Метаданни
Данни
- Серия
- Първият закон (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Before They Are Hanged, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Александър Ганчев, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,6 (× 69гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джо Абъркромби. Преди да увиснат на въжето
Британска, първо издание
Превод: Александър Ганчев
Водещ редактор на поредицата: Андрей Велков
Коректор: София Бранц
Художник на корицата: Стефан Касъров
Формат: 84х108/32
Печатни коли: 32,5
ИК „Колибри“, 2011 г.
ISBN: 978-954-529-879-0
История
- —Добавяне
До залез-слънце
Нечия ръка грубо разтърси спящия Глокта. Стиснал зъби от болка, той внимателно извърна глава, докато не чу изпукването във врата си. Да не би смъртта да е подранила тази сутрин? Отвори съвсем леко очи. А, както изглежда, не е. Сигурно ще е по обед. Витари се беше надвесила над него. Прозорецът беше откъм гърба й и щръкналите кичури на косата й бяха само черни очертания на ярката светлина на сутрешното слънце.
— Добре тогава, практик Витари, щом чак толкова не можеш да ми устоиш. Дано нямаш нищо против, ти ще трябва да си отгоре.
— Ха-ха. Пристигна пратеник на гуркулите.
— Кой?
— Пратеник. Идва от името на императора, така чух.
Глокта почувства как паниката го обгръща.
— Къде е?
— Тук, в Цитаделата. Говори с управителния съвет.
— Мамка му! — кресна Глокта и почти скочи от леглото. Прониза го болка, когато преметна сакатия си крак на пода, но той не й обърна внимание. — Защо не са ме извикали?
Витари го изгледа навъсено.
— Сигурно са предпочели да говорят с него насаме. Дали е заради това, как мислите?
— Как се е озовал тук?
— Дошъл с лодка, под бяло знаме. Висбрук каза, че военният дълг повелявал да го приеме.
— Военният му дълг! — кресна Глокта, докато се бореше да надене крачола върху изтръпналия си треперещ крак. — Тлъста свиня такава! От колко време е тук?
— Достатъчно отдавна, за да сътвори куп пакости заедно с управителния съвет, ако това са намеренията им, естествено.
— Мамка му! — Глокта примижа от болка, докато се бореше с ризата си.
Безспорно гуркулският емисар представляваше величествена гледка.
Имаше дълъг гърбав нос и интелигентен поглед. Дългата му тънка брада беше старателно сресана. Златната нишка, с която бяха извезани бялата му роба и лентата за глава, блестеше ярко на утринното слънце. Стойката му беше съвършено изправена, дългата шия — изпъната, а брадичката — вирната високо, така че всичко, към което благоволеше да насочи погледа си, биваше изгледано отвисоко. Беше толкова висок и слаб, че от присъствието му величествената огромна зала изглеждаше невзрачна и схлупена. Ако реши, самият той може да мине за император.
Глокта осъзна колко прегърбен и не на място изглежда в момента, докато се влачеше, потънал в пот и с изкривено от болка лице, в залата за аудиенции. Окаяната гарга се изправя пред величествения паун. За мое най-голямо щастие битките невинаги се печелят от воините с най-лъскави брони.
Дългата маса беше изненадващо празна. Зад нея седяха само Висбрук, Айдър и Корстен дан Вурмс и никой от тях не изглеждаше доволен, че го вижда. И с право, копелета такива.
— Няма го днес лорд-губернатора, а? — викна Глокта.
— Баща ми не се чувства добре — подхвърли Вурмс.
— Колко жалко, че се налага да лишите болния човек от утешителното си присъствие до леглото му. Ами Кадия?
Не последва отговор.
— Не е ли редно и той да се срещне с тях? — Глокта кимна грубо към емисаря. — Какво щастие, че поне вие тримата имате силата и смелостта да отвърнете на повика на дълга. Аз съм началник Глокта и каквото и да сте чули досега, тук командвам аз. Ще трябва да ме извините за закъснението, но никой не си беше направил труда да ме уведоми за пристигането ви. — Острият му като кинжал поглед се насочи към Висбрук, но той не посмя да го погледне в очите.
