Джо Абъркромби
Преди да увиснат на въжето (48)

Подобаващо наказание

Наскоро беше валяло, но дъждът вече беше спрял. Каменната настилка на Площада на маршалите започваше да изсъхва, отделните плочи бяха изсветлели по краищата, но в средата бяха още тъмни от влагата. Най-после първите лъчи на воднистото слънце бяха успели да пробият облаците и сега блестяха по лъскавия метал на веригите, провесени от дървената рамка, по остриетата, куките и щипците на подредените на рафта инструменти. Чудесно време за събитието. Очертава се грандиозен спектакъл. Освен ако не се казваш Тулкис, тогава би предпочел да пропуснеш.

Тълпата определено тръпнеше от нетърпение. Широкият площад кънтеше от глъч — неудържим порой от вълнение и гняв, от радост и омраза. Публичният сектор беше вече препълнен, но към него продължаваше да се стича народ. В отредения за властта обаче имаше предостатъчно място. Беше ограден отвсякъде и добре охраняван, точно пред издигнатия подиум. Все пак великите мъже заслужават най-добрата гледка. Над раменете на редицата от хора пред себе си Глокта виждаше креслата, на които седяха членовете на Висшия съвет. Ако се надигнеше на пръсти, което обикновено избягваше, можеше да види развяната от лекия ветрец бяла коса на архилектор Сълт.

Погледна към Арди до себе си. Тя гледаше мрачно подиума и хапеше замислено долната си устна. Като си помисля само. Едно време водех младите красиви момичета на най-изисканите места в града, в прекрасните градини на хълма, на концерти в Палатата на въздишките или направо в спалнята си, ако преценях, че се очертава възможност. А сега, сега ги водя на публични екзекуции. Усети как крайчецът на устните му се повдига в лека усмивка. Какво пък, времената се менят.

— Как ще го направят? — попита Арди.

— Ще бъде провесен и изтърбушен.

— Моля?

— Ще го вдигнат с онези вериги, закрепени на китките, глезените и шията, но не прекалено стегнато, за да не се задуши. След това ще бъде разпран и вътрешностите му постепенно ще се изсипят от корема. Червата му ще провиснат пред очите на хората.

Арди преглътна.

— Докато е още жив?

— Възможно е. Не се знае. Зависи дали екзекуторите ще си свършат добре работата. Както и да е, няма да остане дълго жив. Не и без вътрешности.

— Изглежда ми… прекалено.

— Такъв е замисълът. Това е най-дивашкото наказание, което са успели да измислят жестоките ни прадеди. Специално за дръзналите да посегнат на кралска особа. Доколкото знам, не е било изпълнявано от близо осемдесет години.

— Това обяснява тълпата.

Глокта сви рамене.

— Любопитството определено е стимул, но пък екзекуциите винаги са се радвали на голяма посещаемост. Хората обичат да гледат смърт. Това им напомня, че независимо колко отвратителен, долен и ужасен може да бъде животът… те поне все още го имат.

Някой го потупа по рамото и той се извърна болезнено. Точно зад главата си видя маскираното лице на Северард.

— Свърших онази работа. Витари имам предвид.

— Хм. И?

Очите на Северард се плъзнаха подозрително към Арди, после той се надвеси и зашепна в ухото на Глокта.

— Проследих я до една къща при парка Галт, онзи до пазара.

— Знам го. И?

— Надзърнах през прозореца.

Глокта вдигна многозначително вежда.

— Забавно ти е, нали, Северард? Какво видя?

— Деца.

— Деца ли? — смотолеви Глокта.

— Три малки деца. Две момичета и едно момче. И какъв цвят, предполагате, бяха косите им?

— Не може да бъде. Огненочервени, а?

— Точно като на майка им.

— Тя има деца? — Глокта прокара замислено език по венците си. — Кой би помислил?

— Знам. Аз лично винаги съм смятал, че кучката има ледена топка между краката си.

