Джо Абъркромби
Преди да увиснат на въжето (6)

Трудна работа е доверието

Колелото на каруцата се завъртя бавно и изскърца. Завъртя се пак и пак изскърца. Феро го изгледа навъсена. Проклето колело. Проклета каруца. После насочи гнева си към кочияша.

Проклет чирак. Нямаше му никакво доверие на този. Очите му все прескачаха към нея, задържаха се обидно дълго време, после рязко се извръщаха. Гледаше я, все едно че знае за нея нещо, което тя самата не знае. Това я дразнеше. Феро насочи вниманието си към първия ездач в колоната им.

Проклетникът от Съюза. Седи изпъчен на седлото като крал на трон. Все едно да се родиш с хубаво лице е истинско постижение и цял живот трябва да се гордееш с него. Той наистина е красив, нагласен и изтънчен като принцеса. Феро се усмихна вътрешно. Принцесата на Съюза, да, това е той. Тя ненавиждаше красивите хора, мразеше ги повече и от грозните. На красотата не можеш да вярваш.

Колкото до красотата, нашир и надлъж да търсиш постоянно и продължително, пак няма да откриеш по-грозно копеле от този с деветте пръста. Ето го, седи свлечен на седлото като чувал с картофи. Муден, чеше се, подсмърча и преживя като крава. Опитва се да изглежда, сякаш убиването не му е в кръвта, сякаш не е изпълнен с беса на лудостта и не е обсебен от дяволи. Но Феро знаеше. Онзи й кимна и тя му отвърна с кръвнишки поглед. Не можеш излъга лесно Феро. Тя знае, че той е дявол в кравешка кожа.

От друга страна, по-добре е от проклетия навигатор. Този пък не спира да дърдори, все е усмихнат и само се смее. Феро мразеше приказките, мразеше усмивките, смеха, всяко повече от предходното. Глупав дребосък с глупави разкази. Покрай всичките си лъжи той крои планове, наблюдава, усещаше го.

И накрая Първия магус, а на него Феро вярваше най-малко. Гледаше как очите му прескачат към чувала в каруцата, в който беше сложил кутията. Квадратната сива матова кутия. Мислеше си, че никой не го видя, докато я слага. Пълен с тайни, ето това е той. Плешиво копеле с дебел врат и дървен кол в ръка. Държи се, сякаш е изтъкан само от добри намерения, сякаш не знае как да те разпердушини.

— Шибани бели — промърмори Феро под носа си.

Наведе се и се изплю на пътя, после изгледа гърбовете на петимата отпред. Защо се остави да я подлъже този Юлвей? Какво прави насред студения Запад, където няма работа, вместо да си остане в Юга и да се бие с гуркулите?

И да ги кара да си плащат за онова, което й бяха причинили.

Проклинайки отново Юлвей, Феро последва останалите към моста. Изглеждаше древен — с мъшасала каменна настилка, издълбана на коловози от множеството колела на каруци, преминавали по моста сигурно в продължение на хилядолетия. Под единствената му арка препускаше и клокочеше бързият студен поток. Отстрани на моста, почти сляла се с пейзажа, стоеше разкривена от времето ниска къщурка. Острият вятър грабваше дима от комина й и го носеше през долината.

Пред нея стоеше на пост самотен войник. Явно беше изтеглил късата сламка. Беше се подпрял на стената, увит в дебело наметало, зарязал копието си отстрани. Конските косми на върха на шлема му се подмятаха насам-натам от поривите на вятъра. Баяз спря коня си пред моста и кимна на войника.

— Тръгнали сме през равнината. Отиваме в Дармиум.

— Не ви съветвам. Опасно е.

— Опасността означава печалба — усмихна се Баяз.

— Печалбата не спира стрелите, приятелю. — Войникът огледа един по един групата и подсмръкна. — Разнообразна дружина сте, а?

— Събирам опитни бойци около себе си, независимо откъде са.

