Джо Абъркромби
Преди да увиснат на въжето (15)

Стоте думи

Предстоеше да става нещо особено, беше повече от ясно. Полковник Глокта понечи да раздвижи ръце и крака, но не успя да помръдне. Слънцето го заслепяваше.

— Победихме ли гуркулите? — попита той.

— Със сигурност. — Лицето на хадиш Кадия изникна в полезрението на Глокта. — Изклахме ги с божията помощ. Като животни.

Възрастният мъж продължи да дъвче отрязаната ръка, която държеше. Вече беше погълнал няколко пръста.

Глокта вдигна ръка, но на мястото й нямаше нищо, от китката му стърчаха оглозгани кости.

— Готов съм да се обзаложа, че в момента ядеш моята ръка — промърмори той.

— Така е — усмихна се Кадия. — И е невероятно вкусна. Поздравления за което.

— Превъзходна е — намеси се Висбрук, пое ръката от Кадия и откъсна със зъби парче месо.

Усмихваше се, а пълното му лице беше омазано с кръв.

— Заради фехтовката, предполагам — каза Глокта. Въпреки странната ситуация не изглеждаше никак притеснен. — Радвам се, че ви харесва.

— О, харесва ни и още как! — извика Вурмс. Той държеше остатъците от едното стъпало на Глокта, все едно беше резен диня, и с много финес гризваше малки хапчици. — И четиримата сме направо очаровани! Имате вкус на печено прасенце!

— И качествено сирене! — добави Висбрук.

— И най-сладък мед! — каза Кадия и поръси малко сол по корема на Глокта.

— И пари — изгука магистър Айдър: гласът й дойде някъде отдолу.

Глокта се надигна на лакти.

— Хей, какво правиш там?

Тя вдигна поглед и му се усмихна.

— Взе ми всички бижута, най-малкото, което можеш да направиш за мен, е да ми дадеш нещо в замяна.

Острите й като кинжали зъби се впиха в бедрото му и отхапаха едро парче плът. После тя жадно засмука образувалата се дупка, и езикът й се стрелкаше около нея да оближе изтеклата кръв.

— Права си — повдигна вежди полковник Глокта. — Напълно си права.

Болеше го много по-малко, отколкото би трябвало, всъщност само подпирането на лакти го изтощаваше. Той се отпусна отново по гръб на пясъка и се загледа в яркосиньото небе.

— И четиримата сте напълно прави.

Езикът на Айдър тръгна нагоре по бедрото му.

— Ау — засмя се Глокта, — гъделичкаш ме! — Какво удоволствие, помисли си, да бъдеш изяден от такава красавица. — Малко по-наляво — измърмори и притвори очи, — още малко наляво…

 

 

Глокта подскочи и седна в леглото. Гърбът му беше стегнат като опънат лък. Под влажния чаршаф болният му крак силно трепереше. Остатъците от мускула му бяха станали на камък и изгаряха от болка. Захапа долната си устна, за да не изкрещи, изхърка няколко пъти през носа и лицето му се изкриви от напрежение.

Точно когато изглеждаше, че кракът му ще се пръсне, мускулът изведнъж се отпусна. Глокта се тръшна отново по гръб във влажното легло и остана да лежи задъхан. Проклети сънища. Разтрепери се, болеше го цялото тяло. Беше отпаднал и плувнал в студена пот. Намръщи се — в стаята се разнесе странен шум. Свистене, съскане като нахлул вятър. Какво е това? Бавно и много внимателно се претърколи настрана и се надигна от леглото. Закуцука до прозореца и погледна навън.

Сякаш целият град беше изчезнал. Пред прозореца на стаята му се бе спуснала сива пелена, откъсваше го напълно от околния свят. Дъжд. Едрите капки се пръскаха в перваза и се превръщаха в облак от ситни капчици, които нахлуваха в стаята и мокреха завесите и килима под прозореца. Студената пара полепна приятно по потната кожа на Глокта. Дъжд. Изобщо беше забравил за съществуването му.

