Джо Абъркромби
Преди да увиснат на въжето (17)

Военната хитрост на принц Ладисла

— Наистина, полковник Уест, трябва да опитате да прекарвате по-малко време тук. — Пайк остави чука. Светлината от жаравата хвърли оранжеви проблясъци в очите му и те светнаха ярко на обезобразеното му лице. — Хората ще започнат да говорят.

Уест се усмихна нервно.

— Това е единственото топло място в целия лагер.

Което беше самата истина, но далеч от причината за визитите му. Единствено тук от целия проклет лагер никой не го търсеше за нещо. Нямаше гладуващи и премръзнали, нямаше хора, останали без капка вода за пиене или оръжие, с което да се бият, нямаше такива, които дори не разбираха защо са дошли. Тук нямаше умрели от студ или болест, които трябва да се погребат. Вече дори мъртвите не можеха да минат без намесата на Уест. Всеки него търсеше, ден и нощ. Всички с изключение на Пайк, дъщеря му и другите затворници. Те единствени се оправяха и без него и затова тяхната ковачница беше станала негово убежище. Да, шумно, претъпкано с хора и задимено убежище, но въпреки всичко това твърде желано. Уест предпочиташе ковачницата в пъти пред щаба на Негово височество. Тук, насред престъпниците, всичко беше по-истинско и… по-просто.

— Пречите ми, полковник. Отново. — Кадил се промуши покрай него.

В клещите в едната й ръка грееше нажеженото острие на нож. Тя го потопи в кофа с вода и обгърната в пара, го завъртя насам-натам. Уест наблюдаваше движенията й — сръчни и отработени. Кожата по тънката й жилеста ръка беше обсипана с едри капки пот. Загледа шията й и станалата на фитили от потта тъмна коса. Беше му трудно да си представи как въобще я беше взел за момче. Наистина, справяше се с металите не по-зле от мъжете, но овалът на лицето й, талията й, извивката на задника, за гърдите и дума не можеше да става, всичко красноречиво говореше за женственост…

Тя погледна през рамо и забеляза, че я гледа.

— Нямате ли армия за командване, полковник?

— Ще оцелеят още десет минути без мен.

Кадил извади охладеното черно острие и го хвърли настрани. То издрънча в купчината от метал до точилото.

— Убеден ли сте? — попита тя.

Май имаше право. Уест въздъхна и неохотно се обърна да си върви. Излезе от бараката и тръгна през лагера. След жегата в ковачницата зимният въздух защипа силно бузите му и го накара да вдигне яката на шинела си. Добре увит, тръгна по главната алея между палатките. Посред нощ в лагера цареше гробна тишина, особено след трополенето в ковачницата. Чуваше как смръзнатата кал цвъка, засмуквайки ботушите му, чуваше и как дъхът хрипти в гърлото му. Отнякъде отекна приглушена ругатня на войник, който също като него вървеше в мрака. Уест спря и се загледа в небето. Беше чисто, звездите ярко искряха като поръсен върху черно платно блестящ прах.

— Красиво е — прошепна на себе си.

— Свиквай.

Между палатките към него вървяха Три дървета и Кучето. Лицата им бяха обгърнати в сянка, приличаха на дялани камъни на лунна светлина — тъмни хлътнатини и побелели от светлината ръбове. Уест разбра, че новините не бяха добри. Никой не би описал възрастния северняк като веселяк, но сега лицето му беше по-мрачно и сериозно от всякога.

— Добра среща — поздрави Уест на северняшки.

— Мислиш ли? Бетод е на пет дни езда от лагера ти.

Внезапно студът проникна под шинела на Уест и той потрепери.

— Пет дни?

— Ако откакто го видяхме, не е мърдал от място, а това не много вероятно. Бетод никога не е бил човек, който стои на едно място. Тръгнал ли е на юг, ще е тук до три дни. Може би по-скоро.

— Каква им е числеността?

Кучето нервно облиза устни. Слабото му лице беше обвито в парата от дъха му.