Точно така, глупако. Няма да забравя това.
— Казвам се Шабед ал Ислик Бурай. — Пратеникът говореше перфектно официалния език на Съюза, а гласът му беше толкова силен и властен, колкото поведението му бе надменно и високомерно. — Аз съм емисар на законния владетел на Юга, великия император на могъщия Гуркул и цяла Кантика Утман-ул-Дощ, обичан, почитан и тачен повече от всеки друг в Кръга на света, помазан от божията десница на пророк Калул.
— Браво на вас. Бих се поклонил, но си изметнах гърба, докато ставах от леглото.
— Сериозна бойна травма — усмихна се подигравателно Ислик. — Дошъл съм да приема капитулацията ви.
— Нима? — Глокта издърпа най-близкия стол и седна. Проклет да съм, ако остана и секунда повече прав заради този дългурест идиот. — Винаги съм смятал, че подобни предложения се отправят след края на сраженията.
— Ако се стигне до сражение, то няма да трае дълго. — Емисарят отиде с изискана походка до прозореца. — Пред очите си виждам пет легиона, които настъпват в боен ред. Двайсет хиляди копия, а това е само частица от войската, която идва насам. Войниците на императора са по-многобройни от песъчинките в пустинята. Да се опълчите на такава армия ще е толкова безсмислено, колкото да се опълчите на прилива. Всички тук разбирате това. — Погледът му мина по виновните лица на членовете на управителния съвет и накрая, пълен с изпепеляваща ненавист, се спря на Глокта.
Поглед на човек, който е убеден, че вече е победил. Но никой не може да го вини за това. Може би наистина е така.
— Само глупак или побъркан човек би избрал битката при толкова нищожни шансове като вашите. Мястото ви, на вас, белите, никога не е било тук. Сега императорът ви предоставя шанса да си тръгнете доброволно от Юга живи и здрави. Можете да се качите на малките си корабчета и да отплавате до малкото си островче. Нека някой каже, че Утман-ул-Дощ не е способен на великодушие. Бог е на наша страна. Каузата ви е обречена.
— О, не съм сигурен, в последната война добре се представихме. Със сигурност си спомняте пробива при Улриок. Аз го помня. Градът горя така ярко. Най-вече храмовете. — Глокта сви рамене. — Кои знае, тогава бог може да е бил другаде.
— В онзи ден — да. Но имаше и други битки. Аз пък съм сигурен, че вие добре помните сражението на един мост, където млад офицер попадна в плен. — Емисарят се усмихна. — Бог е навсякъде.
Глокта усети как клепачът му притреперва. Знае, не няма как да забравя. Спомни си колко изненадан беше, когато гуркулското копие се заби в тялото му. Спомни си смесицата от шок, разочарование и ужасна болка. Ха, явно не съм неуязвим. Спомни си как конят му се вдигна на задните си крака и го хвърли от седлото. Болката се бе усилила, а изненадата се бе превърнала в страх. После пълзеше между труповете и краката на биещите се. Задъхан, едва успяваше да си поеме въздух, усещаше киселия вкус на прахоляка и соления на кръвта, с които беше пълна устата му. Спомни си и агонията на забиващите се в крака му остриета. Страхът се бе превърнал и ужас. Спомни си как го влачеха по моста, докато той крещеше и виеше от болка. Още същата вечер започнаха с въпросите.
— Ние победихме — каза Глокта с пресъхнала уста и леко разтреперан глас. — Доказахме, че сме по-силните.
— Това беше тогава. Светът се променя. Ситуацията, в която се е забъркал народът ви в мразовития Север, ви поставя в доста тежко положение. Успяхте да нарушите първото правило на войната. Никога не се бий с двама от враговете си наведнъж.