В далечината проблесна светкавица. Силуетите на високите кули на Великия храм се очертаха за секунда на фона на сивата пелена на дъжда, после тъмнината ги погълна обратно под съпровода на гръмотевицата. Глокта протегна ръка навън и усети хладните капки по кожата си. Странно, непознато усещане.

— Гледай ти — рече тихо.

— Да, първият дъжд.

Глокта почти си глътна езика, докато рязко се извръщаше. Залитна и се вкопчи в мокрите камъни на перваза на прозореца. В стаята беше тъмно като в рог, не можа да определи откъде беше дошъл гласът. Въобразявам ли си? Буден ли съм, или още сънувам?

— Величествен момент. Сякаш светът се възвръща към живот.

Сърцето на Глокта спря. Гласът беше на мъж, плътен и дълбок.

Така ли звучи гласът на онзи, който е отвлякъл Давуст? Онзи, който сега е дошъл за мен?

Нова ярка светкавица освети стаята. На пода, седнал с кръстосани крака на килима, седеше мъж. Възрастен чернокож мъж с дълга коса. Между мен и вратата е. Няма как да го заобиколя, дори и да можех да тичам. Светлината изчезна така бързо, както се и появи, но образът на мъжа остана запечатан, сякаш прогорен в очите на Глокта. Небето се разцепи от грохота на гръмотевицата. Никой няма да чуе отчаяните ми викове за помощ, даже ако някого го е грижа за мен.

— Кой си ти? — гласът на Глокта беше изтънял от ужас.

— Казвам се Юлвей. Няма от какво да се безпокоиш.

— Да не се безпокоя? Мамка му, сигурно се шегуваш?

— Ако исках, щях да те убия в съня ти. Е, но щях да оставя труп.

— Каква утеха. — Мислите на Глокта препускаха. Оглеждаше се трескаво за нещо, което да му свърши работа. Може и да успея да стигна до някой от декоративните буркани за чай на масата. Едва се сдържа да не се разсмее. И какво? Ще му предложа чаша чай, така ли? Не разполагам с нищо, с което да се бия, дори и да имах силите да го направя. — Как влезе тук?

— Имам си начини. С тяхна помощ успях да измина целия път от Шафа дотук, минах през войската на гуркулите и влязох в града, без никой да ме забележи.

— Ами можеше и просто да почукаш.

— Чукането на врати не ти гарантира, че ще влезеш.

Глокта напрягаше очи в тъмнината, но виждаше само неясните сиви очертания на мебелите и светлите арки на другите прозорци. Отвън дъждът продължаваше да плющи по перваза и да съска по покривите на околните сгради. Тъкмо когато се чудеше дали това вече не е краят на съня му, пак чу същия глас.

— Наблюдавах гуркулите. Правя го от дълги години. Такава е отредената ми задача. Моето покаяние за ролята ми в разкола, който доведе до разцеплението на моя орден.

— Орден ли?

— Орденът на магусите. Аз съм четвъртият от дванайсетте чираци на Ювенс.

Магус. Можеше да се досетя. Точно като онзи плешив Баяз, който си вре носа навсякъде и от когото не успях да измъкна нито един отговор, само стигнах до нови въпроси. Сякаш си нямам достатъчно грижи с политиката и предателството, ами сега и тези митове и суеверия. Е, ако не друго, поне ще избутам и тази нощ може би.

— Магус, казваш? Извини ме, че не скачам от радост, но последната ми работа с твоя орден се оказа просто загуба на време.

— Може би аз ще успея да поправя репутацията ни. Нося ти информация.

— Безплатна ли е?