— Ясно. — Той погледна към Феро и тя му отвърна с обичайния си навъсен поглед. — Корава група сте, виждам, но равнината е по-опасна от всякога. Търговците все още тръгват натам, но досега никой не се е върнал. Онзи ненормалник Кабриън разпраща отряди, грабят и плячкосват. Скарио и Голтъс не остават по-назад. От тази страна на потока се спазват някакви закони, но минете ли по моста, разчитате само на себе си. Никой няма да ви се притече на помощ, ако закъсате някъде из равнината. — Подсмръкна отново. — Не чакайте помощ.

— Не ни е нужна. — Баяз кимна отново на войника и подкара коня си.

Копитата зачаткаха по каменния мост. Другите го последваха, първо Лонгфут, след него Лутар, накрая Деветопръстия. Кай плесна с юздите и каруцата затрополи по камъните. Феро тръгна последна.

— Никаква помощ! — провикна се след нея войникът, преди да се сгуши обратно в наметалото, подпрян на грубата стена на къщурката.

Великата равнина.

Би била подходяща за езда и вдъхваща сигурност земя. Щеше да забележи приближаващи врагове от мили разстояние, но такива Феро не видя. Само безкраен килим от висока, развята от вятъра трева. Докъдето й стигаше погледът, във всички посоки, чак до хоризонта. Еднообразието се нарушаваше единствено от пътеката — права като стрела линия от по-ниска пожълтяла трева с тук-там оголена черна пръст.

На Феро това не й харесваше. Не й допадаше тази необятна монотонност. Тя непрекъснато се оглеждаше, мяташе мрачни погледи вляво и вдясно. В Лошите земи на Канта безплодната земя беше разнообразна — натрошени канари, сухи долини, изсъхнали дървета с острите им тънки сенки, гънките на земята, тъмнеещи в далечината, и окъпани в светлина била на хълмовете. В Лошите земи на Канта небето беше празно и неподвижно като огромна купа, в която денем е само ослепителното слънце, а нощем то се пълни с ярки звезди.

Тук всичко беше наопаки.

Земята беше празна на форми, а небето — пълно с движение и хаос. Огромните кълба на облаците надвисваха над равнината, и тъмни, и светли, въртяха се в гигантски спирали, препускаха с вятъра над полето, променяха се, превръщаха се от едно в друго, разкъсваха се и пак се събираха накуп. Хвърляха гигантските си подвижни сенки и заплашваха да смажат и да удавят шестимата мънички ездачи и малката им каруца в колосален потоп. Надвиснали над прегърбените рамене на Феро, те сякаш въплъщаваха божия гняв.

Странна земя беше тази и не беше за нея. Феро искаше обяснения, и то убедителни.

— Ей, ти, Баяз! — провикна се тя и се изравни с магьосника. — Къде отиваме?

— Хм — изсумтя Баяз и зарея поглед в разлюляната трева. — Отиваме на запад през равнината, ще прекосим Аос и след това Назъбените планини.

— После?

Феро забеляза фините бръчки около очите и над носа му да се задълбочават, а устните му се изпънаха. Ядосан е, реши тя, не му допадат въпросите ми.

— После продължаваме напред.

— Колко дълго?

— Цяла зима и малко от пролетта — грубо отвърна Баяз. — После се връщаме. — Смушка коня си и настигна първите в колоната.

Феро не се отказваше лесно. Лукав стар негодник като този бял не можеше да я спре. Тя на свой ред смушка коня си и отново се изравни с Баяз.

— Какво е Първият закон?

Баяз се извърна рязко към нея.

— Какво знаеш за него?

— Недостатъчно. Чух ви, докато си говорехте за него с Юлвей.

— Подслушвала си ни, а?

— Говорите силно, а аз имам силен слух — Феро сви рамене. — Няма да си нахлупвам кофа на главата заради вашите тайни, я. Какво е Първият закон?

Челото на Баяз се смръщи и устните му се извиха надолу. Отново гняв.

