Джо Абъркромби
Преди да увиснат на въжето (8)

Субординация край лагерния огън

Логън се намести на седлото и примижа към няколкото птици, които се рееха високо над великата равнина. Ама как само го болеше задникът. Вътрешните страни на бедрата му бяха протрити и зачервени, а носът му не долавяше друго освен миризмата на коня. Не можеше да си намери място на седлото, нямаше къде да си дене топките. Все бяха смачкани, независимо колко често бъркаше в панталона да ги намества. Проклетото пътуване ставаше все по-тежко.

В Севера беше свикнал да разговаря по време на пътуване. Като момче говореше с баща си. Като младеж говореше с приятелите. Докато следваше Бетод, говореше с него, по цял ден разговаряха. Тогава бяха доста близки, почти като братя. Разговорите откъсваха мислите му от пришките по краката и от глада в стомаха. А също от вечния студ и от това кой беше умрял предишния ден.

Логън беше свикнал да се смее на историите на Кучето, докато газеха в снега, или да бистри тактики с Три дървета, докато яздеха през калта. С Дау Черния спореха непрекъснато, докато джапаха през тресавищата, и никоя тема не беше недостойна за една добра препирня. Дори с Мрачния бе успял да размени някоя и друга шега, а това беше постижение, с което малцина можеха да се похвалят.

Логън въздъхна и дългата болезнена въздишка заседна на гърлото му. Хубави времена бяха, но сега всичко е зад гърба му, останало е в слънчевите долини от миналото. Всичките момчета са обратно при пръстта. Замълчаха завинаги. Но най-лошото беше, че оставиха Логън сам на другия край на света в компанията на тези тук.

Великият Джизал дан Лутар не се интересуваше да чуе ничия история освен своята. Яздеше встрани, седнал сковано на седлото, надменен, с гордо вдигната брадичка. Показва на всички колко ги превъзхожда и ненавижда. Гледа отвисоко на света и се перчи като момче с новия си меч, без да разбира, че в това няма нищо, с което да се гордееш.

Баяз пък не се интересуваше от тактики. Ако въобще проговореше, само излайваше някой и друга дума и на въпросите отговаряше с „да“ и „не“. Мръщеше се и се оглеждаше, все едно е направил голяма грешка и вече не вижда начин да се измъкне от положението. Дори чиракът му изглеждаше променен. Откакто бяха напуснали Адуа, все беше мълчалив, неприветлив и подозрителен. Брат Лонгфут винаги яздеше пред тях и избираше нови маршрути, но така беше по-добре. Колкото останалите не говореха, толкова той не млъкваше.

Феро яздеше встрани от веселата дружина, прегърбена и с толкова свъсено чело и намусена физиономия, че чак белегът на бузата й се сгърчваше. В сравнение с нея останалите изглеждаха направо веселяци. Тя се наведе напред и заби глава срещу вятъра, все едно се надяваше, че от това ще го заболи. По-забавно ще е да се шегуваш с чумата, отколкото с нея, реши Логън.

Весела дружина, няма що. Раменете му се отпуснаха вяло.

— Колко още остава до края на света? — попита той Баяз без особена надежда за отговор.

— Има още — изръмжа магьосникът през стиснати зъби.

И Логън продължи да язди, изморен, изранен и отегчен. Отново погледна реещите се в небето птици. Хубави, тлъсти птици. Облиза устни.

— Малко месце ще ни дойде добре — измърмори. Не бяха яли прясно месо от доста време. Откакто напуснаха Калкис. Потърка корема си. Мекотата от времето, прекарано в града, вече беше изчезнала. — Хубаво парче месо.

Феро го изгледа мрачно, после вдигна поглед към птиците. Свали лъка от рамото си.

— Ха! — изхили се Логън. — Късмет с този изстрел.

Той проследи как Феро ловко изтегля стрела от колчана. Безсмислено е. Дори Хардинг Мрачния нямаше да се справи с такъв изстрел, а той беше най-добрият стрелец, когото Логън някога бе срещал.

Феро натъкми стрелата, опъна лъка, изви гръб и прикова жълтите си очи в реещите се твари в небето.

— Никога няма да свалиш и една, ако ще хиляда години да опитваш.

Тя пусна тетивата.

— Хабиш си стрелите! — провикна се Логън. — Човек трябва да е реалист за тези неща!

