Джо Абъркромби
Преди да увиснат на въжето (9)

Дребни престъпления

— Студено е, а, полковник Уест?

— Да, Ваше Височество, вече е почти зима.

През нощта беше валяло нещо подобно на сняг — студена лепкава суграшица — и сега всичко беше хванало ледена коричка. Утрото сивееше и сякаш целият свят беше полузамръзнал: копитата на конете им първо изскърцваха в кишата, после джапваха в меката кал отдолу, от премръзналите дървета капеше вода. Уест също мръзнеше. Дъхът му излизаше на пара от потеклия нос, а върховете на ушите му бяха напълно изтръпнали от студа.

Принц Ладисла, изглежда, не усещаше мразовитото утро може би защото се беше увил в огромно палто и бе нахлузил ръкавици от черна лъскава кожа с дълъг косъм, които със сигурност струваха поне няколкостотин марки.

— Въпреки всичко хората изглеждат добре и готови за бой — ухили се широко принцът.

Уест не можа да повярва на ушите си. Вярно, полкът от Кралската гвардия под командването на Ладисла беше в що-годе добро състояние. Големите им палатки бяха опънати насред лагера в правилни редици, пред всяка гореше огън, а край тях бяха вързани конете.

Положението на наборната войска обаче, на онези над две трети от хората, не беше никак завидно. Мнозинството бяха, меко казано, неподготвени — необучени или невъоръжени, някои дори прекалено болни или твърде стари даже да тръгнат на поход, за влизане в битка и дума не можеше да става. Някои имаха единствено дрехите на гърба си, а и те бяха в плачевно състояние. Уест беше забелязал скупчени един до друг мъже, завити по двама-трима наведнъж с половин одеяло и нищо над главите, което да ги пази от дъжда. Истински срам за армията.

— Полкът от Кралската гвардия е добре снабден, Ваше Височество, но ме притеснява положението на хората от наборната войска, които са…

— Да — продължи принцът своя ред на мисли, все едно че Уест въобще не си беше отварял устата. — Готови и под строй. Наточени да влязат в битка! Сигурно ентусиазмът ги сгрява, а, Уест? Нямат търпение да докопат врага! Ех, колко жалко, че трябва само да стоим и да чакаме зад проклетата река!

Уест прехапа устна. Невероятната способност на принца да се самозаблуждава с всеки изминал ден го изнервяше все повече. Негово височество си бе втълпил идеята, че под командването му се намира несравнима по сила войска, а той самият е най-великият и известен навред пълководец. Сигурно по цял ден бленуваше за бляскава победа и завръщане в Адуа, където да го приветстват като герой от войната. И вместо да положи и най-малко усилие това да се случи, той неизменно се държеше така, сякаш победата му е вече факт. Беше в тотално неведение за обкръжаващата го действителност. Сякаш нищо неприятно, отблъскващо или най-малкото несъвместимо с изкривените му представи не попадаше в неговото полезрение. А междувременно контетата от щаба му, които надали, взети заедно, имаха и месец военен опит, се скъсваха да го хвалят за всяко брилянтно решение, съгласяваха се с всяко негово изказване, независимо колко абсурдно беше то, и не спираха да се потупват взаимно по гърбовете.

Явно възможността никога да не се бориш за нищо в живота, да не ти се налага да се потрудиш за каквото и да било, както и да не притежаваш и капка самодисциплина се отразява в изграждането на абсурдна представа за света около теб. Така си мислеше Уест, докато гледаше как живият пример за това яздеше до него, нахилен до уши, все едно грижата за десет хиляди души беше нищо работа. Както отбеляза лорд-маршал Бър, принц Ладисла и действителността сякаш никога досега не бяха се срещали.

— Студено — рече принцът. — Не е като в пустините на Гуркул, а, полковник Уест?

— Не, Ваше Височество.

— Ама някои неща са си същите, нали? Войната имам предвид, Уест! Войната като цяло! Войната си е война навсякъде! Смелостта! Честта! Славата! Бил си се под командването на полковник Глокта, нали?

