Джо Абъркромби
Преди да увиснат на въжето (14)

Страх

Пътят до края на света се оказа повече от дълъг. Също така изпълнен с тревоги и самота. Гледката на труповете беше обезпокоителна. Ездачите допълнително утежниха ситуацията. Несгодите на това пътуване непрестанно нарастваха. Джизал бе постоянно гладен, почти непрекъснато му бе студено и често беше вир-вода. На моменти му се струваше, че протритият му от седлото задник няма да се оправи до края на живота му. Всяка нощ той лягаше на твърдата и неравна земя, заспиваше и сънуваше дома си. И всяка сутрин се събуждаше в ранни зори, по-изморен, отколкото си беше легнал. Сърбеше го навсякъде, кожата му бе зачервена, непривикнала към постоянната мръсотия, щипеше ужасно. Установи, че вече мирише отвратително, точно като останалите. И сякаш всичко дотук не бе достатъчно да докара всеки цивилизован човек до умопомрачение, ами и опасностите му бяха вече постоянен спътник.

Дори теренът не беше на страната на Джизал. С надеждата, че така ще се отърват от евентуално преследване, преди няколко дни Баяз беше наредил да се оттеглят от течението на реката. Сега следваха древната пътека край дълбоките урви в равнината — по скалисти дерета, мрачни клисури, покрай ромолящи потоци и в дълбоки долини.

Замисли се почти с носталгия за безкрайната монотонност на равнината. Там поне не трябваше да гледа мнително към всяка скала, шубрак или могила, очаквайки да изскочи шайка кръвожадни убийци. Беше си изгризал ноктите почти до кръв от притеснение. Всеки шум го караше да подскача от нерви. Прехапал език и стиснал дръжките на остриетата, Джизал се въртеше на седлото, търсеше предполагаемия враг, но накрая виждаше само някоя птица в храстите. Естествено, не ставаше и дума за страх, Джизал дан Лутар не се бои от нищо — той се смее в лицето на опасността. Засада ли ще е, битка или гонитба през равнината — с тях щеше да се справи с лекота. Това, което не можеше повече да понася, бяха непрекъснатата неизвестност, ужасното напрежение и безмилостно бавният ход на времето.

Щеше да е добре да имаше с кого да сподели тревогата си, но с компанията нещата си бяха съвсем постарому. Каруцата все така тракаше по напукания древен път с Кай, мълчалив и мрачен, на капрата. Баяз не говореше с изключение на някоя и друга лекция за качествата на великия водач, качества, които той самият повече от очевидно не притежаваше. Лонгфут вървеше напред като съгледвач, набелязваше маршрута им и се вясваше през ден-два само колкото да ги информира колко умело се справя със задачата си. Феро се мръщеше на всичко и всеки и ръцете й все бяха в близост до оръжията. На моменти на Джизал му се струваше, че гневът й е насочен най-вече към него. Рядко проговаряше и все на Деветопръстия, но най-често просто се зъбеше, напомняйки му да внимава за засади, да прикрива по-добре следите им или за възможността някой да ги следи.

Деветопръстия, от друга страна, беше истинска загадка. Когато го видя за пръв път пред портите на Агрионт как зяпаше с отворена уста, Джизал беше решил, че севернякът е просто животно. Но тук, сред пустошта, правилата бяха други. Тук не можеш да обърнеш гръб на някого, когото не харесваш. Не можеш да го избягваш, да говориш и да се присмиваш зад гърба му. Тук си като вързан за спътниците си и може би точно поради тази причина Джизал бавно започваше да стига до прозрението, че Деветопръстия май все пак е човек. Глупав главорез и ужасно грозен, но все пак човек. Откъм умствен багаж и култура той се нареждаше доста по-назад от най-долния селяк в Съюза, но въпреки това от цялата група именно него Джизал мразеше най-малко. У него нямаше от помпозността на Баяз, от потайността на Кай, от самохвалството на Лонгфут, нито от проклетията на Феро. Не е срамно, реши Джизал, да потърсиш съвет от някой фермер как се отглеждат растения или от някой ковач как се правят брони, независимо колко са мърляви, грозни или колко долен е произходът им. Затова какво толкова, ако поискаш съвет от закоравял убиец по въпросите за насилието и битките?

