Джо Абъркромби
Преди да увиснат на въжето (46)

Въпроси

Полковник Глокта влетя почти на бегом в столовата, докато ожесточено се бореше с колана на сабята си.

— Мамка му! — беснееше той. Проклетите му нескопосани ръце. Не можеха да закопчаят проклетата катарама. — Мамка му! Мамка му!

— Имаш ли нужда от помощ? — попита Шикел.

Тя седеше на масата, а по раменете й още личаха следите от нажежения ръжен. През отворените й рани се виждаше сухо, като в месарски магазин, месо.

— Не, нямам нужда от скапаната ти помощ! — кресна той и хвърли колана на пода. — Това, от което имам нужда, е някой да ми обясни какво става тук! Това е срамота! Няма да търпя хора от моя полк да се мотаят наоколо голи! Особено с такива гадни рани! Къде е униформата ти, момиче?

— Мислех, че повече те тревожи пророкът.

— Забрави за него! — сряза я Глокта и се намести на пейката срещу нея. — Ами Баяз? Кажи за Първия магус. Кой е той? Какво наистина иска дъртото копеле?

— О, това ли? — Шикел се усмихна миловидно. — Мислех, че всеки знае. Отговорът е…

— Да? — рече полковник Глокта с пресъхнала уста, нетърпелив като малко момченце. — Отговорът е?

Тя се засмя и заудря по пейката до себе си. Туп, туп, туп.

— Отговорът е…

 

 

Отговорът е…

Туп, туп, туп. Глокта отвори рязко очи. Навън още не се бе съмнало напълно и през завесите влизаше бледа светлина. Кой блъска така по хорските врати по това време? Добрите новини идват по светло.

Туп, туп, туп.

— Да. Да — провикна се пискливо Глокта. — Сакат съм, не съм глух! Чувам, че чукаш, мамка му!

— Тогава отвори проклетата врата! — долетя глас от коридора отвън.

Беше приглушен от вратата, но Глокта нямаше как да пропусне стириянския акцент. Тази кучка Витари. Точно каквото му трябва на човек посред нощ.

Наложи си да потисне пъшкането, докато внимателно измъкна изтръпналите си крайници изпод влажната от пот завивка. Завъртя глава наляво-надясно в опит да вдъхне малко живот в скования си врат и не успя.

Туп, туп. Кога ли за последно жена е тропала така настоятелно на вратата на спалнята ми? Грабна бастуна си, който стоеше подпрян на дюшека, после притисна един от малкото зъби в устата си, докато се изхлузваше от леглото. Успя да спусне един крак на пода. Надигна се, стисна очи от изпепеляващата болка в гръбнака, но най-после успя да заеме седнало положение. Задъха се, все едно беше пробягал десет мили. Тръпнете от страх, тръпнете от страх пред мен, всички умират от страх пред мен! Стига да успея да стана от леглото, разбира се.

Туп.

— Идвам, мамка му!

Опря бастуна в пода, залюля се напред и стана. Внимателно, внимателно. Мускулите на обезобразения му крак силно се разтрепериха и безпръстото му стъпало заподскача и се сгърчи на пода като умираща риба. Проклет израстък! Ако не болеше толкова много, щях да се обзаложа, че не е част от мен. Но сега кротко, кротко, по-внимателно.

— Шш — прошепна той като любящ родител, който успокоява разплакано дете, и започна да масажира съсипаната плът на крака си. Опита да успокои дишането си. — Шш.

Конвулсиите бавно преминаха в поносимо треперене. Боя се, че на повече не можем да разчитаме. Придърпа надолу нощницата си и затътри крака към вратата. Завъртя ядосано ключа и отвори. Витари стоеше, облегната на стената, просто тъмен силует в сумрака на коридора.

— Ти — изсумтя сърдито Глокта, докато куцаше обратно към стола — никога няма да ме оставиш на мира, а? Какъв е този твой интерес към спалнята ми?