Сега стрелата ще падне и ще се забие в лицето му, помисли си той. Или ще прониже коня му във врата, той ще се строполи мъртъв на земята, ще го смаже под тежестта си и това ще сложи подобаващ край на кошмарното пътуване. Миг по-късно една от птиците тупна в тревата, пронизана от стрелата на Феро.

— Не — прошепна Логън и зяпна от изумление, докато тя опъваше нова стрела в лъка. Втората стрела полетя в сивото небе и още една птица падна почти до първата. Той не можеше да повярва на очите си. — Не!

— Не ми казвай — Баяз се приближи до него, — че ти, човек, който говори с духовете, пътува с магьосник и е най-страховитият мъж в Севера, не си виждал и по-странни неща.

Логън спря коня си и се смъкна от седлото. Нагази във високата трева, наведе се вдървено и вдигна една от птиците. Стрелата стърчеше право в средата на гърдите й. Той нямаше да улучи така точно дори и от фут разстояние.

— Не е нормално това — измънка.

Баяз се усмихна широко и скръсти ръце на седлото.

— Легендите разказват, че в древни времена, преди началото на времето, нашият свят и Другата страна са били свързани. Били са един свят. Тогава демоните бродели свободно навред. Царял неописуем хаос. Започнали да се чифтосват с хората и да раждат смесеното си потомство. Наполовина хора, наполовина демони. Хора с дяволска кръв. Чудовища. Един от тях приел името Еуз. Той освободил човечеството от тиранията на демоните и в хаоса на битката му с тях се оформила Земята. После разделил горния свят от Другата страна и запечатал портите между тях. И за да не се повтаря същият този ужас, изрекъл Първия закон. Забранено е да се докосваш до Другата страна и да говориш с дяволите.

Логън огледа останалите, които сега наблюдаваха Феро.

Лутар и Кай бяха стъписани от нейната демонстрация на свръхестествени умения в стрелбата с лък. Тя се дръпна назад на седлото, опъна тетивата докрай, а върхът на стрелата й дори не потрепваше. И през цялото това време успяваше да направлява коня само с петите си. Логън едва успяваше да управлява своя с юздите в ръце. И все пак не разбираше какво общо има шантавата история на Баяз с това, което се случваше пред очите му.

— Хубаво, дяволи и така нататък. Първият закон — махна с ръка той. — И какво?

— В началото Първият закон е бил пълен с противоречия. Всичката магия идва от Другата страна, спуска се над света като светлината на слънцето. Самият Еуз е имал дяволска кръв, също синовете му — Ювенс, Канедиас, Глъстрод, а и много други. Тази кръв носела дарби, но и проклятия. Могъщество и дълголетие, сила, зрение, каквото никой обикновен човек нямал. Кръвта им преминавала в техните деца, оттам в децата на децата им и така векове напред, като постепенно се разреждала. Дарбите започнали да прескачат поколения и все по-рядко да се проявяват. Дяволската кръв се стопила и накрая съвсем изчезнала. А днес, когато двата свята са толкова отдалечени, да видиш живо въплъщение на някоя от тези дарби е истинска рядкост. Ние сме привилегировани да станем свидетели на проявлението на тези дарби.

— Тя е наполовина демон? — Логън погледна учудено магьосника.

— Много по-малко от наполовина — подсмихна се Баяз. — Не забравяй, че Еуз е бил наполовина дявол, а силата му е била такава, че е вдигнал планините и прокопал басейните на моретата. Наполовина дяволската кръв всява ужас и копнеж, от които ти спира сърцето. Ослепяваш само като гледаш мощта й. Няма вече наполовина дяволска кръв. Тук-там са останали частици. У нея обаче има част от Другата страна.

— Другата страна, а? — Логън погледна мъртвата птица в ръката си. — И ако докосна тази жена, ще наруша Първия закон, така ли?

— Ето това е много уместен въпрос — изхили се Баяз. — Продължаваш да ме удивяваш, Деветопръсти господарю. Чудя се как ли би отговорил Еуз на този въпрос. — Първия магус придоби отново сериозен вид. — Ако го направиш, аз лично ще намеря сили да ти простя нарушението. Но тя — той кимна към Феро — най-вероятно ще ти отсече ръката.

