Джо Абъркромби
Преди да увиснат на въжето (19)

Нищожни шансове

Хълмът се издигаше от тревата с кръгла основа и почти конусовидна форма, сякаш придадена от човешка ръка. Странно възвишение, една-единствена могила насред необятната равнина. Феро нямаше доверие на подобни неща.

Изтърканите, загладени от вятъра камъни стояха в разкривени кръгове на билото на хълма и разпръснати по склоновете отдолу. Някои все още бяха изправени, други — полегнали на една страна. Най-малките стигаха на височина едва до коляно, а най-високите бяха два пъти колкото човешки ръст. Черни голи камъни, опълчващи се на напорите на вятъра. Древни, студени и сърдити. Феро ги изгледа свъсено.

Усещането й бе, че камъните сякаш отвръщат на гневния й поглед.

— Какво е това място? — попита Деветопръстия.

— Старо е — вдигна рамене Кай. — Ужасно старо. По-старо е от самата Стара империя. Сигурно е строено още преди времето на Еуз, когато дяволите са бродели по земята. — Усмивката му се разтегна. — Ако питаш мен, строено от дяволи. Кой знае? Може да е било храм на отдавна забравени богове или гробница.

— Или нашата гробница — промърмори Феро.

— Какво?

— Добро място за почивка — каза тя на висок глас. — Ще можем да огледаме равнината.

Деветопръстия погледна нагоре към билото.

— Хубаво. Спираме.

 

 

Феро се изправи с ръце на кръста на един от камъните и присвила очи, се загледа в далечината. Вятърът се понесе из равнината и разлюля тревата на вълни. Гонеше облаците, разкъсваше ги, въртеше ги, влачеше ги по небето. Блъскаше Феро в лицето и насълзяваше очите й, но тя не му обърна никакво внимание.

Проклет вятър, вятър като всеки друг, нищо повече.

Деветопръстия застана до нея и примижа към студеното зимно слънце.

— Виждаш ли нещо?

— Следят ни.

Бяха далеч, но Феро ги видя. Ситни точки в далечината. Ездачи насред морето от трева.

— Сигурна ли си? — Деветопръстия изкриви лице, напрягайки очи към хоризонта.

— Да. Изненадан ли си?

— Не. — Той се отказа от взирането и разтри очи. — Лошите новини никога не ме изненадват. Просто малшанс.

— Преброих тринайсет ездачи.

— Преброила си ги? Аз дори не мога да ги видя. За нас ли идват?

— Да виждаш нещо друго наоколо — разпери ръце Феро. — Може би онова нахилено копеле Финиъс си е намерил нови приятелчета.

— Мамка му. — Деветопръстия погледна към каруцата в подножието на хълма. — Не можем да им избягаме.

— Не. — Устните на Феро се извиха. — Можеш да поискаш съвет от твоите духове.

— И за какво? За да ми кажат, че ни е спукана работата ли? — помълча. — Ще ги изчакаме. По-добре да се бием тук. Ще качим каруцата най-отгоре, на билото. Поне ще имаме хълма и камъните, зад които да се скрием.

— Аз си мислех същото. Имаме и време да подготвим терена.

— Хубаво. Да се залавяме за работа.

 

 

Острата лопата захапа парче от земята с характерния звук на стържещ в камениста почва метал. Така познат звук. Копаене на ями и копаене на гробове, има ли разлика?

Феро беше копала гробове на всякакви хора. Близки, или поне дотолкова, доколкото беше склонна да се сближава. Приятели, отново доколкото беше склонна да се сприятелява. Един-двама любовници, ако можеше да се нарекат така. Разбойници, убийци, роби, без значение, щом мразят Гуркул. Всякакви хора, които по една или друга причина се бяха озовали в Лошите земи.

Забиваш лопатата, хвърляш пръстта.

След края на битката, ако си още жив, копаеш. Подреждаш гробовете в редица. Копаеш за мъртвите другари. Посечени, наръгани, изкормени и изпотрошени другари. Копаеш колкото решиш надълбоко, хвърляш ги в дупката, заравяш ги, после те изгниват и биват забравени. Така е открай време.

Но тук, на този странен хълм, в тази непозната земя Феро имаше достатъчно време. Другарите й имаха шанса да оцелеят. Това беше разликата и при всичкото й презрение, при всичките й навъсени погледи и стаен гняв тя отчаяно се вкопчи в тази надежда със силата, с която ръцете й стискаха лопатата.

Странно как досега не се бе отказала да се надява.

— Добре копаеш — каза Деветопръстия, застанал на ръба на ямата.

Тя го изгледа изотдолу с присвити очи.

— Имам много опит.

Заби лопатата в купчината пръст отстрани, опря длани на ръба на ямата и изскочи навън. Седна на края с провесени надолу крака. Ризата й беше подгизнала от пот, а по лицето й се стичаха струйки. Избърса чело с мръсната си ръка. Деветопръстия й подаде меха с вода, тя го взе и издърпа със зъби тапата.

— Колко време имаме?

Феро напълни уста, изжабурка се и изплю водата.

— Зависи колко бързо яздят — отвърна. Напълни отново уста и преглътна. — Одеве бързаха. Ако продължават със същото темпо, ще бъдат тук късно през нощта или на зазоряване. — Тя му върна меха.

— На зазоряване. — Деветопръстия бавно постави обратно тапата. — Тринайсет са, казваш?

— Тринайсет.

— А ние сме четирима.

— Петима, ако навигаторът се върне да помага.

— Няма голяма вероятност — Деветопръстия се почеса по брадата.

— Чиракът ще бъде ли от някаква полза?

— Не мисля — примижа с очи Деветопръстия.

— Ами Лутар?

— Ще се изненадам, ако някога е размахвал юмрук, да не говорим за меч.

Феро кимна.

— Значи тринайсет на двама.

— Нищожни шансове.

— Определено.

Той пое дълбоко въздух и заби поглед в дъното на изкопа.

— Ако смяташ пак да бягаш, няма да те виня.

— Хъ — изсумтя Феро. Странно, това въобще не й бе хрумнало.

— Оставам. Пък да видим как ще се развият нещата.

— Хубаво. Добре. В никакъв случай няма да си излишна.

Вятърът зашумоля в тревата и стоновете му отекнаха в камъните. В такива моменти се казва нещо, досещаше се Феро, но не знаеше какво точно. Не я биваше в приказките.

— Още нещо. Ако умра, ти ще ме погребеш. — Тя протегна ръка към Деветопръстия. — Съгласен?

Той изгледа ръката й озадачен.

— Дадено.

От много време Феро не бе докосвала никого без явното намерение да го нарани. Усещането беше странно, ръката му хвана нейната, пръстите му стиснаха нейните, дланите им се притиснаха една в друга. Топло е. Той й кимна и тя кимна на него. Пуснаха ръцете си.

— Ами ако и двамата умрем? — попита Деветопръстия.

— Тогава птиците ще ни оглозгат — вдигна рамене Феро. — Какво значение има?

— Няма — промърмори той и зарея поглед надолу по склона, — няма значение.