— Разбирам, че си водил мъже в битка — поде темата Джизал.

Севернякът бавно извърна тъмните си очи към него.

— Неведнъж.

— Също така си се бил на дуели.

— Ъхъ. — Почеса бузата си, нашарена от разкривени белези и набола брада. — Тези не са ми от трепереща ръка при бръснене.

— Предполагам, ако чак толкова ти трепери ръката, може би ще е по-разумно да си пуснеш брада.

Деветопръстия се разхили. Джизал беше почти свикнал вече с вида му. Все повече откриваше у него простодушната маймуна вместо побъркания убиец.

— Прав си, може — отвърна севернякът.

Джизал се замисли за момент. В никакъв случай не искаше да изглежда слаб, но, от друга страна, реши че с откровеност по-лесно ще спечели доверието на простия човек. Щом върши работа при кучетата, защо да не стане и за северняците?

— А аз никога не съм участвал в истинска битка — замислено каза той.

— Сериозно, не може да бъде!

— Истина е. В момента приятелите ми са в Англанд, бият се с Бетод и неговите диваци.

Очите на Деветопръстия се извърнаха към него.

— Имам предвид… така де… бият се с Бетод. И аз щях сега да съм там, ако Баяз не ме бе помолил да се присъединя към това… начинание.

— Тяхната загуба е добре дошла за нас.

Джизал впери поглед напред. От някой по-остроумен източник това би прозвучало като сарказъм.

— Естествено, тази война бе започната от Бетод. Подла и напълно непредизвикана агресия от негова страна.

— За това си абсолютно прав. Бетод открай време го бива в започването на войни, но това, в което е още по-добър, е печеленето им.

— Нямаш предвид, че ще победи Съюза, нали? — засмя се Джизал.

— Виждал съм го да побеждава и с по-малки шансове за успех, но ти си знаеш най-добре. Не всички имаме твоя огромен опит.

Смехът на Джизал секна. Този път беше почти сигурен, че това е ирония. Замисли се. Дали Деветопръстия не го гледа иззад белязаната си вяла и очукана маска вместо лице, мислейки „леле, какъв глупак“? Възможно ли е Баяз да се окаже прав? Има ли наистина нещо, което може да се научи от този северняк? Реши, че само един е начинът да разбере.

— Как изглежда битката?

— Битките са като хората. Няма две абсолютно еднакви.

— Какво имаш предвид?

— Представи си, че се събуждаш посред нощ от трясък и викове. Изскачаш навън от палатката и нагазваш в снега, а панталонът ти се свлича до коленете. Навсякъде около теб се избиват хора. Единствената светлина идва от луната и нямаш представа кой е свой и кой е враг. Нямаш и оръжие, с което да се биеш.

— Объркващо — каза Джизал.

— Точно така. А сега си представи, че пълзиш по корем в калта. Навсякъде около теб виждаш само тъпчещи крака. Опитваш се да се измъкнеш, но няма къде да се денеш. От гърба ти стърчи стрела, а задникът ти е посечен от меч. Пищиш като заклано прасе и знаеш, че всеки момент ще те наръгат с копие в гърба, но не знаеш нито откъде, нито кога ще дойде последният удар.

— Болезнено — каза Джизал.

— И то много. Сега пък си представи, че стоиш насред кръг от щитове, не повече от десет разкрача широк. Зад щитовете мъжете реват колкото им глас държи. Освен теб в кръга стои още един, за когото знаеш, че е най-коравото копеле в целия Север. Знаеш също, че само единият ще остане жив.

— Хм.

— Точно така. Тези три варианта харесват ли ти?

Нямаше нужда Джизал да отговаря, затова Деветопръстия продължи.

— Така си и мислех. Да ти кажа честно, на мен също. Бил съм във всякакви битки, сражения и мелета. Повечето започваха с пълна бъркотия и завършиха така, както започваха. Нямаше случай, в който да не съм бил на крачка от опасността да се насера в гащите.

— Моля, ти ли?

