Джо Абъркромби
Преди да увиснат на въжето (49)

Обитанието на камъните

Килът на лодката се вряза в каменистия бряг и камъните изстъргаха по дъното. Двама от гребците нагазиха във водата и я издърпаха още няколко крачки напред. В момента, в който лодката беше здраво застопорена, двамата скочиха обратно в нея, сякаш водата им причиняваше болка. Джизал ги разбираше напълно. Островът на края на света, крайната точка на дългото им пътуване, мястото, наречено Шамбулян, беше доста страховито на вид.

Огромна могила от остри голи скали, назъбени носове, стиснати в свирепата хватка на студените води, и голи плажове, раздирани от неуморния прибой. Над тях стърчаха назъбени канари и тръгваха стръмни коварни сипеи, които водеха към огромна планина, чийто черен силует се издигаше високо в мрачното небе.

— Ще желаете ли да слезете на брега? — попита Баяз моряците.

Четиримата гребци не помръднаха, а капитанът им поклати глава.

— Чували сме лоши неща за този остров — изсумтя той на общия език, но с толкова силен акцент, че едва му се разбираше. — Казват, че е прокълнат. Ще ви чакаме тук.

— Може да се забавим.

— Ние ще чакаме.

— Чакайте тогава — сви рамене Баяз, скочи от лодката и нагази до колене във водата.

Бавно и неохотно групата го последва в студената вода и излезе на брега.

Плажът беше пуст и гол, брулен от силния вятър, място само за камъни и студена вода. Вълните поглъщаха лакомо с пяната си брега, жадно облизваха чакъла на плажа. Безмилостният вятър бичуваше тази пуста земя и плющеше в мокрите крачоли на Джизал, шибаше го със собствената му коса през лицето и го пронизваше до мозъка на костите. Той сякаш отнесе докрай вълнението му от факта, че пътуването им беше към своя край. Намираше пукнатините и дупките в скалите и ги караше да пеят, да стенат и да вият в тягостен хор.

Нямаше почти никаква растителност. Проскубана безцветна трева, задушена от солта, и рехави трънливи храсти, по-скоро мъртви, отколкото живи. Малко по-високо и далеч от морето над неподатливия камък стърчаха на няколко групи обрулени и съсухрени дървета. Стволовете им бяха изкривени и превити според посоката на вятъра и изглеждаха така, сякаш всеки момент щяха да се предадат и да се оставят да бъдат отскубнати. Джизал разбираше болката им.

— Очарователно местенце! — извика той и вятърът отнесе думите веднага щом излязоха от устата му. — Ако си падаш по скали!

— Къде умен човек би скрил камък? — извика Баяз. — Сред хиляди камъни! Милиони!

А този остров определено не страдаше от недостиг на такива. Едри обли камъни, остри канари; ситните камъчета и по-едрият чакъл също бяха в изобилие. Почти пълната липса на каквото и да било друго придаваше на мястото този неприятен облик. Джизал рязко се обърна, внезапно обзет от паника при мисълта как четиримата гребци отплават с лодката и ги оставят захвърлени завинаги на този остров.

Но те си бяха там, точно където ги бяха оставили, в леко поклащащата се лодка. Зад тях сред разпенения океан стоеше на котва и се поклащаше напред-назад от нестихващите вълни зле стъкменото корито, което Коунийл беше нарекла кораб. Платната му бяха свалени и мачтата стърчеше като самотна черна клечка срещу навъсеното небе.

— Трябва да намерим някое по-закътано от вятъра място! — извика Логън.

— Има ли такова на този проклет остров? — изкрещя в отговор Джизал.

— Трябва да има! Нужен ни е огън!

Лонгфут посочи към отвесните скали отпред.

— Може би там ще открием пещера или поне заслон. Ще ви водя!