Тя влезе и огледа пренебрежително невзрачната спалня.

— Може би просто обичам да те гледам как страдаш.

Глокта изсумтя и започна да разтрива внимателно пронизаното си от болка коляно.

— Значи в момента направо си се подмокрила между краката.

— Учудващо, но не. Имаш вид на умрял.

— Че кога не съм го имал? Дошла си да се подиграваш с вида ми или имаме работа?

Витари скръсти дългите си ръце на гърдите и се облегна на стената.

— Трябва да се облечеш.

— Поредният ти претекст да ме видиш гол може би?

— Сълт те вика.

— Сега?

Тя извъртя очи.

— Не, когато си готов, тогава. Знаеш го какъв е добряк.

 

 

— Къде отиваме?

— Като стигнем, ще видиш. — Витари ускори крачка, а Глокта ускори дишане, докато примижал от болка, се влачеше през тъмните аркади, мрачни улички и сивите вътрешни дворове на Агрионт, безцветни на бледата светлина на наближаващото утро.

Подметките му скърцаха в чакъла по алеите на парка. Тревата беше натежала от роса, а въздухът — от бледа мъгла. Дърветата издигаха клони в сумрака, голи и черни като ноктите на звяр. Появи се висока гладка стена. Витари го поведе към порта, пред която стояха на пост двама часови. Тежките им брони и масивните алебарди имаха златни инкрустации, а на гърбовете на плащовете им бяха извезани златните слънца на Съюза. Рицари от Дворцовата стража. Личната охрана на краля.

— Дворецът? — промърмори Глокта.

— Не, гений такъв, бордеите при доковете.

— Стой. — Един от рицарите протегна напред ръка в тежка метална ръкавица. Гласът се чуваше от решетката пред устата му, придружен от леко ехо, отекващо във високия шлем. — Кажете си имената и по каква работа идвате.

— Началник Глокта. — Той докуца до стената и се облегна на мокрия камък. Притисна език към венеца си, за да потисне болката в крака. — А по каква работа, питайте нея. Идеята за идването ми не беше моя, можете да сте напълно сигурни.

— Практик Витари. Архилекторът ни очаква. Много добре го знаеш, глупако, казах ти го на излизане.

Ако беше възможно мъж в тежка броня да изглежда засегнат, този беше.

— Протоколът задължава да питам всекиго…

— Хайде, отваряй вече! — сряза го Глокта и натисна с юмрук треперещото си бедро. — Докато съм в състояние да вляза без чужда помощ!

Мъжът потропа на портата и в нея се отвори малка врата. Витари се мушна вътре и Глокта я последва по тясна пътека от прецизно издялани камъни, която се виеше през усойна градина. От клоните и статуите пръскаха едри студени капки вода. Някъде изграчи врана и крясъкът й прозвуча неестествено силно в застиналото спокойствие на утрото. Отпред изникна тъмният силует на двореца — безреда от покриви, кули, скулптури и каменни орнаменти.

— Защо идваме тук? — изсъска Глокта.

— Ще видиш.

Изкачиха едно стъпало и минаха между друга двойка рицари от Дворцовата стража, толкова неподвижни, че спокойно можеше да минат за празни декоративни брони. Почукването на бастуна му по мраморния под отекна в мрачния коридор, слабо осветен от свещи и със стени, изцяло покрити с каменни фрески. Представляваха сцени от отдавна забравени битки и бляскави победи, върволица от крале, които сочеха с пръст, размахваха оръжие, четяха прокламации или просто пъчеха гордо гърди. Заизкачва стълбище, по чиито каменни стени и таван бяха издялани и позлатени множество цветя. Позлатата им блестеше на светлината на свещите. Витари спря горе и го изчака да я настигне. Може и да са безценни, но това не ги прави по-лесни за изкачване, мамка му.

— Насам — прошепна му тя.