— Безстрашието е за глупаци — изсмя се севернякът. — Единствените, които не изпитват никакъв страх, са мъртвите или онези, които всеки момент ще са мъртви. Страхът ти дава предпазливост, учи те да уважаваш врага и да стоиш настрана от размахани остри предмети. Все полезни уроци, ако питаш мен. Страхът може да те измъкне жив, а това е най-доброто, на което да се надяваш във всяка битка. Всеки, който не е пълен идиот, се страхува. И как използваш страха си е единственото, което има значение.

— Да се страхувам значи? Това ли е съветът ти?

— Съветът ми е да си намериш някоя свястна жена и да страниш от всякакви битки и оръжия. Жалко, че нямаше на мен кой да ми каже това преди двайсет години. — Той извъртя очи към Джизал, без да обръща глава. — Но да кажем, че си насред някоя широка равнина, насред пустошта и няма накъде да бягаш. Тогава има три правила, които аз винаги спазвам. Първо, правиш всичко възможно да изглеждаш като страхливец, слабак или идиот. Хората казват, че мълчанието е най-добрата броня на войника. Досега не съм виждал битка да се печели с тежки думи и страховити погледи, но съм виждал не една загубена заради тях.

— Правиш се на глупак, така ли? Ясно.

През целия си живот Джизал се бе мъчил да изглежда най-умният, най-силният и най-благородният. Идеята да се правиш на по-малко от това, което си, му се стори интересна.

— Второ, никога не гледай отвисоко на врага, без значение какъв тъпак е. Приеми, че онзи отсреща е два пъти по-умен, два пъти по-силен и по-бърз от теб, така те чакат само приятни изненади. Уважението не струва нищо, а няма по-бърз убиец от собствената самоувереност.

— Никога не подценявай врага. Мъдър съвет. — Джизал започваше да осъзнава колко много беше подценил този северняк: той не бе наполовина такъв идиот, за какъвто го смяташе.

— И трето, дръж врага под око. Приемай съвети, ако ти ги дават, но готов ли си с плана си, придържай се към него и не оставяй нищо да те отклони. Когато дойде моментът да действаш, удряй, без да се замисляш. Колебанието ражда поражение, така казваше баща ми, а повярвай, нагледал съм се на всякакви поражения.

— Не поглеждай назад — рече Джизал и кимна. — Разбира се.

Деветопръстия изду бузи и въздъхна.

— Най-добре е да видиш как се прави и после да опиташ, но научиш ли тези три правила, си наполовина готов да победиш всеки противник.

— Наполовина ли? А втората половина?

— Късмет — сви рамене Деветопръстия.

 

 

— Това не ми харесва — изръмжа Феро и изгледа свъсено стръмните склонове на клисурата.

Джизал се замисли дали има нещо на този свят, което тя да харесва.

— Да не ни следи някой? — попита Баяз. — Виждаш ли нещо?

— Как да видя, като сме тук, в ниското? Точно това имах предвид!

— Подходящо място за засада — обади се Деветопръстия.

Джизал нервно се огледа. Скали, храсталаци, ниски, гъсти дървета — пълно с места за криене.

— Е, този маршрут е избрал Лонгфут — каза сърдито Баяз. — Какъв смисъл да наемаш някой да ти чисти, ако смяташ лично да ровиш в нужника? Между другото къде е проклетият навигатор? Никога не е тук, когато ти трябва, идва само да яде и да се перчи с часове! Ако знаете само колко ми струва този негодник…

— Мамка му. — Деветопръстия спря коня си и слезе тромаво от седлото.

През средата на пътя лежеше дърво. Сиво и напукано, стволът му препречваше цялата клисура.

— Не ми харесва тая работа — каза отново Феро и изхлузи лъка от рамото си.

— На мен също. — Деветопръстия пристъпи към падналото дърво. — Но човек трябва да е реа…

— Спри там! — гласът отекна в клисурата, уверен и настоятелен.

Кай дръпна рязко юздите и спря каруцата на място. Със свито гърло Джизал обходи с очи склоновете на клисурата. Тогава видя мъжа. Беше едър и носеше античен кожен нагръдник. Седеше небрежно на върха на единия склон, преметнал крак през ръба ни скалата. Дългата му коса се развяваше на вятъра. От това разстояние Джизал можеше да го определи само като приветлив, дружелюбен и усмихнат.

— Казвам се Финиъс и съм скромен слуга на император Кабриън!