Изкатериха се по брега, първо с хлъзгане назад по сипеите, после с подскоци от скала на скала. Краят на света се оказа огромно разочарование от гледна точка на това, че все пак беше крайна точка на пътуването им. Можеше да се наслаждават на студени камъни и вода и без да бяха напускали Севера. Логън имаше лошо предчувствие за това мъртво място, но реши, че няма смисъл да го споделя. През последните десет години непрекъснато имаше подобни лоши предчувствия. Ще извикат този дух, ще намерят Семето и после дим да ги няма. Ами след това какво? Обратно в Севера? Обратно при Бетод и синовете му? При всички сметки за уреждане и кървави вражди. Логън замижа. Това не му харесваше като идея. Но по-добре да приключи веднъж завинаги, отколкото цял живот да живее в страх. Така казваше баща му. От друга страна, той казваше куп други неща, от които не бе имало кой знае каква полза.

Погледна към Феро и тя отвърна на погледа му. Не се намръщи, не се усмихна. Естествено, никак не го биваше да разбира жените, всъщност хората като цяло, но Феро беше някаква нова загадка за него. Денем се държеше все така студено и враждебно, но нощем намираше начин да се мушне под одеялото му. Логън не разбираше тази работа, но не смееше и да пита. Тъжната истина беше, че тя се оказа най-доброто нещо, което му се беше случвало от много време насам. Изду бузи, изпъшка и се почеса по главата. Като се замислеше, това хич не говореше добре за живота му.

В подножието на скалите намериха нещо като пещера. Всъщност беше просто кухина между две гигантски канари, в която вятърът не брулеше така силно. Не беше най-доброто място за разговори, но пък островът беше огромна пустош и Логън не се надяваше да открият нещо по-добро. Човек трябва да е реалист за тези неща.

Феро извади меч на едно ниско съсухрено дърво наблизо и скоро след това имаха достатъчно съчки, за да се опитат да запалят огън. Логън клекна, прегърби се над кутийката с прахан и зарови вътре с вкочанени пръсти. Между скалите ставаше течение, дървото беше мокро, но най-накрая, след дълго драскане с кремъка и куп ругатни, успя да стъкми приличен огън. Всички се скупчиха около него.

— Дай кутията — каза Баяз.

Логън извади тежкия каменен блок от раницата си и с пъшкане го остави на земята до Феро. Баяз опипа единия ръб и явно натисна някакъв скрит механизъм, защото капакът безшумно се отвори. От всяка стена стърчаха към центъра на кутията метални пружини, оставяйки в средата разстояние колкото юмрука на Логън.

— Тези за какво са? — попита той.

— За да крепят съдържанието неподвижно и добре уплътнено, та да не се блъска в стените.

— Значи не трябва да се блъска, така ли?

— Така смяташе Канедиас.

Този отговор никак не допадна на Логън.

— Сложи го вътре колкото можеш по-бързо — каза Първия магус на Феро. — Няма нужда да се излагаме на действието му повече, отколкото е нужно. И най-добре всички да стоят настрана. — Той ги подкани с ръце да се отдръпнат по-назад.

Лутар и Лонгфут почти се качиха един върху друг в бързината да се отдалечат, но погледът на Кай беше прикован в подготвителната дейност и той почти не помръдна.

Логън седна с кръстосани крака пред подскачащите пламъци на огъня. Стомахът му се беше свил на топка и продължаваше да се свива. Започваше да съжалява, че въобще се беше замесил в тази работа, но вече беше малко късно за размисъл.

— Ще помогне, ако им дадем нещо в замяна — каза Логън, озърна се наоколо и видя, че Баяз вече беше извадил малка метална бутилка и му я подаваше. Логън отвинти капачката и подуши гърлото. Мирисът на силния алкохол приветства ноздрите му като стар и дълго чакан приятел. — Носил си това през цялото време?

Баяз кимна:

— Единствено и само за тази цел.

— Ще ми се да бях разбрал по-рано. Щях да му намеря добро приложение.

— Можеш да му намериш добро приложение сега.

— Не е същото. — Той надигна бутилката и отпи.

Потисна силния порив да преглътне и избълва алкохола на голям облак ситни капчици. Те докоснаха пламъците и се превърнаха в огромно огнено кълбо.

— А сега? — попита Баяз.