 

 

Логън лежеше по корем и се взираше през високата трева към малката долчинка на плиткия поток. Откъм тяхната страна имаше струпани няколко постройки, по-скоро руините им. Не бяха останали покриви, само порутени стени, повечето от които стигаха на височина едва до кръста. Склоновете на долчинката бяха осеяни с останки от тези стени: камъни, разпръснати наоколо сред разлюляната от вятъра трева. Приличаше на гледка от Севера — след войните там имаше много изоставени села. Много хора бяха принудени да напуснат домовете си, други бяха измъкнати насила или изгорени в тях. Логън неведнъж бе виждал това с очите си. Не се гордееше с тези постъпки, всъщност не се гордееше с почти нищо от онова време. А като се замислеше, и с което и да било друго.

— Не е останало много, за да живееш тук — прошепна Лутар.

— Но предостатъчно да се скриеш — изгледа го навъсено Феро.

Наближаваше вечерта, слънцето беше слязло ниско на хоризонта и останките от селото започваха да потъват в сенки. Долу не се забелязваше никой. Не се чуваше и звук, различен от ромона на потока и свистенето на вятъра през тревата. Нямаше следа от жива душа, но Феро беше права. Това, че няма видима опасност, не означава, че изобщо няма.

— По-добре слезте и огледайте долу — рече Лонгфут.

— Аз да сляза, така ли? — погледна го Логън. — А ти ще чакаш тук, нали?

— Нямам дарба за битки, много добре го знаеш.

— Хъ. Нямаш дарба за битки, ама имаш такава да се набъркваш в тях.

— Аз откривам неща, навигатор съм. Не съм дошъл да се бия.

— Тогава сигурно можеш да ми намериш прилично ядене и легло за през нощта — сряза го Лутар със скимтящия си южняшки акцент.

Феро изфуча от раздразнение.

— Някой трябва да отиде — гракна тя и запълзя надолу по корем. — Тръгвам отляво.

Никой друг не помръдна.

— Тръгваме и ние — изръмжа Логън.

— Кой, аз? — попита Лутар.

— А кой мислиш? Три е добро число. Тръгвай и гледай да не вдигаш шум.

Лутар се загледа в долчинката, облиза нервно устни и потри длани. Притеснен е, помисли си Логън, притеснен и едновременно доволен от себе си като новобранец преди битка, който си вири носа и се преструва, че не го е страх. Но на Логън това не можеше да му убегне, виждал го бе стотици пъти.

— Какво чакаш, изгрева ли? — изръмжа той.

— Гледай си твоята работа, северняко — изсъска Лутар и пропълзя напред към ръба на долчинката. — Имаш си достатъчно недостатъци, за които да мислиш!

Големите му лъскави шпори иззвънтяха силно, докато прехвърляше ръба и се спускаше надолу по корем. Направи го по възможно най-нескопосания начин и задникът му се вирна над тревата.

Логън го сграбчи за дрехата, преди да успее да се отдалечи и на крачка.

— Ще ги свалиш, нали?

— Моля?

— Шибаните шпори! Казах без шум! Що направо не си окачиш звънче на оная работа?

Лутар се намръщи, седна и понечи да разкопчае едната.

— Лягай долу! — изсъска му Логън и го натисна по гръб на земята. — Искаш да ни избият ли?

— Разкарай се от мен!

Логън го притисна отново и заби пръст под носа му.

— Не смятам да умирам заради шибаните ти шпори, ясно ли е? Ако не можеш да пазиш тишина, оставаш тук с навигатора. Може би с негова помощ ще успееш да намериш пътя надолу, след като се уверим, че е безопасно. — Той изгледа свъсено Лонгфут, поклати глава и започна да пълзи надолу.

Феро вече беше преполовила пътя до потока и сега се прехвърляше през останките от стените. Притичваше, снишена към земята, с ръка на дръжката на сабята си, и се промъкваше през пролуките помежду им. Безшумна и бърза като вятър.

Впечатляваща гледка, помисли си Логън, но станеше ли дума за промъкване, той самият нямаше равен. Като млад беше известен с това. Отдавна беше спрял да брои зад колко хора и шанка беше успял да се промъкне незабелязан. Първото, което чуваш от Кървавия девет, е шуртенето на личната ти кръв от прерязаното ти гърло, такива слухове се носеха за него. Едно се знае за Логън Деветопръстия — че е безшумен като сянка.