Това обяснява защо толкова искаше да се върне от Юга. През цялото време са я чакали три малки деца. Майчин инстинкт. Колко трогателно. Той избърса влагата под трепкащия ляв клепач.

— Добра работа, Северард, това може да ни е от полза. А другата задача? За часовия пред спалнята на принца?

Северард повдигна леко маската си и се почеса по лицето под нея, като непрекъснато хвърляше нервни погледи наоколо.

— Странно нещо. Опитах, но… изглежда, той е изчезнал.

— Изчезнал?

— Говорих със семейството му, те не са го виждали от деня преди убийството на принца.

Глокта се намръщи.

— От предишния ден? Но той беше там… с очите си го видях. Вземи Фрост, Витари също. Искам списък на хората, които са били в двореца онази нощ. Всеки благородник, прислужник или войник. Ще стигна до дъното на тази работа. По един или друг начин.

— Сълт ли нареди така?

Глокта се извърна рязко назад.

— Не ми е казвал да не го правя. Сега действай.

Северард промърмори нещо, но думите му бяха заглушени от шума на тълпата, който изведнъж премина в порой от гневни крясъци. Извеждаха Тулкис на подиума. Той стъпваше бавно, веригите на глезените му дрънчаха. Не плачеше, не виеше, нито крещеше предизвикателно към тълпата. Беше с много уморен и натъжен вид и явно изпитваше болка. По лицето му имаше бледи синини, а по краката, ръцете и гърдите му личаха яркочервени петна. Е, няма как да използваш нажежени игли, без да остане следа. Но иначе добре изглежда предвид това, което изживя. Беше гол, само с препаска на кръста. Милост към чувствителните, нежни души на присъстващите дами. Да видят провиснали човешки черва е първокачествено забавление, но не и мъжките му атрибути, това е недопустимо.

Пред подиума излезе чиновник и започна да чете — името на затворника, обвинението срещу него, самопризнанието му и наложената присъда, но дори от това разстояние Глокта почти не успя да чуе нищо заради сърдития тътен на тълпата, нарушаван от откъслечни викове. Примижа и взе да раздвижва схванатите мускули на бедрото си.

Маскираните екзекутори пристъпиха напред и хванаха затворника. С премерени и умели движения нахлузиха черна торба на главата му и щракнаха металните рингове около врата, китките и глезените. Глокта видя черното зебло да се повдига и спуска пред устата на емисаря. Последните отчаяни глътки въздух. Дали се моли в момента? Или яростно проклина? Кой знае, пък и какво значение има?

Вдигнаха го във въздуха с разперени ръце и крака в дървената рамка. По-голямата част от тежестта му падна на ръцете. Имаше достатъчно и за металния обръч около врата, достатъчно да го задушава, но не чак толкова, че да го убие. Естествено, Тулкис започна да се бори. Напълно естествено е. Животинският инстинкт да дращиш, да се гърчиш и извиваш, за да дишаш отново свободно. Непобедим инстинкт. Един от екзекуторите отиде до рафта, измъкна широко острие, показа го на тълпата с театрален жест и бледото слънце проблесна по острия му ръб. После се обърна с гръб към публиката и започна да реже.

Тълпата притихна. Ако не беше спорадичният приглушен шепот, щеше да настане гробна тишина. Това наказание не търпеше викове. Това наказание изискваше благоговейна тишина. Наказание, чиято цел беше да извиква у хората единствено ужасени, но втренчени с вълнение погледи. Такъв е целият му замисъл. Гробна тишина и може би само приглушеното хъркане на затворника. Просто защото металният обръч на шията не позволява крещене.

— Подобаващо наказание — прошепна Арди, когато вътрешностите на Тулкис се изсипаха — за убиеца на принца.

Глокта наведе глава към нейната.

— Имам достатъчно основания да смятам, че той не е убил никого — прошепна в ухото й. — Подозирам, че единственото, в което може да бъде обвинен, е, че е смел човек, който дойде с протегната за приятелство ръка и който казваше истината.