— Този път да. Гуркулите тръгнаха. Тази вечер под прикритието на бурята на полуострова навлязоха пет от златните им знамена. Двайсет хиляди копия и огромни обсадни машини. Зад хълмовете чакат още пет знамена и това не е всичко. Пътищата от Шафа до Ул-Катиф, от Ул-Катиф до Далепа и от Далепа до морето са задръстени от войска. Императорът хвърля насам всичките си сили. Целият Юг се е вдигнал. Приижда наборна войска от Кадир и Дауа, идват конници от Ящавит и свирепи диваци от джунглите на Шамир, където жените се бият редом с мъжете. Всички са тръгнали на север. Идват насам да се бият за своя император.

— Толкова много войска само за Дагоска?

— О, това не е всичко. Императорът си е построил флот. Преброих сто големи платна.

— Но гуркулите не са моряци. Съюзът владее моретата.

— Светът се променя и човек или се променя с него, или бива пометен. Тази война няма да е като предишната. Калул най-после е готов да изпрати собствените си воини. Тази армия той гради с години. Високо горе в безплодните планини вратите на Саркант, огромния храм крепост, се отварят. Видях го с очите си. Предвожда ги Мамун, първият чирак на Калул, трижди благословен и трижди проклет, плодът на пустинята. Заедно със своя господар той наруши Втория закон, заедно с него яде човешка плът. Води след себе си Стоте думи, ядачи, ученици на Пророка, отгледани и хранени за битка, обучени да се бият с оръжия и посветени във Върховното изкуство. По-голяма заплаха не е надвисвала над този свят от Старите времена, когато Ювенс се би с брат си Канедиас, че и от по-отдавна, когато Глъстрод докосна Другата страна и опита да отвори портите към подземния свят.

Дрън-дрън, дъра-бъра. Жалко. Досега звучеше страшно смислено за магус.

— Каза, че ми носиш информация, затова спести си приказките за лека нощ и ми кажи какво е станало с Давуст.

— Има ядач наблизо. Надушвам го. Създание от сенките, чиято едничка цел е да унищожи онези, които се противопоставят на Пророка.

И сигурно аз съм на първо място в списъка му?

— Твоят предшественик не е напускал тази стая. Ядачът го е докопал, за да предпази предателя, който работи в града.

— Да. Сега вече говорим на един език. Кой е предателят? — Глокта осъзна, че гласът му е изтънял и писклив от нетърпение.

— Не съм гадател, сакати човече, но дори и да можех да ти отговоря, щеше ли да ми повярваш? Човек трябва да учи със собствено темпо.

— Пфу! Сега вече звучиш като Баяз. Говориш ли, говориш, а накрая не казваш нищо. Ядачи, така ли? Врели-некипели и куп вехти измислици!

— Измислици? Нима Баяз не те взе със себе си в Кулата на Създателя?

Глокта преглътна мъчително. Ръката му трепереше от стискане на мокрия перваз на прозореца.

— Как може след това да продължаваш да се съмняваш в думите ми? Бавно учиш, сакати човече. Нима не видях с очите си робите, които отвеждат в Саркант, роби от всички кътчета на новопокорените от императора земи? Нима не видях безбройните колони, които отиват към планината? Храна за Пророка и неговите ученици, за да трупат все повече мощ. Престъпление срещу бог! Нарушение на Втория закон, написан с огън от самия Еуз! Ти се съмняваш в думите ми, може и да имаш право да се съмняваш, но на изгрев-слънце ще се убедиш, че гуркулите са вече тук. Ще преброиш петте знамена и тогава ще знаеш, че казвам истината.

— Кой е предателят? — изсъска Глокта. — Казвай, дърто потайно копеле такова!

Тишината бе нарушавана единствено от шума на дъжда, течащата вода и вятъра в завесите край прозореца.

Нова светкавица освети всяко ъгълче на стаята.

На пода нямаше никого. Юлвей беше изчезнал.