На двайсетина крачки от тях пред една врата видя малка групичка с разтревожени лица. Рицар от Дворцовата стража седеше на стол, превит одве, хванал глава в ръце, със заровени в къдравата коса пръсти. Останалите трима мъже стояха скупчени и настоятелният им шепот отскачаше от стените и се носеше по коридора към Глокта.

— Ти няма ли да дойдеш?

Витари поклати глава:

— Мен не ме е викал.

Тримата вдигнаха погледи и впериха очи в куцащия към тях Глокта. И каква група само, последните, които очакваш да завариш да си шепнат в коридор на двореца преди изгрев-слънце. Лорд-шамбелан Хоф беше облечен с набързо намъкнат халат. Пълното му лице беше сковано от ужас, сякаш току-що се събуждаше след кошмар. Едната яка на измачканата риза на лорд-маршал Варуз стърчеше нагоре, а сивата му коса беше в пълен безпорядък. Бузите на върховния правозащитник Маровия бяха дълбоко хлътнали, а очите му — зачервени. Прежълтялата му ръка леко потрепери, когато посочи вратата.

— Вътре — прошепна той. — Ужасна работа. Ужасна. Направете каквото можете.

Със смръщено лице Глокта подмина хлипащия рицар и прекрачи прага.

Озова се в спалня. Великолепна при това. Но да не забравяме, че сме в двореца все пак. Стените бяха облепени с ярка коприна и окичени с тъмни маслени платна в антични позлатени рамки. Имаше огромна камина, издялана от червен камък като кантикски храм. Огромното легло имаше четири високи колони, чийто балдахин сигурно покриваше повече площ от цялата спалня на Глокта. Завивките бяха отметнати, смачкани на топка, но от обитателя на леглото нямаше и следа. Един от високите прозорци беше открехнат и от сивия свят навън в спалнята нахлуваше хладен ветрец, от който пламъците на свещите танцуваха.

Почти в средата на стаята стоеше архилектор Сълт и гледаше мрачно към пода от другата страна на леглото. Ако Глокта бе очаквал да го види раздърпан като колегите му отвън, щеше да остане силно разочарован. Бялата му роба беше безупречно чиста, бялата коса — прилежно сресана, а облечените в бели ръкавици ръце бяха внимателно скръстени пред него.

— Ваше Високопреосвещенство… — започна Глокта, докато пристъпваше към него.

И тогава забеляза нещо на пода. Тъмна лъскава течност на пода, черна на слабата светлина на свещите. Кръв. Защо ли не съм никак изненадан.

Пристъпи още малко напред. На далечния край на леглото лежеше по гръб трупът. Белите чаршафи и стената отзад бяха опръскани с кръв, а тъмното дърво — омазано с нея. Кантовете на полупрозрачните завеси на прозореца бяха пропити с кръв, а разкъсаната нощница на трупа беше направо подгизнала. Едната ръка на тялото беше свита, а другата — изпъната настрани. Точно над палеца на ръката беше разкъсана. По-нагоре в нея зееше дупка от липсващо парче плът. Сякаш е било отхапано. Единият крак беше счупен и извит навътре, а от разкъсаната плът стърчеше бяла кост. Шията беше така прерязана, че главата почти бе откъсната от него. Но лицето нямаше как да се сбърка. Беше обърнато към фината мазилка на тавана и сякаш се хилеше, озъбено и с изхвръкнали ококорени очи.

— Принц Рейнолт е убит — прошепна Глокта.

Архилекторът вдигна ръце и започна бавно да пляска с два пръста по отворената длан на другата си ръка.

— Невероятно. Именно заради тази ти прозорливост изпратих да те повикат. Да, принц Рейнолт е убит. Трагедия. Кощунство. Това е удар в сърцето на цялата нация, на всеки поданик. Но не това е най-лошото — Сълт въздъхна дълбоко. — Кралят няма братя и сестри, Глокта, разбираш ли какво означава това? А сега вече няма и наследници. И откъде, мислиш, ще дойде следващият ни бляскав владетел?