— Предполагам, десет хиляди, но може да е имало и други по-назад.

На Уест му стана още по-студено.

— Десет хиляди? Толкова много?

— Да, около десет. Предимно лека пехота.

— Лека пехота, имаш предвид наборна войска, така ли?

— Наборна, ама не като боклука, който имате вие. — Три дървета огледа навъсено окаяните палатки и нескопосано стъкнатите огньове, повечето от които бяха на път да угаснат. — Селяните в наборната войска на Бетод са стегнати и калени в битки, корави са като дърво от дългите маршове. Онези копелета могат да тичат цял ден, а вечерта, ако се налага, да се бият. Копиеносци и стрелци с лък, до един обучени.

— А и истинските войници не са малко — промърмори Кучето.

— Така е, всичките са тежковъоръжени и със здрави ризници, освен това имат и коне. Със сигурност участват именити воини. А също и някакви странници от Изтока — диваци отвъд Крина. Сигурно е оставил тук-там няколко момчета в Севера, които вашите да преследват, а най-доброто е довел тук. А срещу него вие ще извадите най-лошото. — Възрастният войн пак огледа изпод вежди некадърно вдигнатия лагер. — Не се обиждай, ама стигне ли се до битка, нямате никакъв шанс.

Битка, най-лошата възможност. Уест преглътна.

— Колко бързо се придвижва подобна армия?

— Бързо. Съгледвачите им ще са тук вдругиден. Останалите — ден по-късно. Това, ако са тръгнали право насам, но не мога да кажа, че точно така ще стане. Няма да се учудя, ако минат реката по-надолу и заобиколят в гръб.

— В гръб?

Армията им беше неподготвена за нападение от предсказуем враг, а за непредсказуем и дума не можеше да става.

— Откъде може да знае Бетод, че сме точно тук?

— Той винаги успява да предвиди стъпките на врага. Има усет. Обича и да рискува. Освен това вади голям късмет копелето. А във войната няма по-хубаво нещо от добрия късмет.

Уест запримигва и се огледа. Десет хиляди калени в битка северняци щяха да връхлетят жалкия лагер. Десет хиляди непредсказуеми северняци с голям късмет. Представи си как се мъчи да направлява зле обучените и потънали до глезените в кал селяни от наборната войска. Чакаше ги истинска касапница. Поредният Черен кладенец. Но сега поне бяха предупредени. Имаха три дни, в които да подготвят отбрана, а още по-добре да започнат отстъпление.

— Трябва незабавно да съобщя на принца.

 

 

Когато Уест отметна покривалото на входа на шатрата, отвътре бликна мека светлина и до ушите му достигна нежна музика. Неохотно се приведе и влезе, последван от двамата северняци.

— Мътните го взели… — промърмори Три дървета и зяпна от изненада.

Уест беше забравил колко странна беше обстановката в покоите на принца, особено за човек, непривикнал към лукса. Помещението не приличаше на палатка, а по-скоро на огромна зала, декорирана с пурпурно платно. Беше висока поне десет разкрача, стените бяха обкичени със стириянски гоблени, а подът — застлан с кантикски килими. Мебелите подхождаха повече на вътрешността на палат, отколкото на военен лагер. Огромните гардероби, украсени с дърворезба, и позлатените скринове вместваха богатия гардероб на принца, достатъчен за обличането на цяла армия от контета. Принцът спеше в гигантско легло с балдахин, окачен на четири високи колони. Беше по-голямо от повечето палатки на войниците в лагера. В единия ъгъл на помещението стоеше полирана маса, натежала от блещукащите на светлината на свещите сребърни и златни подноси, а те от своя страна — препълнени с всякакви деликатеси. Човек трудно можеше да си представи, че само на крачки от това място хората спяха натрупани един върху друг, мръзнеха от студ и изнемогваха от глад.