Той достигна първата стена и много предпазливо преметна единия си крак отгоре й. Долепи се до ръба и плавно се прехвърли от задната страна. Докато премяташе другия си крак, закачи няколко разхлабени камъка от зида и ги повлече със стържене надолу. Понечи да ги хване, преди да паднат на земята, но успя единствено да ги подметне непохватно. Това допълнително усложни нещата, защото лакътят му събори нови камъни по пътя си, които изтропаха долу. Като капак на всичко залитна, стъпи накриво на болния си глезен, извика от болка и се изтърколи в голям магарешки бодил.

— Мамка му — изруга Логън и задърпа оплелата се в палтото му дръжка на меча, същевременно се опитваше и да стане.

Хубаво поне, че не беше извадил оръжието си преди това, сега сигурно щеше да се е наръгал на собствения си меч. Нещо подобно се случи с негов приятел. Толкова се беше улисал в крещене по време на битката, че се спъна в стърчащ от земята корен и при падането си разцепи главата на собствената си секира — бегом марш обратно при пръстта.

Логън приклекна насред съборените камъни и зачака някой да го връхлети отнякъде. Никой не се появи. Чуваше само стоновете на вятъра през дупките в стените и тихия ромон на потока. Пропълзя покрай камара натрошен камънак, промъкна се през някогашен вход на къща, после се прехвърли през друга срутена стена. Отново куцаше и пъшкаше при всяко стъпване с болния глезен, но вече дори не си правеше труда да не вдига шум. Наоколо нямаше никой. Разбра го още щом падна. Ако имаше някой, в никакъв случай нямаше да пропусне да се възползва от жалкото му изпълнение. Ако Кучето беше жив, сега сигурно вече щеше да се е просълзил от смях. Логън размаха ръка към върха на склона и след малко видя Лонгфут да се изправя и да маха в отговор.

— Няма никой — рече Логън под носа си.

— И по-добре, че е така — изсъска Феро само на крачка-две зад гърба му. — Някаква нова съгледваческа тактика ли е това, бял? Вместо да търсиш врага, вдигаш колкото шум можеш и чакаш той да дойде при теб.

— Просто съм отвикнал — сопна се Логън. — Нищо не е станало. Тук няма никой.

— Но е имало неотдавна. — Феро стоеше в очертанията на някогашна къща с прикован в земята поглед.

Пред нея имаше обгорен кръг трева, ограден от наредени камъни. Лагерен огън.

— Преди не повече от ден-два — промърмори Логън, докато разравяше пепелта с пръст.

— Все пак няма никой, а? — Лутар се появи зад гърба му със самодоволен вид, все едно се беше оказал прав за нещо, но Логън не можа да се сети за кое по-точно.

— Радвай се, че е така, иначе сега щяхме да ви кърпим задниците!

— Ще ви закърпя аз вас двамата, мамка му! — изсъска Феро. — И по-добре да ви зашия празните бели глави една за друга! Безполезни сте като торба пясък насред пустинята! Наоколо е пълно със следи. Коне и поне една каруца.

— Може да са търговци — каза Логън обнадежден. После с Феро се спогледаха. — Но по-добре занапред да се придържаме встрани от пътеката.

— Много ще се забавим. — Баяз се появи сред останките от селото. Лонгфут и Кай го следваха отзад с конете и каруцата. — Прекалено много. Оставаме на пътеката. Ако някой дойде, ще го видим отдалеч. Ще имаме достатъчно време.

Лутар не беше съгласен.

— Щом ние ще можем да ги видим, значи и те ще могат да видят нас. Тогава какво?

— Тогава ли? — Баяз повдигна вежда. — Тогава ще разчитаме на знаменития капитан Лутар, който ще ни пази. — Той огледа наоколо. — Вода и що-годе някакъв подслон — изглежда ми като подходящо място за лагеруване.

— Става — рече Логън и затършува из каруцата за дърва, с които да запали огън. — Гладен съм. Какво стана с тези птици?