Глокта преглътна. Разбирам. Ама че неприятност.

— От Камарата на лордовете — отвърна.

— Избори — усмихна се презрително Сълт. — Камарата на лордовете ще избира следващия крал. Няколкостотин алчни малоумници, които без чужда помощ не могат да изберат обедното си меню.

Глокта преглътна отново.

Бих се присъединил към тревогите на Негово високопреосвещенство, ако и собственият ми врат не беше на дръвника редом с неговия.

— Не сме много популярни в Камарата на лордовете.

— Те ни хулят, Глокта, повече от всеки друг. Заради действията ни срещу гилдиите, срещу губернатор Вурмс и стотиците други. Никой от благородниците няма доверие в нас.

Значи, ако кралят умре…

— Как е напоследък здравето на краля?

— Не е добре — Сълт погледна намръщено към окървавените останки. — Всичките ни усилия може да отидат на вятъра в един-единствен миг. Освен ако не спечелим приятели в Камарата на лордовете, докато кралят е още жив. Освен ако не се подмажем на достатъчно много народ, за да изберем ние следващия монарх или поне да повлияем за избора му. — Той се извърна към Глокта и го погледна с блестящите си сини очи. — Ще се купуват гласове, ще има изнудване, придумване и ласкателство, заплахи. И се обзалагам, че онези трима дъртофелници отвън в момента си мислят абсолютно същото. Как да се задържа на власт? С кого от кандидатите да се съюзя? Чии гласове контролирам? Когато обявяваме официално убийството, трябва да убедим Камарата на лордовете, че убиецът е вече в наши ръце. Тогава идва ред на бързо, безмилостно и показно раздаване на правосъдие. Кой знае как може да свършат нещата, ако изборите не минат според плановете ни? Кой ще седне на трона, Брок, Ишър, Хюгън? — Сълт потрепери. — В най-добрия случай ще загубим работата си. В най-лошия…

Няколко тела са били открити във водата при доковете…

— Затова искам да ми намериш убиеца на принца. Веднага.

Глокта погледна към тялото. Тоест към каквото бе останало от него. Разръчка дупката в ръката на Рейнолт с върха на бастуна си. И преди сме виждали подобни рани: по трупа, открит преди месеци в парка. Дело на ядач, или поне така трябваше да мислим. Внезапен порив на вятъра блъсна крилото на открехнатия прозорец в рамката. Ядач, който се е покатерил през прозореца? И за разлика от шпионина в Дагоска е оставил толкова улики след себе си. Защо просто не е разчистил, както с Давуст? Внезапна загуба на апетит, това ли се очаква да повярваме сега?

— Разговаряхте ли с часовия?

Сълт махна пренебрежително с ръка.

— Каза, че стоял пред вратата цяла нощ както обикновено. Чул шум, влязъл и намерил принца, както го виждаш, потънал в кръв, а прозореца — отворен. Веднага извикал Хоф. Той повика мен, а аз изпратих да повикат теб.

— Все пак часовият трябва да бъде разпитан както си му е редът… — Глокта надникна в шепата на Рейнолт.

Там имаше нещо. Бастунът му се разтрепери, докато се навеждаше с мъка над тялото. Измъкна нещото с два пръста. Интересно. Парче плат. Явно бял плат, въпреки че вече беше предимно тъмночервен. Разгъна го и го вдигна пред очите си. На слабата светлина от свещите проблесна златен конец. Виждал съм подобна материя.

— Какво е това? — попита рязко Сълт. — Намери ли нещо?

Глокта не отговори. Може би, но беше прекалено лесно. Твърде лесно.

 

 

Глокта кимна, Фрост протегна ръка и свали чувала от главата на императорския емисар. Тулкис примигна от ярката светлина, пое дълбоко въздух и заоглежда стаята с присвити очи. Мръсна бяла кутийка, прекалено ярко осветена. Забеляза надвисналия над рамото му Фрост. Забеляза седящия срещу него Глокта. Забеляза разнебитените столове, лекьосаната маса и полираното сандъче на нея. Явно не забеляза малката черна дупка на стената в противоположния ъгъл зад главата на Глокта. Не беше предвидена да се забелязва. През нея архилектор Сълт щеше да наблюдава разпита. През нея щеше да чуе всяка изречена дума.