— Логиката му е неоспорима. Стените на Дагоска и преди са ви изкарвали от кожата — каза Глокта, но думите му не прозвучаха убедително дори за самия него.
Това съвсем не са думи на победител. Погледите на Висбрук, Айдър и Вурмс пробиваха дупка в гърба му. Опитват се да предвидят кой ще вземе надмощие. Знам аз кого бих избрал на тяхно място.
— Вероятно някои от вас имат повече увереност в стените ви, отколкото останалите в този съвет. Ще се върна за отговора по залез-слънце. Предложението на императора важи само днес и повече няма да ви бъде отправяно. Той е милостив човек, но милостта му си има граници. Разполагате с времето до залез-слънце. — При тези думи емисарят излезе.
Глокта изчака, докато бравата щракна зад гърба му, после се обърна към останалите.
— Какво е това, мамка му? — кресна той на Висбрук.
— Ъ… — генералът задърпа потната яка на униформата си. — Като войник мой дълг е да приема невъоръжен пратеник на врага, за да изслушам условията им…
— Без да ми кажете?
— Знаехме, че няма да искате да чуете дори! — прекъсна го Вурмс. — Но той е прав! Въпреки усилията ни те ни превъзхождат многократно. Също така, преди да свърши войната в Англанд, не можем да разчитаме на никаква подкрепа. В момента сме просто малко трънче в огромната пета на един враждебен народ. Може би ще е от полза за нас да преговаряме, докато все още имаме някаква позиция. Бъдете сигурен, че след като падне градът, ни чака единствено и само клане!
Вярно, но архилекторът няма да е на същото мнение. Последното, за което съм изпратен тук, е да преговарям за условията на капитулацията ни.
— Днес сте необичайно мълчалива, магистър Айдър.
— Аз съм последният човек, който да се изказва по военните въпроси, касаещи такова решение, но както изглежда, предложението е повече от приемливо. И едно е сигурно. Откажем ли сега, а гуркулите успеят да превземат със сила града, ще настане истинска касапница. — Тя вдигна поглед към Глокта. — Тогава няма да имат никаква милост.
Абсолютно вярно. Познавам добре милостта на гуркулите.
— Значи и тримата сте за капитулация, така ли?
Тримата се спогледаха, но никой не отговори на въпроса.
— А не ви ли хрумна, че след като се предадем, те може и да не спазят обещанието си?
— Хрумна ни — каза Висбрук, — но преди винаги са ги спазвали, а и малкото надежда… — той сведе поглед към масата — е по-добре от никаква.
Очевидно има повече вяра във врага, отколкото в мен. Никак не съм изненадан. И моята вяра в мен самия не пращи от сила.
Глокта изтри влагата под едното си око.
— Разбирам. Тогава, предполагам, редно е да обмисля предложението му. Ще се съберем отново при завръщането на гуркулския ни приятел. По залез-слънце. — Дръпна назад тяло, примижа и рязко се изправи.
— Ще обмисляте предложението, така ли? — изсъска в ухото му Витари, докато вървяха по коридора, извън залата за аудиенции.
— Как така, мамка му?
— Точно така — сряза я Глокта. — Аз взимам решенията тук.
— Или оставяте онези червеи да ги взимат вместо вас!
— И двамата имаме своите задължения. Аз не ти казвам как да пишеш писмата до архилектора, а как се справям с онези червеи не е твоя работа.
— Не е моя работа ли? — Витари дръпна ръката му и той залитна на болния си крак. Беше по-силна, отколкото изглеждаше. Много по-силна. — Ако загубим града без бой, главите и на двама ни ще хвръкнат! А моята глава е моя работа, недъгав червей!