 

 

Гуркулската армия заемаше цялата площ на тясното гърло на полуострова, напредваше бавно в пет огромни блока, два отпред и три отзад. Движеха се в идеален синхрон под ритъма на глухите удари на барабани. Напредваха колона по колона и тропотът на краката им наподобяваше далечна гръмотевица. Слънцето вече беше изсушило и последните следи от дъжда и се оглеждаше в хилядите лъснати шлемове, щитове, мечове, върхове на стрели и брони. Гората от копия с блестящи върхове прииждаше неуморно. Безмилостна, непреклонна и неустоима човешка вълна.

Войниците на Съюза бяха пръснати нарядко по стената, приклекнали зад бойниците, те нервно наместваха длани по арбалетите си и надничаха към прииждащата насреща им войска. Глокта усещаше страха им. И кой може да ги вини? Превъзхождат ни десет към едно. Горе на стената нямаше барабани, само свистенето на вятъра. Нямаше изкрещени заповеди, нито трескава подготовка. Цареше тишина.

— Ето ги и тях, идват — отбеляза замислено Никомо Коска и се ухили до уши.

Единствен той изглеждаше недокоснат от страха. Този има или железни нерви, или бедно въображение. Все тая му е дали лежи пиян в някой бардак, или очаква собствената си смърт. Беше качил крак на една от бойниците и подпрял лакти на коляното си. В едната му ръка се поклащаше лениво полупразна бутилка. Бойното облекло на наемника не се отличаваше много от онова за въргаляне в бардаците. Същите оръфани ботуши и същите протрити панталони. Единственото, което си беше позволил да добави във връзка с присъствието си на защитната стена, беше черен кожен нагръдник с втъкани отпред и отзад златни завъртулки. Подобно на ботушите му и той беше видял по-добри дни, инкрустацията беше поочупена на места, а металните нитове бяха хванали ръжда.

Някога ще да е бил истинско произведение на изкуството.

— Имате прекрасна броня.

— Какво, това ли? — Коска погледна нагръдника си. — Навремето може и да е била, но дългите години са си казали думата. Неведнъж съм я забравял навън в дъжда. Подарък ми е от Върховната дукеса Сифелайн от Осприя за победата ми над армията на Сипани в петмесечната война. В комплект с нея вървеше и обещание за вечно приятелство.

— Добре е да имаш приятели.

— Не бих казал. Същата вечер тя се опита да ме убие. Победите ми ме бяха направили прекалено популярен сред нейните поданици. Изплаши се, че може да я сваля от престола. Отрова във виното ми. — Коска отпи голяма глътка от бутилката. — Любимата ми метреса умря. Бях принуден да избягам с празни ръце, като изключим този нагръдник, и да потърся работа при принца на Сипани. Дъртото копеле плащаше много по-малко, но поне можах да поведа армията му срещу дукесата и с огромно удовлетворение да я гледам как накрая тя самата умира от отрова. — Намръщи се. — Лицето й посиня. Стана яркосиньо, наистина. Та моят съвет е: никога не ставай прекалено популярен.

— Да избягвам прекалената популярност в момента не ми е никакъв проблем — изсумтя Глокта.

Висбрук се прокашля силно, очевидно недоволен, че присъствието му остава незабелязано. Посочи към напредващите през провлака безкрайни редици на гуркулите.

— Началник, гуркулската армия напредва.

Сериозно? Не бях забелязал.

— Ще наредите ли да наводним рова?

О, бях забравил малкия ти момент на слава.

— Давайте.

Висбрук позьорски притича до парапета от бойници. Вдигна бавно ръка и още по-позьорски я спусна. Някъде отдолу, извън полезрението им, се чу плющене на камшици и мулетата започнаха да теглят въжетата. Миг по-късно до бойниците достигна жалното скърцане на дърво, подложено на огромния напор на морето. Последваха го трясъкът на трошащо се дърво в момента на поддаването на бентовете и яростният грохот на шуртяща вода. Огромната разпенена солена маса се втурна от двете страни на рова. Едната водна стена срещна другата точно пред мястото, на което стоеше Глокта. Образуваният облак от ситни водни капчици при сблъсъка се издигна чак до бойниците, че и над тях. Малко по-късно новородената ивица море беше спокойна и гладка. Ровът се бе превърна и в канал, а градът — в остров.