— Сега чакаме. Чакаме, докато…

— Тук съм, Деветопръсти.

Гласът беше смесица от свистенето на вятър в скалите, тропота на камъните по сипеите и процеждащите се през чакъла вълни. Духът се появи в празното пространство между двете скали над главите им — висока два пъти колкото човешки ръст каменна колона без сянка.

Логън повдигна озадачено вежди. Ако въобще го направеха, духовете никога не се отзоваваха така бързо.

— Бързо действаш.

— Чаках.

— От доста време май.

Духът кимна.

— Ами, ъ, ние сме дошли за…

— За онова, което ми повериха синовете на Еуз. Отчаяни времена са надвиснали над света на хората, щом сте дошли за него.

Логън преглътна.

— Че кога не са били.

— Виждаш ли нещо? — прошепна зад гърба му Джизал.

— Нищо — отвърна Лонгфут. — Това е наистина забележително…

— Млъквайте вие двамата! — скастри ги през рамо Баяз.

Духът се надвеси над него.

— Това Първия магус ли е?

— Той е — отвърна Логън.

— По-нисък е от Ювенс. Не ми харесва видът му.

— Какво казва? — попита нетърпеливо Баяз, загледан в празното пространство доста по-вляво от духа.

Логън се почеса по лицето.

— Казва, че Ювенс бил висок.

— Висок ли? И какво от това? Взимай това, за което сме дошли, и да се махаме оттук!

— Хм, нетърпелив е — избоботи духът.

— Идваме от много далеч. Той носи жезъла на Ювенс.

Духът кимна.

— Познавам този мъртъв клон. Радвам се. Пазя това нещо от много зими, а бремето му е непосилно. Сега ще мога да заспя.

— Добра идея. Ако можеш…

— Ще го дам на жената.

Духът зарови ръка в каменния си стомах и Логън се дръпна предпазливо назад. Ръката се появи и юмрукът стискаше нещо. Логън потрепери при вида му.

— Протегни ръце — рече на Феро.

 

 

Джизал ахна от изненада и скочи настрана, когато нещото падна в протегнатите длани на Феро. Вдигна ръка пред лицето си. Устата му увисна отворена. Баяз гледаше втренчено с широко отворени очи. Кай опъваше нетърпеливо врат, за да види по-добре. Логън се дръпна назад с изкривено в гримаса лице. Лонгфут почти изскочи навън. После и шестимата впериха погледи в тъмния предмет в шепите на Феро. Никой не помръдваше и не издаваше нито звук, чуваше се само воят на вятъра. Най-после нещото беше пред тях. Нещото, заради което пропътуваха целия този път и заради което преминаха през толкова много премеждия. Нещото, което преди толкова много години Глъстрод беше изкопал от земята. Нещото, което беше унищожило напълно и оставило в руини най-красивия град на света.

Семето. Плът от Другата страна. Самата материя на магията.

Лицето на Феро бавно се смръщи.

— Това ли е? — попита тя колебливо. — Това нещо ли ще срине Шафа на прах?

Преодолял първоначалния шок от появата му, Джизал наистина не виждаше в него нищо повече от обикновен камък. Парче най-обикновена скала с размерите на голям юмрук. От него не струеше грандиозна заплаха. Не показваше с нищо скрита смъртоносна мощ. От него не изскачаха светкавици. Наистина приличаше на най-обикновен камък.

Баяз примигна срещу него. Допълзя на четири крака и надникна към предмета, който държеше Феро. Облиза нервно устни, вдигна бавно ръка и посегна към него. Джизал гледаше отстрани, а сърцето му направо щеше да изхвърчи. Баяз докосна камъка с върха на малкия си пръст и веднага го отдръпна. Не се съсухри и не издъхна на мига. Пак го докосна с пръст. Нямаше оглушителен тътен. Сложи дланта си отгоре му. Дебелите му пръсти го обгърнаха. Вдигна го. Нещото продължи да изглежда като най-обикновено парче скала.

Първия магус впери поглед в нещото в ръката си и очите му се разшириха.