— Не е време да изпадаме в паника — изръмжа Глокта. — И аз не искам да свърша във водата при доковете, но трябва да действам внимателно. Нека ги оставим да мислят, че ще получат своето, така никой няма да се изкуши да направи нещо прибързано. Искам първо да съм подготвен. Също така искам да поясня нещо, практик Витари, това е първият и последният път, когато ти давам обяснения. Сега си разкарай шибаната ръка от мен.
Ръката й не го пусна, напротив, пръстите й стиснаха още по-силно, впиха се в Глокта със силата на менгеме. Очите й се присвиха и луничавото й лице се сбърчи яростно. Дали не съм я преценил погрешно? Дали е способна да ми пререже гърлото? Мисълта почти го накара да се усмихне. Нямаше да разбере, защото Северард избра точно този момент, за да се появи в другия край на мрачния коридор.
— Само се вижте — промърмори той, докато вървеше към тях. — Винаги ме е учудвало как любовта процъфтява на най-невероятни места и как пламва между хора, за които най-малко очакваш. Като роза, която пробива каменистата земя. — Притисна длани към гърдите си. — Сгрявате ми душата.
— Хванахме ли го?
— Разбира се. В момента, в който излезе от залата за аудиенции.
Ръката на Витари се беше отпуснала и Глокта се отърси от нея. Тръгна към килиите.
— Защо не дойдеш с нас? — обърна се през рамо Глокта, като едва се сдържаше да не разтрие натъртената си ръка. — Ще натрупаш малко материал за следващото си писмо до Сълт.
В седнало положение голяма част от величествеността на Шабед ал Ислик Бурай се губеше. За това допринасяше и издраният мръсен стол в една от задушните килии под Цитаделата.
— Така, не е ли сега по-добре да можем да поговорим на равни начала? Доста е неудобно, като те гледат отвисоко.
Ислик се усмихна ехидно и извърна поглед, сякаш да говори с Глокта беше под достойнството му. Точно като богаташ, тормозен от просяците на улицата. Нищо, съвсем скоро ще излекуваме тези му заблуди.
— Знаем, че в града има предател. Знаем, че предателят е в самия управителен съвет на града. Най-вероятно е един от онези важни поде, на които току-що предложи малкия си ултиматум. Сега ще ми кажеш кой е.
Не последва отговор.
— Аз съм милостив — възкликна Глокта и отправи театрален жест към пратеника, точно както той беше направил минути по-рано, — но милостта ми си има граници. Говори.
— Дойдох под бяло знаме и съм изпратен с мисия от самия император! Нападението над невъоръжен пратеник е в пряко нарушение на военните правила!
— Бяло знаме? Правила на войната? — изхили се Глокта. — Има ли ги още тези неща? Запази си глупостите за младоци като Висбрук, ние, възрастните, играем по други правила. Кой е предателят?
— Съжалявам те, сакати човече. Когато падне градът…
Спести си съжаленията, запази ги за себе си. Юмрукът на Фрост не издаде почти никакъв звук, когато се заби в корема на пратеника. Очите на онзи изскочиха, устата му се отвори широко, той се задави, изглеждаше така, все едно щеше да повърне. Опита да си поеме дъх, после се закашля.
— Странно, а — поде замислено Глокта, докато Ислик се бореше за глътка въздух, — едри или дребни, слаби или дебели, умни или глупави, всички хора реагират еднакво на удар в корема. В един момент се мислиш за най-великия човек на света, а в следващия не можеш да дишаш. Величието и властта понякога са само номера, които ни играе собственият ни мозък. Това го научих от вашите хора в килията под двореца на императора ви. Повярвай ми, там нямаше никакви правила на войната. Щом знаеш за определена битка при един мост и за пленен млад офицер, значи знаеш, че съм бил в твоето положение. Има една разлика обаче. Аз бях напълно безпомощен, а ти можеш всеки момент да сложиш край на тази неприятна ситуация. Трябва само да ми кажеш кой е предателят и ще бъдеш пощаден.
Ислик най-после успя да си поеме въздух. Но голяма част от високомерието му я няма и предполагаемо няма да си я върне повече.