— Да, Ваше Височество, точно така.

— Обичах да слушам историите за подвизите му! Беше ми като идол, когато бях дете. Как обхождал врага по фланговете, как нападал обоза му и така нататък. — При всяка дума камшикът за езда на принца обхождаше по фланга и нападаше въображаемия обоз на врага във въздуха. — Превъзходно! Предполагам, видял си всичко това с очите си?

— Е, не всичко, Ваше Височество. — Уест си припомни, че се бе нагледал предимно на протрити от седлото задници, слънчеви изгаряния, плячкосване, пиянство, нахалство и хлапашко перчене.

— Полковник Глокта! Кълна се, никак няма да ни е излишен малко от неговия устрем, а, Уест? От тази негова енергичност! И сила! Колко жалко, че е мъртъв.

— Но той не е мъртъв, Ваше Височество.

— Не е ли?

— Беше пленен от гуркулите, но след края на войната бе върнат в Съюза. Той… ъ… сега служи в Инквизицията.

— Инквизицията ли? — принцът изглеждаше направо ужасѐн. — За какво му е притрябвало на войник да напуска армията, за да се занимава с това?

Уест затърси подходящите думи, после се отказа.

— Нямам никаква представа, Ваше Височество.

— В Инквизицията! Не си го представям!

Продължиха да яздят мълчаливо. След малко усмивката бавно се върна на лицето на принца.

— Но ние говорехме за благородството на войната, нали?

— Точно така, Ваше Височество — съгласи Уест с кисела физиономия.

— Бил си пръв в пробива при Улриок, пръв в пробива, така съм чувал! Ето ти чест, нали така? И слава, а? Обзалагам се, че е било страхотно преживяване, нали, полковник? Страхотно преживяване!

Уест помнеше как се бе изкатерил с усилие по камара натрошени камъни, дърво и обезобразени трупове. Как, почти сляп от дима и задушен от прахоляка, се озова насред какофония от викове, писъци и звън на метал. Как не можеше да си поеме въздух от сковаващия го страх. Отвсякъде напират хора, стенат, блъскат се, падат и крещят, облени в кръв и пот. Пред очите му изплуват части от лица, почернели от мръсотия и изкривени до неузнаваемост от болка или ярост — същински дяволи от ада.

Уест крещи „Напред!“ отново и отново, докато гърлото му не пресипва от викане, но дори няма представа накъде точно е напред. После промушва някого със сабята си, но и до ден-днешен не знае свой или враг. След това пада и разцепва главата си на един остър камък, а куртката му е разпрана на стърчащо дърво.

Отделни моменти и фрагменти като от история, разказана от друг, това помнеше оттогава.

Уест вдигна яката на шинела от премръзналите си рамене и в този момент му се прииска да бе облечен с нещо по-дебело.

— Да, Ваше Височество, страхотно преживяване.

— Ах, колко жалко, че проклетият Бетод няма да дойде насам! — принц Ладисла замахна и разсече въздуха пред себе си с камшика за езда. — И тази задача, само стоим на пост като някакви проклети часови! Бър за идиот ли ме взема, Уест, а, за идиот ли?

Уест пое дълбоко въздух.

— Не бих могъл да кажа, Ваше Височество — отговори той, но принцът вече беше сменил темата.

— Ами тези твоите подопечни? Северняците? Сещаш се, със смешните имена. Как се казваше мърлявият? Вълка ли беше?

— Кучето.

— Кучето, точно така! Превъзходно! — принцът се изкиска развеселен. — И онзи другият, най-големият човек, който някога съм виждал! Превъзходно! Какво правят в момента?

— Изпратих ги като съгледвачи на север от реката, Ваше Височество. — На Уест му се прииска да беше отишъл с тях. — Врагът почти сигурно е далеч, но в случай че не е, добре е да знаем това.

— Разбира се, че трябва. Отлична идея. Така ще сме готови да атакуваме!