 

 

Логън гледаше над ръба на тенджерата си как останалите ядат. Феро седеше на самия край на осветения от пламъците на огъня кръг. Беше се прегърбила над купата си и почти беше завряла лице в нея. От време на време се оглеждаше подозрително, без да спира да тъпче храна в устата си, сякаш очакваше всеки момент да й я измъкнат изпод носа. Лутар демонстрираше значително по-малък ентусиазъм към яденето. Държеше изискано едно крилце и отхапваше от него само с предните зъби, сякаш ако го докоснеше с устни, щеше да се отрови. До чинията му лежаха старателно подредени остатъци от храната. Баяз дъвчеше с видимо удоволствие, с лъснала от мазнина брада.

— Вкусно е — избърбори между две хапки. — Можеш да се ориентираш към готварството, Деветопръсти господарю, в случай че някога ти дотегне… — той махна замислено с лъжицата си — с каквото там се занимаваш.

— Хм — замисли се Логън.

В Севера всички се редуваха край котлето на огъня и това се смяташе за голяма чест. Умелият готвач беше толкова тачен, колкото и умелият войн. Не и тук. Тази компания беше жалка картинка над тенджерата. Баяз успяваше да си свари чая, но възможностите му стигаха дотам. В по-късметлийски ден Кай може би щеше да успее да си извади сам сухар от кутията. Колкото до Лутар, Логън се съмняваше, че знае коя страна на тенджерата да сложи откъм огъня. А Феро, изглежда, презираше цялата идея на готвенето. Логън реши, че сигурно е свикнала да яде храната си сурова. Вероятно дори докато още мърда.

В Севера след цял ден поход мъжете се настаняваха да ядат и около огньовете имаше строго установен ред кой къде сяда. Главатарят на клана седеше начело, заобиколен от синовете си и именитите воини. По-нататък се нареждаха войниците му по ред на славата им, а събраните от полето селяни, които по време на война сформираха леката пехота, бяха доволни, ако бъдеха допуснати около своите малки огньове отстрани. Всеки си знаеше мястото и то не се променяше, освен ако главатарят изрично не поканеше някого в знак на уважение за всеотдайна служба или изключителен кураж в боя. Седнеш ли където не ти е мястото, рискуваш да те наритат, че дори и да те убият. С две думи, мястото около огъня показваше къде стоиш в живота.

Тук, в равнината, беше различно, но въпреки това Логън забеляза някаква закономерност. Той и Баяз винаги бяха близо до огъня, а останалите сядаха отстрани, по-далеч, отколкото би им се искало. Студът, вятърът и влагата на нощта ги дърпаха към огъня, а присъствието на другите ги отблъскваше по-назад. Логън погледна към Лутар, той надничаше в купата с храна с такова презрение, все едно му бяха сипали пикня — никакво уважение. Погледна и към Феро, стрелкаше го с яростни погледи на жълтите си очи — никакво доверие. Логън тъжно поклати глава. Без доверие и уважение групата им щеше да се разпадне още при първата битка. Доверието и уважението за групата са като хоросана за зида — без него всичко се срива.

Но Логън се беше справял и с по-тежки случаи. Три дървета, Тъл Дуру, Дау Черния и Хардинг Мрачния — би се с тях поотделно и ги победи. Пощади живота им и така те бяха длъжни да го следват. Всеки от тях се бе опитал да го убие, не без причина, разбира се, но накрая той беше спечелил доверието им, уважението им, дори приятелството им. С малки жестове и с много търпение с течение на времето, така беше успял. „Търпението е велика сила, казваше баща му. Не можеш да прекосиш планината за един ден.“ Времето не беше на негова страна, но с бързане нищо нямаше да постигне. Човек трябва да е реалист за тези неща.

Логън изпъна изтръпналите си крака, взе меха с вода и се изправи, после бавно се запъти към Феро. Тя проследи с поглед всяко негово движение. Странна беше тази жена и не само на външен вид, въпреки че и външността й не беше от най-обикновените. Характерът й беше твърд, езикът — режещ, а погледът — остър, все качества на нов меч. Беше по-безмилостна от всеки мъж, когото Логън някога беше познавал. Ще речеш, че няма да си мръдне пръста да хвърли клон на давещия се, но за него тя направи много повече и го спаси неведнъж. От всички в групата на нея Логън имаше най-много доверие. Затова той клекна до нея и й подаде меха. За момент остана с протегната напред ръка, загледан в облата сянка на меха, която подскачаше по неравната стена зад гърба й.

