Джо Абъркромби
Преди да увиснат на въжето (45)

Преди бурята

— Добре дошли, господа. Генерал Паулдър. Генерал Крой. Бетод се е оттеглил до Уайтфлоу и както става ясно, не би могъл да намери по-благоприятна позиция, от която да се изправи срещу нас. — Бър пое дълбоко въздух и огледа мрачно лицата на присъстващите. — Смятам, че е много вероятно утре да има битка.

— Най-после! — извика генерал Паулдър и се плесна по бедрото.

— Хората ми са готови — рече Крой и вирна брадичка.

Двамата генерали и многобройните представители на щабовете им се изгледаха злобно през широката шатра на Бър. Всеки искаше да покаже на другия колко много го превъзхожда в огромния си ентусиазъм за влизане в битката. Уест усети как устните му се извиват от гняв при гледката на двата щаба. Две банди от момчетии щяха да проявят повече зрялост на тяхно място.

Бър вдигна вежди и се обърна към картите.

— За наш късмет архитектите, които са строили крепостта Дънбрек, са описали надлежно и околния терен. Имаме невероятното преимущество да разполагаме с точните им чертежи. Също така група северняци наскоро мина на наша страна и ни предостави подробни описания на силите на Бетод, позицията и намеренията му.

— И защо да вярваме на тези северняшки псета — попита с иронична усмивка генерал Крой, — които не са способни на лоялност дори към своя крал?

— Ако принц Ладисла беше проявил малко повече разум да ги послуша — подхвърли невъзмутимо Уест, — сега щеше да е тук с нас, както и цялата му дивизия.

Генерал Паулдър се разсмя от сърце и офицерите от щаба му го последваха. Както можеше да се очаква, генерал Крой не сподели радостта им. Хвърли на Уест кръвнишки поглед, но в отговор получи само ледено безразличие.

Бър се покашля и продължи.

— Бетод държи Дънбрек. — Върхът на офицерската му палка удари по черния шестостен на картата. — Позицията на крепостта е избрана така, че да покрива единствения съществен път, излизащ от Англанд, там, където достига до брода на Уайтфлоу — нашата граница със Севера. Пътят върви в посока изток-запад и минава през широка долина между две продълговати гористи възвишения. Основните сили на Бетод са разположили лагера си близо до крепостта, но той е готов да ги хвърли в атака на запад, по посока на пътя, в мига, в който се появим — палката изшумоля по твърдия картон, проследявайки тъмната линия на картата. — Долината, през която върви пътят, е равна тревиста област, обрасла на места с ниски храсти, което дава достатъчно място за маневри — маршалът се обърна към офицерите и стиснал здраво палката си в ръка, опря юмруци на масата. — Моята идея е да паднем в капана му. Или… да го оставим да си мисли, че е така. Генерал Крой?

Крой най-после спря да гледа навъсено Уест и отговори кисело:

— Да, лорд-маршале?

— Вашата дивизия ще се разгърне перпендикулярно на пътя и ще напредва на изток в посока към крепостта. Бавно и равномерно, без геройства, целта е да подлъжем Бетод да атакува. Междувременно дивизията на генерал Паулдър ще се е промъкнала през гората на северното било, ето тук — палката почука по зелените квадрати на картата, изобразяващи горите на билото, — и ще е заела позиция малко по-напред от тази на генерал Крой.

— Малко по-напред от тази на Крой — ухили се до уши Паулдър, сякаш беше станал обект на специално благоразположение от страна на Бър.

Крой го измери с поглед, пълен с отвращение.

— Да, малко по-напред — продължи Бър. — Когато силите на Бетод са изцяло въвлечени в битката в долината, вашата задача ще е да атакувате отгоре и да ги ударите по фланга. От изключителна важност е да атакувате едва след като северняците са напълно въвлечени в сражението, генерале, само така ще можем да ги обкръжим, да надделеем над тях, а с малко късмет и да ги унищожим в това единствено сражение. Ако успеят да се оттеглят към бродовете, крепостта ще прикрива отстъплението им и ние няма да можем да ги преследваме. А битката за Дънбрек може да отнеме месеци.

— Разбрано, лорд-маршале — възкликна Паулдър. — Дивизията ми ще чака до последно, можете да разчитате на това!