Идеята на Уест беше по-скоро за вестоносец до маршал Бър и после своевременно отстъпление, но не видя смисъл да я споменава. Идеята на Ладисла за водене на война включваше само заповед за атака и после връщане в леглото да си доспи. Думи като стратегия и отстъпление не присъстваха в речника му.

— Да — продължи да си мърмори под носа Ладисла. — Атакуваме ги и ги помитаме обратно през границата…

Въпросната граница се намираше на около сто левги оттук. Уест се възползва от момента.

— Ваше Височество, ако позволите, чакат ме много неща за вършене.

Това си беше самата истина. Лагерът им беше организиран, или по-точно дезорганизиран, без всякаква мисъл за практичност или отбрана. Представляваше хаотичен лабиринт от провиснали брезентови палатки, опънати на широко поле край реката, където земята беше прекалено мека — каруците и фургоните, доставящи продоволствие, почти веднага я бяха превърнали в мочурище. Първоначално нямаха тоалетни, след което същите бяха изкопани твърде плитки и прекалено близо до лагера, недалеч от мястото за складиране на хранителните провизии. Те пък от своя страна се оказаха зле опаковани, лошо подбрани и вече започваха да се развалят, така че привличаха всички плъхове в Англанд. Уест беше сигурен, че ако не беше студът, болестите вече щяха да са плъзнали.

— Разбира се — махна с ръка Ладисла, — чака те много работа. Утре може да ми разкажеш още някоя от историите си, нали, Уест? За полковник Глокта и така нататък. Ех, колко жалко, че е мъртъв! — провикна се принцът през рамо и препусна в лек галоп към огромната си лилава шатра, опъната на върха на един хълм високо над смрадта и бъркотията на лагера.

Уест с облекчение обърна коня си и тръгна надолу по склона към лагера. Мина покрай група мъже, които залитаха през полузамръзналата кал и трепереха от студ. Дъхът им излизаше на пара от устите, докато духаха в увитите си в мръсни парцали ръце. Видя други, с окаяни физиономии, насядали пред кърпените палатки. Нямаше двама еднакво облечени. Бяха се скупчили около малки огньове, толкова близко, колкото можеха да си позволят, без да се подпалят. Някои се суетяха около готварски тенджери, други играеха с подгизнали от влагата карти, трети просто пиеха и гледаха в една точка пред себе си.

По-добре обучените от наборната войска бяха заминали с Крой и Паулдър, а за Ладисла бяха отредени жалките останки: прекалено болните, за да тръгнат на поход, и твърде зле въоръжените, за да влязат в бой — толкова изстрадали хора, че от тях не можеше да се очаква да свършат нищо както трябва. Мъже, които сигурно през целия си живот не бяха напускали родните домове, а сега бяха отведени насила през морето до земя, за която не знаеха нищо, за да се бият с хора, с които нямаха вражда, поради причини, които не разбираха.

Сигурно на тръгване у някои от тях е имало искрица патриотичен плам, може би са били изпълнени с мъжка гордост, но сега тежкият марш, лошата храна и студът бяха прогонили и малкото им останал ентусиазъм. А принц Ладисла със сигурност не беше вдъхновяващият водач, който да им го върне, дори и да си беше направил труда да опита.

Уест се вгледа в мрачните им изнурени лица и те отвръщаха на погледа му, докато минаваше покрай тях — имаха вид на вече победени. Искаха само да си вървят у дома и Уест не можеше да ги вини за това. Той самият искаше същото.

— Полковник Уест!

Едър офицер с гъста брада и униформа на Кралската гвардия се усмихна насреща му. Позна го на мига — Яленхорм. Уест скочи от седлото и стисна с две ръце едрата му лапа. Радваше се да го види — солиден честен човек, на когото можеш да се опреш. Присъствието му тук напомни на Уест за един минал живот, в който той не се движеше сред най-великите мъже на света и всичко беше значително по-просто.