Очите на Арди се разшириха.

— Защо тогава го провесиха?

— Защото принцът беше убит. Все някой трябваше да висне пред тълпата.

— Но… кой е истинският убиец на Рейнолт?

— Някой, който не желае мир между Съюза и Гуркул. Някой, който желае войната да се разпали още повече и никога да не стихне.

— Кой би могъл да иска подобно нещо?

Глокта не отговори. Наистина, кой?

 

 

Не е нужно да се прехласваш пред този тип Фалоу, но определено го бива в подбора на фотьойли. Глокта се намести на меката тапицерия и въздъхна с облекчение. Протегна крака към камината и започна да върти в кръг стъпалата си, заслушан в тихото щракане.

Арди не изглеждаше толкова спокойна. Но пък тазсутрешното представление не беше от най-успокояващите. Тя стоеше пред прозореца, въртеше на пръста си кичур коса и гледаше замислено навън.

— Имам нужда от питие. — Отиде до бюфета, отвори вратичката и извади бутилка и чаша. Спря и се обърна. — Няма ли да ми кажеш, че е малко рано?

Глокта сви рамене.

— Ти много добре знаеш колко е часът.

— Имам нужда да пийна след това…

— Тогава пий. Не ми дължиш обяснения. Аз не съм брат ти.

Тя врътна глава към него и го погледна сърдито, отвори уста, сякаш щеше да каже нещо, прибра обратно бутилката и чашата и тръшна гневно вратичката.

— Доволен ли си?

Той отново сви рамене.

— Не повече от обичайното, но благодаря, че попита.

Арди се свлече на стола срещу него и се загледа тъжно в обувката си.

— И сега какво?

— Сега ли? В следващия един час ще си седим и ще се развличаме със забавни истории, а после ще излезем на разходка из града. — Примижа от болка. — Бавна, разбира се. А после си мислех за късен обяд, например в…

— Имах предвид наследяването на трона.

— О — рече Глокта, — това. — Намести една от малките възглавнички зад гърба си и се опъна с доволна въздишка. Така, седнал в тази топла и уютна всекидневна, в такава приятна компания, човек почти би могъл да се заблуди, че отново води някакъв нормален човешки живот. Почти се усмихна, преди да продължи. — Ще има гласуване в Камарата на лордовете. Но преди това, бъди сигурна, ще настане истинска вакханалия от изнудване, подкупи, корупция и измени. Пълен цирк със сключване на сделки, разбиване на съюзи, интриги и убийства. Безкраен танц на измами, шмекерии, заплахи и празни обещания. И всичко това ще продължи до смъртта на краля. Чак тогава ще има гласуване в Камарата на лордовете.

Арди го дари с крива усмивка.

— Дори за жените от простолюдието не е тайна, че на краля не му остава много.

— Я виж ти — погледна я учудено Глокта. — Щом жените от простолюдието заговорят за нещо, неминуемо е истина.

— Кои са фаворитите?

— Ти ми кажи.

— Добре, ще ти кажа. — Тя се облегна назад и докосна замислено брадичката си. — Брок, разбира се.

— Разбира се.

— Също Барезин, предполагам, Хюгън и Ишър.

Глокта кимна. Не е глупава.

— Това е голямата четворка. Кой друг?

— Вероятно Мид опропасти всичките си шансове, като загуби от северняците. А какво ще кажеш за Скалд, лорд-губернатора на Старикланд?

— Много добре. Залозите за него не са високи, но ще бъде в списъка на кандидатите…

— А ако кандидатите от Мидърланд си поделят поравно гласовете…

— Кой знае накъде ще отидат нещата тогава.

Двамата се спогледаха с усмивка.

— В този момент всеки ще има шанс — каза Глокта. — Ще се вземат под внимание и незаконородените деца на краля…

— Копелета? Той има ли такива?

Глокта вдигна вежди.

— Почти съм сигурен, че мога да посоча един-двама.

Тя се засмя и Глокта остана доволен от себе си.