Тя изгледа намръщено водата, после Логън, след това грабна меха и пак се прегърби над паницата си. Обърна едното си кльощаво рамо към Логън. Ни дума, ни жест на благодарност, но на него му бе все едно. Все пак не можеш да прекосиш планината за един ден.

Върна се на мястото си и седна тежко до огъня. Загледа се в танцуващите пламъци и отблясъците, които хвърляха по мрачните лица на останалите.

— Някой да знае някакви истории — попита с надежда.

Кай въздъхна шумно, а Лутар го изгледа през огъня и устните му се изкривиха в презрителна гримаса. Феро дори не показа, че го е чула. Обезкуражаващо начало.

— Никой?

Не последва отговор.

— Ами тогава аз знам една-две песни, само да си спомня думите. — Логън се покашля.

— Добре, добре! — намеси се Баяз. — Ако това ще ни спести пеенето ти, аз знам стотици истории. Какво точно ти се слуша? Романтична история, забавна, история за храброст?

— Това място — прекъсна го Лутар, — Старата империя, щом е била толкова велика и могъща, как се е превърнала в подобно нещо? — той кимна към порутените стени и онова, което се простираше зад тях — стотиците мили пуста равнина. — Как се е стигнало до тази пустош?

— Мога да разкажа тази история — въздъхна Баяз, — но за наш късмет в малкото ни пътуване с нас е жител на Старата империя, който също е и любител на историята. Господарю Кай?

Чиракът лениво вдигна поглед от огъня.

— Ще бъдете ли така добър да ни просветите по въпроса? Как Старата империя, люлката на цивилизацията, е изпаднала до това жалко положение?

— Историята е доста дълга — измърмори Кай. — От началото ли да започна?

— Че откъде другаде да почне човек историята си?

Кай сви кльощави рамене и подхвана.

— Всемогъщият Еуз, покорителят на демони, пазителят на портите, създателят на целия свят, имал четирима синове. На всеки от тях дал дар. На най-големия, Ювенс, дал Върховното изкуство, умението да променя света с магия, укротена посредством познание. На втория син, Канедиас, дал дарбата да претворява камък и желязо и с тях да създава и твори каквото си пожелае. На третия, Бедеш, Еуз дал дарбата да говори и заповядва на духовете. — Кай се прозя широко, примлясна и се загледа в огъня. — Така се зародили трите основни дисциплини в магията.

— Мислех, че имал четирима синове — обади се Лутар.

Кай го погледна с крайчеца на окото.

— Така е и точно тук се крие коренът на унищожението на Старата империя. Глъстрод бил най-малкият син. За него била предопределена дарбата да общува с Другата страна, способността да призовава дяволите от долния свят и да ги подчинява на волята си. Но това вече било забранено от Първия закон, затова Еуз не дал нищо на своя най-малък син освен благословията си, а както можем да се досетим, тя не струвала кой знае какво. След това Еуз посветил другите трима синове в тайните си и се оттеглил, като ги оставил да използват силите си и да сложат света в ред.

— В ред, а? — Лутар захвърли небрежно чинията на тревата до себе си и огледа надменно потъналите в мрак руини. — Както виждам, не са стигнали далеч с тази задача.

— В началото успели. Ювенс се заел сериозно със задачата и вложил всичките си сили и мъдрост. По поречието на Аос той открил народ, който му допаднал. Дарил на тези хора закони и познания, научил ги на самоуправление и им дал наука. Дал им умения, с които да покорят съседите си, и направил от техния водач император. Година след година императорите идвали и си отивали, синът сменял бащата и народът се развивал и просперирал. Империята се разпростирала от Испарда на юг до Анконъс на север, а на изток достигала бреговете на Кръгло море, че и отвъд него. Императорите се сменяли на престола, но Ювенс винаги бил до тях — напътствал ги, съветвал ги, направлявал историята съобразно грандиозния си план. Всички били доволни, живеели цивилизовано, царял мир.

— Почти всички — избъбри мрачно Баяз и разрови с пръчка угасващия огън.

Кай се подсмихна лукаво.