— Как си, Яленхорм?

— Добре, благодаря, господине. Просто обикалям лагера, докато чакаме. — Едрият младеж духна в шепите си и ги разтри енергично. — Като ходя, се стоплям.

— Това е войната. Дълго чакане в неприятни условия. Дълго очакване и кратки моменти на неописуем ужас.

— Е, пак има нещо, което да очакваш — усмихна се Яленхорм. — Как е положението в щаба на принца?

— Непрестанно съревнование кой е най-арогантен, а също най-голям невежа и прахосник — поклати глава Уест. — Ами ти? Как е животът в лагера?

— При нас не е толкова зле. Но ми е жал за тези хора. Не стават за битка. Чух, че през нощта някои от по-възрастните са умрели от студ.

— Случват се такива неща. Да се надяваме, че ще ги погребат достатъчно надълбоко и далеч от хората. — Уест прочете мислите на лейтенанта в погледа му — сметна го за коравосърдечен. Но това е положението, малка част от жертвите във войната с Гуркул бяха загинали в битка. Повечето си бяха отишли заради злополуки, болести и възпаления на привидно нищожни рани. Човек се научава да очаква подобни неща на война. А при това снабдяване на наборната войска нищо чудно всеки ден да погребват поне по неколцина. — Ти да имаш нужда от нещо, Яленхорм?

— Ами да. На коня ми му падна едната подкова и търсих някой, който да му сложи нова. — Едрият лейтенант разпери ръце. — Може и да бъркам, но май в целия лагер няма нито един ковач.

Уест го зяпна учудено.

— Нито един ли?

— Аз поне не открих. Имаме огнищата, наковалните, чуковете и всичко останало, но… нямаме човек, който да знае как се работи с тях. После говорих с един от старшините, които отговарят за снабдяването, и той каза, че генерал Паулдър отказал да остави някои от своите ковачи, генерал Крой също, така че — Яленхорм вдигна рамене — нямаме ковач в лагера.

— Как така никой не е проверил това по-рано?

— Кой да провери?

Уест усети познатото главоболие да се завръща. Стрелите искат метални върхове, остриетата искат наточване, броните — поправка, седлата също, талигите за продоволствие се чупят. Войска без ковачи е все едно войска без оръжия. Но откъде ковачи тук, насред замръзналата пустош, на мили от най-близкото селище. Освен…

— На идване подминахме наказателна колония.

Яленхорм примижа и се замисли.

— А, да, леярна, ако не се лъжа. Видях дима над дърветата…

— Значи ще имат хора, които разбират от работа с метали.

— Престъпници, които разбират от работа с метали — повдигна вежди лейтенантът.

— Ще се примирим с каквото намерим. Днес твоят кон се нуждае от нова подкова, а утре може да се окаже, че няма с какво да се бием на бойното поле! Събери дузина мъже и намери талига. Тръгваме веднага.

 

 

Затворническият лагер изплува пред тях от студения дъжд и околните дървета. Беше ограден с палисада от цели дървени стволове с метални шипове на върха на всеки. Зловещо място със зловещо предназначение. Уест слезе от коня, а Яленхорм и хората му спряха зад него. Прецапа калните коловози на пътя и потропа с дръжката на рапирата си по старото дърво на портата.

Наложи се доста да почака, но накрая в средата на портата се отвори малко прозорче. В него се появиха чифт сиви очи и черна маска под тях. Практик от Инквизицията.

— Аз съм полковник Уест.

— Е, и? — очите го наблюдаваха с хладна резервираност.

— Служа в щаба на Негово височество принц Ладисла. Искам да говоря с коменданта на този лагер.

— За какво?

Уест се намръщи. Опита се да изглежда авторитетно въпреки прилепналата на главата му коса и стичащия се по лицето му дъжд.

— Във война сме, нямам време да си бъбря с теб! Трябва спешно да говоря с коменданта!

Очите го изгледаха продължително през присвити клепачи, после се плъзнаха към мократа дузина зад гърба му.