— Носят се слухове, те никога не изчезват, разбира се. Чувала ли си за Кармий дан Рот? Придворна дама, считана за изключителна красавица. Преди години се ползваше с огромна благосклонност от страна на краля. После изчезна и се говореше, че е умряла при раждане, но кой знае. Хората обичат клюките, а красивите млади жени също умират от време на време, без задължително да са носили незаконно дете от краля.

— О, вярно е, вярно е! — Арди запърха с мигли и се престори, че припада. — Ние, красавиците, сме болнави по рождение.

— Да, мила, такива сте. Красотата е проклятие. И ден не минава, без да благодаря на съдбата, че ме отърва от подобно бреме. — Глокта я дари с беззъбата си усмивка. — Лордовете от цялата страна се стичат на тълпи в града, а мога да се обзаложа, че повечето от тях досега не са стъпвали в Камарата на лордовете. Но сега надушват власт и искат да са част от нея. Искат да извлекат нещо от нея, докато все още има какво. Може би за пръв път от десет поколения насам аристокрацията ще може да вземе истинско решение.

— И какво решение само — подхвърли Арди и поклати глава.

— Точно така. Надпреварата ще е дълга, а борбата за предните постове ще е свирепа. Да не кажа смъртоносна. Не бих отхвърлил и възможността да се появи външен кандидат в последния момент. Някой без врагове. Компромисен кандидат.

— Ами Висшият съвет?

— Те не могат да се кандидатират, за да се гарантира безпристрастието им. — Глокта изсумтя: — Безпристрастие! Това, което най-много искат, е да вкарат някой точно такъв, някой външен никаквец, когото да управляват и манипулират, за да могат да продължават необезпокоявани с интригите и враждите помежду си.

— А има ли такъв кандидат?

— Всеки, който получи поне един глас, е потенциален кандидат, така че на теория има стотици, но Висшият съвет никога няма да се обедини зад един човек. Вместо това ще разпилеят гласовете си безславно и ще подкрепят силните кандидати, при това ще сменят обекта на подкрепата си едва ли не ежедневно, само и само да се задържат на постовете си и да подсигурят бъдещето си. Властта ще им се изплъзне и ще отиде у аристокрацията така внезапно, че свят ще им се завие. А някои глави може и да се търкулнат, помни ми думата.

— Дали и твоята ще се търкулне, как мислиш? — попита Арди и го погледна изпод тъмните си вежди.

Глокта бавно прокара език по венците си.

— Ако на Сълт се търкулне, предполагам, че моята ще я последва.

— Надявам се да не стане така. Ти си добър към мен. По-добър от всеки друг досега. По-добър, отколкото заслужавам.

Глокта и преди я беше виждал да прилага същия номер с безкрайната й прямота, но въпреки това се почувства обезоръжен.

— Глупости — смотолеви той и се размърда във фотьойла.

Изведнъж престана да го усеща чак толкова удобен. Доброта, откровеност, уютни всекидневни… полковник Глокта щеше да знае как да отговори, но не и аз. Глокта още търсеше подходящите думи, когато от антрето се чу отривисто чукане на вратата.

— Очакваш ли някого? — попита той.

— Че кого да очаквам? Всичките ми приятели са в тази стая.

Глокта напрегна слух, когато входната врата се отвори, но чу само отдалечен тих говор. Топката на вратата се завъртя и прислужницата надникна в стаята.

— Моля за извинение, но има посетител за началник Глокта.

— Моля? — извърна се рязко Глокта.

Северард се връща с новини за часовия пред спалнята на Рейнолт? Витари със съобщение от Сълт? Някой нов проблем, който трябва да реша? Нови въпроси, които да задавам?

— Той каза, че името му е Мотис.