— Не е това — прошепна той с треперещи устни. — Това е просто камък!

Настъпи пълна тишина. Джизал погледна Логън и севернякът отвърна на погледа му. Белязаното му лице беше застинало от объркване. Джизал погледна Феро и видя как лицето й започна да се смръщва все повече.

— Просто камък — промълви тя.

— Не ли това? — изсъска Кай.

— Значи… — Джизал бавно започна да осъзнава смисъла в думите на Баяз. — Съм изминал целия този път… напразно?

Внезапен порив на вятъра нахлу в кухината, угаси ниските пламъци на огъня и издуха облак песъчинки в лицето му.

— Може да е станала грешка — разсъждаваше Лонгфут. — Може би има друг дух, може да има друг…

— Няма грешка — каза Логън и поклати уверено глава.

— Но… — очите на Кай се ококориха пребледнялото му лице. — Но… как?

Баяз сякаш не го чу, гледаше замислено настрани и мускулите на челюстта му мърдаха.

— Канедиас. Това е негова работа. Намерил е начин да измами братята си. Подменил е Семето с обикновен камък, а него е взел за себе си. Дори в смъртта си Създателя ми се опълчва отново!

— Просто камък, а? — изръмжа Феро.

— Пожертвах шанса да се бия за страната си — промърмори Джизал. В гърдите му започна да се надига негодувание. — Влачих се стотици мили в пустошта, бях пребит, потрошен и белязан… напразно?

— Семето. — Бледите устни на Кай се извиха и оголиха зъбите му. Дишаше тежко през носа. — Къде е то? Къде е?

— Ако знаех — кресна господарят му, — мислиш ли, че щях да си губя времето на този проклет остров на края на света, да си играя с духове и да си подмятаме безполезни парчета скала? — замахна и запрати яростно камъка на земята.

Той се разцепи и парчетата му се разлетяха, изтракаха и заподскачаха наоколо, преди да се смесят със стотиците, хилядите, милионите подобни на тях по земята.

— Не е тук — поклати натъжено глава Логън. — Едно се знае за…

— Просто камък? — озъби се Феро. Очите й се извъртяха от парчетата камък на земята към лицето на Баяз. — Ах, ти, шибан дърт лъжецо! — тя скочи и стисна юмруци. — Обеща ми отмъщение!

Баяз се втурна към нея с изкривено от гняв лице.

— Мислиш си, че нямам по-сериозни притеснения от твоето отмъщение? — изрева той и от устата му полетяха пръски слюнка. — Или твоето разочарование? — изкрещя в лицето на Кай и вените на шията му изскочиха. — Или скапания ти външен вид?

Джизал се дръпна и се опита да изглежда колкото се можеше по-малък и незабележим. Надигналият се гняв на Баяз беше потушил неговия така внезапно, както поривът на вятъра стори с огъня само преди секунди.

— Измамен съм! — изкрещя Първия магус, стискайки юмруци от обзелата го неописуема ярост. — С какво ще се изправя сега срещу Калул?

Джизал примижа и се свря още по-назад в кухината. Сигурен бе, че ей сега някой от групата щеше да се пръсне на парчета, да излети във въздуха и да се размаже в скалите или пък да избухне в ярки пламъци. Но най-много го тревожеше да не се окаже това самият той. Брат Лонгфут избра най-подходящия момент, за да се опита да успокои страстите.

— Да не се отчайваме, приятели! Пътуването е само по себе си награда…

— Кажи го още веднъж, остриган кретен такъв! — изсъска Баяз. — Само веднъж и ще станеш на пепел!

Навигаторът се отдръпна разтреперан. Баяз сграбчи жезъла си и излезе. Тръгна надолу към плажа с развяно зад гърба палто. След този изблик на ярост, макар и за кратко, идеята да остане на острова, вместо да се върне на лодката с него, се стори доста приемлива за Джизал.

И с този негов изблик на ярост, помисли си той, пътуването им окончателно се увенча с провал.