— Не би трябвало да ви представлява трудност — изсумтя презрително Крой. — Както разбирам, късното пристигане е ваш специалитет. Тази битка нямаше да я има, ако бяхте пресрещнали навреме северняците миналата седмица, вместо да ги оставите да се измъкнат покрай вас!

Паулдър се наежи.

— Лесно е да го кажеш, когато си седял в пълно бездействие на десния фланг! Истински късмет, че не минаха посред нощ! Можехте да вземете отстъплението им за нападение и да побегнете с цялата си дивизия!

— Господа, моля ви! — изрева Бър и стовари палката си върху масата. — Ще има достатъчно битки за всеки мъж в тази армия, това ви го обещавам, а ако всеки си върши както трябва работата, ще има и предостатъчно слава за всички! Но ако искаме планът ни да се увенчае с успех, трябва да работим заедно. — Оригна се, лицето му се изкриви в гримаса, после облиза устни, докато двамата генерали и щабовете им продължаваха да се гледат намръщено. Ако не бяха заложени човешки животи, Уест сигурно щеше да се разсмее с глас. — Генерал Крой — каза Бър с тон на баща, който говори на своенравния си син. — Искам да се уверя, че разбирате заповедите ми.

— Ще разгърна дивизията си перпендикулярно на пътя — изсъска той — и ще напредвам бавно, в стегнат боен ред, на изток през долината по посока към Дънбрек с цел да въвлека диваците в сражение.

— Точно така. Генерал Паулдър?

— Ще прекарам тайно дивизията си през гората и ще заема позиция малко по-напред от тази на генерал Крой, за да мога в последния момент да връхлетя северняшката измет и да ги ударя по фланга.

Бър почти се усмихна.

— Точно така.

— Отличен план, маршале, ако позволите да отбележа! — Паулдър засука наперено мустаци. — Можете да разчитате, че кавалерията ми ще ги разкъса на парчета. На парчета!

— Боя се, че няма да разполагате с такава, генерале — намеси се Уест с хладен тон. — Гората е гъста и конете няма да са ви от никаква полза там. Нещо повече, може да издадат позицията ви. Риск, който не бива да си позволим да поемем.

— Но… кавалерията ми — обади се Паулдър с посърнал вид. — Това са най-победоносните ми полкове!

— Те ще останат тук, господине, като резерв — продължи монотонно Уест, — в близост до щаба на маршал Бър и под негово директно командване. Ще бъдат приведени в действие, ако се наложи.

Сега беше ред каменното му безразличие да предизвика гнева на Паулдър. По лицата на Крой и обкръжението му грейнаха широки радостни усмивки.

— Абсолютно не съм съгласен… — изсъска Паулдър, но Бър го прекъсна.

— Това е мое решение. Има още нещо, което трябва да знаете. Постъпиха сведения, че Бетод е извикал подкрепления. Някакъв особен вид диваци от другата страна на планините. Така че си дръжте очите отворени и покривайте добре фланговете си. Очаквайте сигнала за тръгване, най-вероятно ще бъде утре преди изгрев-слънце. Това е.

— Можем ли да разчитаме, че ще направят каквото им се казва — попита Уест, докато двете начумерени групи излизаха от шатрата.

— Имаме ли друг избор? — маршалът примижа и се стовари на стола си. Скръсти ръце на корема си и се загледа в голямата карта. — Аз не се притеснявам много. Крой няма друг избор, освен да напредва през долината и да се бие.

— Ами Паулдър? Не бих се учудил, ако намери някое удобно оправдание и не излезе от гората.

Лорд-маршал Бър се усмихна и поклати глава.

— И да остави цялата битка на Крой? Ами ако разбие сам северняците и така си присвои цялата слава? Не. Паулдър никога няма да рискува това да се случи. Планът е така замислен, че да нямат избор и да действат заедно. — Той помълча, погледна Уест. — А ти може да започнеш да се държиш малко по-внимателно.

— Мислите ли, че го заслужават, господине?

— Не, естествено. Но да кажем, че загубим битката утре. Почти сигурно е, че един от тях ще заеме моето място. Къде отиваш ти тогава?