— Добре — каза практикът. — Влезте, но сам. Останалите да изчакат отвън.

Главната алея в лагера представляваше кална река между две редици схлупени бараки. От стрехите им се стичаше вода и капеше в калта. Насред алеята стояха двама мъже и една жена. Бяха подгизнали до кости и се опитваха да измъкнат пълна с камъни каруца, заседнала до осите в калта. И тримата имаха тежки окови на краката. Облечени в дрипи, те бяха кльощави като скелети, а хлътналите им лица бяха толкова лишени от надежда, колкото телата им от храна.

— Разкарайте най-после шибаната каруца — изкрещя им практикът и те превиха гърбове да изпълнят невъзможната си задача.

Уест пое към каменната постройка в дъното на лагера, като безуспешно се опитваше да намери що-годе по-сухите места за стъпване. На вратата стоеше друг мрачен на вид практик. Дъждът се стичаше на струйки по мръсната мушама, която беше надянал. Той изгледа Уест със смесица от подозрение и безразличие. Уест и водещият го практик минаха мълчаливо покрай него и влязоха в мрачно преддверие, огласено от барабаненето на дъжда.

— Заповядайте.

Уест се озова в малка студена стая със сиви стени. Вътре миришеше на влага. В камината мъждукаше слаб огън. Имаше рафт, натежал от книги, а от стената кралят на Съюза гледаше величествено от портрета си. Слаб мъж, облечен в черно палто, седеше зад евтино бюро и пишеше нещо. Вдигна поглед към Уест, после бавно остави писалката пред себе си и разтри гърбицата на носа си с изцапани от мастило палец и показалец.

— Имаме посетител — избоботи практикът.

— Забелязах. Аз съм инквизитор Лорсен, комендант на този малък лагер.

— Полковник Уест. Тук съм с частта на Негово височество принц Ладисла. — Уест стисна кокалестата ръка на коменданта с формална небрежност. — Лагерът ни е на дванайсетина мили северно.

— Разбира се. С какво можем да сме от полза на Негово височество?

— Нужни са ни работници, които разбират от работа с метали. Вие ръководите леярна, прав ли съм?

— Мина, леярна и ковачница за производство на земеделски сечива, но не разбирам с какво…

— Отлично. Ще взема дванайсет от хората ви с мен, най-кадърните, с които разполагате.

— Невъзможно — намръщи се Лорсен. — Това са затворници, извършили изключително тежки престъпления. Освобождаването им е възможно единствено с писмена заповед от самия архилектор.

— В такъв случай май имаме проблем, инквизитор Лорсен. Отговарям за десет хиляди мъже, чиито оръжия се нуждаят от наточване, броните им — от поправки, а конете — от нови подкови. Всеки момент може да влезем в сражение. Нямам време да чакам писмени заповеди от архилектора или от когото и да било. Още днес ще взема оттук ковачи, това е положението.

— Разберете ме, не мога да позволя…

— Вие не разбирате сериозността на положението! — кресна ядосано Уест. — Щом искате, пращайте писмо до архилектора! Аз пък ще изпратя човек, който ще се върне с рота войници! Да видим кой пръв ще бъде подкрепен!

Комендантът се замисли за момент.

— Добре тогава, последвайте ме.

Двамата излязоха навън под нестихващия дъжд. Изпод навеса пред една от бараките ги наблюдаваха две мърляви деца.

— В лагера има деца?

— Взимаме цели семейства, щом са били преценени като заплаха за властта. — Лорсен го изгледа, полуизвърнал глава. — Срамота е, но поддържането на реда в Съюза изисква крути мерки. По мълчанието ви съдя, че не сте на същото мнение.

Уест проследи с поглед как едно от дрипавите деца тръгна, накуцвайки, през калта. Обречено е, помисли си, да прекара целия си живот на това място.

— Смятам, че това, което вършите, е престъпление — отвърна накрая.

Комендантът сви рамене.