— Това е ограничение, което Еуз наложи на синовете си. Първото правило, създадено след хаоса в древността. Забранено е да се докосваш до Другата страна. Забранено е да общуваш с долния свят, да призоваваш демони и да отваряш портите на ада. Това е Първият закон, основополагащ принцип на цялата магия.

— Хм — изсумтя Феро. Нищо не разбра от думите му. — Кой е Калул?

Веждите на Баяз се сключиха, той се намръщи още повече и присви очи.

— Никога ли не спираш да задаваш въпроси, жено?

Въпросите го вбесяват. Хубаво. Значи са правилните въпроси.

— Ще разбереш, като спра да питам. Кой е Калул?

— Калул е магус — ядосано отвърна Баяз. — Един от моя орден. Втори от дванайсетте чираци на Ювенс. Открай време ми завижда, защото съм Първи. Жаден е за власт. Наруши Втория закон в опит да ме измести. Яде човешка плът и накара други да сторят същото. Провъзгласи се за пророк и подлъга гуркулите да му служат. Това е Калул. Мой враг и твой също.

— Какво е Семето?

Лицето на магьосника внезапно потръпна. Бяс, може би дори страх. След това чертите му омекнаха.

— Какво е? — повтори Феро.

Той се усмихна и усмивката му разтревожи Феро повече от гнева. Наведе се към нея, така че останалите да не чуят.

— Това е инструментът на твоето отмъщение. На нашето отмъщение. Но е много опасно. Дори само да говориш за него е опасно. Онези непрекъснато слухтят. Затова сега по-добре сложи край на въпросите си, преди отговорите да погубят всички ни. — Баяз препусна пред групата.

Този път Феро не го последва. Сега знаеше достатъчно. Знаеше достатъчно, за да вярва още по-малко на Първия магус.

 

 

Плитка падина в земята, едва четири разкрача широка. Просто слегнат участък, заобиколен от ниска купчина черна влажна пръст със стърчащи от нея корени. Това беше най-доброто, с което разполагаха като място за пренощуване. Направо чудо, че го намериха, за цял ден път тази падинка беше единственият по-различен терен, който Феро бе забелязала.

Огънят, който запали Лонгфут, вече се разгаряше и пламъците му облизваха жадно дървото, пращяха и полягаха под всеки порив на вятъра. Петимата бели седяха скупчени един до друг, свити на топло край него, с ярко огрени изнурени лица.

Говореше само навигаторът. Говореше за великите си постижения. Как ходил на това и онова място. Как знаел това и онова. За невероятния си талант за едно или друго. На Феро й беше писнало от него и го беше предупредила два пъти. Първия път беше решила, че е пределно ясна. Втория път се увери в това. Сега той не смееше да й говори повече за идиотските си пътувания, но останалите страдаха мълчаливо.

Имаше място и за нея при огъня, но тя не го искаше. Предпочиташе да бъде сама, седнала с кръстосани крака над останалите, на самия ръб на падинката. Тук горе духаше и беше студено, затова тя придърпа по-здраво одеялото около треперещите си рамене. Странно и плашещо нещо е студът. Мразеше го.

Обаче го предпочиташе за компания пред останалите.

Феро продължи да седи сама отстрани, мрачна и мълчалива, наблюдаваше как светлината постепенно изтича от свъсеното небе и мракът бавно плъзва по земята. Накрая и последната светлина на хоризонта се превърна само в светло ръбче по краищата на надвисналите облаци.

Големият бял се изправи и я погледна.

— Стъмва се — каза той.

— Хъ.

— Така става, като се скрие слънцето, нали?

— Хъ.

Онзи се почеса отстрани по дебелия врат.

— Трябва да имаме стража за през нощта. Може да е опасно тук по тъмно. Ще стоим на смени. Аз съм пръв, после е Лутар…

— Аз ще стоя на стража — изръмжа Феро.

— Няма проблем. Легни поспи, ще те събудя по-късно.