— Кабриън ли? — провикна се Баяз. — Чух, че напълно е превъртял!

— Има някои по-странни идеи — вдигна рамене Финиъс, — но с нас винаги се отнася добре. Нека ви обясня положението — обградени сте!

Иззад дървото излезе с решителна походка мъж с щит и къс меч. След него се появиха още двама, после още трима — изскочиха иззад скали и храсти със сериозни лица и още по-сериозни оръжия. Джизал облиза устни. Естествено, Джизал дан Лутар се смее в лицето на опасността, но в този момент той не виждаше нищо забавно, на което да се смее. Погледна през рамо. Иззад скалите, покрай които бяха минали само преди миг, бяха наизлезли още мъже и препречваха пътя назад.

Деветопръстия скръсти ръце на гърдите си.

— Не може ли поне веднъж да не съм аз изненаданият? — рече той.

— Има още няколко от моите момчета — извика Финиъс — тук горе, при мен! Бива ги с лъка и са си приготвили стрелите.

Джизал видя силуетите с извитите оръжия на фона на светлото небе.

— Та както виждате, дотук сте!

Баяз разпери ръце.

— Може да намерим някакъв изход, който да устройва всички ни! Кажете си само цената и…

— Не ти щем парите, старче, обиждаш ме с това предложение! Ние сме войници, не крадци! Имаме заповед да издирим определена група хора, сами в пустошта, далеч от пътническите маршрути! Търсим едно дърто плешиво копеле, един кльощав болнав младеж, някакво наперено конте от Съюза, една белязана курва и накрая един маймуноподобен северняк! Да сте срещали по пътя насам подобна група?

— Ако аз съм белязаната курва — провикна се Деветопръстия, — кой тогава е севернякът?

Джизал примижа. Не шеги, само не шеги, помисли си той, но за негова най-голяма изненада Финиъс се засмя.

— Ха, не ме предупредиха, че ще сте такива веселяци. Това ни е като допълнителна награда — ще ни повеселите поне докато не ви убием. Къде е другият, онзи навигатор?

— За съжаление нямам представа — отвърна ядосано Баяз. — Ако някой трябва да умира, това е той.

— Не си го слагай на сърцето. Ще се оправим с него по-късно. — Финиъс се засмя непринудено и хората му се усмихнаха и наместиха пръсти на оръжията си. — И така, ако обичате, сега предайте оръжията си на момчетата отпред. После ще ви вържем и потегляме към Дармиум преди залез-слънце!

— А какво ще стане, като стигнем там?

Финиъс вдигна рамене.

— Не е моя работа. Аз не задавам въпроси на императора, вие не задавате въпроси на мен, ясно ли е? Така никой няма да бъде одран жив. Разбираш ли накъде бия, старче?

— И още как. Боя се обаче, че Дармиум не ни е по път, така че ще пропуснем.

— Ей, ти — извика Финиъс, — да не си малоумен?

Най-близкият войник пристъпи напред и хвана оглавника на коня на Баяз.

— Край на глупостите — изръмжа заплашително той.

Джизал усети как стомахът му се обръща. Въздухът над раменете на магьосника затрептя като мараня над огнище. Войникът отпред отвори уста, но не можа да каже и дума. Лицето му се изопна и главата му се разцепи. В следващия миг излетя като изстрелян от нечий гигантски невидим лък. Дори не успя да извика.

Не успяха и четиримата, застанали зад гърба му. Усуканите им тела, дънерът, както и голямо количество от околните камъни и пръст полетяха и се забиха в скалистия склон на клисурата със звука на срутваща се къща.

Устата на Джизал увисна. Беше скован от ужас. Всичко стана за по-малко от секунда. В един момент пред него стояха петима здрави мъже, а в следващия лежаха разпарчосани под камара от отломки. Разнесе се крясък и едно тяло полетя към дъното на клисурата. Отскочи като парцалена кукла от скалите и се просна по очи в потока.

— Тръгвайте! — изрева Баяз, но Джизал не можа да помръдне от място.

Остана неподвижен на седлото, с отворена уста. Въздухът около раменете на магьосника продължаваше да трепти. Скалите зад гърба му се изкривиха и завъртяха зад маранята. Заприличаха на камъните на дъното на бърз поток. Възрастният магус се намръщи и погледна ръцете си.