Глокта се вгледа изпитателно в емисаря. Обикновено в тези първи моменти човек издава вината си. Чудя се какви ли ще са първите му думи? По правило невинният пита в какво престъпление е обвинен…

— В какво престъпление съм обвинен? — попита Тулкис.

Глокта усети как единият му клепач се разтреперва. Естествено, виновен, но малко по-умен човек би задал същия въпрос.

— В убийството на принц Рейнолт.

Емисарят примигна неразбиращо и се облегна на стола.

— Моля да приемете най-искрените ми съболезнования към кралското семейство и всички поданици на Съюза в този тъжен ден. Но нужно ли е това? — той кимна към дългата верига, с която беше увито голото му тяло.

— Нужно е. Ако сте това, което подозираме, че може да сте.

— Разбирам. Ако позволите да попитам, ще има ли някакво значение, ако кажа, че нямам нищо общо с това ужасно престъпление?

Съмнявам се. Дори и наистина да е така. Глокта хвърли на масата изцапаното с кръв парче плат.

— Това беше открито в юмрука на принца.

Тулкис го изгледа учудено. Точно като човек, който го вижда за пръв път.

— Съвпада напълно с дупката в дреха, открита във вашата спалня. Дреха, която също е изцапана с кръв.

Тулкис погледна към Глокта с облещени очи. Точно като човек, който няма идея как може да е станало това.

— Как ще го обясните?

Емисарят се наведе през масата, доколкото му позволяваха окованите на гърба ръце, и заговори бързо и тихо.

— Моля да ме изслушате внимателно, началник. Ако шпионите на пророка са разбрали за мисията ми — а те рано или късно откриват всичко, — няма да се спрат пред нищо, за да я провалят. А вие знаете на какво са способни те. Ако накажете мен за това престъпление, това ще бъде прието като обида към императора. Ще отблъснете приятелски протегната му ръка, нещо повече, ще ударите плесница в лицето му. Той ще се закълне да си отмъсти, а когато Утман-ул-Дощ се закълне да направи нещо… моят живот не означава нищо, но мисията ми не трябва да се проваля. Последствията… и за двата ни народа… моля ви, началник, умолявам ви… знам, че сте здравомислещ човек с отворено съзнание…

— Отвореното съзнание е като отворена рана — изръмжа Глокта. — Уязвима за отровата. Готова да загнои и да причини болка. — Кимна на Фрост и албиносът сложи внимателно лист хартия на масата и го плъзна с един пръст към Тулкис. Постави до него мастилница и отвори месинговият й капак. Накрая остави отстрани писалка. Прилежен и изпълнителен като войник, мечтата на всеки старшина на рота. — Това е самопризнанието ви — посочи листа Глокта, — в случай че се чудите какво е.

— Аз съм невинен — почти прошепна Тулкис.

Глокта направи кисела физиономия.

— Били ли сте изтезаван някога?

— Не.

— Били ли сте свидетел на нечие изтезание?

Емисарят преглътна мъчително.

— Да.

— Значи имате представа какво да очаквате.

Фрост повдигна капака на сандъчето на Глокта. Рафтовете в него се вдигнаха и се разпериха настрани като криле на голяма красива пеперуда, току-що измъкнала се от пашкула си. Инструментите блеснаха в цялата си хипнотична и ужасяваща прелест. Очите на Тулкис се изпълниха с трепет и страх.

— Аз съм най-добрият в тази област — Глокта въздъхна дълбоко и сплете пръсти на корема си. — Не става дума за честолюбие. Това е просто факт. Ако не беше така, сега нямаше да седим един срещу друг. Казвам ви го, за да не останете с някакви съмнения. За да пропъдя всякакви заблуди, преди да започна да задавам въпросите си. Погледнете ме — той изчака тъмните очи на Тулкис да срещнат неговите. — Ще си признаете ли?