— Не се заблуждавайте. Всеки е виновен за нещо, дори невинният може да представлява заплаха. А може би, за да предотвратиш сериозни престъпления, ти самият трябва да извършиш някои по-дребни. Но, полковник Уест, това е работа на големите началници, те решават, аз просто гледам хората да работят здраво, да не се избиват помежду си и да не избягат.

— Просто си вършите работата, а? Добре отъпканата пътека, по която поемаш, когато искаш да заобиколиш отговорностите.

— Нека ви попитам: кой от нас двамата живее тук, на това диво място? Кой от нас двамата има отговорността да ги облича, храни, къпе и води нескончаемата и непосилна битка срещу проклетите им въшки? Ваша работа ли е да следите да не се изпотрепят, изнасилят и избият? Вие сте офицер от Кралската гвардия, нали така, полковник? Живеете в Адуа, прав ли съм? В прилично жилище, в Агрионт, заобиколен от богатите и изисканите?

Уест се намръщи, а Лорсен тихо се изкикоти.

— Кой от нас двамата е поел по пътеката, която заобикаля отговорностите, както сам са изразихте? Съвестта ми никога не е била по-чиста. Мразете ни, щом така искате, свикнали сме. Естествено, никой не иска да стисне ръката на онзи, който изрива септичните ями в нужниците, но все някой трябва да върши и това, нали? В противен случай целият свят ще се удави в лайна. Ще получите дванайсетимата си ковачи, но не се опитвайте да ме поучавате. Няма да успеете.

Уест не остана никак доволен, но нямаше как да отрече, че комендантът имаше известно право. Затова той просто замълча, наведе глава и продължи да върви. Двамата шляпаха в калта по посока на дълга каменна постройка без прозорци. В единия й край се издигаше висок комин, от който се виеха кълба гъст дим. Един практик изтегли резето на тежката врата и Уест последва него и коменданта в тъмнината на постройката.

След мразовития въздух отвън жегата вътре го зашемети. Парливият дим залютя на очите му и го задави. Шумът в тясното помещение беше умопомрачителен. Огромните мехове скърцаха и свистяха, чуковете блъскаха по наковалните и хвърляха снопове ярки искри, нажеженото до червено желязо съскаше яростно в бъчви с вода. Беше пълно с хора. Бяха сбутани нагъсто един до друг, плувнали в пот, пъшкаха и кашляха. Жарта от огнищата пръскаше оранжеви отблясъци по изпитите им лица. Същински дяволи от ада.

— Прекратете работа! — изрева Лорсен. — Всички да спрат и да се строят!

Хората бавно оставиха сечивата и се затътриха с дрънчене на метал под зорките погледи на четиримата практици по ъглите на работилницата. Подредиха се в редица, дрипави, изнемощели, прегърбени — жалка картинка. Всички имаха окови на краката, а някои и на ръцете си. Жалкият им строй не изглеждаше като решението на проблемите на Уест, но той нямаше избор. На друго не можеше да се надява.

— Имаме външен посетител. Давайте, полковник, казвайте каквото имате да казвате.

— Аз съм полковник Уест. — Гласът му прозвуча дрезгаво, задавен от острия дим. — На дванайсет мили по-нататък по пътя има военен лагер с десет хиляди войници под командването на Негово височество принц Ладисла. Трябват ни ковачи. — Уест се покашля и опита да говори по-силно, без при това да си изкашля дробовете навън. — Кои от вас разбират от работа с метали?

Никой не отговори. Всички сведоха очи към овехтелите си обувки или боси крака, тук-там някой извърна очи настрани към страховитите практици.

— Няма от какво да се притеснявате. Кой разбира от работа с метали?

— Аз, господине.

Един мъж пристъпи напред с дрънчене на окови. Беше кльощав, жилав и леко прегърбен. Светлината от лампата падна върху главата му и Уест осъзна, че изкривява уста от отвращение. Лицето на мъжа беше обезобразено от страховити изгаряния. Едната му половина беше голям сивосинкав белег. Нямаше вежда, а скалпът му беше целият на плешиви петна. Другата половина беше в по-добро състояние, но всъщност човекът направо нямаше лице.