— Не… — прошепна той, докато ги обръщаше пред очите си.

Сякаш подети от вятъра, изсъхналите листа се вдигнаха от земята и се извиха във вихрушка.

— Не — повтори Баяз и очите му се ококориха.

Тялото му се разтресе. Джизал с ужас и недоумение забеляза как камъните около него започнаха да се вдигат във въздуха. Полетяха пръти, откършени от храстите, цели туфи трева се отскубваха от само себе си от скалните склонове. Палтото му заплющя, повдигано от някаква свръхестествена сила.

— Не! — изкрещя Баяз, преди да се сгърчи във внезапен спазъм.

Едно от околните дървета се пръсна с оглушителен трясък и се разлетя на дребни трески. Някой крещеше, но Джизал почти не можеше да чуе какво. Конят му се вдигна на задните си крака и той не съумя да се задържи на седлото. В момента, в който се стовари по гръб на земята, вече всичко около него трептеше, сякаш обгърнато от мараня. Земята се разтресе и завибрира.

Главата на Баяз се отметна рязко назад, едната му ръка се стрелна право нагоре и пръстите й се сгърчиха. Покрай лицето на Джизал прелетя камък с размерите на човешка глава и се пръсна в една канара. Въздухът беше изпълнен с вихрушка прахоляк, парчета дърво, камъни, пръст и изпочупени вещи. Ушите му звънтяха от ужасяващо силния шум и воя на вятъра. Превъртя се рязко по корем, захлупи главата си с ръце и стисна здраво очи.

В мислите му се появиха приятелите. Уест, Яленхорм и Каспа, дори Бринт. После видя семейството и дома си, баща си и братята си. Видя и Арди. Ако оживее, ще бъде по-добър, обеща си с разтреперани устни, докато свръхестественият вятър опустошаваше клисурата над главата му. Никога повече няма да бъде егоист, край на суетата, край на мързела. Вече ще е по-добър приятел, по-добър син и по-добър любим за Арди, само да оживее. Дано оживее. Дано…

Джизал осъзна, че чува своето учестено дишане и усеща как кръвта нахлува в главата му.

Шумът беше изчезнал.

Отвори очи. Повдигна ръце от главата си и от тях се посипа дъжд от пръст и трески. Клисурата беше забулена от прахоляк. Сухите листа бавно се спускаха обратно на земята. Видя Деветопръстия, който стоеше наблизо. Имаше рана на челото, от която по мръсното му лице се стичаше яркочервена кръв. Пристъпваше бавно настрани, с изваден меч, отпуснат надолу покрай крака му. Срещу него стоеше мъж. Беше висок, с рунтава червена коса. Беше един от войниците, които бяха препречили пътя зад гърба им. Сега двамата с Деветопръстия един срещу друг бавно обикаляха в кръг. Джизал се изправи на колене и ги загледа със зяпнала уста. Нещо му подсказваше, че трябва да се намеси, но нямаше и най-малка представа как точно да го направи. Червенокосият внезапно скочи напред и замахна отгоре с меча си. Движението му беше светкавично, но Деветопръстия се оказа по-бърз. Той отстъпи встрани, пропусна свистящото острие само на инч от лицето си и докато се разминаваше с войника, го посече през корема. Онзи изпъшка, направи една-две ситни крачки напред и в следващия момент тежкият меч на Деветопръстия се вкопа с тъп звук в темето му. Червенокосият падна като подкосен по очи и от зейналата рана в главата му бликна кръв. Джизал не можеше да откъсне очи от разрастващата се локва около трупа му. Голямо тъмно петно, което бавно попива в прахта и пръстта.

Няма втори рунд. Няма две от три победи.

Внезапно осъзна, че чува шум от влачене на крака и нечие тежко пъшкане. Вдигна очи и видя Деветопръстия, който се беше вкопчил в огромен здравеняк. Двамата ръмжаха, залитаха, дърпаха се и се блъскаха, бореха се за един нож. Джизал ги зяпна. Това пък кога стана?

— Наръгай го! — извика Деветопръстия, без да спира да се бори с войника. — Мамка му, наръгай го!