Последва мълчание.

— Но аз съм невинен — промълви емисарят.

— Не това беше въпросът ми. Ще попитам отново. Ще си признаете ли?

— Не мога.

Двамата вторачиха очи един в друг и се гледаха продължително, докато у Глокта не останаха никакви съмнения. Невинен е. Човекът, прехвърлил се незабелязано през стените на двореца и влязъл в спалнята на принца през прозореца, със сигурност би успял и да се измъкне незабелязано от Агрионт много преди да се усетим какво става, нали така? Защо да се връща в спалнята си и да оставя окървавени дрехи в гардероба си, където да ги открием? Защо ще оставя толкова очевидна улика, че и слепец да може да я открие? Будалкат ни, и то не много умело. Да накажа невинен е едно, но да се оставя да ме правят на глупак? Това е съвсем друго.

— Един момент — рече Глокта, изправи се с усилие от стола и тръгна към вратата.

Затвори я внимателно зад гърба си и присвил от болка очи, влезе в съседната стая.

— Какви ги вършиш там според теб? — озъби се архилекторът.

Глокта сведе почтително глава.

— Опитвам се да разбера истината, Ваше Високопреосвещенство…

— Какво се опитваш да разбереш? Камарата на лордовете очаква самопризнания, а ти ми дрънкаш врели-некипели за кое?

Глокта погледна в изпълнените с гняв очи на Сълт.

— Ами ако казва истината? Ами ако императорът наистина иска мир? Ами ако е невинен?

Сълт го зяпна смаян, с разширени от недоумение сини очи.

— Ти какво загуби в Гуркул, зъбите си или шибания си ум? На кого му дреме дали е невинен? Това, което ни интересува в момента, е единствено какво трябва да се направи! Това, което ни интересува в момента, е само от какво имаме нужда! Това, което ни интересува, е само мастило по хартията, ти… ти… — Сълт беше стиснал юмруци и от устата му почти излизаше пяна. — Ти, жалък сакат червей! Накарай го да подпише, за да приключим с това и да започнем да целуваме задници в Камарата на лордовете!

Глокта сведе отново глава.

— Разбира се, Ваше Високопреосвещенство.

— А сега ще продължи ли твоята перверзна обсебеност от истината да ми създава проблеми? Ако трябва, със зъби и нокти ще изтръгна признания от копелето! Трябва ли да повикам Гойл?

— Не, разбира се, Ваше Високопреосвещенство.

— Тогава влизай там, мамка му, и го… накарай… да подпише!

 

 

Глокта излезе от стаята. Проклинаше под носа си, разкърши врат и разтри изтръпналите си длани. После размърда рамене, докато не чу изпукването на прешлените. Тежък разпит. Северард седеше на пода с кръстосани крака, облегнал глава на мръсната стена.

— Подписа ли? — попита той.

— Естествено.

— Чудесно. Поредната разкрита загадка, а, началник?

— Съмнявам се. Той не е ядач. Поне не такъв като Шикел. Вярвай ми, изпитва болка.

— Тя каза, че дарбите им били различни — вдигна рамене Северард.

— Вярно, така каза. Но все пак. — Глокта изтри насълзеното си око и се замисли. Някой е убил принца. Някой печели нещо от това. И дори никого да не го е грижа, аз искам да знам кой. — Има още няколко въпроса, които искам да задам. Часовият пред спалнята на принца. Искам да говоря с него.

— Защо? — вдигна учудено вежди практикът. — Имаме самопризнание, нали?

— Просто го доведи.

Северард опъна крака и се изправи.

— Както кажете, вие сте началникът. — Отблъсна се от мръсната стена и тръгна с небрежна походка по коридора. — Рицар от Дворцовата стража, точно както го поръчахте.