Джо Абъркромби
Преди да увиснат на въжето (50)

Обратно при пръстта

Кучето и Дау, Тъл и Мрачния, Пайк и Уест — шестимата стояха в кръг около двете купчини студена земя. Отдолу в долината войниците на Съюза бяха заети да погребват своите. Кучето ги беше видял по-рано, бяха стотици в големи ями с по дванайсет тела всяка. Лош ден за хората и добър за земята. Все така ставаше след битка. Винаги земята печелеше.

Тръпката и момчетата му бяха малко по-нататък в гората, стояха с наведени глави и погребваха своите. Дванайсет души вече бяха в пръстта, имаха трима ранени, дето най-много до седмица щяха и те да са там, а онзи, който беше загубил ръката си, с малко късмет можеше и да прескочи трапа. Почти половината от тях бяха мъртви след само ден битка. Смели момчета бяха, щом все пак решиха да останат. Кучето чуваше думите им. Тъжни и горди. За падналите. Колко способни са били, как сърцато са се били и колко много щяха да липсват на живите. Все така ставаше след битка. Думи за мъртвите.

Кучето преглътна и погледна прясно изкопаната земя в краката си. Тежко се копае в студа, земята е замръзнала. Но пак по-добре да копаеш, отколкото да те слагат в земята, щеше да каже Логън и Кучето реши, че е прав. Двама души беше погребал току-що, а с тях и две частици от себе си. Кадил лежеше дълбоко в пръстта, бледа и студена, и никога повече нямаше да се стопли. До нея Три дървета, с щит върху коленете и меч в ръката. Две надежди остави Кучето в пръстта — една за бъдещето и една за миналото. Нямаше ги вече, свърши се с тях. Оставиха болезнена празнина в него. Все така ставаше след битка. Надежди в пръстта.

— Погребани където паднаха — каза тихо Тъл. — Така трябва. Това е добре.

— Добре? — сопна се Дау и изгледа кръвнишки Уест. — Добре, а? Най-сигурното място в цялата битка? Най-сигурното, нали така им каза?

Уест наведе виновно глава.

— Стига, Дау — каза Тъл. — Знаеш, че не е виновен нито той, нито някой друг. Битка е. Умират хора. Три дървета добре го знаеше.

— Можеше да сме другаде — изръмжа Дау.

— Можеше — каза Кучето, — но не бяхме. В състояние ли си да промениш нещо? Три дървета е мъртъв, момичето е мъртво, достатъчно тежко е и без да правиш нещата по-трудни.

Дау стисна юмруци и пое дълбоко въздух, готов да изкрещи. После се отказа, отпусна рамене и главата му клюмна.

— Прав си — каза, — станалото станало.

Кучето докосна рамото на Пайк.

— Искаш ли да кажеш нещо за нея?

Обгореният го погледна и поклати глава. Не е много по приказките, реши Кучето. Очевидно и Уест не смяташе да каже нещо, затова той се покашля, примижа от болката в ребрата и реши да опита. Все някой трябваше да изговори думите.

— Девойката, която погребваме тук, Кадил се казваше. Не я познавах отдавна, нито добре, но това, което видях… харесах го. Не беше много май. Не беше много. Стискаше му на това момиче, имаше кураж, мисля, че всички го видяхте по пътя на север. Понасяше глада, студа и всичко останало и не се жалваше. Ще ми се да я познавах повече. Надявах се, но, е, човек невинаги постига онова, на което се надява. Тя не беше една от нас, но умря редом с нас, затова сме горди да я сложим в пръстта до един от нашите.

— Ъхъ — каза Дау. — Горди сме да е с нас.

— Така е — добави Тъл. — Пръстта прибира еднакво всички.

Кучето кимна, пое дълбоко въздух и издиша дрезгаво.

— Кой ще говори за Три дървета?

Дау потръпна, наведе глава и запристъпва от крак на крак. Тъл мигаше, загледан в небето, и май имаше влага в очите. Кучето беше на крачка да заридае. Знаеше, че ако отвори уста, ще ревне като малко дете. Три дървета щеше да знае какво да каже, но точно тук беше проблемът, него вече го нямаше. Мрачния пристъпи напред.

— Руд Три дървета — каза той и ги погледна един по един в очите. — Наричаха го Скалата от Уфрит. Няма по-голямо име в Севера. Велик боец. Велик водач. Голям приятел. Цял живот, минал в битки. Застана лице в лице с Кървавия девет, после застана рамо до рамо с него. Никога не избираше лесния път, ако знаеше, че не е правилният. Никога не избягваше битка, ако знаеше, че трябва да влезе в нея. Стоях до него, вървях с него, бих се редом с него десет години из целия Север. — Устните му се разтегнаха в усмивка: — Нямам забележки.

— Хубави думи, Мрачен — каза Дау, без да вдига поглед от студената земя. — Хубави думи.

— Няма да има друг като Три дървета — каза Тъл и зачопли око, сякаш му беше влязла прашинка.

— Ъхъ — каза Кучето.