— С мен ще е свършено, господине — усмихна се Уест. — Но учтивото ми държание няма с нищо да помогне. Те ме мразят заради това, което съм, не заради това, което казвам. Така че по-добре да говоря каквото искам, докато мога.

— Май си прав. Голяма досада са тези двамата, но поне глупостта им е предсказуема. Бетод е този, който ме притеснява повече. Ще действа ли така, както очакваме? — Бър се оригна, преглътна, после пак се оригна. — Проклет стомах!

 

 

Кучето и Три дървета се бяха проснали на пейка пред шатрата. Представляваха странна гледка сред безупречно изгладените и колосани униформи на офицери и часови.

— Май замирисва на битка — каза Три дървета, когато Уест се насочи към тях.

— Позна. — Уест показа облечения в черно щаб на Крой. — Утре сутрин половината армия тръгва през долината с надеждата да предизвикат Бетод да ги нападне. — Показа пурпурния антураж на Паулдър. — А другата половина ще чака сред дърветата, за да ги изненада по фланга, преди да могат да отстъпят.

— Звучи ми като разумен план — кимна замислено Три дървета.

— Ясен и прост — добави Кучето.

Уест примижа и извърна очи. Трудно му беше дори да гледа този човек.

— Нямаше да имаме никакъв план, ако не ни бяхте донесли вашата информация — успя да процеди през стиснати зъби. — Сигурни ли сте, че можем да й вярваме?

— По-сигурни от това няма накъде — отвърна Три дървета.

Кучето се ухили.

— На Тръпката може да се вярва, а от това, което аз разузнах, е ясно, че е точно така, както каза. Нищо не гарантирам, естествено.

— Разбира се. Заслужихте си почивката.

— Не бихме отказали.

— Уредих ви позиция на билото, в края на левия фланг в гората, с дивизията на генерал Паулдър. Там ще сте далеч от основните действия. Там ще е най-сигурното място утре. Покрийте се, запалете си огън и ако всичко мине добре, утре ще се видим над трупа на Бетод. — Уест протегна ръка.

Три дървета се усмихна, докато я стискаше.

— Ето, че вече говорим на един език, Бесен. Да се пазиш утре.

Двамата с Кучето тръгнаха нагоре по склона към първите дървета в гората.

— Полковник Уест?

Знаеше кой го вика, без да е необходимо да се обръща. Нямаше много жени в лагера, които да има за какво да говорят с него. Кадил стоеше в кишата, увита във взет назаем шинел. Гледаше към него крадешком, сякаш засрамена, но видът й предизвика пристъп на гняв и срам у Уест.

Не беше справедливо, знаеше го. Той нямаше никакви права върху нея. Не беше честно, но това допълнително влошаваше ситуацията. Не можеше да пропъди от мислите си лицето на Кучето и нейното пъшкане — хъ… хъ… хъ… Такъв шок. Такова разочарование.

— По-добре върви с тях — каза й Уест с леден тон, едва намираше думите. — Най-безопасното място. — Обърна се да си върви, но тя го спря.

— Ти беше, нали? Пред палатката… онази вечер?

— Да. Боя се, че бях аз. Идвах само да видя дали нямаш нужда от нещо — излъга той. — Нямах никаква представа… с кого си в момента.

— Не исках да стане така, че да видиш…

— Кучето? — попита той и лицето му изненадващо се изкриви от недоумение. — С него? Искам да кажа… защо?

Защо той, а не аз, това всъщност искаше да попита, но се въздържа.

— Знам… знам какво сигурно си мислиш…

— Не ми дължиш обяснения! — изсъска й Уест, макар да осъзнаваше, че току-що беше поискал от нея точно това. — На кого му пука какво мисля аз? — последните думи излетяха от устата му с малко повече неприязън, отколкото му се искаше, но тази загуба на контрол подхрани допълнително гнева му. — Не ми пука с кого избираш да се чукаш!

Кадил извърна поглед и наведе глава.

— Не исках да… Много съм ти задължена, не съм забравила. Но просто ти си… прекалено гневен за мен. Това е.

Уест я зяпна, докато вървеше нагоре по склона след северняците. Не можеше да повярва на ушите си. Тя нямаше нищо против да вкара в леглото си вонящ дивак, но той е прекалено гневен за нея? Беше толкова несправедливо, че почти се задави от ярост.