Негово височество принц Ладисла седеше удобно разположен на масивен стол, по-скоро трон от тъмно дърво с червена копринена тапицерия. В едната му ръка се поклащаше празна чаша, а другата тактуваше в ритъма на квартет музиканти, които неуморно дърпаха струни и надуваха лъскави инструменти в далечния ъгъл на шатрата. Около Негово височество се бяха събрали четирима от неговия щаб, безупречно облечени по последната мода. Сред тях беше младият лорд Смънд, когото в последно време Уест ненавиждаше повече от всеки друг.

— Колко благородно от ваша страна — направо се дереше от въодушевление Смънд — да споделяте несгодите на военния лагер наравно с обикновения войник. Колко изтънчен начин да спечелите уважението му…

— А, полковник Уест! — изчурулика Ладисла. — И двама от неговите северняци! Каква приятна изненада! Вземете си нещо за ядене! — той размаха с пиянски жест ръка към масата с храната.

— Благодаря, Ваше Височество, вече ядох. Нося ви новини от изключителна…

— Налейте си вино тогава! Трябва да го опитате, отлична реколта! Къде се дяна бутилката? — принцът заопипва под стола си.

Кучето вече беше застанал наведен до масата и душеше храната като… като куче. После грабна парче телешко от един поднос, прегъна го внимателно с мръсните си пръсти и го натъпка цяло в устата си. Лорд Смънд го наблюдаваше с изкривена от погнуса уста. При други обстоятелства Уест може би щеше да се почувства неловко, но в момента имаше по-сериозни грижи.

— Бетод е на пет дни път от нас — почти изкрещя той — с най-добрата част от войската си!

Един от музикантите изпусна лъка си и той изскрибуца фалшиво по струните. Главата на Ладисла се вдигна толкова рязко, че той насмалко да се свлече от стола. Дори Смънд и компанията му бяха изтръгнати от състоянието им на безгрижно неведение.

— Пет дни? — попита принцът с пресипнал от вълнение глас. — Сигурен ли си?

— Най-вероятно не повече от три.

— Колко са?

— Около десет хиляди, всичките ветерани…

— Отлично! — Ладисла шамароса подлакътника на стола си, все едно беше физиономията на някой северняк. — Значи сме наравно с тях!

— Може би по численост, Ваше Височество — преглътна Уест, — но не и по качество.

— О, я стига, полковник Уест — намеси се провлачено Смънд. — Свестен съюзнически войник се равнява на десет от техните. — Той изгледа надменно Три дървета.

— Събитията от Черен кладенец доказаха, че това съвсем не е вярно дори ако войниците ни са добре нахранени, обучени и екипирани, а като изключим Кралската гвардия, те не са! Най-разумно ще е да се подготвим за отбрана, а при нужда и за отстъпление.

Смънд изсумтя презрително.

— Няма нищо по-опасно във война — подхвърли небрежно той — от прекомерната предпазливост.

— Освен липсата на каквато и да било! — изръмжа Уест, усетил как гневът започва да пулсира в главата му.

Принц Ладисла го прекъсна, преди да си е изпуснал нервите.

— Достатъчно, господа! — скочи той с размътен от изпития алкохол поглед. — Вече съм готов със стратегията си! Ще прекосим реката и ще посрещнем диваците! Мислят си, че могат да ни изненадат, а? Ха! — принцът замахна във въздуха с празната си чаша. — Ние тях ще изненадаме, така че дълго ще ни помнят! Ще ги изметем през границата! Точно както възнамеряваше и маршал Бър!

— Но, Ваше Височество — заекна Уест и усети как стомахът му се свива, — лорд-маршал Бър съвсем ясно нареди да не преминаваме реката…

Ладисла врътна глава, сякаш да пропъди някоя нахална муха.

— Не се хващайте за буквата, полковник, духът на заповедта му беше именно този! Няма причина да се възпротиви, че сме потърсили битката с врага!

— Малоумни кретени — избоботи Три дървета.

За щастие го каза на северняшки.

— Какво казва той? — попита Ладисла.

— Ъ… и той е съгласен с мен, Ваше Височество, че трябва да останем тук и да изпратим вестоносец до маршал Бър с искане за подкрепления.