Само толкова успя.

Уест се обърна и без да каже и дума, тръгна между дърветата с превити рамене. Кучето забеляза как беше стиснал зъби. Обвиняваше себе си най-вероятно. Според Кучето често се случваше, когато някой умреше, а Уест изглеждаше точно такъв тип човек. Пайк тръгна след него и двамата се разминаха с Тръпката, който идваше насам.

Той спря при гробовете и наведе глава. Дългата му коса провисна покрай лицето.

— Не искам да показвам неуважение. В никакъв случай. Но ни трябва нов главатар.

— Пръстта още не е слегнала отгоре му — изсъска Дау и го изгледа накриво.

Тръпката вдигна извинително ръце.

— Значи сега е най-подходящото време да го обсъдим, мисля аз. За да не остане нещо недоразбрано. Честно казано, момчетата ми са изнервени. Загубиха другари, загубиха и Три дървета. Истината е, че им трябва някой, когото да следват. Е, кой ще е той?

Кучето разтърка лице. Още не се беше замислял за това, но ето че сега не знаеше какво да каже. Тъл Дуру Буреносния и Дау Черния, две големи имена. И двамата бяха водили мъже преди, и то успешно. Кучето погледна към тях, застанали един срещу друг с намръщени физиономии.

— На мен ми е все едно кой от двамата ще е — каза той, — аз ще го следвам. Едно е ясно, ще е един от вас.

Тъл погледна навъсено Дау и онзи му върна погледа.

— Аз не мога да го следвам — каза — и той не може да следва мен.

— Истина е — изсъска Дау. — Говорили сме го вече. Няма да стане.

Тъл поклати глава.

— Затова не може да е един от нас.

— Не — каза Дау. — Не може да е един от нас. — Той всмука нещо от зъбите си, подсмръкна и се изхрачи на земята. — Затова ще си ти, Куче.

— Затова ще е какво? — опули се Кучето.

Тъл кимна.

— Ти си главатар. Всички сме съгласни.

— Хм — каза Мрачния, без дори да го погледне.

— Деветопръстия го няма — каза Дау, — Три дървета го няма, оставаш ти.

Кучето замижа. Очакваше Тръпката да каже: „Какви ги говориш? Той? Главатар?“, очакваше всички да се разсмеят и да му кажат, че е било шега. Дау Черния, Тъл Дуру Буреносния и Мрачния Хардинг, да не споменаваме дванайсетте войници на Тръпката, всички да слушат неговата дума. Най-глупавата идея, която беше чувал. Но Тръпката не се засмя.

— Добър избор, бих казал. От мое име и от името на момчетата точно това щях да предложа. Отивам да им кажа. — И той се обърна, тръгна между дърветата и остави Кучето с отворена уста.

— Ами те? — изсъска той в момента, в който Тръпката се беше отдалечил достатъчно. — Дванайсет войници, мамка му, изнервени! На тях им трябва име, за да го следват!

— Че ти го имаш — каза Тъл. — Ти дойде през планините заедно с Деветопръстия, бил си се толкова години за Бетод. Няма по-голямо име от твоето. Видял си повече битки от всички ни.

— Видял съм ги, ама…

— Ти си главатар — каза Дау. — Точка. И какво, не си най-кръвожадният убиец от времето на Скарлинг насам, голяма работа. Имаш достатъчно кръв по ръцете, за да те следвам, а и не знам да има по-успешен съгледвач от теб. Знаеш как да водиш. Учил си се от най-добрите. Деветопръстия, Бетод, Три дървета, бил си с тях.

— Но аз не мога… в смисъл… не мога като Три дървета да накарам някого да скочи в атака…

— Никой не може — каза Тъл, — но Три дървета го няма, съжалявам, че го казвам. Сега ти си главатар и ние ще застанем зад теб. Ако на някого не му харесва каквото казваш, да дойде да си поговори с нас.

— Кратък разговор ще бъде — изръмжа Дау.

— Ти си главатар. — Тъл се обърна и тръгна между дърветата.

— Решено е. — Дау Черния тръгна след него.

— Хм — каза Мрачния, сви рамене и последва двамата.

— Ама… — изломоти Кучето. — Чакайте…

Тримата изчезнаха в гората. Значи сега той е главатар.

Остана на място, примигна объркан, не знаеше какво да мисли. Никога досега не бе водил мъже. Не се чувстваше по-различен. Не му бяха хрумнали изневиделица нови идеи. Нямаше представа какво да иска от хората си. Почувства се пълен глупак. Повече от всеки друг път досега.

Кучето коленичи между двата гроба и зарови ръка в пръстта. Беше студена и влажна по пръстите му.

— Съжалявам, момиче — прошепна, — не беше заслужила това. — Стисна силно пръстта в шепата си. — Сбогом, Три дървета. Ще се опитам да правя каквото ти би направил. Връщай се при пръстта, старче.

Изправи се, изтри ръка в ризата си и се отдалечи. Остави двамата в пръстта и тръгна към живите.