— Аз не спя.

— Какво, никога ли? — зяпна я онзи.

— Рядко.

— Това обяснява лошото й настроение — промърмори под носа си Лонгфут.

Със сигурност навигаторът не целеше забележката му да бъде чута, но за Феро това не беше проблем.

— Настроението ми си е моя работа, глупако.

Навигаторът не отговори, уви се в одеялото си и се опъна край огъня.

— Добре, щом искаш да пазиш първа — каза Деветопръстия, — но ме събуди след няколко часа. Ще се редуваме.

 

 

Бавно, тихо, присвила очи от напрежение да не издаде и звук, Феро се промъкна до каруцата. Сушено месо. Сухари. Бутилка с вода. Достатъчно да изкара дни наред. Напъха всичко в платнена торба.

Един от конете се подплаши и изпръхтя. Феро го стрелна с гневен поглед. Тя можеше да язди. Яздеше добре, но не искаше да се занимава с коне. Проклети глупави големи добичета. И миришат лошо. Може и да се движат бързо, но искат много храна и вода. Чуват се и се виждат от мили. А и оставят големи ясни следи. Язденето те прави слаб. Разчиташ на коня, а после, като се наложи да тичаш, разбираш, че вече не можеш.

Феро разчиташе само на себе си. Преметна торбата през едното си рамо, а лъка и колчана със стрелите през другото. Хвърли последен поглед към заспалите фигури на останалите. Приличаха на тъмни могили, струпани около огъня. Лутар се беше завил до брадичката и спеше. Беше обърнал красивото си лице към тлеещите въглени. Баяз лежеше с гръб към нея, но тя забеляза бледото отражение на светлината от жарта по голото му теме и дочу равномерното му дишане. Лонгфут се беше завил презглава, но голите му крака стърчаха от другата страна. Бяха слаби и кокалести, с изпъкнали сухожилия, като корени на дърво, надигащи пръстта. Очите на Кай бяха станали на две тънки цепки, в отворите им се отразяваше ярко светлината от огъня. Изглеждаше като буден и все едно че гледаше право във Феро, но гърдите му се повдигаха равномерно и устата му зееше. Спеше дълбоко и със сигурност сънуваше.

Феро се намръщи. Само четирима? Къде е големият бял? Видя одеялото му в далечния край на падината, куп тъмни и светли гънки, но нито следа от човек. И чу гласа му.

— Тръгваш ли си вече?

Зад нея е. Феро не можа да повярва. Как бе успял да се промъкне зад гърба й, докато крадеше храната? Имаше вид на прекалено едър, прекалено бавен и твърде шумен, за да се промъква така. Тя тихо изруга. Трябваше да прояви повече ум и да не приема нещата такива, каквито изглеждат на пръв поглед.

Феро се извърна бавно и отстъпи назад към конете. Той пристъпи напред и разстоянието между двамата остана непроменено. Светлината от огъня се отразяваше в крайчеца на окото му и очертаваше едната му челюст, изкривена и брадясала. Загатваше очертанието на кривия му нос и два кичура мазна коса, развети от вятъра.

— Не искам да се бия с теб, бял. Виждала съм те как се биеш.

Спомни си как за секунди беше убил петима и как това изненада дори нея. Споменът беше още ярък в паметта й — кънтящият му смях, разкривеното му от жажда за кръв лице, наполовина усмихнато, наполовина разтегнато в злобна гримаса, цялото в кръв и слюнка. Спомни си го как стоеше като обезумял насред всичките онези обезобразени трупове, пръснати подобно на стари парцали по каменния под. Не че тя се изплаши тогава, Феро Малджин не се страхува от нищо.

Но знае кога да прояви предпазливост.

— Аз също не искам да се бия с теб — каза Деветопръстия, — но когато сутринта Баяз разбере, че те няма, ще ме прати да те върна. Аз пък съм те виждал как тичаш, затова ще предпочета да се бия с теб, отколкото да те гоня. В това поне ще имам някакъв шанс.