— Точно така, забравихме Глъстрод, точно както направил и баща му. Пренебрегнатият син. Зарязаният син. Измаменият син. Той умолявал братята си да споделят с него макар и частица от тайните си, но те ревниво пазели бащините дарове, отказали му и тримата. Глъстрод видял постигнатото от Ювенс и душата му се изпълнила с горчилка. Избягал в тъмните кътчета на света и там тайно изучил изкуството, забранено от Първия закон. Скрил се в тъмните далечни краища на света и там докоснал Другата страна. Проговорил с езика на дяволите и чул гласовете им, те му отговорили. — Гласът на Кай се сниши до шепот. — Казали на Глъстрод къде да копае…

— Чудесно, господарю Кай — рязко го прекъсна Баяз. — Познанията ти по история са се повишили неимоверно. Но предлагам да не задълбаваме излишно в подробности. Да оставим копането на Глъстрод за друг път.

— Разбира се — промълви Кай. Тъмните му очи проблеснаха със светлината на огъня и изпитото му лице придоби още по-нерадостен вид. — Както кажете, господарю. Глъстрод имал план. Наблюдавал отстрани, скрит в сенките. Трупал знания и тайни. Ласкаел, заплашвал и лъжел. Не след дълго успял да подчини слабите и безволевите, а онези със силен дух — да обърне един срещу друг. Той бил лукав и обаятелен, умеел да привлича хората. Вече чувал непрекъснато гласовете от долния свят. Те го съветвали да сее хаос и раздори и той ги слушал. Подшушнали му да яде човешка плът и така да отнеме силите на хората и той го сторил. Заповядали му да издири хората с дяволска кръв, които били останали в този свят, мразени, презрени, низвергнати от другите. И той се подчинил, събрал армия от тях.

Нещо докосна рамото на Логън и той почти подскочи. Феро се беше надвесила над него с меха за вода в протегнатата ръка.

— Благодаря — дрезгаво изграчи Логън, докато го взимаше.

Опита се да не проличи, че сърцето му е на път да изскочи от гърдите. Отпи малка глътка вода и затвори меха с рязък удар с длан по тапата. Остави го до себе си. Когато вдигна очи, видя, че Феро продължава да стои редом с него. Не помръдваше и гледаше пламъците. Логън се отмести и й направи място до себе си. Тя свъси чело, пое шумно въздух през стиснати зъби и бавно приклекна, като внимаваше да не е прекалено близо до него. Протегна длани към огъня и блестящите й зъби се оголиха.

— Там е студено.

Логън кимна.

— Тези стени не спират много вятъра — каза.

— Не. — Очите й обходиха лицата на останалите и погледнаха Кай. — Какво? Не спирай заради мен — сопна се Феро.

Чиракът се усмихна и продължи.

— Странна и зловеща била войската, събрана от Глъстрод. Той издебнал, докато Ювенс бил извън империята, и се промъкнал в Олкъс. Още щом влязъл в столицата, задействал коварните си планове. Сякаш всеобща лудост обхванала хората. Син нападал баща си, съпруга налитала на мъжа си, съсед се биел със съседа. Императорът бил посечен на стълбите на двореца от синовете си, които веднага след това, обезумели от ярост и завист, се вкопчили един в друг. Тогава зловещата армия на Глъстрод излязла изпод земята, където чакала скрита в каналите, и превърнала улиците в гробници, а площадите в кланици. Някои от тях можели да приемат чужди форми, да приемат лицата на други хора.

— Приемане на чужди форми — поклати глава Баяз. — Коварен и страховит номер.

Логън си спомни жената в хладния мрак на нощта, която му бе проговорила с гласа на мъртвата му жена. Намръщи се и сгуши глава между раменете си.

— Наистина коварен номер — продължи Кай с тъжна усмивка. — На кого да вярваш, ако не можеш да имаш доверие на очите и ушите си, как да разбереш кой е свой и кой е враг? Но най-лошото тепърва предстояло. Глъстрод призовал демони от Другата страна, подчинил ги на волята си и ги изпратил да унищожат онези, които продължавали да му се опълчват.

— Призоваване и изпращане на демони — изсъска Баяз. — Прокълната магия. Крие ужасни рискове. Грубо нарушение на Първия закон.

— Но Глъстрод не признавал никакви закони. Скоро той се възкачил на императорския престол и седнал на трон, поставен върху камара от човешки черепи. Поглъщал човешка плът, както бебето поглъща майчиното мляко, наслаждавал се на победата си. Империята потънала в хаос, несравним с онзи от древните времена преди появата на Еуз, когато нашият свят и този отдолу са били свързани в едно.