— Е — промърмори след известно време Логън. — Май това беше. — Затвори капака на кутията на Създателя. — Няма смисъл да се жалваме за станалото. Човек трябва да е…

— Затваряй си плювалника, глупако! — кресна му Феро. — Не смей да ми казваш каква трябва да бъда! — тя излезе от кухината и тръгна надолу към съскащото море.

Логън пъхна кутията в раницата си и я метна на рамо.

— Реалист за тия неща — рече и тръгна след нея.

Лонгфут и Кай потеглиха след него с изписани на лицата гняв и мълчаливо разочарование. Най-отзад вървеше Джизал, прескачаше от скала на скала с почти затворени очи срещу вятъра и прехвърляше наум всичко станало дотук. Всеобщото настроение беше от мрачно по-мрачно, но докато пристъпваше внимателно към брега, установи, че едва сдържа усмивката на лицето си. В крайна сметка успехът или провалът на това смахнато приключение не означаваше нищо за него. От значение беше само това, че сега си отиваше вкъщи.

 

 

Вълните се разбиваха в носа и хвърляха нагоре ледени пръски. Платното се издуваше и плющеше, мачтите и такелажът скърцаха. Вятърът шибаше лицето на Феро, но тя стискаше очи и не му обръщаше никакво внимание. Побеснял, Баяз беше слязъл под палубата, а останалите постепенно го бяха последвали, на завет от вятъра и студа. На палубата бяха останали само тя и Деветопръстия и гледаха през борда в морето.

— Какво ще правиш сега? — попита я той.

— Отивам там, където има гуркули за убиване — отвърна тя, без дори да се замисли. — Ще намеря други оръжия и ще продължа да се бия.

Но вътрешно тя не беше съвсем убедена. Вече не беше така лесно да почувства омразата, както преди. Сега спокойно можеше да понесе гуркулите да продължат да си живеят живота, а тя нейния, но съмненията и разочарованието й я подтикваха към старите отговори.

— Нищо не се е променило. Още искам отмъщение.

Мълчание.

Погледна настрани и видя Деветопръстия да гледа смръщено пяната по тъмната вода, сякаш беше очаквал друг отговор. Лесно можеше да го промени. „Ще отида където отиваш и ти“, да беше отговорила, и за кого щеше да е по-зле така? За никого. Със сигурност не и за нея. Но Феро не можеше да се остави да попадне под неговата власт. Моментът на изпитанието беше настъпил и между двамата бе изникнала невидима стена. Тя не можеше да я премине.

Винаги я бе усещала.

Единственото, което успя да каже, беше:

— Ами ти?

Той се замисли, свъсил вежди, прехапал устна.

— Трябва да се върна в Севера. — Нямаше радост в гласа му и дори не погледна към нея. — Имам работа там, която въобще не трябваше да зарязвам. Тъмна работа, но трябва да се свърши. Там отивам. Обратно в Севера, за да си уредя сметките.

Феро се намръщи. Сметки? Кой й беше казал, че само с отмъщение не се живее? А сега просто уреждане на стари сметки, така ли? Лъжливо копеле.

— Сметки, а? — изсъска тя. — Хубаво.

Думите издраха езика й като пясък.

Той се загледа в очите й. Отвори уста и понечи да каже нещо, но остана така, с отворена уста и наполовина протегната към нея ръка.

После сякаш изведнъж размисли, раменете му увиснаха, той стисна зъби и се извърна към водата. Облегна се на борда.

— Хубаво.

С това всичко между двамата приключи.

Тя се намръщи и се обърна на другата страна. Стисна юмруци и усети как ноктите й се забиват в дланите. Прокле се наум. Защо не можа да каже други думи? Просто издишваш, отваряш устата иначе и всичко се променя. Нищо трудно.

Но Феро вече нямаше нужните сили в себе си и знаеше, че те никога нямаше да се върнат. Гуркулите бяха убили тази част от нея много далеч оттук и много, много отдавна. Сега беше мъртва отвътре. Беше същинска глупачка да се надява на друго и вътрешно през цялото време го знаеше.

Надеждата е за слабите.