Глокта усети как цялата лява половина на лицето му започва да трепери. Мотис? Не се беше сещал скоро за него, но сега споменът за посърналия банкер изплува веднага. Спомни си как стоеше срещу него с квитанция в ръка, която Глокта трябваше да подпише. Квитанция за един милион марки. „Може да се окаже, че в бъдеще представител на «Валинт и Балк» ще се свърже с вас с молба за някои… услуги.“

— Нещо не е наред ли? — погледна го съсредоточено Арди.

— Не, нищо — измънка той, като се постара да не звучи така, сякаш се задушава. — Стар познат. Ще ме оставиш ли насаме за момент? Трябва да поговоря с господина.

— Разбира се. — Тя стана и тръгна към вратата. Роклята й изшумоля по килима. Спря на половината път и се обърна. Прехапа устна. Отиде до бюфета и извади бутилката и чаша, сви рамене. — Имам нужда.

— Всички сме така — пошепна Глокта, докато тя излизаше от стаята.

Миг по-късно влезе Мотис. Същите изпъкнали кости на лицето и същите студени хлътнали очи. Но нещо в поведението му не беше като преди. Някакво безпокойство? Тревога може би?

— А, господарю Мотис, каква непосилна за крехките ми плещи чест…

— Можете да си спестите любезностите, началник. — Гласът на Мотис изскърца пронизително като ръждясала панта. — Нямам его, което да пострада. Предпочитам да ми се говори направо.

— Чудесно. С какво бих могъл…

— Моите началници в банкова къща „Валинт и Балк“ са недоволни от насоката на разследването ви.

Мисълта на Глокта запрепуска.

— Кое разследване?

— На убийството на принц Рейнолт.

— Това разследване приключи. Уверявам ви, че нямам…

— Без увъртане, началник, те знаят. За собствено улеснение приемете, че те знаят всичко. Обикновено това е самата истина. Случаят беше разкрит с впечатляващи бързина и вещина, ако смея да отбележа. Моите началници са доволни от резултата. Виновният получи заслуженото. За никого няма да е от полза, ако продължите да ровите в това злощастно събитие.

Няма спор, човекът обича да говори направо. Но какво толкова имат във „Валинт и Балк“ срещу моите въпроси? Първо ми дадоха пари, за да вгорча живота на гуркулите, а сега възразяват срещу разследването на възможен гуркулски заговор? Няма никаква логика… освен ако убиецът не идва от Юга. Освен ако убийците на принц Рейнолт са доста по-близо до дома…

— Има още няколко незначителни неясноти, които е редно да изясня — промърмори Глокта. — Началниците ви няма защо да се ядосват…

Мотис пристъпи напред. Челото му блестеше от пот, въпреки че в стаята не беше горещо.

— Те не са ядосани, началник. Вие нямаше как да знаете, че са недоволни. Но сега знаете. И ако продължите разследването си в същата насока, при положение че вече знаете за недоволството… тогава вече ще бъдат ядосани. — Той се приведе към Глокта и почти зашепна. — Нека ви препоръчам нещо, началник, като една пионка от игралната дъска на друга. И двамата не искаме те да са ядосани.

В тона му имаше нещо особено. Той не ме заплашва. Моли ме.

— Намеквате — каза Глокта почти без да движи устни, — че те ще информират архилектора за малкия си подарък за защитата на Дагоска, така ли?

— Това е най-малкото, което ще направят.

Лицето на Мотис изрази съвсем ясно чувство: страх. Страх на иначе безизразното му като маска лице. Глокта усети горчив вкус в устата, буца в гърлото, студена тръпка по гърба. Познато чувство от отдавна минали времена. Това беше най-близкото до страх усещане, което бе изпитал от толкова много време насам. Спипаха ме. И то здраво. Разбрах го още щом подписах. Това беше цената и нямаше как да не я платя.

Глокта преглътна.

— Можете да уведомите началниците си, че няма да има повече разследвания.

Мотис притвори за момент очи и издиша с явно облекчение.

— Ще се радвам да отнеса това съобщение. Приятен ден. — Той излезе и остави Глокта сам във всекидневната на Арди, загледан във вратата без най-малка представа какво се беше случило току-що.