— Не знам нищо за никакъв предател!
— Сериозно? Твоят господар императорът те е изпратил тук да преговаряш, без да разполагаш с всички факти? Не ми се вярва. Но ако все пак е вярно, значи не можеш да ми бъдеш от никаква полза, нали така?
— Не знам нищо за никакъв предател — преглътна мъчително Ислик.
— Ще видим.
Големият бял юмрук на Фрост се стовари в лицето на пратеника. Щеше да го свали на земята, ако другата ръка на албиноса не го подпря отзад, той смаза носа му и го прехвърли през облегалката на стола. Северард и Фрост хванаха под мишниците задъхания пратеник, вдигнаха го от пода и го стовариха отново на стола. Витари наблюдаваше отстрани със скръстени на гърдите ръце.
— Доста болезнено — каза Глокта, — но човек може да се абстрахира от болката, ако знае, че тя няма да трае дълго. Да кажем, до залез-слънце. За да пречупиш някого бързо, трябва го заплашиш с лишение от нещо. Трябва да го нараниш така, че раната никога да ме зарасне. Знам го от опит.
— Ах! — изпищя пратеникът и започна да се мята на стола.
Северард избърса ножа си в бялата му роба, след което подхвърли на масата току-що отрязаното му ухо. То остана на дървения плот: жалко на вид окървавено парче плът. Глокта се загледа в него. В подобна килия, задушна като пещ, в продължение на няколко месеца слугите на императора ме превръщаха в такова жалко, отвратително подобие на човек. Все си мислех, че възможността да направя същото с един от тях, възможността да го режа парче по парче ще ми донесе някакво, макар и бегло, усещане за мъст. Но не чувствам нищо. Нищо освен собствената ми болка.
Примижал, Глокта изпъна крака си под масата, докато не чу изпукването в коляното. Издиша дълбоко през венците си. Защо тогава продължавам да го правя?
— Сега идва ред на пръст на крака — въздъхна той. — После пръст на ръката, око, цялата ръка до китката, нос и така нататък, и така нататък. Ще мине поне час, докато някой разбере, че си изчезнал, а ние работим бързичко. — Кимна към ухото на масата: — Дотогава ще сме натрупали цяла купчина от плътта ти. Ако трябва, ще те режа, докато от теб не останат само език и торба вътрешности, но накрая ще науча кой е предателят. Имай ми доверие. Е? Започваш ли вече да си спомняш?
Пратеникът го гледаше. Задъхваше се. От прекрасния му нос течеше тъмна кръв, стичаше се надолу и капеше от лицето му. Глътнал си е езика от страх или обмисля следващия си ход? Няма никакво значение.
— Започвам да се отегчавам. Започни с ръцете, Фрост.
Албиносът моментално сграбчи китките му.
— Чакай! — изхлипа пратеникът. — Бог да ми е на помощ, почакай! Вурмс. Корстен дан Вурмс, самият син на губернатора!
Вурмс. Прекалено очевидно е. Но, от друга страна, най-очевидните отговори обикновено са верните отговори. Това нищожно копеле би продало собствения си баща, дори да не е сигурен, че ще има купувач…
— Жената също, Айдър!
— Айдър? — намръщи се Глокта. — Сигурен ли си?
— Тя го организира! Всичко е нейна идея!
Глокта бавно пое въздух през дупките между зъбите си. Усети кисел вкус в устата. Отвратителното чувство на разочарование или отвратителното чувство, че през цялото време подозирах нещо такова? Тя е единствената с достатъчно мозък, кураж и ресурси, за да организира измяна. Жалко. Все пак имам повече мозък в главата, за да се надявам на щастлив край.
— Айдър и Вурмс — промърмори Глокта. — Вурмс и Айдър. Гнусната ни малка мистерийка най-после е разбулена. — Вдигна поглед към Фрост. — Знаеш какво да правиш.