— Така ли? Аз пък си мислех, че тези северняци са само огън и жупел! Е, полковник, можете да го информирате, че съм твърдо решен да атакуваме и решението ми не подлежи на обсъждане! Ще покажем на този така наречен крал на северняците, че не само той може да печели битки!

— Точно така! — викна Смънд и тропна с крак по дебелия килим. — Отлично!

Останалата част от щаба на принца изрази шумно одобрението си.

— Ще ги изритаме чак до границата и оттатък!

— Ще им дадем урок!

— Отлично! Превъзходно! Има ли още вино?

Уест стисна юмруци от гняв и безсилие. Трябваше да направи последен опит независимо колко безсмислен и колко унизителен. Падна на едно коляно, събра длани като за молитва и погледна настоятелно принца в очите. Заговори с най-убедителния тон, на който беше способен.

— Ваше Височество, моля ви от сърце и душа, умолявам ви да размислите. Животът на всеки човек в този лагер зависи от това решение.

— Такава е тежестта на командването, приятелю! — ухили се до уши принцът. — Разбирам, че го правите за добро, но няма как да не се съглася с лорд Смънд. Дързостта е най-добрият съветник във войната, затова дръзка ще е и моята стратегия! Именно с дързост Харод Велики създаде Съюза, именно с дързост крал Касамир покори Англанд! Ще победим тези северняци, ще видите. Разпратете заповедта ми, полковник! Потегляме по изгрев!

Уест беше изучавал в подробности кампанията на Касамир. Дързостта беше само една десета от успеха му, останалото се дължеше на старателно планиране, грижа за войската и внимание към всеки детайл. Само дързостта без останалите девет десети можеше единствено да е смъртоносна, но Уест не видя смисъл да го споменава пред принца. Така само щеше да го ядоса и да изгуби и малкото влияние, което имаше върху него. Почувства се като човек, който гледа отстрани как къщата му гори. Изтръпнал, замаян и напълно безпомощен. Не му оставаше друго, освен да разгласи заповедта и да се погрижи всичко да стане по възможно най-добрия начин.

— Разбира се, Ваше Височество — успя да промълви Уест.

— Разбира се! — ухили се насреща му Ладисла. — Разбрахме се значи! Превъзходно! Спрете тази музика! — провикна се към музикантите. — Трябва ни нещо по-живо! Нещо по-така, като за кървава битка!

Квартетът моментално превключи на бодър военен марш. Уест се обърна и затътри натежалите си от отчаяние крака. Излезе в мразовитата нощ.

Три дървета го последва по петите.

— Мътните го взели, не мога да ви разбера бе, хора! По моите земи човек трябва да си спечели правото да води! Хората му го следват, защото знаят какво може, уважават го, защото дели с тях трудностите! Дори Бетод си е извоювал мястото на водач! — той закрачи напред-назад пред шатрата, размахвайки големите си ръце. — А вие избирате за водач този, дето най-малко знае как да ръководи, избирате най-големия глупак и му давате да командва!

Уест не намери думи, с които да отговори. Не можеше да отрече, че севернякът беше прав.

— Тоя кретен до един ще ви закопае! Всички ви ще закара обратно при пръстта! Проклет да съм, ако аз и моите момчета тръгнем с вас. Писнало ми е да плащам за грешките на другите, достатъчно вече загубих от това копеле Бетод! Тръгваме, Куче. Тая лодка с глупаци нека си потъне без нас! — обърна се и се отдалечи в тъмнината.

Кучето вдигна рамене.

— Не беше чак толкова зле. — Приближи се до Уест и се наведе заговорнически към него. Бръкна под палтото си и извади нещо. Погледът на Уест се прикова в цяла печена сьомга, несъмнено отмъкната от масата на принца. Севернякът се усмихна. — Взех си рибка! — при тези думи той последва главатаря си и остави Уест сам на билото на хълма.

От шатрата на Ладисла продължаваше да се носи маршовата музика.