръстта.

— Обратно при пръстта, разбирам. — Бър пое дълбоко въздух. — Добре тогава. Ще докладвате на полковник Уест. Той ще се погрижи да имате храна, подслон и работа, естествено.

— Аз ли? — попита Уест; сабята продължаваше да се поклаща несигурно в ръката му.

— Естествено. — Крайчецът на устата на лорд-маршала се повдигна в загадъчна, едва забележима усмивка. — Новите ни съюзници ще се впишат идеално в антуража на принц Ладисла.

Уест не знаеше да се смее ли, или да плаче. Точно когато си каза, че ситуацията няма накъде повече да се усложни, ето че ще трябва да се оправя и с петима диваци.

Три дървета изглеждаше доволен от положението.

— Хубаво — каза той и бавно закима. — Уредено е значи.

— Уредено — повтори Кучето и зловещата му усмивка се разтегли още повече.

Онзи, когото наричаха Дау Черния, изгледа втренчено и хладно Уест.

— Шибан Съюз — изръмжа.