Той беше по-силен и тя го знаеше. Почти се беше възстановил и се движеше нормално. Феро съжали, че му бе помогнала. Да помагаш на хората винаги води до проблеми. Боят с него носеше много рискове. Да, тя беше достатъчно корава, но не искаше лицето й да се превърне в кървава каша, както стана с онзи грамаден северняк Каменотрошача. Нито пък гореше от желание да бъде пронизана от меч, да й смаже капачките на коленете или да й отсече главата с един замах.

Нищо подобно не й допадаше.

Прекалено близо е, за да използва лъка, но ако тя побегнеше, той щеше да вдигне останалите, а те имаха коне. Боят така или иначе щеше да ги събуди, ала успееше ли да удари първа и бързо, може би имаше шанс да се измъкне. Неприятно, но какъв друг избор имаше? Феро бавно свали торбата с храна от рамото си и я пусна на земята, след това направи същото с лъка и стрелите. Сложи ръка на дръжката на сабята си и забеляза, че той направи същото.

— Добре тогава, бял. Да свършваме с това.

— Може би има друг начин.

— Какъв? — попита Феро, без да откъсва очи от него, очакваше някакъв номер.

— Остани с нас. Само още няколко дни. Ако след това не си размислила, аз лично ще ти помогна да си стегнеш багажа. Имай ми доверие.

Доверие е дума за глупаци. Точно нея използват хората, когато възнамеряват да те предадат. Само да помръдне този бял и Феро ще измъкне сабята и ще му отнесе главата. Готова е.

Само че той не помръдна нито напред, нито назад. Стоеше спокойно, голямо тъмно очертание в мрака. Тя се намръщи, пръстите и докоснаха дръжката на сабята.

— И защо да ти вярвам?

— А защо не? — големият бял сви яките си рамене. — Докато бяхме в града, аз ти помогнах, а ти помогна на мен. Ако не го бяхме направили, сега и двамата щяхме да сме мъртви.

Вярно е, замисли се Феро, беше й помогнал. Е, не колкото тя на него, но все пак.

— Идва време, когато човек просто трябва да гласува доверие на някого, нали така? Това е то, доверието, рано или късно просто трябва да го гласуваш някому ей така, без причина.

— Защо?

— В противен случай ще свършиш като нас, а на кого му е притрябвало това?

— Хъ.

— Да сключим сделка. Пази ми гърба и аз ще пазя твоя. — Той ръгна палец в гърдите си: — Аз върша моята работа — и посочи към нея, — ти вършиш твоята. Какво ще кажеш?

Феро се замисли. Вечното бягане й беше донесло свобода, но нищо повече. Дари я с години на нещастие и я отведе чак до края на пустинята, където я обкръжиха врагове. После избяга от Юлвей и ядачите насмалко не я довършиха. Накъде да бяга сега? Ще успее ли да прекоси морето, за да се върне в Канта? Може би големият бял беше прав. Може би е дошло време да спре да бяга.

Поне докато успее да се измъкне незабелязана.

Феро отмести пръстите си от дръжката на сабята и скръсти ръце на гърдите си. Той направи същото. Останаха така за известно време, вперили поглед един в друг, без да продумат.

— Добре, бял — изръмжа Феро. — Аз върша своята част, пък да видим. Но нищо не обещавам, ясно?

— Не съм ти искал обещания. Мой ред е да стоя на стража. Ти върви да почиваш.

— Казах ти вече, нямам нужда от почивка.

— Както искаш, но сега аз съм на пост.

— Хубаво.

Големият бял бавно приседна на земята и Феро направи същото. Седнаха един срещу друг с кръстосани крака. Тлеещата жар от огъня хвърляше бледа светлина върху четиримата заспали, огряваше едната половина от ръбатото лице на големия бял и дори успяваше да стопли леко Феро.

Двамата останаха един срещу друг, без да се изпускат от очи.