Джизал не помръдна, остана коленичил, зяпнал двамата борещи се. Едната му ръка стискаше дръжката на рапирата, сякаш висеше от ръба на пропаст и това беше последната туфа трева, за която може да се хване, а другата просто висеше безжизнена до тялото му.

Чу се приглушено „туп“ и едрият войник изпъшка. От ребрата му щръкна стрела. Туп. Втора стрела. Третата стрела се заби почти до първите две. Онзи бавно се изплъзна от хватката на Деветопръстия, свлече се на едно коляно, задави се и изстена. Пропълзя към Джизал, после седна на земята с изкривено от болка лице. Изстена жално и легна по гръб, а трите стрели щръкнаха във въздуха като тръстики над някое езеро. Не помръдна повече.

— Какво стана с онова копеле Финиъс?

— Избяга.

— Ще доведе други!

— Трябваше да се оправям или с него, или с този.

— Аз щях да се оправя тук!

— Да бе. Какво точно смяташе да правиш, да го подържиш така още година-две, докато Лутар най-после реши да извади оръжие?

Странни гласове, сякаш нямаха нищо общо с него. Джизал се изправи с мъка. Устата му беше пресъхнала, коленете му се огъваха, а ушите му бяха заглъхнали. Няколко крачки встрани Баяз лежеше по гръб на пътя, а Кай беше коленичил до него. Едното око на магьосника беше затворено, а другото — полуотворено. Клепачът му трепереше и откриваше бялото на очната ябълка.

— Вече можеш да я пуснеш.

Джизал погледна. Ръката му продължаваше да стиска дръжката на рапирата и кокалчетата й бяха побелели. Успя да подчини пръстите си и те бавно се отпуснаха. Дланта го болеше от натиска върху дръжката. Нечия тежка ръка се отпусна на рамото му.

— Добре ли си? — Беше гласът на Деветопръстия.

— Ъ?

— Ранен ли си?

Джизал заоглежда тялото си и заобръща длани пред очите си. Бяха мръсни, но нямаше кръв.

— Не мисля — отвърна той.

— Хубаво. Конете избягаха. Но можем ли да ги виним за това? Аз да имах четири крака, сега сигурно щях да съм на половината път до морето.

— Какво?

— Защо не отидеш да ги върнеш?

— На теб кой ти каза, че трябва да даваш заповеди?

Гъстите вежди на северняка леко се свъсиха. Джизал осъзна, че двамата са прекалено близо един до друг, а също и че ръката на Деветопръстия е все още на рамото му. Наистина беше просто отпусната, но той долови силата, която се таеше в нея. Усещаше я дори през палтото си и знаеше, че в тази ръка има достатъчно сила да откъсне неговата. Проклетата му уста, във всякакви неприятности го забъркваше. Чакаше го най-малко удар в лицето, по-вероятно някоя сериозна рана в главата, но вместо това Деветопръстия изпъна устни и се замисли.

— Двамата с теб сме много различни — поде той. — Откъдето и да го погледнеш. Разбирам, че не уважаваш моя народ, по-специално мен самия, но не те виня. Имам доста недостатъци и повечето си ги знам. Мислиш си, че ти си умен, а аз — глупав, и смея да твърдя, че тук си прав. Със сигурност има страшно много неща, които знаеш, а аз не. Но когато става дума за битки и сражения, съжалявам, че ще го кажа, но малцина са тези, които разбират повече от мен. И не се обиждай, ама и двамата знаем, че ти не си от тях. Никой не ми е казал да давам заповеди, но сега някой трябва да го стори. — Той пристъпи още по-близо и тежката му лапа стисна бащински рамото на Джизал — окуражително и същевременно заплашително. — Това притеснява ли те?

Джизал се замисли. Осъзнаваше, че не е в свои води, и събитията от последните няколко минути потвърждаваха същото. Погледна войника, когото Деветопръстия току-що беше убил, и раната на главата му сякаш се вторачи в него. Може би за момента ще е по-добре, ако просто направи каквото му се казва.

— Никак — каза Джизал.

— Хубаво! — усмихна се Деветопръстия и потупа Джизал по рамото. — Конете ни трябват и ти ми се струваш точният човек, който да ги върне обратно.

Джизал кимна и тръгна с несигурна походка.