— Бива ме в коването, а и съм бил войник, в Гуркул.

— Добре — тихо рече Уест и с усилие потисна ужаса си от лицето на мъжа. — Име?

— Пайк.

— Някой от другите бива ли го с металите, Пайк?

Обезобразеният затътри крака по редицата и под все по-навъсения поглед на коменданта започна да избутва един по един хора напред.

Уест облиза пресъхналите си устни. Не можеше да повярва как за толкова кратко време след премръзването сега умираше от жега, но ето, оказа се възможно. Стоеше в работилницата и горещината направо го довършваше.

— Ще ми трябва ключ за оковите им, инквизиторе.

— Няма ключ. Оковите са запоени. Не са предназначени за сваляне и аз категорично ви препоръчвам да не го правите. Много от тези хора са изключително опасни. Също така имайте предвид, че ги искам обратно веднага щом намерите някакво друго решение. Инквизицията не толерира преждевременното освобождаване на затворници. — След тези думи той се оттегли и отиде да разговаря с един от практиците.

Пайк издърпа напред още един от редицата и се приближи плахо до Уест.

— Извинете, господине — прошепна дрезгаво. — Дали ще имате място и за дъщеря ми?

Уест сконфузено сви рамене. Искаше му се да вземе всички до един и да запали това проклето място, да го изравни със земята, но бездруго вече беше изискал прекалено много от коменданта.

— Не е разумно: жена сред толкова много мъже. Не е добра идеята.

— По-добра е, отколкото да остане тук, господине. Не бива да я оставя сама. Може да ми помага в ковачницата, ако се наложи, може дори да върти чука — силна е.

Тя не изглеждаше силна. Беше кльощава и изпита, със слабо скулесто лице, тъмно от мръсотия. Уест спокойно би я сбъркал с момче.

— Съжалявам, Пайк, но там, където отиваме, няма да е леко.

Докато се обръщаше да си върви, момичето дръпна ръкава на униформата му.

— И тук не е леко. — Гласът й бе изненадващо мек, а речта гладка. Говореше като образован човек. — Казвам се Кадил. Мога да работя.

Уест я изгледа отгоре, готов да отърси ръкава си, но погледът й му напомни нещо. В очите й нямаше болка, нито страх. Бяха празни и безизразни като на труп.

Арди. Стои пред него с размазана по бузата кръв.

Лицето на Уест се изкриви в болезнена гримаса. Споменът за нея беше като рана, която нямаше да зарасне. Жегата беше непоносима, всяка част от тялото започваше да го сърби, усещаше плата на дрехите като шкурка по потната си кожа. Трябваше да се махне от това ужасно място.

Уест извърна очи от момичето.

— Ще взема и нея — викна той на коменданта.

— Шегувате се, нали, полковник? — изсумтя Лорсен.

— Не съм в настроение за шеги, повярвайте ми.

— Кадърни мъже, да, мога да предположа, че ви трябват. Но просто да си вземете който затворник ви хване окото…

Уест се обърна и се озъби, търпението му съвсем се изчерпа.

— Казах, ще взема и нея!

Ако комендантът беше впечатлен от яростната физиономия на Уест, не го показа.

— Добре. Вземете я. Не мога да ви спра — той се приближи до Уест, — но архилекторът ще научи за това. Той е далеч и ще отнеме време, докато получи новините, но ще научи за това, не се съмнявайте. — Наведе се още по-близо и почти зашепна в ухото му. — Може би някой ден ще ни посетите отново, но тогава ще останете за по-дълго. Може би през това време ще можете да си подготвите лекциите правилно ли е, или не да има наказателни колонии. Ще имате предостатъчно време. — Лорсен се извърна и се отдалечи. — А сега взимайте затворниците и си вървете. Имам да пиша писмо.