— Ровът е наводнен! — доложи генерал Висбрук.

— Очевидно — каза Глокта. — Поздравления. А сега да се надяваме, че в редиците на гуркулите няма добри плувци. От друга страна, имат доста хора, измежду които да потърсят.

Над трамбоващата маса от войници се извисяваха пет високи стълба, а на тях блестяха гербове на Гуркул, отлети от чисто злато. Символите на водени и спечелени битки. Под безмилостното слънце се развяваха лъскавите знамена на пет легиона. Пет легиона. Точно както каза онзи старец. Да очакваме ли и кораби? Глокта се извърна и погледна към гетата в покрайнините на града. Дългите кейове, кипящи от движение и пълни с кораби на пристан, стърчаха в залива като бодли на таралеж. Корабите, които пристигат, пълни с припаси, и отплават с последните изплашени търговци. Там нямаше защитни стени. Почти никакви отбранителни съоръжения не пазеха града откъм залива. Не сме си и мислели, че може да ни потрябват. Съюзът владее моретата. Ако се появят кораби…

— Разполагаме ли с още запаси от камък и дърво?

Генералът кимна енергично. Очевидно най-после започна да свиква с новия ред на командване.

— Имаме запаси в изобилие, началник, точно както заповядахте.

— Искам да построите стена зад доковете и покрай брега. Колкото може по-висока, по-здрава и във възможно най-кратки срокове. Рано или късно гуркулите може да опитат да влязат оттам.

Генералът изгледа рояка от войници, който прииждаше по суша, след това извърна поглед към спокойствието, което цареше на доковете, после пак погледна към провлака.

— Но не смятате ли, че заплахата откъм сушата е малко по-… сериозна? Гуркулите не разбират от мореплаване и при всички положения нямат нищо, което дори да се нарече флот…

— Времената се менят, генерале. Светът се мени.

— Разбира се. — Генералът се обърна да говори със заместниците си.

Глокта докуца до парапета и застана до Коска.

— Каква е числеността им според вас?

Стириянецът почеса лющещия се обрив на шията си.

— Пет знамена. Пет имперски легиона и още много зад тях. Съгледвачи, работници, нередовна войска от целия Юг. Колко точно… — примижа към слънцето и устните му се размърдаха, сякаш пресмяташе наум някаква сложна сметка. — Мамка му, много са. — Надигна бутилката и изсмука последните капки от съдържанието й. Замахна и я запрати към напредващата войска. За момент стъклото проблесна във въздуха и после се пръсна в сухата земя оттатък канала. — Виждате ли онези каруци?

Глокта погледна през далекогледа. Наистина зад войниците имаше нещо като размазана в далечината тъмна ивица от големи талиги. Не се виждаше добре от трептящата мараня и облаците прах от хилядите маршируващи крака. Естествено, войската се нуждае от провизии, но, от друга страна… Той забеляза няколко стърчащи дървени греди, приличаха на крака на паяк.

— Обсадни машини — избърбори под носа си Глокта. Точно както каза Юлвей. — Вземат на сериозно нещата.

— Е, вие също. — Коска скочи на една от бойниците и започна да разкопчава колана си. Миг по-късно до ушите на Глокта достигна шуртенето на пикнята му в основата на стената. Наемникът се извърна през рамо и се ухили. Соленият вятър развя изтънялата му коса. — Всички са се заели на сериозно с нещата. Трябва да говоря с магистър Айдър. Бих казал, че съвсем скоро ще започна да получавам онези допълнителни пари, които ми се полагат в случай на битка.

— И аз така мисля. — Глокта свали далекогледа. — И със сигурност ще си ги заслужите.