През останките от стени премина остър порив на вятъра и Логън потрепери и се уви в одеялото си. Проклетата история започваше да го плаши. Придобиване на чужди лица, призоваване на демони и ядене на човешка плът. Но Кай не беше приключил.

— Когато разбрал за стореното от брат му, Ювенс изпаднал в дива ярост. Потърсил помощта на братята си. Канедиас не се отзовал, затворил се в кулата си, където се занимавал със своите машини и не давал пет пари какво става по света. Ювенс и Бедеш събрали армия без него и тръгнали на война с по-малкия брат.

— Ужасяваща война — промърмори Баяз. — С ужасяващи оръжия и безброй жертви.

— Войната се разпростряла из целия континент, въвлякла всяка дребна свада и породила хиляди нови вражди и отмъщения, последствията от които и до ден-днешен тегнат над тези земи. Но накрая Ювенс победил. Глъстрод бил обсаден в Олкъс, крадящите чужди лица — разобличени, а войската му — разпръсната. Отчаянието му било дълбоко, но гласовете от долния свят му подшушнали нов план. „Отвори порта към Другата страна, казали му те, надвий ключалката, разбий печатите, отвори широко портата, която баща ти затвори. За последно наруши Първия закон, пусни ни в твоя свят и никога повече няма да бъдеш пренебрегнат, зарязан или измамен.“

— Но точно измамен се оказал Глъстрод за пореден път — каза Баяз и замислено поклати глава.

— Жалък глупак! Създанията от Другата страна са изтъкани от лъжи. Всеки, който се захване с тях, го грозят най-страшни опасности. Глъстрод подготвил ритуала, но в бързината допуснал малка грешка. Сигурно съвсем нищожна, просто песъчинка по-встрани, отколкото трябва, но резултатите били ужасяващи. Огромната мощ на Глъстрод, достатъчна да отвори дупка в материята на света, се събрала накуп и се отприщила безразборно. Глъстрод се самоунищожил. Олкъс, великата столица на империята, този приказно красив град, бил опустошен, а земята наоколо — завинаги отровена. Днес никой не припарва на мили от това място. Целият град е едно огромно порутено гробище. Срината със земята руина. Подобаващ паметник на глупостта и горделивостта на Глъстрод и братята му. — Чиракът погледна към Баяз. — Прав ли съм, господарю?

— Напълно — промърмори Баяз. — Видях го. Бях там. Тогава бях още млад глупак с буйна коса. — Той прокара длан по голото си теме. — Млад глупак, който нищо не разбираше от магия, от познание, неспособен да владее силата си. Точно като теб, господарю Кай.

— Тук съм само да се уча — склони покорно глава чиракът.

— И както пролича, напредъкът ти е значителен. Как ти се понрави историята, Деветопръсти господарю?

Логън изду бузи и издиша шумно.

— Право да си кажа, надявах се на нещо по-забавно, но каквото — такова.

— Куп врели-некипели, ако питате мен — обади се Лутар.

— За най-голям наш късмет никой не те пита — сряза го Баяз. — Става късно, капитане, може би е време вече да идеш на потока да измиеш съдовете преди лягане.

— Аз ли?

— Един от нас набави храната, друг я сготви, а трети ни забавлява с интересна история след ядене. Само ти от цялата група все още не си направил нищо за другите.

— Само аз ли? А ти?

— О, аз съм прекалено възрастен да шляпам из водата по това време. — Челото на Баяз се свъси. — Всеки велик човек първо трябва да се научи на смирение. Съдовете те чакат.

Лутар отвори уста да отвърне, но веднага се отказа. Изправи се ядно и захвърли одеялото си настрана.

— Проклети паници — изруга под носа си, докато събираше съдовете около огъня, след което се запъти към потока.

Феро го проследи с поглед да се отдалечава и на лицето й се изписа особен израз, сигурно това беше нейният начин да се усмихва. После отново впери поглед в огъня и облиза устни. Логън измъкна тапата от меха с вода и й го подаде.

— Хъ — изръмжа Феро, сграбчи го и отпи. Избърса уста с ръкава си и погледна настрани към Логън. — Какво?

— Нищо — отговори припряно той и отмести поглед. — Няма нищо.

Вътрешно Логън се усмихваше. С малки жестове и време. Точно така ще го направи.